Съдбата на Шута

Глава 33Семейство

Моментално я познах по късо подрязаната коса. Но с това приликата й с образа от съня приключваше. Пътната й рокля бе зелена, скроена за езда, върху нея носеше практично кафяво наметало. Явно смяташе, че прилича на майка си, и в сънищата ми се явяваше именно като нея. На мен ми приличаше по-скоро на бащата на Моли, но с някои черти на Пророците. Фиксира ме на излизане именно с погледа на Пророк и моментално разби надеждите ми, че мога да се промъкна незабелязан покрай нея. Заковах се на място.

Не смеех да мръдна и тъпо чаках какво ще последва. Тя продължи да ме наблюдава спокойно. Накрая рече тихо:

— Да не си мислиш, че ако стоиш неподвижен, няма да те позная, Сенковълк?

Усмихнах се глупаво. Гласът й бе нисък, по-плътен, отколкото може да се очаква от момиче, точно като на Моли на нейната възраст.

— Аз… Не, разбира се. Знам, че ме виждаш. Но… как така ме позна?

Тя направи две крачки към мен. Огледах се и се отдалечих от банята — много добре си давах сметка за клюките, които биха плъзнали, ако видят млада благородница да си бъбри непринудено с по-възрастен от нея гвардеец. Копривка тръгна до мен, без да задава въпроси. Поведох я към една закътана пейка в Женската градина.

— О, много лесно. Обеща, че ще ми се откриеш, нали така? Знаех, че ще се връщаш. Снощи Предан ми каза, че скоро ще бъда освободена за известно време от задълженията си. Така че когато кралицата ме извика и ми каза, че мога да се върна у дома за известно време, за да бъда утеха на майка ми, разбрах какво означава това. Че вече си тук. А после — на лицето й се появи искрена усмивка — се натъкнах на Шишко, който отиваше при кралицата точно когато си тръгвах. Позна ме от пръв поглед. Как ме прегърна само! Лейди Сидел беше потресена, но ще й мине. Попитах Шишко къде е спътникът му. Той затвори за момент очи и ми каза: „В банята“. И ето ме тук.

Ох, Шишко можеше поне да ме предупреди.

— И ме позна щом ме видя?

— Видях смаяната ти физиономия — точно на някой, когото са спипали. Никой от другите излизащи не ме зяпаше така.

Погледна ме косо, доста доволна от себе си, но в очите й играеха искри. Зачудих се дали и моите изглеждат така, когато съм ядосан. Говореше спокойно и уверено, точно както Моли понякога, преди да избухне. След кратък размисъл реших, че има основания да ми е сърдита. Бях обещал да й се открия, когато се върна. А смятах да се измъкна от обещанието си.

— Така значи. Намери ме — смотолевих и моментално разбрах, че точно това не биваше да казвам.

— Не и благодарение на теб! — Копривка седна на пейката. Останах прав и й се наложи да вдигне глава към мен, но въпреки това успя да ме изгледа отвисоко. — Как се казваш, господине?

И се наложи да й кажа името, под което ме познаваха в синята униформа.

— Том Беджърлок, милейди. От гвардията на принца.

Тя изведнъж заприлича на котка, хванала мишка.

— Много добре се получава. Кралицата каза, че ще прати страж, който да ме изпрати по пътя до дома. Избирам теб.

Беше си направо предизвикателство.

— Нямам възможност да го направя, милейди. — Прозвуча като извинение и побързах да добавя: — Поемам вашите задължения, както се сетихте. Ще съм посредник за лорд Сенч, принц Предан и милостивата ни кралица.

— Шишко определено може да се справи с това.

— Магията му е силна, но той си има своите ограничения, милейди.

— Милейди! — презрително изсумтя Копривка. — А аз как да те наричам? Лорд Вълк? — Тръсна сърдито глава. — Знам, че казваш истината. Толкова по-зле за мен. — Отпусна рамене и младостта и мъката й изведнъж проличаха по-ясно. — Тежка вест нося на майка си и братята си. Но трябва да знаят как е умрял баща ни. И че Пъргав не го е изоставил. — Машинално прокара пръсти по късата си коса и тя щръкна като бодлите на таралеж. — Това Умение се оказа много тежък товар. Магията ме отмъкна от дома ми и ме държи тук точно когато майка ми има най-много нужда от мен. — Изгледа ме обвинително. — Защо аз? Защо избра да дадеш магията тъкмо на мен?

Бях поразен.

— Не съм. Не съм те избирал. Ти си я имаш, родена си с нея. И по някакъв начин се свързахме. Дълго време дори не осъзнавах, че си някъде наблизо и наблюдаваш живота ми.

— Понякога това беше очевидно — отбеляза тя, но преди да се запитам какво ли съм разкрил неволно за себе си, добави: — И сега я имам като някаква болест, която ме принуждава завинаги да служа на кралицата. И на крал Предан, когато я наследи. Не можеш дори да си представиш какъв товар е това за мен.

— Имам известна представа — отвърнах тихо. И след като тя продължи да седи мълчаливо пред мен, попитах: — Не трябва ли да тръгваш? По-добре е да пътуваш денем, по светло.

— Току-що се срещнахме, а ти вече гориш от желание да се разделим. — Сведе очи към земята. Поклати глава и внезапно се превърна в Копривка от сънищата ни. — Изобщо не си представях първата ни среща по такъв начин. Помислих си, че ще се зарадваш да ме видиш, че ще се смеем и ще бъдем приятели. — Изкашля се и призна срамежливо: — Преди много време, когато за пръв път започнах да сънувам за теб и вълка, често си въобразявах, че наистина ще се срещнем някой ден. Представях си, че ще си на моята възраст и красив по някакъв вълчи начин, и че ще ме намериш за хубава. Глупаво, нали?

