Съдбата на Шута

Глава 15Любезен

Въпреки предложението на Сенч не си легнах веднага. Върнах се при огъня. Шишко все още се взираше във въглените и трепереше от студ. Прибрах го и го сложих да си легне в палатката, която деляхме с Ридъл и Хест. Теснотията имаше поне едно преимущество — щяхме да се топлим един друг. Той се настани, въздъхна тежко и се разкашля, после въздъхна отново и потъна в сън. Запитах се дали тази вечер ще разговаря с Копривка. Може би на сутринта щях да намеря кураж да го попитам. За момента ми беше достатъчно да знам, че тя е на сигурно място в Бъкип.

Излязох под звездите. Огньовете бяха почти загаснали. Лонгуик щеше да запази няколко въглена в гърне, но нямахме достатъчно дърва, за да ги поддържаме непрекъснато. В шатрата на Предан светеше приглушено; сигурно бяха запалили фенер. Шатрата на Шута също беше осветена и блестеше като скъпоценност в нощта. Тихо закрачих в снега към нея.

Спрях отвън, когато чух тихи гласове. Не можех да различа думите, но познах кой говори. Пъргав каза нещо и Шутът отговори шеговито. Момчето се засмя. Звуците бяха спокойни и дружелюбни. Почувствах се странно ненужен и едва не се върнах в палатката си. Укорих се за проявата на ревност. Значи Шутът се бе сприятелил с момчето. Най-вероятно това бе най-доброто, което можеше да се случи на Пъргав. Не можех да почукам, затова прочистих шумно гърлото си и се наведох да вдигна покривалото. Ивица светлина плъзна по снега.

— Мога ли да вляза?

Последва съвсем кратка пауза.

— Щом искаш. Гледай да не вкарваш целия сняг и лед вътре.

Познаваше ме отлично. Изтръсках мокрия сняг от гамашите и обувките си, след което влязох приведен и оставих покривалото да падне зад мен.

Шутът винаги е имал уникалния талант да създава свой собствен малък свят, в който да се оттегли. Шатрата не бе изключение. При предишното ми посещение тя бе очарователна, но празна. Сега той бе тук и я изпълваше с присъствието си. Малкият метален мангал в центъра гореше, без да изпуска почти никакъв дим. Във въздуха се носеше ароматът на някакво пикантно ястие. Пъргав седеше с кръстосани крака на украсена с пискюли възглавничка, а Шутът се беше навел над постелката си. В скута на Пъргав лежаха две стрели, едната сива, другата ярко оцветена, несъмнено дело на Шута.

— Трябвам ли ви, господине? — побърза да попита момчето. Усетих нежеланието му да напуска това място.

Поклатих глава.

— Дори нямах представа, че си тук.

Шутът се изправи и видях какво бе накарало Пъргав да се засмее. От ръката му висеше мъничка марионетка на пет тънки черни конеца, вързани за пръстите му. Усмихнах се. Беше изработил мъничък шут в черно и бяло. Бледото лице бе неговото, както изглеждаше като момче. Около него се виеше бяла коса. Шутът помръдна дълъг пръст и куклата кимна към мен.

— Е, какво те води тук, Том Беджърлок? — попитаха ме Шутът и марионетката. Ново движение на пръста и малкият шут наклони въпросително глава.

— Дружбата — отвърнах след кратък размисъл. Седнах от другата страна на мангала срещу Пъргав. Момчето ме погледна негодуващо и извърна очи.

Лицето на Шута остана неутрално.

— Разбирам. Добре дошъл.

Но в гласа му нямаше топлина. Бях се натрапил. Последва неловко мълчание и разбрах каква грешка бях направил. Момчето не знаеше нищо за връзката ми с Шута. Не можех да говоря свободно. Всъщност изобщо не можех да измисля какво да кажа. Момчето се взираше мрачно в огъня и явно искаше да се махна. Шутът започна да сваля един по един конците на марионетката от пръстите си.

— Никога не съм виждал подобна шатра. От Джамайлия ли е? — Дори за самия мен въпросът ми прозвуча като учтив и празен коментар.

— Всъщност от Дъждовитите равнини. Подозирам, че тъканта е дело на Праотците, но аз избрах шарките.

— На Праотците ли? — Пъргав веднага се надигна като момче, което предвкусва интересна история. На лицето на Шута заигра лека усмивка. Вероятно бе видял, че е събудил и моя интерес.

— Така казват местните. Онези, които живеят далеч нагоре по течението на Дъждовитата река. Казват, че някога там имало големи градове и че в тях живеели Праотците. По-трудно е да се каже какво или кои са били самите Праотци. Но на някои места има каменни градове, потънали в тинята на блатата. Понякога човек може да стигне до тях и да открие в запазилите се сухи и непокътнати стаи съкровища от други времена и народи. Някои от предметите са магически и дори местните жители не могат да разберат напълно предназначението и способностите им. Други са същите като нашите, но с различно качество.

— Като тази стрела ли? — Пъргав вдигна сивата. — Каза, че е от Дъждовитите равнини. Никога не съм виждал подобно дърво.

Шутът ме стрелна с поглед.

— Това е магьосническо дърво, много рядък вид. По-рядко е дори от тъканта на шатрата, която е по-фина и по-здрава и от коприната. Мога да я смачкам цялата на топка, която да скрия в юмрука си, а в разпънато състояние е толкова добре изтъкана, че задържа топлината и не пропуска вятър.

Пъргав прокара в почуда пръст по стената.

— Тук е много хубаво. И по-топло, отколкото си мислех, че е възможно за една палатка. И драконите по стените ми харесват.

— На мен също — рече Шутът. — Полегна отново на постелката си и се загледа в мангала. Малките пламъчета се отразяваха в очите му. Облегнах се назад и го заразглеждах. По лицето му имаше повече равнини и ъгли, отколкото когато бяхме деца. Косата му сякаш бе станала по-гъста с придобиването на цвят. Вече не се разпиляваше безразборно около лицето му, когато оставаше неприбрана, както сега. А се спускаше към раменете му, лъскава като конска грива, но много по-фина. — Точно заради драконите съм тук.

Отново ме стрелна с поглед. Скръстих ръце на гърдите си и се облегнах още по-назад в сенките.

