Глава 5Чудовища

Джеймс се наведе.

Сопата профуча на сантиметри над главата му и той извика:

— Мейс! Почакай! Трябва да поговорим!

Яжара бе вдигнала тоягата пред себе си, а Уилям бе извадил меча, но и двамата не бързаха да подхващат бой.

— Хубавичко ще си поговоря аз с теб — нареждаше Мейс и продължаваше да размахва сопата. — Ей с това!

— Кой ти дъвче напоследък момчетата? — викна Джеймс, след като избегна поредния удар.

Едрият мъж замръзна, вдигнал високо сопата.

— Ти какво знаеш за това, момче?

Изведнъж Мейс се бе променил — лицето му бе придобило угрижен вид, което бе доста изненадващо, тъй като открай време Боцмана бе известен като човек, който никога не проявява страх или колебание. Сега отпусна сопата, даде знак на хората си да спрат атаката и въздъхна:

— Добре. Да чуем какво си научил.

— Само, че някой — или нещо — ти отмъква хората и ги оставя… — Джеймс естествено блъфираше. Не знаеше никакви подробности, но предполагаше, че онова, което му бе казал Джек Плъшата опашка, е свързано по някакъв начин с разказите за „чудовища“, предадени от Саймън. Поне засега съветът на клошаря да повдигне този въпрос се бе оказал полезен.

— Смлени — подхвърли един от крадците.

— Смлени — повтори Джеймс.

— Направо е отвратително — намеси се друг крадец. — Изглеждат, сякаш ги е дъвкало някое грамадно животно.

Останалите закимаха.

— И всеки път ги откриваме на различни места — обади се Мейс. — Просто няма никаква връзка между убийствата.

— И от колко време продължава това? — попита Джеймс.

— Ами, трябва да е близо седмица вече — отвърна Мейс.

— Добре, Мейс — каза Джеймс. — Пусни ни да минем и аз ще открия кой избива хората ти и ще се разправя с него.

— Как смяташ да го направиш, след като някои от най-смелите ми мъже си отидоха?

Яжара вдигна ръка и от дланта й литна сфера от синя светлина.

— Проклет да съм! — възкликна един от крадците. — Тази е магьосница!

— И не коя да е — уточни Джеймс, — а придворната магьосница на принца.

Мейс посочи Яжара с пръст.

— Знаеш ли, Шегаджиите не обичат магьосници. Тук долу си имаме свои закони!

Яжара стисна ръка и светлината изчезна.

— Просто извърни за малко глава — посъветва го тя.

— Инак ще доведа тук цял отряд гвардейци — заплаши Уилям. — Няколкостотин души могат да преобърнат това място наопаки, не смяташ ли?

На лицето на Мейс се изписа колебание. Мисълта, че в тази светая светих на крадците могат да се появят няколкостотин тежковъоръжени гвардейци, очевидно му се стори по-страшна от идеята да пусне магьосницата да мине и той кимна.

— Добре, можете да минете. Но ако загине някое от момчетата ми, скуайър, да знаеш, че теб ще държа отговорен. Разчитай на думата ми за това.

— Чух те и те разбрах — рече Джеймс. — Сега може ли да продължим?

Мейс им махна с ръка.

— Добър път, Ръчице. И си отваряйте очите, защото в каналите се срещат не само членове на Гилдията.

— Разбрано. Каква е паролата?

— „Дългурестият“ — отвърна Мейс.

Разделиха се с Шегаджиите и продължиха по тунела. Когато се отдалечиха на безопасно разстояние, Яжара попита:

— Известно ми е, че много хора се боят от магията, но защо Шегаджиите са толкова ревниви към употребата й в подземията?

— Защото крадците разчитат на измамата и уловката. Да си чула някога за крадец, отмъкнал нещо от магьосник?

— Само в приказките — засмя се Яжара.

— Точно това исках да кажа. Ако Арута иска да се отърве от крадците, лесно може да го направи, като наеме още няколко като теб.

— Струва ми се, че надценяваш способностите ми. Също както и те. Бих могла да създам неприятности на някои от тях, и то в ограничен участък, но след като си тръгна, всичко ще се върне постарому.

— Така е, но нима съм твърдял, че опасенията им са основателни? — захили се Джеймс.

