Съдбата на Шута

Глава 14Черният мъж

Спах добре, без абсолютно никакви сънища, и се събудих от шума на прибоя. Едва започваше да се разсъмва, но гвардейците и воините на хетгурда бяха вече на крак. Наплисках лицето си в ледения поток. Надигащият се прилив беше залял каменния дракон, но вече знаех за него и го усещах като своеобразно бръмчене на Осезанието под вълните. Погледнах към закотвените кораби. Исках да попитам Уеб какво мисли за дракона, но се чувствах гузен, че не бях изпълнил думата си: не бях отишъл при него, за да ме учи. Имах ли право да го моля да използва знанието си заради мен, когато отказвах да се уча? Знаех как бих реагирал самият аз на подобно поведение от страна на Пъргав. Мрачно си напомних, че времето в един ден е ограничено, а напоследък сякаш всеки момент ми бе натоварен.

Надникнах в палатката. Шишко спеше. Като типичен страхливец реших да го оставя на мира. Отидох при огъня на гвардейците. Кашата тъкмо започваше да ври. Лонгуик нямаше конкретна задача за мен. Пак погледнах към корабите, но не видях никакви признаци на живот там. Може би бяха останали до късно през нощта. Отново посетих кариерата. На светлината на деня ми се стори, че виждам кости и заоблен човешки череп под натрупалата се дъждовна вода, но стените на кариерата бяха стръмни и нямах желание да разузнавам. Каквото и да се бе случило тук, бе станало преди много време. Собствените ми проблеми бяха по-належащи. Запътих се към мястото, където бяха разпънали палатките си хората на хетгурда. Мъжете се бяха събрали пред тях и отначало ми се стори, че закусват на някаква каменна маса. С приближаването установих, че спорадичният им разговор е всъщност спор. Спрях и се престорих, че се чеша, протягам се и зяпам морето. После се отпуснах на коляно, уж да оправя обувката си, като през цялото време слушах внимателно. Мъжете си мърмореха сърдито и бе трудно да ги разбера. Когато в крайна сметка разбрах, че са оставили дар на Черния мъж на традиционното място — каменната маса — и че дарът им не е бил приет, станах и приближих още повече.

С глуповата усмивка и нарочно засилен акцент ги попитах дали имат представа кога групата на нарческата ще се върне на брега. Едрият мъж със стилизирана мечка на бузата ми каза, че ще се върнат, когато се върнат. Кимнах любезно с леко разфокусирания поглед на човек, който не е сигурен какво точно са му казали. После кимнах към каменната маса и попитах какво са приготвили за вечеря. Успях да направя три стъпки към нея, преди двама от тях да ми преградят пътя.

Мечокът ми обясни, че това не е трапеза, а дар, и че може би е по-добре да сляза при моите другари и да ям с тях, тук просяци не им трябвали. Взирах се в него и мърдах устни с неговите, сякаш така щеше да ми е по-лесно да проумея думите му, после се усмихнах широко, пожелах им приятна вечер и си тръгнах. Бях успял да зърна каменната маса. На нея имаше глинено гърне, малко парче черен хляб и чиния със солена риба в мазнина. Не изглеждаше особено апетитно дори за празния ми стомах, така че не можех да виня Черния мъж, че не е докоснал храната. Тревогата им от това явно отхвърляне на дара ме заинтригува. Според думите им бяха очаквали някакъв островен жител да дойде и тихомълком да отмъкне храната. Но той не го бе направил и това ги безпокоеше. Бяха калени воини, избрани от хетгурда да бъдат изцяло посветени на задачата си. Повечето воини, с които съм имал вземане-даване, са прагматични по отношение на религията и суеверията. Може и да хвърлят щипка сол „за късмет“, но малцина обръщат внимание на разни допълнителни поличби, като например дали вятърът е поел солта и я разпилял. Явно тези мъже бяха очаквали Черният мъж да приеме даровете им и така да им покаже, че им позволява да са тук. Той не го бе направил и те се тревожеха. Запитах се дали това няма да се отрази на отношението им към нашата мисия.

Вървях към палатката си и си мислех за това тяхно поверие. Явно в миналото някой или нещо е приемал подобни дарове. Дали наистина някой е живял на този остров? Или храната е била отмъквана от някакво създание като плъха-разбойник, с когото искаше да се сприятели Пъргав?

Шишко тъкмо се събуждаше. Изглеждаше малко по-благоразположен към мен и ми позволи да му помогна да се облече по-топло. Получи пристъп на кашлица, от който остана със зачервени бузи и без дъх. Разтревожих се повече, отколкото показах. Продължителното кашляне може да събори и яки воини, а Шишко не бе нито голям, нито особено здрав. От доста време се бореше с това белодробно заболяване, а сега му се налагаше да живее в мизерна палатка, пронизвана от ледени ветрове. Премълчах тревогите си, докато го водех към огъня за гореща каша и чай.

Ридъл и останалите гвардейци бяха под въздействието на онзи черен хумор, който е типичен за мъже, на които им предстои да се изправят пред трудна и може би доста неприятна задача. Разменяха си груби шеги, ругаеха храната и подмятаха хапливи забележки за „бавачките“ ни от хетгурда. Лонгуик стоеше малко настрана и след края на закуската намери работа да им запълва времето. Беше приел, че дългът ми към короната е да наглеждам Шишко, и затова не ме натовари с нищо. Поведох Шишко на разходка. Не каза нищо за кариерата и ледения поток, нито за надвисналия над нас ледник. Но когато нарочно го поведох покрай брега към намиращия се под водата дракон, той поклати сериозно глава.

— Това място е лошо. — Огледа се бавно и добави: — Лоши неща са ставали тук. И сякаш стават и сега.

Искаше ми се да задълбая по темата, но в същия миг той вдигна късата си ръка към корабите.

— Идат!