— В Дъждовитите равнини има дракони — продължи да говори той на Пъргав. — Но само един от тях е здрав и силен. Казва се Тинтаглия.

Момчето се примъкна по-близо до него.

— Значи бинградските търговци са говорили истината? Имат си дракон?

Шутът наклони глава настрани, сякаш обмисляше отговора си. Отново на лицето му заигра призрачна усмивка. После поклати глава.

— Не бих се изразил по този начин. По-скоро бих казал, че в Дъждовитите равнини има дракон, а Бинград попада в територията, която тя смята за своя. Великолепно създание е, синя като добра стомана и сребриста като блестящ пръстен.

— Виждал ли си я с очите си?

— Да. — Шутът се усмихна на ококореното момче. — И разговарях с нея.

Пъргав пое дъх. Напълно бе забравил за тромавото ми присъствие. Но все пак се зачудих към кого точно са насочени думите на Шута.

— Тази шатра е един от подаръците, които получих от тамошните жители по нейно настояване.

— Защо е искала от тях да ти дават подаръци?

— Защото знаеше, че ще й служа вярно и предано. Защото се познаваме от други времена и в други форми.

— Какво искаш да кажеш? — Момчето подозираше, че го подиграва. Боях се, че не е така.

— Аз не съм първият от моя вид, който е имал вземане-даване с дракони. А тя пази всички спомени на своя вид. Те се носят през ума й като ярки мъниста, спускащи се по конеца на броеница. Отиват назад към времето, когато е била змия, към яйцето, от което се е излюпила змията, към дракона, който е снесъл това яйце, към змията…

— Стига! — разсмя се момчето. Езикът на Шута жонглираше с думите като с бухалки.

— Чак до времето, когато е познавала друг като мен. И може би, ако имах паметта на дракон, щях да мога да й кажа: „А, да, спомням си много добре как беше. Колко се радвам да се видим отново“. Но аз нямам паметта на дракон. И затова трябваше да приема думата й, че съм най-верният другар, когото може да срещне.

Изговаряше думите с изкусната интонация на разказвач на легенди. Момчето бе като омагьосано.

— И за какво трябва да й служиш?

— А! — Шутът отметна коси от лицето си, протегна се и ненадейно посочи с дългия си показалец право към мен. — Той знае. Защото обеща да ми помогне. Нали, Том Беджърлок?

Трескаво разрових спомените си. Обещавал ли бях да му помогна? Или само казах, че ще реша, когато моментът настъпи? Усмихнах се и отговорих с духовитост, каквато не чувствах.

— Когато настъпи моментът, ще изпълня ролята си.

Знаех, че е забелязал дистанцирането ми от думите му, но той се усмихна, сякаш се съгласяваше.

— Както и всички ние. Дори и младият Пъргав, синът на Бърич и Моли.

— Защо ме нарече така? — моментално се жегна момчето. — Баща ми не означава нищо за мен. Нищо!

— Каквото и да означава или не, ти си оставаш негов син. Може и да се отричаш, но не можеш да накараш него да се отрече от теб. Някои връзки не могат да се прекъснат от дума. Някои връзки просто си съществуват. Именно те свързват света и времето в едно цяло.

— Нищо не ме свързва с него — намусено рече момчето.

Настъпи тишина. Пъргав усети, че е скъсал нишката на историята и че Шутът няма намерение да я връзва. Накрая не издържа и отново попита:

— Защо драконът иска да си тук?

— О, та ти знаеш защо! — рече Шутът и седна. — Чу какво се каза на брега и знаеш колко бързо се разнасят клюките в малка група като тази. Дошли сте тук, за да убиете дракона. А аз — за да се погрижа да не го сторите.

— Освен ако не е честна битка. Освен ако драконът не ни нападне пръв.

— Не — поклати глава Шутът. — Аз съм тук просто за да се погрижа драконът да оцелее.

Пъргав погледна към мен, после отново се обърна към Шута.

— Значи си наш враг? — допита колебливо. — И си тук да се биеш с нас, ако се опитаме да убием дракона? Но ти си сам! Как можеш да ни предизвикаш?

— Не предизвиквам никого. Никой не ми е враг, макар че някои могат да ме помислят за такъв. Пъргав, всичко е толкова просто, колкото го казвам. Тук съм, за да се погрижа никой да не убие дракона под леда.

Момчето се размърда неспокойно. Почти прочетох мисълта му и когато заговори, толкова приличаше на Бърич, че едва не ми разкъса сърцето.

— Заклел съм се да служа на моя принц. — Гласът му бе развълнуван. — Ако се опълчите срещу него, господине, аз съм длъжен да се опълча срещу вас.

Шутът нито за миг не откъсна поглед от лицето на Пъргав.

— Сигурен съм, че ще го направиш, щом смяташ, че така е правилно. И ако нещата се развиват по същия начин, е, скоро ще станем противници. Уверен съм, че ще уважиш моя дълг точно така, както аз уважавам твоя. Но засега всички пътуваме заедно в една и съща посока, така че не виждам защо да не споделим онова, за което дойде Том Беджърлок. Дружбата.

Погледът на Пъргав отново премина от единия към другия.

— Значи двамата сте приятели?

— От много години — казах почти в мига, когато Шутът рече:

— Бих казал, много повече от приятели.

И в същия миг Любезен Бресинга вдигна покривалото на шатрата, пъхна глава вътре и заяви гневно:

— Точно от това се опасявах!

Пъргав го погледна със зинала от изненада уста. Шутът въздъхна раздразнено.

— Опасенията ти са безпочвени — казах тихо, а Пъргав, който бе разбрал напълно погрешно думите на Пъргав, отвърна:

— Никога не бих изменил на своя принц, без значение кой ме изкушава!

Мисля, че тези думи напълно объркаха Любезен. Без да е сигурен какво точно става, той заповяда презрително:

— Пъргав, излизай веднага и си лягай в собствената си постелка. — После се обърна към Шута. — И не си мисли, че това е краят. Ще съобщя за опасенията си на принца.

Преди Шутът или аз да успеем да отговорим, чухме вика на Ридъл.

— Стой! Кой е там?

