Сълзата на боговете

ЕпилогПредизвикателството

Ручейчета вода се стичаха от самотната фигура, която куцукаше по потъналия в сумрак коридор. Миришеше на дим и на разложени трупове.

Малкият огън, който Сиди бе запалил сутринта, продължаваше да тлее. Той измъкна една затъкната в стената факла и я запали.

Най-сетне стигна помещението, в което лежеше тялото на неживия, което бързо се превръщаше в прах.

— Идиот! — извика Сиди, макар да знаеше, че трупът не може да го чуе.

Заобиколи трона и пипнешком намери скритото резе. Вдигна го и една част от стената се отмести. Той влезе в стаята, за чието съществуване не бе знаел дори неживият и която бе запазил за собствена употреба.

Щом прекрачи прага, го посрещна глас:

— Ти загуби.

— Не, не съм, дърто! — извика Сиди и гласът му отекна в стените. Той смъкна подгизналото си наметало.

— Но не можа да вземеш амулета. — В гласа на старицата звучеше подигравка.

— Ще продължавам да го търся. Минаха само четири дни.

— И да го намериш, какво ще направиш? Вече нямаш нито слуги, нито съюзници.

— Изнервям се, когато разговарям с празно пространство. Покажи се.

Във въздуха изникна призрачна фигура, прозрачна и ефирна, но достатъчно оформена, за да се види, че е на жена на средна възраст. Магьосникът събу мокрите си панталони и се загърна с едно одеяло.

— Напоследък все се завирам по разни влажни места… та как ти е името сега?

— Представям се за Хилда.

— А, Хилда значи. Добре. Взех да го намразвам това място. Слуги мога да си купя, когато пожелая. Съюзници също ще имам веднага щом им узная желанията. — Той погледна бледото привидение. — Знаеш ли, от години усещам, че се навърташ наоколо, макар да не съм те викал.

— Не можеш да се отървеш от мен. И двамата го знаем.

Сиди въздъхна.

— Нямаш си поклонници, нито фанатизирани проповедници. Никой на този свят не ти знае името дори, ала продължаваш да упорстваш. Доста странно поведение за една богиня.

Видението, което доскоро бе грохнала старица, отвърна:

— Такава ми е природата. Ти служиш на своя господар, а аз пък се боря с него.

— Моят господар е жив! — викна Сиди и посочи обвинително видението с пръст. — А ти дори нямаш доблестта да признаеш, че си мъртва, и да си идеш.

Видението изчезна.

Изведнъж Сиди изпита съжаление. Макар да не обичаше тази жена в нито едно от многобройните й превъплъщения, тя бе част от живота му от столетия. Той пръв бе открил амулета, преди почти хиляда години. Пръв бе станал пленник на скритата в него сила. От векове се поддаваше на пориви, които не можеше да обясни, и чуваше гласове, каквито никой наоколо не долавяше. Бе свикнал да се къпе в мощта на тази сила, а също и в лудостта, която тя излъчваше. Но с времето мъглата на безумието се разсея и той отново си възвърна яснотата на разсъдъка. Беше разбрал на кого служи.

На Безименния.

Беше използвал амулета и преди, за да впримчи други на служба — такива като неживия Саван и неговия брат. Но това се оказа грешка. Той въздъхна. Да служиш на тъмните сили често означаваше да се примиряваш с онова, с което разполагаш.

Старицата се бе появила малко след като бе овладял тази сила. Оказа се, че е отколешен враг на Безименния, и направо не оставяше Сиди на мира. В крайна сметка той бе принуден да признае, че тя е единствената личност — ако можеше привидението на една мъртва богиня да се нарече „личност“, — която познаваше вече от доста години. Останалите му познати загиваха доста бързо, по един или друг начин. Всъщност дори като че ли бе привързан към нея.

Той въздъхна отново. Битката бе загубена, но войната продължаваше, а заедно с нея и усилията да изпълни повелята на своя господар. Защото рано или късно господарят щеше да се върне в този свят. Може би това щеше да стане след векове, но Сиди имаше време. Службата при господаря имаше висока цена, но и възнаграждението бе повече от щедро. Макар да изглеждаше на петдесет, Сиди бе оставил зад себе си неизброимо повече години.

Той се изтегна на леглото и въздъхна уморено:

— Май е време да си намеря по-добро местенце.