— Съжалявам, че те разочаровам — казах внимателно. — Но определено си хубава.

Тя ме изгледа така, че да разбера, че подобни комплименти от застаряващ страж я карат да се чувства неудобно. Илюзиите й създаваха преграда, която не бях очаквал. Пристъпих към нея и клекнах, за да я погледна в очите.

— Какво ще кажеш да започнем отново? — Протегнах й ръка. — Аз съм Сенковълк. Копривке, не можеш да си представиш откога копнея да се срещна с теб.

Гърлото ми внезапно се стегна. Надявах се, че очите няма да се напълнят със сълзи. Дъщеря ми се поколеба и пое ръката ми. Нейната беше нежна като на истинска лейди, но загоряла от слънцето, а дланта й бе мазолеста. Докосването засили връзката ни чрез Умението и сякаш стисна сърцето, а не пръстите ми. Дори да исках да скрия какво чувствам към нея, не бих могъл. Мисля, че това разруши някаква нейна стена срещу мен.

Тя погледна лицето ми, което сега бе на едно ниво с нейното. Погледите ни се срещнаха и изведнъж долната й устна затрепери като на малко дете.

— Татко е мъртъв! — изхлипа тя. — Татко е мъртъв и не знам какво да правя! Как ще я караме? Рицарин е още съвсем малък, а мама нищо не разбира от коне. Вече говори да ги продадем и да се преместим в някой град. Казва, че не може да живее там, след като баща ми явно го няма! Всичко ще се разпадне… Аз ще се разпадна! Не съм толкова силна, колкото всички очакват от мен. Но трябва.

Изправи гръб и ме погледна.

— Трябва да съм силна — повтори решително, сякаш това можеше да превърне костите й в желязо.

Като че ли проработи. Нямаше сълзи. Това бе храброст на отчаянието. Прегърнах я и я притиснах към себе си. За пръв път в моя и нейния живот прегръщах дъщеря си. Орязаната й коса бодеше брадичката ми и единственото нещо, за което можех да мисля, бе колко много я обичам. Отворих се и оставих любовта ми да се излее в нея. Усетих смайването й, както от дълбочината на чувствата ми, така и от факта, че относително непознат може да я докосва по такъв начин. Опитах се да обясня.

— Ще се грижа за теб — казах й. — Ще се грижа за всички вас. Обещах… Обещах на татко ти, че ще го направя. Че ще се грижа за теб и за малките ти братя. И ще го направя.

— Не можеш. Не и като него — рече тя, но веднага се опита да смекчи думите си. — Наистина вярвам, че ще опиташ. Но на света няма никой друг като татко ми. Никой.

Остави ме да я прегръщам още малко, след което внимателно се освободи. Изглеждаше поуспокоена.

— Конят ми е оседлан и чака. И пратеният от кралицата страж ще ме чака. — Пое дълбоко дъх, задържа го и издиша бавно. — Трябва да вървя. Вкъщи има много работа. Мама не може да се оправя с децата така лесно без татко. Трябва да съм с нея.

Намери кърпичката си и избърса сълзите, които така и не се бяха появили.

— Да. Наистина трябва. — Поколебах се. — Татко ти ми заръча да предам нещо. Може да ти се стори странно или неуместно, но за него бе важно.

Копривка ме погледна въпросително.

— Когато Малта се разгони, да й се качи Руди.

Тя закри уста с длан и се изсмя нервно.

— Откакто кобилата дойде при нас, двамата с Рицарин все спореха за това. Ще му кажа. — Отстъпи две крачки и повтори: — Ще му кажа.

После се обърна и тръгна.

Останах в Женската градина. Чувствах се ограбен. После се усмихнах тъжно. Седнах на пейката. Беше лято и ароматите на билки и цветя изпълваха въздуха, но въпреки това усещах уханието на косата на дъщеря ми и го вдишвах с наслада. Вперих поглед в далечината над един люляк и се замислих. Явно щеше да ми трябва много повече време от очакваното, за да опозная дъщеря си. Може би никога нямаше да настъпи подходящо време да й кажа, че аз съм баща й. Но точно това сега не ми се струваше толкова съществено, колкото преди. Много по-важно бе да намеря начин да вляза в живота им, без да причиня болка и раздори. Нямаше да е лесно. Но щях да го направя. Някак.

Сигурно съм заспал. Когато отворих очи, беше късен следобед. За момент нямах представа къде съм, знаех единствено, че съм щастлив. Това бе толкова рядко чувство за мен, че просто останах да лежа, загледан в синьото небе, надничащо между листата. После усетих, че гърбът ми се е схванал от лежането на каменната пейка, а след това се сетих, че смятах още днес да занеса вино и храна на Шута. Какво пък, не беше късно за това. Станах, протегнах се и се разкърших.

Пътеката към кухнята водеше през билковите лехи. Точно сега бе времето на лавандулата и копъра и тази година ми се виждаха по-избуяли от обичайното.

— Само виж как са занемарили градината! — чух кисел женски глас. Много познат глас. — Срамота. Махни онзи бурен, ако можеш да го стигнеш.

А после чух гласа на Лейси.

— Това май не е бурен, мила. Мисля, че е невен… Както и да е, каквото и да беше, вече успяхте да го изкорените. Дайте да го хвърля в храстите, за да не го намерят.

