Сълзата на боговете

Глава 7Конспирация

Джеймс се претърколи наляво.

Острието на измала се стовари на мястото, където допреди миг се намираше главата му, и убиецът отново вдигна оръжието си. Движеше се с неописуема бързина.

Джеймс нямаше време да извади рапирата си и вместо това го изрита, като вложи цялата си сила. Чу се хрущящ звук от строшена кост, придружен от болезнен вик. Измалът залитна, но не падна.

Джеймс отново се претърколи настрани и се изправи, като същевременно извади рапирата си.

Яжара направи заклинание, но искрящата топка от червеникава енергия отскочи встрани и се удари в пода пред краката на магьосника. Макар че остана невредим, той изглеждаше стреснат от появата на друг магьосник. Обърна се, провря се през отворения прозорец и скочи върху паважа на улицата.

Яжара насочи вниманието си към убиеца, който се приближаваше към Джеймс, и вдигна тоягата си. Джеймс замахна, принуждавайки убиеца да отстъпи и да пренесе тежестта върху ранения си крак. Мъжът обаче очевидно бе опитен фехтовач и вместо това се извъртя настрани, като на свой ред нанесе удар. Атаката му бе толкова неочаквана, че едва не коства живота на Джеймс. Докато скуайърът се отдръпваше, мястото му бе заето от Яжара, която парира удара с тоягата си. Измалът зае позиция зад вратата, така че да не могат да го нападат и двамата едновременно.

— Яжара! — извика Джеймс, без да откъсва поглед от него. — Слез долу и виж какво е станало с приятелчето му — магьосника! Аз ще се погрижа за този негодник.

Без да възрази, Яжара се обърна и изтича надолу по стълбите.

Джеймс поспря, опитвайки се да прецени ситуацията. Нито той, нито убиецът можеха да минат през вратата. Всеки, който се опиташе, щеше да срещне оръжието на другия в доста неизгодно положение — без възможност да маневрира настрани.

Джеймс отстъпи назад и отпусна рапирата, сякаш канеше другия да нападне.

Измалът остана на мястото си — отказваше да приеме поканата.

— Скоро ще пристигне подкрепление — подхвърли небрежно Джеймс. — Съмнявам се, че ще скочиш през прозореца с това счупено коляно. — Той погледна надолу към ранения крак на убиеца. — Трябва да призная, че се възхищавам на издръжливостта ти. Мнозина други на твое място сега щяха да се въргалят на пода и да крещят от болка.

Убиецът пристъпи едва забележимо напред — не повече от няколко сантиметра.

Джеймс продължаваше да говори.

— Срещал съм и други като теб — Нощни ястреби. Първият, когото надвих, искаше да убие принца — това беше доста отдавна. Тогава бях още младеж. Хвърлих го от покрива.

Още няколко сантиметра напред.

Джеймс опря острието на рапирата си в пода и се подпря върху него, сякаш си почиваше.

— Но най-страшни бяха онези бандити в пустинята. Съмнявам се да си чул за тях, защото сигурно не си бил там. Искам да кажа, че ако си бил, сега щеше да си мъртъв — нали?

Още няколко сантиметра.

— Все още не мога да си обясня как вашето братство допусна да стане пионка в ръцете на някакви самозабравили се фанатици. Вашите хора гинат, за да могат други да постигат целите си. Нима Гадника разполага с такава неограничена власт върху вас?

Убиецът се напрегна.

Джеймс млъкна и се наведе напред, сякаш бе преместил цялата си тежест върху рапирата.

— Все пак странно, че те срещам тук. Мислех си, че жалките ви останки отдавна са си плюли на петите.

Изведнъж от долния етаж долетяха викове. Измалът вдигна оръжието си и се хвърли върху Джеймс, но той се отдръпна в мига, когато видя острието да святка.

Както се надяваше, противникът му не бе забелязал, че той също се е приближил към вратата. С едно рязко движение Джеймс парира удара на падащия отгоре ятаган, след което нанесе мушкащ удар. Раненият крак на убиеца не издържа натоварването и се подгъна, мъжът се препъна и сам се наниза върху острието на рапирата.