— Скуайър — отвърна Яжара, като го погледна внимателно, — бях чувала, че си доста обигран за човек на твоята възраст, но сега виждам, че си прозорлив като мъдрец.

Сега вече беше ред на Уилям да прихне, докато Джеймс се чудеше дали забележката е комплимент, или подигравка.



На два пъти ги спираха групи въоръжени мъже. След като подминаха и втората, Джеймс подметна:

— Тези са се сдърпали с някого съвсем наскоро.

Уилям кимна.

— Двама от тях може и да не изкарат до сутринта.

— Сега накъде поемаме? — попита Яжара.

— Откъдето идваха те — отвърна Джеймс.

Продължиха, навлизайки все по-надълбоко в тунела.

Шумът на буйно течаща вода им подсказа, че, приближават поредния пълноводен канал.

— Това е първоначалното корито на реката — обясни Джеймс. — Облицовано е с камъни при един от предишните принцове. Казват, че някога реката течала на повърхността й дори може би я използвали за плитко газещи шлепове.

Уилям се приближи към стената и я огледа.

— Изглежда доста стара. Я вижте! — Той посочи камъните. — Прилича на крепостна стена.

— Вярно е, че няма нито дръжки, нито стъпенки — съгласи се Джеймс.


— Ако наистина е крепостна стена, как се е озовала толкова дълбоко под земята? — попита Яжара.

— Хората строят открай време — сви рамене Джеймс. — Поне половината от тунелите приличат на стари пътища, а централната ротонда малко наподобява древен резервоар за вода.

— Невероятно — възкликна Яжара. — И горе-долу каква възраст му даваш?

— Крондор е бил построен преди четиристотин години — каза Джеймс. — Плюс-минус някоя и друга седмица.

— Доста млад град — по кешийските стандарти — засмя се Яжара. Джеймс повдигна рамене и закрачи напред.

— Оттук.

Тъкмо когато свиваха зад ъгъла към следващия пасаж, нещо претича в здрача недалеч пред тях — в самия край на осветения от фенера кръг.

— Какво беше това? — попита Уилям и постави ръка върху дръжката на меча.

— Беше доста голямо — отвърна Яжара. — По-високо от човешки бой.

Джеймс извади рапирата си от ножницата.

— Каквото и да е, трябва да сме нащрек.

Продължиха предпазливо напред, докато стигнаха кръстовището, където бе изчезнала фигурата. Нататък продължаваха два ръкава — единият дълъг като коридор, а вторият — съвсем къс и задънен.

— Ако чудовището се придвижва във водата — заговори Уилям, — това би обяснило защо е толкова трудно да бъде открито.

— И защо се мести толкова бързо от едно място на друго — отбеляза Джеймс. — Сега наляво.

Продължиха все така внимателно и след десетина крачки забелязаха недалеч пред тях зеленикаво сияние.

— Настръхвам — прошепна Яжара. — Наблизо има магия.

— Благодаря за предупреждението — отвърна Джеймс.

Яжара извади нещо от торбичката на колана си.

— Когато ви кажа, лягайте на земята и си покрийте очите.

— Разбрано. — Джеймс и Уилям кимнаха.

Приближиха се още малко към светлината и видяха, че иде откъм врата в каменната стена. Джеймс пръв надникна през вратата и замръзна, втренчил поглед в картината, която се разкри пред него. На пода се въргаляха човешки кости, примесени със скелети на плъхове и други дребни животни. С помощта на парцали и сламеници бе измайсторено просторно леговище, в което бяха положени няколко едри кожени предмета, дълги колкото човешка ръка. Тъкмо те пулсираха със зловеща зеленикава светлина.

— Милосърдни богове! — възкликна Яжара. Едва сега Джеймс започна да схваща смисъла на онова, което виждаше. В кожените чували, за каквито ги бе взел отначало, се виждаха малки.

— Това са бебета! — ахна магьосницата, затвори очи и подхвана някакво заклинание. След малко ги отвори и промълви: — Няма съмнение, че става въпрос за черна магия. Трябва да разрушим това място. Закрийте си очите!

Двамата мъже обърнаха гърбове на вратата, а през това време Яжара хвърли предмета, който бе извадила от торбичката. Яркобяла светлина озари помещението и те почувстваха вълна от силна топлина.