Ето ги и тях, двете мили стари дами. Търпение беше с лятна рокля и шапка от времето, когато баща ми още е бил престолонаследник, а Лейси, както винаги, бе в простата роба на прислужница. Търпение държеше пантофите си в едната ръка и изтръгнатия невен в другата. Погледна ме с късогледите си очи. Може би видя само синьото петно на униформата.

— На това не му беше мястото тук! — заяви сурово и тръсна изскубнатото цвете. — Точно това е бурен, млади човече — растение, което расте не където му е мястото, така че стига си ме зяпал така! Майка ти не те ли е научила на обноски?

— О, Еда! — възкликна Лейси.

Помислих си, че все още имам някакъв шанс да се измъкна, обаче Лейси, флегматичната, надеждна Лейси бавно подбели очи и припадна направо насред лавандулите.

— Какво правиш, скъпа? Изпусна ли нещо? — възкликна Търпение. И понеже Лейси си остана да лежи неподвижно, се обърна вбесена към мен. — Видя ли какво направи! Уплаши горката старица до смърт! Не стой като истукан, глупак такъв! Вдигни я от лавандулите, преди съвсем да ги е смазала!

— Да, госпожо — казах и се наведох.

Лейси винаги е била пищна жена и годините не я бяха направили по-стройна. Все пак успях да я вдигна, отнесох я на сянка и я сложих на тревата. Търпение вървеше след нас, клатеше глава и мърмореше колко съм непохватен.

— Припада и от най-малкото нещо! Горката ми тя. По-добре ли ти е, мила?

Наведе се и я потупа по ръката. Клепачите на Лейси потрепнаха.

— Да донеса ли вода?

— Да. И по-живо. И не си помисляй да избягаш, млади човече. Ти си виновен за всичко това.

Изтичах в кухнята за чаша и я напълних от кладенеца. Когато се върнах, Лейси вече седеше, а лейди Търпение й вееше и я гълчеше и й съчувстваше едновременно.

— … и знаеш не по-зле от мен, че на нашата възраст очите правят номера. Че нали миналата седмица се опитах да прогоня шала си от масата, защото го взех за котката. Заради начина, по който се беше навил, нали разбираш.

— Милейди, не. Погледнете го хубаво. Или е той, или призракът му. Одрал е кожата на баща си на същата възраст. Вижте го само.

Коленичих до нея със сведен поглед и й подадох чашата.

— Малко вода, госпожо, и съм сигурен, че ще ви стане по-добре. Сигурно е от жегата.

Докато Лейси взимаше чашата, Търпение се пресегна и хвана брадичката ми.

— Погледни ме, млади човече! Погледни ме, казах! — И докато се навеждаше все по-близо и по-близо към мен, възкликна: — Моят Рицарин никога не е имал такъв нос. Но очите ми… напомнят. Ох. Ох, синът ми, синът ми! Не може да бъде. Не може да бъде!

Пусна ме и и тя седна. Лейси й предложи чашата и Търпение я взе машинално. Отпи, обърна се към прислужницата си и каза спокойно:

— Не би посмял. Не би го направил.

Лейси продължаваше да се взира в мен.

— Та нали чухте слуховете, милейди. И онзи Осезаващ менестрел ни пя песента за драконите и как Осезаващото копеле станал от гроба, за да служи на краля си.

— Не би посмял — повтори Търпение. Погледна ме и езикът ми замръзна за небцето. — Помогни ми да стана, млади човече. И на Лейси. Напоследък често й се случва да припада. Мисля, че е от прекаляването с рибата. При това с речна риба. От нея й треперят краката. Така че ни придружи до покоите ни.

— Да, госпожо. Ще се радвам да помогна да стане.

— Не се и съмнявам, че ще се радваш. Докато не се озовем зад затворена врата. А сега я хвани за ръката и й помогни.

Беше по-лесно да се каже, отколкото да се направи, защото Търпение се вкопчи в другата ми ръка, сякаш можеше да я отнесе река, ако се пусне.

Лейси наистина залиташе и се почувствах виновен, че я бях стреснал така. Не ми продумаха нито дума, макар че Търпение на два пъти посочи гъсеници по розите и заяви, че подобно нещо навремето било немислимо. Влязохме в замъка, но ни предстоеше дълъг път през Голямата зала, а после нагоре по широкото стълбище. Бях благодарен, че се изкачваме само до първата площадка, защото Търпение ругаеше ужасно на всяко стъпало, а коленете на Лейси тревожно скърцаха. Продължихме по коридора и Търпение махна с ръка към една от вратите. Това бяха едни от най-добрите покои в Бъкип и ми стана изключително приятно, че кралица Кетрикен й е оказала такова уважение. Пътният сандък на лейди Търпение вече беше отворен насред стаята, на лавицата над камината бе кацнала шапка. Кетрикен дори си бе спомнила, че лейди Търпение предпочита да се храни в покоите си — до прозореца имаше два стола и маса, огрявана от слънчевите лъчи.

Помогнах им да се настанят и когато седнаха, ги попитах необходимо ли им е още нещо.

— Шестнайсет години — рязко отвърна Търпение. — Можеш да ми донесеш шестнайсет години! Затвори я тая врата. Не мисля, че ще е добре из цял Бъкип да плъзнат слухове. Шестнайсет години и ни вест, ни кост. Том, Том, какво си мислил?

— Най-вероятно изобщо не е мислил — обади се Лейси и ме погледна с очи на мъченица.

Думите й ме жегнаха — когато бях дете, Лейси винаги заставаше на моя страна, когато си имах проблеми с Търпение. Изглежда, съвсем се беше оправила от припадъка. Бузите й отново бяха поруменели. Надигна се с мъка от стола и отиде в съседната стая. След малко се върна с малък поднос, върху който имаше три чаени чаши и гарафа бренди. Постави го на масичката и трепнах при вида на подутите й кокалчета и изкривени пръсти. Възрастта бе съсипала чевръстите ръце, които навремето така умело плетяха дантели.

