Сърца за изгаряне

8 август 1992 година Шестнайсетгодишен

— Цяла нощ ли стоя тук?

Детектив Фаустино Брайър очевидно бе задрямал. Не беше чул Джой Фогел да влиза, не я бе чул да си налива кафе и не бе усетил как се бе настанила на бюрото точно срещу неговото. В момента седеше там, в ръцете ѝ димеше чаша кафе, беше се облегнала на стола и леко бе килнала главата си вляво. Правеше така, когато задаваше въпроси. С течение на времето Фаустино забеляза, че Джой накланя глава наляво, когато вече знае отговора на въпроса си, и надясно, когато не го знае.

Фаустино се изправи на стола си, погледна празната чаша от кафе пред себе си и примлясна с пресъхналите си устни.

— Колко е часът?

— 4,23 сутринта — отвърна тя, без да се замисли и за секунда.

— Готин номер. Как позна?

— Оттук виждам часовника в стая за разпити номер две.

Фаустино извърна глава и хвърли бърз поглед зад себе си. Вратът му възмутено реагира с поредица изпуквания и скърцания. Съзираше бяло петно на стената на малката стаичка за разпити. През последното десетилетие зрението му се влошаваше с всеки изминал месец. Беше на четиресет и три — с единайсет години по-възрастен от партньорката си. Понякога това имаше значение, но през повечето време нямаше. Сега определено имаше. Зрението си отиваше с годинките, а той определено не се подмладяваше.

Фогел изглеждаше напълно будна и съсредоточена, което бе странно, като се има предвид кое време е. Не носеше грим, с изключение на съвсем дискретна очна линия. Русата ѝ коса, все още влажна, бе прибрана в обичайната конска опашка.

Не беше едра жена. Всъщност направо си беше дребничка — към метър петдесет и осем, но прекарваше почти цялото си време във фитнеса на управлението. Бяха партньори от три години. За това време Фаустино бе чувал петима полицаи да се опитват да коментират ниския ѝ ръст и не след дълго бе виждал същите петима, повалени от нея без особени усилия часове след въпросния коментар. „Среща във фитнеса след края на смяната“ беше нещо, което не би искал да чуеш от устата ѝ. Тези думи се превърнаха в традиционна шегичка в управлението. За новоназначените полицаи бе само въпрос на време, преди да изтърват нещо за крехката ѝ физика, и много скоро се озоваваха на пода на фитнеса, гледайки към нея отгоре надолу, със звездички, танцуващи пред очите, докато се опитват да разберат какво, по дяволите, се е случило току-що. Баща ѝ навремето бе настоявал да се запише на таекуондо на осемгодишна възраст. Имаше черен колан и наскоро бе получила трети дан. Тренираше също джу-джуцу и практикуваше йога (за разпускане, казваше тя).

В едни далечни времена Фаустино си мислеше, че между двама им може да излезе нещо, но бързо разбра, че няма да стане. Той (както и останалите им колеги) я харесваше, тя също виждаше нещо в него, но прекарваха прекалено много време заедно, в резултат на което връзката им прерасна от взаимно привличане до нещо, което повече приличаше на отношенията между брат и сестра. В редките случаи, когато Фаустино излизаше с други жени (най-често срещнати в сайтове за запознанства), Фогел изучаваше всяка отблизо и предлагаше „непредубеденото“ си мнение — нито една не бе точната за него, но „като за малко“ ставаха. Не знаеше дали тя се среща с други мъже — никога не говореше по този въпрос, поне не с него. Фаустино нямаше нищо против.

— Дойдох малко след полунощ — каза той. — Не можах да спя. Ами ти? Какво правиш тук толкова рано?

Тя погледна към голямата бяла дъска на колелца до бюрото на Фаустино.

— 8 август е. Знам какво предстои. Не бих го пропуснала за нищо на света.

Дъската прекарваше по-голямата част от годината тикната в най-забутаното ъгълче на общото помещение на Полицейското управление на Питсбърг. Едната ѝ страна — онази, върху която бяха закачени изрезки, снимки и бележки — бе обърната към стената, а празната гледаше към полицаите. Повечето от детективите бяха твърде отскоро тук, за да знаят за какво става въпрос, затова я подминаваха. По-възрастните пък я бяха обявили за личен проект на Фаустино и също я подминаваха. В някакъв момент някой бе написал с червен тебешир най-отгоре „СТЕНАТА НА ЧУДАТОСТИТЕ НА ФАУСТИНО“, но с времето надписът бе поизбледнял.

— Искаш ли да ми припомниш подробностите?

— Сигурна ли си, че държиш да чуеш всичко отначало? Фогел кимна:

— Добре ще е да си освежим паметта. Все пак мина цяла година.

Фаустино стана, взе чашата си и отиде до кафе-машината до вратата, за да си налее нова порция. Кафето беше хладко и имаше отвратителен вкус, но въпреки това почувства как кофеинът нахлува във всяка клетка на тялото му още преди да стигне до бюрото си. Остави чашата и се приближи до дъската — шестнайсет мъртъвци за всичките тия години.

— Искаш ли да започна от най-скорошните случаи и да се връщам към по-старите, или обратното?

— Както прецениш. Фаустино изгледа дъската.

— Значи отзад напред, добре…

16 жертви. За всяка — снимка на трупа, за някои — и фотография на лицето, докато все още човекът е бил жив (необходимост, като се има предвид състоянието на телата при откриването им). Над всяка снимка беше написана датата. При най-старите бяха изписвали цялата — 8 август 1978 година, но от 1984-а насам почнаха да отбелязват само годината. Тъй като всички убийства бяха станали на 8 август, им се стори излишно да повтарят едно и също.

Фаустино, заедно с останалите, които не гледаха на този случай като на „Стената на чудатостите“, наричаше убийствата „осмоавгустовските“. Освен датата общото, което свързваше всички трупове, бе състоянието, в което бяха открити.

Фаустино посочи долния край на дъската, където бе последната засега жертва:

— Ардън Роял, двайсет и седем годишен мъж, открит зад контейнер за боклук в Ъпър Сейнт Клеър преди една година на днешната дата — 8 август 1991 година. Същото състояние като останалите. Без явен мотив, без веществени доказателства, които биха могли да бъдат от полза, събрани от местопрестъплението. Също като при другите, сме сигурни, че е бил убит някъде другаде и след това е бил захвърлен тук.

Връщаме се на 1990 година — имаме Тама Крийг, шестнайсетгодишна, от бандата „Саут Сайд Бандите“. Няколко предишни ареста — повечето за дребни провинения. Според мен — хлапе, което се опитва да си намери място в живота при крайно лоши обстоятелства. Майка ѝ твърди, че оценките ѝ били добри, преди да я изключат от гимназията. Проверих — главно четворки и тройки, но все пак е минавала от клас в клас. Открита зад „Бъргър Кинг“ в центъра. — Млъкна и огледа снимката от местопрестъплението — трупа ѝ, проснат на земята, невъзможен за разпознаване, — след което се прехвърли на следващите две: — 1989 и 1988 година — двама мъже, и двамата неидентифицирани. Този от 1989-а бе захвърлен зад някакъв склад, а другият, от 1988-а — оставен на тротоара до „Три Ривър Стейдиъм“, завит с одеяло. Останал така два дни, преди някой да осъзнае, че това не е поредният бездомник, който спи на улицата.

— Били ли са ограбени? — попита Фогел.

Фаустино поклати глава:

— Не мисля. Въпреки че портфейлите им липсваха… ако са ги носили у себе си. Открихме обаче портфейлите на повечето жертви — вътре имаше пари в брой, така че мотивът със сигурност не е обир. Възможно е някой да е отмъкнал портфейлите, след като труповете са били захвърлени, но не смятам, че има човек, способен на такава дързост. Дори бегъл поглед върху състоянието на телата е достатъчен, за да си плюеш на петите.

— Разкажи ми за причините за смъртта.

Фаустино въздъхна. Очите му се местеха от снимка на снимка.

— На пръв поглед всички изглеждат ужасяващо обгорени. Все едно са били залети с бензин и подпалени.

— Но причината не е огън, нали?

— Не. Изглеждат обгорели, но патологът е сто процента убеден, че не това е причината за смъртта. Белези като от изгорено покриват всеки квадратен сантиметър от телата им, дори между пръстите на ръцете и краката, езиците им, вътрешните им органи… всяка клетка е била грижливо разрушена от това, каквото и да е било то. Дрехите им обаче са непокътнати.

Фогел отпи от кафето си.

— Облечени с нови дрехи след смъртта?

Фаустино отново поклати глава:

— Докосвал съм ги. Кожата им бе напълно изсушена. При най-лекия натиск се напукваше и започваше да се лющи. Вятърът отнасяше частиците. Причинихме им значителни увреждания само докато ги приберем в чувалите. Няма начин някой да е сторил това и после да е навлякъл нови дрехи върху труповете. Просто няма начин. Главата си залагам, че са умрели в тези дрехи. Каквото и да се е случило, е започнало отвътре навън, на клетъчно ниво.

— Чувала съм някои от момчетата да подхвърлят, че било спонтанно самозапалване.

Фаустино се приближи до бюрото си, отпи от кафето, намръщи се и остави чашата.

— В началото проучвах и тази възможност. Преровил съм куп източници. Не вярвах на тези простотии, но открих доказателства, които потвърждават, че подобен феномен съществува. Дори има и видеозаписи — хора, които се нагорещяват адски отвътре навън, плувват в пот и накрая избухват в пламъци. Изглежда, винаги започва от устата — първо оттам почва да излиза пушек, чак после следват носът и ушите. Луда история. Но не с това си имаме работа в момента.

— Откъде си сигурен?

— Във всички случаи на спонтанно самозапалване огънят се разпростира. Дрехите изгарят напълно. Много от самозапалилите се подпалват и предмети около тях. Случва се толкова бързо, че изгарянето обикновено е ограничено, но винаги има следи от някакъв вид външни увреждания. А при нито един от тези случаи няма нещо подобно.

Фогел кимна към дъската:

— 1987 година. Анди Олин Флак. Този го помня — беше по всички медии навремето.

Фаустино се върна до дъската и почука по двете снимки на Флак — преди и след.

— Трийсет и три годишен, от Бетел Парк. Перверзник от класа. Намерихме купища детска порнография у тях. Открит на няколко мили от дома си, в уличка до Браунсвил. Едно от малкото местопрестъпления, където все пак успяхме да открием някаква улика.

— Каква?

Фаустино се приближи до бюрото си, отвори масивното метално чекмедже отляво и взе да рови вътре. Откри една средно голяма светложълтеникава папка, измъкна я и я разтвори върху бюрото си. Вътре нямаше кой знае какво — десетина разпечатани страници и няколко фотографии, прикрепени с кламер. Разгледа снимките за секунда, после плъзна папката към Фогел.

— Този тип имаше портфейл, от който успяхме да свалим отпечатъци, които определено не бяха негови.

— Но не са били в системата?

— Точно така. Предполагаме, че нашият извършител е измъкнал портфейла, за да провери самоличността на жертвата. Той (или тя) не е докоснал парите в брой или кредитните карти. По всичко личи, че нищо не е взето.

— Много дързък ход — да пипа без ръкавици.

— Или се е паникьосал, или просто е тъп. Кой знае?

Фогел разгледа внимателно трите фотографии. Първата беше на портфейла — черна кожа, шофьорската книжка в отделенията вляво, една „Visa“ и няколко други карти отдясно, целият покрит с бял прашец за сваляне на отпечатъци. Намръщи се.

— Колко големи са били ръцете на Флак?

— Забеляза го и ти, а? — Той потупа по снимката. — По-големите отпечатъци са на Флак, а по-малките са онези, които не успяхме да открием в базата данни.

Фогел се замисли за миг, сетне погледна към другите фотографии — и двете бяха на отпечатъци от обувки върху мръсотията в уличката.

— Мислим, че са детски. Размер 35,5.

— Може и да са дамски.

— Да, може.

— Не може да го е извършило дете. Размер 35,5 — това ще рече колко? Десет? Единайсет години? Прекалено малко, за да премести труп като този. Колко тежеше Флак?

— Седемдесет и седем килограма.

— Определено не е дете. Дори аз не съм сигурна дали мога да поместя тяло, което тежи седемдесет и седем килограма.

Фогел заразлиства разпечатките. Шест съдържаха копия на касови бележки.

— Какви са тези?

— Явно е хапвал в закусвалнята отсреща. „Крендал“. Ходил е там няколко пъти седмично. Една от сервитьорките го разпозна на снимка, но не можа да ни каже нищо полезно. Бил тих, хранел се сам, винаги поръчвал сандвич с шунка и сирене, кока-кола и пържени картофи.

Фаустино затвори папката.

— В закусвалнята видях едно хлапе, Дънкан Белино. Преди това го бях забелязал и на местопрестъплението. Доста се изнерви, като почнах да го разпитвам. Имам усещането, че е открил трупа, опитал се е да отмъкне портфейла, но се е уплашил. Исках да изкарам съдебна заповед да му вземем отпечатъци, но съдията не подписа — нямало достатъчно основания. Възрастта му обаче пасва, както и размерът на обувките.

Фогел се облегна на стола.

— Това, друже, е задънена улица.

— Възможно е, но не обичам да оставям непроверени неща. Ако той е бил първият, озовал се на местопрестъплението, може да е огледал онзи, който е захвърлил Флак там. Хлапето беше хванато преди няколко години за някакво дребно нарушение, така че вече е в системата, но досието му е засекретено. Опитах се да получа достъп, за да сравня отпечатъците, но пак ударих на камък. Друг съдия, същият проблем — липса на солидно основание. Не мисля, че хлапето го е извършило, но интуицията ми подсказва, че знае нещо.

— Добре, с други думи — и в случая с Флак също няма веществени доказателства, които да използваме. — Тя кимна към дъската. — Разкажи ми за 1986 година.

Фаустино се приближи към дъската и посочи фотографията, над която бе изписано „1986“:

— Тя е най-възрастната ни жертва, за която имаме сведения. Четиресет и седем годишна цветнокожа жена. Няма полицейско досие. Била е касиерка в „К-Март“. Живеела сама. Тръгнала си от работа на 6 август. Обикновено се прибирала пеша. Това е и последният път, когато е била видяна. Открихме я на 8 август в Баптист Парк.

— Разполагаме ли с дата и час на смъртта?

Фаустино поклати глава:

— Патологът не успя да определи със сигурност. Заради състоянието на труповете. Заяви ми, че може само да гадае. Нито един от обичайните маркери не върши работа.

— С други думи, липсвала е поне два дни. Извършителят може да ги държи живи известно време. Има ли данни за сексуално посегателство?

— Патологът не смята така, но и за това не можел да бъде сигурен. Важното в случая е, че имаме доста широк спектър от жертви — различни възрасти, различни раси, и от двата пола… Престъпленията на сексуална основа обикновено се придържат към определен типаж, предпочитан от извършителя. От онова, което знам, Флак е бил единственият сексуален маниак по въпросното дело.

— И на всичкото отгоре е жертва.

— Жертва е.

Фаустино посочи към още три снимки върху дъската:

— 1985, 1984 и 1983 година. През 1985-а и 1983-та са мъже, през 1984-та — жена. Нито един не е идентифициран. Всички извадени от река Охайо, на разстояние от три до шестнайсет километра от града. Всички голи. Единствено състоянието, в което бяха открити, ги свързва с този случай, нищо друго.

— 1982-ра изглежда много малка — отбеляза Фогел.

Фаустино хвърли бърз поглед към снимката на дребното телце — почерняло, съсухрено и сбръчкано — до фотографията на усмихващо се детенце.

— Най-младата ни жертва. Шестгодишната Ребека Полман. Отвлечена от „Монроувил Мол“ на 2 август и захвърлена зад контейнер за боклук до ресторант „ИйТ’н Парк“ в Уест Мифлин на 8 август.

— Същия мол, където са снимали „Зората на мъртвите“?

— Да.

— Зловещо.

— Майка ѝ пазарувала в „Сиърс“, разглеждала дрехи, а Ребека искала да хвърли едно оченце на играчките отсреща така, че майка ѝ да я вижда постоянно. Имаме десетина минути, през които местоположението ѝ е неизвестно, затова мислим, че именно тогава е отвлечена. Повечето магазини поставят детската секция най-навътре в помещението поради две причини. Първо, децата завличат родителите си там, така че минават покрай възможно най-много стоки и е твърде възможно да направят някоя импулсивна покупка. Второ, за да са най-далеч от изходите, тъй като повечето деца биват отвличани именно от щандовете с играчки. По този начин охраната на магазина разполага с повече време да реагира, преди похитителят да се измъкне. Когато Ребека е била отвлечена, никой не е забелязал нищо. Просто е изчезнала.

Той порови отново в чекмеджето, измъкна друга папка и я разтвори на бюрото. В нея имаше зърнеста снимка формат А4. Подаде я на Фогел:

— Охранителните камери в мола не са уловили нищо, което да си струва вниманието, но успяхме да изкараме ето тази фотография от паркинга.

Фогел огледа снимката и се намръщи:

— Какво, да му се не види, е това?

— Четирима възрастни. Жени, доколкото можем да преценим, заради дългите коси. Не можем да твърдим със сигурност обаче.

— Август е, нали? Защо тогава носят палта?

— И на нас ни направи впечатление от самото начало. Четири еднакви палта. Бели тренчкоти. — Той се приближи и посочи с пръст нещо в средата на снимката. — Какво виждаш тук?

Фогел се наведе по-близо. Отне ѝ само миг:

— Прилича ми на дете, което върви между тях.

— Майка ѝ разпозна тениската. Това е Ребека.

— Ако си на шест годинки и четирима възрастни ти кажат да тръгнеш с тях, вероятно ще ги послушаш, нали? Сигурно не е направила сцена.

— Дори и да е направила, никой не е забелязал. Но, да, права си — бас ловя, че са ѝ казали, че майка ѝ я търси, че ще я заведат при нея… и просто са си я отвели най-спокойно.

— Камерата не е ли запечатала превозното им средство? — попита Фогел.

— Единственото, с което разполагам, е тази снимка. Когато за пръв път започвах да сглобявам парченцата от пъзела, опитах да изровя записите от склада. Оказаха се изгубени. Изчезнали от склада с веществени доказателства. Предположих, че друга камера може да е заснела возилото или пък по-ранен запис да показва как тези четирите влизат… но без да ги открием, никога няма да разберем.

Фогел очерта контурите на четирите силуета с пръст.

— Ако всички убийства са свързани, значи имаме поне четирима извършители, не един. Четирите еднакви палта сочат към някакъв култ или нещо такова. Като вземем предвид състоянието на труповете, не е трудно да си го представим. Убийствата се точат доста дълъг период от време — това също потвърждава теорията за култ… може би различни извършители, всеки от които трябва да извърши едно и също нещо.

Фаустино кимна. От години в главата му се въртеше подобна идея.

— Ребека е открита в контейнер за боклук. 8 август 1982 година.

Двамата замълчаха, всеки потънал в собствените си мисли. Всяка смърт беше ужасна, но видът на убито малко момиченце винаги действаше на Фаустино разтърсващо. Изражението на Фогел му подсказа, че и тя е потресена.

След около минута той се прокашля и отново пристъпи към дъската.

— 1981 година, неидентифициран мъж. 1980 година, неидентифициран мъж. 1979 година, неидентифицирана жена. — Труповете на снимките изглеждаха абсолютно еднакво: почерняла, съсухрена кожа, станала почти на прах, обгорени, но с непокътнати дрехи. — Съмнява ме, че ще успеем да ги разпознаем, като се имат предвид изминалите години. Освен ако не хванем онзи, който им е причинил това.

Фогел стана и се доближи до дъската:

— Какво се е случило през 1978 година?

— Според мен — първият (и съответно най-ужасният) случай. Три трупа през тази година. Само мъже. — Той посочи снимката в средата. — Този тук е имал метална пластина в главата заради нараняване, получено във Виетнам. Патологът го идентифицира по серийния ѝ номер. Двайсет и четири годишен, на име Калвин Гърни. Върнал се от Виетнам през 1975 година, нееднократно залавян за дребни престъпления — скитничество, кражби от магазини… Не разполагаме с кой знае колко информация за него. Другите две тела не бяха идентифицирани. Там, където ги открихме, беше истинска касапница. Местопрестъплението беше тотално различно от всички останали. Мисля, че тук е нашата „кота нула“.

— Как по-точно се различаваше?

Фаустино извади от чекмеджето си още една папка, по-дебела. Дузина фотографии, доклади.

— Труповете са намерени в къща в Маунт Уошингтън. Три спални, прекрасен изглед към града. Мястото би трябвало да е необитаемо, така че вероятно имаме случай на самонастаняване. Двамата възрастни били открити на долния етаж. И двамата мъртви. Застреляни. А тези тримата били в една от спалните на втория етаж. Техните трупове са в състояние, същото като останалите наши през годините. Разследващият полицай го е описал като кражба с взлом, при която ситуацията е излязла извън контрол.

Той плъзна папката по масата към нея.

— Прочети я. Имаме време. Трябва да отскоча до едно място.

— Къде?

— Мисля да се занимая с онова хлапе Белино.

— Сериозно? Убийството на Флак беше преди пет години. А и в най-добрия случай малкият просто се е натъкнал случайно на трупа.

— Ето го единственото, с което разполагам. — Той измъкна ключовете за колата от джоба си и потупа с пръст папката: — Чети. Искам да знам какво според теб означава това.

— Кое по-точно?

— Ще видиш. Различно е.

Бяха дошли още няколко детективи. Когато Фаустино се отправи към изхода, те му обърнаха гръб, мърморейки един с друг. „Стената на чудатостите“ бе извадена. Очертаваше се интересен ден.

Колкото и да е странно, ракът не се появи в белите дробове на Леля Джо, а в кръвта ѝ. Не мога да се сетя за ден, в който Леля Джо да не беше уморена, но през пролетта на 1992 година започна наистина да се изморява. Прибираше се у дома след поредната смяна в закусвалнята, тръсваше се на фотьойла си и понякога ставаше чак сутринта. Започна да губи апетит, а и забелязах, че различните синини и белези по ръцете ѝ, които се появяваха като резултат от обиколките и сервирането по масите, не избледняваха бързо, а вместо това потъмняваха и придобиваха някакъв гаден нюанс на лилавото и не изчезваха със седмици. После започна да я втриса от време на време. Успях да я убедя да отиде на доктор през април. Кръвната ѝ проба показа завишени бели кръвни телца.

Лекарят в клиниката я пренасочи към друг, който пък на свой ред ни препоръча специалист в кабинетите към болница „Уест Пен“. Д-р Павиа нарече ненормалните телца „бласти“ и каза, че не са напълно развити. За разлика от нормалните бластите не се борели с инфекциите. Зараждали се в костния ѝ мозък.

Леля Джо бе болна от левкемия.

Остра миелоидна левкемия, така я нарече той.

Побърза да уточни, че пушенето е допринесло до известна степен за болестта, но не било основната причина. Посъветва я за всеки случай да спре. Леля Джо обеща, но запали цигара още щом напуснахме кабинета и продължаваше да унищожава по един пакет на ден.

Някой спомена за трансплантация на костен мозък. Д-р Павиа записа Леля Джо за химиотерапия и лъчетерапия, докато кимаше разбиращо, изслушвайки оплакванията ѝ за липсата на време и пари. Тя нямаше нито застраховка, нито здравни осигуровки, а новините за левкемията нямаше да ѝ помогнат тепърва да се сдобие с което и да било от двете. Докторът очевидно бе изслушвал подобен репертоар неведнъж, понеже отговорите му бяха ясни, стегнати и добре отрепетирани. Ракът работел като добре смазана машина. Не съществувало удобно време, за да може да се отложи лечението. И без това вече били изгубени ценни седмици и месеци.

Леля Джо попита доктора колко ѝ остава.

Той разпери ръце — няколко месеца, пет години, повече… трудно е да се каже с точност. Поредният предварително подготвен отговор на най-често задавания от всички въпроси.

Въпреки че настоявах да си почива, Леля Джо продължи да работи през първата седмица от лечението. Дори успя да се насили да избута няколко двойни смени в опит да изкара някой-друг долар отгоре, но през втората седмица започна да си тръгва по-рано, а през третата повръщането и липсата на енергия най-сетне я задържаха в апартамента.

Горе-долу тогава започнаха да идват и сметките. Първо от клиниката, после от лекаря, после от специалиста, накрая лечението, после още за лечение… Имахме да плащаме и наем, консумативи, храна. Пликовете с пари продължаваха да пристигат всеки месец на осмо число. Бях успял да спестя по-голямата част от средствата. 34 108 долара до деня, в който Леля Джо бе диагностицирана (считано от момента, в който се прибрахме у дома след посещението в кабинета на д-р Павиа). Сега обаче почти всекидневно ходех до магазина на ъгъла, за да изпращам парични преводи — почти десет хиляди долара за последните няколко месеца, без да му се вижда краят.

Криех сметките от Леля Джо. И със сигурност гледах да не разбере за плащанията. И двете неща щяха да я разтревожат, а тя нямаше нужда от допълнителни вълнения. Беше у дома, когато последните два плика изникнаха на обичайното си място — по средата на леглото ми, но и двата пъти, когато се прибрах след смените си в закусвалнята, Леля Джо не спомена, че е усетила някой да се промъква в апартамента. Вратата бе заключена, но въпреки всичко някой бе съумял да влезе и да излезе незабелязано.

