Сълзата на боговете

Глава 9Диверсия

Уилям чакаше търпеливо.

Конят му тропна неспокойно с копито и тихичко изпръхтя. Уилям притисна хълбоците му с бедра и дръпна лекичко юздите.

Денят беше студен и от устата му излизаха облаци пара. Патрулът бе спрял на една малка полянка насред гората. Мъжете зад него мълчаха или си разменяха по някоя дума шепнешком. Знаеха, че врагът е наблизо.

С наближаване на вечерта мракът започна да се сгъстява. Предчувствайки близостта на битката, мъжете се споглеждаха изнервени. Сабите бяха извадени наполовина от ножниците, колчаните със стрели — преместени така, че да са подръка. Всички се озъртаха зорко.

И тогава на пътеката се появиха две фигури — изникнаха едновременно от мрака. Уилям пръв видя, че това са Марик и Джексън, и въздъхна облекчено. Ако противникът беше наблизо, двамата едва ли щяха да яздят така спокойно.

Без да изчака доклада им, той се обърна и подвикна на войниците:

— Ще се разположим на лагер тук.

Сержантът Хартаг, който командваше патрула, стар ветеран, кимна и отвърна:

— Но преди това ще разположа постовете, лейтенант.

Докато сержантът подбираше хората си, двамата Следотърсачи скочиха от седлата и застанаха пред Уилям.

— Изгубихме ги — докладва Марик.

— Какво?!

Джексън, вторият Следотърсач, разтърси оредялата си сива коса и кимна.

— Свиха неочаквано към скалите и там им изгубихме следите. Утре ще ги намерим, но по тъмно е невъзможно.

— Те знаеха, че някой ги следва — добави Марик.

— Знаели са значи — промърмори замислено Уилям. — На какво разстояние са пред нас?

— Два, може би три часа. Ако продължат да се движат и през нощта, ще изгубим половин ден, докато им влезем в дирите.

— Нахранете се и гледайте да поспите — рече им Уилям. — Утре да сте на път с първите лъчи на слънцето.

Двамата кимнаха и се отдалечиха.

Уилям подкара коня към пътеката, сякаш оттук можеше да види изчезналия противник. Конят изпръхтя отново и той долови у него глад и желание за почивка. „Още малко“, успокои го Уилям, като използва способността си да общува с животните.

Върна се в лагера, скочи от седлото и почеса коня по носа. Знаеше, че животното обича да усеща допира му. Но през цялото време погледът му бе зареян към далечната гора, където се бе скрил Мечището.

Уилям избра едно място близо до сержанта, разгъна одеялото, просна го на земята, после се върна при коня и го отведе в другия край на поляната, където бяха забили колове. Свали седлото и юздите, после спъна животното и го завърза за един от коловете. Накрая окачи на врата му торба с овес и изпрати едно „Скоро ще има трева“ до всички коне. Няколко от тях изпръхтяха и му отвърнаха с образи и настроения, които според Уилям можеха да се сравнят с насмешливото „Това вече сме го чували“, при хората.

Той неволно се засмя. Малко по-късно си даде сметка, че се усмихва за пръв път след смъртта на Талия. Вдигна очи към небето, прати й едно беззвучно „Възмездието няма да закъснее“ и бавно кимна. Докато проверяваше как се справят хората му, се сети за Джеймс и се зачуди докъде ли са стигнали с Яжара с тяхната задача.

Джеймс водеше коня си за юздите. Бяха слезли от седлата преди няколко минути, за да дадат почивка на животните, но продължаваха да вървят. Досега поне бяха пътували без каквито и да било премеждия и Джеймс искрено се надяваше да е така до края. До един ден щяха да стигнат Мелничарски отдих, от там до Халдонова глава бе още ден езда.

Джеймс бе решил да се измъкне от града с неголям керван, смесвайки се с охраната и търговците. На едно от следващите разклонения на пътя той и хората му се отделиха от групата и поеха на север. Оттогава бе изминала цяла седмица, през която — доколкото можеха да преценят — не бяха привлекли ничие внимание. Джеймс се надяваше да стигнат малката странноприемница, преди да се спусне нощта.

