Глава 17Черната перла

Кендарик посочи и попита:

— Какво е това?

— Прилича на храм — отвърна шепнешком Солон, — но сякаш е бил сътворен от някой безумец. А, стига да не греша, това трябва да са архивите.

Влязоха в поредната подземна зала, чиито стени бяха закрити от високи до тавана рафтове с подредени на тях пергаментови свитъци и стари книги с кожени подвързии. Над главите им се виждаше сложна система от висящи мостчета, които се губеха в мрака. Тук-там бяха затъкнати факли, които хвърляха трепкащи отблясъци, но свещниците по масите бяха празни.

— Ако се използваше, щеше да е по-добре осветено — отбеляза Джеймс. — Тези факли стигат колкото човек да се ориентира къде е.

Чу се тропот на приближаващи се крака и Джеймс даде знак на останалите да се притаят зад един от рафтовете. По съседния проход минаваше групичка таласъми.

След като ги отминаха, Джеймс отбеляза:

— Сега вече знаем, че онези таласъми не са дошли чак от планините.

— Но какво търсят тук? — попита Кендарик.

— Предполагам, че това им е базата — отвърна Солон. — Подземният храм е достатъчно голям, за да има място и за казарми. Там ще открием останалите таласъми.

— Едно не разбирам. — Джеймс поклати глава. — Какво общо има между наскорошните проблеми в Крондор и това тук?

— Може и да няма — рече Яжара. — Може всеки да преследва свои цели, а да действат съвместно само когато това им носи полза.

— Питам се, ще стигна ли някога до дъното на тази мистерия — въздъхна Джеймс, присвил очи, за да разгледа онова, което ги очакваше по-нататък в мрака. После прошепна: — Последвайте ме.

Продължиха предпазливо напред, като от време на време спираха, за да може Джеймс да се ориентира. Всички се досещаха, че онова, което търсят, със сигурност ще се намира в самата сърцевина на храма, далеч под морската повърхност.

Яжара прочете заглавието на един пергаментов свитък и възкликна:

— Милостиви богове!

— Какво? — попита Солон. Тя посочи свитъка и обясни:

— Това е много древен кешийски ръкопис. Ако съм прочела правилно заглавието, вътре е описана една ужасно разрушителна черна магия.

— Съвпада напълно с всичко, на което бяхме свидетели досега — рече Джеймс.

— Аз съм само скромен член на Мореходната гилдия — завайка се Кендарик. — Не разбирам обаче какво толкова ви безпокои тази черна магия?

Този път се зае да му отговаря Солон:

— Във вселената съществува определен ред, както и граници за различните сили, или поне за тези, които могат да се проявяват в нея. Тези, които се намесват в законите на живота и се отнасят пренебрежително към смъртта, нарушават фундаменталните устои на природата. Твърде сложно ли го казвам за простоватата ти натура?

— Само питах — заоправдава се Кендарик, докосна една книга и промърмори: — Хубава корица.

— Това е човешка кожа — рече Яжара.

Кендарик дръпна ръка, сякаш бе докоснал нагорещено желязо.

— Да тръгваме — подкани ги Джеймс.



На няколко пъти спираха и изчакваха Джеймс да разузнае напред. Из грамадното помещение се движеха и други и се налагаше често да се крият от тях. Все пак успяха да избегнат неприятните срещи.

Около час след като влязоха в Храма, се озоваха в продълговата зала с гигантска статуя в дъното — изобразяваше някаква героична фигура, настанена на трон. Беше висока колкото двуетажна къща.

Фигурата беше човешка, с широки плещи и мускулести ръце, и настанена така, сякаш си почива. Обути в сандали крака стърчаха изпод полите на дълга до глезените туника.

— Вижте — обади се Кендарик. — Погледнете лицето.

Лицето на статуята бе отчупено.

— Защо ли са й махнали лицето?

— Сигурно заради злото, което олицетворява — отвърна с тих глас Яжара.

— Но кой е това? — попита Кендарик. — Кой е този бог?

