Сълзата на боговете

Глава 15Двата зъба

Уилям напрегна взор.

Над върховете на близките дървета вече се виждаше проходът Двата зъба, очертан като тъмен контур на фона на изгряващото слънце. Двете високи скали, стърчащи от двете страни на пътя, на които проходът дължеше името си, бяха закривени като зъби на усойница. Пред и зад тях имаше открити равни участъци, заобиколени от гъста гора, с която бяха обрасли и склоновете на околните хълмове. Вляво от прохода поляната завършваше в дълбока клисура.

— Дали вече са тук, как мислиш? — попита сержант Хартаг.

— Нещо ми подсказва, че са тук — отвърна Уилям. — Тази нощ ще изгрее новата Малка луна, а на заранта Сивите нокти трябваше да ни избият.

— Уил, положихме неимоверни усилия, за да стигнем дотук — рече сержант Хартаг. — Ако продължим в същото темпо, конете ще изпокапят от умора, а хората няма да имат сили да се бият.

— Значи трябва да измислим нещо друго.

— Да ги разиграем? — попита сержантът.

— Хартаг, ти си човек с опит във военните дела. Какво би направил в подобна ситуация?

Сержантът се замисли и каза:

— Със сигурност се спотайват зад онези дървета. Готов съм обаче да се обзаложа, че Мечището е пратил поне десетина от хората си отвъд високата трева в ливадата, където не бихме могли да ги видим. Мисля, че планът им е да ни примамят да атакуваме прохода и тогава войниците там ще побегнат към предела. Ние естествено ще ги последваме и когато навлезем между Зъбите, Мечището ще ни удари отдясно, а отзад ще ни подпрат стрелците.

— И аз така смятах. Ако на билото се появят конници, ще смятаме, че предположенията ни са верни.

След по-малко от час от гората се показаха двама ездачи и препуснаха към хълма.

— Аха! — засмя се Уилям. — Май най-сетне открихме Мечището.

— Да пратя ли Следотърсачите?

— Нека тръгнат през гората. Чакам от тях доклад за числеността на противника. Искам да са тук най-късно до обед.

Докато чакаха, Уилям нареди на хората си да се готвят за бой. Предполагаше, че Мечището е скрил по-голямата част от отряда си в гората. Уилям обаче разчиташе, че липсата на наемниците ще наклони везните в негова полза.

Малко преди обед двамата следотърсачи, Марик и Джексън, се върнаха.

— Сър, в гората се крият петдесетина души.

— Пешаци или на коне?

— Има и от двата вида. Изглежда, възнамеряват да ни примамят, като изкарат напред пешаците, а след това да ни ударят с конницата.

Уилям помълча, после отбеляза:

— Не бива да им играем по свирката. — Даваше си сметка, че противникът има числено превъзходство: срещу неговите трийсет и шест души Мечището бе в състояние да изкара повече от петдесет. — Вземете пет-шест души — нареди той на Следотърсачите — и се скрийте в гората. Ще чакате там, докато не чуете Мечището да нарежда на хората си да тръгнат в атака — след това ще ги ударите в тил. — Той посочи лявата страна на прохода. — Там ще е първият удар.

— Как ще действаме? — попита Хартаг.

— Основният отряд излиза на поляната и тръгва натам — обясни Уилям и посочи подножието на хълма. — Като наближим, нападаме стрелците. Трябва да ги избием и прогоним преди Мечището да ни е атакувал. Така той ще е принуден да избира — да се бие пеша, или да се върне в гората, за да вземе конете. Ако Джексън, Марик и хората с тях успеят да задържат част от конницата, ще му се наложи да се спасява с бягство. Отстъпи ли в гората, ще го гоним до дупка. Ако ни нападне, ще ни даде възможност да се разправим с него на открито.

— А ако ни избяга?

— Ще го следваме, но без да го притискаме. Бих дал дясната си ръка, за да убия това куче, но в момента по-важното е да му попречим да изпълни онова, което е замислил.

— И то е?

— Да иде при Носа на вдовиците.

Сержантът се огледа.

— Сър, ако не се лъжа, той ни води право там.

— Какво? — подскочи Уилям.

— Минем ли прохода, има един път, който води през планината право при Халдонова глава. Не повече от два дена езда е — ако тръгнем веднага, ще сме там утре привечер.