Изблъсках Пъргав настрани и се хвърлих навън. Едва не съборих Любезен на излизане — не че щях да съжалявам, ако се беше случило. Усетих, че ме следва, и знаех, че Пъргав и Шутът също ще излязат. Когато стигнах поста на Ридъл, по-голямата част от отряда бе изскочила навън, за да види каква е причината за внезапната суматоха.

— Кой е там? — отново изкрещя Ридъл. Несигурността го правеше още по-гневен и предизвикателен.

— Къде? — попитах, когато стигнах до него. Той посочи с пръст.

— Там — рече тихо и тогава видях сянката на човек.

Или самия човек? Неравната повърхност на наветия върху ледника сняг и слабата светлина на огъня си съперничеха с тъмносивото небе, така че бе трудно да различиш фигура и сянката й. Снежните планини над нас хвърляха върху снега втора, по-плътна сянка. Присвих очи. Някой стоеше на границата на светлината от огъня. Виждах само силуета му, но бях сигурен, че е човекът, когото бях зърнал привечер.

— Черният мъж! — изпъшка Пиотре зад мен.

В гласа му се долавяше ужас; мърморенето на хората на хетгурда също бе неспокойно. Шутът неочаквано се озова до мен и дългите му пръсти се впиха в ръката ми. Прошепна думите толкова тихо, че едва ли друг, освен мен ги чу.

— Кой е той?

— Покажи се! — заповяда Ридъл и пристъпи в мрака с меч в ръка.

Лонгуик пъхна факел в тлеещите въглени на огъня. Когато факелът се разгоря и командирът го вдигна, мъжа просто го нямаше. Беше изчезнал, също както сянката изчезва при приближаването на светлина.

И ако появата му разбуди лагера, изчезването му го хвърли в хаос. Всички заговориха едновременно. Ридъл и останалите гвардейци изтичаха да проверят мястото, където се бе намирал непознатият. Сенч им викаше да не газят снега. Но когато двамата със стария убиец стигнахме там, те вече бяха изпогазили всичко. Лонгуик вдигна високо факела, но не видяхме приближаващи или отдалечаващи се следи. Мястото бе в границите на лагера, както ги бе очертал Пиотре. Навсякъде се виждаха отпечатъците от собствените ни крака.

Един от островитяните се молеше на висок глас на Ел. Никога не съм чувал нещо по-изнервящо от това кален воин да се моли на бог, известен с безмилостното си сърце. Беше груба молитва, в която се обещаваха дарове и жертвоприношения, само и само Ел да насочи вниманието си някъде другаде. Уеб беше потресен от нея, а лицето на Пиотре изглеждаше бледо дори на светлината на факела. Нарческата беше като изваяна от кост, толкова неподвижни бяха чертите й.

— Може да е било просто игра на светлина и сенки — предположи Кокъл, но никой не прие думите му сериозно. Воините на хетгурда не изказаха предположения, но разговаряха тихо и бързо помежду си. Изглеждаха разтревожени. Пиотре също не каза нищо.

— Каквото или който и да е, вече го няма — заяви най-сетне Сенч. — Да поспим, колкото ни остава. Лонгуик, засили стражата. И разпалете огньовете.

Хората на хетгурда явно не се доверяваха на нашите стражи и също оставиха един от своите на пост. Освен това разстлаха една кожа на видра в края на лагера и положиха върху нея дарове. Видях Пиотре да отвежда нарческата в шатрата им, но не ми се вярваше да мигне през остатъка от нощта. Запитах се защо изглеждаше толкова уплашен и ми се прииска да знаех повече за този Черен мъж и свързаните с него легенди.

Мислех си, че Сенч ще иска да говори с мен, но той само ме изгледа обвинително. Отначало реших, че е недоволен, че не съм се постарал повече за задържането на посетителя; после осъзнах, че е заради все още стоящия до мен Шут. Понечих да се отдръпна от него, но раздразнено спрях. Аз си решавах къде да стоя, не Сенч. Изгледах го твърдо. Въпреки това той леко поклати глава, преди да се обърне и да тръгне заедно с Предан към шатрата.

Пъргав заговори до мен и си дадох сметка за страховете му.

— Сега какво да правя?

В гласа му се долавяше тревога и ужас. Опитах се да реша какво би ми вдъхнало кураж на неговата възраст и накрая прибягнах към изпитаната мъдрост на Бърич. Натовари го с работа.

— Отиди при принца и стой до него. Мисля, че е най-добре да прекараш нощта в шатрата му, острият ти слух и Осезанието ще те предупредят, ако някой се промъкне към вас. Напомни му това и му кажи, че аз съм предложил да си негов страж през нощта. А сега бягай, вземи си одеялата и отиди при тях, преди да са си легнали.

Той зяпна за миг. После ме погледна, изпълнен с благодарност. Очите му срещнаха моите и не видях в тях никаква неприязън или враждебност.

— Знаете, че съм верен на моя принц — рече той.

— Знам — потвърдих.

Запитах се дали и лицето на Бърич е грейнало по същия начин, когато Рицарин го е обявил за свой човек. Изведнъж ми се стори, че съм успял да спечеля сина му твърде лесно. Ако Пъргав имаше половината от верността и куража на Бърич, принцът се бе сдобил с истинска скъпоценност. Пъргав затича да си вземе одеялата, а аз чух зад себе си стъпки и се обърнах. Уеб приближаваше към мен, на две крачки зад него вървеше Любезен. Уеб сякаш прочете мислите ми и каза:

— От момчето ще стане добър мъж.

— Стига да може да израсне като мъж, без да му пречат или да събуждат у него противоестествени апетити — обади се Любезен и пристъпи в кръга светлина.

Никога не бях виждал по-готов да се бие човек. Котаракът му бе като снежен призрак в краката му. Не исках да се стига дотам. Не исках изявления, не исках сбивания. Но не виждах как могат да се избегнат. Шутът заговори преди мен.