Само след секунди в стаята нахлуха неколцина стражници, предвождани от Яжара.

— Магьосникът избяга — каза кешийската благородничка. — Тези стражници бяха пред вратата и ги повиках на помощ.

Един от войниците погледна мъртвия убиец и промърмори:

— Май вече не ви трябва помощ, скуайър.

Джеймс коленичи и почна да претърсва трупа.

— Я, какво е това? — възкликна той, след като напипа в един от джобовете малък пергаментов свитък. — Обикновено тези юначаги не носят нищо. — Той го разгледа внимателно и го подаде на Яжара. — Можеш ли да го разчетеш?

Яжара разгъна свитъка.

— Мисля, че да. Прилича на пустинния диалект, използван в писмото за Юсуф. „Вземете свитъка, убийте свидетеля в уличката, после се върнете при кучето.“ Няма подпис, нито печат.

— „Свидетеля в уличката“ — повтори озадачено войникът. Това да не е Том? Един местен моряк-бездомник.

— Ами да, живее в едни сандъци в задната уличка — добави друг стражник.

— Яжара, време е да видим какво са търсели тези типове — заяви Джеймс. — Един от вас да остане тук на пост — нареди той на стражниците и даде знак на Яжара да го последва в стаята.

Вътре на пръв поглед не се виждаше нищо необичайно.

— Знаеш ли, не обърнах внимание къде стояха тези главорези, когато отворих вратата — оплака се Джеймс.

— Бяха точно пред бюрото — рече Яжара.

Джеймс се приближи до бюрото и го разгледа внимателно.

— Но какво може да означава това „върнете се при кучето“? — попита Яжара.

Джеймс продължаваше да рови из бюрото.

— Вероятно е код за човек или място. — Той измери с опитно око дълбочината на чекмеджето и продължи: — Да не ми е името Джими Ръчицата, ако зад това чекмедже няма тайник. — Той коленичи и пъхна ръка в отвора. Чу се изщракване и в ръката му остана малко капаче, а под него бе пъхната червена плюшена кесия.

Джеймс я измъкна и я претегли на ръка.

— Тежичка е. Прилича ми на камък. — Разви шнурчето и изсипа съдържанието на кесията в шепата си. Беше скъпоценен камък в преливащи се зелени и мътно бели тонове, с формата на морска черупка.

— Това е Мидата на Еортис! — възкликна Яжара.

— Може ли по-подробно? — попита Джеймс. — Посещавал съм Силдън, но имам само най-обща представа за тамошната религия.

— Виждала съм подобен камък в Звезден пристан — обясни Яжара, взе черупката, доближи я до очите си и прошепна някаква заклинание. После подскочи: — Тя е! Това е един стар и много ценен предмет, който подсилва водните магии. За съществуването му знаят само хора като магистъра на Звезден пристан или върховният жрец на храма на морския бог Еортис. Но да го притежаваш… вероятно е тайна придобивка на Мореходната гилдия.

— Но защо тогава не го открихме сред вещите на Майстора? — попита Джеймс. — Това не е ли доказателство, че Кендарик го е убил? А може би Майстора му го е дал, за да го пази?

— И още нещо: защо го търсеха Нощните ястреби? — добави Яжара.

— Може ли да се използва при изваждането на потънал кораб?

— Не, но би могъл да помогне в осигуряването на благоприятно време, стига да знаеш необходимите заклинания.

— Как мислиш, дали него са търсели?

— Вероятно не.

— В такъв случай продължаваме да търсим. — Джеймс огледа другата страна на бюрото и откри още един тайник, достъпът до който обаче ставаше през отвора за долното чекмедже.

— Много хитро — отбеляза той. — Но не достатъчно.

Тук имаше кутия, приблизително двайсетина сантиметра дълга и десетина широка. На капачето, покрито с мозайка от камъни, нямаше нито бравичка, нито катинар и Джеймс опита директен подход — просто го вдигна. Кутията обаче беше празна.

— Нищо — промърмори той.

— Не, има нещо — възрази Яжара. — Затвори капака и го отвори пак.

Джеймс хлопна капачето, а Яжара обясни:

— Това е скатианска мозайка. Доста сложен заключващ механизъм.