— По дяволите! — изруга Уилям. — Това го няма на моята карта.

Сержантът се усмихна.

— Доста неща не ги слагат на картите. Затова трябва да се питат хора видели и патили.

— Благодаря. Ще го запомня.

— Е, какво ще правим в такъв случай?

— Няма да им позволим да се измъкнат. — Уилям се огледа. — Ще разчитаме на изненадата. Те са повече от нас. Ако започнат да ни надвиват, ще отстъпим към реката.

— Към реката ли? — подскочи Хартаг. — Уил, да не си си изгубил ума? Дори да оцелеем, след като скочим от тоя висок бряг, което е малко вероятно, водопадите и бързеите ще ни погубят…

— Не. Усетим ли, че няма да им удържим, събираме хората и тръгваме на юг. Щом е тръгнал за Халдонова глава, едва ли ще ни последва. Ще се върнем при брода, през който минахме вчера, и ще направим салове. Ако се спуснем по реката, може да стигнем в Халдонова глава преди него.

— Аха — кимна сержантът. — Значи не смяташ да скачаме.

— Казах ти, още не съм си изгубил ума. Колко време остава?

— Марик и хората му трябва съвсем скоро да заемат позиция.

— Събирай хората. Ще се подредим в колона и ще преминем в тръс през поляната, после, по дадена команда, атакуваме вляво.

— Разбрано.

Уилям почака войниците да се подредят, после зае мястото си в челото на колоната. Наведе се към сержант Хартаг и прошепна:

— За пръв път в живота си съжалявам, че капитан Трегар не е тук.

Хартаг прихна. Трегар несъмнено бе много надарен офицер, но в ежедневието бе голям досадник за подчинените си и макар от известно време двамата с Уилям да се погаждаха, той все още си оставаше костелив орех — най-вече заради ергенската си съдба.

— Да, Трегар наистина е човек, на когото може да се разчита в боя.

— Е, ще опитаме да се справим и без него. Напред!

Колоната пое в тръс. Стомахът на Уилям се сви от напрежение и той си наложи да диша бавно и дълбоко. Познаваше се достатъчно добре и не се съмняваше, че веднага щом се разнесе звънът на метал и възбуденото пръхтене на конете, ще го завладее онова състояние на относително спокойствие и максимална концентрация на ума, което му бе помагало да оцелее при всички досегашни сражения. Знаеше, че започне ли боят, всичко ще се подчинява на хаоса, а предварителните планове ще изгубят смисъл при първия контакт с противника. Още отрано Уилям бе открил, че притежава някаква тайнствена способност да усеща как се развива сражението и какво трябва да се направи.

Въпреки разправията с баща му заради решението да напусне обществото на магьосниците в Звезден пристан и да постъпи в армията, Уилям си даваше сметка, че може би има скрита дарба, която някой ден ще предопредели или ще промени наново съдбата му. Конят усети вълнението му и Уилям го подкани мислено да се успокои, като му придаде част от своята увереност. В подобни моменти бе искрено благодарен, че притежава способността да общува с животните.

Когато колоната стигна най-ниската част на пътя, на билото отново се появиха двамата конници, които служеха за примамка. Изиграха малка сценка на „изненада“ от приближаващия се отряд, обърнаха се и побягнаха.

Уилям вдигна ръка и извика:

— Атака!

Но вместо да последват препускащите нагоре по склона конници, войниците обърнаха конете и препуснаха напряко през ливадата. Откритата площ пред тях първо се издигаше, после се спускаше постепенно надолу. Както Уилям бе предположил, във високата трева се бяха скрили десетина стрелци, готови да открият огън веднага щом хората на Уилям ги подминат.

Но вместо това кавалерията внезапно се бе насочила право към тях и въпреки че неколцина успяха да пуснат стрелите си, скоро всички бяха изпотъпкани и посечени. След като хората му приключиха с тази задача, Уилям им нареди да обърнат конете и да чакат. Реакцията на Мечището не се различаваше от предположенията им. Между дърветата се показаха наемници, които забавиха ход, сякаш очакваха заповед за атака. Уилям преброи осемнадесет души. Това означаваше, че зад тях в гората дебнат още трийсетина.

— Стойте! — заповяда той.