— Продължаваш да упорстваш в заблужденията си — каза съвсем спокойно. — И щом трябва да ти се повтаря пак, ще го направя. Не представлявам заплаха за това момче. Случилото се между теб и мен в дома на майка ти беше заблуда, която да даде приемливо обяснение за неочакваното ми заминаване. Не си глупак. Видя, че двамата с Том Беджърлок служехме на принца по начини, които никой не ти е обяснил напълно. Нито на никого. Така че зарежи тази надежда. Повече от това няма да получиш, и ще го кажа направо. Не изпитвам физическо влечение към момчето, нито желая плътта му. Същото се отнася и за отношението ми към теб.

Казаното би трябвало да успокои Любезен, ако това бе истинската му грижа. Но, естествено, не беше. Личеше си от начина, по който котаракът му сви уши.

— А онази, която бе сгодена за мен? — тихо заговори Любезен. — Сидел? Ще кажеш ли, че не си изпитвал физическо привличане към нея и не си желаел плътта й, когато съсипа доверието помежду ни?

Мълчанието и студът, които се спуснаха върху нас, не бяха изцяло по вина на ледника. Рядко ми се е случвало да виждам Шутът да преценява думите си толкова внимателно. Забелязах, че Кокъл е наблизо и слуша. Другите, които се канеха да си легнат, също спряха да видят какво става. Запитах се какво ли ще си помисли менестрелът от вече чутото, да не говорим за онова, което тепърва щеше да се каже.

— Сидел беше мило дете, когато я видях за последен път — спокойно отговори Шутът. — И точно като дете, тя лесно се поддаваше на фантазиите и увлеченията си. Възползвах се от интереса й към мен. Признавам. И вече ти казах защо. Но не съм съсипвал доверието помежду ви. Само вие двамата можете да направите това, и то наистина е ваше дело. Вече е минало известно време и може би, ако сега погледнеш назад, ще видиш, че доверието й към теб е било именно такова — доверие на дете, а не любов на млада жена. Обзалагам се, че е познавала и други младежи, освен теб; не те е избрала наистина, Любезен. Теб просто те имаше и родителите й те одобряваха. А когато се появих аз и тя видя, че може да има избор…

— Не се опитвай да стоварваш всичко върху мен! — Гласът на Любезен бе ниско ръмжене. Котаракът му го повтори като съскане. — Ти я прелъсти и я открадна от мен. А после я захвърли и я остави в позор.

— Аз… — Ясно усещах колко потресен е Шутът. Сякаш не можеше да намери думи. Но когато заговори, гласът му отново бе твърд и овладян. — Грешиш. Видя всичко, което се случи между Сидел и мен. Естествено, точно това бе намерението ми! Не сме оставали насаме и определено не съм я прелъстявал. Вярно, оставих я, но не съм я опозорявал.

Любезен тръсна яростно глава. Колкото по-спокойно говореше Шутът, толкова повече се разпалваше младежът.

— Не! Не, ти съсипа всичко помежду ни с гнусната си похот! А сега ще кажеш, че е било някаква игра или номер. Ти разби мечтите на майка ми за нас и така посрами баща й, че сега тя не може да стои с него в една стая. И всичко това е било на шега? Не. Отказвам да повярвам.

Призля ми. Бях част от тази измама. Гостувахме в дома на Любезен Бресинга и уж се забавлявахме с лов, докато всъщност търсехме принц Предан и Петнистите, които го бяха отвлекли. Когато се наложи внезапно да тръгнем по следите им, лорд Златен бе намерил повод за лейди Бресинга да приеме с готовност заминаването ни. Беше започнал да ухажва най-просташки годеницата на Любезен лейди Сидел и завъртя главата й с богатства, чар и ласкателства. Когато Любезен се опита да се намеси, Златен пиянски му обясни, че младежът също е добре дошъл в леглото му. Направихме го заради принца, за да можем по-бързо да го последваме и да се махнем, без да повдигаме въпроси около внезапното ни заминаване. Но сега ми се гадеше от разрухата, която бяхме оставили след себе си. Изведнъж се уплаших до какво може да доведе това.

Принце, боя се, че трябва да се намесиш между Любезен и Шута. Скараха се и мисля, че Любезен ще прибегне до юмруци.

— Съжалявам — рече Шутът и го каза с толкова чувство, че не можеше да има съмнения в искреността му. Замълча за момент. — Любезен, никога не е късно. Ако истински обичаш Сидел, иди при нея, когато се върнеш в Шестте херцогства, и й го кажи. Дай й време да стане жена и да види дали споделя чувствата ти. Ако ги споделя, радвайте се един на друг. Ако ли не, тогава знай, че връзката ви не би продължила дълго, независимо дали съм се намесил, или не.

Любезен не искаше да чуе това. От алено лицето му стана бледо.

— Настоявам за удовлетворение! — внезапно изкрещя той и се хвърли към Шута.

Само с миг Уеб закъсня да го хване за рамото. Само с миг закъснях да го спра. Любезен скочи върху Шута като котка върху мишка и двамата се затъркаляха по снега. Младежът съскаше като котка. Мисля, че Уеб направи нещо и попречи на котарака също да се хвърли в кълбото. Пристъпих да се намеся, но почувствах принца в ума си, докато вървеше полуоблечен към нас.

Остави ги да се оправят, Фиц. По-добре да го уредят помежду си, отколкото да се намесваш и всеки да заеме една или друга страна. Това зрее отдавна у Любезен и думите няма да са достатъчни.

Но Шутът не се бие. Никога не съм го виждал да се бие!

Е. — Това беше от Сенч и в мисълта му се долавяше мрачно задоволство. — Сега ще му се наложи.

Мисля, че очакваха Любезен бързо да излезе победител. Но познавах Шута по-добре от тях. Може и да изглеждаше слаб, но дори когато бях в най-добрата си форма, винаги успяваше да ми се опъне. Веднъж, когато бях ранен, ме бе носил през снега до дома си. Акробатските му номера пък изискваха както ловкост, така и сила. Затова знаех, че може да победи Любезен, стига да реши. Страхувах се, че ще реши да не го прави. И страхът ми бе основателен. Любезен успя да възседне Шута. Трепнах от глухия звук на юмруците му, когато го заблъска по гърдите, раменете и устата.

Спри ги! — замолих се на принца. — Заповядай им да спрат!

Нека приключат веднъж завинаги — предложи Сенч. Изгледах го свирепо — смятах, че има и други причини да види Шута победен пред насъбралите се мъже.