— Мисля, че всички трябва да пийнем по глътка. Уф, страшно ме изплаши в градината. Без да броим годините скръб.

— Шестнайсет — уточни Търпение, ако случайно съм успял да го забравя. Обърна се към Лейси. — Нали ти казах, че не е мъртъв! Когато приготвяхме тялото му за погребение, докато миех студените му крака, ти казах, че не може да е мъртъв. Не знам откъде знаех, но бях сигурна. И се оказах права!

— Мъртъв си беше — възрази Лейси. — Милейди, дъхът му не замъгляваше огледалото, сърцето му изобщо не биеше. Мъртъв си беше. — Посочи ме треперещ пръст. — А сега не си. Дано да имаш добро обяснение, млади човече.

— Беше идея на Бърич — започнах аз, но преди да успея да кажа още нещо, Търпение възкликна:

— Трябваше да се сетя, че той е в дъното на всичко това! Твоето момиче отглеждаше през всички тези години, нали? Три години след като те погребахме, чухме слух. Тенекеджията Котълсби, дето продаваше такива хубави игли, ни каза, че видял Моли в някакво градче с малко момиченце. Помислих си: колко малко? Защото когато Моли така внезапно напусна, казах на Лейси, че повръща и спи като бременна жена. И изчезна преди дори да успея да й предложа да й помогна с детето. Твоята дъщеря, моята внучка! По-късно чух, че Бърич се е събрал с нея, и когато поразпитах, се оказа, че според Бърич всичките им деца са от него. Така значи. Трябваше да се сетя. Трябваше да се сетя.

Изобщо не предполагах, че Търпение е била толкова добре осведомена. А трябваше да се сетя. В дните след смъртта ми тя въртеше замъка Бъкип и бе създала значителна мрежа осведомители.

— Май малко бренди няма да ми се отрази зле — казах тихо.

Посегнах към гарафата, но Търпение ме плесна през ръката и викна сърдито:

— Аз ще налея! Виж го ти! Преструва се на мъртъв и изчезва от живота ми за шестнайсет години, а после преспокойно се появява и ще си налива от собственото ми бренди! Ама че нахалство!

Отвори гарафата, но ръката й трепереше толкова силно, че заплашваше да олее цялата маса. Взех я от ръката й и тя се разхълца. Докато наливах, вече хлипаше. Косата й, която и без това не търпеше дълго време прически, се беше разрошила. Кога бе успяла да побелее толкова? Коленичих пред нея и се насилих да я погледна в помътнелите очи. Тя скри лицето си с ръце и се разхлипа още по-силно. Внимателно свалих ръцете й.

— Моля те, повярвай ми. Изборът не беше мой, майко. Ако можех да се върна при теб, без да изложа на риск любимите си хора, щях да го направя. Знаеш го. А начинът, по който подготви тялото ми за погребението, спаси живота ми. Благодаря ти.

— Чуден момент да ме наричаш „майко“ след толкова години — изсумтя тя, после подсмръкна. — Бърич не разбира от нищо, освен ако не е с четири крака и копита.

Но ме хвана с мокрите си от сълзи длани, придърпа ме и ме целуна по челото. После ме пусна и ме изгледа сурово. Върхът на носа й бе много червен.

— Ще се наложи да ти простя. Еда знае, утре мога да се строполя мъртва, но колкото и да съм ти сърдита, не искам да изживееш остатъка от живота си и да съжаляваш, че съм умряла, преди да ти простя. Но това не значи, че ще престана да съм ти ядосана, нито пък Лейси. Заслужаваш си го.

Подсмръкна още по-силно. Лейси й подаде носна кърпичка и ме погледна укорително. Съвсем ясно виждах как годините са заличили границите между господарка и прислужница.

— Да. Заслужавам си го.

— Е, ставай тогава. Нямам желание да си кривя врата, докато те гледам да клечиш на пода. И откъде го измисли да се облечеш като страж? И каква е тази глупост да се върнеш в замъка? Нима не знаеш, че все още има хора, които с радост биха те видели мъртъв! Тук не си в безопасност, Том. Когато се върна в Трейдфорд, идваш с мен. Може би ще успея да те представя за градинар или за сина на някоя блудна братовчедка. Не че ще ти позволя да докоснеш растенията ми. Нищо не разбираш от цветя и градини.

Изправих се бавно. Не успях да се сдържа.

— Мога да ти помогна с плевенето. Знам как изглеждат невените дори и когато нямат цветчета.

— Ето! Видя ли, Лейси? Аз му прощавам, а той тутакси почва да ми се подиграва!

Внезапно закри уста, сякаш за да не се разхлипа отново. Сухожилията и сините вени изпъкваха на ръката й. Пое рязко дъх.

— Май ще си изпия брендито. — Вдигна чашата и отпи. Погледна ме над нея и очите й отново се напълниха със сълзи. Остави чашата и поклати глава. — Ти си тук и си жив. И аз не зная защо плача. Освен за тези завинаги изгубени шестнайсет години и за внучката ми. Как можа, негодник такъв! Разказвай. Разказвай какво толкова важно си правил, че не си успял да намериш време да се прибереш у дома.

И изведнъж всички толкова основателни причини да не съм отишъл при нея ми се сториха тривиални. Можех да намеря начин.