При внезапния блясък се разкри затъмненият далечен край на тунела. Там стоеше причудлива, зловеща, сгърбена фигура на някакво същество, което надвишаваше почти наполовина нормалния човешки бой. Върху широките рамене бе разположена уродлива карикатура на човешка глава с изпъкнала челюст и зъби, дебели колкото палци. Лъскавите черни очи се ококориха от изненада при изблика на светлина. Ръцете на тварта висяха почти до пода, пръстите на краката й бяха свързани с набръчкани перкоподобни ципи.

Секунда по-късно съществото нададе рев и се втурна в атака.

Джеймс и Уилям вече се бяха приготвили за бой, а Яжара тъкмо се извръщаше.

Само с няколко скока съществото се озова пред тях и Джеймс мигом измъкна от пояса си кинжала и го запрати напред с лявата си ръка. Острието се заби в гърдите на чудовището, което почти не забави крачка, макар че нададе болезнен и гневен рев.

На светлината, идеща откъм огъня зад тях, те забелязаха, че тялото му е покрито и с други зеещи рани. Битките с останалите обитатели на подземния свят бяха изтощили и обезкървили чудовището.

Уилям насочи меча напред към гърдите на чудовището, но вместо да се наниже на острието, както той се надяваше, създанието спря и размаха грамадните си ръце. Едната от тях профуча на сантиметри над главата на Джеймс и сигурно щеше да я отнесе, ако скуайърът не бе приклекнал навреме. Юмрукът на чудовището се блъсна в стената и ако се съдеше по звука, бе почти толкова твърд и здрав, колкото тухлата.

Яжара произнесе някакво заклинание и протегна ръка напред. На челото на чудовището се поява малка светла точка, която бързо се разширяваше и почервеняваше. Създанието внезапно изрева от болка и вдигна перкоподобните си ръчища, за да прикрие лицето си.

Уилям мигом се възползва от удалата му се възможност — скочи напред и замахна с цялата сила на яките си ръце и с тежестта на масивното острие. Мечът се заби дълбоко в гърдите на чудовището. Чу се болезнен писък.

Джеймс заобиколи спътника си и посече създанието през шията. Чудовището рухна бездиханно на земята.

— Какво беше това? — промълви задъхано Уилям.

— Нещо, което не е създадено от природата — отвърна Яжара.

— Значи е дело на човешки ръце? — попита Джеймс, като заобикаляше предпазливо трупа.

Яжара коленичи и докосна единия плавник, после прокара ръка по надвисналите над очите вежди. Накрая се изправи и двамата видяха, че очите й са насълзени.

— Това беше бебе.

Уилям едва не се задави.

— Това е било бебе?

Яжара се обърна и закрачи обратно по коридора.

— Трябва да се махна оттук — подхвърли тя през рамо със сподавен глас.

Уилям тръгна след нея.

— Почакайте! — извика им Джеймс.

Още преди да стигне кръстовището, Яжара спря и се върна при тях.

— Тук има някакво зло, пределите на което надхвърлят всякакво въображение. Съществува едно разклонение на Нисшия път, което на древния език наричат Арикен Витрус. Това означава „тайно познание за живота“. Когато се използва за добро, от него се очаква да открие причината за някое заболяване или смърт, или да намери лек за недъгавост. Но когато целта му е да си стори зло, то може да породи творения като това тук.

— Бебета? — повтори Уилям. Яжара кимна.

— Деца, откраднати или купени часове, след като са били родени, и поставени в тези „чували“, за да бъдат подложени на чудовищна метаморфоза, последствие от прокълнати магьоснически умения.

— Значи чудовището, което убихме, е само първото от люпилника? — попита Джеймс и неволно потрепери.

— Това бедно създание не е чудовище — възрази Яжара. — Чудовище е този, който го е сътворил. — Тя го погледна. — Някъде в Крондор се е притаил магьосник, който практикува черни магии. Някой, който не мисли доброто на принца и неговия град.

Джеймс затвори очи.

— Не ни стигаше Мечището — въздъхна той. — Но всяко нещо с времето си. Първо ще намерим Мейс и Джек Плъшата опашка, а после ще потърсим Лукас.

Обърнаха се и тръгнаха обратно по пътя, по който бяха дошли.