Тогава аз ще ги спра!

Но още докато пристъпвах напред, ситуацията вече се бе променила. Шутът успя да се извърти настрани и хвана със сгънатото си коляно крака на Любезен. С още едно неуловимо движение заклещи и другия. В следващия миг вече го беше възседнал. Бях потресен, макар и да очаквах да видя как Шутът си отмъщава.

Не го направи. Улови мятащите се ръце на Любезен и ги задържа без никакво усилие. От ноздрите му течеше тъмночервена кръв и капеше върху младежа. Той се помъчи да се освободи, но хватката на Шута се стегна и видях как с неохота изви ръката на противника си, докато Любезен не изпъшка от болка. Котаракът му съскаше свирепо. На пръв поглед Уеб го докосваше съвсем леко, но животното се дърпаше, сякаш бе вързано за верига.

Шутът притисна съпротивляващия се младеж в снега. Усетих яростта на Любезен, че смуглият човек сякаш го направи, без изобщо да се напряга. Обидиш ли някого на тема мъжественост, едва ли очакваш да бъдеш лесно победен от него.

— Свърши се. — Шутът говореше твърдо, не само на Любезен, но и на всички. — Край. Повече няма да обсъждам това с теб.

Изведнъж Любезен омекна. Шутът го задържа още малко, после се надигна от проснатото тяло, направи несигурна стъпка и се изправи. Тъкмо понечи да се отдалечи, когато Любезен скочи и отново се хвърли към него. Скочих в същия миг, когато Шутът ловко отскочи настрани. Двамата с Любезен изведнъж се озовахме гърди в гърди; младежът зяпна учудено нагоре, аз гледах надолу към него. Той отстъпи крачка назад, после се завъртя и изсъска на Шута:

— Казваш, че не ти е любовник, а ето че е готов да се бие вместо теб.

Подобно на кораб с издути платна, Шутът се плъзна в снежната нощ и застана опасно близо до момчето.

— Не ми е любовник — каза спокойно. — Той е много по-скъп за мен. Аз съм Белият ясновидец, а той е моят Изменящ. И сме дошли, за да променим хода на времето. Тук съм, за да се погрижа Айсфир да остане жив.

Пиотре се бе приближил незабелязано до кръга. Видях го как се разтресе в сумрака, сякаш го бе улучила стрела. Хората на хетгурда, събрали се да се позабавляват със сбиването, изведнъж зашепнаха помежду си. Нямах време да ги гледам. Любезен бе като готова за скок котка с мятаща се опашка. Цялото му внимание беше насочено към Шута.

— Не ми пука как го наричаш — изръмжа той. — Знам какво сте!

Направо изплю последните думи и отново се хвърли напред. Но този път Шутът посрещна атаката му. Любезен замята свирепо юмруци, но Шутът се измъкна и пристъпи напред да го хване за тялото. Не го блъсна, а го дръпна напред, засилвайки собствената му инерция. Момчето падна по лице върху станалия на кристали сняг. Шутът се метна след него. Отново го прикова, задържа го с душеща хватка и изви едната му ръка зад гърба му. Любезен ругаеше диво и бе на път да се разплаче. Шутът дрезгаво го предупреди:

— Можем да повтаряме това колкото пъти решиш. Продължаваш ли да се съпротивляваш, ще ти изкълча рамото. Повярвай ми, сериозен съм. Кажи, когато се успокоиш и си готов да се откажеш.

Уплаших се, че момчето ще се окаже достатъчно глупаво, за да пострада. Шутът продължаваше да го държи. На два пъти Любезен се опита да се отскубне от хватката му. И на два пъти изпъшка от болка. Накрая, след като се увери в думите на Шута, остана неподвижен. Но изобщо не се бе успокоил. Дишаше тежко. После изруга и извика:

— Ти си виновен за всичко! Не можеш да го отречеш! Ти съсипа всичко. Всичко! И сега майка ми е мъртва, и нищо не ми остана. Нищо. Сидел е посрамена и не мога да отида при нея и да й предложа брак, защото нямам нищо, а баща й обвинява семейството ми за падението на дъщеря си. Няма да ми позволи да я видя. Ако не беше дошъл, нищо такова нямаше да се случи. Животът ми нямаше да е съсипан.

— А принцът щеше да е мъртъв. Или по-лошо.

Без сам да го осъзнавам, се бях приближил до противниците. Запитах се дали някой от останалите е чул тихите думи на Шута.

Любезен изстена отчаяно и зарови лице в снега. Остана да лежи неподвижно. Шутът не го накара да се признае за победен. Просто го пусна и стана. Трепнах при мисълта за болката, която несъмнено усещаше.

— Не аз съм виновен — задъхано рече Шутът. — Не съм убил майка ти. Нито съм я посрамил. Петнистите го направиха. Обвинявай тях. Не мен. И не хвърляй вината върху младо момиче, което не е направило нищо по-ужасно от това да пофлиртува с непознат. Прости й… прости и на себе си. Попаднахте в капан и бяхте използвани. И двамата.

Думите на Шута проникнаха в душата на Любезен и болката му се изля в нощта. Усетих я с Умение и Осезание като изблик на някаква гореща зловонна отрова. Когато Шутът му обърна гръб, младежът не скочи след него, а се сви на кълбо в снега, давеше се от мъка. Котаракът му неспокойно изфуча и се втурна към него. Шутът избърса лицето си с ръкав и поклати глава, като видя как изцапа снежнобялата материя с тъмночервената си кръв. Направи няколко крачки настрани и се преви. Опря ръце на коленете си и жадно загълта студения въздух.

Принцът най-сетне заговори:

— Нека това да е краят. Отрядът ни е малък и разцеплението няма да доведе до нищо добро. Любезен, ти отправи предизвикателството и трябва да приемеш, че си получил удовлетворението си. Лорд Златен, ти си тук, защото аз позволявам. Заяви открито, че си против мисията ми. Приемам го, както приемам и присъствието на наблюдателите на хетгурда. Но ако храниш лоши помисли към Любезен заради станалото, търпението ми ще се изчерпи. Ще бъдеш отхвърлен от отряда и ще се оправяш сам.