Прав беше. Лодките се приближаваха. В едната се намираха Пиотре, Кървавия меч и нарческата. Сенч, принцът, Любезен, котаракът му и Уеб бяха във втората. Последни бяха Шутът, Пъргав и Кокъл. Менестрелът изглеждаше доста въодушевен, разпалено ръкомахаше и обясняваше нещо, а Пъргав се беше ухилил доволно. Въздъхнах и се усмихнах. Шутът ги бе очаровал с лекота. Искаше ми се да не беше тук. Страхувах се от предсказанията му за самия себе си. И в същото време не можех да отрека, че се радвам да го видя. Беше ми липсвал.

Двамата с Шишко не бяхме единствените посрещачи. Ридъл и един от гвардейците изтеглиха лодката на Пиотре над линията на прибоя. Двамата с Лонгуик направихме същото с лодката на принца, а после и на Шута. Той слезе, без изобщо да погледне към мен и да издаде, че ме познава. Хората на хетгурда наобиколиха Аркон Кървавия меч. Изобщо не опитаха да понижат гласовете си, когато му обясниха, че Черният мъж не е приел дара им. Затова смятаха, че всички следва да разберем, че мисията ни на това място дълбоко го обижда. Нарческата трябвало да размисли и да освободи принца от задачата.

Знаех, че са разтревожени. Но нямах представа, че това е толкова важно за тях — добавих, след като бях разказал на Сенч и принца за сутрешната случка при каменната маса. И двамата не ме погледнаха, докато им предавах информацията. Чакаха любезно, на известно разстояние от разискванията около Кървавия меч и Пиотре. Самата нарческа стоеше отделно от мъжете и се взираше в морето. Беше като изваяна от камък; на лицето й се четеше твърда решимост и примиреност.

Дискусията за Черния мъж продължаваше, но Шутът отвлече вниманието ми от нея. Приближаваше, като бъбреше приятелски с Кокъл и Пъргав. Облеклото му в черно и бяло толкова силно напомняше за времето, когато бе шут на крал Умен, че гърлото ми се сви. Хвърли ми бърз поглед с очите си с цвят на бренди. После вниманието му се насочи към разговора на воините на хетгурда с Пиотре и Кървавия меч. Сякаш гледах как ловджийско куче замръзва, надушило следа. Съсредоточи се върху тях и ги приближи, без изобщо да го е грижа дали няма да приемат постъпката му за нахална.

Разговорът се бе превърнал в спор и участниците изричаха гневните си думи толкова бързо и гърлено, че едва ги разбирах. Пиотре се отдели от групата и скръсти ръце на гърдите си. Извърна се и се загледа някъде настрани, но в същото време шумно удари ножницата си. В Шестте херцогства нямаме подобен жест, но значението му беше повече от ясно. Ако някой искаше да спори още с него, трябваше да го направи с меч в ръка. Хората на хетгурда отместиха погледи от него — не приеха предизвикателството. Наобиколиха Кървавия меч, който разпери безпомощно ръце, след което махна към дъщеря си и сви рамене, сякаш искаше да каже, че никой мъж не може да разбере мотивите на една жена. Това като че ли реши нещо.

Мъжът с татуираната мечка се отдели от групата и тръгна към нарческата. Тя не го погледна, макар да бях сигурен, че е усетила приближаването му. Вместо това продължаваше да се взира в нещо на хоризонта. Вятърът развяваше синьото й наметало и бродираната й пола, като от време на време разкриваше ботушите й от тюленова кожа и вълнените й гамаши. Нарческата обръщаше внимание на палавия вятър толкова, колкото и на чакащия Мечок. Той прочисти гърлото си, но бе принуден да заговори преди тя да се обърне към него.

— Нарческа Елиания, бих искал да поговорим.

Тя се обърна към него, но не каза нищо — просто регистрираше присъствието му. Той прие това като разрешение да говори. Думите му бяха ясни и официални; вероятно искаше всички да ги чуят и разберат. Бухалът също ги приближи, може би, за да засвидетелства думите му за идните поколения. Бардовете не приемат думата „насаме“.

— Сигурен съм, че чу за какво си говорехме. Но все пак ще го кажа направо. Снощи оставихме дар за Черния мъж, както е прието при посещаването на това място. На сутринта го намерихме недокоснат на каменната маса. Отдавна е известно, че никой не може да купи благоволението на Черния мъж с дарове, но когато той ги вземе, значи ти разрешава да рискуваш живота си тук. Днес разбрахме, че не ни отстъпва дори това. Нарческа, дойдохме тук с теб, като още от началото знаехме, че предизвикателството ти към твоя годеник е неуместно. Ти не ни послуша. Сега ще обърнеш ли внимание на онова, което ни показа самият Черен мъж? Не сме добре дошли тук. Мнозина от нас смятат, че ти е ядосан. Не очаквахме, че няма да приеме дара дори на онези, които дойдоха тук да свидетелстват, че борбата с дракона е честна. Излагаш на опасност не само съпруга си и себе си, но и всички нас. И ако постигнеш своето, се боим, че гневът на боговете ще се стовари не само върху теб, но и върху всички свидетели на ставащото.

Видях я как примигва и като че ли бузите й порозовяха. Единствено неподвижността й показваше, че го е слушала, докато се взираше в далечината. Мечокът заговори по-тихо, но думите му се чуваха все така ясно.

— Оттегли предизвикателството, нарческа. Замени го с друго, ако желаеш, с нещо по-подходящо. Поискай от него рог на кит или зъб на мечок, убит от самия него. Изправи го срещу каквото и да било създание, което един мъж има право и може да ловува, но нека напуснем този остров и дракона, който го защитава. Айсфир не може да бъде убит от мъж, нарческа. Дори от любов към теб.

Помислих си, че ще я убеди, докато не чух последните думи. Бяха произнесени с такова презрение, че дори аз усетих жилото им. Тя заговори, без да се обръща към него.