— На какво? Кутията е празна. А стените й са твърде тънки, за да се крие нещо в тях.

— Става въпрос за чародейство. Целта му е да замаскира онова, което е поставено вътре, но може да бъде свалено със заклинание.

— Ти знаеш ли как да го свалиш?

— Ще се опитам. — Яжара взе кутията, затвори я и я постави върху бюрото.

Огледа мозайката върху капака, после постави пръст върху една от плочките. Цветът й се промени от червен в зелен, после в син и за един кратък миг Джеймс зърна някакво замъглено изображение, което се преливаше с мозайката. Яжара повтори опита, но този път докосна съседната плочка и цветовете се промениха, а изображението, което се мярна, бе различно.

Та почна чевръсто да размества плочките. Джеймс я гледаше смаяно — за човек като него, свикнал от малък да разгадава всякакви ключалки и клопки, всичко това бе ново и невероятно интересно. Скоро си обясни и припряността й — оставени за повече от няколко секунди без промяна, плочките бързо се връщаха към първоначалната си подредба. Колкото по-близо беше Яжара до края на мозайката, толкова по-бързо се налагаше да действа.

Сега вече пръстите й се движеха с невероятна скорост, а върху капака се оформяше изображение на плаващ в морето кораб. Изведнъж се чу отчетливо изщракване и капакът отскочи.

В кутията имаше малък свитък. Джеймс бръкна, извади го, погледна го и въздъхна:

— И този не мога да го разчета. Яжара го взе и го огледа.

— Това вече със сигурност е заклинание за изваждане на потънали кораби!

— И как по-точно действа?

Яжара продължаваше да плъзга поглед по редовете.

— Невероятно! — възкликна тя. — С този свитък и още няколко дреболии само един член на гилдията може да извади цял потънал кораб!

— И кое е невероятното?

— Гилдии от рода на Мореходната, които използват приложни магии, обикновено прибягват до сравнително прости заклинания, които се предават от поколение на поколение и се прилагат едновременно от неколцина членове. Авторът на това заклинание знае доста повече за магията от някой обикновен член на гилдия. — Тя помълча и добави: — Едва ли Кендарик се е досещал, че е магьосник от Нисшия път!

— В такъв случай това заклинание е струвало цяло състояние за гилдията!

— Без съмнение — съгласи се Яжара. — Всеки магьосник от Нисшия път би могъл да го прилага без особени усилия. Предполагам обаче, че само Кендарик е имал достъп до него.

— В такъв случай трябва да открием Кендарик. Скрий това. — Той й посочи свитъка, след това се обърна и излезе. Яжара прибра свитъка в една кесия на колана си и го последва.

Джеймс спря при трупа на Нощния ястреб и нареди на стражника:

— Дръж го под око. Ако се размърда, незабавно прати да ме извикат. А сега — обърна се той към Яжара — да идем да огледаме онази уличка.

— „Ако се размърда?“ — повтори Яжара, докато слизаха по стълбището.

— Не знаеш ли? — засмя се той. — Нощните ястреби имат отвратителния навик да възкръсват.

Заобиколиха къщата и видяха, че зад нея започва тясна тъмна уличка. Макар да бе още предобед, тук цареше сумрак, а сенките бяха достатъчно тъмни, та в тях да се притаят десетки противници. Джеймс машинално постави ръка върху дръжката на рапирата. Яжара стисна по-здраво тоягата.

Стигнаха до мястото, където бе скочил магьосникът.

— Трябва да е паднал тук — каза Джеймс, — а после се е затичал натам. — Той кимна в посоката, от която бяха дошли. — Почти съм сигурен, че другият край е задънен.

— Ами да, стигнал е пресечката и е продължил със спокойна крачка, като най-обикновен гражданин.

Джеймс кимна.

— Ето защо обичам градовете и мразя пущинаците. Тук можеш да се скриеш навсякъде.

— Мнозина от сънародниците ми не биха се съгласили с теб. Те знаят как да се крият в пустинята.