Това бе същата странноприемница, в която, според предварителния план, трябваше да се срещнат с един от тукашните агенти на принц Арута. Джеймс вече кроеше планове да оплете и този човек в мрежата, която възнамеряваше да създаде. Понастоящем Алан — човекът, с когото предстоеше да се срещнат — беше дребен чиновник, който отговаряше за някои от владенията на принца в тази област. Но освен това от него се искаше да събира полезна информация от всякакъв род и да я праща тайно в двореца.

През по-голямата част от пътуването Кендарик и брат Солон мълчаха. Монахът, изглежда, по принцип бе мълчалив и склонен към самовглъбяване човек и отговаряше на всички въпроси едносрично. На няколко пъти Джеймс се опита да го въвлече в разговор, колкото да преодолее досадата от дългия път, но бе принуден да се откаже. Откри само, че Солон има странно познат акцент, но заради лаконичните му реплики така и не можа да уточни произхода му.

Кендарик също почти не пророни дума през целия път. Изглежда, не се съмняваше в способностите си да вдигне кораба на повърхността, но от друга страна, язденето не му понасяше никак добре. Нямаше никакъв опит, така че първите няколко дни му се видяха доста трудни, но от известно време показваше удивителен напредък, дори се държеше върху седлото с известна изящност. Във всеки случай бе престанал да се оплаква от болки в краката и от натъртен задник.

Яжара се оказа единственият доста приятен спътник, макар че често изпадаше в периоди на замислено мълчание, прекъсвани от самата нея с въпроси за това къде се намират. За младата магьосница северните области на Крондор се оказаха рядко привлекателна и красива страна. Джеймс не преставаше да се изненадва от интелигентността й и живия интерес към всичко, което я заобикаляше. Сега вече можеше да си обясни силното влечение, което бе изпитвал към нея Уилям, докато бе живял в Звезден пристан. Това, което изпитваше Джеймс, бе по-скоро искрено възхищение пред една необикновена личност, но лесно можеше да си представи какво може да се случи с друг, по-млад и по-неопитен в сърдечните дела.

— Това място пред нас сякаш е създадено за засади — заговори неочаквано брат Солон. Безпокойството му го бе накарало да произнесе най-дългото изречение за времето, през което двамата се познаваха. Джеймс дръпна юздите на коня и погледна през рамо.

— Сега вече се сещам къде съм чувал такъв говор! — възкликна той. — Трябваше да се досетя по-рано — доста време съм живял сред джуджетата! — Той огледа монаха от главата до петите. — Солон, ти си най-високото джудже, което съм срещал!

— А ти пък трябва да си смахнат, щом наистина смяташ, че може да съм джудже — отвърна монахът. — Израсъл съм в една ферма близо до Доргин, където, освен с джуджета, няма с кого другиго да си играеш. Сигурно затова и говорът ми е такъв. Но предпочитам да не говорим за това. — Той посочи напред. — Чу ли какво казах за пътя отпред?

— Какво пък толкова — няколко храсталака и голяма открита площ? — намеси се Кендарик.

Джеймс поклати глава.

— Той е прав. Някой се крие сред дърветата.

— И го прави доста неумело — добави Солон.

— Дали да не се върнем назад? — попита Яжара.

Монахът подаде юздите на коня си на Кендарик и рече:

— Не мисля, милейди. Не съм от онези, дето си плюят на петите при първа опасност! — Той сви длани пред устата си. — Ей, вие, дето се криете там. Да знаете, че ви виждам! Излезте и се изправете срещу мощта на Ишап, или бягайте като кучета!

След продължително мълчание от шубраците се показа малобройна група. Мъжете бяха загърнати в парцаливи дрехи и носеха странен набор от сечива, навярно предназначени за оръжия. Зад тях стояха двама стрелци, други двама бяха разположени на фланговете. Групата прекоси пътя и спря на няколко крачки пред Солон.