Докато вървяха, Яжара каза:

— Това създание не може да е било отдавна там.

— А Мейс каза, че проблемите им започнали преди около седмица — замислено каза Джеймс.

— Може би неговият създател е искал да провери дали магията му ще свърши работа, преди да продължи в същата насока — обади се Уилям.

— Мисля, че си прав — съгласи се Яжара. — А това означава, че магията му е много силна, защото не само променя човешката форма, но и действа бързо — в рамките на няколко дена.

— Значи създанието наистина е било бебе — рече Джеймс. — И в двата смисъла.

— Да, при това изпитваше силно страдание — каза Яжара натъжено. — Ето заради такива неща започват да ни мразят хората. Ще пратя вест на магистър Пъг: трябва да го информирам, че в Крондор е пристигнал силен и опасен магьосник.

— Бих оставил това на принца — посъветва я Джеймс. — Арута предпочита сам да си върши нещата. Ако сметне, че е необходимо да информира Звезден пристан, ще го направи.

— Разбира се — отвърна Яжара. — Смятах само да посъветвам Негово височество да прати вест на магистър Пъг.

Известно време крачеха мълчаливо, като от време на време спираха и се ослушваха напрегнато в сумрака. Най-сетне стигнаха мястото, където ги бе спрял Мейс с хората си.

— Отишли ли са си? — попита Уилям.

— Наблизо са, повярвай ми — отвърна Джеймс, без да спира. Стигнаха до широкия канал, където Джек продължаваше да рови с пръчката си из боклуците.

— Виждам, че се връщате живи и здрави — посрещна ги той ухилено. — Скуайър, мисля си, че това заслужава една малка награда.

Джеймс не отговори, а само се подсмихна.

— А какво ще кажеш, дето не те убихме, въпреки че наруши клетвата на Шегаджиите и влезе в каналите без наше разрешение? — продължи да настоява Джек. — За това поне няма ли да почерпиш, скуайър?

Джеймс произнесе само една-единствена дума:

— Лукас.

— Чудовището наистина ли е мъртво?

— Да. Кажи какво знаеш за Лукас.

— Ами… вярно, че го държахме под око. От доста време си имаме вземане-даване с него, дори смятахме, че печалбата от сделките, които извършва, по право ни принадлежи. Една нощ откъм пристанището, по главния канал, пристигнаха три натоварени лодки, карани от някакви непознати момчурляци. Не можах да се доближа достатъчно, за да разбера кое от няколкото стари скривалища на контрабандистите използват, но знаех, че рано или късно ще открия. С тях беше и Лукас и когато приключиха, той си се прибра в странноприемницата. Вчера обаче се появи тук изневиделица и ни предложи странноприемницата срещу разрешението да преминава свободно през наша територия. Кой не би се съгласил за такава хубава бърлога? Пуснахме го и той се шмугна из тунелите. Явно ги познава добре, защото се отърва от момчето, което пратихме след него. Решихме, че рано или късно ще го намерим, още повече че нашите хора от повърхността донесоха вестта за пирати и съкровища. Предположихме, че Лукас знае къде е скрита тази плячка и затова е решил да се освободи от задълженията си към странноприемницата. Смятахме да му пратим няколко биячи, за да научат останалото, но междувременно се появи това чудовище и настъпи суматоха…

— И къде е той сега?

— Нямаме представа, скуайър, нали знаеш как е при Шегаджиите. Всеки дърпа чергата към себе си. Е, за добра цена всичко може да се намери.

— Ние убихме чудовището — рече Уилям.

— Срещу което получавате право на свободен достъп — отвърна Джек.

— Добре де, каква е твоята цена? — попита Джеймс.

— Една услуга от теб и приятелите ти. Ще я кажа по-късно.

— Какво? — възкликна Уилям.

— Защо? — попита Джеймс.

— Няма да я поискаме скоро, може би никога дори, но като се има предвид, че се задават трудни времена, и това може да стане. Много трудни. Чудовището беше само началото. Ще са ни нужни всички съюзници, на които можем да разчитаме.

— Знаеш, че не мога да престъпя клетвата си към принца и да извърша нещо, което противоречи на закона — напомни му Джеймс.

— Няма да искаме това от теб — отвърна Джек. — Но ще са ни нужни приятели, разбираш ли, Ръчице?