Прекарвах доста време в закусвалнята — повече, отколкото вкъщи. Леля Джо продължаваше да твърди, че работата ще ме предпази от неприятности и шляене по улиците, а Крендал без особени усилия ми намираше занимания. През януари, когато навърших шестнайсет, дори започна да ме учи как се работи на скарата. Предната година пък ми показа тънкостите на фритюрника, а по-предната — как да подготвям пресните плодове и зеленчуци. Бях благодарен за всичко, което ме държеше далеч от отсервирането и миенето на чинии, въпреки че тепърва ми предстоеше да изпека бургер с качество, поне малко доближаващо се до магиите, които вършеше Крендал. „Прекалено червено, прекалено дебело, прекалено сплескано, прекалено кафяво!“, крещеше постоянно той. Слухът му отдавна бе в историята. Дори с двете грамадански слухови апаратчета, които започна да носи миналата година, продължаваше да издава възможно най-гръмките звуци.

На бара бяха седнали четирима. Още шестима имаше в сепаретата. Герди сервираше и посрещаше клиентите.

Герди Маккауън и семейството ѝ се бяха преместили в Питсбърг миналата година. Беше една година по-малка от мен, първокурсничка в гимназия „Брентууд“. Не изпитваше трудности да си намери приятели, тъй като беше дружелюбна и симпатична. Започна работа в „Закусвалнята на Крендал“, за да събира пари за колеж, — искаше да отиде в „Браун“. Лърлийн постоянно се оплакваше от коленете си и говореше, че иска да напусне. Герди беше добра — не чак колкото Лърлийн и определено доста зад Леля Джо в най-добрите ѝ години. Имаше обаче красива усмивка и още по-красиви крачета. Дънк я наричаше Грозноватата, но това не му пречеше да я зяпа всеки път, когато идваше да ме тормози. Аз също я зяпах понякога. Крендал неведнъж ме бе хващал. Така обикновено си спечелвах някоя от неговите усмивки, последвана от изръм-жаване, а после — гръмогласното: „Чиниите! Чиниите!“, или някакво друго напомняне, че ме чака куп работа.

Герди очакваше да я поканя на среща. Знаех, че вероятно няма да е зле да я поканя, но все още чаках подходящия момент (въпреки че тя сигурно би ви казала, че подходящи моменти — с лопата да ги ринеш, просто аз съм се шубелясвал всеки път). Може би на годишния бал. Той тепърва предстоеше.

В всички сили се мъчех да забравя Стела, Господ ми е свидетел, но никога не успявах напълно да я прогоня от мислите си. Особено днес — 8 август.

— Само прахосваш водата! Спри това нещо! — кресна Крендал, докато минаваше през кухнята на път за малката стаичка отзад. Беше наддал доста килца през последните години. Бях застанал пред огромната алуминиева мивка с три отделения и миех чиниите на първата вълна посетители от обедната лудница. Часовникът над готварския плот показваше 5.31.

След малко трябваше да тръгвам.

Взех последната чиния от стойката вляво и я накиснах в горещата вода. Докато я изплаквах, Герди се появи с табла с още четири мръсни чинии, шест чаши и прибори. Сви рамене, усмихна се и я постави пред мен. Загледах се в дупето ѝ, докато се насочваше към летящата врата, и трябваше да се насиля да отместя поглед. Помислих си за Леля Джо, облечена в същата униформа. Свърши работа.

— Г-н Крендал! Тръгвам си след минутка. Трябва да притичам до нас и да проверя как е Леля Джо! — изкрещях и изсипах съдържанието на таблата в мивката.

Крендал се появи на вратата на малката стаичка.

— Как е Джо?

Отворих уста да му отговоря и осъзнах, че ме е чул. Хвърлих поглед към лявото му ухо и забелязах, че огромният бежов слухов апарат от тази страна е изчезнал, заменен от по-малък, бял. Когато видя, че го гледам, каза:

— Нов модел. Докторът ми го препоръча. Не съм сигурен, че ми харесва обаче. Повечето от разговорите, които чух днес, не струват пукната пара. Политика, война, глад и филми с Арнолд Шварценегер. Понякога светът е по-добър, когато чуваш само приглушен шум.

Започнах да вадя чиниите от мивката, да ги потапям една по една в горещата вода за изплакване и да ги редя върху сушилката.

— Мисля, че става по-зле. Не иска да говори по въпроса, така че е трудно да се каже със сигурност. Докторът твърди, че е увеличил химиотерапията, така че е в реда на нещата енергията ѝ да намалее. Често ѝ прилошава. Когато опитам да я накарам да пие вода, тя не иска, въпреки че трябва. Искрено се надявам, че ще хапне нещо тази вечер. Не е яла от два дни.

— Защо не наемеш медицинска сестра, за да помага? И колко ли щеше да струва това?

Замислих се.

— Може, ако състоянието ѝ продължи да се влошава.

Погледнах към часовника. 5.42.

— Тръгвай — каза Крендал. — Ще се справя някак, докато се върнеш. Предай на Джо много поздрави. Липсва на всички ни тук.

— Благодаря.

Грабнах една кърпа от стойката зад мен, припряно избърсах ръце, тупнах Крендал по гърба и изскочих през задната врата.

Първо трябваше да се прибера и да видя как е Леля Джо.

Едва не съборих двама души, докато търчах по тротоара на Браунсвил. Когато влязох в сградата, взимах по две-три стъпала наведнъж.

Дънк отвори широко вратата, докато се мотаех с ключовете.

— Пич, влошава се.

Избутах го навътре в апартамента.

— Да беше отворил някой прозорец ли… Тук е като в пещ.

— Опитах, но скъпоценната ти леля едва не се изтърси от фотьойла в опита си да стане и да ги затвори. Замръзвала била. Че и трепереше. Кофти. Сложих я да легне обратно в креслото и я завих с одеяло. Спря да трепери, но пък започна да се поти. Когато се опитах да издърпам одеялото и да я поразхладя малко, тя ми метна смъртоносен поглед — а когато жена те погледне по този начин, знаеш, че е време да се оттеглиш по живо, по здраво. Сега спи.

Леля Джо се бе излегнала във фотьойла си, завита почти презглава с дебело одеяло. Очите ѝ трепкаха зад затворените клепачи, очевидно в ритъма на онова, което сънуваше. На главата си имаше яркозелена скиорска шапка.

Да, Леля Джо вече носеше шапки. Постоянно.

Знаех, че повечето ѝ коса е опадала заради лечението, но тя не ми даваше да погледна. Беше прекалено горда. Чудех се дали да не ѝ подаря перука, но не знаех как да повдигна темата, без нещата да станат неловки.

На изподрасканата дървена масичка стоеше кенче от кока-кола, от което се извиваше тънка струйка дим.

— Колко са днес? Дънк сви рамене:

— Видях я с поне пет, но мисля, че успя да издърпа още една в тоалетната. Стоя там четиресет минути, без да си направи труда след това поне да пусне водата. В крайна сметка излезе, когато я предупредих, че ако не го стори, влизам аз.

Открих пакета „Марлборо“, затиснат между крака ѝ и страничната облегалка на фотьойла. Вътре бяха останали шест цигари.

Когато я диагностицираха с левкемия, се опитах да я придумам да спре пушенето веднъж завинаги. Криенето на пепелниците не свърши работа — бях опитал преди много години, но тя винаги намираше начин да изхвърля фасовете си (като например кенче от кока-кола, отворен прозорец или някоя от обувките ми). Когато стартира химиотерапията и лъчетерапията, започнах да ѝ взимам цигарите само колкото да открия как нови и нови пакети мистериозно се появяват отникъде. Нямам представа откъде ги вадеше. Прерових целия апартамент, за да намеря скривалището ѝ. Тя не излизаше — все някъде трябваше да ги крие.

На третото или четвъртото ни посещение д-р Павиа ме дръпна встрани и ми обясни, че като се има предвид колко дълго време е била пушачка, може да се окаже невъзможно да я накарам да ги откаже. Пък и на този етап спирането на цигарите можело да донесе повече вреди, отколкото ползи. Каза, че някои пациенти почвали да наддават на килограми и кръвното им се покачвало, когато откажели тютюна. Наддаването щяло да бъде плюс (беше отслабнала с почти петнайсет килограма), но високото кръвно — не. С две думи, рисковете били доста повече. Каза ми да продължа да опитвам, но да не се шашкам, ако нищо не стане.

Пък и имахме значително по-големи проблеми.

Ракът се бе разпрострял от кръвта ѝ в лимфните възли, далака, черния дроб и бе започнал да навлиза в централната ѝ нервна система. Химиотерапията и лъчетерапията забавяха процеса, но не достатъчно.

Леля Джо губеше битката.

После започнаха и болките.

— Пи ли си хапчетата?

— Да, но са ѝ предписали трамадол. Засега върши работа, но едва-едва. Организмът ѝ вече започва да свиква. Трябва да ѝ намерим нещо по-силно.

Не го изрече на глас, но имаше предвид хероин. Беше носил вече няколко пъти. Каза, че когато чичо му умирал от рак, хероинът и тревата се оказали значително по-ефективни от оксикодона, който лекарят му предписвал. Дори по-ефикасни от морфина, който му давали малко преди края.

— Не можем да я караме да взема хероин.

— Защо не?

— Понеже е хероин.

Не знам кое от двете бе по-притеснително — това, че най-добрият ми приятел искаше да даде на леля ми нелегални наркотици, или фактът, че най-добрият ми приятел с лекота можеше да се сдобие с такива вещества. Знаех, че може. Вероятно дори в момента имаше у себе си известно количество. Никога не ги използваше, но продажбата им беше друга работа. А той беше добър търговец. Започна с дребни нещица — основно трева, но не му отне много време да съобрази какви пари може да направи, ако просто осъществява контакт между купувачи и продавачи. Баща му се бе запилял да работи някъде, без да се интересува от друго, освен от пиенето. Дънк трябваше някак да плаща сметките. За съжаление реши, че това ще е начинът. Преди две години, когато го арестуваха за кражба от магазин, реших, че ще се стресне и ще престане. Но преживяното само го накара да бъде още по-предпазлив.

— Умен човек си, ама хич не те бива в измислянето на правдоподобни оправдания. „Защото“ няма да мине — каза Дънк. — Искаш да се чувства добре, нали?

— Хероинът е пристрастяващ.

— Също като оксито, морфина, трамадола, кодеина и всички останали гадории с рецепта, които я карат да гълта. — Той понижи глас: — Може да не ѝ остава много време, а ако нещата се развиват, както с чичо ми, ситуацията ще стане наистина гадна, и то по-скоро, отколкото си мислиш. Говори с лекаря ѝ. Кажи му, че може да намериш дрога. Да видим какво ще отговори.

— Не мога да питам доктора ѝ: „Какво ще стане, ако дам на леля нелегални наркотици?“

— Ако го питаш, няма право да казва на никого. Това е част от лекарската тайна. Клетвата го задължава.

— Не мисля, че Хипократовата клетва включва такова нещо.

— Питай го — настоя Дънк. — Сигурен съм, че доста ще се изненадаш, когато чуеш отговора. — Той хвърли бърз поглед към часовника си. — Мамка му, минава шест! Трябва да тръгваш!

Погледнах часовника и се намръщих.

— По дяволите! Исках първо да я преоблека.

— Нямаш време, Ромео.

— Така или иначе най-вероятно няма да е там.

— Може и така да е — съгласи се Дънк. — Но ти си длъжен да опиташ.

Пресегна се зад гърба си, измъкна един лъскав, трийсет и осем калибров, с черна ръкохватка, и ми го подаде. Започна да го носи преди около година. Старият револвер на баща му отдавна бе в историята. Дънк предположи, че дъртият го е заложил, също както и стереоуредбата им, но нямаше как да е сигурен. Никога не го бях питал откъде се е сдобил с този тук.

Поклатих глава:

— Днес не.

— Миналата година пак отиде невъоръжен, но тя не се появи. Проблемът не е в патлака.

— Не бих могъл да го използвам. Ако извадя това нещо, веднага ще ме разконспирират. Стела вероятно ще ми се изсмее в лицето.

— Да се изсмее при вида на трийсет и осми калибър? Наистина трябва да ме запознаеш с тази мацка.

Леля Джо простена в съня си.

— Сигурен ли си, че нямаш нищо против да я наглеждаш още няколко часа?

Дънк метна бърз поглед към нея.

— Че къде другаде да ходя? А и тя не създава никакви проблеми. Направо сме си като на среща — след около час ще изгледаме „Да купонясваш с Мистър Купър“11, нали така, Лельо Джо?

— Никакъв хероин!

— Никакъв хероин, разбрано. Явно купонът няма да е от онези. Но пък малко тревица няма да навреди, нали така? Мистър Купър е забавен сам по себе си, но пък като се съберат двамата с Мери Джейн, става направо трепач.

Прибелих очи:

— Не мога да повярвам, че ти се доверявам да се грижиш за нея.

Дънк затъкна пистолета в колана на панталоните си. На него някак си му се получаваше.

— Бъзикам се, знаеш. Хайде бягай, че да не изпуснеш липсващата си девойка, преди да те отсвири за пореден път.

— Отвори някой прозорец — казах на път към вратата.

— Ще предложа идеята за обсъждане от комисията и ще видим как ще се развият събитията.

Вече бях преполовил стълбите надолу, когато чух вратата на апартамента да се затваря.

Беше шест и дванайсет, когато прескочих оградата на гробището и се затичах по хълма. Пътьом погледнах набързо към гробовете на родителите ми. Чувствах се гузно, че не съм спрял да ги видя, но в момента нямах никакво време.

Когато стигнах до върха на хълмчето, краката ме боляха, а дробовете ми горяха. Спрях за малко до гробниците. Наведох се, разтрих прасците си и жадно си поех дъх. Часовникът на китката ми тиктакаше неумолимо — шест и четиринайсет.

Изправих се и тръгнах по пътечката между гробниците. При вида на празната скамейка сърцето ми се сви. Не че очаквах да е тук. Искаше ми се да е тук. Надявах се да е тук. Но дълбоко в себе си знаех, че няма да дойде. Сигурно никога повече нямаше да я видя.

Дънк каза, че ме разбирал защо година след година продължавам да идвам тук. Каза, че разбирал защо копнея да я зърна отново. Каза, че схващал. Искаше ми се да му вярвам, но не можех, понеже самият аз не разбирах защо.

Би следвало да я ненавиждам. Всеки път, когато се виждахме, тя се държеше зле с мен. Нейните хора — не можех да се сетя за друг начин да ги опиша — се опитаха да ме убият… или най-малкото да ме сплашат здравата.

Би следвало да я ненавиждам.

Но не я ненавиждах.

Не можех.

И не исках.

Помогни ми.

Нейните думи.

Нейните думи, адресирани към мен, преди всички тези години. Молба, останала без отговор.

Тръснах се върху празната пейка, подпрях глава с ръце и затворих очи.

Пет минути по-късно чух ръмженето на двигателя и скърцането на гумите по паважа.

Вдигнах очи.

Един-единствен джип приближаваше. Стъклата му бяха затъмнени толкова, че бяха почти непрозрачни. Фаровете бяха пуснати, нищо че беше още светло.

Изправих се.

Джипът спря на десетина метра от мен. През тъмното стъкло се виждаше смътният силует на шофьора.

Не знаех какво да правя с ръцете си. Бяха неловко скръстени в скута ми. Исках да изглеждам уверен и безстрашен, но знаех, че не е така. Свалих ръце и стиснах седалката на скамейката, после ги скръстих пред гърдите си и леко се отпуснах, с надеждата да изглеждам поне спокоен. Чувствах се като глупак.

Задната врата на джипа се отвори и Латрийс Оливър, с неизменното си дълго бяло палто, слезе от возилото.

Обърна се назад и каза нещо на някого вътре, сетне закрачи към мен. Походката и увереността ѝ бяха всичко онова, което аз не бях. Елитна, недосегаема, доминантна.

Когато спря на няколко метра от мен, не каза и дума. Само ме наблюдаваше втренчено и се мръщеше със здраво стиснати устни.

Неловката тишина започваше да става непоносима.

— Здравейте — казах най-накрая аз.

— Тя не е тук. Ако искаш да я видиш, ще се наложи да дойдеш с нас.

Погледнах покрай нея, към джипа.

— Къде?

Госпожа Оливър не отговори. Вместо това се обърна и тръгна към бялото возило.

В живота често се случва така, че се оказваме на кръстопът. Тогава бях на шестнайсет и не го осъзнавах напълно. Щяха да минат дълги години, преди да разбера за какво става въпрос. Тези кръстопътища се превръщаха в решителни фактори, в повратни точки.

Смъртта на родителите ми (въпреки че нямах особен контрол върху конкретния случай) бе кръстопът. Сприятеляването ми с Дънк — също. Скоро щях да се озова на цяла мрежа от кръстопътища, оплела Леля Джо. Животът е поредица от кръстопътища, която през повечето случаи завършва в еднопосочни улици.

Тогава обаче не знаех, че случващото се в момента е кръстопът. Виждах го като дилема. Можех да остана тук, да си седя на пейката и по всяка вероятност никога да не видя Стела отново. Или можеше да тръгна с тези хора, от които бях виждал само болка и прояви на зложелателство.

Изправих се. Последвах я. Тръгнах към джипа.

Латрийс Оливър задържа вратата отворена пред мен. Покатерих се вътре и се наместих на задната дясна седалка. Шофьорът беше мъж на трийсетина години, с къса кестенява коса и авиаторски слънчеви очила. До него на предната седалка седеше жена, чиято руса коса бе сплетена на плитка, изчезваща под дългото ѝ бяло палто — също като палтото на шофьора. И като на Латрийс Оливър.

Никой от тях не ми обърна внимание, когато се качих в джипа („Шеви Събърбан“, както Дънк бе отбелязал преди четири години). И двамата бяха впили погледи напред, съсредоточени в нещо далечно.

Оливър седна до мен и затвори вратата.

— Носиш ли някакво оръжие?

— А вие?

Тя се усмихна за секунда, очевидно искрено развеселена. После поясни:

— Пистолетът на приятеля ти. У теб ли е?

Значи наистина знаеха за оръжието.

— Не.

— А нещо друго?

— Не.

Оливър бръкна в джобчето на гърба на шофьорската седалка, измъкна оттам черна качулка, разгъна плътната материя и ми я подаде.

— Сложи си това.

Понечих да възразя, осъзнах, че няма да постигна нищо, и покорно надянах качулката. Светът потъна в мрак. Събърбанът с рев се устреми напред.

Проповедника почука на вратата на апартамента.

Така беше прието да се прави. Така беше учтиво. Проповедника винаги се стремеше да е учтив. Не очакваше някой да отговори. Следеше отблизо тази Гарджъри и знаеше, че е прекалено заета да чука на своя собствена врата… врата, която водеше към смъртта.

Видя как момчето отпраши на бегом към гробището.

Изчака го да се изгуби от поглед, като наблюдаваше от отсрещната страна на улицата, преди да дойде тук. Не, определено беше сама.

Сигурно се е унесла на фотьойла, също както предните няколко пъти.

Когато чу резето да изщраква, леко се изненада. Съвсем леко, имайте предвид. Нищо не бе в състояние да изненада истински Проповедника. Вярваше, че винаги е подготвен за всякаква ситуация. Просто не очакваше жената да е в състояние да се надигне от креслото.

Вратата се отвори. Зад нея стоеше някакъв нисък и набит тийнейджър.

— Мога ли да ви помогна?

Проповедника килна глава.

— Хм, това е нещо ново.

— Моля?

Проповедника ритна вратата и видя как дървената плоскост удари момчето по челото. Хлапето залитна назад, вратата се отвори широко и Проповедника отново я ритна — тя отскочи от стената и се затръшна зад гърба му.

Проповедника се засили към замаяното момче, замахна с юмрук и го цапардоса право в средата на носа. Усети как костта и хрущялът поддават. Главата на хлапето се люшна назад. То се строполи на пода в безсъзнание.

Цялата бъркотия трая не повече от три секунди. Проблемът беше, че бяха три шумни секунди. Затова Проповедника застина на място със затворени очи, ослушвайки се за отворени врати в съседство или за гласове в коридора. Не чу нищо, освен солидното хъркане, което се носеше откъм фотьойла до прозореца, както и свистящото дишане на момчето в краката му, несъмнено резултат от опитите на въздуха да си намери път през пряснопрекроените му ноздри.

Откри портфейла на хлапето в задния му джоб и издърпа личната му карта. Казваше се Дънкан Белино и живееше в апартамент 207 в същата сграда. Прибра личната карта и метна портфейла върху гърдите на момчето. Нямаше причина да го наранява допълнително. Просто му се бе изпречило на пътя. Такива неща се случват. Проповедника обаче бе добър в онова, което правеше, и преди доста време бе научил, че да вземеш личната карта на някого, оказваше голямо влияние върху съответния човек. Жертвата започваше да обрисува в главата си гадна картинка на това, което би могло да предстои — обикновено по-гадна, отколкото бе необходимо, — а тези картини са доста по-добър начин да държиш някого настрана, отколкото заплахите и насилието. Проповедника не беше сигурен как момчето Белино пасва в този пъзел, но обичаше да си оставя вратички. Можеше да му потрябва впоследствие. Можеше и да не му потрябва. При всички положения обаче нямаше да се наложи да го убива днес.

Прекрачи изпадналото в безсъзнание хлапе и продължи навътре в апартамента.

Жегата беше отвратителна. Чак задушаваща. Едва ли бе най-подходящата обстановка за някой в положението на Гарджъри. Отвори и двата прозореца във всекидневната, преди да се насочи към спалнята на момчето.

Въпреки че единствената им среща досега беше някак си едностранчива, имаше чувството, че вече познава Джак Тач твърде добре. Беше станал свидетел на порастването му. Беше гледал как плакатите със супергерои, разлепени по стените, изчезват малко по малко, заменени от постери на различни групи. Купищата книги, разпилени навсякъде из стаята, заемаха всеки свободен сантиметър пространство и правеха придвижването едва ли не опасно. Нямаше представа как хлапето успява да маневрира тук посред нощ. Вече не криеше и скицниците си. Върху скрина и нощното шкафче бяха натрупани десетки. Някои от рисунките бяха прикрепени с пинчета по стените. Момчето бе изключително талантливо. Беше се справило прекрасно с улавянето на самата същност на малката си любовна тръпка. Очите ѝ сякаш го преследваха из цялата стая. Както и онази нейна коса усмивка.

На Проповедника това не му харесваше.

Ни най-малко.

Не обичаше да бъде наблюдаван, да бъде виждан, а в момента се чувстваше именно така.

Издърпа плика с парите от джоба на якето си и го метна по средата на леглото на Джак.

От другия си джоб извади стек „Марлборо 100“ и започна да крие пакети из целия апартамент, на обичайните места — госпожица Джо Гарджъри не беше в състояние да се впуска в търсене на великденски яйца. Когато и последният пакет бе грижливо закътан, отиде в кухнята и отвори хладилника. Умираше от глад.

Пътувахме близо половин час.

В Питсбърг това не означава нищо. Дали целта ти е на един, или на петнайсет километра разстояние, всяко пътуване сякаш траеше поне трийсетина минути. Пътищата постоянно се нуждаеха от ремонт. Някои платна биваха затваряни без видима причина. Потрошените тротоари се поправяха през деня. Сякаш градът искаше всички да се придвижват колкото се може по-бавно.

Опитах се да позная къде сме. След като нахлузих черната качулка и потеглихме, си представих в съзнанието си как излизаме от гробището по тесния път, после левия завой, който бяха направили преди четири години по Бра-унсвил Роуд, и още един ляв по Ноубълс…

След завоя по Ноубълс успях да преброя два десни завоя, един ляв и още един десен. После нещата се оплескаха. Обърках се. По някое време джипът спря. Чух как покрай нас минава влак, след което отново тръгнахме.

Минаха още двайсетина минути, преди събърбанът да спре окончателно и двигателят му да заглъхне. Чух как двете предни врати се отварят и затварят.

Госпожа Оливър отвори вратата откъм нейната страна.

— Изчакай тук.

Вратата се затвори. Останах сам.

Зачудих се дали да не сваля качулката, само за секунда, но се отказах от тая идея. Сигурен бях, че ще разбере. Може би чакаше до прозореца и се надяваше да направя точно това, за да ѝ дам повод.

Вратата се отвори.

Някаква ръка ме улови за рамото и ме дръпна.

— Слизай.

Мъжки глас.

Измъкнах единия си крак навън и внимателно опипах пространството под мен. Когато се убедих, че стъпвам на твърда земя, протегнах и другия крак и слязох от джипа. Ръката върху рамото ми стегна хватката си. След което качулката изчезна.

В далечината се виждаше как слънцето залязва. Плътните облаци над главата ми бяха оцветени в странни нюанси на оранжевото и червеното.

Бяхме паркирали на извита павирана алея. Пред нас имаше още три джипа, а на малка площадка вдясно видях още четири. Алеята се губеше сред дърветата зад мен.

Пред нас се издигаше къща, по-голяма от всяка, която бях виждал. По-голяма и от нашата жилищна сграда. Може би двойно. Три колосални етажа, облицовани с камък. Десният край на къщата бе увенчан с някакво подобие на кула, а в левия се виждаше остъклен атриум. На прозорците — поне дузина само отпред — имаше черни решетки от ковано желязо.

Къщата, както и дворът пред нея завършваха със стена, поне три метра висока, изградена от същия камък и увенчана с черни метални шипове. Моравата отпред беше поне осем декара и очевидно беше професионално поддържана. В средата на окръжността, описана от алеята, ромолеше фонтан, от който бликаше бяла разпенена вода.

Огледах се за госпожа Оливър и най-накрая я забелязах до входната врата. Говореше с някого вътре. Това продължи няколко минути. После вратата се затвори и тя се върна до джипа.