Водачът, прегърбен мъж на средна възраст с дълъг и крив като клюн нос, пристъпи напред. Имаше толкова окаян вид, че Джеймс почти очакваше да запелтечи нечленоразделно. Вместо това мъжът се усмихна, разкривайки прогнилите си зъби, и произнесе с ясен глас:

— Хиляди извинения, господа, но ако държите да стигнете там, закъдето сте тръгнали, няма да е зле, ако ни оставите едно скромно дарение в размер на няколко сребърника. В края на краищата този край е суров и опасен.

Солон поклати невярващо глава.

— И смееш да искаш пари от един монах?

Водачът погледна към другарите си, които пристъпваха смутено от крак на крак, после отново извърна очи към Солон.

— Простете, милостиви господине. Не бихме желали да си имаме неприятности с боговете. Вие може да си продължите по пътя. Но останалите ще трябва да платят.

— Те са под моя закрила!

Мъжът огледа още веднъж монаха, сетне и неговите спътници.

— Ами те не носят свети одежди — подметна той насмешливо. — Не виждам как може да са под чиято и да било закрила, освен под своята собствена!

Солон скочи от коня и се приближи към мъжа, като почти се надвеси над него.

— Сигурно имаш наистина сериозно оправдание, щом дръзваш да изкушаваш боговете.

— Защо не ги изтрепем и да си продължим по пътя? — предложи с досада Джеймс.

— Трябва да избягваме излишното кръвопролитие, приятелю — укори го Солон. После, с изумителна пъргавина за човек с неговите размери, замахна с десницата си и я стовари право в щръкналата брадичка на водача. От удара мъжът подскочи във въздуха и рухна на земята. Приятелите му се втурнаха да му помогнат, но заковаха уплашено на няколко крачки от монаха.

— Има ли още някой, който настоява да получи подаяние от нас? — попита заплашително той.

Мъжете се спогледаха, после двама отнесоха поваления водач, а останалите се изпокриха в храсталаците.

Солон се върна, яхна си коня и каза отсечено:

— Да вървим.

Джеймс и Яжара се спогледаха, после едновременно прихнаха.

— Щом настояваш — рече Джеймс.

Скоро отрядът прекоси откритото място и навлезе в следващата гора.

Малко след смрачаване излязоха от един завой на пътя и забелязаха в далечината светлинка. Джеймс даде знак да забавят ход и да се движат предпазливо.

Скоро установиха, че светлината иде от прозореца на странноприемница, разположена на една поляна встрани от пътя. Беше дървена, двуетажна, с открита конюшня и щръкнал зидан комин, от който се виеше табела. Над вратата висеше табела, изобразяваща човек с вързоп и тояга.

— Това трябва да е „Друмник“ — обяви Джеймс.

— Странноприемницата, където ще ни чака човекът на принца, така ли? — попита зарадвано Кендарик. — Как се казваше — Алан?

Джеймс кимна.

— Преди да влезем — рече той, — искам да те предупредя да не споменаваш пред никого накъде сме тръгнали и по каква работа. Нищо чудно вътре да има агенти на Мечището.

— Виж, тези ваши интриги не ме засягат — заяви Кендарик. — Искам само легло и топла храна. Нима това е много?

— Понякога е твърде много — отвърна сухо Джеймс.

Скочиха от конете и Джеймс се провикна за прислуга. Откъм конюшнята дотича едно момче, улови конете за юздите и ги отведе отзад. Преди това обаче Джеймс го задържа и го инструктира подробно как да се погрижи за животните. След като се увери, че съветите му ще бъдат изпълнени, махна на другите да го последват в странноприемницата.

Влязоха в ниско и претъпкано, но инак чисто и подредено помещение. Весел огън трепкаше в огнището, а по масите се бяха смесили пътници и местни жители и разговаряха оживено, докато надигаха чаши с ейл и си похапваха.