Усетих последните му думи като заплаха. Отидох при Шута и изчаках да си поеме дъх. Уеб бе приклекнал до Любезен. Младежът продължаваше да лежи, прегърнал котката си като дете, опитващо се да се успокои с любимата си кукла. Уеб тихо му говореше нещо. Хванах Шута за лакътя и го поведох към шатрата му. След като всичко бе свършило, той изглеждаше като зашеметен.

— Стой до принца, момче — казах на Пъргав, докато минавах покрай него. — Засега всичко свърши. После ще поговорим.

Той кимна, взираше се в нас. Шутът се препъна и го хванах по-здраво. Зад нас чух Лонгуик да ругае гвардейците, че са напуснали постовете си. Хората един по един започнаха да се връщат в палатките.

Заведох Шута в шатрата му и излязох навън с кърпата му, за да взема сняг. Когато се върнах, той бе сипал масло в мангала и пламъците танцуваха по-енергично и хвърляха играещи цветни сенки по копринените стени. Сложи малък чайник на огъня и седна на постелката си, стиснал ноздри с окървавената си ръка. Кръвта почти бе спряла, но на лицето му започваха да се появяват синини от юмруците на Любезен. Отпусна се предпазливо назад, сякаш цялото му тяло беше натъртено.

— Опитай това. — Седнах до него и допрях студения компрес до бузата му. Той се извърна.

— Моля те, недей! Ледено е, а и без това съм измръзнал — оплака се и добави уморено: — Непрекъснато ми е студено тук.

— Нищо ти няма — казах безжалостно. — Дръж го поне докато носът ти спре да кърви. И ще помогне на лицето ти да не се подуе твърде много. И без това имаш синина на едното око.

— Моля те, Фиц — немощно запротестира той и голите му пръсти хванаха китката ми в мига, в който моите докоснаха бузата му.

Допирът ме заслепи за миг, сякаш бях влязъл в полутъмна конюшня от яркия слънчев ден навън. Трепнах и изпуснах кърпата със сняг. Примигнах, но картината сякаш бе запечатана от вътрешната страна на клепачите ми. Не мога да кажа как разбрах какво съм видял. Може би нещо в този затворен кръг на докосване ми го каза. Поех треперливо дъх и посегнах безразсъдно към лицето му с протегнати пръсти.

— Мога да те изцеля — казах му, изумен и останал без дъх от откритието. Познанието за новата ми сила кипеше в кръвта ми и пареше като бренди. — Виждам какво не е наред, счупените парчета и как кръвта се натрупва под кожата ти там, където не би трябвало. Шуте, мога да използвам Умението и да те излекувам.

Той отново хвана китката ми, но този път, за да спре ръката ми. Отново бях разтърсен от връзката, когато заредените му с Умение пръсти докоснаха кожата ми. Той бързо премести хватката си върху ръкава ми.

— Не — рече тихо, но на подутото му лице заигра усмивка. — Нищо ли не си научил от „изцелението“, на което те подложихме? Нямам резерви, които да изгарям за бързо лекуване. Ще оставя тялото си да се справи само, по своя начин и със своята скорост.

Пусна ръката ми.

— Но ти благодаря за предложението — добави тихо.

Побиха ме тръпки, също като кон, който се мъчи да прогони накацалите по него мухи. Примигнах към него. Чувствах се така, сякаш току-що съм се събудил. Изкушението обаче изчезваше бавно. Толкова много от Сенч имаше у мен, помислих си с мрачна ирония. Знаех, че мога да направя нещо, и ме сърбяха ръцете да го направя. Да гледам насиненото му лице бе като да виждам накриво окачена картина. Импулсът да я изправя бе инстинктивен. Въздъхнах. Скръстих решително ръце на гърдите си и се отдръпнах.

— Разбираш, нали? — попита ме той.

Кимнах и тогава той ме смая — мислите му бяха насочени към нещо напълно различно.

— Трябва някак да пратим вест на кралицата. Сидел е невинна, така мисля. Заслужава да бъде избавена и се надявам това да стане, след всичките й мъки, за които имам вина. Не смея да предполагам кой от родителите й е Петнистият, работил с Лодвайн. Може би са били и двамата. Сидел е посрамена, защото случайно помогна на плановете ни. А Любезен вече не се приема като подходящ кандидат за нея, защото е застанал на страната на Пророците.

Ама разбира се. Щом Шутът го каза, всичко застана по местата си. Погледнах с различни очи на реакцията на родителите на Сидел спрямо интереса на „лорд Златен“ към дъщеря им. Майка й изглеждаше готова да се възползва от представилата се възможност; баща й бе по-предпазлив. Дали бяха виждали в него средство, с чиято помощ Петнистите да получат достъп до обществото в Бъкип? Като благодетел, чието богатство може да се използва за каузата?

— Защо Любезен не е разказал на Предан още преди месеци? — Бях вбесен. Принцът бе простил на Любезен, бе го приел отново като другар и приятел, а той не бе споделил тази ключова информация.

Шутът поклати глава.

— Не мисля, че Любезен и сега разбира напълно какво е станало. Може би част от него подозира нещо, но не смее да го види. Той е истинска Стара кръв, а не Петнист. Стореното от тях е толкова чудовищно според неговите разбирания, че не може да си представи, че Сидел е била част от такъв заговор.

Пресегна се, вдигна вързопчето сняг от пода, огледа го съкрушено и предпазливо го допря до подутото си лице.

— Не мога да понасям да ми е студено — каза тихо. С другата си ръка отвори малката дървена кутийка до постелката си и извади прибрани една в друга чаша и купа. Измъкна малката кесия под тях и сипа билки в съдовете. — Това е единственият начин, по който мога да сглобя парчетата. Сидел е опозорена в очите на баща си; годежът е развален. Любезен смята, че баща й я е сварил в леглото ми. Това е единственото обяснение, което може да си представи, и затова ме обвинява, че съм съсипал всичко помежду им. Но работата е съвсем друга. Единият или и двамата й родители са Петнисти. Използвали са връзките си с домакинството на Бресинга, за да прехващат съобщенията за Любезен и да пращат свои отговори вместо него. Погрижили са се принцът да бъде тайно настанен в домакинството. Вероятно те са осигурили и котката, която му бе подарена. Планът им е бил Любезен да се ожени за дъщеря им и фамилното богатство да стане достояние на Петнистите. А тя не е оправдала очакванията им с флиртовете си с мен. Така ние сме станали причината за пълния провал на плана на Петнистите. И заради това тя е в немилост. — Шутът въздъхна, легна и премести кърпата на лицето си. — Не е особена утеха, че го разплитаме чак сега.