— Стела ще те приеме след малко. Може да изчакаш във фоайето.

Тя се обърна и закрачи към къщата.

Мъжът най-накрая пусна рамото ми.

Погледнах го. Той кимна към госпожа Оливър. Затичах се след нея.

Когато се приближихме до постройката, жена с дълго бяло палто, също като тези на останалите, отвори пред нас огромната двойна врата от масивно дъбово дърво. Очите ни се срещнаха, но тя остана безмълвна.

Последвах госпожа Оливър вътре.

Таванът на огромното фоайе се издигаше на височината на цели два етажа. В средата му висеше колосален кристален полилей. Жалките ми гуменки скърцаха по мраморния под, докато зяпах разкошната дъбова ламперия по стените. В центъра на помещението имаше маса, в средата на която стоеше ваза с една-единствена бяла лилия.

Погледнах часовника си и видях, че е спрял на шест и четиресет и две. Нямах идея преди колко време е станало. Мамка му, как смърдеше тениската ми! Вонята от закусвалнята се надигна и ме блъсна в носа — комбинация от храна и сапунена вода. По средата на гърдите ми се мъдреше мазно петно — сигурно от работата ми на скарата по време на обедната навалица. Върху джинсите открих друго загадъчно петно: червено, засъхнало, по всяка вероятност кетчуп или ягодов конфитюр. Изчегъртах го с нокът. Няколко люспици от него паднаха върху мрамора около мен.

— Господи, какво мърляво, мръсно момче си… Времето променя доста неща, но това, опасявам се, не е сред тях.

Когато хвърлих поглед назад и видях Стела в края на дългия коридор, дъхът ми секна. От устните ми се изтръгна високо ахване. Ако не бях успял да се сдържа, незнайно как, сигурен съм, че ченето ми щеше да увисне в най-буквалния смисъл на думата.

Беше толкова красива.

Прекрасна.

Беше най-красивото създание, което бях виждал.

Косата ѝ бе, каквато я помнех: дълга, кестенява, спускаща се по раменете и гърба ѝ на дълги къдрици, обрам-чила гладката порцеланова кожа на лицето ѝ, безупречно във всяко отношение. Лешниковите ѝ очи проблясваха под бледата светлина наоколо, изпълнени с учудване и любопитство. Устните ѝ бяха плътни, обагрени в най-дълбокия нюанс на аленото. Раменете ѝ бяха голи. Бе облечена в елегантна черна рокля до коленете. Обувките ѝ бяха на високи токчета, в тон с облеклото.

Това бе момичето, което помнех, момичето, което бях рисувал стотици пъти… Беше се превърнало в красива млада жена през годините, в които не я бях виждал.

Когато най-накрая се сетих, че няма да е зле и да дишам от време на време, долових лек аромат на ванилия и осъзнах, че идва от нея. Никога не бях се чувствал по-неудобно заради външния си вид през целия си живот.

Тя пристъпи към мен. Движеше се с такава грация и нежност, сякаш високите токчета бяха продължение на дългите ѝ крака. През съзнанието ми прелетя мисълта за Герди от закусвалнята — веднъж я бях видял на токчета: тромавите движения, гримасата на лицето ѝ, причинена от неудобството, което изпитваше при всяка мъчителна крачка… също както и останалите момичета, които познавах от училище или от работата. Толкова отчаяно искаха да пораснат колкото може по-бързо.

Стела обаче беше различна.

Толкова по-различна.

За разлика от останалите тя беше пораснала — тя беше момичето, младата жена, в която всички те копнееха да се превърнат.

Когато Стела се приближи, ме огледа отгоре до долу. Прииска ми се да изчезна. Исках да се затичам, да блъсна с всичка сила вратите, да бягам, да бягам, да избягам възможно най-далеч, за да не ме вижда тя такъв — с евтините ми лекьосани дрехи, с косата, омазнена от изпаренията в закусвалнята… Само че не можех да помръдна. Бях замръзнал на място, уплашен, че омекналите ми крака ще ме предадат и ще рухна, ако им заръчам да направят каквото и да било.

Страните ми пламнаха.

Стела се пресегна и прекара ръка през косата ми. Носеше ръкавици — същите черни кожени ръкавици, с които беше и при предишните ни срещи. Главата ѝ се килна леко вляво. Погледна ме в очите:

— Ако си спомням правилно, първия път, когато те видях, те нарекох „грозен“. Все още има какво да се направи по въпроса за чистотата, но поне си надраснал грозотата. Може би не до пълния си потенциал, но се забелязва намек за мъжа, в който ще се превърнеш, а малкото момченце, което се натресе непоканено на пейката ми, почти не се вижда.

— Аз… аз дойдох направо от работа. Исках да… да се изкъпя и да се преоблека, но нямах време — започнах да заеквам. Гласът ми звучеше доста по-пискливо от обикновено.

— Един истински джентълмен винаги ще намери време, за да се представи по възможно най-перфектния начин. Спретнат, безупречно облечен. Ти, от друга страна, изглеждаш така, сякаш наскоро си се отъркалял в канавката просто за забавление. Смрадта, която се носи от теб, е обида за всяко цивилизовано същество. А стойката ти е христоматиен пример за пораженчество. Изправи се, Пип. Можеш и по-добре.

— Джак.

Тя се ухили.

— За мен обаче си Пип. Винаги си Пип.

— Малко сме големички, за да живеем в приказка, не мислиш ли?

— Няма да се съглася. Не мога да си представя да живея в нещо друго, освен в приказка. Реалният свят може да бъде наистина противно място.

— Стела? Защо не разведеш младия Джак наоколо? Нали знаеш в какъв коптор живее…

Не бях чул госпожа Оливър да се връща. Стоеше в края на коридора със скръстени пред гърдите си ръце.

— Домът ви е прекрасен — казах аз.

Стела отново се засмя:

— О, да, прекрасен е, нали? — Тя се обърна към възрастната дама: — Разбира се, госпожо Оливър, с удоволствие.

Протегна ръка към мен и аз я хванах. При докосването на дългите ѝ изящни пръсти (дори през меките кожени ръкавици) гореща вълна пробяга по тялото ми.

Стела ме поведе по дългия коридор зад фоайето, покрай просторната всекидневна отдясно и библиотеката отляво. Очаквах госпожа Оливър да ни последва, но тя остана на мястото си, само леко отстъпи, когато минавахме покрай нея. Очите ни се срещнаха и независимо че се усмихна любезно, в погледа ѝ имаше единствено лед, дълбока омраза, която осъзнавах, че не съм заслужил по никакъв начин и която не разбирах. Стиснах ръката на Стела по-силно и жената някак усети как се чувствам — очите ѝ се стрелнаха към ръцете ни миг преди да се впият обратно в моите.

Латрийс Оливър не ни последва, но в мига, в който я подминахме, двама други излязоха от залата вляво и тръгнаха след нас на два-три метра разстояние. Мъж и жена, и двамата наближаващи трийсетте, и двамата с дълги бели палта като на останалите. Косите и на двамата бяха руси и късо подстригани. Изглеждаше така, сякаш са роднини — брат и сестра например. Не казваха нищо, само ни следваха по петите. Когато Стела спря до огромния часовник от тъмен кестен в коридора, двамата също замръзнаха по местата си. Разстоянието помежду ни винаги беше едно и също.

— Когато бях малко момиче, може би година преди да се срещнем с теб за пръв път, ми казаха, че този часовник контролира времето по целия свят. Ако някой ден спре да тиктака, и светът ще спре да тиктака, просто ще спре да съществува. Често се будех посред нощ и тичах тук, за да проверя дали работи. Понякога си взимах одеяло и спях на пода пред него. Винаги съм намирала този звук за много успокояващ — това равномерно тик-так.

— Кой ти разказа тази история? Госпожа Оливър ли?

— Да.

— Тя нещо като твой настойник ли е?

— Нещо такова, да.

— Никога не си ми казвала какво се е случило с родителите ти.

— Не съм.

— Аз ти разказах какво се случи с моите.

Тя се обърна и продължи по коридора. Меката материя на роклята галеше краката ѝ.

— Оттук, Пип. Има още доста за разглеждане.

Последвах я. Знаех, че трябва, знаех, че това се очаква от мен, но ми беше омръзнало — този еднопосочен разговор с момиче, което едновременно познавах и не познавах по-дълго от всекиго в живота си.

Заповядах на краката си да спрат.

Единствено лудешкото туптене на сърцето ми заглушаваше тиктакането на големия часовник.

Стела явно усети, понеже спря в края на коридора, без да се обръща.

— Вече не си послушното паленце?

— Никога не съм бил послушно паленце.

Стела въздъхна. Не като знак за поражение, по-скоро примирено. Продължаваше да не се обръща. Когато заговори, част от остротата бе изчезнала от гласа ѝ:

— Беше обикновен летен ден, като днешния. Слънцето клонеше към залез и майка ми ме сложи да си легна. Въпреки че бях на две години, си спомням всичко с най-малките подробности, все едно е било преди седмица. Майка ми ухаеше на ванилия — същия парфюм, с който съм сега в нейна памет.

Стела продължи да говори, а сянката ѝ бавно пропълзяваше напред по пода, докато слънцето се скриваше зад хоризонта:

— Майка ми тъкмо прелистваше страницата, когато от долния етаж се дочу силен шум, нещо като трясък, бързо последван от звука на цепещо се дърво. Шумът от трима въоръжени мъже, които разбиват входната врата и нахлуват в къщата. Майка ми се намръщи и опита да прикрие тревогата си. Изправи се и остави „Паяжината на Шарлот“12 на стола си. Целуна ме по челото и излезе от стаята.

Пристъпих към нея. Чух как двамата зад гърба ми също правят крачка напред.

— Обир ли беше?

— Полицията го нарече „незаконно нахлуване“. Помня, че чух как баща ми изкрещя, после още един трясък. Този обаче беше различен, не като онзи от разбитата врата.

Повече приличаше на гръмко пукане. Малко след него последва второ. Гласът на баща ми рязко секна. После чух майка ми да пищи. Спомням си, че първоначално исках да заплача, но бях прекалено уплашена. Вместо това придърпах чаршафите и се завих през глава. Баща ми веднъж ми бе казвал, че завивките са магически и могат да ме предпазят от всички създания, които живеят в мрака, особено от онези, настанили се в гардероба ми. Някак си усещах, че чаршафите ще съумеят да ме предпазят и от случващото се на долния етаж. Майка ми изпищя отново. После чух някой да тича — не беше майка ми, а мъжете. Обувките им издаваха непознат тракащ звук по паркета на къщата ни. Като дете често лежах в леглото си и се вслушвах в стъпките долу. Можех лесно да различа стъпките на баща ми от стъпките на майка ми, както и техните — от непознати. В този случай определено бяха грима непознати, които преследваха майка ми.

Стела замълча. Отново не казах нищо. Когато продължи, я оставих да говори, без да я прекъсвам.

— Тя успя да стигне до стълбите. Площадката пред стълбището скърца. Знаех, че идва за мен. Чаках я. Дочух силно тупване. Майка ми отново изпищя. Един от мъжете ѝ каза нещо, но не успях да чуя какво. В този момент се натиках още по-дълбоко под завивките и се свих на стегнато малко клъбце. Странното е, че помня как си смуча палеца — навик, от който се бях отказала година по-рано. В този жест има нещо успокояващо, нещо познато. Звукът ми помогна да заглуша онова, което последва.

Искаше ми се да прекося коридора, да се приближа до нея и да ѝ кажа, че няма нужда да ми разказва цялата история, но не можех да помръдна. Краката ми бяха като враснали в мрамора. А когато се опитах да заговоря, гласът ми ме изостави.

— Единият от мъжете я изнасили. Може да са били и двама. Точно тук, на стъпалата. Иска ми се да мисля, че се съпротивляваше, но не вярвам. Мисля, че е решила да се предаде, да им предостави онова, което искат, за да ги възпре да се качват по стълбите и да ме открият на горния етаж. След като приключиха с това, стана тихо, невероятно тихо. Ето защо гърмежът прозвуча толкова оглушително, когато най-накрая се разнесе. Първо къщата потъна в гробна тишина, а после изстрелът я разтърси из основи. Повече не чувах гласа на майка си.

Този път някак си съумях да пристъпя към нея на омекналите си крака, но когато скъсих разстоянието между нас, тя изрече:

— Недей. Моля те, остани там. Остави ме да довърша. Трябва… да довърша.

Пое си дълбоко въздух, задържа го няколко секунди и бавно издиша.

— След изстрела чух тримата мъже да се качват по стълбите към втория етаж. Вдигаха адски шум — обръщаха матраците, издърпваха чекмеджетата и изсипваха съдържанието им на пода… Не оставиха нищо недокоснато. Нямам представа какво са взели, ако са взели нещо. Години по-късно, когато най-сетне се добрах до полицейския доклад, видях, че според него нищо ценно не е липсвало. Телевизорът ни, стереоуредбата, бижутата на майка ми (някои от тях бяха доста скъпи) — всичко бе сравнително близо до мястото, където мъжете го бяха открили. И до ден днешен нямам представа какво точно са търсили, но очевидно са го намерили — в голямата спалня на родителите ми, понеже престанаха да ровят там и набързо претърсиха гостната. Мисля, че изобщо не провериха банята.

Чух ги как влизат в моята стая. Чух първия от тримата, който застана на прага — дъхът му свистеше, сякаш беше настинал. Наобиколиха ме. Не знам кой от тримата дръпна одеялото ми и го захвърли настрани. Само си спомням как светът от напълно мрачен изведнъж се превърна в ослепително светло място. Помня как веднага ми стана студено — топлият въздух, който се бе събрал около мен, изчезна светкавично. Продължавах да стискам здраво клепачи. Не исках да поглеждам. Единият каза: „Не съм сигурен за това. Не искам да нараня дете“. Другият отвърна: „Аз лично от големи пари не бягам. Няма начин. Как да я тикнем в торбата? Казаха да не я докосваме.“ Третият се намеси: „Казаха да не докосваме нея. Сложи си ръкавици бе, идиот. Хвани я за пижамата.“ Когато усетих, че някой ме сграбчва за крака, отворих очи. Помня, че изгледах и тримата. Помня как си извадих палеца от устата. Видях как ме гледат — трима непознати, трима натрапници, проникнали в дома ни, дошли, за да ме измъкнат от леглото ми. — Тя замълча за секунда. — Пресегнах се към тях, обвих малките си пръстчета около техните… Надявах се, че ще ме отведат при майка ми.

Гласът ѝ потрепери и някак се пропука. Помислих, че ще заплаче. Не заплака. Когато най-сетне проговори, беше, след като отново си пое дълбоко въздух:

— Хайде, Джак. Да се разходим из градината.

Този път „Джак“, не „Пип“.

Последвах я.

Детектив Джой Фогел изкачи трите бетонни стъпала, водещи към двуетажната тухлена постройка на Грийнлий Роуд, и почука на вратата. Имаше и звънец, но от пластмасовия панел стърчаха две оголени жици и цялото нещо изглеждаше така, сякаш не работи от времето, когато Рейгън беше президент. Моравата пред къщата не бе косена от седмици — сред дългите стъбла на тревата си бяха пробили път глухарчета и други бурени. Докато чакаше, голяма земна пчела прелетя от едно цветче на друго.

Тъкмо щеше да почука втори път, когато дървената врата се отвори. Зад стъклото на вътрешната врата стоеше мъж, наближаващ осемдесетте, с пожълтял потник и избелели джинси. Посивялата му коса бе подстригана късо, като на военен.

— Да?

Фогел премести жълтеникавата папка в лявата си ръка и се усмихна:

— Детектив Стак?

— Детектив в оставка Терънс Стак. Сега просто Тери. Мога ли да ви помогна?

— Аз съм детектив Джой Фогел. Може ли да поговорим за кратко, ако имате свободно време?

Той погледна към папката:

— Фаустино ли ви изпрати?

Фаустино не я беше пращал. В действителност нямаше представа къде е в момента. Не ѝ се искаше да лъже обаче. Подозираше, че човекът отсреща веднага ще прозре лъжата и разговорът ще бъде доста кратък.

— Имахме брифинг тази сутрин. Бих желала да поговорим за 1978 година.

Стак хвърли поглед през рамо, след това отново се втренчи в нея. Очите му бяха уморени и кръвясали. Миришеше на застояла бира.

— Може ли да вляза?

— Не знам дали е добра идея.

— Само за няколко минутки, обещавам.

— Ако Фаустино ви е запознал с подробностите, значи знаете всичко. Нямам какво да добавя.

— Вие сте изследвали местопрестъплението. Вие сте били първият, който е пристигнал там, след като униформените са отцепили къщата. Писмените доклади не винаги съдържат всичко. Искам да знам какво е останало извън доклада — каза Фогел.

— Всичко е в доклада. Нищо не съм премълчавал.

Фогел не отговори. Премести папката в другата си ръка, като продължаваше да го гледа право в очите.

Стак също мълчеше и не отместваше поглед. Бил е детектив над трийсет години, с лекота можеше да спечели състезание по взиране с всекиго.

— Знам, че неразрешен случай като този ви човърка отвътре. Мога да ви помогна, но за целта трябва да поговорим.

Стак въздъхна, отключи вътрешната врата и я задържа отворена:

— Влизайте, преди да съм размислил.

Фогел се мушна под ръката му и влезе в къщата.

Озова се в малка всекидневна. В ъгъла ѝ върху две каси от мляко стоеше деветнайсетинчов телевизор, а срещу нещо бе поставен опърпан фотьойл, тапициран с кафява кожа. До него имаше сгъваема метална масичка с три празни бутилки от бира „Айрън Сити“, както и една наполовина пълна. От телевизора се чуваше дудненето на вечерните новини. Стак мина покрай нея и го изключи. Въздухът в стаята миришеше на застояло. Прииска ѝ се да отвори някой прозорец.

— Съпругата ви вкъщи ли е?

Стак се изхили:

— В отдел „Убийства“ ли работите?

Фогел кимна.

— Отказах се от съпругите, след като Номер Три се отказа от мен. Знаете как става — никога не си вкъщи, винаги първо мислиш за работата. Трудно се спи с образите на трупове, които се носят из главата ти, щом затвориш очи. Доста бях задобрял в изключването на тези картинки, щом пристъпех през тази врата, но очевидно недостатъчно. Някои те следват навсякъде, без значение искаш или не. На Номер Три не ѝ пукаше особено… поне в началото. Но след няколко годинки дори и най-добрите жени започват да се чувстват като девета дупка на кавала. Веднъж появи ли се подобно усещане, е въпрос на време да почнат да тъпчат куфарите.

Той взе полупразната бутилка и отпи дълга глътка, след която я протегна към нея:

— Искате ли? Имам още в хладилника.

— Не мога. На работа съм.

Той допи бирата, остави празното шише на сгъваемата масичка до трите му приятелчета и измъкна ново от хладилника в малката кухня. Отвори го на ръба на кухненския плот, удари солидна глътка, избърса устни с опакото на дланта си и се изтегна на фотьойла, с лице към нея и с бира в ръка.

— Не искаш този случай да се загнезди и в твоята глава, хлапе.

— За добро или за зло вече е там. Разкажете ми за 8 август 1978 година. За първия случай.

Той отпи още една глътка. Половината бутилка вече бе заминала.

— Трябваше да съм приключил за деня. Смяната ми свърши в 20.30 часа и просто си лафехме с един от колегите, когато дойде обаждането. Беше девет и петнайсет. Съсед съобщил, че е чул изстрели. Дежурният от 911 изпратил патрул, който открил труповете. Отцепили къщата и се свързали с „Убийства“. Трябваше да отиде Морган. Имаше още час до края на смяната, му, но пък детето му щеше да празнува дванайсети рожден ден и беше тъпо да пропусне подобно събитие заради някакъв си случай. Тъкмо бяха минали шест месеца от първия ми развод, нямах кой знае какво да правя, затова се съгласих да го заместя. Най-лошата шибана грешка в живота ми. Тогава не беше задължително да се ходи по двойки, затова отидох сам.

Гласът му секна. Той вдигна бутилката към устните си, но размисли.

— Къщата беше в Дормонт, на Бевърли Авеню 98. Три етажа, каменна фасада, идеално поддържана морава, още по-идеални цветя в сандъчета по прозорците. Все едно гледаш снимка в списание, същински Норман Рокуел13. Когато пристигнах, на място вече имаше три патрулки. Униформените бяха отцепили целия преден двор. Всички съседи се бяха събрали да гледат шоуто. Промуших се през полицейската лента и влязох вътре. Около касата на вратата имаше огромни трески. По всичко изглеждаше, че някой бе теглил един ритник на вратата и я бе избил. Спомням си, че късчетата дърво по пода бяха отбелязани като „Веществено доказателство №7“. Един от униформените ме позна и ми кимна към стаята отляво. По стълбите, които се намираха в противоположната посока, присвяткваха светкавиците на фотографите. Тръгнах наляво, към всекидневната. Там открихме жертвата от мъжки пол. Бяха го гръмнали в главата, точно тук. — Стак потупа с пръст средата на челото си. — Абсолютно чист изстрел, право в десетката. Задната част на главата му беше разпиляна по масичката за кафе и по килима. По всяка вероятност е седял на дивана, потънал в „Поуст-Газет“, изправил се е, когато извършителите са нахлули в къщата, и е направил една-две крачки, преди да го очистят. Деветмилиметров, кръгла глава, твърда ризница. — Той отново потупа челото си.

— Значи не са се опитали да го обезвредят?

Стак поклати глава.

— Било си е направо екзекуция. Влезли са, видели са го, гръмнали са го. Чиста проба екзекуция. Знаеш ли откъде знам? Беше изписано по лицето му. Видях го в очите му. Когато някой умира по този начин, той застива, уловен в капана на смъртоносния миг. В един момент си жив, следващата секунда вече не си. Изражението на лицето му говореше за пълна изненада. Още секунда-две — и щеше да почувства страх, гняв, нещо такова, само че още преди лампичките на тези мисли да засвяткат в главата му, той вече е бил мъртъв. Преди случката беше валяло здравата, затова успяхме да различим три комплекта отпечатъци от обувки, които водеха от входната врата до тази стая. Бяха влезли точно толкова, колкото да застрелят мъжа. Вътре в стаята нямаше стъпки. Това ми подсказа, че са дошли за него. Обикновените крадци биха обърнали стаята с главата надолу, а тия момчета не бяха го сторили.

— Тогава защо сте вписали в доклада „кражба с взлом“?

Стак цъкна с език и отпи още една глътка от бирата си.

— Беше идея на капитана. Дормонт е симпатично, безопасно място, винаги е било такова. Нямахме реални доказателства, че е било екзекуция, затова не искахме подобни хипотези да стигат до пресата. Ако не бях вписал „кражба с взлом“, щеше да ме отстрани от случая, да назначи някой друг на мое място, а аз не исках подобно нещо. — Той поклати глава. — Много тъп бях тогава. И сега, като гледам, не съм поумнял. Както и да е — той ми заяви, че ако успея да докажа, че е екзекуция, и заловя виновниците, ще променим доклада и ще кажем, че сме го написали така само за да хванем нашия извършител. И аз се съгласих. А не трябваше.

Той допи бирата, остави бутилката при останалите празни и си взе нова от хладилника.

— Жертвата от женски пол беше на стълбите. Мило миниатюрно създание. Патологът каза, че е на около двайсет и три — двайсет и четири години. Не по-възрастна, със сигурност.

Фогел се намръщи:

— Защо са тези предположения? Не сте ли я идентифицирали?

— Прочела си доклада, следователно знаеш какво сме открили и какво — не. — Махна с ръка. — Остави ме да довърша, после ще говорим. Ако не ти разкажа тази част сега, не съм сигурен, че ще мога да си излея душата напълно.

— Добре, значи сте открили жената на стълбите?

Той кимна:

— Дрехите ѝ бяха на парцали — сигурен белег за изнасилване. Вероятно изнасилвания, тъй като си имахме работа с трима извършители. Патологът откри проби от поне двама души. Технологиите през 1978 година не бяха това, което са сега. И тя беше застреляна — също като мъжа. Но за разлика от мъжа изражението по нейното лице бе доста след стадия „изненада“. „Уплашена до смърт“ е твърде мек израз. Изглеждаше притеснена. Не за онова, което ѝ се случва в момента, а при мисълта за онова, което предстои да се случи. Аз… — Той спря за секунда, прокашля се. — Открих следи от нокти по стената и по дървените стъпала. Мисля, че се е опитвала да се качи на горния етаж. Имате ли деца, детектив?

Фогел поклати глава.

— Аз също, но познавам въпросното изражение. Виждал съм го по лицата на други жертви — когато родител се притеснява за детето си много повече, отколкото за собственото си състояние. Минах покрай криминалистите и фотографа и се качих по стълбите. Някъде дълбоко в съзнанието си вече се опитвах да се подготвя за гледката на мъртво бебе. Случвало ми се е и преди — най-лошото, на което може да станеш свидетел. Един от онези образи, което засядат в мислите ти и не те оставят на мира до деня, в който умреш, а може би и след смъртта. Предполагам, скоро ще знам със сигурност.

Очите на Стак бяха пълни с болка и тъга. Опита да се стегне и продължи:

— Първо усетих смрадта. Не миризмата на труп, дори не на изгорял труп, въпреки че именно на такъв приличаше — суха, прашна миризма, все едно си отворил врата към таван, който е стоял запуснат твърде дълго. На пода имаше три тела. Никога преди не бях виждал нищо подобно. Изглеждаха обгорени, съсухрени, като че ли цялата влага бе изцедена от тях. Разглеждала си снимките. Един от фотографите каза, че все едно нещо е изсмукало живота от тях и е оставило само празна черупка. Патологът сподели, че му приличали на жертвите от Помпей. Виждала ли си снимки от Помпей?