Джеймс отведе спътниците си при тезгяха. Съдържателят, едър плещест мъж, ги посрещна с ведра усмивка.

— Господа — подхвана той, но забеляза Яжара и побърза да добави: — И дами. Аз съм Гудман Ройос, съдържателят на странноприемницата. Какво ще обичате?

— Като начало, по една халба ейл за изморените пътници.

— Веднага! — Ройос с опитни движения напълни четири големи халби. — Накъде сте тръгнали? — попита той, докато ги поднасяше.

— На север — отвърна Джеймс. — Е, какви са новините по тези места?

— О, тия дни всичко е спокойно, само дето жената на фермера Тут току-що пое за Крондор. Изглеждаше доста притеснена.

— И защо? — попита Яжара. Ройос сви рамене.

— Нямам представа. Двамата с мъжа й държат една ферма на десет мили оттук по пътя за Халдонова глава. Обикновено се отбиват при мен на път за града или като се прибират, понякога дори преспиват и оставят фургона отвън. Мили хорица.

— Спомена за Халдонова глава — намеси се Кендарик. — Точно натам сме тръгнали. Далече ли е?

— Кендарик! — Яжара го погледна строго.

— Халдонова глава ли? — повтори Ройос. — Ами не, само на два дни път. Не бих искал да ви плаша, но тук се носят слухове, че Халдонова глава била прокълната или омагьосана!

— Какво пък значи това? — попита Яжара.

— Вижте, не ме разбирайте погрешно. Не съм суеверен, но край Носа на вдовиците доста често потъват кораби. Някои казват, че мястото било прокълнато, обаче аз лично смятам, че причината е в подводните скали и опасните течения.

— И колко често потъват там кораби? — обади се брат Солон.

— Ами… за последните четиристотин години трябва да са се събрали доста такива случаи. Едни кораби си отиват заради невежеството на капитаните, други пък стават плячка на пирати. Има бандити, дето познават тукашните брегове като петте си пръста. Излъжат някой кораб да свърне към брега, а после като заседне или се удари в подводна скала, го нападат и ограбват.

— Изглежда, си добре запознат с този въпрос — отбеляза Джеймс.

— Е, не съм бил все ханджия… — засмя се Ройос.

— Няма да питам какъв си бил преди това — захили се Джеймс.

— Мъдро решение — похвали го Ройос.

— Та какво толкова е станало в Халдонова глава? — върна се на въпроса Солон.

Лицето на Ройос стана сериозно.

— Някои казват, че местността била обитавана от духовете на загинали моряци. — Той поклати глава. — Но сигурно ще е заради мъглата, която често се спуска там.

— И това е всичко? — попита Солон.

— Не съвсем. Напоследък взе да се говори за изчезнали хора, поболял се добитък и прочее… но какво пък, добитъкът винаги е боледувал, а хората от време на време се губят.

— Търсим един човек, казва се Алан — обади се отново Кендарик.

— Това трябва да е онзи Алан, дето седи на масата в ъгъла. Често се отбива насам. — Съдържателят снижи глас и добави: — Не е от приказливите, но подозирам, че често си има работа със служителите на Короната. Иначе го бива да слуша. Не си тръгва, докато не чуе края на историята.

Джеймс хвърли свиреп поглед на Кендарик, после се обърна и прекоси помещението. На масата в ъгъла седеше самотен мъж и рееше поглед из странноприемницата.

— Ти ли си Алан? — попита го Джеймс.

— Съжалявам. Познаваме ли се?

— Не мисля. Идваме от Цитаделата — натърти Джеймс.

Алан му махна да се приближи.

— Радвам се да го чуя. Чичо Артур прати вест, че ще дойдете.

Джеймс седна на единствения свободен стол, а Кендарик и Яжара застанаха зад него. Солон огледа стаята, за да се увери, че не ги подслушват.

— Чу ли се нещо за отряда на Уилям?