Стигнаха до купчина полуизгнили сандъци и Джеймс вдигна най-горния. Вонята, която ги лъхна, накара Яжара да отстъпи назад. Долу имаше мръсно одеяло, остатъци от полуразвалена храна и разни лични вещи — вълнена шапка, строшен гребен, лекьосано наметало.

— Стопанинът не е вкъщи — засмя се Джеймс и се огледа. — Стария Том е излязъл на просия или джебчийство. Няма да се върне преди мръкване.

— Не мога да повярвам, че има хора, които живеят така.

— Не е толкова трудно, след като свикнеш. Да вървим.

— Къде?

— Връщаме се в двореца. Ще си починем и ще наминем тук довечера. Трябва да си побъбрим с Том — струва ми се, че е станал свидетел на нещо важно. Нещо, за което някой не желае да се говори. Ако открием какво е, може би ще вникнем в тази странна история.

— Ясно е обаче, че някой не иска да изваждаме онзи кораб.

— Така е. И докато Уилям е по петите на Мечището, някой друг е организирал убийството на Майстора на гилдията, а сега ще потърси сметка и на този нещастен просяк.

— Гадника? — попита Яжара.

— Така предполагам — кимна Джеймс. — Хайде, да се връщаме в двореца и да съберем малко силици.

Уилям забеляза, че по пътя към тях препуска самотен ездач, и даде знак на патрула да спре. Намираха се на по-малко от час път от града и следваха знаците, оставени от двама кралски Следотърсачи. Ездачът дръпна юздите и отдаде чест. Беше Марик, един от Следотърсачите.

— Какво открихте? — попита Уилям.

— Половин дузина мъже са напуснали града пеша през северната порта и са тръгнали на североизток. Не са си направили труда да крият следите си. Един от тях е едър мъж, вероятно този, когото наричат Мечището. Отпечатъците му са големи и дълбоки. Край една горичка са ги чакали коне, с които са продължили. Джексън ги следва и поставя знаци.

Уилям махна на хората си да потеглят. Марик се изравни с него.

Следотърсачите бяха легендарен отряд, наследници на първите горски обитатели, по-късно лична охрана на най-ранните принцове на Крондор. Те познаваха околния пущинак така, както майка познава чертите на детето си, но не обичаха военната дисциплина и се подчиняваха само на командирите си. Капитанът им рядко се вясваше в двореца, освен когато не го викаше принцът, а хората му не общуваха с войниците от гарнизона. Но въпреки това ги ценяха високо заради ненадминатите им умения да проследяват противника.

— Какво друго? — попита Уилям след кратко мълчание.

— Какво имате предвид, лейтенант?

— Това, което не ми каза.

Следотърсачът изгледа младия офицер и се засмя.

— Тези хора не си правят труда да прикриват следите си. Не се боят, че ще бъдат открити. Бързат по друга причина.

— Трябва да стигнат някъде скоро, нали?

— Или да се срещнат с някого.

— Засада?

— Възможно е — отвърна Следотърсачът. — Ако избързат напред, а после внезапно се обърнат… — Той повдигна рамене.

— Джексън ще ни предупреди.

— Ако е жив — отвърна равнодушно Марик. Продължиха да яздят в мълчание.

Уличката наистина тънеше в сумрак през деня, а нощем тук бе непрогледна тъмнина. Джеймс вдигна фенера, който бе взел от двореца.

След като спаха през по-голямата част от деня, двамата слязоха да вечерят с принца и семейството му. Това беше първата вечеря на Яжара с тях — привилегия, която дължеше на новия си пост — и тя използва тази възможност, за да си побъбри с принцесите Анита и Елена и с близнаците Боррик и Ерланд. През това време Джеймс докладва на принца какво са открили и Арута одобри плана да продължат с издирването на изчезналия Кендарик.

Когато наближиха сандъците, Джеймс даде знак на Яжара да се прокрадват безшумно и тя го докосна по рамото, за да потвърди, че го е разбрала.

Щом спряха пред сандъците, един глас закрещя:

— Не! Недей! Стария Том не е казал на никого!