Фогел поклати глава.

— Потърси. Труповете, които видях, приличаха на телата след изригването на Везувий. Сякаш бяха направени само от пепел. Струваше ми се, че ако ги докосна, ще се превърнат на прах, ще се разпаднат. И тримата бяха по гръб, но двама изглеждаха така, все едно се пресягат да вземат нещо. Устата на всички бяха отворени в някакъв безмълвен писък. Лежаха на пода около креватче. Малко креватче. Детско.

Фогел се намръщи:

— В доклада не се споменава дете.

— Понеже не намерихме дете. Не открихме нищо, което да подсказва, че изобщо е имало дете. Легълцето беше празно. Стаята беше повече от празна. Нямаше чаршафи на креватчето. Нямаше дрехи в гардероба. Нямаше книги. Нямаше снимки. Едно празно легло, един празен гардероб и един стол до леглото — и толкова. Интуицията ми подсказваше, че това е детска стая, но нямаше абсолютно нищо, което да подкрепи теорията ми. Ако изключим мебелите, беше напълно празна. Но усещането бе като за детска стая. — Той отпи от бирата и насочи бутилката към нея: — Което ми напомня за въпроса ти отпреди малко — за идентификацията. Не открихме нищо в къщата. Нито лични карти на възрастните, нито фотографии по стените, нито дори сметка за газ. Кухненските шкафчета и хладилникът бяха празни. Възрастните явно са притежавали вещи, колкото се побират в куфар. Открихме два в голямата спалня — нейният и неговият. В банята имаше четки за зъби и малък туристически несесер със самобръсначка, четка за коса, такива неща. Никакъв личен елемент в цялата къща. Оказа се, че е собственост на някакъв инвеститор в недвижими имоти, който пребивава във Флорида и си няма понятие, че някой живее там. Не спрял водата, за да не замръзнат тръбите. Платил на някаква фирма да пообзаведе, наел градинар да поддържа моравата… Двете застреляни жертви явно са се самонастанили.

— Мислите, че е имало дете и някой го е отвлякъл — обади се Фогел. Беше повече твърдение, отколкото въпрос.

— Както казах, не открихме никакво доказателство, че изобщо е имало дете — никакви дрешки, никакви играчки… стаята беше напълно празна. В баните също нямаше нищо, което да подсказва наличието на дете… но лицето на онази жена… — Гласът му секна. Той надигна бутилката и отпи.

— А има и друго, което не се връзва — продължи след малко. — Открихме трима мъртви извършители в онази стая. Обувките им съвпадаха напълно с трите комплекта отпечатъци, които установихме на долния етаж. Следователно, ако е имало дете, кой го е отвлякъл?

— Четвърти човек?

— Четвърти… — повтори той замислено. — Прекарах повече от десетилетие в търсене на този мистериозен „четвърти“ и стигнах до кривата круша. Когато другите трупове почнаха да се появяват — всяка година нов и все на същата дата, днешната дата, — все повече се убеждавах, че има още някой, когото сме пропуснали. Сигурен бях, че онзи, четвъртият, е убил първите трима, взел е детето, премахнал е всички доказателства за съществуването му и оттогава насетне убива по един всяка година. Този човек е истински призрак… а когато подобни мисли веднъж забият нокти в мозъка ти, случаят не престава да те тормози. — Той надигна отново бутилката, поднесе я към устните си, след което явно размисли и я сложи на сгъваемата масичка при другите. — Трябва да се дистанцираш от цялата тази бъркотия. Остави я да се пенсионира с Фаустино. Аз му пуснах тази муха, а ако и ти „прихванеш“, ще прекараш остатъка от кариерата си в преследване на призрак. Всеки твой ден ще преминава в очакване най-накрая да стане 8 август. Не ти трябва подобен таралеж в гащите. Хич не ти трябва.

Фогел знаеше, че най-вероятно е прав. И Фаустино ѝ бе намекнал нещо подобно. Но случаят вече се бе загнездил в главата ѝ. Беше пуснал корени. А и нямаше на света нещо, което да обича повече от една хубава мистерия за разгадаване.

— Колко трупа вече има на онази дъска на Фаустино? Тринайсет? Четиринайсет?

— Шестнайсет.

Очите на Стак потърсиха бирата. Не посегна към нея обаче.

— Седемнайсет, до края на деня. Може да си сигурна. Както си сигурна, че часовникът тиктака.

— Казахте, че възрастните са се самонастанили. Открихте ли кола? Може да са живеели в нея и всичките им вещи да са били там?

Стак поклати глава:

— Помислихме и за това. През онези години докладите за изоставени превозни средства постъпваха директно в кабинета на кмета. Извозваха ги от една фирма на име „Макган и Честър“. Не съм сигурен кой се занимава с това в наши дни. Определихме периметър от осем квадратни километра около къщата, оглеждахме под лупа всяка кола, която извозваха през следващите шест месеца. Имахме няколко претендента — главно коли, пълни с дрехи, — но отпечатъците, които открихме в тях, не съвпаднаха с тези на мъжа и жената от къщата. Техните, между другото, не бяха в нито една база данни — нито местна, нито федерална.

Очите на Стак не се отделяха от бирата. Най-накрая се реши, пресегна се, взе я и я допи.

— Изкарах двайсет и осем години в питсбъргското полицейско управление, двайсет и четири от които в отдел „Убийства“. Разкрил съм над сто случая. Малкото, които не съм успял да разреша, вероятно ще си останат така, но поне знам, че съм направил всичко, което е било по силите ми. Затова съвестта ми е чиста. Единственият, който все още ме тормози, е този. — Той понижи глас и зачопли етикета на бирата. — Интуицията ми подсказва, че всичко е заради изчезналото дете. Всички тези трупове. Тогавашният патолог ми беше приятел. Когато направи аутопсията на онази жена, потвърди, че е раждала поне веднъж. Не съм го включил в доклада си, но мисля, че трябва да го знаеш. Фаустино знае. Сигурен съм, че детето е някъде там. Сега би трябвало да е поне на 14. Ако наистина искаш да разрешиш случая, намери детето.

Таванът на дългия коридор се извиваше в голяма, изящно украсена арка, която достигаше височина поне пет-шест метра. Самият таван и арката бяха декорирани с тъмен махагон и нещо, което приличаше на мраморни плочи. Като допълнение на елегантния дизайн през три метра бяха окачени кристални полилеи.

Коридорът завършваше със стълбище, широко в основата си, извито, което изчезваше нагоре към следващия етаж. Когато се приближих, осъзнах, че стълбите не само водят нагоре, но се спускат и надолу, към сутерена.

От главния коридор тръгваха безброй по-малки коридори, а по стените се редяха врати и от двете страни — всичките затворени. Във всеки от страничните коридори стояха не по-малко от двама души, облечени със същите дълги бели палта като останалите. Очите им ни следваха, докато вървяхме със Стела през централната част на къщата, чак докато излязохме през една от петте стъклени врати в задната част и се озовахме в обширен, кръгъл вътрешен двор, покрит с калдъръм.

Стела бе застанала неподвижно и ме чакаше. Ръцете ѝ в ръкавици бяха сплетени зад гърба. Вятърът си играеше с тъмната ѝ коса и я развяваше над дясното ѝ рамо.

— Не бъди толкова пипкав. Не е любезно да караш домакинята да чака.

— Съжалявам, просто се любувах на дома ти.

— Не трябва да се извиняваш толкова често, освен ако целта ти не е да бетонираш социалния си статус някъде далеч под онзи, към когото е насочено извинението ти. Предполагам, че за конкретния случай важи с пълна сила. Госпожа Оливър ясно подчерта, че ти стоиш по-ниско от мен и винаги ще е така. Затова ли постоянно вървиш зад мен, а не редом с мен? Тънкостите на психологията не спират да ме изумяват.

Прекосих вътрешния двор и застанах от лявата ѝ страна.

— Исках да кажа, че домът ти е толкова великолепен, та е напълно възможно човек да се разсее, докато му се любува. Иска ми се да му се насладя, не да препускам през него.

— Ако това си имал предвид, така и трябваше да се изразиш. Що се отнася до тази къща, тя е само едно място. Не по-добро и не по-лошо от което и да е друго.

— Много по-красиво от мястото, където живея аз.

— По-красиво? Разбира се. Тук съмнение не може да има. Но по-добро! Две тотално различни понятия и човек би могъл да спори и за двете, предполагам.

Тя пристъпи към края на вътрешния двор, покрай белите метални градински мебели и белите рози във високи вази, към калдъръмената лъкатушеща пътечка, водеща към огромен парк. Буйната трева заливаше хълмчетата наоколо, осеяни с дървета. Всички бяха високи и добре оформени — покров от зеленина с леко загатнат оранжево-кафяв нюанс заради докосването на есента.

Непознати с дълги бели палта стояха сред дърветата. Очите им бяха впити в нас. Бяха толкова много, че не можех да ги преброя. Когато Стела погледна към тях, те извърнаха очи. Някои дори пристъпиха зад дърветата. Никой обаче не си тръгна. Дори ми се струваше, че прииждат още и още, въпреки че не можех да кажа откъде.

Стела тръгна по калдъръмената пътечка. Побързах да я последвам, за да съм до нея и да не изоставам като преди.

— Дори в гора човек може да се чувства пленник, докато други откриват свободата в затворническата килия.

— Затова ли написа „помогни ми“ на пейката? Чувстваш се пленница?

Стела се засмя.

— О, бе толкова отдавна. Просто дело на хиперактивно детско въображение. Не му придавай чак такава важност.

— Значи не ти е нужна помощ?

С крайчеца на окото си мярнах един от хората в бяло да обикаля ствола на голям дъб в опит да застане срещу нас, без да го виждаме.

— Не ми е нужно нищо — отвърна Стела. — Написах го в момент на слабост.

Тя млъкна, пристъпи по-близо, изправи се на пръсти и се приведе към мен. Устните ѝ почти докосваха ухото ми. Топлият ѝ дъх, който усещах по врата си, накара кръвта ми да кипне.

— Внимавай какво приказваш — прошепна. — Дърветата тук имат уши.

Сетне отстъпи, смръщила лице.

— Вониш отвратително, все едно си спал на дъното на контейнер за боклук зад онази твоя мазна дупка.

— Съжа…

Очите ѝ се присвиха и тя си пое въздух, несъмнено за да ме скастри отново.

— Така мирише работата — изстрелях аз, преди тя да каже каквото и да било.

— Тц-тц, горкичкият Джак. Умът ми не побира защо човек доброволно би се подложил на ежедневна свинщина.

— Харесват ми хората там. Добронамерени са. Г-н Крендал се грижи за мен. И за Леля Джо също. Като едно голямо семейство сме — отвърнах.

— Леля ти е още жива, нали? — попита Стела, като продължи по калдъръмената пътечка.

— Да.

— „Да“ какво?

— Леля Джо още е жива.

— Не твърде добре обаче, предполагам?

— Болна е от рак. В напреднал стадий. Не съм сигурен колко още ще е с нас.

— Може би скоро ще се присъедини към родителите ти. Предполагам, че и те все още са мъртви?

Не отговорих.

С всяка крачка ароматът на ванилия ме обгръщаше все повече и повече. Усетих, че се мъча да се приближа до Стела колкото може повече. Роклята ѝ докосваше крачола на панталона ми, докато се разхождахме. Погледнах назад, към къщата, и видях госпожа Оливър да върви по пътечката зад нас, на не повече от трийсетина метра. Очите ни се срещнаха за секунда. Обърнах се отново напред.

— Защо всички ни преследват? Онази Оливър е зад нас.

— С какво друго предлагаш да си запълват времето?

— Изглежда странно.

— За теб — може би, но за мен би било странно да не ме следват по петите. Не мога да се сетя за момент, когато госпожа Оливър не е била на една ръка разстояние.

— Ами тези другите? Защо са тук?

— Че къде другаде да са? Спрях. Беше ми писнало.

Стела направи още няколко крачки, след което също спря и се извърна към мен:

— Какво има, Джак?

— Защо съм тук? Опитвам се да говоря с теб, а ти ми отвръщаш със загадки. Чак главата ме заболя. Познавам те през половината си живот, но имам чувството, че не те познавам изобщо. Ти ме докара тук. По-точно, ти нареди да ме докарат тук. Очевидно искаше да ме видиш. Кажи ми защо. Правим едно и също от осем години и все още нямам представа какво е всичко това.

Тя сведе поглед и пристъпи от крак на крак.

— Нямах представа, че съм се превърнала в такова бреме за теб.

— Не съм казвал, че си бреме.

— Може би просто трябва да ме забравиш.

— Не съм сигурен, че ще мога.

— В такъв случай трябва да се научиш да живееш за мига. Миналото отдавна е отлетяло, а бъдещето никога не може да бъде достигнато. Тук и сега — единствено това има значение. — Тя се обърна. Дългата ѝ коса литна във въздуха. — Хайде, Пип! Има още нещо, което искам да ти покажа!

Сви зад ъгъла и изчезна от погледа ми.

Стоях неподвижно известно време и замалко да тръгна обратно към къщата, но после усетих очите на госпожа Оливър, които дълбаеха дупка в гърба ми, и предположих, че се надява да си тръгна, да оставя Стела и никога повече да не се връщам. Тази мисъл ми бе достатъчна, за да я последвам по калдъръмената пътечка, виеща се сред дърветата.

Детектив Фаустино Брайър седеше на пейка срещу сградата, в която живееше Дънкан Белино. Държеше „Челюсти“ с меки корици. Уличката, където бе открит трупът на Анди Олин Флак, бе съвсем близо, а срещу нея пък бе закусвалнята, в която най-вероятно Флак е хапвал последното ядене в живота си.

Хлапето беше в сградата — бе сигурен. Не в апартамента, където живееше — и в това бе сигурен. Белино бе разследван за трафик на дрога, затова преди около три месеца детектив Хортън от отдел „Наркотици“ поиска съдебна заповед за подслушване на жилището на момчето и я получи. Сложиха „бръмбар“ в телефона в кухнята и разположиха пет микрофона из апартамента — един във всекидневната, един в кухнята, по един във всяка спалня и още един в банята. Детектив Хортън в момента се намираше в червен ван с надпис „Килимите на Кармин“ отстрани, паркиран половин пресечка по-нататък, заедно с още трима полицаи от отдел „Наркотици“. Чакаха да чуят нещо интересно. Фаустино познаваше Хортън от почти десет години, затова, когато го попита дали и той може да слуша днес, Хортън му даде портативен приемник и му каза, че му дължи не по-малко от четири билета за мач на „Стийлърс“. Можел да слуша какво става, но не във вана. Детектив от „Убийства“, присъстващ при операция на „Наркотици“ — можело да повдигне неудобни въпроси, ако се разчуе.

Приемникът бе във вътрешния джоб на якето на Фаустино. В ухото му бе напъхана малка жична слушалка. Натика я по-навътре, завъртя копчето на приемника да провери микрофоните един по един. Всички мълчаха.

Фаустино тъкмо връщаше копчето в първоначална позиция, за да повтори процедурата, когато Хортън седна на пейката до него и отвори вестник, Фаустино хвърли един поглед на заглавията.

— Нали знаеш, че този вестник е отпреди две седмици?

— Само с това разполагаме във вана. Мисля, че вече знам проклетото чудо наизуст. Най-близкото до порно нещо, което има, е една реклама на трета страница — на дамски бикини в „Джуъл Гросърис“. Най-смотаната операция на всички времена.

Очите на Хортън бяха скрити зад тъмни авиаторски очила. Дясната му ръка бе покрита с татуировки — дра-кони, рицари и мечове. Беше ги направил, за да не си личи отдалеч, че е ченге. Повечето от отдел „Наркотици“ постъпваха така. Тактика, жизнено необходима за оцеляването по време на операции под прикритие.

Хортън извади пакетче дъвки от джоба си, метна една в устата си и предложи на Фаустино, който поклати глава.

— Та какво научи за хлапето? Хортън сви рамене.

— Не много. Появи се в полезрението ни преди две години. Закопчахме един келеш с осемдесет и пет грама трева точно до гимназия „Брентууд“. Отне му около три минути да изпее, че Белино е дилърът му. Белино тогава беше в началното училище, но вече е старо куче. Добър ученик, среден успех петица. Някое-друго сбиване в даскалото, нищо сериозно. Хванаха го да краде от магазин преди няколко години, но съдията го остави да му се размине с предупреждение заради добрите му оценки. Пък и не беше обирът на века. Отмъкнал кутия макарони със сирене от кварталния магазин. Идва от разбито семейство. Никаква следа от майката — изглежда, е духнала преди доста време. Баща му също не е цвете за мирисане. Преместил се от Чикаго, започнал работа в топлоцентралата. Не след дълго обаче я затворили. Сега се хваща на временна работа. Бил е в армията през войната, но както при повечето от тези момчета, не всичко от него се е върнало обратно. В началото гледал да се държи на положение, но в последно време липсата на сигурна работа го кара да откача. Спи през повечето дни, излиза да кърка по нощите и се прибира, олюлявайки се, по изгрев. И така до безкрай. Хлапето на практика се отглежда само. И като се вземат всички тези неща предвид, не се справя зле.

— Имаш предвид, ако не вземаме предвид наркотиците?

— Да де, ако не броим дрогата. Когато бащата остана без работа, почна на дребно, само колкото да осигури храна на масата. Ако се беше ограничил само с тревата, сигурно щяхме да го оставим на мира. Но както казах, оценките му са добри, а умният дилър е опасен дилър. Не му отне много да създаде канал за разпространение, нае неколцина и вече направо си има малък бизнес. Стоката получава от един от най-големите играчи в града — Хенри Крокет. По петите му сме от известно време, но не може да изровим нищо, което да издържи в съда. Крокет бързо вижда потенциала у хората и очевидно е взел Белино под крилото си. Хлапе като това с ментор като него си е експлозивна комбинация, затова се надяваме да дръпнем шалтера колкото се може по-скоро и да използваме момчето, за да ударим Крокет. Белино обаче е станал доста изкусен на крехката възраст от шестнайсет години. Вече е в играта с по-сериозни неща — хероин, крек, кока, лекарства с рецепта — и някак си съумява да не се набива на очи. Не знаем къде складира дрогата, кой точно работи за него или колко се е разпростряла мрежата му. Дърпа конците и се изхитрява да остане чист. Където и да излезе, го следят обективи, но освен няколко бързи срещи между него и Крокет не сме успели да заснемем нищо използваемо. Ако се замотаем още, няма да се учудя хлапакът да порасне и да превземе цялата империя на Крокет. Трябва да го смачкаме преди това.

— Когато аз бях на шестнайсет, колекционирах бейзбол-ни картички и работех в пицария — отбеляза Фаустино.

— Казах ти, че момчето е умно. Не съм казвал нищо за теб. Какво те кара да си мислиш, че има връзка с твоята „Стена на чудатостите“?

Фаустино кимна към закусвалнята по-нататък по улицата и му разказа за трупа на Флак, открит в уличката отсреща през 1987 година.

— Доста тънка връзка.

— Сам го каза — не съм чак толкова умен. Хортън кимна към сградата отсреща:

— Там си имат цял малък арсенал. Най-малко шест оръжия, регистрирани на името на бащата, а вероятно и други, които не са в системата. Когато го прибрали за кражбата, Белино носел автоматичен нож.

Слушалката изпука в ухото на Фаустино. Някой от вана се включи:

— Открихме Белино. Забелязахме го на прозореца. Третия етаж, апартаментът на Гарджъри.

— Гарджъри?

Хортън прелисти страницата на вестника:

— Четиресетгодишна, сервитьорка. Работеше в любимата ти закусвалня нататък по улицата, докато не я събори някакъв вид рак. Освен посещенията при лекари не излиза много-много. Племенникът ѝ се грижи за нея. Може би работи за Белино. Мислим, че Белино може да е разбрал, че апартаментът му се подслушва, затова да е пренесъл бизнеса си един етаж по-горе, в жилището на Гарджъри.

— Как се казва племенникът?

— Джон Едуард Тач. Белино го нарича „Джак“. Шестнайсетгодишен, чисто досие.

— Апартаментът на Гарджъри не се ли подслушва?

Хортън поклати глава:

— Съдията не ни разреши. Дори не може да следим Тач извън сградата, понеже е непълнолетен. Направо мира не ми дава, защото съм сигурен, че е замесен в цялата работа. Малко преди да дойдеш, изхвърча от закусвалнята на пожар — той работи в кухнята, — прибяга до апартамента и след няколко минути изскочи отново. По принцип не би трябвало да го правим, но пуснах един от моите да го проследи — за всеки случай. От всички места, където можеше да отиде, избра да се забие в гробището. Трябваше да се оттеглим — прекалено лесно щеше да ни забележи.

Фаустино се замисли над чутото.

— Значи може би Тач работи като посредник между Велино и Крокет?

— Така мислим. Крокет знае как да не си цапа ръцете. Обучава Белино в тънкото изкуство на дилърството, сам той стои настрани, а Тач изкарва странично малко пари като посредник. — Хортън понижи глас: — Помниш ли, че ти казах, че лелята е болна от рак? Няма застраховка, а племенникът плаща всички сметки в брой — със сигурност не печели толкова, като мие чинии. Радиото отново изпука:

Върлината излиза от предния вход.

Фаустино потисна импулса си да погледне към сградата и сведе очи към книгата си. Погледът му попадна на думите: „Разберете, в океана бялата акула не се страхува от никого. Другите риби се стремят да се скрият от онези, които са по-големи от тях. Изработват си инстинкт Но бялата акула не се крие от нищо. Тя не познава страха.“14

Зад него Хортън се взираше във вестника. По-точно, взираше се през вестника, Фаустино не беше забелязал малката дупка на сгъвката, когато Хортън се преструваше, че чете преди.

Хортън заговори тихо:

— Този тип се появи малко след като Тач зачезна. Не живее в сградата, не сме го виждали из квартала.

— Някой нов от хората на Крокет?

— Възможно е.

Без да извръща лице, Фаустино наблюдаваше как мъжът излезе от предната врата на сградата, измъкна чифт огледални слънчеви очила от джоба на ризата си и ги сложи, пое си дълбоко въздух и се усмихна, сетне се завъртя наляво и закрачи по тротоара.

Преди Хортън да възрази, Фаустино се изправи и тръгна след мъжа, като го следваше на около три метра зад него по отсрещния тротоар.

Калдъръмената пътечка се извиваше сред най-прекрасната градина, която бях виждал.

Стела някак си успяваше винаги да е две-три крачки пред мен. Ваниловият ѝ аромат се носеше из въздуха. Тананикаше си някаква мелодийка, която не можах да разпозная, нещо, което със сигурност бях слушал, но също като нея самата, ми убягваше. Токчетата ѝ тракаха върху камъните. Когато се улових, че зяпам краката ѝ, подаващи се изпод черната ѝ рокля, се насилих да отместя поглед. Да я наблюдавам, беше влудяващо. Когато и погледнех, всички рационални мисли се изпаряваха от главата ми. Това момиче, това невероятно красиво момиче. Когато сви зад един завой на няколко крачки пред мен и изчезна от очите ми, би следвало да се зарадвам на предоставената ми възможност да си отдъхна. Вместо това ускорих крачка. Ароматът на ванилия ме теглеше към нея.

От другата ми страна двама мъже с дълги бели палта се извъртяха покрай стволовете на два чинара, така че дърветата да са между тях и мен.

Върлината имаше мръсна руса коса, леко разрошена, подстригвана за последно преди може би месец, ако не и повече. Носеше кафяви мокасини, джинси и зелено яке, въпреки че беше достатъчно топло. Даже от отсрещния тротоар Фаустино разпозна леката издутина под лявото рамо. Мъжът беше въоръжен. Нещо в поклащането на ръцете винаги ги издаваше, Фаустино изчисли, че е висок малко под метър и осемдесет. Вероятно преполовил чети-ресетте. Трудно бе да се каже със сигурност. Успя съвсем бегло да зърне лицето му.

Върлината беше предпазлив — спираше почти на всяка пресечка, за да се вгледа в произволни витрини и да изучи онези, които вървяха пред и зад него — опитен, търпелив, склонен да изчаква. Когато мъжът сви по Уилок Роуд и изчезна от погледа му, Фаустино изруга, ускори крачка и притича през бавно пъплещия трафик по Браунсвил, като едва не бе пометен от някакво хлапе в тунингован „мустанг“, прекалено погълнато от гърмящата в колата музика.

Уилок Роуд пресичаше Браунсвил на стръмен хълм. Чак когато се изкачи на най-високата точка, Фаустино успя да зърне отново мъжа — тъкмо навреме, за да види как онзи сяда зад волана на черен „Понтиак GTO“, паркиран на западната страна на улицата. Вратата се затвори с дързък трясък, последван от гърленото ръмжене на двигателя.

Без повече да се притеснява дали ще бъде забелязан, или не, Фаустино ускори крачка. Бутна встрани някакъв младеж на трийсетина години, който разхождаше сибирското си хъски по тротоара, и успя да види номера на понтиака малко преди возилото да се вклини в трафика и да изчезне зад следващия хълм, оставяйки след себе си само кълба дим.

— Побързай, Пип! Не трябва да караш една дама да чака!

Вървях по калдъръмената пътечка през все по-гъстите дървета — цяла гора, върху пространство, по-голямо от моя квартал. Слънцето бе залязло и пътят ми се осветяваше от миниатюрни бели блещукащи светлинки, окачени по клоните над главите ни, подобно на изкуствени звезди, разпръснати из нощното небе.