— Засега се справя чудесно. Той и приятелите му са излезли на лов из планината. Похвалили са се, че са се натъкнали на мечи следи.

— А какво ни разправя ханджията за Халдонова глава?

— Лично аз не съм ходил там от доста време. Разправят, че селцето било прокълнато. Чух за болни хора и животни, изчезнали деца и дори за някакви чудовища, които скиторели нощем по улиците. Не зная кое е истина и кое измислица, но срещнах доста хорица, които са си събрали багажа и бягат надалеч. Всичките се кълнат, че имало зла магия.

— Мразя тази дума! — ядоса се Яжара. — Какво по-точно искаш да кажеш?

Алан погледна Яжара и макар че не я познаваше, вероятно се досети, че това е новата магьосница на принца, защото каза почтително:

— Моля да ме извините, милейди. Край Носа на вдовиците живее една старица, при която местните хора ходят да ги лекува. Винаги са я почитали, но откак взеха да се случват тези неща, я намразиха и сега твърдят, че била вещица.

— Може би ще има нужда от помощта ни — промърмори замислено Яжара.

— Накъде тръгваш сега? — обърна се Джеймс към Алан.

— Бързам за гарнизона в Сарт. Чух, че на изток от него били забелязани таласъми. Нищо чудно да са си направили там бивак.

— Могат ли да ни попречат да стигнем Халдонова глава? — попита Джеймс.

— Съмнявам се, но най-добре нощем да не излизате на пътя. Досега са нападали само ферми с добитък. — Той огледа помещението и добави: — Време е да тръгвам. Оставил съм няколко души по-надолу по пътя. Реших, че ще е по-добре да не привличам вниманието върху себе си. Отивам да ги взема и потегляме на юг. И още нещо — сети се той, след като се надигна. — Патрулът, който трябваше да ви придружи, все още не е стигнал Мелничарски отдих. Може би ще са там, когато се появите и вие, или ще пристигнат по-късно. Но най-добре да изчакате в Халдонова глава, докато не сте сигурни, че са вече в района.

Джеймс благодари на Алан и агентът си тръгна.

— Не е ли време да похапнем? — попита Кендарик.

— И да поръчаме да ни приготвят стаите — каза Джеймс, стана, върна се при тезгяха и повика Ройос.

Уилям очакваше търпеливо завръщането на Следотърсачите. Беше разположил отряда на брега на потока, след като забеляза изрисуван на кората на едно дърво предварително уговорения знак „чакайте тук“.

Въпреки привидното си спокойствие младежът усещаше, че стомахът му се е свил от напрежение. Единствената причина да поставят този знак можеше да е близостта на врага. Минутите се нижеха бавно. Той се опита да прецени какви са шансовете им за успех. Вече седмица се движеха по следите на Мечището и хората му. На няколко пъти се наложи да спират и да изчакват, след като Следотърсачите губеха дирята, а после отново я намираха. В два от случаите стана ясно, че Мечището се е срещал с други хора. Следотърсачите предполагаха, че събира наемници. При други два случая конници от отряда на пирата се бяха отдалечавали в различни посоки, вероятно разпращани с поръчения. На три пъти се натъкваха на следи от таласъми и се наложи Уилям да прати вестоносец до Крондор, който да докладва за предполагаемо нарушение на съглашението с тях. Уилям се молеше да става въпрос за някакво племенно придвижване, а не за целенасочено нахлуване. Искаше да се съсредоточи върху преследването на Мечището, а не върху орда полуразумни чудовища, чиято цел бе отвличането на добитък и малки деца. Даваше си сметка, че ако случайно срещне подобен отряд, дългът ще изисква от него да преустанови преследването на Мечището и да прокуди нашествениците към планините. Колкото и да жадуваше да отмъсти за смъртта на Талия, не би могъл да понесе мисълта за отвлечено дете, което по-късно ще бъде пожертвано при някой от зловещите ритуали на таласъмите.