— Предизвикателството остава — рече тя на морето. После се обърна към Предан и добави: — Защото така трябва. За честта на клана на Нарвала.

Изговори последните думи едва ли не като извинение, сякаш съжаляваше за тях, но въпреки това бе длъжна да ги каже. Предан кимна бавно в знак, че приема предизвикателството и решението й. Това бе акт на доверие помежду им и мисля, че видях нещо, което Сенч може би разбираше от известно време — че ако тези двамата се научат да вървят в един впряг, от тях ще се получи много силна двойка.

Мечокът стисна юмруци и издаде брадичка. Бухалът кимна отсечено, сякаш за да фиксира момента в паметта си.

Нарческата се обърна към Пиотре.

— Не трябва ли вече да тръгваме? Доколкото знам, ни чака дълъг и тежък път до мястото, където е скован драконът.

Пиотре кимна и отвърна:

— Веднага след като се сбогуваме с баща ти.

На мен това ми заприлича като заповед Аркон Кървавия меч да си върви, но той не изглеждаше засегнат, а сякаш изпита облекчение.

— Да, вече трябва да отплаваме — съгласи се той.

— Бъдете свидетели! — гневно извика Мечокът. Всички се обърнаха към него. — Бъдете свидетели, че ако загинем тук, ние, които дойдохме по искане на хетгурда, то клановете на Нарвала и на Глигана дължат кръвнина на майчините ни домове. Защото не сме тук по свой избор, нито търсим този сблъсък. Станем ли жертви на гнева на боговете, не оставяйте семействата ни да викат напразно за справедливост.

Настъпи тишина.

— Свидетел съм — сърдито рече Пиотре.

— Свидетел съм — като ехо повтори Аркон Кървавия меч.

Усетих, че това е някакъв островен обичай, който не познавах. Сенч долови объркването ми.

Обвърза и двамата. Каквато и беда или нещастие последва от действията ни тук, вината ще е на клановете на Нарвала и Глигана. Мечокът призова всички да бъдат свидетели на това.

Стори ми се, че Мечокът почти се слиса от това с каква лекота Пиотре и Кървавия меч приеха маневрата му. Стисна няколко пъти юмруци, но когато никой не си направи труда да го забележи, се обърна и се отдалечи. Бухалът го последва. Предположих, че бяха очаквали предизвикателство, което може да се уреди с мечове или юмруци. А сега съгласието на Пиотре и Кървавия меч ги принуждаваше да продължат мисията си заедно с другарите си от хетгурда.

Сбогуването с бащата на нарческата премина с неохота. Формалните пожелания изискваха участието на хората на хетгурда, Сенч, принца, Пиотре и нарческата. Останалите бяхме странични наблюдатели. Шишко се мотаеше безцелно по брега, подритваше камъни и гонеше скрилите се под тях рачета. Престорих се, че се местя, за да го държа под око, като приближавах все повече и повече към Шута. Той явно забеляза усилията ми, защото се отдръпна малко от Пъргав и Кокъл. Накрая се озовахме почти един до друг.

— Така значи — казах тихо. — Въпреки всичките ми усилия се изхитри да стигнеш дотук. Как го направи?

Макар да бяхме равни по ръст, той все пак успя да ме погледне отгоре. Лицето му бе съвсем неподвижно, което говореше за силния му гняв. Помислих си, че няма да ми отговори. Но той каза студено:

— Долетях.

Не ме гледаше. Дишаше съвсем тихо. Донякъде се окуражих, че не се отдръпна от мен, но се запитах дали просто не иска да привлича вниманието на останалите към нас. Игнорирах подигравателния му отговор.

— Как можеш да ми се сърдиш? Знаеш защо го направих. Сам каза, че ако дойдеш тук, ще умреш. Затова се погрижих да не идваш.

Известно време той не каза нищо. Загледахме се как Аркон Кървавия меч заминава с лодката. Двама от воините му наблягаха здраво на греблата. Ясно личеше, че с радост напускат острова. Шутът ме погледна косо. Очите му бяха потъмнели до цвета на силен чай в стъклена чаша. Без пудра и грим лицето му бе гладко и златистокафяво.

— Би трябвало да уважиш, че зная какво трябва да направя — укори ме той.

— Ако ти знаеше, че отивам към смъртта си, нямаше ли да се опиташ да ме спреш?

Грешен въпрос — разбрах го веднага след като го зададох. Загледан към кораба в залива и моряците, които вече вдигаха котва, Шутът заговори тихо, едва движеше устни.

— Тъкмо обратното. Много пъти съм знаел, че вярата или инатът ще изложат живота ти на опасност, но винаги съм уважавал решенията ти.

После се обърна и бавно се отдалечи. Пъргав ме погледна странно и забърза след него. Забелязах, че Любезен гледа след него с отвращение. Камъчетата зад гърба ми захрущяха. Обърнах се и видях вървящия към мен Уеб. Беше ми трудно да го погледна в очите. Продължавах да се чувствам странно виновен, сякаш съм го обидил с отказа си да приема предложението му да ме учи. Дори и да го беше усетил, успя добре да го скрие. Кимна към отдалечаващия се Шут и Пъргав.

— Познаваш го, нали?

— Разбира се. — Въпросът ме изненада. — Той е лорд Златен от Бъкип. Не го ли позна?

— Не. Поне отначало. Чак когато лорд Сенч го нарече „лорд Златен“, забелязах приликата. Но дори тогава имах чувството, че изобщо не го познавам. Но мисля, че ти го познаваш. Странно създание е. Можеш ли да го усетиш?

Знаех какво има предвид. Шутът никога не оставяше следа в Осезанието ми.

— Не. И няма миризма.

— А. — Каза само това, но заподозрях, че съм му дал доста материал за размисъл.

Забих поглед в краката си.