Джеймс обмисли предложението и накрая склони.

— Става, Джек. Давам ти дума.

— Ние смятаме, че Лукас е някъде близо до подземието, в което старият Тревор Хъл криеше принцесата — някога, когато ти беше още малко момче. Там има няколко изби от отдавна разрушени сгради, достатъчно големи, за да се скрие в тях съкровище, и достатъчно близо до водата, за да се използва воден транспорт.

— Зная мястото, за което говориш. Ако всичко е наред, до изгрев-слънце ще напуснем каналите.

— Погрижи се да стане. Думата да не те закачат едва ли ще стигне толкова бързо до всички наши хора.

Джеймс даде знак на Уилям и Яжара да го последват и ги поведе към централния канал.



Движеха се безшумно и предпазливо. В далечината се чуваха мъжки гласове.

Джеймс и спътниците му се приближиха до поредното кръстовище на главния канал с един от големите странични канали. Притаиха се в мрака с изгасен фенер и се вгледаха напред.

Шестима мъже, всичките облечени в черно, си шепнеха нещо. Едно сподавено възклицание от страна на Яжара подсказа на Джеймс, че ги е познала. Джеймс и Уилям вече знаеха кои са хората пред тях: измали. Кешийски убийци. Бяха се срещали с измали в тайната крепост на Нощните ястреби в пустинята — същата, която принц Арута бе разрушил само преди месец.

Джеймс прецени набързо шансовете им за успех: ако Яжара успееше да заслепи или парализира двама-трима от тях, той и Уилям биха могли да се разправят с останалите. Но в открит бой, без предимството на изненадата, ги чакаше неминуема гибел.

Джеймс се обърна и потупа Яжара по рамото, след това посочи шестимата мъже и опря устни до ухото й.

— Какво можем да направим?

— Ще се опитам да ги заслепя — отвърна Яжара. — Когато ви кажа, стиснете силно очи.

Тя предаде указанията си и на Уилям. После се изправи и подхвана с тих напев заклинание. Някакъв звук — шум от триене на дрехи, стържене на подметка по пода — привлече вниманието на един от убийците, който се извърна и погледна към тях, и каза нещо на спътниците си, които замлъкнаха и втренчиха погледи в посоката, която им сочеше.

После всички бавно извадиха оръжията си.

— Да действаме! — прошепна Джеймс.

— Затворете очи! — предупреди ги Яжара и протегна рязко ръка напред. От пръстите й бликна стълб златиста светлина, която се превърна в ослепително бяло сияние. Шестимата убийци бяха заслепени.

— Сега! — извика Яжара.

Джеймс скочи напред, следван от Уилям. Яжара вдигна капачетата на фенера и тунелът се обля в светлина. Младият скуайър повали първия от мъжете с дръжката на рапирата си и той пльосна в канала.

— Искам поне един жив! — извика Джеймс.

Уилям също свали един, но едва не бе промушен от следващия, който го дебнеше в засада и макар все още заслепен, се ориентираше по шума от битката.

— Първо ще се погрижа да не ми видят сметката, скуайър — рече запъхтяно той и развъртя двуръчния си меч.

Яжара дотича и стовари тоягата си върху главата на друг убиец, който се строполи в несвяст.

Междувременно последните двама измали бяха възвърнали зрението си и се готвеха да окажат съпротива. Джеймс знаеше от опит, че когато противниците са двама и повече, често си пречат един на друг, но тези, изглежда, умееха да се бият в тандем.

— Ще ми е нужна малко помощ — извика той на Яжара.

Едва бе произнесъл тези думи и двамата убийци се хвърлиха в добре синхронизирана атака и само бързината го спаси от гибел. Първият замахна хоризонтално, порейки въздуха с ятагана си на височината на гърдите на Джеймс, а вторият се намеси секунда по-късно, удряйки там, където предполагаше, че ще отстъпи противникът. Но вместо да се отдръпне, скуайърът бе предпочел да поеме тежестта на ятагана със собственото си оръжие, като принуди първия убиец да се придвижи наляво. После с лявата си ръка улови измала за десния лакът, пристъпи напред и го бутна в канала.

Внезапно вторият убиец се озова сам срещу Джеймс и Яжара: Уилям тъкмо викаше, че е готов да довърши противника си.