Най-сетне се появи единият от Следотърсачите — Джексън. Излезе на поляната, повел коня зад себе си.

— Лейтенант, забелязахме отряд наемници.

— Хора на Мечището?

— Марик е на това мнение, макар да не е видял самия него. Ако се съди по описанието, с което разполагаме, не е от онези, дето не се забелязват. Марик остана там. Лагерът им е на една поляна на миля оттук. Предлагам да ги заобиколим и да ги ударим едновременно от две страни.

Уилям обмисли плана. Не му хареса идеята да разделя отряда си по време на марш, но знаеше, че ако нападнат от едната страна, наемниците лесно могат да се пръснат из гората. Нуждаеше се от сведения, а не от трупове. Накрая кимна.

— След колко време?

— До един час ще сме на позиция.

Уилям вдигна очи към следобедното слънце. Това означаваше, че ще нападнат наемниците преди мръкване.

— Добре. Бъдете готови преди залез-слънце. Ще ударите едва след като се уверите, че сме от другата страна.

— Лейтенант?

— Да, Джексън?

— Познах някои от тези типове. Те са от Сивия нокът, едно свърталище горе в Ландрет.

— Ландрет значи? — повтори Уилям.

— Да. Корави копелдаци. Чух, че настоявали кешийците да им плащат за правото да минават през долината. Понякога слизат до Крондор да похарчат спечеленото злато, но по-често се навъртат тук, на север.

Уилям се замисли над думите му.

— Сигурно са били в Крондор с Мечището, а после той ги е отпратил на север.

— Нещо такова трябва да е станало — съгласи се Джексън.

— Което означава, че от първоначалния екипаж на Мечището са останали шепа хора.

— Звучи логично — каза Джексън. — Но тези момчета няма да си плюят на петите, освен ако не подушат, че им е спукана работата. Познавам ги добре.

— Затова пък е сигурно, че не хранят каквато и да било лична привързаност към Мечището. Ако успеем да заловим… — Той се обърна и повика сержант Хартаг. — Каква е местността нататък? На коне ли ще продължим, или пеша?

— Най-добре да се спешим, лейтенант. Конете ще вдигат повече шум.

— Пеша да бъде тогава — склони Уилям. — Вземи половината от хората и тръгвай с Джексън. Вържете конете колкото се може по-близо до лагера. Лъконосците ще разположиш на единия фланг. Нека сигнализират, когато са готови. Ще разчитаме на тях никой да не се измъкне жив от клопката. Ако срещнете силен отпор, отдръпни се и остави на стрелците да ви прикриват. Изчакай, докато чуеш, че атакуваме от другата страна, после удари с все сила. Но помни — искам поне един жив… — Той се обърна към Джексън. — Върви и кажи на Марик да ви чака при пътеката.

Следотърсачът кимна, метна се на коня и препусна. Само след минута сержантът раздели хората и поведе едната от двете групи. Уилям изчака да се скрият зад завоя, после махна на своя отряд да го следва. Докато крачеха сред дърветата, усети как напрежението в него расте. Скоро щеше да узнае къде се крие Мечището, а малко след това да се изправи срещу него.

Мъжете изчакваха уговорения сигнал. След като огледа лагера на противника, Уилям бе принуден да се съгласи, че наемниците несъмнено са опитни воини. Бяха трийсетина, настанили се на най-високата част на невисок хълм, от който се виждаха като на длан всички подстъпи. Добрата новина бе, че не си бяха направили труда да построят каквито и да било защитни укрепления. Дори неголяма землянка или заслон можеше да създаде сериозни затруднения на хората на Уилям. Със сигурност обаче щеше да има постове, които да бдят зорко през цялата нощ.

Уилям изчака слънцето да се спусне зад далечните хълмове, а местността да потъне в сумрак. Беше дал стриктни инструкции на стрелците си. Петима от дванайсетте войници, които се спотайваха зад него, трябваше да останат по местата си.