Солон положи ръка на рамото му.

— Никога няма да узнаеш и мисля, че трябва да си благодарен за това.

Джеймс им даде знак да продължат.



Джеймс спря, подуши въздуха и вдигна ръка.

— Какво? — прошепна Кендарик.

Солон се наведе напред и попита:

— Не го ли усещаш?

— Вярно, че подушвам нещо — отвърна Кендарик. — Какво е това?

— Таласъми — отвърна Джеймс.

Вдигна пръст, за да им даде знак да останат на място, после се запромъква приведен към отворената врата.

Малко след това се върна. Вече бе извадил рапирата си.

— Четирима са. Двама спят, още двама се хранят в далечния ъгъл.

— Ще се погрижа за тях, без да вдигам шум — обеща Яжара.

— Чудесно — кимна Джеймс. — Аз пък ще „приспя“ другите двама.

Яжара затвори очи и Джеймс настръхна от събиращата се магия. Младата жена остана неподвижна за минута, после отвори очи.

— Готова съм.

— Какво направи? — попита Кендарик.

— Бавна магия. Заклинанието е почти завършено. Остава само да произнеса последните думи и ще влезе в сила. Много полезно нещо, когато трябва да се действа точно. Не става обаче за спешни случаи.

— Аха. — Той кимна, сякаш я е разбрал, макар да бе очевидно, че не е така.

Джеймс й даде знак да мине отпред. Стигнаха вратата и пристъпиха вътре. Тя произнесе на глас няколко думи.

— Един от таласъмите чу гласа й и се обърна. Понечи да се надигне, но в същия момент заклинанието на Яжара задейства и той застина — като насекомо, уловено в кехлибар. Спътникът му забоде лице в пълната чиния на масата.

Ослепително бялото поле около тях искреше така, сякаш бе от разпръснат диамантен прах.

Джеймс се приближи безшумно към койките, на които спяха двамата таласъми, и чевръсто им преряза гърлата. След това постъпи по същия начин с двамата парализирани. Когато приключи, се обърна към спътниците си:

— Трябва да побързаме. Другите със сигурност ще се върнат скоро.

Изтичаха до дъното на казарменото помещение и Джеймс отвори вратата. Влязоха в празна кухня. Над огъня вреше гърне.

Кендарик пребледня и се хвана за дръжката на вратата, а Яжара залитна назад. На окървавената маса до огъня се въргаляха останки от човешки труп. Главата бе подпряна в ъгъла, заедно с една ръка и крак.

— Майко на всички богове! — прошепна Солон.

Джеймс стоеше безмълвен. Едва успя да им направи знак да го последват. Излязоха от кухнята, минаха по едно мрачно тясно коридорче и Джеймс спря.

— А това подушвате ли го? — попита той.

— Пак ли таласъми?

— Мирише на нещо сладникаво и на боклуци — рече Яжара.

Влязоха в просторно помещение, издълбано в скалата. Далечният му край бе осветен. Продължиха нататък, докато вече можеха да различат онова, което се намираше там. Джеймс отново вдигна ръка и продължи сам. Стигна отворената врата и надникна в следващата стая, после махна на другите. Стаята бе квадратна и вътре имаше четири големи клетки с проходи между тях. Във всяка бяха затворени по десетина души. Ако се съдеше по дрехите, повечето затворници бяха моряци, но други приличаха на селяни или хора от града.

Един от затворниците видя Джеймс и сръга с лаикът човека до себе си. И двамата скочиха и се уловиха за решетките.

— Слава на Дала, че сте тук!

Джеймс се огледа. Останалите затворници също се надигнаха обнадеждени.

Джеймс вдигна ръка да пазят тишина, после коленичи, разгледа ключалката и попита:

— У кого е ключът?

— Не му знаем името — отвърна мъжът, който ги бе забелязал пръв. — Мисля, че е водачът на таласъмите. Викаме му Тъмничаря.

— Вероятно е извел патрула, който видяхме одеве — рече Солон.