— Том, нищо няма да ти направим — подвикна Джеймс, повдигна фенера и освети вътрешността на сандъка, в който се бе сврял загърнат в дрипи старец. Носът му бе подут и зачервен от честите сбивания и запои. Предните му зъби липсваха, а оредялата му побеляла коса беше прилепнала върху темето.

Две кървясали воднистосини очи се втренчиха в тях.

— Нали няма да ме биете?

— Няма — обеща Джеймс. — Искаме само да ти зададем няколко въпроса.

— Аа, вие сте хората на принца. Съдбата е благосклонна към мен. — А аз си помислих, че са дошли онези убийци.

— И защо ще те търсят убийци, Том? — попита Яжара.

— Ами щото бях тук, когато влязоха в къщата на гилдията.

— И кога беше това? — попита Джеймс.

— През нощта, когато умря Майстора. Бяха двамина, с черни наметала — покатериха се по стената и влязоха право в неговата стая.

— Нощни ястреби — промърмори Джеймс. — Те наистина се върнаха, Том, но ние им видяхме сметката, преди да те открият.

— Вие сте добри хора. Цял живот ще ви благославям.

— Твоя воля — отвърна с усмивка Джеймс. — Видя ли нещо друго?

— Ами… преди да са покатерят, онези с черните плащове разговаряха с някого на улицата.

— Видя ли с кого? — попита Яжара.

— Очите ми не са вече, каквито бяха. Но май беше с дрехи на гилдията.

— Имаше ли огърлица?

— Да, от онези, дето ги носят техните хора.

— Да не е бил Кендарик? — попита Яжара.

— Може и той да е — онзи момък, дето все се кара с Майстора. Видях го в нощта на убийството. Излезе от къщата късно и повече не се е вясвал тъдява.

— Какво означава това — че Кендарик е свързан с Нощните ястреби? — попита Джеймс.

— Може да е — отвърна Стария Том. — А може и да не е. Когато си тръгваше, не носеше огърлицата.

— Има само още двама, които носят такава огърлица — замислено каза Джеймс. — Майстора и Йорат. Нощем къщата е затворена, но ще се върнем утре сутринта, за да си поговорим с Йорат.

Джеймс бръкна в кесията и извади две жълтици. Подаде ги на Стария Том и му каза:

— Купи си топла храна и свястно одеяло.

— Благодаря, синко — кимна старият рибар. — Ще те благославям, заклевам се.

На сутринта Джеймс и Яжара отново посетиха канцеларията на гилдията, но този път завариха много по-спокойна обстановка. Вътре беше само Йорат — пак преглеждаше документи.

— Пак ли? — попита той.

— Имаме още няколко въпроса, заместнико — рече Джеймс.

— Да чуя.

— Открихме някои неща, но няма съмнение, че случаят ще бъде разрешен едва когато намерим Кендарик. Какво можеш да ни кажеш за него?

— Той беше най-старшият член на гилдията след Майстора, точно над мен. Има още двама ръководители, но те не са в града. Кендарик беше човек с необичайни способности и със сигурност щеше да стане следващият Майстор. За съжаление беше алчен и арогантен, сигурно заради кешийската си кръв.

Яжара се опита да запази спокойствие, но Джеймс я видя как стиска юмруци.

— Наистина ли смяташ, че причината е в кръвта? — попита той.

— Без съмнение — отвърна Йорат. — Винаги се държеше надменно, но след като трябваше да се откаже от годежа с онова момиче, съвсем се озлоби срещу нас. Родителите й не искаха дъщеря им да се омъжи за кешиец и кой може да ги вини?

— Внимавай, заместнико, защото съм чувствителна по този въпрос — предупреди го Яжара.

— Мадам — отвърна спокойно Йорат, — не съм учен, нито специалист, но от опит мога да ви кажа, че кешийците не умеят да владеят чувствата си.

Яжара се наведе към него със смразяваща усмивка.

— Като новоназначен придворен магьосник и като племенница на Абдур Рахман Мемо Хазара-хан, посланик на Велики Кеш в двора на принца, ще ти кажа, че си в дълбоко заблуждение. Ако наистина не можех да се владея, щях да те смачкам като червей.