Калдъръмената пътечка изведнъж рязко свърши. Пред нас се простираше друг вътрешен двор, покрит с каменни плочи, в средата на който имаше басейн, пълен с вода, която в момента изглеждаше тъмносиня. Светлинките от пътечката продължаваха и над водите му, висяха на дълги жици, преплитащи се в привидно случайни орнаменти от единия край на двора до другия като балдахин от светлина. Водната повърхност под тях блестеше, развълнувана и потръпваща под ласките на тънкия ветрец. Самият басейн изглеждаше така, сякаш е издялан в камъка — по-скоро случайно дело на природата, отколкото създадено от човека чудо.

Отсреща имаше малка постройка. Някъде вътре бе запалена една-единствена лампа, от която прозорците грееха. Пред нея стояха мъж и жена в бяло. Преброих още четирима при дърветата.

Стела застана досами водата с гръб към мен. Кожата ѝ изглеждаше неестествено бледа под изкуствената светлина.

— Вониш, скъпи мой Пип. Измий се.

— Моля?

Тя пристъпи от крак на крак и въздъхна:

— Изкъпи се. Почисти се. Прави каквото искаш, само махни тази смрад от себе си.

Тя клекна, свали дясната си ръкавица и потопи пръсти във водата.

— Прилично топла е.

— Няма да…

— Да не би да си срамежлив, Пип? Никога ли не си се събличал пред момиче?

В интерес на истината — не бях. Имаше едно момиче, преди година, на купон в старата стоманолеярна на Чърч Роуд — Миси Уидман. Познавахме се покрай училище, но не бяхме разменяли кой знае колко приказки. Двамата се бяхме озовали в тясно килерче по време на игра на „Шейсет секунди“, докато Дънк се сваляше с Карла Бий-дър. Между четирима ни се разхождаше бутилка „Джак Даниъл’с“, която Дънк бе отмъкнал от баща си. Въпросната игра бе любима на Дънк, понеже обикновено всички се напиваха за не повече от пет минути, след което се разпръскваха в тъмното по двойки. Бих описал преживяното като „напрегнато-неловко“. Опитах се да я целуна, но устните ми се приземиха върху носа ѝ. Изтъркаляхме се от килерчето, без да стигнем доникъде, след което и двамата предпочетохме да пием, вместо да опитваме нещо друго. Впечатляващият махмурлук в неделната сутрин беше подобаващ завършек на… хм… липсата на завършек.

Видяхме се с Миси в училище следващата седмица. Кимнахме си неловко. Премести се със семейството си във Филаделфия около месец по-късно.

Стела килна глава и ме погледна. Върху устните ѝ при-пърхваше лека усмивка:

— Даже и пред приятелката ти Герди?

— Откъде знаеш за Герди?

— Няма проблем, Пип. Двамата с теб се виждаме веднъж годишно. Нямам нищо против да притежава тялото ти. Разбирам, че имаш определени нужди. Животът на момчетата се върти около тези нужди. — Заигра се с един пръст с къдриците на дългата си кестенява коса. — Но сърцето ти принадлежи на мен. Мисля, че и двамата сме наясно, нали, Пип?

— Много момичета са ме виждали гол — избълвах аз, прекрасно осъзнавайки колко фалшиво прозвучаха думите ми.

— Финият аромат на непроветрявана закусвалня ги привлича неудържимо, предполагам. — Пръстът ѝ се премести към устата и очерта контура на долната ѝ устна. — Моля те, Пип, измий се.

Погледнах двамата, стоящи пред къщичката, останалите, сред дърветата, всички онези очи, впити в нас. Опитах се да помръдна, но ръцете и краката ми не пожелаха да се подчинят.

Стела въздъхна и се приближи до един шезлонг досами водата. Обърна се към басейна, с гръб към мен.

— Моят малък Пип. Толкова възхитително срамежлив.

Тя се пресегна и дръпна ципа на роклята си додолу.

Черният плат се свлече от раменете ѝ и кацна върху каменните плочи в краката ѝ. За един кратък миг единствените ѝ дрехи бяха черен сутиен и бикини в същия цвят — като статуя с идеално гладка бяла кожа, обливана от лунната светлина и мекото блещукане на окачените върху жиците лампички. Тя свали обувките си, махна останалата върху ръката ѝ ръкавица и без да поглежда към мен, скочи във водата, прорязвайки повърхността ѝ безшумно и гладко, както нож — масло.

В този край басейнът беше плитък, не повече от метър и двайсет — метър и петдесет. Тя с лекота заплува покрай ръба. Показа се на повърхността от отсрещната страна, извърна се и ми се усмихна.

Изритах обувките си встрани и съблякох мръсната си тениска с жест, напълно противоположен на грациозността, която Стела бе демонстрирала преди малко. Едва не се изтърсих по задник, докато се мъчех да събуя джинсите си. Тя проследи цялата тази процедура с кискане. Едната ѝ ръка бе върху ръба на басейна. Останах само по боксерки, прекрачих купчината дрехи и се метнах в басейна като камък. Когато краката ми докоснаха дъното, се изстрелях обратно нагоре. Там, където стоях, беше дълбоко само около метър и петдесет — точно колкото да мога да се подам над водата. Вътре бе по-топло, отколкото навън. В ушите и носа ми бе влязла вода, затова разтърсих глава.

Стела ме наблюдаваше с любопитство от другия край на басейна. Усмихваше се, но не каза нищо.

Погледнах я. Опитах да я приближа, но само след крачка разбрах, че става прекалено дълбоко.

— Не мога да плувам.

— Наистина ли?

— Леля ми веднъж ме прати на плувен лагер през лятото. Бях на девет или на десет, не помня точно, но никога не успях да му хвана цаката. Три пъти съм пробвал и най-накрая се отказах. Пък и от плуване тук няма голяма полза — не е като да сме близо до океан или нещо подобно.

— Нима не би ти се искало някой ден да отидеш до океана?

— И тук ми харесва.

— Не искаш ли да видиш света? Да пътуваш до далечни места? Да откриваш нови неща?

Свих рамене:

— Тук са приятелите ми. Тук е леля ми. Работата ми. Е, някой ден… кой знае.

Водата караше думите ни да звучат странно, с някакво леко ехо, вибриращо през пространството, което ни делеше. И най-лекият шепот прозвучаваше като вик.

— Би ли дошъл с мен до океана? Ако реша да отида?

— Това ли искаш?

— Отговаряш на въпроса с въпрос, Пип. Чудя се от кого ли си научил подобно нещо…

— Мисля, че бих.

— Какво?

— Бих дошъл с теб.

— И ще изоставиш леля си? Приятелите си? Онази твоя работа, която очевидно много обичаш?

— Е, не днес, но някой ден…

— Човек може да чака да настъпи „някой ден“ цял живот. Питай леля си дали е дочакала нейния „някой ден“. — Стела отметна мократа коса от челото си. — Ще прекараш целия си живот в този град, в тази мижава закусвалня. Никога няма да изкачиш планина. Никога няма да се спуснеш в мрачна пещера. Никога няма да се разхождаш но улиците на Париж. Дори няма да отидеш до Ню Йорк — най-големия град, само на няколко часа път оттук, но въпреки това за момче като теб подобно пътешествие изглежда невъзможно. Ще затвориш очи за секунда и когато ги отвориш, ще си се озовал в люлеещ се стол в някакъв старчески дом тук, в Пенсилвания, животът ти ще е зад теб, а твоят „някой ден“ няма да е нищо повече от далечен мираж. Този град е пълен с хора като теб.

— Ако смяташ, че съм толкова посредствен, защо сега съм тук?

— Защото днес е нашият ден, забрави ли? Нима ни е нужна друга причина?

Стела постави и двете си ръце върху ръба на басейна, погледна небето и се отпусна по гръб. Върху оголената ѝ кожа проблясваха ситни капчици. Черната материя на бельото ѝ блещукаше под бледата светлина. Коленете ѝ бяха леко присвити.

Направих още една крачка напред. Водата вече стигаше до брадичката ми.

— Защо ми изпращаш пари?

— Мисля, че вече ти казах. Не ти изпращам нищо.

— Знам, че си ти.

— И защо бих постъпвала така?

Огледах огромния двор, басейна, светлините на къщата, които се процеждаха през клоните на дърветата.

— Не знам — някакъв вид благотворителност?

— Ти не си „благотворителност“ за мен, Джак.

— Така ли? Тогава какво съм?

Тя отпусна краката си отново във водата и се засмя палаво:

— Сигурен ли си, че не можеш да плуваш?

— Има поне трима инструктори в онзи летен лагер, дето ти го споменах, които с най-голямо удоволствие писмено ще потвърдят, че не е добра идея да припарвам близо до вода.

— Лошо.

Лявата ѝ ръка изчезна под водата и след малко се появи, стиснала сутиена. Тя го метна през басейна и той цопна на няколко сантиметра от лицето ми. Гледах захласнато как се пресяга, сваля гащичките си и ги хвърля към мен. След това се изкиска и се гмурна.

Водата бе потресаващо черна.

Гледах като хипнотизиран мястото, където се намираше Стела допреди малко, затихващите вълнички, кръгчетата, които се разширяваха, докато достигнеха до мен и се оттласнеха обратно, към сутиена и бикините ѝ, които се клатушкаха там, където не можех да ги докосна. Не можех да видя нищо под повърхността. Всичко потъна в тишина. Секундите се превърнаха в минути.

Стела изплува на няколко метра встрани от мен и тръсна глава, за да отметне косата от челото си.

Отворих уста и понечих да кажа нещо, но тя вдигна пръст към устните си.

Очите ми постоянно се връщаха към двата силуета около малката къщичка. Не бяха помръднали от местата си, също както и онези в горичката. Не преставаха да ни гледат алчно, без да обелят и дума. Сетих се за пушката, която госпожа Оливър носеше под палтото си всички тези години, и се вгледах под палтата на двамата до къщичката, но от това разстояние не можех да кажа със сигурност дали под тях има оръжие. Инстинктите ми обаче подсказваха, че имат, въпреки че не знаех откъде съм толкова сигурен.

Стела се приближи още. Вече беше на сантиметри от мен. Ароматът на ванилия някак все още витаеше около нея. Беше опияняващ, като песента на сирена. В тъмните ѝ очи танцуваха отражения. Исках да разбера мислите зад тези очи, исках да чувам още и още гласа ѝ, онзи гладък, мелодичен глас под нощния летен въздух. Исках да я докосна.

Исках да се пресегна през малкото разстояние, което ни разделяше, да я придърпам към мен, да притисна тялото ѝ до моето. Контурите на гърдите ѝ бяха едва видими под мрачната вода. Когато се улових, че ги зяпам, се насилих да я погледна отново в очите.

— Знам, че ме намираш за привлекателна, Джак. Няма проблеми да гледаш. Нямам нищо против. Искам да ме гледаш — прошепна тя едва доловимо.

Протегнах колебливо ръка към нея, като се надявах, че в тъмното няма да забележи как ръката ми трепери. Щом обаче пръстите ми се приближиха, Стела се отдръпна към по-дълбокото, там, където знаеше, че не мога да и последвам.

— Това е жестоко — казах и пристъпих напред. Нивото на водата вече беше над брадичката ми.

— Ами, Пип, не мисля, че си заслужил правото да ме докосваш. Още не.

— Ами тогава целувка? Нека те целуна.

Вероятно най-дръзката молба, която бях отправял. Не се сещах за нещо, което да искам повече в момента. Което да съм искал повече през целия си живот.

— Мисля за теб всеки Божи ден, откакто бяхме осемгодишни. Още от първия миг, в който те зърнах, ти… ти се превърна в част от мен. Ти си част от мен — част, която дори не осъзнавах, че липсва, допреди няколко дни, но която чувствам, когато не съм до теб. В сърцето ми зейва дупка, когато те няма. Не искам никога повече да изпитвам подобно чувство на пустота. Никога.

Думите се изляха от мен, преди да ги спря. В секундата, в която млъкнах, ми се прииска никога да не ги бях изричал. Звучах като някакво момченце с врящи хормони. Само че проблемът не беше в хормоните. Усещането беше за нещо различно, нещо много по-значимо, и ми се искаше тя да го знае, нищо че се опитах да ѝ го обясня така непохватно.

Очите на Стела останаха приковани в мен. Устните ѝ бяха леко отворени. О, колко копнеех за тези устни!

— Кажи нещо, моля те.

Тя мълчеше и ме гледаше.

Под повърхността краката ѝ леко се полюшваха насам-натам, което някак си успяваше да я задържи над водата.

Стела вдигна ръка. От пръстите ѝ се стичаха капчици вода. Посегна към лицето ми. В този момент отчаяно жадувах да ме докосне. Очакването на милувката ѝ ми причиняваше почти физическа болка. Тя обаче задържа пръстите си на по-малко от сантиметър от кожата ми и когато инстинктивно наведох глава към тях, ги отдръпна.

В ъгълчето на окото ѝ се появи сълза, която се стече бавно по прекрасното ѝ лице и изчезна във водите на басейна.

— Не мога — изрече тя толкова тихо, че в първия момент дори не осъзнах, че е заговорила.

— Защо?

— Просто… Трябва да си вървиш.

— Стела, не, аз…

— Излизайте от басейна. И двамата — разнесе се гласът на госпожа Оливър зад мен. Обърнах се и видях жената, застанала на ръба на басейна, вперила поглед в момичето до мен. В ръката си държеше бял халат. Не бях чул кога се е приближила. Като нищо можеше да е стояла там през цялото време и да ни е наблюдавала подобно на останалите.

Стела си пое рязко въздух и се отдалечи към дълбокия край на басейна, където не можех да я достигна. Останах безмълвен, замръзнал на място, неспособен да помръдна. Очите ѝ бяха приковани към мен, докато се носеше грациозно по водата. След това се обърна и с няколко движения стигна до отсрещната страна, улови се за ръба и протегна ръка към мъжа с дълго бяло палто, който стоеше до вратата на къщичката:

— Помогни ми.

Мъжът не отговори. Пристъпи от крак на крак, сетне се отмести назад, към постройката зад гърба му. Беше вперил поглед в протегнатата ръка на Стела.

— Помогни ми да изляза от басейна — повтори Стела.

Той поклати глава:

— Не.

— Тогава ти — обърна се Стела към жената зад него.

Жената също поклати глава и направи крачка назад.

Стела ги изгледа, хвана се с две ръце за ръба на басейна, издърпа се и излезе от водата, застанала гола пред всички нас.

Чух гласа на Оливър зад нас, но не я видях. Не можех да сваля очи от Стела, от водата, бавно капеща от дългата ѝ тъмна коса и стичаща се по голия ѝ гръб и краката. Оливър заобиколи стражите пред къщичката и метна халата върху раменете на Стела, загръщайки го отпред.

— Стига толкова — обърна се тя към момичето. — Викат те в къщата.

Стела не помръдна. Стоеше неподвижно като статуя, втренчена в двамата, облечени в бяло. Сред пазачите, които се криеха зад дърветата, се надигна тихо мърморене. Госпожа Оливър ги накара да замълчат с един-единствен гневен поглед, след което се извърна отново към Стела:

— Веднага.

Жената тръгна към къщата, като пътьом взе ръкавиците на момичето. Стела я последва. Белият халат се развяваше около тялото ѝ. Зърнах очите ѝ за секунда, когато минаваше покрай мен — сълзите бяха изчезнали, както и топлината, имаше само мрак, сякаш момичето, на чиято поява бях станал свидетел преди малко, някак си се бе скрило дълбоко вътре.

Оливър кимна към мен:

— Извадете го. Изгорете тези негови ужасни дрехи и му дайте да облече нещо, след което го доведете. Искам да гледа.

Регистрационният номер на понтиака се оказа безполезен, Фаустино беше сигурен, че го е записал правилно, но когато го въведе в базата данни на Пътна полиция, компютърът върна резултат „НН“, „неразпознат номер“. Все още се взираше в монитора, когато Фогел влезе и метна папката с делото от 1978 година пред него.

— Как е Стак?

Тя седна на стола срещу него:

— Спомена за изчезнало дете.

— Беше просто теория. Разглеждахме доста хипотези. Тази на Стак — за липсващото дете — бе една от тях.

— А твоята?

— Мога да го разбера защо тръгна по този път, иска ми се да се съглася с него, но знам, че половината от това да бъдеш добро ченге е да умееш да бъдеш безпристрастен.

В мига, в който се съсредоточиш върху една определена теория, започваш подсъзнателно да отхвърляш всички останали възможности. И ако въпросната теория е грешна, а отказваш да приемеш останалите, имаш нулев шанс да разкриеш престъплението. Стак си затвори всички останали вратички, а аз ги оставих отворени. Ето тук е разликата между нас.

Фогел разтвори папката, извади снимките на жертвите и ги подреди една до друга на бюрото.

— Как би обяснил различията тук? Защо тези тримата са досущ като онези по твоята „Стена на чудатостите“ а мъжът и жената са открити на долния етаж и приличат на жертви на обикновено убийство!

Фаустино погледна към фотографиите на мъжа в библиотеката и жената на стълбите.

— С тази част от теорията на Стак съм съгласен. Мисля, че тримата, открити на горния етаж, са убили тези двамата тук. Но не стигнахме до единодушие за това -кой е очистил тримата.

— Не вярваш ли на хипотезата му за „четвъртия извършител“?

Фаустино помълча. Потъркваше разсеяно с пръст ръба на една от снимките.

— Не мисля, че е имало четвърти.

— Тогава какво ги е убило?

— Според мен — онова, което са намерили в стаята — отвърна Фаустино. — И каквото и да е било то, именно те са били нещастните души, които са го пуснали на свобода.

Стела и госпожа Оливър изчезнаха някъде напред по калдъръмената пътечка. Аз стоях във водата, без да мога и без да искам да се движа. За пръв път осъзнах колко тихо е станало наоколо. Нито звук от нито едно живо същество. Пазачите край къщата, както и онези сред дърветата изгледаха жената и момичето как се отдалечават, но никой не помръдна.

— Излизай от водата — изрече най-сетне мъжът до къщичката.

Не знам дали беше нарочно, или случайно, но цевта на пушката за миг се показа изпод полите на палтото му, след което изчезна обратно сред гънките. Жената зад него продължаваше да гледа към калдъръмената пътечка.

Обърнах се, открих стълбичките зад мен и се изкатерих навън. Приближих към стражите, разтреперан от нощния хлад.

— Ще откриеш всичко, което ти е необходимо, вътре — кимна към постройката мъжът. — Имаш една минута.

Къщичката бе леко по-просторна от всекидневната ни — с размерите на малка хотелска стая. До едната стена бе долепена двойна спалня. Покрай другите бяха наредени скрин, неголямо бюро и един-единствен стол. Вратата в дъното водеше към банята. Голите стени бяха боядисани в убито бяло, а подовете бяха с паркет от тъмно дърво. Всички прозорци бяха покрити с плътни завеси. Взех една хавлия от шкафчето близо до вратата и се подсуших. На леглото открих бяла риза, панталони в защитен цвят, чорапи, бельо и чифт черни мокасини. Всичко бе ново, запечатано, дори етикетчетата с цената не бяха махнати. И всичко ми беше по мярка.

— Да вървим — обади се мъжът зад вратата.

Облякох се набързо и излязох.

— Оттук.

Последвах го. Жената вървеше зад мен. Очите ми не спираха да се връщат върху мокрите следи от краката на Стела по калдъръма, които проблясваха под блещукащите светлинки.

Въпреки че всички лампи в къщата бяха запалени, от ъглите се надигаха мрачни сенки, подобни на живи, дишащи същества, защитаващи онова, което им принадлежи по право. Мъжът ме поведе през главния коридор, през който бяхме минали и преди, след това сви наляво по друг. По стените бяха окачени картини — пейзажи от места, където никога не бях стъпвал: гори, пустини, езера и океани, огромни секвои и безкрайни поля. Всички бяха подписани от Стела. Не можех да не се сетя за собствените си рисунки — портретите на момичето, по което се бях вманиачил. Явно тези далечни места бяха нейната фикс-идея.

Свихме наляво в края на поредния коридор и се озовахме до голямо каменно стълбище. Светлините от коридора осветяваха началото, в дъното му бе запалена самотна мъждукаща крушка, а пространството по средата бе потънало в дълбока сивота.

Мъжът заслиза по стълбите. Поколебах се, но жената зад гърба ми ме побутна:

— Върви.

С всяка следваща крачка ставаше все по-студено. Докато стигнахме до края на стъпалата, вече треперех отново. В подножието на стълбището имаше малка ниша, не повече от два на два метра, със стени от варовик. От нея наляво и надясно се разклоняваха дълги коридори. Поехме надясно и не след дълго стигнахме до неголяма стая с масивна стоманена врата. Зад вратата имаше дървена маса, върху която бе поставен малък телевизор. Кабелите, прикрепени към нещо подобно на разпределителна кутия, изчезваха във вътрешността на каменната стена.

Чух стъпки зад нас и се обърнах. Видях как Стела се приближава по коридора, все още облечена с тънкия бял халат. Беше боса. Отново бе сложила ръкавиците. Госпожа Оливър вървеше зад нея. Когато Стела ме забеляза, забави крачка, после спря и впи поглед в мен.

— Не го искам тук — отсече тя към Оливър.

— Не ти решаваш — отвърна тя.

— Не можеш да ме заставиш.

— Мога, и ще го направя, ако се наложи. Наистина ли искаш да видиш докъде мога да стигна?

Стела сведе поглед за миг, след което отново се взря в мен.

— Не искам да го вижда — каза тя тихо. — Той — не.

— Именно затова трябва да е тук. Изгубила си концентрация — каза Оливър и кимна към мъжа в бяло до мен: — Отвори вратата.

Пазачът хвана здраво дръжката на голямата стоманена врата и я дръпна. Вратата трябва да беше поне десетина сантиметра дебела. Отвори се бавно, като банков трезор, скърцайки върху древните панти.

Зад вратата, в средата на стаята стоеше сгъваем метален стол. На него бе седнал мъж с черна тениска и тъмни джинси. Лицето му бе скрито от бяла качулка. Около врата му бяха окачени няколко златни ланеца. Върху най-дебелия се поклащаше златен кинжал. Краката му бяха вързани за стола, а ръцете му — зад гърба. Като чу звука от отварянето на врата, той погледна в посоката, където се намирахме, но не мога да кажа със сигурност дали виждаше през качулката.

— Пуснете ме, мамицата ви! — изкрещя мъжът. Заклати се на стола, който се олюля под тежестта му.

Металните крака задращиха по камъка.

— Ще ви избия всички, копелета мръсни!

— Сега, Стела — заповяда Оливър.

— Не.

— Сега. Или гаджето ти ще заеме мястото му. Насилих се да откъсна поглед от мъжа на стола и се извърнах към Стела. Ръцете ѝ в кожените ръкавици бяха здраво вкопчени в плата на халата. Мачкаше тънката материя тревожно, на лицето ѝ бяха изписани страх и гняв. Хвърли бърз поглед към госпожа Оливър. В този миг изобщо не бих се изненадал, ако посегнеше и я удушеше. Оливър обаче не отстъпваше.

— Давай — каза тя, без по лицето ѝ да трепне и едно мускулче.

Стела си пое дълбоко въздух, кимна и влезе в малката стая.

Мъжът в бяло затвори тежката врата зад гърба ѝ и я заключи.

Не знаех какво ще се случи, нямаше как да зная, но ми се искаше да сложа край на всичко. Каквото и да станеше.

Госпожа Оливър прекоси помещението и включи малкия телевизор. Чу се ясен звук, когато екранът оживя и се запълни с образа на стаята зад вратата — мъжът, овързан в стола, и Стела, застанала зад него, докато смъква ръкавиците си. Първо дясната, после лявата. Пусна ги на пода до босите си крака. Погледна към камерата в дъното на стаята и се обърна към мъжа, протегна ръка и свали качулката от главата му.

Беше на около трийсет. Косата му бе късо подстригана. Черна или тъмнокестенява. Лявата страна на лицето му бе покрита с огромна синина. От раничката над окото му се процеждаше кръв. Мъжът бързо се огледа, преди очите му да се спрат на Стела.

— Коя си ти, дявол да те вземе?!

— Няма значение.

Той се опита да освободи краката си, но въжетата издържаха.

— Изведи ме оттук, веднага! Тя поклати глава.

— Пусни ме, преди онези да са се върнали, и няма да ти направя нищо. Кълна се. Просто ме развържи.

Тя отново поклати глава.

Лицето му потъмня. Той напрегна вързаните зад гърба си ръце:

— Шибана кучка! Развържи ме веднага!

Стела пак погледна към камерата.

Мъжът проследи погледа ѝ. Взря се в обектива, присви очи:

— Които и да сте вие, си нямате представа с кого си имате работа! Хората ми ще сринат това място из основи и ще му драснат клечката. Ще избият всички ви, до последния човек. Пуснете ме! Все още не е късно да измислим нещо.

После се обърна отново към Стела:

— Знаеш ли кой съм аз? Знаеш ли какво бих могъл да ти причиня?

— Знам точно кой сте, г-н Висконти. Защо, мислите, сте тук?

Като чу името си, мъжът се сепна и спря да се мъчи да се развърже. Очите му отново се присвиха:

— Да не си някое от моите момичета? Кортез ли те накара?

— Вашите момичета?

— Проститутките ми.

— Не. Не съм от „вашите момичета“.