Няколко минути противниците се измерваха с погледи, без да предприемат нищо.

— Уил, не е ли време да пораздразним противника? — попита Хартаг.

— Действай — одобри младият офицер.

— Лъконосци! — извика Хартаг и половин дузина крондорци прибраха сабите и извадиха лъкове. — Зареди и стреляй! — заповяда Хартаг и крондорските гвардейци откриха стрелба.

Шестима от хората на Мечището паднаха при първия залп. Останалите се обърнаха и се скриха в гората. Въпреки това стрелците пуснаха още един залп, преди да приберат оръжията си и да извадят сабите си.

Настъпи тишина. Мечището и наемниците му очакваха атаката на крондорската гвардия, но Уилям бе твърдо решен, че ще се бият на открито.

— Сега какво? — попита един от войниците.

— Да видим на кого първи няма да издържат нервите, момче — отвърна Хартаг.

Уилям мълчеше и се чудеше колко дълго ще се наложи да чакат.

Кендарик стоеше на самия край на носа, загледан в мачтата на кораба, който според Солон трябваше да вдигнат.

— Отваряйте си очите да не се появят пак онези ужасни същества — предупреди той.

— Ти си гледай твоята работа — отвърна Джеймс и извади рапирата си.

Кендарик произнесе заклинанието докрай, но отново не последва нищо. Той се обърна и извика отчаяно:

— Не става! Нещо неутрализира заклинанието.

Яжара повдигна рамене.

— Както и предполагахме. Нали Хилда ни каза, че не Господарят на вампирите дърпа конците.

— Да вървим да намерим пещерата — предложи Солон.

Върнаха се на брега, слязоха по една тясна пътека и за всеобща изненада почти веднага намериха пещерата. Беше плитка, не повече от двайсетина стъпки, и лъчите на ниското слънце пронизваха царящия вътре мрак. В дъното й се виждаше мозайка от камъни. Джеймс натисна един и той се размърда. Ослушаха се, но не се чу никакъв звук.

— Вратата не е механична — заключи Джеймс.

— Което означава, че се отваря с магия — каза Яжара.

— Не ме бива да отварям такива ключалки — засмя се Джеймс.

— И сега? — попита Кендарик.

— Разполагаме с ръката и амулета — припомни им Солон.

Джеймс смъкна торбата от рамото си и извади ръката на вампира и талисмана. Сви пръстите на вкочанената ръка около талисмана и я доближи към вратата. Опита няколко комбинации от натискания и накрая се отказа.

— Хилда явно не ни е казала всичко — отбеляза Джеймс и прибра ръката и талисмана в торбата.

— Каза ни пак да се върнем при нея — припомни му Яжара.

— Да вървим да я питаме тогава — заяви Джеймс.

Този път изминаха разстоянието до къщата на Хилда за по-малко от половин час. Хилда вече ги очакваше на терасата.

— Видяхте сметката на вампира, нали? — попита ги тя.

— Да — отвърна Джеймс. — Откъде знаеш?

— Не съм вчерашна в тия неща, момче. Ако не го бяхте надвили, той щеше да ви довърши и сега нямаше да сте тук. — Тя им обърна гръб и подметна през рамо. — Елате вътре и ме слушайте.

Влязоха в къщата и старицата нареди:

— Дайте ми ръката.

Джеймс развърза торбата и й подаде ръката. Тя откачи от куката над огнището голяма желязна тенджера и постави ръката вътре. Отново я върна над огъня и подметна:

— Това е най-неприятната част.

Кожата на отсечената ръка взе да потъмнява и да се сбръчква, постепенно я обгърна неприятен синкав пламък. Само след няколко минути от нея бяха останали почернели кости.

Старицата дръпна тенджерата и я сложи на каменната полица.

— Нека малко поизстине.

— И сега какво? — попита я Яжара. Хилда я изгледа намръщено.

— Ще ви кажа защо не ви казах, че ръката трябва да бъде изгорена на пепел. И защо не ви обясних и как да отворите вратата. — Тя ги огледа поред. — Предстои ви да се изправите срещу най-голямото зло на света и трябва да се уверя, че сте достойни. Победата над Господаря на вампирите показва, че имате необходимата смелост и решителност. Но врагът, срещу когото ще се изправите, е неизмеримо по-опасен. От много години зная за съществуването на Храма на Черната перла под тези скали. Нито веднъж не успях да надзърна вътре, освен с помощта на уменията си. От малкото, което видях, стигнах до извода, че там обитава зло, което надхвърля всякакво въображение.