Йорат пребледня и запелтечи:

— Милейди, позволете да ви се извиня. Бях груб и нищо не извинява поведението ми. Моля ви, простете ми.

Джеймс едва успя да скрие усмивката си и каза:

— Разкажи ни за жената, за която е бил сгоден Кендарик.

Йорат нямаше нищо против да сменят темата.

— Тя е дъщеря на един тукашен дюкянджия. Не й помня името.

— Е, благодаря ти все пак. Нямаме повече въпроси.

Преди да излязат, Джеймс погледна нагоре по стълбите. После спря, даде знак на Яжара да пази мълчание и се прокрадна безшумно на втория етаж. Когато стигнаха горе, посочи стаята на Йорат.

— Какво правиш? — попита го Яжара.

— Нашият приятел долу май крие нещо.

— И аз си мислех така. Изглежда ми някак… прекалено спокоен след всичко, което се случи.

Джеймс с лекота отвори ключалката и влязоха. Стаята бе изрядно подредена, на пръв поглед всеки предмет си беше на мястото.

— Много прибран човек е този Йорат — подметна Джеймс.

— Така изглежда.

Джеймс се зае с писалището, а Яжара съсредоточи вниманието си върху скрина до леглото на заместника. В писалището Джеймс намери документи и счетоводна книга. Докато ги преглеждаше, Яжара го повика:

— Виж!

Джеймс се обърна. Яжара държеше още една счетоводна книга, същата като тази, която бе намерил Джеймс.

— Открих я скрита в дрехите.

Джеймс взе втората книга и я постави до първата.

— Това е значи — каза той след кратък размисъл. — Нашият приятел е присвоявал средства от гилдията. След смъртта на Майстора никой не би го заподозрял в измама.

— А след като намереше свитъка със заклинанието на Кендарик, щеше да възобнови дейността на гилдията и да се самоназначи за новия й Майстор.

Джеймс прелистваше книгата.

— Виж какво намерих. — Той посочи един лист. Тя зачете на глас:

— „Заместнико — ти постъпи правилно, като се обърна към нас. Получихме златото, което ни обеща. Покажи това писмо на кръчмаря и той ще ти услужи с всичко, което поискаш. Моите хора ще те чакат при кучето, там ще уточним подробностите за бъдещи разплащания. Орин.“

— При кучето — повтори Джеймс. Някое място?

— Ами да, „Хапещото куче“ — сети се Джеймс.

— Кръчмарят Пит Късметлията! — възкликна Яжара.

— Всичко започва да си идва на мястото — ухили се Джеймс и прибра двете книги и писмото. — Мисля, че дойде време пак да си поговорим със заместника Йорат. — Той загърна книгите и писмото в едно наметало, което извади от скрина.

Слязоха на първия етаж и влязоха в канцеларията. Йорат все така четеше разни документи.

— Да? — рече той, вдигна глава и ги погледна. — Пак ли вие?

— Ти знаеш кой е убиецът на Майстора — заяви Джеймс.

Йорат бавно се изправи и грижливо подреди документите върху бюрото.

— Чудна работа. Доскоро смятах, че хората на принца са доста по-интелигентни.

— Открихме, че си се съюзил с Нощните ястреби.

Йорат посрещна обвинението с безстрастно лице.

— Дори да съм имал намерението да се консултирам с представители на някоя престъпна група, с кого се срещам извън тази сграда си е лично моя работа, освен ако не успеете да докажете, че съм бил замесен в конспирация срещу гилдията. Освен това целият ми живот е свързан с тази гилдия — защо ми е да излагам кариерата си на риск?

— За да не разкрият, че си заделял средства за себе си — рече Джеймс и извади двете счетоводни книги.

— И заради новото заклинание на Кендарик — добави Яжара. — Което смяташе да си присвоиш.

— Ако го беше открил — заяви Джеймс. — Точно с тази цел си наел Нощните ястреби.

— Интересна теория — отвърна Йорат и бавно заотстъпва. — Много добре измислена. Кажете ми, как смятате — щях ли да се измъкна невредим, ако не бяхте се намесили вие?