— А би трябвало — със стегнато тяло като твоето. Ще изкараш луди пари. Мога да те сложа на някое добро местенце, като новия хотел до конгресния център, „Старингтън“, май така се казваше. Моите момичета получават най-доброто. Да не съм ти прекъснал къпането? Защо си облечена с халат? — Той се обърна отново към камерата: — Някаква шегичка ли ми въртиш, Кортез? Нещо като подарък за рождения ми ден? Инсценираш ми отвличане, а после ми пращаш проститутка да ми духне свещичката на тортата? И преди си правил шантави неща, ама това тук е върхът на сладоледа! Начука ми го много здраво. Курва или не, но измъкна ли се оттук, ще ядеш як пердах. Такова нещо няма как да ти се размине. Как ти звучи?

Отново към Стела:

— Ако не си от моите, тогава откъде те е изровил Кортез? От екипа на Кослоу? Я вземи свали този халат — да видим с какво си имаме работа. Ако ми извъртиш добра програма, може и да откупя договора ти.

Стела бавно и непринудено започна да обикаля стола.

— Имаш доста момичета, които работят за теб, нали? Твоите курви.

— Е, идват и си отиват, но обичам бройката им да е между трийсет и петдесет. Повечето идват от Южна Америка или Европа — почти не говорят английски. Момиче с твоя външен вид, което може и няколко приказки да върже… което знае как да се държи изискано… — Той подсвирна. — За когото и да работиш, само си губиш времето. Дай да те уредя с нещо по-добро.

— Онези момичета, които водиш тук от други държави… и на тях ли им обещаваш подобни неща? По-добър живот? Дом? Бъдеще?

Висконти поклати глава:

— Тц, тях просто си ги купувам. Понякога ги разменям за дрога или оръжие. Всичко си има цена, всичко подлежи на договаряне. Каква е цената ти?

— Проституция, наркотици, оръжия… мислиш ли, че е разумно да говориш такива неща пред мен? Ами ако съм ченге?

— Не си ченге — курва си. Прекалено млада си, за да си нещо друго. — Той отново изопна въжетата. — Достатъчно време ми изгуби. Имам да върша това-онова. Развържи ме. — Той отново зарита. Въжетата издържаха.

— Моите хора ползват моряшки възли — каза Стела. — Колкото повече се дърпаш, толкова по-силно се затягат.

— Твоите хора?

— Не познавам хора на име Кортез или Кослоу. Хората, които те нокаутираха пред къщата ти в Скуиръл Хил, които те доведоха тук… те работят за мен. Докараха те при мен.

— Няма начин да са елиминирали всичките ми боди-гардове. Това е някаква тъпанарска шегичка. — Той погледна към вратата: — Кортез, пусни ме, мамицата ти!

— Тримата, които имаха задача да се грижат за безопасността ти — които бяха в колата с теб, — са мъртви. До един. Предполагам, че паметта ти е леко размътена заради цицината на главата ти, но ще си спомниш. Ако не си спомниш, ще се наложи просто да ми се довериш — изрече Стела. — Моите хора ги убиха, отвлякоха те и те докараха тук. Докараха те при мен.

Висконти вдигна очи към камерата, огледа стаята, впи поглед във въжетата, приковали го към стола:

— Къде е това „тук“?

Стела не отговори. Продължи да обикаля бавно около него:

— Вие, г-н Реймънд Висконти, живеещ на Ноб Хил Роуд 83, както и на редица други места, сте сред най-гнусните трафиканти на хора в страната. Събирате бегълки от улиците, отвличате, увещавате и принуждавате по какви ли не начини стотици жени и деца. През последните шест месеца бройката е по-висока, отколкото предишните три години, взети заедно. През цялата си „кариера“ сте отговорен за смъртта на сто шейсет и трима души — загинали или директно от ръката ви, или по ваше нареждане, или като резултат от „бизнес“ практиките ви.

Висконти се намръщи:

— Ченге ли си? Откъде знаеш това?

— Не съм ченге.

— Пари ли искаш? Заради кинти ли е цялата работа? Мога да ти дам пари. Колкото искаш.

— Познато ли ви е името Мануела Сейдън?

Висконти поклати глава.

— Едно от вашите момичета, от вашите… курви.

— Не им знам имената. Кортез се занимава с момичетата.

— Искаше да дойде в Америка, за да се опита да изгради по-добър живот за себе си и за бебето, с което е била бременна. Вашите хора в Белиз са ѝ обещали такъв живот — и на нея, и на нероденото ѝ дете. Вашите хора са взели от нея еквивалента на десет хиляди щатски долара, преди да я натоварят в един сандък с три бутилки вода, без никаква храна, и да се опитат да я докарат тук на борда на товарен кораб.

— Не знам абсолютно нищо по въпроса.

— Умряла е два дни след началото на въпросното пътуване. След като водата ѝ свършила. Заради жегата и заради липсата на въздух. Бебето ѝ е загинало с нея, разбира се.

— Не знам абсолютно нищо по въпроса — повтори Висконти. Иззад дясното му ухо се стече капчица пот.

Стела издиша шумно. Все още обикаляше около него. Приближаваше се.

— Момичетата в другите сандъци… в останалите деветнайсет сандъка… също са умрели. Последната е умряла на пристанището — след като сте разбрали за случилото се, след като сте решили, че не желаете да остават свидетели, сте накарали един от хората си да я удуши — онази, последната. Докато се е молила за милост, едва жива след подобно нечовешко пътуване, вие сте я убили заради собствената си безопасност.

Висконти изслуша всичко, без да продума. Очите му бяха присвити. Беше пребледнял.

— Можете ли да си представите болката, която са изпитвали? Несигурността, увеличаваща се всеки миг, който са прекарвали без вода? Когато никой не е отвръщал на отчаяните им писъци, когато въздухът е започнал да свършва? Направихте ли си труда да погледнете във вътрешността на онези сандъци, преди да ги изгорите? Видяхте ли белезите от нокти по дървото? Кръвта? Парчетата счупени нокти и късчетата кожа?

— Какво искаш от мен?

Стела спря да обикаля, коленичи пред него.

— Искам да разберете болката им. Искам да почувствате всичката болка, която сте причинили — не само на тях, но и на семействата им, на техните любими, на всички хора, до които са се докоснали за краткия си живот. Откраднали сте тези животи от тях с лекотата на дете, което отмъква близалка от магазин за бонбони.

Стела се наведе напред и докосна с десния си показалец страната на мъжа. Бърз допир, за частица от секундата.

Тялото на Висконти се напрегна. Очите му се отвориха широко.

— Какво, по дяволите…!!! — изкрещя той, отмятайки глава в опит да избегне ръката ѝ.

Приближих се до монитора. На страната на Висконти, там, където Стела го беше докоснала, се появи тъмно петно, размазано и черно. Отначало си помислих, че ми се е сторило, но после петното започна да нараства.

Госпожа Оливър ме наблюдаваше внимателно. На устните ѝ играеше лека усмивка.

Извърнах се отново към монитора.

Висконти направи гримаса и се опита да избърше страната си с рамо.

Стела се дръпна назад и зачака.

Петното беше около пет сантиметра, преди да спре да нараства. Кожата там изглеждаше потъмняла и напукана. Цялото лице на Висконти бе плувнало в пот.

— Знаете ли какво е животът?

— Знам какво ще сторя с теб на секундата, щом се измъкна от тези въжета! — отвърна Висконти.

— Животът е сила. Енергия. Никога не изчезва напълно, дори когато някой умира. Жизнената сила просто се пренася от един обект към друг. Едно цвете може да загине, а в същото време дузина други да разцъфтят. Някъде пресъхва река, рибата измира, а на другия край на света се ражда кит. Когато умре човек — майка и нероденото ѝ дете, например, — жизнената им сила се завръща в онова място във вселената, където е започнал животът, готова да бъде преразпределена. Силата е ограничено количество, винаги се движи, винаги се мести. Внимателно създадено, премерено и поддържано равновесие. Някои даряват живот, други отнемат живот. Вие, г-н Висконти, никога не сте били предопределен да отнемате живот. Тази задача е възложена на други. Посредством действията си вие сте нарушили крехкия баланс. Очите на Висконти се присвиха:

— Това пък какво трябва да означава, мамка му!

Стела се изправи и пристъпи зад гърба му. Пръстите му, които през цялото време бяха опъвали въжетата, почти бяха успели да освободят дясната му китка. Стела се пресегна и улови ръката му в своята. Пръстите им се преплетоха.

Висконти пребледня като платно и изпищя. Никога досега не бях чувал човек да пищи така. Докосна го само за части от секундата, но видях с ужас как пръстите му почерняват, после и опакото на дланта му. Чернотата се разпростря чак до китката му, където спря малко преди да достигне маншета на коженото му яке. Пръстите му престанаха да се мъчат да развържат въжетата. Престанаха изобщо да се движат.

Мислех, че ще припадне. Потта течеше по лицето му като река, устата му потрепваше конвулсивно, а езикът му се подаваше между леко разтворените устни. Гърдите му се повдигаха и спускаха със скоростта на пневматичен чук. Поемаше си дъх рязко и го изпускаше със свистене.

Стела погледна към камерата. По някакъв начин очите ни се срещнаха — през обектива, през монитора, по който наблюдавах случващото се.

— Моля те, Джак, не гледай — промълви тя само с устни. — Не гледай.

Госпожа Оливър натисна някакъв бутон на стената — някакъв вид интерком.

— Довърши започнатото, Стела.

Главата на Стела се извъртя вляво, към невидимия за мен високоговорител, по който дочу стържещия глас на Оливър.

— Каквото и да е това — казах аз, — спри.

Оливър кимна към мъжа в бяло.

— Дръж го. Накарай го да гледа.

Пазачът сграбчи ръцете ми и ги изви зад гърба ми. Опитах да се обърна. Той изрита крака ми отзад, под коляното, и аз се свлякох на пода. Жената зад него извади пушката изпод дългото си бяло палто и насочи оръжието към мен.

— Гледай — заповяда госпожа Оливър и кимна към монитора.

Стела се изправи и отново взе да обикаля около мъжа. Той плачеше. Не искаше, опитваше се да спре, но сълзите продължаваха да текат. Между вдишванията хлипаше.

— Моля те, недей! — промълви едва чуто.

Стела спря пред него и посегна към лицето му. Пръстите ѝ бяха на милиметри от кожата му.

Той опита да се дръпне, но въжетата му пречеха.

— Не… моля те…

— Никой не е чул последните молби на Мануела Сейдън. Умряла е съвсем сама в онзи сандък. Смъртта е прекалено милостив изход за теб, но за жалост само това мога да ти предложа.

Стела се наведе напред и допря устни до неговите. Едната ѝ ръка бе върху тила му, придърпваше го към себе си. Тялото на мъжа се напрегна. Несъмнено е изкрещял още веднъж, като за последно, просто не го чух. Хвърлих се назад с цялата си сила към мъжа, който ме държеше. Жената зад него извъртя пушката в ръцете си и стовари приклада върху слепоочието ми. Светът потъна в мрак.

Сънят.

Овързан на седалката си, без да мога да помръдна.

Шоколадово мляко, разлято навсякъде. Дрехите ми — подгизнали от него. Лепкаво. Бял джип, толкова близо пред нас. Седалката на шофьора — все едно е част от седалката на Мама или Татко.

Тяхната кола и нашата кола. Сега — една кола. Дим.

Нещо гори.

— Тате? Нищо.

— Мамо? Нищо.

Труп в белия джип. Половината вътре, половината отвън, преметнат като парцал през кормилото. Мъртво нещо.

Мъртво нещо, облечено в бяло палто с яркочервени петна по него. Наблюдава ни.

— Тате?

— Джак? — от предната седалка. — Добре ли си, приятелче?

Стон. Мама.

— Надушвам бензин. Трябва да се махаме оттук.

— Добре ли си? Моля те, кажи ми, че си добре! Отваря се врата.

Стържене на метал по метал.

— Еди?

— Да?

— Другият джип. Идват.

— Измъкни Джак.

Отворих очи. Бях в коридора на нашата жилищна сграда.

Бръмченето на флуоресцентната лампа над мен. Бях на пода, с гръб, опрян в стената. Мръсните ми дрехи от закусвалнята на купчина в скута ми.

Г-н Триано, управителят на сградата, надвесен над мен.

— Пил ли си, хлапе?

Зад него стоеше още един г-н Триано, само че по-размазан.

Погледнах го и се опитах да изломотя нещо. В устата си усещах вкуса на мръсен памук.

— Леля ти е доста зле. Не му е сега времето да купонясваш.

Пресегнах се и докоснах мястото, където жената ме бе ударила с приклада на пушката. Болеше ужасно.

Онзи г-н Триано, който стоеше отдясно, протегна мазолестата си ръка към мен:

— Ставай, преди някой да те е видял така.

Улових го за ръката и му позволих да ме изправи на крака.

Светът леко се завъртя, килна се на една страна, после се стабилизира.

Поех си дълбоко въздух. Двамата г-н Триано се сляха в един.

— Колко дълго съм стоял тук? — успях да проговоря. Очаквах по пръстите ми да има кръв, но нямаше.

— Отде да знам? Да не съм ти детегледачка? Както и да е — не може да спиш в коридора. Прибирай се у вас. Гаврътни чаша ледена вода с някой-друг аспирин и се настанявай на дивана. Това обикновено върши работа при мен. Портокалите също правят чудеса. Не ме питай защо. Огледах коридора.

— Видяхте ли кой ме е докарал?

Триано хвърли поглед към стълбището:

— Салваторе от апартамент 108 каза, че някакъв бял камион те е стоварил отпред. Самичък се довлече дотук. Хванахме се на бас за един долар, че ще откриеш апартамента си за половин час. „Дори най-кърканите от най-кърканите успяват да намерят пътя към вкъщи“, каза той. „А и тийнейджърите са доста издръжливи.“ Ти обаче се предаде в коридора. Само на няколко метра от финала. Дължи ми един долар. Хайде, ела, ще ти помогна.

Триано преметна ръка през раменете ми и ми помогна да стигна до вратата. Все едно вървях върху кокили или върху нечии чужди крака, не върху моите.

Вратата беше отключена. Натиснах бравата и влязохме вътре.

Леля Джо спеше във фотьойла си и хъркаше толкова усърдно, че чак прозорците дрънчаха.

Хвърлих мръсните си дрехи на пода в антрето. Триано ме довлече до дивана, сложи ме да легна и ми донесе чаша вода от кухнята. Изпих я на един дъх и я оставих върху масичката за кафе.

— Удари му един сън, хлапе. И утре е ден. И си тръгна.

Затворих очи и се отпуснах на възглавницата. Туптенето в главата ми постепенно започваше да заглъхва.

Някой пусна водата в тоалетната.

Дънк излезе от банята с торбичка замразен грах, притисната към лицето.

— Кога се прибра? Какво, по дяволите, си облякъл? Приличаш на сервитьор.

Половин час по-късно вече му бях разказал цялата история. Той пък ми обясни за човека, който го бе ударил.

— Извади късмет, гадината — каза Дънк. — Още половин секунда и щях да съм го проснал на земята.

— И е оставил пари?

Дънк кимна.

— Пет стотака в плик върху леглото ти. Преброих ги.

— Мисля, че носът ти е счупен. Трябва да отидеш на лекар.

— Късметлийски удар — повтори Дънк. — Ще му го върна тъпкано следващия месец обаче. Ще си направя лагер пред вратата ти с една хубавица с рязана цев и може би няколко от моите момчета. Ще го сложим да седне на удобното ти и стилно диванче и ще го накараме да ни разкаже какво се случва. Писна ми от всички тия лайна.

— Не мисля, че е добра идея.

— Нямаш право на глас.

— Това е моят апартамент. Идва тук заради мен.

— Да, ама счупи моя нос. По този начин проблемът официално се превръща в мой. Хората ще ме питат какво се е случило. Не мога просто да махна с ръка и да забравя. Ще е проява на слабост. А аз не съм слабак. — Дънк смъкна замразения грах. — Вече не кърви. Зле ли изглежда?

— Ако не отидеш на доктор, ще зарасне накриво. А и дясното ти око е посинено.

Дънк изруга и отново притисна торбичката с грах. Леля Джо изхърка в съня си, след което дишането ѝ отново стана нормално.

— Трябва да спреш да се занимаваш с тази мадама.

— Не мога.

— Каза, че е убила човек.

— Не съм казал това. Нямам представа на какво точно станах свидетел.

— Каза, че е убила човек просто като го е докоснала — което не е възможно, между другото.

— Е, значи не го е убила. Говоря безсмислици и всичко е една голяма глупост.

Дънк смъкна граха отново, внимателно докосна върха на носа си, изкриви лице и опипа кожата около окото си.

— Я кажи пак как му било името на тоя?

— Реймънд Висконти.

Дънк замълча.

Наведох се напред:

— Чувал си това име, нали?

— Познато ми е, да.

— Истина ли е? Онова, което каза тя?

Дънк въздъхна.

— Ако е същият Висконти, за който си мисля, тогава — да, най-вероятно е истина. Той е лош човек. Беше лош човек. Или е — зависи какво точно му е сторило гаджето ти. Мамка му, как боли!

Той допря отново торбичката до лицето си и се облегна назад.

— Мисля, че го уби.

— Само с едно докосване?

— С докосване, а после с целувка.

— Пич, имаш ли представа колко шибано звучи всичко?

— „Смъртта е прекалено милостив изход за теб, но за жалост само това мога да ти предложа.“ — Облегнах се на меките възглавници. — Последното нещо, което чух да му казва.

Дънк смъкна торбичката и я остави в скута си. Когато се извърна към мен, лицето му бе бяло като сняг.

— Цветята.

И аз си бях спомнил за цветята. Не исках да си мисля за цветята.

— Беше преди колко? Пет? Шест години?

— Пет.

— Каза ми, че е взела цветята и те са умрели в ръката ѝ. Сгърчили са се, съсухрили са се и са се разпаднали, щом ги е докоснала без ръкавица. Ти каза, че възрастната жена я е накарала да се върне до пейката и да ги вземе без ръкавици. Възрастната жена я е принудила и е искала да гледаш, също като тази нощ. Жената…

— Оливър. Латрийс Оливър.

— … да, Оливър, точно така. Та значи тази Оливър е искала да видиш за какво става въпрос. Искала е да те уплаши. Като разбира, че не е успяла, ти показва това. Каквото и да е то.

— Когато Стела докосна Висконти за пръв път — по страната, първо си помислих, че го е изгорила. Именно на изгорено приличаше. Само че не беше. Постоянно говореше за жизнената сила — разправяше, че има внимателно поддържано равновесие, че е ограничено количество… Когато нещо умира, жизнената му сила не си отива с него, а се прелива в нещо друго. Премествания, трансфери, някакъв вид баланс. Мисля, че докосването ѝ по някакъв начин изсмука живота му. Черното петно беше смъртта. Стана за секунда.

— И какво? Не може да го контролира? Затова носи ръкавици? Колкото по-дълго докосва някого или нещо, толкова по-зле?

Кимнах.

— Мамка му…

— Аха.

— Значи не може да докосва никого.

— Така мисля. Иначе ще го нарани. Или по-лошо.

Не му бях разказал за басейна. Не можах. Още се мъчех да осъзная какво точно се бе случило там.

— Трябва да стоиш по-далеч от нея — повтори Дънк.

— Тя не иска да е там. Карат я да го върши насила.

Дънк издиша шумно.

— Ако всичко е истина, никой не я кара да върши каквото и да било. Това момиче може да се омете оттам, когато си поиска. Никой няма да се опита да я спре.

Наведох се напред:

— Мисля, че всички тези пушки са точно с тази цел. Досега смятах, че тези хора в бяло са нещо като охрана. Ами ако всъщност са там, за да я държат под контрол? Може да се справи с един или двама, но те са навсякъде. Видях няколко десетки, а сигурно са още повече.

Дънк се намръщи:

— Мислиш, че ще я застрелят, само и само да не ѝ дадат да избяга?

— Сигурен съм, че няма да я оставят да си тръгне — отвърнах аз. Вече знаех какво да правя. — Ще открия тази къща. Ще я измъкна оттам.

— А аз ще ти помогна — каза Дънк. — След като носът ми се оправи.

Когато се събудихме на следващата сутрин, новините за Реймънд Висконти гърмяха по всички медии. Тялото му бе открито на няма и две пресечки от нас, в една твърде позната уличка. Един от най-прочутите трафиканти на хора в историята на Пенсилвания в момента представляваше празна черупка, сгърчено и съсухрено мъртво нещо. Състоянието на трупа бе същото като на останалите — изсушено и черно, подобно на последиците от огън, погълнал мъжа отвътре навън, оставяйки дрехите му непокътнати. За разлика от случая с Флак, местната телевизионна мрежа KTOD не само успя да заснеме трупа, но и излъчи материала поне четири пъти, преди началникът на полицията и кметът да се намесят и да ги принудят да спрат.

Знаех как е умрял Реймънд Висконти, следователно знаех и как е умрял Анди Олин Флак.

Както и преди пет години след случая с Флак, в деня, в който бе открит трупът на Висконти, двамата с Дънк седнахме до прозореца на нашия апартамент и наблюдавахме как полицията отцепва района с жълта лента и нахлува в малкия ни квартал. Видяхме как детектив Фаустино Брайър пристига, изчезва отзад в уличката за почти половин час, след което излиза оттам и директно поглежда към нашата сграда. Почти очаквах да помаха, като ни види на прозореца, но той не го стори.

— Виждаш ли онзи ван долу? — попита Дънк, след като приключи с третата си кока-кола и смачка кенчето.

— „Килимите на Кармин“?

— Аха. Ченгета от „Наркотици“. Следят ме. Искат да се доберат до Крокет.

— Пичовете с килимите са ченгета?

— Ченгетата се правят на пичове с килими.

— Сигурен ли си?

Дънк отиде до кухнята, взе си още едно безалкохолно и се върна до прозореца. Притисна студеното кенче до полилавялото си око и подпухналия си нос.

— Сменят се. Един ден са „Харууд Електрик“, на следващия „Водопроводчици Клойстър“, после идват момчетата с килимите. Киснат тук толкова често, че ако наистина работеха това, което твърдят, че работят, досега да са опънали килими по всички тротоари наоколо. Никой няма нужда от чак толкова килими.

— И откога е така?

Дънк сви рамене:

— Половин година? Или повече? Трудно е да се каже. Сложили са и подслушватели у нас. Открихме четири микрофона. Не са супер качество, но стават. Смятах, че местното полицейско управление ще разполага с по-добра техника.

— Трябва да спреш да работиш с Крокет. Ще те тикнат в затвора.

Дънк отвори кутийката, отпи и избърса устни с опакото на ръката си.

— Миналия месец съм напред с почти трийсет бона. На път съм да изкарам дори повече следващия. Крокет казва, че е добре, че ги знаем къде са. Ако куките са тук, значи не са там, не следят него. Дори е забавно. Пускаме им лъжлива информация от моя апартамент и ги гледаме как търчат за зелен хайвер. Нямат си представа с какво сме се захванали в действителност.

— Просто те използва. Ще изгърмиш като бушон, а той на секундата ще си намери друг да му върши черната работа.

— Учи ме на занаят. Запознава ме с разни хора. Ако той изгърми, един ден аз ще поема всичко.

— Това ли ти е целта в живота? Да бъдеш най-големият наркодилър в Питсбърг, след като гръмнат шефа ти?

— Трийсет бона миналия месец — повтори той. — Ще правя десет пъти повече, като оглавя всичко. Не мога да мия чинии за жълти стотинки.

— Крендал ме оставя и да готвя.

— Виждаш ли? Бъдещето ни е розово и блестящо. И без студентски заеми. Всички печелят.

Все още не се бях отчаял и продължавах да убеждавам Дънк да не се занимава с дрога. Някои стени са по-възприемчиви от него. Знаех, че момчето има добро сърце, скрито под цялата гадост, и се надявах, че един ден то ще надделее. Нямаше какво друго да направя.

— Коя е жената с Фаустино? Познаваш ли я? — попитах, за да сменя темата.

— Ченге е, несъмнено, но не я познавам.

Леля Джо изхърка зад нас.

— Влошава се — отбеляза Дънк.

— Знам.

Следващият месец се изниза мъчително бавно. През цялото време очаквах да чуя как полицията тропа на вратата ми, но това така и не се случи. Убийството на Рей-мънд Висконти постепенно избледня от съзнанието на хората. Също като белезите на Дънк.

Както бе обещал, вечерта на 8 септември 1992 година Дънк се появи в апартамента ни заедно с шестима негови „колеги“, трима от които познавах, а трима — не. Всички бяха въоръжени. Двама мъкнеха брезентови мешки. Не ги попитах какво носят в тях.

— Ще наглеждаме Леля Джо, докато си на работа — каза Дънк и ме избута, за да влезе. — Когато личният ти благодетел се появи, ще му кажа едно „здрасти“ от твое име.

На дясната му ръка блестеше пиринчен бокс. Дънк заповяда на останалите от екипа си да „заемат позиции“ из апартамента — не исках да знам какво означава това.

— Опитай се да накараш Леля Джо да хапне нещо — казах аз. — Не е докоснала вечерята си.

Беше около девет и трийсет вечерта, когато Герди ме откри в кухнята на закусвалнята. Тъкмо изплаквах една от кафеварките в огромната мивка.

Тя ми подаде бял плик.

— Някой го остави на бар-плота за теб.

Отпред бе надраскано „Джон Едуард Тач“. Вътре имаше петстотин долара на двайсетачки.

Всеки следващ месец пликовете продължаваха да ме откриват. Още три в закусвалнята, още няколко в шкафчето ми в училище, дори един в обществената библиотека — беше се появил на масата, която ползвах, след като отидох да върна книгите по местата им. Нов плик на осмо число всеки месец, като по часовник.