— Ще се погрижа Кетрикен да научи — обещах му, без да му казвам как смятам да го направя.

— Тази вечер успяхме да разрешим една загадка, но се натъкнахме на друга, още по-голяма. Кой е той? Какво е? — замислено попита Шутът.

— Черния мъж ли имаш предвид?

— Разбира се.

Свих рамене.

— Може би някакъв отшелник, който живее на острова, приема дарове от суеверните посетители и устройва засади на останалите. Това е най-простото обяснение. — Сенч винаги ме бе учил, че най-простото обяснение обикновено е и най-вярното.

Шутът поклати глава и ме изгледа невярващо.

— Не. Не можеш да вярваш в това. Никога не съм усещал от човек да се излъчват такива поличби… не и откакто за пръв път срещнах теб и усетих някаква… значимост. Той е важен, Фиц, страшно важен. Може би най-важният, когото сме срещали. Не усети ли значението му, как висеше като мъгла във въздуха?

Отдръпна снега от лицето си и развълнувано се наведе напред. На върха на носа му висеше една последна алена капка. Посочих я и той я избърса небрежно с изцапания си ръкав.

— Не. Не усетих нищо такова. Всъщност… ох, Еда и Ел! Защо се сещам чак сега? Не го видях, когато постовият извика, а когато ми го показа, ми се стори, че виждам само сянката му. Защото не го долових с Осезанието. Изобщо. Беше пуст като Претопен… Той е Претопен, Шуте. И това означава, че няма начин да се предвиди какво може да направи.

Въпреки уюта на шатрата ме побиха студени тръпки. Бяха минали много години, откакто си бях имал работа с Претопени, но жестоките спомени не бяха избледнели. Една от задачите ми като чирак на Сенч бе да избивам колкото се може повече от тях, по възможно най-експедитивен начин. Смъртта, която сеех сред народа на Шестте херцогства, все още ме преследваше, макар да знаех, че нямаше друга алтернатива. Претопяването премахваше всичко човешко от жертвите си и бе необратимо.

— Претопен? Определено не! — Изумената реакция на Шута ме върна в настоящето. Той поклати глава. — Не, Фиц. Не е Претопен. А почти обратното, ако изобщо е възможно. Усетих у него тежестта на хиляди животи, важността на десетки герои. Той… той измества съдбата. Също като мен.

— Не разбирам — казах с безпокойство. Не понасях, когато Шутът говори по този начин. А той го обожаваше.

Той се надигна с блеснали от въодушевление очи. Вдигна чайника от огъня и наля врялата вода в чашата и купата. Лъхна ме аромат на джинджифил и канела.

— Всеки отделен миг е изпълнен с безброй най-различни избори. Човек дотолкова свиква с това, че дори аз понякога трябва да спра и да си напомня, че правя избор дори тогава, когато ми се струва, че не е така. Всеки поет дъх е избор. Но понякога на човек му се напомня насила, понякога срещаш някой така натоварен с възможности и потенциал, че самото му съществуване те кара рязко да се завърнеш в реалността. За мен ти и досега си такъв. Самата невероятност на съществуването ти ме оставя без дъх. Открил съм сравнително малко разклонения на бъдещето, в които те има. В повечето от тях си умрял като дете. В други… е, не е нужно да ти разказвам за всички начини, по които умираш. Колко пъти си се измъквал по най-невъзможни начини от лапите на смъртта? Повярвай ми, Фиц, в паралелните на нашата реалности в тези моменти ти си намирал края си. А ето че си тук, до мен, напук на всички вероятности. И с твоето съществуване, с всеки дъх, който поемаш, ти променяш цялото време. Ти си като забит в сухо дърво клин. С всеки удар на сърцето си нанасяш удар по „какво би могло да бъде“ и така отваряш бъдещето и представяш стотици, хиляди нови възможности, всяка от които се разклонява в стотици, хиляди посоки.

Спря, за да си поеме дъх. Забеляза киселата ми физиономия и се разсмя.

— Е, независимо дали ти харесва или не, ти си моят Изменящ. И по същия начин усетих и него, Черния мъж! Толкова много възможности кипят около него, че едва го различавам. Той е по-невероятен дори и от теб!

Извади черна кърпичка от ръкава си и избърса всички следи от кръв по лицето и ръцете си. Сгъна я внимателно и я прибра. После се облегна на възглавниците си и впери поглед в полусенките на тавана.

— И нямам представа кой или какво е той. Никога досега не съм го зървал. Какво означава това? Нима идването ни тук е направило възможно влиянието му върху бъдещето?

Взе димящата купа и ми я предложи.

— Взех само една чаша — обясни извинително. — Нали се сещаш, пътувам с малко багаж.

Поех купата и се насладих на топлината й върху дланите ми. Изведнъж се сетих, че в Шестте херцогства е лято. А лятото изглеждаше безсилно тук, на Външните острови, особено когато лагеруваш върху ледник. Шутът взе чашата, огледа се и леко се намръщи.

— Ти взе меда ми, нали? Случайно да е у теб? Придава по-добър вкус на джинджифила и прави чая по-стоплящ.

— Извинявай. Оставих го в палатката… не, не е точно така. Снощи го оставих до огъня, а на сутринта го нямаше. — Млъкнах. Имах чувството, сякаш току-що съм завъртял ключ в ключалка. — Или е бил взет. Шуте, островитяните оставиха дарове за Черния мъж. Той не ги докосна, а сред тях имаше мед. А сутринта твоят липсваше.

— Мислиш, че е взел моя ли? Смяташ, че го е помислил за дар от теб?

Вълнението му ми се струваше прекалено. Отпих глътка от чая. Джинджифилът бе превъзходен. Усетих как топлината се разлива в мен, макар думите му да ме изнервяха.