— За какво „неимоверно зло“ говориш? — попита я нетърпеливо Солон.

— Откъде да започна? Моряците, които намериха смъртта си в морето край тези скали — а те са много, — до ден-днешен не знаят покой. Душите им бяха заробени от черната сила, разпростряла пипалата си от храма. Усещам присъствието й като някакво голямо, всевиждащо око. Дълги години беше затворено, но от известно време отново наблюдава всичко, що се случва в този район.

Джеймс си спомни за битката при Сетанон, когато Мурмандамус, лъжепророкът на моределите, успя да събере в себе си живителната сила на своите умиращи слуги, за да завладее Камъка на живота.

— Значи можем да предположим, че този план — какъвто и да е той — добави той бързо, за да не се наложи да обяснява на Хилда за съществуването на Сълзата, — е замислен и се изпълнява от много време, така ли?

— Несъмнено — увери го Хилда, изправи се, отиде до сандъка в ъгъла и извади от него някакъв предмет. — Но окото не знаеше, че то също е наблюдавано. — Тя вдигна една издължена пръчица, изработена от нещо, наподобяващо замръзнал кристал. — Позволих си да използвам тази вещ само веднъж, след това я скрих, защото очаквах, че този момент ще настъпи. Предупреждавам ви, че това, което ще видите, може да ви се стори страшно.

Тя размаха пръчицата във въздуха, произнесе някакво заклинание и изведнъж във въздуха пред тях се появи тясна цепнатина, черна като нощта, но същевременно с едва доловими разноцветни сенки. Внезапно цепнатината се разшири и се превърна в изображение и те видяха отново вътрешността на пещерата. Откъм входа се приближаваше някаква фигура и когато я познаха, Яжара и Солон промърмориха приглушени проклятия. Джеймс също я бе виждал — или по-скоро нейното подобие — отдавна умрял жрец или магьосник, съживен с помощта на черна магия. Само преди няколко месеца Джеймс се бе изправил срещу него в подземието на изоставената кешийска крепост в пустинята. Сега вече не се съмняваше, че между случилото се там и това, което ставаше тук, има връзка.

Фигурата се приближи към окаченото на стената огледало, размаха костеливата си ръка и там се показа изображение на мъж. Мъжът имаше орлов профил, а очите му блещукаха като разпалени въгленчета. Челото му бе съвсем голо, а побелялата му коса зад темето се спускаше към раменете на масури. Ако се съдеше по дрехите, приличаше на най-обикновен търговец. И тогава чуха гласа на неживия магьосник.

— Те идват — каза той.

— Човекът от Мореходната гилдия с тях ли е? — попита мъжът в огледалото.

— Както беше планирано. Ще бъдат пожертвани призори. Амулетът у теб ли е?

— Не — отвърна мъжът. — Все още е при моя слуга.

— Ти го носеше, но сила му дава гласът на нашия бог. Той е избрал друг, също както преди избра теб и мен.

При тези думи лицето на мъжа от огледалото се изкриви от гняв.

— Но той не заслужава подобна сила!

— Въпреки това без амулета не можем да постигнем нищо.

— Ще го намеря. А когато си го върна…

Внезапно картината се смени. Върху скалите на Носа на вдовиците се бе скупчило невероятно сборище от създания, чийто постоянен дом можеше да е само пъкълът. Джеймс едва сподави вика си, когато позна някои от тях; други виждаше за пръв път.

— Кой е този? — прошепна той.

— Маг, владеещ най-зловещите и тъмни сили, момчето ми. Не зная името му, но мога да съдя за него по делата му, а той е в съюз с чудовища, много по-страховити и могъщи от тези, които виждаш в момента. Гледай и помни.

Мъжът се извърна към сборището и Джеймс ококори очи, когато видя собственото си тяло, проснато на скалите, с разпорени от невидима гигантска ръка гърди. До него лежаха Солон и Яжара. Все още жив, но завързан като агне на заколение, до тях се гърчеше Кендарик. На врата на мъжа бе окачен грамаден талисман с кървавочервен рубин, а в ръката си стискаше дълъг черен нож. В другата му ръка проблясваше тежък камък с бледосин цвят.