— Уеб. Съжалявам. Все така ми се иска да намеря повече време за теб, но все не се получава. Не че не ме интересува или че се отнасям с пренебрежение към обучението ти. Просто между мен и нещата, които ми се иска да правя, все изниква нещо.

— Както и в момента — ухили се той.

Вдигна вежда и погледна към Шишко. Дребният човек бе клекнал до някакво парче дърво, което бе преобърнал. Толкова бе погълнат от водните бълхи и рачетата, че изобщо не забелязваше вълните, които почти достигаха ботушите му. Ако не се намесех веднага, щеше да си намокри краката. Разменихме разбиращи погледи с Уеб и забързах към подопечния си.

Корабът още не се бе скрил от погледа ни, а Лонгуик вече даваше заповеди на хората си. С обичайната прецизност на ветеран ги прати да разпределят запасите на равни части. От броя им ставаше ясно, че очаква всеки от нас да участва в носенето на багажа до мястото на следващия лагер. Шишко беше престанал да се шляе по брега и сега седеше безутешно пред входа на палатката, увит в одеяло. Денят не беше чак толкова студен. Разтревожих се да не би отново да е вдигнал температура и реших да се посъветвам с Лонгуик.

— Колко път имаме днес? — Кимнах към Шишко, за да обясня загрижеността си.

Лонгуик проследи жеста ми и се намръщи неспокойно.

— Казаха ми, че до дракона има три дни път. Но съм сигурен, че си наясно, че подобно измерване на разстояние не означава нищо. Еднодневен преход за опитен пътешественик с малко багаж може да се превърне в тридневен за някой придворен с тежка раница. — Огледа преценяващо ясното небе и ледените върхове. — Ще е неприятно за всички. На ледника винаги е зима.

Благодарих му и се отдалечих. Останалите се заеха да прибират палатките, но Шишко не помръдна от нашата. Опитах се да надяна дружелюбна физиономия, но сърцето ми се свиваше при мисълта какво ми предстои. Щом ме бе намразил, че съм го качил на кораб, как ли щеше да реагира, след като го помъкна да прекосява ледник?

— Време е да стягаме багажа, Шишко — казах му приповдигнато.

— Защо?

— Ами, ако смятаме да убием дракона, ще трябва да идем при него.

— Не искам да убивам дракона.

— Е, няма да го направим точно ние. Това е работа на принца. Ние само ще му помагаме.

— Не иска-а-а-м — скръбно проточи той, но за мое облекчение стана и отстъпи настрани, сякаш очакваше моментално да разваля палатката.

— Знам, Шишко. И на мен не ми се иска да вървя през лед и сняг. Но се налага. Ние сме хора на краля и това е наш дълг. А сега, преди да приберем палатката, ще трябва и двамата да се облечем по-топло. Става ли?

— Ние нямаме крал.

— Един ден принц Предан ще стане крал. И тогава пак ще сме негови. Така че сме хора на краля и сега. Но можеш да кажеш, че си човек на принца, ако така ти харесва повече.

— Не обичам сняг и лед. — Той с неохота влезе в палатката и се огледа безпомощно.

— Аз ще ти извадя нещата — успокоих го и се захванах за работа. Вършил съм какво ли не през живота си, така че ролята ми на прислужник на дребния човек не ми се виждаше толкова странна, колкото би ми се сторила в миналото. Извадих дрехите му и го облякох. Беше като да обличаш едро дете. Оплака се, че ръкавите му са се набрали, когато навлякох втората му риза, после пък ботушите го стягаха заради допълнителния чифт чорапи. Когато свърших, бях плувнал в пот. Пратих го навън, като го предупредих да стои по-далеч от водата, след което се навлякох допълнително и прибрах багажа.

Усмихнах се, когато осъзнах каква е причината да се страхувам от прехода — от студа белезите винаги ме боляха. Напомних си, че благодарение на изцелението ми чрез Умението вече нямам белези; поне не такива, които достигат до кокал и мускул и сякаш усукват болката дълбоко в мен. Те бяха заменени с фалшиви следи по кожата ми. Разкърших рамене, за да докажа на себе си, че плътта ми вече не се опъва от дълбокия белег на гърба. Усещането бе хубаво и открих, че съм се ухилил, докато изваждах багажа навън и развалях палатката.

Замъкнах нещата ни до мястото, на което Лонгуик надзираваше приготовленията. Там се издигаше малка палатка. Командирът бе решил да остави запаси на брега и обсъждаше със Сенч дали да остави един или двама души, които да ги пазят. Сенч искаше да е само един, за да разполагаме с по-голяма сила. Лонгуик любезно, но упорито настояваше да са двама.

— Защото този остров буди неспокойни чувства. И двамата знаем, че гвардейците са склонни към суеверие. Хората на хетгурда разправяха легенди за Черния мъж и сега моите хора мърморят — да, май видяхме снощи някаква сянка да се промъква покрай лагера. Сам човек ще стане жертва на подобни мисли. Двама ще играят на зарове, ще си приказват и ще наглеждат запасите по-добре.

Накрая Лонгуик излезе победител и Сенч отстъпи. Чъри и Дръб щяха да останат тук. След като въпросът бе уреден, Сенч се обърна към мен.

— Беджърлок, Шишко готов ли е за пътуването?

— Доколкото е възможно, лорд Сенч.

Но никак не е щастлив от това.

Че кой е?

— Отлично. Имам някои допълнителни неща, които ще ми потрябват, когато пристигнем при дракона. Лонгуик ги е разпределил за по-лесно носене.

— Както наредите, лорд Сенч. — Поклоних се.

Той се отдалечи забързано, а Лонгуик добави към товара ми едно буренце от гърмящата смес. Изстенах мислено — оказа се по-тежко, отколкото очаквах. Щяхме да вземем само две. Другото бе добавено към багажа на Ридъл. Останалите щяха да останат тук.