Джеймс извади кесията, в която държеше разни инструменти, избра един от тях и го пъхна в ключалката.

— Интересно — отбеляза Яжара.

— Старите навици умират трудно — отвърна Джеймс. Чу се изщракване и вратата се отвори.

— Почакайте — нареди Джеймс. — Нека освободя и останалите. Само след няколко минути четирите клетки бяха отворени.

— Знаете ли пътя навън? — попита Яжара.

— Да, мадам — отвърна морякът. — Тук ни ползваха за две неща — за храна и за работа, та понаучихме какво има наоколо. Изглежда, че ни готвеха за пристигането на по-голяма група таласъми.

— Ще можете ли да си намерите оръжия?

— Наблизо има казарма с оръжейна, но там има таласъми.

— Бяха само четирима — каза Джеймс. — Справихме се с тях.

Мъжете зашушукаха развълнувано.

— Ще ни направите ли една услуга? — попита ги Джеймс.

— Ако не бяхте дошли — отвърна морякът, — щяха да ни изядат. Всеки ден убиваха по един от нас. Разбира се, че ще ви се отблагодарим. Какво се иска от нас?

— Ще чакате тук — аз ще оставя вратите на клетките отключени, — в случай че се появи някой, преди да сме привършили със задачата си. Чуете ли шум от бой, бягайте в казармата, въоръжете се и си пробийте път навън. Ако не чуете нищо до един час — свободни сте да си вървите. Съгласни ли сте?

Мъжът огледа останалите. Те закимаха.

— Съгласни — отвърна той.

— Добре — рече Джеймс. Мъжете се прибраха в клетките, той затвори вратите и ги чу да отброяват полугласно началото на заръчания час.

Преди да излязат от помещението, Джеймс им каза:

— Ще се видим в Халдонова глава. Там трябва вече да е пристигнал един конен отряд от Крондор. Ако са дошли, кажете им какво сте видели тук.

— Разбрано — кимна мъжът. — А вие къде отивате?

— В сърцето на черния дворец — отвърна Солон.

— Пазете се от главния — предупреди ги затворникът.

— Вие виждали ли сте го?

— Да.

— И как изглежда?

— В началото го помислихме за човек, но не е… той е… нежив! Тялото му е изгнило и разкапано, дрехите му висят на парцали и миришат на умряло и го охраняват същества, каквито не бях виждал. Само няколко пъти сме го зървали, когато ни водеха долу да работим.

— Дано боговете ви закрилят — пожела им Джеймс.

Мъжът кимна.

Джеймс поведе спътниците си по следващия тъмен коридор.

Спуснаха се по стълбата, която преди няколко минути бяха подминали, и се озоваха в началото на следващата поредица дълги и мрачни коридори. На няколко пъти Джеймс спираше, за да се ориентира и да избере най-подходящия маршрут, който да ги отведе в сърцето на храма. Поне се надяваше, че е избрал правилната посока.

Стигнаха един отвор в каменната стена и минаха през него. Влязоха в помещение с ниши на четирите стени, но вместо скелети тези тук съдържаха статуи. Някои от тях бяха човешки, други обаче не; имаше и статуи на същества, каквито Джеймс не бе виждал никога.

На равни разстояния, върху пиедестали бяха поставени статуи на герои с доспехи. Всичките имаха зъл и зловещ изглед.

В дъното на галерията имаше още една врата. Когато я стигнаха, Джеймс натисна дръжката и тя се отвори. Той я побутна съвсем леко и надзърна през процепа.

— Стигнахме — чуха развълнувания му шепот.

Той отвори вратата и видяха квадратна стая. Три от стените бяха покрити с човешки черепи, а на четвъртата имаше мозайка, върху която бе изобразена същата картина, като на барелефа в горното помещение. И тук „празният прозорец“ доминираше в центъра на картината.

Четири големи колони, издялани от камък и украсени с човешки черепи, подпираха тавана. На пода бяха изрисувани тайнствени руни.