— Сълзата! — прошепна изумено Солон.

Магьосникът коленичи пред Кендарик, разпори гръдния му кош и извади отвътре още туптящото сърце. Вдигна го така, че кръвта да капе върху Сълзата, и се извърна, за да го покаже на демоните. От бледосин, цветът на Сълзата се промени в кървавочервен и чудовищата нададоха триумфален вик. Внезапно картината изчезна.

— Не позволявайте на тази гледка да ви обезсърчава — посъветва ги Хилда.

— Но те ще ме убият! — изкрещя истерично Кендарик. — Ще ни избият всички!

— Ще се опитат, момче. Ще се опитат. Но бъдещето не е издялано от камък. А и злото обича да вижда нещата така, както му се иска да станат. Това е неговата голяма слабост. То никога не предвижда възможността да се провали. Докато вие вече имате представа каква ще е цената на вашия провал.

— Тоест тази картина… — заговори Яжара.

— Служи като предупреждение. Сега вече знаете повече за вашия противник и онова, което е намислил, отколкото той за вас. Той предполага, че само искате да си върнете Сълзата на боговете…

Солон стисна дръжката на чука.

— Ти откъде знаеш за Сълзата, жено?

Хилда махна небрежно с ръка.

— Вие, ишапците, си мислите, че сте единствените, на които е известно какво върти света. Била съм стара още преди да се роди баба ти и ако боговете се смилят над мен, ще живея, докато умрат внуците ти. Но и да не е така, през целия си живот съм служила на доброто и това ми е достатъчно, за да си ида удовлетворена. Може би затова са ме поставили на това място — за да ви науча какво трябва да направите, а след това — независимо дали успеете, или се провалите — да си отида от този свят. Не съм сигурна. Зная обаче, че ако не успеете, няма да съм сама, когато настъпи ужасният край. Никога не го забравяйте — виденията са силна магия, но дори най-яркото видение е само илюзия, отражение на вероятното. Все още можете да промените бъдещето. И трябва да го направите! — Тя се надигна. — А сега тръгвайте, защото времето е малко, а трябва да свършите много неща. Съществото, което видяхте, се нарича нежив, или човекоподобие. Възкръсването му се дължи на най-могъщата черна магия. Той ще направи всичко, на което е способен, за да ви попречи да извадите кораба. Трябва да го намерите, да го унищожите и да сложите край на тази напаст, която превръща бедните моряци в пленници на потъналите кораби, кара селяните да пият кръв и да скиторят нощем, а стариците — да сънуват кошмари. И трябва да го направите, преди да се появи другият, защото той е още по-опасен, а завладее ли амулета… е, видяхте какво може да направи.

Хилда се изправи и отиде при вече изстиналата тенджера.

— Братко Солон, талисмана, ако обичаш.

Солон откачи кесията от колана си и следвайки указанията на Хилда, изсипа вътре пепелявите останки от ръката на вампира. Хилда взе кесията, промърмори над нея някакво заклинание, разклати я и му я върна.

— Сега — заяви тя — Вече имате ключ от храма. За да го използвате, трябва да натиснете камъните в определена последователност. — Тя им показа във въздуха фигурата, която трябваше да опишат. — Едва тогава вратата ще се отвори.

— Покажи ни пак, моля те — рече Яжара.

Хилда повтори фигурата и Джеймс и Яжара кимнаха. Яжара улови старицата за ръката.

— Ти си необикновена жена. Истинска съкровищница на мъдрост. — Тя се огледа. — Когато за пръв път дойдох тук, останах дълбоко впечатлена от познанията ти за билките и лечебните растения. Сега виждам, че мога да науча от теб много повече. Когато всичко приключи, ще дойда да ти разкажа за Звезден пристан. Светът само ще спечели, ако се присъединиш към магьосническото братство.

Старицата се усмихна, но в очите й се четеше съмнение.

— Първо се върни, момиче. После ще говорим.

Яжара кимна и тръгна след останалите.

Старицата ги изпрати с поглед. Когато изчезнаха сред дърветата, се върна при огъня и се сгуши, защото от много време все й беше студено.