— По-вероятно някой от нашите го е взел. Как би могъл да се промъкне между палатките ни и да остане невидим?

— Невидим и неусетен — поправи ме той. — Ти каза, че е бил невидим за Осезанието ти. Вероятно същото се отнася и за останалите Осезаващи. Мисля, че той е взел меда. И така свързва съдбата си с нашата. Разбираш ли, Фиц, това ни свързва.

Вдигна чашата си и притвори очи от удоволствие. Когато я остави, беше почти празна. Посегна към една яркожълта наметка, която изглеждаше ефирна като материята на шатрата му, и се загърна с нея, после свали ботушите си и прибра тесните си стъпала под тялото си.

— Свързва и двама ни с него. Мисля, че това може да е изключително важно. Разбираш ли, че това би могло да промени изхода на мисията ни? Особено ако оповестя, че Черният мъж е приел дара ни.

Бързо прехвърлих възможностите. Дали подобно изявление щеше да спечели островитяните на негова страна? И да обърне нарческата и Пиотре срещу него? Къде оставах аз, не само във връзка с тях, но и както ме виждаше Сенч? Отговорите не бяха особено утешителни.

— Това може да създаде по-голямо разцепление в отряда, отколкото съществува сега.

Той вдигна чашата си и допи чая.

— Не. Само ще изложи разцеплението, което вече съществува, на показ. — Погледна ме почти съжалително. — Това е кулминацията на моята работа, Фиц. Не можеш да очакваш, че бих отказал всяко оръжие, което ми предложи съдбата. Ако трябва да умра на този студен и забравен от боговете остров, поне нека умра, като знам, че съм постигнал целта си.

Пресуших купата и я оставих до чашата.

— Няма да слушам тези… глупости — рекох твърдо. — Изобщо не им вярвам.

Но вярвах. И от това стомахът ми се свиваше повече, отколкото от всеки студ или опасност, пред които се бях изправял.

— И си мислиш, че щом отказваш да повярваш в нещо, то няма да се случи ли? Това е глупост, Фиц. Приеми го и нека се възползваме най-добре от времето, което ни остава.

В гласа му имаше такова ужасно спокойствие, че изведнъж ми се прииска да го ударя. Ако смъртта наистина го дебнеше, не трябваше да е толкова ведър и да я приема. Трябваше да се бори, трябваше да бъде накаран да се бори.

Поех дълбоко дъх.

— Не. Не вярвам и няма да го приема. — Хрумна ми една мисъл и се опитах да я кажа шеговито, но прозвуча като заплаха. — Не забравяй кой съм аз, Бели ясновидецо. Аз съм Катализатор. Изменящ. И мога да променям нещата. Дори онези, които ти смяташ за твърдо установени.

Още не бях довършил, когато изражението му се промени. Искаше ми се да млъкна, но думите сякаш сами излизаха от устата ми. Беше така неподвижен и студен, че сякаш гледах оголения му череп.

— Какво искаш да кажеш? — прошепна той ужасено.

Извърнах поглед.

— Само онова, което ти ми говориш през по-голямата част от живота ни. Ти може да си Ясновидецът и да предричаш нещата. Но аз съм Изменящият. Аз променям. Може би дори онова, което си предрекъл.

— Фиц. Моля те.

Думите му ме накараха отново да го погледна.

— Какво?

Дишаше тежко през уста, сякаш се бе надпреварвал в бягане и бе изгубил.

— Не прави това — замоли ме. — Не се опитвай да ме спреш да извърша онова, което съм длъжен. Мислех, че съм те накарал да го разбереш, когато бяхме на брега. Можех да избягам от това. Можех да остана в Бъкип, да се върна в Бинград или дори у дома. Или пък там, където някога беше домът ми. Но не го направих. Тук съм. Изправям се срещу съдбата си. Страхувам се и не го отричам. И знам, че ще ти е тежко. Но през всичките тези години това е била целта ми. Ти разбираш дълга към семейство и крал. Разбираш го много добре. Моля те да разбереш, че това е моят дълг. Ако решиш да ми попречиш само за да ме спасиш от смъртта, ще направиш целия ми живот безсмислен. Всичко, през което сме минали досега, ще е напразно. Ще ме обречеш да живея остатъка от годините си със съзнанието, че съм се провалил. Би ли ми сторил това?

Погледна ме жално. Дадох му известно време да дойде на себе си, преди да заговоря със спокоен тон.

— Така значи. Да не искаш да кажеш, че ако видя някой да те убива, не бива да му преча? Дори и да съм в състояние да го спра?

Той внезапно се обърка.

— Предполагам…

— Ами ако е грешка? Ако видя, че те убива мечка, а е трябвало да умреш от лавина? Не правя нищо, ти умираш не както трябва — и пак всичко е било напразно.

Той ме погледна недоумяващо.

— Но това… Не. Мисля, че ще разбереш. Мисля, че когато настъпи моментът, ще разбереш какво…

— А ако не разбера? Ако направя грешка, тогава какво?

— Не… — Гласът му замря.

Продължих с натиска си.

— Виждаш ли колко глупаво е това? Просто не мога да стоя до теб и да гледам как умираш, Шуте. Знам го, ти също го знаеш. Искаш от мен да съм напълно различен от онова, което съм. Тогава ти ще си направил промяната, не аз. А нима не ми казваше, че промяната е моя работа, не твоя? Така че не искай това от мен. Ако съдбата повелява да умреш, тогава сигурно и аз ще съм мъртъв. И тогава това едва ли ще има особено значение и за двама ни. — Рязко станах. — И това е последният път, когато говорим на тази тема. Това е въпрос, който аз не искам да обсъждам. Късно е, уморен съм. Отивам да спя.

Промяната на лицето му ме порази. Видях в очите му огромно облекчение. И сякаш едва тогава разбрах колко много се страхува от онова, пред което му предстои да се изправи. Фактът, че не го бе показвал пред никого, беше най-голямата проява на смелост.

Тъкмо вдигах покривалото, когато Шутът заговори отново.

— Фиц. Наистина ми липсваше. Не си отивай. Спи тук тази нощ. Моля те.

Така и направих.