Уилям даде знак със сабята си и излезе на откритото, следван от седмина войници. Прекоси около десетина метра, преди нечий глас да извика:

— Кой е там?

— Здрасти, момчета! — отвърна с привидно нехайство Уилям, като продължаваше да върви. — Търся един отряд от Сив нокът.

— Е, вече си го намерил — дойде отговорът. — Не се приближавай повече!

Уилям спря.

— Нося съобщение от Мечището. — „Мечището“ беше предварително уговореният сигнал със стрелците.

Преди часовоят да успее да отговори, над главата на Уилям изсвистяха пет стрели и той извика:

— Напред!

Стрелците бяха подбрали целите си добре, защото още преди да осъзнаят, че са нападнати, петима от наемниците вече бяха свалени на земята. Още стрели литнаха откъм другата страна и Уилям въздъхна облекчено — сержант Хартаг се бе промъкнал там с хората си.

Докато наемниците скачаха и вадеха оръжия, от двете страни на лагера се появиха войници на Кралството. Уилям се хвърли срещу най-близкия часовой, който бе принуден да вдигне високо щита си, за да се предпазва от ударите на тежкия двуръчен меч. Уилям стовари острието на меча надолу, сетне го извъртя косо и то удари щита отстрани, отмествайки го заедно с часовоя, който не само че вече нямаше с какво да се защити, но и не бе готов за удар със сабята. Докато се опитваше да парира атаката на младия лейтенант, Уилям остави острието на меча да опише дъгата докрай и то подкоси краката на наемника. Мъжът се строполи с болезнен вик и Уилям го изрита с левия си крак. Наемникът не беше мъртъв, но и нямаше повече да представлява заплаха. Уилям се нуждаеше от пленници — искаше да разбере къде може да открие Мечището.

Като се възползваха от предимството на изненадата, хората на Уилям притиснаха здраво наемниците, но те постепенно се окопитваха. Битката беше кръвопролитна и само фактът, че половината от войниците от Сив нокът вече бяха избити, позволи на воините от Кралството да вземат превес. След като посече трима подред, Уилям спря да си поеме дъх, очаквайки противникът да помоли за пощада, но с изненада установи, че наемниците продължават да се бият, макар сега войниците на принца да ги превъзхождаха в съотношение две към едно.

— Оставете поне един жив! — провикна се Уилям и в същия миг си спомни за първия повален наемник, който се въргаляше сред труповете някъде зад него. Огледа се, за да провери как се справят хората му. Стрелците бяха прибрали лъковете и сега размахваха саби. Наемниците продължаваха да оказват упорита съпротива и неколцина от войниците на Уилям бяха повалени — тежко ранени или дори убити.

— Предайте се! — извика Уилям на един от отстъпващите наемници, който се сражаваше едновременно с двама войници.

Мъжът не му обърна внимание и продължаваше да се озърта, търсейки път за бягство. Малко след това го повалиха и посякоха. Уилям заобиколи един от последните отбраняващи се наемници, вдигна меча и го стовари върху шлема му. Мъжът рухна на земята, а Уилям се надвеси над него и викна на хората си:

— Не го убивайте!

Наемникът направи неуспешен опит да се надигне, но един от войниците на Уилям се наведе към него и изтръгна сабята от здраво стиснатите му пръсти. Друг замахна с тежката си ръка и го блъсна с юмрук в лицето.

С това битката приключи. Уилям се огледа и извика:

— Сержант!

— Сър! — Хартаг дотича при него.

— Какви са загубите?

— Шестима, сър. Трима убити, още двама, които вероятно няма да доживеят до заранта, и един, който може да прескочи трапа, ако му намерим бързо знахар. Още неколцина ранени, но нищо сериозно.

— Проклятие — промърмори Уилям. Оставаха им осемнайсет войници, при това част от тях ранени.

— Ами наемниците? — попита той.

— Сурови хора, сър. Не пожелаха да молят за милост. Биха се до смърт. Не съм виждал друг път наемници да се държат така. Обикновено си подвиват опашката, когато видят дебелия край!