Преди Джеймс и Яжара да отговорят, Йорат бръкна в ръкава на ризата си, извади нещо и го хвърли нагоре. Лумна ярка светлина и за миг Джеймс бе заслепен напълно. Той отстъпи, за да не го нападнат, докато е в неизгодна позиция.

И наистина сабята на Йорат изсвистя във въздуха пред него — на мястото, където бе стоял допреди секунда. Джеймс направи още две крачки назад, очаквайки Йорат да го последва. За всеки случай размаха рапирата пред себе си.

И друг път му се бе налагало да се бие в мрак, затова затвори очи, тъй като в тъмнината се съсредоточаваше по-лесно. Усети, че Яжара минава край него и отстъпва встрани. Замахна сляпо в противоположната посока и острието му със звън се сблъска със сабята на Йорат.

Без миг колебание Джеймс пристъпи напред и удвои усилията си. Разчиташе на това, че Йорат не е опитен фехтовач, а и бе почти сигурен, че с някой от ударите го е ранил.

Както предполагаше, Йорат бе изненадан от неочакваната атака, която го завари неподготвен. Макар и пипнешком, Джеймс успя да го улови за ръката, с която стискаше сабята, и стовари дръжката на рапирата върху лицето му. Чу се тъп удар и болезнен стон.

Йорат се строполи на пода, а Джеймс премигна мъчително и вдигна ръкав да изтрие сълзите си. Зрението му бавно се възвръщаше, достатъчно, за да забележи проснатия в безсъзнание на земята заместник. Яжара също премигваше мъчително.

— Всичко е наред — успокои я Джеймс. — Той лежи в несвяст.

— Какво ще стане с него?

— Най-вероятно Арута ще нареди да го обесят — след като го разпита.

— Как смяташ, дали е забъркан в издирването на Сълзата?

Джеймс поклати глава. На вратата се показа един чирак и втрещи очи в поваления Йорат.

— Момче, извикай градската стража! — нареди му Джеймс.

Чиракът побягна навън.

— Мисля, че Гадника и Нощните ястреби просто са го използвали — продължи Джеймс. — Или който стои зад цялата тази история. Задачата на Нощните ястреби и онзи, който ги е наел, е да попречат да бъде изваден корабът. Предполагам, че някой в Илит вече се е уговорил с тамошната гилдия да свърши тази работа. Ако бяха намерили свитъка със заклинанието на Кендарик, щяха значително да си облекчат задачата. Сигурно са обещали на Йорат да му помогнат, но всъщност са възнамерявали да го убият. — Джеймс побутна с крак проснатия на земята заместник. — Тъй че от самото начало той е бил обречен. Какъв глупак.

— И сега какво ще правим?

— Ще навестим Пит Късметлията и ако там открием някое недовършено гнездо на Нощни ястреби, ще го стъпчем. После ще намерим Кендарик и ще му съобщим, че вече не е заподозрян.

— Как ще го намерим?

— Ще потърсим жената, за която е бил сгоден. Тя сигурно ще може да ни упъти.

— Но Йорат каза, че не помни коя е.

Джеймс се засмя.

— Той може да не помни, но някой друг все ще знае. Например Абигейл. Такива неща не остават скрити.

— Ще ида да я попитам — заяви Яжара.

Джеймс кимна.

— А аз ще изчакам градската стража.

Яжара се върна само след няколко минути, тъкмо когато се появиха двама стражници. Джеймс им нареди да изтичат в двореца и да разкажат за случилото се на херцог Гардан. Стражниците козируваха и отнесоха и Йорат, който все още не бе дошъл на себе си.

— Научи ли коя е? — попита Джеймс.

Яжара кимна.

— Казва се Морейн. Държи едно магазинче, казва се „Златният чародей“.

— Тъкмо място за теб — захили се Джеймс. — Според слуховете това е дюкян за отвари, билета и дребни заклинания за продан. Намира се в най-хубавата част на града. — Той се огледа и добави: — Тук вече приключихме.

— И сега накъде? — попита Яжара.

— Ще се върнем в двореца и ще съберем половин дузина от най-добрите фехтовачи на херцога. А после право в „Хапещото куче“.

— Смяташ, че там ще си имаме неприятности?

— Не се и съмнявам.