Измалът отпусна оръжието си, промърмори нещо на собствения си език, после вдигна лявата си ръка, опря я до устните си и рухна на земята. Противникът на Уилям постъпи по същия начин, само дето тялото му цопна във водата.

— Проклятие! — изруга Джеймс и се наведе над превития на камъните убиец. Както предполагаше, мъжът вече бе спрял да диша.

Яжара погледна падналия в канала и обяви:

— Плува възнак — мъртъв е.

— Какво стана? — попита Уилям.

— Нощни ястреби. Сами сложиха край на живота си. Фанатици. Разбра ли какво каза? — обърна се той към Яжара.

— Струва ми се, че нареди на другаря си да умре, но не съм съвсем сигурна. Казват, че измалите имали свой собствен език, само за членовете на клана.

— Срещнахме още от тях, когато призоваваха демона в изоставената крепост — обади се Уилям.

— Демон ли? — попита Яжара.

— По-късно ще ти разкажа — обещай Джеймс. — Няма съмнение обаче, че в редовете на Нощните ястреби има кешийци.

— Което означава, че те са заплаха не само за Кралството, но и за Империята.

Джеймс изгледа младата жена продължително, след което каза:

— Няма да е зле, ако пратим вест за всичко, което става тук, на чичо ти.

— Може би си прав — отвърна Яжара и се подпря на тоягата си. — Но както вече сам каза, това е въпрос от компетенцията на принца.

— Права си. Да претършуваме труповете.

Претърсиха дрехите на четиримата убийци, които не бяха паднали в канала, но не откриха нищо. Единствените лични вещи, които носеха Нощните ястреби, бяха окачените на кожени връзки амулети.

— Все се надявах, че сме приключили с тази пасмина в пустинята — въздъхна Уилям.

— Нанесохме им сериозен удар тогава, но вече е ясно, че има и други. — Джеймс се изправи и взе един от намерените амулети. — Ще го покажа на принца. Едва ли ще бъде доволен.

— Какво са търсели тук долу? — попита Яжара.

— Предполагам, че съкровището — отвърна Уилям.

— Ако твърдо са решили да изградят отново своята мръсна империя, със сигурност ще им е нужно злато — съгласи се Джеймс и се огледа. — Струва ми се, че дойдохме тъкмо навреме. — Той се приближи до стената, в която бяха забити два железни пръстена, и завъртя този отляво. След секунда се чу приглушен тътен и стената се отмести навътре.

— Лукас — провикна се той. — Аз съм — Джеймс. Дойдох ти на помощ.

— Джими! — разнесе се радостен вик от мрака на тунела. — Слава на боговете, че са те пратили! Тези негодници ме търсят навсякъде. Опитаха се да ме убият.

Джеймс даде знак на Яжара да донесе фенера и тримата влязоха в тунела. На десетина крачки по-нататък видяха Лукас, който стискаше зареден арбалет. Когато ги видя, въздъхна облекчено и го отпусна.

— Главорезите на Мечището са ме погнали още от сутринта.

— И не само те — съобщи му Уилям, — а също и ловци на съкровища, убийци и крадци от гилдията.

— По дяволите! — изруга Лукас. — Кнут каза, че хората му са отбрани и ще пазят тайна, но подозирах, че този глупак ще издрънка на някого.

— Какво търси Мечището? — попита Джеймс.

— Проклет да съм, ако зная, Джеймс — отвърна Лукас и се отпусна на една празна каца. — Обещах да помогна на Кнут да прибере плячката от последния си набег. Предполагам, че е измамил Мечището, защото той и хората му нахлуха в странноприемницата и започнаха да избиват всички наред. Едва успях да си спася кожата, след като наредих на Талия и другите да избягат през кухнята.

Джеймс и Уилям се спогледаха. Джеймс пристъпи напред и тихо каза:

— Лукас, Талия е мъртва. Мечището я заловил и се опитал да изтръгне от нея мястото, където се криеш.

Лукас пребледня. Очите му се напълниха със сълзи.

— Талия? — Брадичката му затрепери и той изхлипа мъчително. — Първо изгубих синовете си във войната, но не съм си и помислял, че Талия… — Той въздъхна, после преглътна и рече: — Всичко стана заради проклетата сделка с Кнут. Не трябваше да я държа в странноприемницата. Време й беше да се задоми, да си вземе някое свястно момче… — Погледът му неволно се плъзна към Уилям.