— Колко от тях оцеляха?

— Двама — отвърна Хартаг. — Единият има дълбока рана на крака и скоро ще издъхне от загуба на кръв. — Уилям кимна. Това сигурно бе първият, когото бе посякъл. Хартаг продължи: — Другия го повалихте вие с удар по главата. Надявам се да дойде на себе си.

Наемникът дойде в съзнание след около пет минути и Уилям се наведе над него.

— Кой си ти? От хората на Мечището ли си?

— Вече не. Казвам се Шейн Макинзеи. Аз съм от… — той се огледа и преглътна, — бях от Сивите нокти. Наскоро с нас се свързаха агенти на Мечището — поканиха ни да се присъединим към него. Срещнахме се и той ни каза какво трябва да правим.

— Защо се бихте до смърт? — попита Хартаг.

— Заповеди. — Мъжът потърка цицината на главата си. — Нашият капитан… — Той махна към купчината трупове. — Някой му каза, че Мечището владеел някаква магична сила. Преследвал всеки, който му измени, и му изяждал душата. — Той стисна очи за миг. — Ей, и друг път са ме удряли по главата, но никога толкова силно. — Поклати глава. — Както и да е, капитанът каза, че е сто пъти по-добре да се озовеш в Залата на Лимс-Крагма, отколкото душата ти да бъде пленена и да гори във вечни мъки.

— Защо лагерувахте тук?

— Трябваше да убием всеки, който се опитва да го проследи. Това беше първата задача, която ни постави. Изглежда, е била и последната.

— Къде е сега Мечището?

— Нямам представа. От нас се искаше да останем на лагер тук и да пресрещнем всеки, който се опита да тръгне след него. После трябваше да се срещнем при прохода Двата зъба.

— Лъжеш! — извика Хартаг.

— Може би, но защо ще го правя, след като и без това ще ме убиете?

— Ще ти пощадим живота, ако ни помогнеш да издирим Мечището — обеща Уилям.

Шейн изгледа младия лейтенант надменно.

— Момче, аз съм наемник по-дълго, отколкото ти стискаш този меч. Не се боя от нищо, но пък виждам, че ръката ти би трепнала, ако трябва да ме убиеш хладнокръвно.

Уилям посочи купчината избити наемници.

— Погледни онези трупове и си помисли още веднъж дали ме е страх да ти видя сметката. Но ако бъдеш честен с нас, ще си запазиш кожата. Нали преди това не си работил за Мечището?

— Какво значение има това?

— Ами, няма да споделиш неговото наказание. Кажи ни каквото знаеш и хората ми ще те отведат в Крондор. Оттам можеш да се качиш на кораб закъдето пожелаеш. Лично аз те съветвам да се прибереш у дома.

Наемникът се почеса по главата.

— Какво пък, и без това останах само аз. Добре, съгласен съм. Задачата ни не беше да избием всеки, който се опитва да проследи Мечището. От нас се искаше да се оставим да бъдем нападнати — май прекалено добре се справихме с тази част, — а после да побегнем като гонени от дяволи. Мечището ви е направил засада при Двата зъба. Трябваше да ви отведем при него. Но ако побързате, можете да го изпреварите и да стигнете първи дотам.

— Направи мъдър избор. Благодаря ти. — Уилям повика един от войниците. — Двамата с Блейк ще отведете господин Макинзеи в Крондор.

— Слушам, сър! — козирува войникът.

— Уил, смяташ ли, че казва истината? — попита тихо сержант Хартаг.

— Няма причини да лъже, а и очевидно иска да е колкото се може по-далеч от Мечището. — Лицето на Уилям просветна. — Този път ни падна. Нареди на хората да се приготвят за марш. Ако трябва, ще препускаме цяла нощ, за да стигнем преди него до Двата зъба.

— Слушам, сър! — изпъна се Хартаг и се втурна да изпълнява заповедта.