В средата имаше масивен олтар, целият опръскан с кръв, която, ако се съдеше по цвета, датираше от различни ужасяващи моменти. Над жертвеника се издигаше гигантска зловещо извита ръка, излята от сребро или платина. Пръстите й стискаха огромна черна перла, два пъти по-голяма от човешка глава. Повърхността й блещукаше, зареждана от някаква мистична енергия.

— Да, сега вече стигнахме — съгласи се Яжара и изтича при олтара. — Кендарик, ето го източника на тайнствената сила, която неутрализира заклинанието ти. Сигурна съм в това.

— Ами да го разрушим и да изчезваме оттук — предложи Солон.

— Това ще е доста необмислено — обяви един пресипнал глас от сенките.

В мрака зад олтара се показа фигура. Беше облечена в парцаливо наметало и Джеймс веднага позна в нея създанието от видението. Яжара реагира мигновено, наведе тоягата и изстреля сноп от алена енергия.

Съществото размаха ръка и отби насочената към него светкавица — насочи я към стената и тя угасна с пукот и искри. На мястото, където удари, остана само димящо петно.

— Глупава жена — прошепна създанието и от думите му повя усещане за древно зло. — Оставете онзи, дето изважда кораби, и можете да си вървите. Имам нужда от неговите познания. Но възпротивите ли се, ще умрете.

— Аз ли? — рече Кендарик и отстъпи назад.

— Няма да стане — поклати глава Джеймс.

Съществото вдигна ръка към тях и извика:

— Убийте ги!

От вратите в двата края на залата се показаха две гигантски фигури. Всяка от тях наподобяваше воините-скелети, с които се бяха сражавали, само че бяха с по един бой по-високи. Почти триметрови, тези създания, освен това бяха надарени с четири ръце, в които стискаха дълги криви саби. Главите им бяха покрити с широки метални шлемове.

— Тая работа не ми харесва — промърмори Кендарик. — Ама никак.

Солон го стисна за яката и му изсъска:

— И този път гледай да не ми се мотаеш в краката. И искам да останеш жив, разбра ли!

След това го тласна назад, вдигна чука и се хвърли в атака с вика:

— Дай ми сила, Ишап!

Скелетът, срещу който се насочи, се поколеба само за миг, след това сабите му се завъртяха като метална мелница. С неочаквана за туловището си пъргавина Солон отбиваше ударите им, а след това внезапно коленичи и на свой ред стовари тежък удар върху коляното на противника си. Чу се пукот на строшена кост.

Ала създанието не реагира и продължи да върти сабите и Солон едва успя да отскочи, за да избегне ударите.

— Помогни му — подвикна Джеймс на Яжара. — Аз ще се заема с другия.

Изтича напред, за да пресече пътя на настъпващия скелет, а през това време Яжара вдигна тоягата и пусна едно заклинание срещу противника на Солон. Заклинанието, което се бе оказало ефикасно срещу скелетите от горното помещение, този път само обгърна призрачния воин в синкава светлина, без да му причини никаква вреда. Солон използва този миг, шмугна се под въртящите се саби и удари с чука на същото място.

Този път скелетът се олюля едва забележимо, но все пак продължи напред.

Джеймс се нахвърли върху втория скелет, като се опитваше да разгадае ритъма на ударите му. И да имаше обаче такъв, не го разбра и се отдръпна. Макар да бяха спечелили няколко минути, ставаше ясно, че не се ли справят скоро, призрачните воини ще ги победят.

Джеймс отново почна да брои проблясванията на сабите и му се стори, че улавя някаква последователност. Вдигна рязко рапирата, блокира удара, извъртя се надясно, парира и следващия, наведе се наляво, отби третия, отново се изви. Метален звън от блъскаща се стомана кънтеше из залата и Джеймс вече не се съмняваше, че ще издържи само още една-две минути. Опита се да не мисли за това, което щеше да последва, ако създанието пробие защитата му.

Яжара произнесе още едно заклинание, но и то се провали.