Сам човек можеше да се приготви за път малко след отплаването на кораба на Кървавия меч. Но когато става дума за отряд, нещата стават съвсем различни. Слънцето беше в зенита си, когато всички бяхме готови. Забелязах, че Шутът успя много бързо и без чужда помощ да прибере шатрата си. От какъвто и материал да бе направена, в сгънат вид представляваше изумително малък пакет. Нарами целия си багаж и щях да се изненадам, ако не знаех, че е много по-силен, отколкото би предположил някой по хилавата му фигура. Движеше се сред нас, но не беше част нито от едната, нито от другата група. Хората на хетгурда го гледаха с онази предпазливост, с която мнозина воини гледат белязаните от Бога. Не показваха презрение, но смятаха за по-мъдро да не го забелязват и да му се набиват на очи. Останалите гвардейци като че ли смятаха, че той няма отношение към работата им, и определено не искаха да им се нарежда да му помагат, като носят багажа му или му слугуват по някакъв друг начин. Кокъл го наблюдаваше с любопитство от почетно разстояние — надушваше история, но все още не толкова силна, че да бъде привлечен от нея. Само Пъргав изглеждаше изцяло очарован от Шута. Беше оставил раницата си на земята и бе седнал отгоре й, докато бъбреше с него. Шутът винаги е бил изкусен събеседник и смехът на момчето като че ли подхранваше остроумието му. Уеб наблюдаваше разговора им с нещо като одобрение. Едва тогава ми просветна, че Пъргав за пръв път показва непринудено приятелско отношение към някого. Зачудих се как ли Шутът е успял да стопи резервите му. В същото време забелязах, че Любезен ги гледа с неприязън. Когато забеляза, че го наблюдавам, младият благородник се извърна, но усетих смущението му. Запитах се дали да не намеря начин да поговоря с него и да успокоя страховете му. Явно си спомняше първото си впечатление от лорд Златен, когато бе гостувал в дома му. Не беше трудно да разбера причината за тревогите му — мислеше си, че Шутът предразполага момчето, за да го прелъсти. Трябваше да се намеся, преди Любезен да изтърси нещо; подозирах, че островитяните ще са много по-нетърпими към подобно поведение, без значение дали Шутът е белязан от Бог, или не.

Лонгуик раздаде на всички ни пръчки с метални накрайници — нещо, което изобщо не бих се сетил да взема. След малко обаче Сенч ни свика, преди да тръгнем, и стана ясно, че за това оборудване се е погрижил Пиотре.

Той и нарческата бяха натоварени като всички останали. Елиания чакаше до трите шейни, също осигурени от Черната вода, които вече бяха натоварени с много от продоволствията. Дългото й палто беше от снежна лисица. На главата си имаше пъстроцветна плетена шапка и пищната й черна коса бе прибрана под нея. Широките й ботуши бяха от моржова кожа, върху тях имаше гети от еленова, пристегнати с ремъци чак до коленете. Със сериозната си физиономия имаше вид, сякаш я бяха приготвили да става невеста на снега. Пиотре изглеждаше още по-едър до нея в черните си дрехи от вълча и меча кожа. Приличаше на върколак от приказките повече от всеки Осезаващ. Дебелите му дрехи го правеха почти смешно огромен. Но всички бяхме сериозни, когато той се обърна към нас и заговори така, че да не пропуснем нито дума.

— Знам къде спи драконът — рече той. — Бил съм там два пъти. Но въпреки това няма да ми е лесно да ви заведа. Това, че знам къде се намира нещо на ледник, не означава, че зная как да стигна до него. Ледниците не са като скалата и земята, които си остават едни и същи с години, а този, който трябва да прекосим, е от най-подвижните в целия свят. Ледниците се движат насън и когато се прозяват, отварят широки пукнатини. А когато спят, снегът се трупа отгоре им и крие опасностите от очите на всички. Само най-опитните могат да открият капаните им. Да паднеш в подобна пукнатина е все едно да бъдеш погълнат от снежен демон. Озоваваш се в мрак и настъпва краят. Ще скърбим за загубата, но ще продължим нататък.

Погледът му бавно ни обхождаше. Не бях единственият, който потрепери.

— Вървете след мен — продължи Пиотре. — Но не само в същата посока, а стъпвайте в следите ми. И дори тогава нямайте доверие на леда под вас. Щом навлезем по-навътре в ледника, проверявайте всеки път, преди да направите следващата крачка. Един, двама, трима могат да минат спокойно пред вас, а после кората да не издържи. Винаги проверявайте с пръчката пред себе си. Ще ви омръзне да го правите. Но ако престанете, значи ви е омръзнало и да живеете. — Отново ни изгледа преценяващо. Накрая кимна. — Следвайте ме.

И без да каже нищо повече, се обърна и ни поведе нагоре по склона. Нарческата бе втора. Зад нея тръгна принцът, следван от Сенч. Лорд Златен зае следващото място и никой не възрази. После бе ред на Осезаващата котерия и едната шейна и свидетелите на хетгурда. Зад тях бяха Лонгуик и Хест с втората шейна и Дефт и Ридъл с третата. Аз вървях предпоследен, зад мен тежко стъпваше Шишко. Бях взел част от багажа му, но му оставих нещо, колкото да не нараня гордостта му. Скоро съжалих и се зарекох, че на следващата сутрин ще върви с празна раница. Дори в най-добрите времена късите му крака и големият му корем биха направили прехода труден за него. Натоварен с багаж и досадна кашлица, той просто не можеше да поддържа наложеното от Пиотре темпо. Когато стигнахме ръба на ледника, между основния отряд и нас двамата вече се беше отворила дистанция. Започна прилежната проверка на всяка стъпка и си помислих, че това ще ги забави, за да успеем да ги настигнем. Не бях взел предвид, че Шишко е взел твърде присърце предупрежденията на Пиотре. Мушкаше леда пред себе си преди всяка крачка, сякаш ловеше риба с харпун. Не след дълго вече се бе задъхал, но категорично отхвърляше предложенията ми да проверявам пътя и за двама ни.