— Напред! — извика Уилям и посочи гората. Като един войниците му пришпориха конете и препуснаха срещу излизащите от гората конници.

Бе изминал близо час, преди Мечището да изгуби търпение, и Уилям не се съмняваше, че шансовете са на негова страна, защото боят щеше да се води на открито. Макар противникът да разполагаше с числено превъзходство, крондорските войници бяха по-добре въоръжени и обучени. Докато препускаха през тревите, Уилям се молеше хората му в тила на Мечището да изпълнят поставената задача.

— Спазвай линията! Внимавай за фланговете! — дереше се сержант Хартаг.

Светът пред очите на Уилям се превърна в поредица от бясно менящи се картини. Както ставаше винаги по време на сражение, вниманието му бе съсредоточено само върху едно — върху противника срещу него. Ездачът, който се изпречи на пътя му, дръпна рязко юздите и се изправи върху стремената, готов да го посече.

С едно плавно движение Уилям се наклони надясно, вдигна лявата си ръка над главата, отби удара с малкия щит и сабята му посече десния крак на противника. Мъжът изкрещя от болка. В следния миг Уилям вече го бе подминал.

Не знаеше дали противникът му е паднал от селото, нито имаше време да погледне. Пред погледа му се появи друг ездач и той веднага забрави за първия. Този нападна отляво, отби с лекота удара и се опита да го промуши.

Ако беше въоръжен с меча, щеше да се затрудни да спре атаката, но той предвидливо го бе пристегнал в калъф на гърба си и бе избрал къса сабя, много по-подходяща за бой на кон.

Уилям обърна коня и го пришпори след ездача, който бе профучал край него. Мъжът тъкмо се готвеше да посече един свален от седлото крондорски войник, когато Уилям го настигна. Един удар отзад и той увисна на стремената, свлече се на една страна и стана лесна жертва на човека, когото се готвеше да нападне.

И в този момент късметът изневери на Уилям. Конят му изцвили и той усети, че животното пада. Без да се двоуми, младият лейтенант изхлузи крака от стремената и остави на инерцията да го изхвърли от седлото. Докато падаше, сабята изхвръкна от ръката му. Той се изправи и видя, че е зад гърба на поредния противник. Измъкна меча, повали го с удар по главата и остави на друг войник да го довърши. Закачи малкия щит на колана си и улови дръжката на меча с две ръце.

Достатъчен бе един поглед, за да усети, че събитията не се развиват както му се иска. От гората се показа отряд конници, които се оглеждаха боязливо през рамо — някои бяха ранени. Осемте души, които бе пратил в тила на противника, бяха свършили добра работа, но сега победата клонеше на страната на Мечището.

Уилям посече изправения на пътя му наемник и си осигури миг на отдих, през който да се огледа. Пое си дъх и прати кратко и заплашително послание до всички коне: „Лъвове!“ Помъчи се да имитира рева на големите лъвове от северните гори и да прибави мириса на разярени диви зверове, носен от вятъра.

Конете направо полудяха: започнаха да скачат и да пръхтят, някои хвърлиха ездачите си на земята.

Уилям се хвърли срещу поредния противник. Изведнъж забеляза, че наемниците отстъпват. Някои от хората му се втурнаха да ги преследват, други се скупчиха около образувалите се отделни групички на съпротива. Цялото му същество се изпълни с ликуване. За броени минути везните на битката се бяха наклонили от едната на другата страна. Той видя човека, причинил на всички толкова много нещастия, и се втурна към него. Нямаше търпение да отмъсти на убиеца на Талия.

Докато го приближаваше, усети, че настръхва, и разбра, че наблизо действа магия. Спомни си годините, прекарани в Звезден пристан, и изведнъж си даде сметка, че радостта от спечелената битка може да се окаже малко преждевременна.

На пътя му застана един от крондорските гвардейци, целият в кръв.

— Уилям! — извика мъжът и падна на колене. — Той е неуязвим за нашите оръжия!

Уилям се обърна и видя още един от хората му да рухва. Сподвижниците на Мечището не можеха да се похвалят с подобна несъкрушимост и докато Уилям се приближи към мястото на схватката, едрият пират вече бе останал сам. Подобно на животното, чието име носеше, той ръмжеше свирепо, размахваше сабята си и крондорските войници стояха на почетно разстояние.