Като видя това, тя скочи напред, вдигнала тоягата високо над главата си, сякаш възнамеряваше да блокира сипещите се удари. В последния миг обаче приплъзна дясната си ръка до лявата, замахна и нанесе с всичка сила удар на същото място, което бе избрал за своя цел Солон. Чу се хрущящ звук от строшена кост.

Яжара едва успя да наведе глава под свистящата сабя и се отърва с една дълга кървяща цепнатина на дясното рамо. Отстъпи назад, притиснала раната с ръка, и мястото й бе заето от Солон.

Призрачният воин замахна отново и острието на сабята му отскочи от бронята на монаха. Желязото издържа, но силата на удара го повали по гръб. Скелетът продължи да напредва и изведнъж стана ясно, че Солон няма да успее да се надигне навреме.

Кендарик гледаше парализиран от ужас как гигантският скелет се навежда над монаха. Яжара се опита да го атакува отстрани, но бе отпратена с едно рязко мушване и изведнъж вече нямаше нищо, което да спре зловещия воин.

Кендарик се оттласна от стената, към която се бе притиснал, изскочи пред Солон и заразмахва трескаво сабята си.

— Не! — извика неживият. — Не го убивайте!

Скелетът се поколеба и това бе достатъчно за Солон, който се претърколи, изправи се и вдигна високо чука, стиснал дръжката му с двете си яки ръце. Удари с всичката сила, която успя да събере, като този път се прицели в левия крак.

В следващия миг двамата с Кендарик отстъпиха. Скелетът направи безуспешен опит да ги последва, но се залюля, залитна напред и рухна в краката на Солон. Кендарик се поколеба, после се наведе и дръпна металния шлем от главата на скелета. Миг по-късно чукът на Солон се стовари с отчаяна сила върху голата кост.

Чу се сух пукот и черепът на призрачния воин се разхвърча на парчета. Скелетът замря неподвижно сред прахоляка на пода.

Яжара вече се приближаваше към противника на Джеймс. Облян в пот, някогашният крадец прие подкрепата й с благодарност. Все още успяваше да удържа на дъжда от сипещи се удари, но силите му бяха на изчерпване.

Солон тръгна към неживия и подхвърли на Кендарик:

— Нямаме време да се занимаваме с втория скелет.

Кендарик кимна и стисна по-здраво сабята.

Зловещият магьосник вдигна ръка. От дланта му лумна сноп ослепително бяла енергия и Солон едва успя да отскочи от пътя й. Кендарик изтича напред и заби сабята си в тялото на магьосника.

Неживият го изгледа с презрение.

— Нищо не можеш ми стори, момче — изсъска той, протегна ръка и сграбчи Кендарик за рамото. — Сега вече си мой!

— Солон! — изкрещя уплашено Кендарик. — Не можем да го убием!

Яжара, която се опитваше да отвлече вниманието на втория скелет, за да даде възможност на Джеймс да го довърши, се обърна и извика:

— Сигурно и той е поставил душата си в някакъв съд!

— Но къде?! — Солон се огледа объркано. Яжара зашари отчаяно с поглед из помещението.

— Може да е навсякъде. В друга стая или в… перлата!

Солон се хвърли към перлата.

— Не! — извика магьосникът.

Монахът вдигна чука и нанесе страховит удар върху черната перла. По тъмната й повърхност затрепкаха гневни светлинки, тънки линии от яркобели пламъчета, които се разклоняваха като паяжина. Той удари отново и от перлата бликна черен дим. Третият удар я разтроши на парчета и тя избухна с такава сила, че го запокити в другия край на помещението.

Неживият наблюдаваше сцената с разширени от ужас очи.

— Какво направихте? — възкликна той с отпаднал глас. Кендарик почувства, че хватката му отслабва, и се дръпна.

— Все още не сте ме победили, нещастнико! — процеди през зъби магьосникът.

Вторият скелет започна да трепери и атаките му се забавиха. Джеймс се олюля от изтощение и Яжара побърза да го подхване под ръка. Скелетът направи две колебливи крачки и се строполи на пода.