— Не искам да бъда погълнат от леден демон — рече намусено.

Виждаш ли следите ни? — попита Предан.

Съвсем ясно. Не се тревожи за нас. Ако стане нужда да ни изчакате, ще ти кажа. Поне Шишко непрекъснато боде с пръчката и това го загрява.

Направо ме прегрява. Тежка работа е! — оплака се Шишко.

— Просто почуквай с пръчката. Не е нужно да я забиваш.

— Нужно е — опроверга ме Шишко.

Реших, че думите са излишни, и го оставих да прави каквото иска, макар че започнах да губя търпение от бавното му темпо. Отегчаваше ме и ми даваше твърде много време за обмисляне на ситуацията. Развоят на събитията не ми харесваше, но в същото време не можех да определя какво точно ме притеснява. Може би Шишко бе прав — лоши неща бяха се случили на това място, а човек оставаше с чувството, че се случват и в момента.

Вятърът духаше постоянно, но небето бе ясно и синьо. От време на време виждах стърчащи от снега стари прътове, по някои от които все още имаше парчета пъстроцветни тъкани. Реших, че маркират пътя, който следваше Пиотре. Той често спираше да изправи някой от тях или да добави ново флагче. Въпреки това основната група се придвижваше по-бързо от нас с Шишко. Гледах ги как се отдалечават и смаляват, докато не се превърнаха в колона малки кукли, изпълняващи странен мушкащ танц върху ледника. Сенките ни постепенно се издължиха и станаха по-тънки, светлосини от леда и снега на кристали. Повърхността, по която се движехме, не ми приличаше нито на лед, нито на сняг. Имаше тънък слой истински сняг, но под него следваха плътни иглички лед и ние ходехме по върховете им.

В един момент си дадох сметка, че съм решил да поговоря с Шута довечера. И майната му на това какво ще си помислят останалите. Тъкмо си го помислих, когато усетих тънкото пипало на Умението от Сенч.

Момче, още ли си с мен? — тихо попита той.

Би трябвало да е горд от отговора ми. Сигурен съм, че и той не би намерил по-добър за толкова кратко време.

Колкото съм бил винаги.

Усетих мрачния му смях в ума си.

А. Е, поне не ме лъжеш. Какво ти каза?

Шутът ли?

Че кой друг?

Говорихме само за това защо се опитах да го оставя. За да запазя живота му. Останах с впечатление, че не смята това за основателна причина.

Сигурно си мисли, че аз съм те подучил да го направиш, за да го държа настрана от дракона, докато не го разкопаем и обезглавим. — Пауза. — Нарческата върви и плаче. Не се обръща към нас, за да не издаде сълзите си, но я чувам как диша. На два пъти избърса лицето си с ръкавици, а след това на висок глас отбеляза как от слънчевите зайчета от леда очите й се насълзяват. Помисли заедно с мен, Фиц. Защо плаче?

Не знам. Преходът е тежък, но не ми прилича на жена, която би се разревала от тежка работа. Може би се страхува от неодобрението на Черния мъж или се бои, че заради нея фамилията й и фамилията на баща й са изпаднали в немилост пред хетгурда с…

Млъкнете! — намеси в мислите ни раздразненият Шишко. — Тъжна е, затова плаче. А сега стига сте крещели и слушайте! Слушайте и не нарушавайте музиката!

Със Сенч моментално млъкнахме. И двамата смятахме, че общуваме само помежду си. Сигурен бях, че сега се пита — също като мен — дали принцът е доловил разговора ни. После се запитах защо Сенч се бе опитал да скрие от него. Продължих напред, след все по-смаляващите се фигури от групата на Пиотре. Изкачваха се по склон към оформен от вятъра ръб и скоро щяха да изчезнат от поглед. Пиотре се оказа прав за неспокойния лед. Някои участъци бяха гладки като глазирана торта; други приличаха на същата торта, но изпусната на земята. Пътеката в снега се виждаше ясно, но знаех, че когато слънцето залезе, многобройните сенки ще ни затруднят да я следваме. Раздразнено се обърнах към Шишко. Вървеше още по-бавно.

Раздразнен от заповедта му да млъкнем и от мъчителното му темпо, му обърнах гръб и закрачих по-енергично. Това обаче не ми попречи на всяка крачка да проверявам снега пред себе си. После си помислих, че Шишко ще вдигне поглед и ще реши, че го изоставям. Но когато отново се обърнах, той продължаваше да пристъпва едва-едва. Загледах се отчаяно в него и тогава нещо в движенията му привлече вниманието ми. Беше като танц. Мушкаше леда с пръчката — муш-муш-муш, след което правеше една голяма олюляваща се крачка. После пак — муш-муш-муш, отново крачка. Свалих стените си да чуя неизменната му музика. Обикновено можех да разпозная елементите, които вграждаше в нея. Но днес всяка стъпка беше като въздишка на вятъра, а мушкането — като плътен и постоянен ритъм. Изолирах се от музиката му и се заслушах с уши, но не намерих паралели със звуците на острова.

Докато стоях и слушах. Шишко почти ме настигна. Откъсна се от задълбоченото си крачене и видя, че го гледам. Намръщи се, после погледна покрай мен. Намръщи се още повече.

— Няма ги! Защо не ги следеше! Сега са се скрили и не знаем къде са отишли!

— Всичко е наред, Шишко — успокоих го. — Виж следите им. А ето там на билото има прът с парцал на него. Ще ги настигнем. Но само ако побързаме.

Опитах се да прикрия тревогата си, че нощта наближава и сенките стават все по-плътни. Не исках тъмнината да ни хваща сами на ледника.

Внезапно той вдигна ръка и посочи към хребета.

— Виж! Всичко е наред! Ето един от тях!