Дънк продължи да наглежда Леля Джо вместо мен, но в края на краищата се отказа да вика приятелите си. Прекарах по-голямата част от следващата година в издирване на къщата и продължавах да удрям на камък. За петстотин долара Дънк дори откри един тип, който се нави да пусне името „Латрийс Оливър“ през няколко национални бази данни, включително тази на данъчните. Откри три жени, които се казваха така, живеещи в САЩ, но нито една в Пенсилвания. Когато ми показа снимките, нито една не ми беше позната.

Когато настъпи пролетта на следващата година, започнах да окачвам обяви. Само няколко в началото, главно в нашия квартал, но не след дълго вече обикалях и непознати места, разлепвах ги по стените на сградите и ги прикрепях с телбод към телефонните стълбове. Скица на Стела Нетълтън с думите „Виждали ли сте ме?“ под нея.

Дънк беше прав. Трябваше да си я избия от главата.

Обаче не можех.

Не можех.

23 април 1993 година Седемнайсетгодишен

Леля ДЖО почина в сряда, в 14.37 часа, през последната седмица на април. Не беше излизала от апартамента три месеца. Използвах последните остатъци от парите си, за да купя болнично легло и да платя на хамали да го пренесат през сградата, да го вкарат в стаята и да го поставят до любимия прозорец на Леля Джо във всекидневната, като преместят фотьойла встрани, за да се освободи място.

Жената, която си пое въздух за последен път онази сряда, вече не беше леля ми, а пуста черупка, бледо подобие на жената, която помнех. От лекарствата косата ѝ бе опадала преди доста време. Всеки Божи ден тя или не искаше, или не можеше да яде, затова постепенно се стопяваше, докато най-накрая не остана нищо. Очите ѝ хлътнаха дълбоко в орбитите си, а устните ѝ се превърнаха в тънка напукана линия. Когато отвореше уста, за да се помъчи да каже нещо, оттам излизаше единствено застоял въздух, все едно вече бе умряла отвътре навън.

Въпросната сряда, в два и трийсет и седем следобед, пролетното небе бе яркосиньо и из него се носеха няколко пухкави бели облачета. Температурата беше двайсет и три градуса. Хората, които крачеха по тротоара под нас, нямаха ни най-малка представа какво се случва в малкия ни апартамент на третия етаж. Спомням си как тези мисли прелитаха през главата ми, как ги мразех всичките, как седях на ръба на масичката за кафе до леглото на Леля Джо и гледах надолу през нейния прозорец. Някои от минувачите се смееха, други бяха дълбоко замислени, всички вървяха оживено към някакво място, някакво събитие, някаква случка, която нямаше нищо общо нито с рака, нито със смъртта.

Ръката на Леля Джо бе отпусната в моята. Толкова дребна и толкова крехка. Нищо, освен лекото потрепване, докато спеше, не подсказваше, че е жива. Нито топлина, нито движение, нито натиск или стискане. Съмняваше ме, че изобщо осъзнава, че съм до нея и държа ръката ѝ.

Не исках да я будя. Изглеждаше толкова спокойна в съня си. Дори доволна. Будеше се от дрямката си на всеки няколко часа. Първо чертите на лицето ѝ се напрягаха, после следваха охканията и стоновете, най-накрая отваряше очи и примигваше. Веднага след това идваше несвързаното учудване къде се намира. А после — болката, разбира се. Към края болката запълваше всеки миг, докато беше будна и се мъчеше да поеме мъничка глътка въздух с изморените си дробове.

Всеки път, когато започваше неизбежното ѝ пробуждане, при първата от гримасите, пробягващи по лицето ѝ, Дани Риймс, специалиста по здравни грижи, осигурен от хоспис „Пенсилвания“, оставяше настрани разпарцаливе-ната книжка с меки корици, от съдържанието на която очевидно бе очарован още от пристигането си, отваряше черната си кожена чанта и подготвяше поредната инжекция морфин. Изтегляше внимателно необходимото количество от миниатюрната стъклена ампула, почукваше, за да премахне останалия вътре въздух, и когато биваше удовлетворен от резултата, оставяше спринцовката върху масичката за кафе и чакаше.

Всеки път една и съща поредица от действия — стонът откъм Леля Джо, оставянето на книгата, ваденето на иглата и очакването. В очите на Леля Джо от време на време се появяваха кратки проблясъци на яснота — през онази незначителна отсрочка на неизбежното, между секундата, в която се пробуждаше, и момента, в който болката осъзнаваше, че е будна, и нахлуваше с пълна пара. За тези кратки мигове моята Леля Джо се завръщаше — разговаряше, смееше се, дори от време на време намираше причина да наругае баща ми. И всеки път, когато я виждах да се измъква от прегръдката на дрямката, когато пресъхналите ѝ, хлътнали очи се отваряха, изпитвах непреодолимото желание да я питам за съня. За кашона. Егоистичният характер на тези мисли ме караше да се отвращавам от себе си, затова бързо ги прогонвах, но всеки път те се появяваха, отново и отново — неумолимо, подобно на болката, завръщаща се в тялото ѝ.

Дани Риймс я наблюдаваше внимателно, мереше ѝ кръвното и записваше жизнените ѝ показатели в малко тефтерче. После чакаше да се появи болката. Никога не отнемаше кой знае колко време — най-много няколко минути. Той потъркваше е памуче слабата ѝ ръка, вземаше спринцовката от масата и я забиваше в плътта, за да вкара дрогата в кръвта ѝ.

След това — отново сън.

После — спокойствие.

Дани Риймс се зачиташе в книгата си, а аз улавях ръката на Леля Джо.

Онази сряда през последната седмица на април 1993 година, в два и половина следобед, Леля Джо простена, Дани Риймс посегна към спринцовката си и я напълни от ампулата с морфин. Този път обаче не я напълни до линията малко под палеца му, а почти до последната отметка на спринцовката. Остави я на ръба на масичката за кафе и се вглъби в четивото си, без дори да погледне към мен.

Впих поглед в спринцовката. В течността в нея. В мехурчетата въздух, които Дани не беше премахнал с почукване.

Леля Джо се събуди. Този път болката не ѝ даде обичайната отсрочка. Този път болката се завърна, отмъщавайки си за всички предишни пъти. Този път ръката ѝ стисна моята с достатъчна сила, за да побелеят пръстите ми. Този път аз бях този, който заплака. Дадох всичко от себе си, за да задържа проклетите сълзи, за да ѝ вдъхна сила и решителност, някак си да успея да кажа на Леля Джо, че всичко ще е наред и ще се оправи наистина скоро.

Дани Риймс отбеляза страницата, до която бе стигнал, остави книгата настрана и взе спринцовката. Отне му само секунда, за да почука и да прогони мехурчето въздух, което бе останало до иглата. След това я заби в ръката на Леля Джо.

Силата, с която стискаше ръката ми, изведнъж отслабна.

От устните ѝ се изтръгна тиха въздишка.

Затвори очи.

Тялото ѝ се отпусна.

И тогава си отиде.

14:37 часът.

Тротоарът под нас, пълен с непознати. Сълзите рукнаха неудържимо. Този път не успях да ги спра.

Герди Маккауън стисна ръката ми.

Погледнах я. Дълга черна рокля, черна шапка и черни ръкавици. Насилих се да се усмихна.

Дънк бе застанал отляво. Беше с черен костюм. Никога преди не бях виждал да го носи. И никога повече нямаше да го видя. Беше склонил ниско глава. Г-н Крендал стоеше зад него. Беше затворил закусвалнята до края на деня. Казах му, че не бива. Че Леля Джо би искала да продължи да работи. Той обаче не щеше и да чуе. Беше надраскал на гърба на едно от менютата и го бе сложил на витрината, та да го видят всички:

По-голямата част от Брентууд бе дошла. Стотици. Някои познавах, повечето — не. До този момент не бях се замислял до колко много хора Леля Джо се бе докоснала през живота си. Благодарен бях, че всички те дойдоха. Докато прииждаха, усещах как ме издирват с поглед сред останалите скърбящи, преди да намерят местенце сред тълпата, където да застанат. Отначало това ме плашеше, но после се зарадвах — някак си успях да почувствам топлината, която всички изпитваха към нея.

Запечатаният ѝ ковчег се държеше на ремъци над дупката до гроба на майка ми. Пръстта, която бяха изровили, бе под зелено покривало. Помислих си как Леля Джо ще бъде толкова близо до баща ми — единствено майка ми щеше да е между тях. Представих си как при първата удала ѝ се възможност се пресяга и го пляска по главата.

Тази мисъл ме накара да се изкискам. Герди погледна учудено към мен и пак стисна ръката ми.

Няколко пъти през последните месеци бяхме ходили на кино, на вечеря, дори веднъж — на купон в къщата на Уили Трюдо, когато родителите му бяха заминали на Бахамите за уикенда. На въпросното парти алкохолът се лееше като река — Дънк се бе погрижил. Някак си бе успял да уреди кег с бира и толкова бутилки, ча да зареди малък бар. Герди се бе прибрала с мен у дома. И двамата бяхме подпийнали, и двамата искахме нещо повече един от друг, и двамата бяхме достатъчно уверени, за да си го дадем.

Беше ми за пръв път. Въпреки че тя не каза нищо, знаех, че и на нея ѝ е за пръв път. Беше отмъкнала бутилка ром „Капитан Морган“ от купона, само една пета15. Измъкна я от несъразмерно голямата си дамска чанта още пред вратата на апартамента ни, докато се тутках с ключовете. Отпи дълга, сериозна глътка, потръпна и ми подаде шишето. Последвах примера ѝ. Алкохолът поне за кратко успокои опънатите ми нерви.

Щом успях да отворя вратата, сложих пръст до устните си и кимнах към Леля Джо, която бе заспала във фотьойла си до прозореца. Поведох Герди през тъмния апартамент към още по-тъмната ми стая и затворих вратата зад нас. Когато влязохме в жилището, Герди бе с розов пуловер и впити джинси. Когато влязохме в стаята ми, я изпуснах от поглед само за секунди, които ми бяха необходими да сваля прекалено тежките си обувки, и щом се извърнах към нея, видях, че е облечена единствено с розов сутиен и гащички в същия тон. В очите ѝ танцуваха палави пламъчета. Тя надигна отново бутилката. Точно в този миг осъзнах, че всъщност носи прашки. Когато ми подаде шишето, ударих солидна глътка, оставих го на скрина и се оплетох в дрехите си. През това време тя се просна на леглото ми.

Когато се събудих на следващата сутрин, видях, че вече е будна, седнала на леглото, завила с чаршафа малките си палави гърди, а очите ѝ шареха по стените на стаята ми, покрити почти изцяло с рисунки на Стела.

— Твърде неловко — промълви.

Опитах се да ѝ обясня.

Тя отвърна, че няма нужда.

Усещането на ръката ѝ в моята беше наистина приятно, но меките ѝ черни ръкавици ми напомняха за друга.

Отец Гарланд Хопс заговори. Опитах да изслушам думите му. Знам, че бяха мили, но със същия успех можеше да рецитира песен на „Лед Цепелин“ или преамбюла на Конституцията. До съзнанието ми не достигна абсолютно нищо.

След погребението на Леля Джо неколцина дойдоха до апартамента. Крендал осигури сандвичи. Всички бяха притихнали и мрачни.

Дънк си тръгна след около половин час. Имал спешна работа. Една от колите на Крокет го взе от тротоара пред сградата. Герди си тръгна малко след него. Другите приеха това за знак и се изнизаха след нея.

Когато останах сам в апартамента, седнал на ръба на болничното легло на Леля Джо, забелязах смачкан пакет от „Марлборо 100“, натикан между металната рамка и матрака.

Зарових глава в ръцете си и оставих сълзите да потекат на воля.

Иска ми се да кажа, че смъртта през 1993 година се задоволи само с Леля Джо, но ще излъжа. Скоро щяха да последват още хора — двама близки, един не чак толкова… но ужасът щеше да е абсолютно същият.

Понеделнишкото утро доведе със себе си слънцето и докъм десет часа температурите вече се бяха вдигнали до двайсет и четири градуса. Изкъпах се, избръснах се и се опитах да се подготвя за деня, който се надявах да не настъпи никога.

Адвокатската кантора „Матео, Сантийян и Вени“ се помещаваше в безлична триетажна тухлена сграда на североизточния ъгъл на Браунсвил Роуд и Клеъртън Булевард. Вторият и третият етаж бяха жилищни, а на първия се намираха адвокатската кантора, малък зоомагазин и обществена пералня. На отсрещния ъгъл на кръстовището се ширеше супермаркет от веригата „Джайънт Ийгъл“. Забелязах поне шест жени, които пресичаха улицата и тикаха колички с дрехи (някои — и с деца) — или оставяха прането, преди да влязат да пазаруват, или го прибираха след това. Докато седях в неудобния стол от изкуствена кожа до бюрото на рецепцията при адвоката на Леля Джо, се зачудих защо не са преместили пералнята в сградата на супермаркета.

Герди седеше на също толкова неудобен стол зад мен и разлистваше някакъв стар брой на списание „Пийпъл“, който бе взела от масичката в чакалнята. На корицата бе някой си Дейвид Кореш, а яркожълтото заглавие гласеше „Месия на злото — култът Уейко отвътре“16. Герди носеше розова лятна рокля и джапанки. Беше кръстосала кракаи лявата ѝ джапанка се полюшваше едва-едва от връхчето на големия ѝ пръст. Очаквах всеки момент да падне на пода, но не падна, само се клатеше насам-натам. Бях освободен от училище за две седмици. Герди просто бе избягала.

Секретарката беше на петдесетина години, с късо подстригана, боядисана в платинен цвят коса и огромни очила с червени рамки. На бюрото ѝ лежеше днешният вестник, отворен на страницата с хороскопите и кръстословицата. Когато пристигнахме преди петнайсетина минути, бе попълнила само една дума — „куче“.

Телефонът на бюрото ѝ избръмча. Тя вдигна, хвърли поглед към нас двамата с Герди и затвори.

— Г-н Матео ще ви приеме.

Последвахме я по тесния коридор, до чиято лява стена бяха складирани купища бели кашони с документи. Озовахме се в конферентна зала, пълна с дори още повече кашони. Секретарката разчисти две местенца на масата, която бе най-близо до вратата, и ни подкани с жест да седнем.

— Ще дойде след минута. Искате ли кафе или нещо друго?

И двамата поклатихме глави. Тя изчезна в коридора и ни остави сами.

— Мисля, че ще кихна — каза Герди с набръчкан нос. — Тук е голям прахоляк.

Наскоро бях чел някакъв роман от Джон Гришам, озаглавен „Фирмата“, затова очаквах адвокатът на Леля Джо (както и всички адвокати) да се шири в просторна кантора, обзаведена със скъпи махагонови и още по-скъпи кожени мебели, а килимът на пода да е толкова плътен, че да те погълне целия. Вместо това почти бях сигурен, че чувам свистенето на пералните и сушилните отвъд отсрещната стена. Очите ми се спряха на едно оранжево петно, върху което капеше вода от климатика до прозореца. Самият климатик бе огромен и бе подпрян с няколко стари книги.

Усмихнах се на Герди:

— Благодаря ти, че дойде.

Тя се ухили:

— За теб винаги.

Истината бе, че с мен трябваше да бъде Дънк. Г-н Крендал също обеща, че ще дойде. Дънк каза, че няма да може, вчера вечерта, а Крендал ми се обади половин час преди да тръгнем от апартамента:

— Лърлийн звънна и каза, че ще закъснее. Сам съм в закусвалнята и не мога да мръдна никъде. Съжалявам, приятелче.

— Дънк е на работа, нали?

Кимнах.

Ако Герди знаеше с какво си изкарва прехраната Дънк, никога нямаше да се изрази така. Лърлийн се бе обадила и на нея, когато бе разбрала, че ще закъснее — детето ѝ вдигнало температура и тя трябвало да изчака детегледачката. Герди пристигна у нас и тъкмо щеше да почука на вратата, когато излизах. Тя ми се усмихна, каза простичко: „Това не е нещо, което трябва да правиш сам“, хвана ме за ръка и ме поведе, преди да възразя.

Не че щях да възразя.

Бях благодарен за компанията.

Откъм коридора се дочу трясък, последван от тихо изругаване.

— Тес, какво ще кажеш да отделиш малко от ценното си време днес за тези кашони? Може би да попреместиш някой-друг в склада?

— Складът е пълен! — изкрещя секретарката от бюрото си.

— В мазето тогава?

— Не стъпвам там. Сам си ги носи долу.

В стаята влезе мъж с наднормено тегло, облечен с кафяв костюм от туид, с опънати до пръсване от корема му копчета на сакото. Все още се мръщеше на казаното от секретарката, когато бутна вратата и я затвори зад гърба си. Долният ѝ край се закачи за една гънка на килима.

Герди кихна.

— Наздраве — казахме ѝ едновременно.

Мъжът протегна пухкавата си ръка:

— Деуит Матео, адвокат на леля ви. Моите най-искрени съболезнования. Беше чудесна жена. Учехме в една и съща гимназия — „Брентууд“ — навремето. Преди доста годинки, като се замисля. Поддържахме връзка, откак започнах практиката си тук; засякохме се няколко пъти в онази закусвалня. Виждал съм и вас двамата там. Като бях ученик, бях слаб като върлина. Кажете на Крендал, че обвинявам него за това. — Той сграбчи коремчето си, после си разкопча сакото и седна. — Играех баскетбол тогава, можете ли да повярвате… Джоузефин Гарджъри, прекрасна жена — повтори той.

Държеше папка. Остави я на бюрото, отвори я, прелисти първата страница, и следващата, и по-следващата. Най-отгоре на първата успях да мерна думите „ПОСЛЕДНА ВОЛЯ И ЗАВЕЩАНИЕ“, но не разчетох нищо от следващите. Герди стисна ръката ми.

Матео се прокашля и хвърли бърз поглед към часовника си:

— Чаках още един човек, но така като гледам, няма да се появи. Ще се върнем на това след малко. Нека първо да изгладим формалностите. После ще говорим за конкретните неща. — Той бръкна в джоба на сакото си, извади чифт очила и си ги сложи, след което погледна към мен: — Да започваме ли?

Кимнах.

Той сведе поглед към страниците и зачете:

— Последна воля и завещание на Джоузефин Лора Гарджъри. Аз, Джоузефин Лора Гарджъри, пълнолетен гражданин, живущ на Браунсвил Роуд №1822, апартамент 306, Питсбърг, Пенсилвания, пощенски код 14210, с ясното съзнание за значението на акта, който извършвам, и неговите последици, обявявам това за моя последна воля и завещание. С настоящото обявявам всички предишни завещания и анекси към тях за невалидни. Член първи. Определям Деуит Матео за мой личен представител, който да изпълни последната ми воля, описана в настоящото завещание, и моля да му бъде разрешено да направи това без съдебен надзор и без да плаща съдебна такса. Ако Деуит Матео няма възможност или желание да направи това, то тогава определям Донован Сантийян или Емануел Вени… — Партньорите ми — вметна Деуит. — …за мои лични представители и моля да им бъде разрешено да изпълнят задълженията си без съдебен надзор и без да плащат съдебна такса.

Матео отгърна следващата страница.

— Член втори. Разпореждам на личния си представител да заплати от остатъчното ми имущество всички разноски по лечението на болестта ми досега, административни такси, всички законово изискуеми задължения, всички федерални данъци върху имотите, държавни данъци върху наследството и всички останали държавни такси, наложени поради моята смърт, без да търси възстановяване или да таксува което и да било лице за каквато и да е част от въпросните платени данъци и такси. Също така, ако е необходимо, да заплати разноските по погребението ми в разумни граници, включително подходящ надгробен камък, без за целта да е необходимо да получава съдебна заповед, одобряваща въпросните разноски.

Матео вдигна глава:

— За сведение вече сме се погрижили за това. Не искахме да ви товарим с трудностите по уреждането на погребението. Знам, че и Джо не би искала, затова всички сметки вече са уредени от нашата кантора. Тес се зае с логистиката, в случай че искате да ѝ благодарите. Ще удържим стойността на разноските от наследството.

— Благодаря — отвърнах аз с изтънял глас. Въпреки че си нямах представа откъде ще изровят каквито и да било средства. Банковата сметка на Леля Джо бе изпразнена и закрита преди месеци. Имах малко пари в брой, но не много.

Той продължи да чете завещанието:

— Член трети. Завещавам, поверявам и давам всичките си притежания, известни и неизвестни, на племенника си, Джон Едуард Тач.

Матео направи пауза и прегледа следващата част, преди да продължи:

— Член четвърти. Ако по времето на моята смърт Джон Едуард Тач е все още непълнолетен според законите на щата Пенсилвания, назначавам Елфрида Лийч за негов законен попечител, докато не навърши пълнолетие според законите на щата Пенсилвания.

Герди се наведе към мен:

— Коя е Елфрида Лийч?

— Трябваше да бъде днес тук — отвърна Матео.

Замълчах за кратко, докато се опитвах да осмисля току-що чутото.

— Тя ни е съседка. Живее в 304, срещу нас. Докато бях малък, идваше да ме гледа от време на време. Сега изобщо не напуска апартамента си. Преди години я бяха обрали. Мисля, че я бяха пребили и изнасилили. Когато я изписаха от болницата, се затвори в жилището си и оттогава не е излизала.

— Господи, това е ужасно! — възкликна Герди.

— Леля Джо пазаруваше вместо нея — продължих аз. — Когато се разболя, се заех аз. Всеки четвъртък госпожа Лийч залепваше с тиксо на вратата на жилището си плик, в който имаше петдесет долара и списък на необходимите ѝ неща. Купувах онова, което ѝ бе нужно, и оставях пазарските чанти пред апартамента. Винаги чуках, но тя никога не отговаряше. Не съм я виждал от години. — Погледнах към Матео: — Сигурен ли сте, че това завещание е актуално?

— Джо дойде при мен малко след като я диагностицираха — преди около година. Занесох документите при госпожа Лийч и видях как ги разписа собственоръчно.

— Пуснала ви е да влезете?

Погледът на Матео трепна. Той се заигра с някакъв химикал, който стоеше на бюрото му.

— Ами… не. „Видях“ може би не е най-точната дума. Обясних ѝ кой съм и по какъв повод съм дошъл. Тя ме помоли да пъхна документите под вратата. Каза, че Джо я е предупредила за идването ми и за причината, поради която съм тук. Госпожа Лийч подписа документите и ми ги върна — отново под вратата. Помолих я да видя шофьорската ѝ книжка, за да сравня подписите. Отне ѝ минутка, но в крайна сметка я откри и ми я подаде под вратата. Беше изтекла преди доста време — почти двайсет години, но подписите съвпадаха. — Той потупа с пръст по папката пред себе си. — Тес ѝ остави няколко съобщения на телефонния секретар. Предполагаше се, че ще се появи.

— Никога не би напуснала апартамента си — промърморих аз. — Както вече ви казах, не излиза.

Матео сложи длан върху папката:

— Както и да е — това е просто формалност. Ти си почти на осемнайсет, нали?

Кимнах.

— Рожденият ми ден е през януари.

— С други думи, още седем месеца. — Матео понижи глас. — Леля ти не искаше да рискува да се намесват социалните, да те изпращят в приемни семейства и така нататък, затова уреди всичко със съседката ти. Официално адресът ти ще бъде променен и формално ще живееш в апартамент 304 с госпожа Лийч, но ако успяваш да си плащаш наема, не виждам причина да напускаш жилището си. Ако някой обаче те пита — живееш с госпожа Лийч. Разбра ли ме?

Кимнах. Все още се опитвах да осмисля всичко.

Матео продължи с четенето на завещанието:

— Член пети. Ако наследникът ми не ме надживее с трийсет дни, то неговият дял следва да бъде разпределен между останалите ми живи роднини поравно. Подпис: Джоузефин Лора Гарджъри.

— Нямаме други роднини — казах аз тихо.

— Ами в такъв случай не умирай. Иначе държавата ще вземе всичко. — Той се върна към завещанието и отгърна следващата страница: — Понеже си непълнолетен, остатъците от средствата по застраховките „Живот“ ще бъдат прехвърлени във фонд, управляван от моята кантора. Ще плащаме сметките ти оттук, срещу малка комисиона, разбира се, и ще ти предоставяме месечна издръжка. Останалите средства ще бъдат прехвърлени на твое име на двайсет и втория ти рожден ден, при положение че завършиш колеж. Джоузефин беше непреклонна по този въпрос. Предпочиташе да кандидатстваш в Държавния университет в Пенсилвания. Всъщност настояваше.

— Каква застраховка „Живот“? Леля Джо нямаше застраховка.

Матео бръкна в папката и извади няколко документа, защипани с кламер.

— Леля ти е имала три застрахователни полици. Първата датира от 6 август 1980 година.

— Това са два дни преди родителите ми да загинат.

Матео продължи:

— Направила си е втора застраховка през 1984 година, а третата е отпреди две години — преди да бъде диагностицирана с рак.

— Но как е можела да си го позволи?

Матео сви рамене:

— Беше сравнително млада и в добро здраве. Предполагам, че вноските не са били кой знае колко високи.

— Значи има достатъчно, за да бъдат покрити разноските по погребението?

Поне за това нямаше да ми се наложи да се тревожа.

Матео отлепи малкото жълто листче от най-горния лист и ми го подаде:

— Щом уредим разходите по завещанието и отчислим административните си такси към днешна дата, остатъчният баланс е в размер на 2 823 000,84 долара. Както казах, леля ти включи клауза, според която ще получиш парите чак като се дипломираш в колежа. Трябва да се заемеш, ако още не си го направил. Мога да ти помогна с подаването на документите. Естествено ще се наложи да те таксувам за услугите си. Как си с оценките в училище?