— Ако не бях дал болката си на каменния дракон, сигурно щях да намеря начин, колкото и да е рисковано — чух се да казвам. — Може би трябва да задържиш болката и загубата си, за да знаеш, че можеш да преживееш всичко, което ти стовари животът. Може би, ако не намериш място за болката в себе си, се превръщаш в страхливец.

Търпение плесна по масата и изохка от болка.

— Не ми трябват лекции по морал, а отчет. Без никакви извинения!

— Никога няма да забравя ябълките, които ми пускаше през решетките на килията. Двете с Лейси бяхте невероятно храбри да дойдете при мен в тъмницата и да застанете на моя страна, когато малцина други смееха да го направят.

— Престани! — възмутено изсъска тя и очите й отново се напълниха със сълзи. — Така ли обичаш да се развличаш напоследък? Като караш стари дами да плачат за теб?

— Не е нарочно.

— Тогава разказвай какво е станало с теб. От последния път, когато те видях.

— Милейди, бих го направил с най-голяма радост. И ще го направя, обещавам. Но когато ви срещнах, бях тръгнал на належаща задача. Трябва да я изпълня, докато още е светло. Пуснете ме и обещавам, че утре ще се върна и ще ви разкажа всичко.

— Не. Разбира се, че не. Каква задача?

— Спомняте ли си моя приятел Шута? Разболя се. Трябва да му занеса билки, храна и вино.

— Онова момче с клисавото лице? Винаги е бил болнаво дете. Ядеше твърде много риба, ако питаш мен. Само от това е.

— Ще му предам. Но трябва да ида при него.

— Кога го видя за последен път?

— Вчера.

— Аз пък не съм те виждала от шестнайсет години. Може да изчака реда си.

— Но той не е добре.

Търпение тресна чашката си в чинийката.

— И аз не съм добре! — възкликна и по лицето й отново потекоха сълзи.

Лейси я потупа по рамото и каза:

— Не винаги е с ума си. Особено когато е уморена. Пристигнахме сутринта. Казах й, че трябва да почива, но тя поиска да подиша чист въздух в градината.

— И какво лошо има в това? — остро попита Търпение.

— Нищо — побързах да отговоря. — Абсолютно нищо. Ела. Ела да си легнеш, а аз ще седна до теб и ще почна да ти разказвам. Като заспиш, ще изляза и утре ще дойда пак да продължа. Шестнайсет години не могат да се разкажат за един час, нито дори за ден.

— За да разкажеш шестнайсет години, ще ти трябват поне още толкова — отсече Търпение. — Хайде, помогни ми. Още съм схваната от пътуването, нали разбираш.

Облегна се на ръката ми и я заведох до леглото. Тя седна със стон и когато пухеният дюшек се огъна под нея, измърмори:

— Много е меко. Никога не съм могла да спя в такова нещо. Какво, да не съм някаква квачка? — Легна и докато й помагах да вдигне краката си на леглото, отбеляза: — Да знаеш, съсипа ми изненадата. Дойдох тук, готова да извикам внучката си, да й разкрия, че и в нейните вени тече благородническа кръв, и да й предам някои неща на баща й. Ох, помогни ми да се събуя. Кога краката ми отидоха толкова далеч от ръцете?

— Ти си боса. Май си остави пантофите в градината.

— И кой е виновен за това? Да ни стряска така. Ха, чудно как не съм си забравила и главата там.

Кимнах и се въздържах да отбележа, че е обула различни чорапи. Търпение никога не се задълбочаваше в подробностите.

— За какви неща става въпрос?

— Вече няма значение. Щом си жив, смятам да ги задържа.

— И все пак?

— Уф. Една картина, която ми подари, не помниш ли? А когато умря, отрязах кичур от косата ти. Оттогава си го нося в един медальон.

Останах без думи. Търпение се надигна на лакът.

— Лейси, ела да полегнеш и ти. Знаеш, че не обичам да си далеч, когато ми потрябваш. Слухът ти не е като навремето. — Обърна се доверително към мен. — Дадоха й едно тясно легълце в стаичка, дето прилича по-скоро на килер. Бива, ако прислужницата ти е младо и тънко момиче, но едва ли подхожда за зряла жена. Лейси!

— Тук съм, мила. Не е нужно да викаш.

Възрастната прислужница застана от другата страна на леглото. Изглеждаше малко смутена от перспективата да си легне пред мен, сякаш мога да си помисля, че има нещо неприлично в това да споделя леглото на господарката си. Напълно я разбирах.

— Уморена съм — призна тя и седна. Беше взела шал, с който зави краката на Търпение.

Домъкнах един стол до леглото, обърнах го с облегалката напред и седнах.

— Откъде да започна?

— От това, че ще седнеш прилично! — И след като се подчиних, добави: — Не ми разказвай какво ти направи онзи гнусен претендент. Видях достатъчно по тялото ти и едва го понесох. Кажи ми как оцеля.

Замислих се за момент, после казах:

— Знаеш, че съм Осезаващ.

— Предполагах — призна тя. Прозя се. — И?

И започнах. Разказах й как потърсих убежище във вълка и как Бърич и Сенч ме върнаха в тялото ми. Разказах за бавното си възстановяване и за посещението на Сенч. Помислих си, че е задрямала, но когато понечих да стана, тя рязко отвори очи.

— Сядай — заповяда ми и след като се подчиних, ме хвана за ръката, за да не ми позволила се измъкна. — Слушам те. Продължавай.

Разказах й за заминаването на Бърич и за Претопените. Обясних й как Бърич е повярвал, че съм умрял, и се върнал при Моли, за да защитава нея и нероденото й дете. Разказах за дългото си пътуване от Бък до Трейдфорд и за Кралския кръг на Славен. Тя отвори око.