Погледнах в посоката, където сочеше пръстът му; предположих, че принцът е пратил някого назад да изчака на билото и да ни води. Шишко бе прав. Там наистина имаше някой. Но дори от това разстояние и при отслабващата светлина разбрах, че не е от нашия отряд. Движеше се бързо и странно, но в същото време някак познато. Видях само силуета му, докато забързано стигна хребета. После изчезна. Почувствах как студен ужас смразява кръвта ми и трескаво се обърнах към Сенч и Предан.

Черният мъж! Мисля, че Черният мъж ви следва!

Миг по-късно съжалих за паниката си. Предан не си направи труда да прикрие насмешката си.

Никого не виждам зад нас, Фиц. Само сняг и сенки. Близо ли сте до хребета?

Още не сме започнали катеренето. Шишко е разсеян и върви бавно.

Не съм разсеян! — Отново се поразих от лекотата, с която Шишко улавя мисли, които не бяха предназначени за него. — Слушам музиката, това е. Само дето все й пречите.

Мисълта на Сенч бе като масло върху вода.

Попитах Пиотре няма ли да нощуваме и той каза, че скоро ще спрем. Щом изкачите билото, лесно ще ни видите. Пиотре вече ми показа къде ще установим лагера. Наблизо няма никакви заслони, така че няма да ви е трудно да видите огньовете.

Огньове? Скоро ли ще ядем?

Да, Шишко, скоро ще ядем. Най-вероятно веднага щом стигнеш при нас. Взех сладкиши от кораба. Ще ти дам малко, ако стигнеш, преди да съм ги изял.

Възхитих се на лукавството на Предан, макар и да поклатих глава. То отвлече Шишко от неговата „музика“ и сега той бе съгласен да следва стъпките ми и да остави на мен да проверявам пътя. Помислих си, че предупрежденията на Пиотре са малко преувеличени. Щом цялата група вече бе минала оттук, ледът сигурно щеше да издържи и още едно прекосяване. Така и стана. Изкатерихме билото по техните следи, като спирахме на няколко пъти, за да може Шишко да се изкашля и да си поеме дъх.

Почти веднага забелязах лагера долу. Пръчките бяха разположени в кръг около него и за тях бяха завързани ярки ленти. Явно Пиотре бе очертал нещо като безопасен район за отряда. По-големите шатри за принца и нарческата вече стърчаха като гъби. В отслабващата светлина пъстроцветната шатра на Шута приличаше на хвърлено в снега цвете. Осветени отвътре, ярките стени блестяха като витражи. Онова, което преди приличаше на несвързани орнаменти, изведнъж се превърна в дракони и извиващи се змии. Е, съвсем ясно бе декларирал на чия страна е.

Край малките палатки на останалите горяха два огъня. Хората на хетгурда се бяха разположили малко настрани от нас и бяха запалили свой огън, сякаш за да декларират пред боговете, че не са част от отряда ни и не заслужават да споделят нашата участ.

Нямаше и следа от Черния мъж, нито пък можех да видя място, където би могъл да се скрие. Това обаче не разнесе тревогите ми, а само ги засили.

На слизане към лагера се натъкнахме на първата пукнатина в ледника. Беше само тясна извиваща се цепка и аз просто я прекрачих. Шишко закова на място и се втренчи в преливащите от тъмно към черно дълбини.

— Хайде — окуражих го. — Лагерът е съвсем наблизо. Май надушвам аромата на храна.

— Дълбоко е. — Той вдигна очи. — Пиотре е прав. Може да ме погълне целия, на една хапка, хоп — и готово!

Отстъпи назад.

— Не, не може. Всичко е наред, Шишко. Не е живо същество, просто пукнатина в леда. Хайде.

Той пое дълбоко дъх и се закашля. Когато се успокои, отсече:

— Не. Връщам се.

— Не можеш, Шишко. Скоро ще се стъмни. Това е само пукнатина. Просто я прекрачи.

— Не. — Поклати глава на късата си шия и брадичката му се отърка в яката. — Опасно е.

Накрая се върнах и го хванах за ръката, за да го убедя да продължи. За малко да се подхлъзна и да падна, когато неловкият му скок ме свари неподготвен. Докато се мъчех да запазя равновесие, за един шеметен миг си представих как се заклещвам в пукнатината, където не могат да ме достигнат, но без да мога да пропадна надолу. Шишко усети страха ми.

— Видя ли, казах ти, че е опасно. Едва не пропадна и не умря.

— Хайде да слезем до лагера — предложих му.

Както бе обещано, топлата храна ни очакваше. Ридъл и Хест вече бяха приключили с яденето и разговаряха тихо с Лонгуик, който определяше кой кога да застане на пост. Настаних Шишко върху раницата си до огъня и донесох храната, която ни бе отделил Дефт. Вечерята беше варено солено месо, при това готвено недостатъчно дълго. Ухилих се при мисълта колко бързо бях свикнал с вкусната бъкипска кухня. Нима бях забравил как да преживявам с войнишки дажби? Беше ми се налагало да ям къде по-лоши неща в края на дългия ден — ако изобщо имаше нещо за ядене. Отхапах още малко месо. Споменът би трябвало да направи вкуса му по-добър, но не успя. Погледнах крадешком Шишко — очаквах, че скоро ще се размрънка. Той обаче се взираше уморено в огъня, купата му се крепеше несигурно на коляното му.

— Трябва да хапнеш, Шишко — напомних му и той ме погледна, сякаш сънуваше.

Улових купата, преди да се е разляла, и му я подадох. Той яде, но бавно и уморено, без да показва обичайния си ентусиазъм към храната. Често спираше, за да кашля. Това ме обезпокои. Довърших набързо вечерята си, станах и оставих Шишко да гледа затихващите пламъци на малкия огън и да дъвче методично.