— Хайде де, не ви ли стиска да се биете! — подканяше ги той.

Тръпки преминаха по гърба на Уилям, когато видя как един от хората му напада Мечището в тил и как сабята му отскача от туловището му, сякаш се е ударила в яка гранитна скала. Мечището се извъртя, замахна със сабята си и го промуши. Единственото му зрящо око блещукаше с безумен пламък. Той се разсмя гръмогласно, сякаш всичко това бе някаква детинска игра.

— Кой е следващият, готов да умре? — провикна се пиратът.

Един от войниците се хвърли светкавично напред и нанесе удар, но и неговото острие се плъзна по рамото на пирата, без да остави следа. Мечището дори не си направи труда да замахва със сабята, а само изрита в лицето неуспелия нападател и го отпрати далеч назад.

— Нещастници — и вие се наричате войници! При мен няма да издържите и един ден!

На врата му се поклащаше някакъв талисман — едър камък, излъчващ червеникава светлина. Уилям предположи, че това е източникът на необикновената сила на пирата, сграбчи един от войниците за рамото и му извика:

— Заобиколи го отляво и му отвлечи вниманието!

Планът му беше отчаян, но той бе сигурен, че нямат друг избор — по някакъв начин трябваше да свали талисмана от шията на Мечището.

Войникът заобиколи Мечището от другата страна и го нападна. Въпреки че беше неуязвим за ударите, пиратът реагира мигновено, воден от дългогодишните си рефлекси. В същия миг Уилям се хвърли напред, вдигал пред себе си меча, но вместо да удря или промушва, го насочи така, че острието да попадне под веригата на талисмана и да я закачи. Надяваше се с едно движение да я скъса и да запокити талисмана настрани, а след това да довърши убиеца на възлюбената си.

Ала Мечището реагира с нечовешка пъргавина — пресегна се и сграбчи тежкото острие. Ръцете на Уилям се разтърсиха чак до раменните стави, стори му се, че мечът е попаднал в менгеме.

— Мислиш се за голям хитрец, а? — попита Мечището и се обърна към него с убийствена усмивка.

И без да обръща внимание на атаките на останалите войници, пристъпи към Уилям, който трябваше или да отстъпи, или да изпусне меча.

Уилям пусна меча и се хвърли към краката на пирата. Удари го с рамо в бедрата и го препъна с ръце. Двамата тупнаха на земята.

— Скачайте отгоре! — извика Уилям на войниците.

Войниците се хвърлиха върху тях, като се опитваха да притиснат Мечището към земята.

— Свалете му талисмана! — викна Уилям.

Няколко ръце се протегнаха едновременно към тежката верига. Купчината тела се разтресе и после, колкото и да бе невероятно, Мечището се надигна и се отърси от войниците — като баща, който се освобождава от наскачалите върху него деца. Плесна Уилям по ръката и извика:

— Стига толкова!

Пиратът завъртя ръка, изкривил лице в злобна гримаса, улови един от войниците и му прекърши врата, замахна с другата си ръка и строши черепа на следващия войник. Уилям отстъпваше, парализиран от ужас, а Мечището го следваше и нанасяше смъртоносни удари, с всеки от които убиваше по един противник.

Останаха само двама гвардейци и Уилям им извика:

— Бягайте!

Войниците не чакаха втора команда и побягнаха. Сега вече Уилям и Мечището бяха сами. Пиратът бавно пристъпваше към младия офицер. Уилям направи лъжливо движение вляво, после се хвърли вдясно, но Мечището продължи напред, заставайки между него и пътя.

Изведнъж Уилям осъзна, че няма друг избор. Мечището си бе играл с тях. Бяха избили наемниците му, но той самият оставаше неуязвим и ги бе примамил до себе си само за да ги избие с голи ръце.

Младият офицер се обърна и се затича към скалите. Мечището се поколеба, но все пак го последва. Уилям не смееше да погледне през рамо — разбираше, че дори секундно забавяне може да се окаже фатално. Скокът от скалата щеше да му даде някакъв, макар и нищожен шанс да оцелее.

Падането му се стори безкрайно — още повече че бе съпроводено от проклятията на Мечището, които ехтяха над него.

После Уилям се блъсна във водата и го обгърна мрак.