— Сега е градина. Засадих дървета и цветя от целите Шест херцогства, че и от по-далеч. Маймунски лози от Джамайлия, храст със сини игли от Островите на подправките. И чудесен куп билки точно в средата, където им е мястото. Ще ти хареса, Том. Ще ти хареса, когато дойдеш да живееш при мен.

— Сигурен съм, че ще ми хареса — казах, като гледах да не засягам въпроса къде точно смятам да живея. — Да продължавам ли, или искаш да поспиш? — Откъм Лейси се носеше тихо хъркане.

— Продължавай. Изобщо не ми се спи. Продължавай.

Но задряма насред разказа ми как се бях опитал да убия Славен. Поседях още малко, докато ръката й не се отпусна, след което станах.

Отидох на пръсти до вратата. Докато вдигах резето, Лейси се повдигна на лакът. Нищо й нямаше на слуха и заподозрях, че въпреки изкривените си пръсти още крие нож в ръкава си. Кимнах й и се измъкнах.

Слязох в помещението на стражите и се наядох хубаво. След дълга диета на солена риба нищо не може да се сравни с хляба, маслото и студеното пилешко. Насладата ми от храната донякъде се помрачи, когато видях, че настъпва вечер. Стражите по правило са вечно гладни и никой не започна да мърмори, когато си тръгнах с половин хляб и солидно парче сирене. Отидох направо в склада и взех кошница и две наденици. Замъкнах плячката в стаята на Сенч. Шишко бе там. Беше позабърсал масата и бе сложил на нея купа плодове. В камината гореше слаб огън. В сандъка имаше дърва, на масата свещи и вода в бъчвата. Поклатих учудено глава. След всичко, през което бе преминал, още на следващия ден след пристигането си се бе сетил за старите си задължения. Добавих в кошницата шепа жълти и сини сливи и наместих между хляба и сиренето бутилка вино от запасите на Сенч. Тъкмо завивах в хартия сушена лайка и елфова кора, когато Сенч ме потърси.

Какво?

Трябва да говоря с кралицата, Фиц.

Не можеш ли да използваш Шишко? Тъкмо тръгвам към Стълбовете на Умението.

Няма да отнеме много време.

Трябва да намеря начин да се срещна с Кетрикен насаме.

Вече се свързах с нея чрез Шишко. Отговори ми — да, незабавно. Ако отидеш в личната й дневна, след малко ще дойде.

Добре.

Да не си сърдит?

Тревожа се за Шута. Взех някои неща, които искам да му занеса. Пресни плодове и билки за треската.

Разбирам те, Фиц. Но това няма да отнеме много време. Пък после ще се наспиш хубаво и ще отидеш на сутринта.

Добре.

Прекъснах връзката. Какво друго можех да кажа? Шишко трудно би схванал и още по-трудно би предал много от нещата, които Предан бе казал на майка си. Опитах се да не негодувам за откраднатото време. Шутът ще се оправи, казах си. Минавал бе през подобни промени и друг път, а и кой би могъл да се погрижи по-добре за него от Черния мъж? Пък и ми беше казал, че иска да остане сам за известно време, за да помисли. И да не вижда лицето на някой, който много добре знае какво го е сполетяло. И освен това е по-добре аз да върша тази работа, а не Копривка, казах си сурово. Семейството й има нужда от нея. Намерих чиста кърпа и покрих хляба. Слязох по дългото тъмно стълбище да изчакам Кетрикен.

Не отне малко време. Сенч и Предан, се караха и Сенч се бе опитал да вземе преднина, като пръв се свърже с кралицата. Двамата бяха на кораба, който трябваше да отплава утре следобед. Нарческата трябвало да замине с тях, но днес през деня отишла при Предан и го измолила за още три месеца при семейството си, преди да го напусне и да дойде в Бъкип, Принцът се бе съгласил насаме с нея, без да се посъветва със Сенч.

Много насаме — кипеше Сенч и се зачудих дали държи да съобщя на кралицата, че разговорът се е състоял в обстановка на интимност, която не одобрява.

— Въпросът е бил обсъден много дискретно между принца и нарческата — предадох.

— Ясно — отвърна тя и се запитах дали наистина й е ясно.

Засега нищо не е оповестено официално. Не е късно да се откажем от обещаното. Боя се, че всичките ни планове ще отидат на вятъра, ако на момичето се позволи да остане тук. Най-малкото това ще означава, че когато пристигне, ако изобщо спази думата си и го направи, това ще стане по времето на зимните бури, а не на сватбите около есенната жътва. Принцът ще се върне при благородниците си без невяста и без нищо, което да оправдае времето и разходите за експедицията. Ако наистина желаете да притиснете херцозите да го обявят за престолонаследник, моментът няма да е от най-подходящите. Разказите за освободени дракони и техните глави пред огнища няма да означават кой знае какво за аристократи, които не са виждали и люспа на дракон, нито пък за невяста, спечелена с подобни подвизи. Боя се също, че колкото по-дълго нарческата се мотае с тукашните жени, толкова по-трудно ще й е да се раздели с тях. Нежеланието им да я дадат расте с всеки час. Оплакват я, сякаш е умряла, сякаш ще изчезне завинаги от този свят.

— Може би ще е по-добре да й се даде повече време да сбогува със своите — отговори кралицата, след като предадох мислите на Сенч. — Добави много уверения, че гостите винаги са добре дошли тук и че тя също ще навестява дома си. Разшири ли поканата за всеки от клана й, който желае да я съпроводи не само за сватбата, но и да остане тук, в случай че нарческата се почувства самотна?