Младият лейтенант едва скриваше сълзите в очите си.

— Лукас, знаеш добре, че много държах на нея. Кълна се, че ще открия Мечището и Талия ще бъде отмъстена.

Лукас кимна опечалено.

— Толкова много усилия, убийства, и с каква цел? Трябваше да върна плячката на Кнут.

— Не си ли чул за него? — попита Джеймс.

— Чух, че жандармите го прибрали предната нощ. Сега е в тъмницата.

— Вече не е — отвърна Уилям. — Мечището нахлу там и го насече на парчета.

— Богове! Той е полудял! — възкликна Лукас.

— Ще се справим с Мечището! — повтори заканително Уилям.

— Благодаря ти, момко — отвърна Лукас, — но бъди предпазлив. Талия вече я няма, но ти си още при нас и ми се ще да си остане така. Мечището е опасен и силен, а и го пази някаква страшна магия.

— Каква магия? — намеси се Яжара.

— Черна магия, милейди. Кнут ми разказа за това, но целият трепереше от ужас. Затова решил да скъса с него. — Той поклати глава. — Искате ли да видите какво търси онзи негодник?

— Нямам търпение да узная — рече Джеймс.

Лукас се надигна и ги отведе при масивна дървена врата. Бутна резето встрани и я отвори. Яжара пристъпи напред с фенера, а Джеймс не можа да сдържи изуменото си възклицание.

Подът на малкото помещение бе затрупан със съкровища. Имаше чували със златни монети, скупчени върху няколко малки сандъчета. До тях се въргаляха излети от злато статуи. Лукас прекрачи прага и вдигна капаците на един от сандъците. Вътре имаше още злато и една малка статуетка. Яжара посегна и я взе.

— Ишапска изработка — произнесе тя. — Това е свещената икона на тяхната църква, символът на Ишап.

Джеймс се ококори.

— Значи са нападнали ишапския кораб! Не съм чувал за по-дръзко начинание, предприето от някой пират!

— Някои биха го нарекли недалновидно и глупаво. Но Мечището е искал нещо друго от този кораб — нещо съвсем определено. Кнут беше сигурен в това, но каквото и да е било то, нямаше го сред отмъкнатата плячка.

— Той откъде го знае? — попита Яжара.

— Кнут ми каза, че Мечището отказал да напусне нападнатия кораб дори когато започнал да потъва. Кнут и останалите побягнали, като прибрали плячката. Кнут обаче се страхуваше, че Мечището ще го намери и ще му отмъсти.

— И съвсем основателно, като се има предвид какво стана — отбеляза Яжара.

Уилям изглеждаше объркан.

— Но как ще ни помогне всичко това? Все още не знаем нито кого преследваме, нито какво търси той.

Лукас отвори едно от сандъчетата, което изглеждаше малко по-различно от останалите. Беше покрито с петна и пантите му бяха ръждясали. Извади отвътре навит на руло пергаментов свитък и го подаде на Джеймс. Следващата находка бе омачкана книга с кожена подвързия, която получи Яжара.

— Всичко е нанесено вътре. Тук са описани корабите, които Кнут е потапял през изминалите години, включително и този последният, при който са действали в съучастие с Мечището.

Джеймс разгърна картата.

— Тук сигурно е отбелязано къде е бил нападнат ишапският кораб.

— Кнут наистина беше педантичен, не може да му се отрече — призна Лукас.

— Което все още не ни подсказва какво точно е търсел Мечището — напомни Яжара.

— Дали да не го примамим, като пуснем слуха, че знаем какво търси? — предложи Уилям.

— Може би, но първо има по-важни неща — рече Джеймс. — Трябва да отида в двореца, за да докладвам на принца. — Той се обърна към Лукас. — Ти ще останеш при Уилям. Ще пратя Джонатан Мине и неколцина жандарми да се погрижат за златото.

— Какво ще правите с него? — попита Лукас.

Джеймс се засмя.

— Ще го върнем на ишапците. Може да не знаем какво търси Мечището, но съм готов да се обзаложа на годишния си доход, че те се досещат.

Лукас помръкна, но кимна примирено.

Загрузка...