Неживият отново сграбчи Кендарик за рамото.

— Не съм свършил с теб, приятелю.

Кендарик се пресегна, стисна дръжката на сабята, която все още стърчеше от тялото на магьосника, завъртя острието и неживият нададе болезнен вик.

— Но аз ще свърша с теб! — извика Кендарик. — Време ти е да умреш! — Той извади сабята и магьосникът се преви от болка, после падна на колене. Кендарик се извъртя с неочаквана пъргавина и му отсече главата. Кожата на съществото се цепеше като стар пергамент, а костите се трошаха като гнило дърво. Отсечената глава се търкулна по пода.

Джеймс се подпря на рамото на Яжара и рече:

— Интересна среща имахме, не смятате ли?

Солон се надигна от ъгъла. Лицето му бе покрито с драскотини от строшената перла.

— Не бих казал, че това е най-точното определение, млади момко, но все пак ще се съглася с теб.

— Сега какво ще правим? — попита Кендарик.

— Нека първо поогледаме наоколо — предложи Джеймс. — Може да открием и други, които да ни създадат неприятности.

— Преди да излезем, трябва да изгорим това място — каза Яжара.

— Съгласен — кимна Солон. — Злото се е окопало дълбоко тук и няма да е зле, ако прочистим всичко с огън.

Приближиха се към тялото на магьосника. Зад нишата, от която се бе появил, имаше тайна врата. Влязоха през нея и се озоваха в друга голяма стая, която, ако се съдеше по мебелировката, бе служила за лични покои на магьосника. По масите бяха подредени големи и малки стъкленици, а на стената в дъното бе окачена голяма клетка.

В клетката бе затворено същество, наподобяващо чудовището, което бяха срещнали в каналите под Крондор. То ги изгледа с очи, в които се четеше безмерна болка, и ги подкани с ръка да се приближат.

— Моля ви… — чуха детско гласче. Очите на Яжара се изпълниха със сълзи.

— Няма ли край това зло? — прошепна тя.

— Очевидно не — отвърна мрачно Солон.

Джеймс застана до клетката и създанието промълви:

— Боли ме… моля ви…

С едно бързо движение Джеймс посече тила на детето-чудовище и то се свлече без звук на пода.

Яжара погледна скуайъра, но като видя гнева, изписан на лицето му, реши да премълчи.

— Така е по-добре — въздъхна Солон.

— Сега какво ще правим? — попита Кендарик.

— Ще изгорим всичко — заяви ядосано Джеймс, изтича до стената, където имаше рафтове със свитъци и книжа, сграбчи цяла купчина и я хвърли на земята. На едно писалище имаше горящ светилник и той го взе. Хвърли го върху разпилените свитъци и те веднага лумнаха в пламъци.

— Вижте! — извика Кендарик.

Бе открил още една перла. За разлика от предишната, тази беше прозрачна и в нея имаше умалено изображение на Халдонова глава.

— Това е уред за наблюдение отдалече — обясни Яжара.

Картината се смени и сега вече виждаха Носа на вдовиците и къщичката на Хилда.

— Дали чрез този уред не са попречили на заклинанието ми? — попита Кендарик.

— Така смятам — кимна Яжара. — Той създава широко магично поле около наблюдавания район. Полето не би могло да неутрализира всяка магия, но вероятно се е справило с твоето заклинание.

Пожарът зад тях се разрастваше.

— Какво ще правим с това? — попита Джеймс.

Яжара вдигна прозрачната перла и я запокити в огъня.

— Ето как ще решим проблема!

— Чудесно — ухили се Джеймс. — Време е да тръгваме. Взимайте факлите и палете всичко, което може да гори.

— А какво ще правим, ако таласъмите ни нападнат? — попита Кендарик.

— Ако затворниците не са ги изтрепали — заяви решително брат Солон, — ще се наложи да го свършим ние, нали?

— Побързайте — подкани ги Джеймс. — Да вървим да вдигнем кораба.

Загрузка...