Докато предавах думите й, много ясно си припомних самата Кетрикен, която пристигна от планините съвсем сама, дори без лична прислужница. Дали си спомняше първите си дни тук, сама в чужд двор, където никой не говори родния й език и не познава обичаите на родината й?

Това е част от проблема. Доколкото разбирам, връзката на жената със земята й е свещена. Жените, които трябва да управляват майчините си домове, рядко я напускат. Живеят на нея, умират на нея и се връщат в нея. Всичко, което влиза в жената или излиза от нея, се очаква да остане в земите й. Затова никоя притежаваща власт жена няма да бъде с нарческата, когато тя дойде в Бъкип. Пиотре ще я съпроводи, може би заедно с един-двама роднини. Аркон Кървавия меч също ще дойде, както и доста лидери от другите кланове, за да потвърдят търговските договори, сключени с нашите благородници. Но Елиания няма да има антураж от прислужнички и дами.

— Разбирам — замислено отвърна Кетрикен.

Седяхме сами в дневната й. Беше наляла вино, чашите стояха забравени на ниската маса. Помещението беше подредено в сравнение с миналия път. Както винаги, Кетрикен търсеше покой в простотата. В ниска ваза имаше едно-единствено цвете, свещите изпускаха успокояващ аромат, но кралицата бе напрегната като принудена да се спасява на дърво котка. Забеляза, че гледам как се е вкопчила в ръба на масата, и внимателно отпусна ръце.

— Сенч чува ли всичко, което ти казвам? — попита ме тихо.

— Не. Не е при мен по онзи начин, по който го правеше Искрен. За това е необходимо огромно съсредоточаване. И изисква пълно откриване на мислите. Не съм го канил да прави това. Затова чува само онова, което ми поръчвате да му кажа.

Раменете й се поотпуснаха с облекчение.

— Понякога със съветника ми имаме разногласия. Когато разговаряхме чрез Копривка… Трудно беше, защото и двамата трябваше да говорим с много заобикалки и да внимаваме да не я въвличаме в неща, които нито може, нито е нужно да разбира. Но сега ти си тук. — Погледна ме и почти се усмихна. — Черпя сила от теб, Фицрицарин. — Изправи рамене. — Кажи на Сенч, че в случая думата, дадена от принца на годеницата му, не може да не се спази. Ако той смята, че зимата е неподходящо време за сключване на брак, нека предложи да почакаме до пролетта, когато пътуването несъмнено ще е по-безопасно и по-приятно за нарческата. Колкото до официалното обявяване на принца за престолонаследник, това винаги е зависело от херцозите. Ако трябва да доведе вкъщи жена като трофей, за да решат, че е достоен, тогава титлата не означава нищо за мен. Рано или късно той ще ги управлява. Смятам, че проявената от него доброта и загриженост към бъдещата му съпруга може само да подсили съюза, а не действията ми да се разглеждат като слабост. — Млъкна замислено и стисна устни. — Предай му това, моля. — Взе чашата си и отпи глътка вино.

Това е неразумно, Фиц. Не можеш ли да я разубедиш? Принцът направо е омагьосан от Елиания. Трябва да го накараме да разбере, че за бъдещето и на двамата е по-важно да се изпълнят желанията на херцозите, а не на майка й. Колкото по-рано бракът стане реалност, толкова по-скоро всички ще гледат на него като на мъж, на когото предстои да заеме трона, а не просто като на момче. Прекалено е прибързан, следва поривите на сърцето си, а за доброто на Шестте херцогства трябва да взема решения единствено главата му. Фиц, накарай я да разбере, че прекарахме цялото лято в изпълняване на волята на нарческата и че вече е време херцозите да разберат, че сърцето на принца е все още с тях и че тяхното мнение е по-важно за него, отколкото настояванията и традициите на Външните острови.

Замислих се за момент над думите му. Кралицата ме гледаше неспокойно.

— Ето какво мисли Сенч — казах и предадох същината на съобщението му.

Кетрикен не се хвана.

— А ти какво мислиш, Фицрицарин?

Сведох глава.

— Мисля, че вие сте кралицата. И че принц Предан един ден ще е крал.

— Значи ми препоръчваш да не послушам съветника си и да подкрепя сина си?

— Милейди, много съм радостен, че не ми се налага да ви съветвам в тази област.

Тя се усмихна.

— Ще го направиш, ако те помоля.

Известно време мълчах, мислех трескаво.

— Столът ли ти е неудобен? — мило попита тя. — Въртиш се, сякаш си седнал на мравуняк.

Седнах нормално и взех решение.

— Лично аз бих потърсил междинно решение, милейди. Херцозите ще са доволни, ако принцът се ожени и бъде обявен за наследник, но той все още е твърде млад и не е навършил нужната възраст, за да стане крал. Може би сватбата и титлата могат да почакат. Нека нарческата прекара повече време с майка си и сестра си. Бях при тях и видях как се упражнява властта там. Макар Ертре да е все още нарческа, тъй като е жива, заминаването на Елиания е абдикация, точно като отказа на баща ми от короната в полза на Искрен. Ще започнат спорове коя да наследи титлата. Докато е там, Елиания може да укрепи правата на по-малката си сестра. И мисля, че ще е в интерес на Шестте херцогства семейството й да остане твърдо на власт. Херцозите могат да бъдат умилостивени и по други начини. Търговията пълни хазните им, а Нарвалът и Глиганът не са единствените кланове, интересуващи се от онова, което можем да им предложим. Отворете широко портите. Поканете техните кемпра, военните им лидери. Тъй като са мъже, те няма да имат скрупули да напуснат майчините си домове, ако това ще им донесе търговска печалба. Нека по този начин отпразнуваме есенната жътва. Започнете отсега да планирате празника така, че да им покаже богатствата на Шестте херцогства. Поканете херцозите да дойдат със семействата и благородниците си. Отпразнувайте търговския съюз сега, а нека сватбата да бъде ключовият му камък, когато дойде време за нея.