Сенч и Предан бяха при другия огън заедно с Осезаващата котерия. Разговаряха, дори се чуваше смях и за момент завидях на приятелството им. Мина малко време, преди да открия, че Шутът не е с тях. Сигурно вече се беше прибрал в шатрата си. Тогава забелязах и другото отсъствие. Пиотре и нарческата също ги нямаше. Погледнах към шатрата им. Беше тъмна. Нима вече спяха? Е, може би това бе най-добрата идея. Несъмнено Пиотре щеше да ни събуди рано, за да продължим.

Мисля, че Сенч забеляза как стоя на границата на светлината от огъня. Стана, уж да се облекчи. Последвах го безшумно и застанах до него в тъмното.

— Загрижен съм за Шишко — казах му тихо. — Изглежда странно разсеян. Настроението му непрекъснато се мени, от раздразнение в страх, а после изведнъж се въодушевява.

Сенч кимна бавно.

— Има нещо в този остров… Не мога да определя какво, но го има. Усещам по-силен страх и тревога, отколкото би трябвало, а в следващия миг чувствата изчезват. Сякаш островът ми говори чрез Умението. И щом е в състояние да достигне до такъв слаб Умел като мен, как ли го чува Шишко?

Долових горчивината, с която говореше за несъвършенствата на магията си.

— С всеки ден ставаш все по-добър — уверих го. — Но мисля, че може би си прав. И аз през целия ден усещам необяснима тревога. Впрочем, понякога това е типично за мен. Но това ми се струва по-безформено от обичайното. Възможно ли е да е свързано с уловените в камъка спомени?

Той въздъхна примирено.

— Откъде мога да знам? Единственото, което можем да направим за Шишко, е да се погрижим да се наяде и наспи добре.

— И неговото Умение става по-силно.

— Забелязах. Кара собствените ми незначителни способности да изглеждат още по-нищожни.

— Дай си време, Сенч. Малко търпение, с времето всичко ще се получи. Справяш се много добре за човек, започнал толкова късно и обучавал се толкова малко.

— Време. Времето е единственото, с което разполагаме, когато всичко е казано и свършено, а ето, че все не ни достига. Ти можеш да си спокоен. През целия си живот си владеел толкова магията, колкото си искал, че дори повече. А аз трябва да откъсвам съвсем малко парченце от нея в края на дните си. Къде е справедливостта на съдбата, щом един слабоумен има в изобилие онова, което желая така отчаяно, а изобщо не го цени? — Обърна се към мен. — Защо винаги си имал толкова много Умение, че то направо извира от теб, а никога не си искал с цялото си сърце да го овладееш, а аз копнея за това през целия си живот?

Започваше да ме плаши.

— Сенч. Мисля, че това място дебне умовете ни и намира страховете и отчаянията ни. Вдигни стените си срещу него и се доверявай единствено на логиката си.

— Хм. Никога не съм бил жертва на емоциите си. Но този път и за двама ни ще е по-добре да почиваме, отколкото да говорим. Грижи се за Шишко. Аз ще наглеждам принца. Той също изглежда в мрачно настроение. — Разтърка облечените си в ръкавици ръце. — Стар съм, Фиц. Стар. И уморен. И премръзнал. Ще се радвам, когато всичко това приключи и отново сме у дома.

— И аз — съгласих се с цялото си сърце. — Но има още нещо, което искам да споделя с теб. Не е ли странно? Преди си мислех, че общуването ни чрез Умението е тайно. И въпреки това трябва да те намеря, за да си шепнем. Не мисля, че Шишко е готов да приеме от мен молба за услуга. Все още ми е сърдит и ме обвинява. Може би ще е по-добре да го направиш ти или принцът.

— Какво имаш предвид? — нетърпеливо попита Сенч. Пристъпи от крак на крак — студът сигурно вече го пронизваше до старите му кокали.

— Копривка е в Бъкип. Мисля, че птицата е стигнала до кралицата и тя е пратила някой при Бърич. Копривка живее в замъка за по-сигурно. И знае, че заплахата за нея е свързана с мисията ни да отсечем главата на дракона.

Не можех да му кажа, че знае, че аз съм баща й. Исках да съм наясно какво й е казал Бърич, преди да се разкрие тази тайна.

Сенч схвана моментално.

— И Шишко разговаря с Копривка насън. Можем да общуваме с Бъкип и кралицата.

— Почти. Мисля, че трябва да сме много внимателни. Шишко все още не е доволен от мен и може да направи някой номер, ако знае, че по този начин ще ме разстрои. А Копривка също ми е ядосана. Не мога да се свържа направо с нея и не знам колко внимание ще обърне на съобщенията ми чрез Шишко.

Той изсумтя намусено.

— Късно се съгласяваш с плановете ми за нея. Фиц, не ми се иска да те коря. Но ако ни беше позволил да я доведем веднага щом научихме какъв потенциал има, изобщо нямаше да се намира в опасност. И караниците помежду ви нямаше да ни пречат така. Принцът или аз можехме да се свържем с нея, ако беше подготвена да използва магията си. През цялото време щяхме да поддържаме връзка със замъка Бъкип.

Беше детинско от моя страна, но не се сдържах.

— Най-вероятно щеше да я вземеш с нас, за да дава повече сила на принца.

Той въздъхна, сякаш си имаше работа с упорит ученик, който отказва да се съгласи с очевидното. Може би бе точно така.

— Както искаш, Фиц. Само те моля да не се втурнеш в това като подгонен от пчели бик. Остави я да свикне в Бъкип, докато двамата с принца решим какво трябва да знае и как най-добре да се свържем с нея чрез Шишко. Може да се наложи да подготвим и него.

Заля ме облекчение. Бях се уплашил, че бикът всъщност ще е Сенч.

— Ще направя както казваш. Ще вървя бавно.

— Добро момче — разсеяно отвърна Сенч. Знаех, че вече е започнал да обмисля как да използва новопоявилите се на дъската пионки.

С това се разделихме.