Кетрикен се облегна в стола си и ме погледна внимателно.

— И кога си се научил да си толкова далновиден, Фицрицарин?

— Един умен старец ме научи, че дипломацията е кадифена ръкавица, криеща юмрука на властта. Убеждението действа по-добре и по-дълго от силата. Сключете този съюз така, че да е в интерес на херцозите, и те с готовност ще посрещнат и почетат нарческата, когато пристигне.

Не добавих, че старецът ме бе научил на това по времето, когато се задоволяваше да ходи по тайните проходи в стените на замъка и да манипулира трона, оставайки невидим.

— Би трябвало все още да си спомня това. Предай му мислите си, но така, че да изглеждат като мои.

Нямах никакво желание да участвам в пазарлъците на Сенч с кралицата, но нямах и избор. Видях по-ясно, отколкото ми се искаше, изтънчения начин, по който се бореха за трона на Пророците. Възрастта и познаването на Шестте херцогства бяха на страната на Сенч. На няколко пъти трепнах, когато настояваше, че планинското възпитание на Кетрикен я е направило сляпа за политическата необходимост да се демонстрира силна воля пред Външните острови. Знаех, че Сенч е натрупал власт за себе си. Не мисля, че желаеше злото на когото и да било; вярвам, че искрено смяташе, че се бори за интересите на Шестте херцогства. Ако и аз бях манипулирал трона толкова дълго, несъмнено също щях да смятам, че имам пълни права над него. В същото време ясно разбирах, че ако Кетрикен не прояви твърдост, Предан може да наследи само една титла и нищо повече.

И тъй, въпреки волята си, застанах на страната на Кетрикен и започнах да я съветвам как да надхитри Сенч. Сигурен съм, че Сенч бързо се сети, че стоя зад всичко това. Но въпреки това лукавият дъртак като че ли се наслаждаваше още повече на играта и започна да трупа все нови и нови възражения и възможности. Дойде полунощ, започнаха да изтичат и малките часове. Старецът изглеждаше неуморен, но не и аз, а и кралицата ставаше все по-бледа.

Накрая, по време на една пауза насред много заплетен спор, в който Сенч определяше кои херцози и кемпра на каква позиция ще застанат, изтощението ми си каза думата.

— Просто му кажете не — предложих. — Кажете му, че принцът е дал думата си на своята годеница и че тя не може да се анулира от вас или от Сенч. Кажете му, че ако има грешка, тя е на принца, а поуката от грешки е един от най-добрите уроци за млад владетел.

Бях прегракнал и устата ми бе пресъхнала от приказване. Главата ми изведнъж стана твърде голяма и тежка за врата ми, в очните ми кухини сякаш имаше пясък. Понечих да налея още малко вино за двама ни, но когато протегнах ръка, Кетрикен я задържа в своите. Погледнах я учудено. Никога не бях виждал сините й очи да горят по такъв начин. Изглеждаха по-тъмни и малко безумни.

— Ти му кажи, Жертво. Не казвай, че думите са мои. Искам да разбере, че решението е твое. В качеството си на законен, макар и некоронован крал.

Примигнах изненадано.

— Аз… не мога.

— Защо?

Отговорът не ме накара да се чувствам храбрец.

— Заема ли тази позиция, няма да мога да се откажа от нея. Заявя ли се веднъж пред Сенч, ще трябва завинаги да пазя от него това свое право на последна дума.

— Докато Предан не стане крал. Да.

— Но тогава животът ми никога няма да бъде мой.

— Това е животът, който винаги те е очаквал. Това е твоят живот, твоята собствена съдба, от която винаги си се отказвал. Приеми я сега.

— Обсъждали ли сте това с Предан?

— Той знае, че гледам на теб като на Жертва. Когато му кажа, няма да възразява.

— Кралице, аз…

Притиснах длани към пулсиращите си слепоочия. Исках да кажа, че никога не съм се замислял за подобна роля. Но това не бе вярно. Бях на крачка от нея в нощта, когато умря крал Умен. Тогава бях готов да изляза напред и да взема престола. Не за себе си, а за да го пазя за кралицата до завръщането на Искрен. Колебаех се дали да приема короната в сянка. Наистина ли бе нейна, за да ми я предлага?

Сенч прекъсна мислите ми.

Късно е, а аз съм стар човек. Достатъчно. Кажи й…

Не. — Не можеше да ми я предлага. А аз можех да я взема. — Не, Сенч. Нашият принц е дал думата си и тя няма да се отмени от който и да било от нас. Ако е грешка, тя е на принца, а поуката от грешки е един от най-добрите уроци за млад владетел.

Това не са думи на кралицата.

Да, не са. Мои са.

Последва дълго мълчание. Усещах присъствието на Сенч, почти чувах равномерното му дишане, докато обмисляше думите ми от всеки възможен ъгъл. Когато отново се докоснахме с умове, долових усмивката му и — колкото и да е странно — изпълващата го гордост.

Виж ти. Нима след петнайсет години най-сетне отново имаме истински Пророк на трона?

Запазих мълчание. Чаках. Чаках подигравка, предизвикателство или открито неподчинение.

Ще кажа на принца, че решението му е потвърдено. И ще предам поканата ни към всички кемпра от Външните острови. Както заповядаш, крал Фиц.