Двамата с Герди излязохме от адвокатската кантора, хванати за ръце, и закрачихме към нашата сграда. Бях шокиран. Зашеметен.

И при Герди не беше кой знае колко по-различно.

Матео бе продължил да философства, сякаш да наследиш близо три милиона от леля си, която винаги си смятал за разорена и бедстваща, беше нещо напълно в реда на нещата. Говореше за колежи, за възможности за кариерно развитие, пътешествия, издръжки и тъй нататък, и тъй нататък. Думите му ме подминаваха като вода, об-тичаща гладък речен камък. Чувах ги, но не ги слушах.

Когато достигнахме нашата сграда, накарах Герди да спре пред вратата:

— Няма да казваме на никого за това.

— Добре.

— На абсолютно никого.

— Добре.

— Нито дори на Крендал и на хората в закусвалнята. Не и докато осмисля цялата работа.

— И на Дънк ли?

— И на Дънк.

— Добре.

Тя сплете пръсти с моите и отметна косата от лицето ми. Беше пораснала доста. Обикновено Леля Джо ме подстригваше. Щеше да се наложи скоро да я подкъся. Може би Герди щеше…

— А защо да не им казваме? — попита Герди.

Предполагаше се, че имам отговор на този въпрос.

Само че нямах. Поне не смислен. Бяха мои приятели. В много аспекти дори бяха семейството ми. Когато Леля Джо си отиде, те останаха единствените хора на света, за които ме бе грижа. Тогава защо да не им казваме?

— Ще се зарадват за теб.

— Знам.

— Тогава защо?

Въздъхнах и се загледах в краката ни, едни срещу други върху пропукания тротоар.

— Всичко това ми се струва нереално. Такива неща просто не се случват — особено на хора като нас. Все още се опитвам да приема факта, че Леля Джо е мъртва. Идва ми малко в повече. Точно сега се нуждая от нормалност, от стабилност. Искам да се върна в закусвалнята, да мия чинии, да готвя и да се преструвам, че всичко е както преди. Искам да се кача горе и да заваря Леля Джо да пуши цигара от цигара на прозореца.

— Тя обаче е мъртва. Трябва да го приемеш — промълви Герди. — Трябва да продължиш напред.

— Знам, че трябва, просто не искам. Днес — не.

— Тя си отиде и ти остави подарък — най-големия подарък, на който бе способна. Нещо прекрасно. Открила е начин да ти подари по-добър живот. Най-добрия живот.

— Ако приема тези пари… ако кажа на хората за тези пари… ще означава, че смъртта ѝ е реална. Не знам дали съм готов за подобно осъзнаване все още.

— Ако не кажеш на никого, това няма да я върне обратно.

— Знам.

— Ако направиш нещо полезно е тези пари, ако отидеш и колеж, както е искала, ако се превърнеш в нещо важно… ето така ще почетеш паметта ѝ. Ще бъде жива чрез действията ти. — Герди се усмихна. Луничките по нослето и се набръчкаха. — Ти си едно от добрите момчета, Джак. Тя не искаше да прекараш живота си в кухнята или пред мивката на някаква си забутана закусвалня в Питсбърг.

— Прекарах целия си живот, предполагайки, че няма да стана нищо повече от това. Не мога да щракна с пръсти и да се променя светкавично. Нямам идея какво ми се иска да правя.

— Ти си много добър художник — каза Герди. — Може би трябва да се занимаваш по-сериозно с това. Също така си и добър готвач. Може да отвориш ресторант. Така или иначе никъде не е казано, че трябва да вземеш решение днес или другата седмица.

— Днес искам просто да бъда мияч на чинии и готвач. Герди кимна:

— Значи днес ще бъдеш именно това.

— И няма да кажеш на никого? Тя постави пръст пред устните си:

— На нито една жива душа. Докато ти самият не си готов.

Наведох се и я целунах. Не го очакваше. Аз също, в интерес на истината, но усещането бе приятно. През съзнанието ми премина мисълта за Стела. Пропъдих я. Чувството за вина ме изгаряше отвътре.

Когато се откъснахме един от друг, Герди ме погледна и се засмя. Очите ѝ блестяха под утринното слънце.

— Нямам нищо против да съм „другото момиче“ — прошепна тя.

Хванах нежно лицето ѝ в ръце.

— Аз обаче имам. Не заслужаваш подобно отношение. Имах да кажа още толкова много неща, но за съжаление не разполагах с нужните думи. Вместо това отворих входната врата и я задържах пред Герди с кавалерски жест. Двамата влязохме в сградата, без да продумаме.

Когато стигнахме на третия етаж, застанах пред апартамент 304.

— Ето тук е.

Стоях пред вратата, без да предприемам нищо, затова Герди се пресегна и почука силно три пъти. Измина минута. Никой не отговори. Тя почука отново.

— Вървете си — дочу се отвътре приглушен глас.

— Госпожо Лийч? Джак е. От отсрещния апартамент. Трябва да поговорим.

— Не е ден за пазаруване. Не ми се говори. Върви си.

— Идваме от кантората на Деуит Матео, адвоката на Леля Джо. Каза, че е говорил с вас.

— Казах му, че не искам деца. Светът не е място за деца — дочу се иззад вратата. Все още приглушено, но този път от по-близо. — Каза „идваме“. Кой е с теб?

— Казвам се Герди Маккауън, госпожо Лийч. Работя с Джак в „Закусвалнята на Крендал“.

По всяка вероятност вече беше до вратата, притисната към другата страна.

— Казах на онзи адвокат, че Джак е крадец. Открадна ми книгата. Не може да му се има доверие. Сигурно не е и подходяща компания за млади дами като теб. С момче като него не можеш да си спокойна.

Герди ме погледна и произнесе само с устни: „Книга?“ Извърнах се към вратата:

— Имате предвид „Големите надежди“ ли?

— Взе книгата от мен, каза, че ще ми я върнеш, но не я върна. Това е кражба. А крадците са лоши хора.

— Отсреща в апартамента ми е, госпожо Лийч. Мога да ви я върна винаги когато кажете, но все още си я препрочитам от време на време. Една от любимите ми книги е. Подгънал съм някои страници, отбелязал съм си други… Ако искате, да ви купя нова?

Тя замълча за момент, след това каза:

— Бих се зарадвала на нова книга. Минаха години, откакто съм получавала нова книга. Но, ако може, нека да е нещо друго. Не съм чак такава почитателка на Дикенс.

Наведох се към вратата:

— Какво ще кажете за това: направете ми списък с любимите си автори и следващия четвъртък заедно с покупките ще ви донеса и десет нови книги.

— Десет?

— Десет.

— По-добре дванайсет.

Прибелих очи.

— Добре, дванайсет.

— И нов екземпляр на „Големите надежди“, за да заменя онова, което открадна. Не обичам непълни колекции. На една от лавиците ми има дупка, пълна с прахоляк.

— Дадено.

Дочу се изщракване на ключалка, последвано от още едно, накрая и трето. Госпожа Лийч открехна вратата само толкова, колкото да хвърли бегъл поглед към нас, след което погледна към коридора, за да се убеди, че сме сами. Очевидно остана доволна, понеже отвори по-широко и ни подкани:

— Влизайте. По-бързичко!

Герди се вмъкна покрай нея. Последвах я. Госпожа Лийч бързо затвори вратата, спусна трите резета и сложи металната верига.

Бяха минали години, откакто за последно бях в апартамента на Елфрида Лийч. Огледах се наоколо и се зачудих откога никой не е стъпвал тук. Дали пускаше вътре поне управителя, г-н Триано?

Купчините вестници, които помнех като дете, все още се извисяваха над мен и вече достигаха до тавана. До всяка имаше започната нова, висока почти колкото първоначалните. Стаята изглеждаше погълната от всички тези камари. Разпределението в апартамента на госпожа Лийч бе като в нашия, та се предполагаше, че трябва да знам къде се намират съответните стаи, но на пръв поглед целият този лабиринт от хартиени кули, изникнали върху паркета, ме караше да се чувствам, сякаш съм на непознато място. Знаех, че на стената в дъното има два големи прозореца, същите като у нас, само че тук бяха покрити с алуминиево фолио, така че да убият желанието на всеки лъч светлина да се натрапва в помещението.

Госпожа Лийч се бе втренчила в мен с полуотворена уста:

— Толкова си пораснал… Кога се случи това?

Тя никога не бе имала телевизор и доколкото знам, бяха минали години от деня, в който за последно бе излизала от апартамента си. Единствената ѝ връзка с външния свят бяха вестниците, които доставяха пред вратата ѝ. Зачудих се дали за нея времето тече по същия начин, както за нас, останалите — жилището ѝ изглеждаше заседнало някъде дълбоко в миналото, тъмно петно между едно тик и едно так на световния часовник.

Зад мен Герди кихна.

— Извинявайте, алергиите ми днес направо не ми дават мира.

Като се има предвид състоянието на това място, беше направо чудо, че и тримата не се бяхме разкихали. Всичко бе покрито с одеяло от прах, достатъчно плътно, за да прикрие истинския цвят на всяка повърхност наоколо и да ѝ придаде една и съща убитосивкава бледост. Ако прокарах пръст по нещо, бас хващах, че няма да оставя следа в праха — вместо това той щеше да се отметне като дебел юрган.

Госпожа Лийч свърна покрай две от кулите от вестници и изчезна от погледа ми, насочила се към мястото, където би трябвало да се намира кухнята.

— Искате ли чаша мляко, вода, чай или кафе?

— Не, благодаря — отвърнах аз.

— Чай ще е значи — дочу се гласът ѝ от другата стая. — Винаги пия чай по това време на деня. Седнете близо до огъня и ми дайте няколко минути да се подготвя. Не очаквах гости днес. Съжалявам, че нямах време да се постегна малко.

Двамата с Герди се спогледахме, след което преместихме очи върху претъпканата стая. Едвам можехме да помръднем в каквато и да било посока.

Кимнах към всекидневната:

— Спомням си, че там имаше камина.

Хванах я за ръка и я поведох през купищата хартия към дъното на апартамента, където бяха покритите с фолио прозорци.

Ние нямахме камина. Въпреки че госпожа Лийч имаше, веднага си личеше, че не е палена от доста време. В средата ѝ, внимателно балансирани, стояха три цепеници, покрити с плетеница дебели сивкави паяжини. Навсякъде имаше книги: по полицата над камината, по рафтовете около нея — на два и три реда, както и по пода, където се разполагаха по-малки версии на кулите от вестници. Въпреки че изглеждаха нахвърляни както дойде, забелязах, че всъщност са подредени по автор и по азбучен ред. Потънали в прах, както повечето неща наоколо, но по някои си личаха следи от докосвания при скорошен прочит.

Пред камината имаше диван и два стола, а между тях бе поставена малка масичка.

Двамата с Герди седнахме на дивана, като внимавахме да не докосваме нищо.

Когато госпожа Лийч се появи със сребърен поднос в ръце, спря и ни изгледа продължително, преди да изрече:

— Боя се, че това е моето място. Преместихме се на двата стола.

Госпожа Лийч остави подноса на разбрицаната масичка и ни подаде по една фина чашка от китайски порцелан, пълна с изпускащ обилна пара чай, сложена върху също толкова крехка чинийка.

— Мляко или захар?

И двамата поклатихме глави. Тя добави по малко и от двете в чая си, разположи се удобно на дивана, отпи глътка и остави чашата върху масата.

— Та на какво дължа честта на това посещение? Опитах се да пийна малко чай, едва не си изгорих устните и започнах неловко да въртя чашата в ръцете си.

— Реших, че трябва да поговорим за Леля Джо. Направила ви е мой попечител. Исках да ви благодаря.

Очите на госпожа Лийч се стрелнаха от мен към Герди, след което отново към ръбчето на чашата ѝ.

— Ще получаваш месечна издръжка в размер на две хиляди долара. Трябва да ти е достатъчно, за да плащаш наема и сметките и да пазаруваш. Вече ще пазаруваш и заради мен.

— Винаги пазарувам и заради вас. Всеки четвъртък.

— Имах предвид да плащаш вместо мен — натърти тя.

— О… добре, няма проблем.

— Това ще бъде таксата за моите услуги. В замяна, ако някой попита, ще казвам, че си под моя опека, че живееш под моя покрив и спазваш моите правила, никое от които не е свързано с кражбата на книги или други предмети, които принадлежат на други. — Помълча малко, сетне продължи: — Използването на думата „други“ два пъти в едно и също изречение е признак на ниска грамотност. Обикновено не допускам подобни глупави грешки, но сега съм нервна. Не съм имала гости от много отдавна.

Тя отпи още една глътка. Чашата издрънча върху чинийката.

Герди се усмихна.

— Близки ли бяхте с Джоузефин?

— С кого?

— Леля Джо — казах аз. — Никой не я наричаше Джоузефин.

— Бяхте ли близки с Леля Джо?

Госпожа Лийч кимна.

— Някога бяхме като сестри, след това вече не бяхме. По-добре е, че не бяхме.

— Случило ли се е нещо?

Тя видимо пребледня.

— Винаги се случва нещо. Как е чаят ви?

— Прекрасен е — усмихна се Герди, въпреки че не я бях видял да отпива и глътка. — Някакъв спор или неразбирателство, може би?

Ако масичката между нас предлагаше някакво прикритие, сигурно щях да я сритам. За жалост, такова липсваше, така единственото, което можех да сторя, бе да ѝ се намръщя. Каквото и да се бе случило, не беше наша работа. Започвах да се чудя какво търсим тук. Герди ми се усмихна в отговор. Този път наистина отпи от чая си и погледна отново към госпожа Лийч.

— Да се наеме човек да бъде опекун на дете — това е голяма отговорност, особено ако не сте близки. Ето защо попитах.

— Всички сме опекуни един на друг в една или друга степен.

Герди отново кихна. Очите ѝ бяха зачервени и леко подпухнали.

— Алергии.

Госпожа Лийч извади салфетка от кутията зад гърба си и я подаде на Герди.

— Някога имах котарак. Избяга в деня, в който дойдоха лошите хора.

Герди избърса нослето си.

— Хората, които са ви наранили?

— Да, хората в бяло.

Едва не изпуснах чашата си:

— Хората в бяло?!

— Носят само болка и страдание. — Погледът на госпожа Лийч се зарея встрани. Очевидно бе изгубила нишката на мисълта си. — Котаракът ми се казваше Бъмкинс. Оставях храна навън всеки ден, но така и не се прибра. Ужасни, ужасни времена.

— Кои са хората в бяло? — попита Герди.

— Риба тон от „Старкист“. Даже и тя не успя да го прилъже да се върне. Беше му любима. Чудесният ми Бъмкинс.

Герди се опита да каже още нещо. Метнах бърз поглед към нея, за да ѝ внуша да замълчи, и оставих чашата си върху масата.

— Госпожо Лийч? Кои са тези хора в бяло? Госпожа Лийч погледна към ръцете си и преплете пръсти.

— Имам нещо за теб. Нещо, което трябва да видиш. Нещо, което трябва да знаеш. Нещо, което Джо ми даде, за да го пазя. — Тя изви пръсти толкова, та почти бях сигурен, че поне един ще се счупи. — „Нещо, нещо“. Отново повторение. Шаблон. Шаблоните са лоша работа. Заради шаблони могат да те хванат. Трябва да ги караш да гадаят. Постоянно да гадаят. Случайно. Различно. Неочаквано. — Гласът ѝ постепенно затихна, докато продължаваше да говори на себе си. Сякаш беше забравила за нас двамата.

— Госпожо Лийч?

Плеснах с ръце. Тя подскочи. Очите ѝ постепенно се фокусираха. Погледна ме с присвити устни.

— Не говоря за хората в бяло. Никога. Мисля, че ще е най-добре, ако никой от нас не говори за тях. Но наистина имам нещо за теб. Предполагам, би било редно да ти го дам.

Тя се изправи и излезе от стаята, изчезвайки между купчините с вестници.

Кашонът?

Спомних си за кашона от моя сън. Кашонът, който баща ми бе дал на Леля Джо.

Дали го е криела всички тези години при госпожа Лийч?

Бях преровил целия апартамент в търсене на този кашон. Година след година постоянно го дирех и никога не го намирах. Може ли да е стоял тук, зад отсрещната врата, през цялото това време?

Дланите ми бяха потни.

Герди ме гледаше нервно и отпиваше от чая си.

В камината един закръглен паяк пропълзя по цепениците и се скри зад най-горната.

От една от спалните се чу звук от ровичкане, последван от не много силен трясък. Представих си как възрастната жена се придвижва през бъркотия, векове по-древна от тази тук.

Забави се почти пет минути, а когато се върна, държеше в ръка пожълтял от старост плик. Не кашон.

— Ето това търсеха в деня, в който ме нападнаха — каза госпожа Лийч. — Не им го дадох. Не е техен.

Тя остави плика пред мен. Посегнах да го взема.

Госпожа Лийч сложи ръката си върху моята.

— Не тук — отсече тя. — Не искам да виждам онова, което е вътре. Никога повече. Познанието води само до лоши работи.

Пликът бе адресиран до баща ми.

Затворих вратата на нашия апартамент с ритник. Двамата с Герди се запътихме към всекидневната. Разчистих едно местенце върху масичката за кафе, оставих плика и се втренчих в него.

— Няма ли да го отвориш? — попита Герди.

Поех си дълбоко въздух. Сърцето ми биеше тежко, нещо сякаш притискаше гърдите ми.

Бяха махнали болничното легло вчера.

Стаята изглеждаше пуста без него.

Герди седна на крайчеца на масичката за кафе и ме погледна право в очите:

— Искаш ли аз да го отворя?

Поклатих глава, взех плика и го разпечатах. Лепилото отдавна беше изсъхнало и бе станало твърдо и крехко. Когато разтворих единствената страница, която беше вътре, старата хартия прошумоля. Баща ми някога бе държал това писмо в ръцете си.

Герди се приближи и зачете през рамото ми.

— Кой е Ричард Нетълтън? — попита Герди, положила брадичка върху рамото ми. Дъхът ѝ гъделичкаше ухото ми. — А Ема? Приятели на родителите ти?

— Не знам…

Думите ми заглъхнаха. Прочетох писмото отново. Герди взе плика и огледа марката.

— Клеймото е от Нюпорт Бийч, Калифорния, 16 юни 1978 година. Адресирано е до Джоузефин Гарджъри, а не до баща ти. Явно са пращали до нея, а тя му ги е предавала? Странно.

Тя хвърли плика върху масичката и започна да ме целува по врата.

— Говори ли ти нещо?

— Не — излъгах аз.

— Имената познати ли са?

— Не — излъгах отново. Герди захапа ухото ми.

— Новият ти попечител изглежда леко попревъртял. Може пък това писмо да няма смисъл. Може да е някаква шега. Никой няма да си признае, че е убил двама души, в писмо. Тъпо е.

Мислите ми препускаха лудешки.

Беше ли ми споменавала Стела как са се казвали родителите ѝ? Не мисля. Нетълтън. Ричард Нетълтън.

Не мисля.

Нетълтън.

Ричард Нетълтън.

Бебе. Вече ходи. 1978.

Стела тогава е била на две годинки.

Поздрави на Кейти и на момчето ти.

Момчето ти.

Аз.

Стела ми бе казала единствено как са загинали родителите ѝ.

Герди зацелува врата ми отново и приплъзна ръката си към слабините ми.

— Знам, че не искаш да казваме на никого за наследените пари от застраховките, но мисля, че е редно да го отпразнуваме. Вие, г-н Тач, сте доста богат човек.

Очите ми все още бяха впити в писмото. В почерка. В думите.

Бял камион.

Бели палта, навсякъде.

— Мислех, че днес си на работа — успях да изрека някак си.

— Чак от два.

— Два и дванайсет е.

— Какво? — Тя рязко отдръпна ръката си. — Мамка му! Трябва да се преоблека.

Хукна към спалнята.

— Ще звънна на Крендал и ще му кажа, че ще закъснееш.

— Благодаря! — Роклята ѝ изхвърча от вратата на спалнята и се приземи на пода до мен. — Дължа ти нещо специално после.

Изцедих една измъчена усмивка и вдигнах телефона. Крендал вдигна на третото позвъняване. Казах му, че Герди ще дойде след десетина минути, може и по-малко.

— И ти трябва да дойдеш — каза Крендал. Обикновено крещеше по телефона заради проблемите си със слуха, но този път гласът му бе доста тих.

— Защо? Много работа ли има?

Крендал първоначално не отговори, само дишаше тежко. След това каза:

— Приятелчето ти Дънк е тук. Има и компания.

— Дънк винаги е с компания — отвърнах аз.

— Не е с момиче. Някакъв тип е с него. Не ми харесва. Не искам такива хора в ресторанта си.

Мамка му.

— Добре, идвам веднага. Ще се погрижа.

Герди излезе от спалнята. Беше облякла униформата си и сега с две ръце се мъчеше да върже косата си на кок. Прекоси стаята, приближи се до мен и ме целуна по устните.

— За твоя информация не нося гащички. Не планирам да си слагам, докато не намериш начин да се възползваш от моето недоглеждане. През последните няколко месеца изпитахме прекалено много тъга. Леля ти е направила нещо прекрасно за теб, нещо, което ще промени живота ти, затова очаквам да го отпразнуваш с мен по всички мръснишки и авантюристични начини, за които се сетиш. Пий течности, докато ме няма. Свършвам в десет. Може би преди това трябва да разгрееш около час. Не ми се иска да разтегнеш мускул или нещо от този род.

— Ами ако не се съглася, госпожице Маккауън?

Тя ми се ухили.

— Както казах, ще продължа да ходя без гащички. Може пък да си намеря друг ухажор на работа. Някой, който си фантазира за сервитьорки.

— Може да стане ветровито. Дори студено. Зимата чука на вратата. Тази пола не е кой знае колко дълга.

— Ако лепна някоя настинка и умра, г-н Тач, това ще лежи изцяло на вашата съвест.

— Крендал каза, че Дънк е в закусвалнята. Ще те изпратя.

— Никога не бих отказала да бъда придружена от симпатичен джентълмен като вас.

Натиках плика и писмото в джоба си. Трябваше да го покажа на Дънк.

Докато излизахме, от стола в кухнята ни гледаше купчината обяви с лика на Стела.

Виждали ли сте ме?

Докато подминавахме вратата на госпожа Лийч, изпитах странното усещане, че ни наблюдават. Все едно бе долепила око до миниатюрната шпионка и следеше всяко наше движение.

След като излязохме от сградата, вече знаех, че ни наблюдават. Никога преди не бях обръщал внимание на различните ванове, които паркираха на нашата улица, преди Дънк да ми каже за тях онази нощ. Сега обаче така се набиваха на очи, че не можех да повярвам как не съм ги забелязал. Казах си, че поне не са бели джипове, и като че малко се поразведрих.

Днес на смяна явно бяха „Водопроводчици Клойстър“.

За втори път виждах точно този ван — тъмночервен с логото на фирмата, изрисувано с ярки цветове от двете страни и отзад. Зад возилото стоеше мъж с омачкана бяла риза и вратовръзка и пушеше. Водопроводчиците обикновено не носят вратовръзки. По принцип не носят и пистолети, скрити в кожени кобури на кръста отзад, но издутината на гърба на този конкретен водопроводчик беше доста красноречива.

Когато с Герди минахме покрай вана, мъжът загаси фаса си и ме изгледа втренчено за секунда, преди вниманието му да се насочи към някакъв непознат обект в далечината.

Едва не му кимнах за „здрасти“, както бих направил с всеки друг познат, с който сме се разминали по тротоара, но се сдържах и вместо това продължих невъзмутимо напред, като се питах дали някой освен мен е забелязал, че същият човек работи не само за водопроводчиците, но и за електротехниците, и за фирмата с килимите. Зает човек, не може да му се отрече.

Малко по-нататък, на стотина метра от нас, едно синьо беемве седан отби на мястото за паркиране на инвалиди пред „Закусвалнята на Крендал“. Четирима мъже с тъмни костюми и с огромни автоматични оръжия в ръце излязоха от него и без да се бавят излишно, откриха едновременно огън към заведението.

Звукът бе оглушителен.

Дебелото стъкло на витрината избухна на милиони дребни късчета. Четиримата мъже продължаваха да стрелят. Бяха леко разкрачени — тренирана, стабилна и сигурна стойка. Двама носеха миниатюрни тапи за уши, другите двама — не. Цевите на четирите оръжия се движеха равномерно наляво и надясно подобно на пръскачки, напояващи ливада.

Преброих най-малко дванайсетима, застанали на тротоара, замръзнали на място, все едно гледаха филм или телевизионен сериал, докато куршумите летяха.

Съборих Герди на земята, на тясното пространство между паркираните до бордюра „Волво“ и „Тойота Сентра“, и се хвърлих върху ѝ. Не бях сигурен кога точно е закрещяла, но със сигурност крещеше сега — викаше и ме риташе, но аз я държах здраво и не я пусках. Наведох главата ѝ и зарових лице в косата ѝ.

Струваше ми се, че стрелбата е продължила часове. По-късно щях да науча, че четиримата мъже са използвали деветмилиметрови узита Vector Arms HR4332 SBR поставени на пълен автоматичен режим — около шестстотин и петдесет изстрела в минута, като всеки от пълнителите, побиращ трийсет и два патрона, биваше изпразван за части от секундата. Всеки от стрелците бе разполагал с резервни пълнители и бе презаредил приблизително три пъти.

Цялата стрелба, по изчисленията на полицейския ван, паркиран на стотина метра по-далеч, бе отнела трийсет и осем секунди.

Гърмежите секнаха, но ушите ми продължаваха да пищят. Всички звуци заглъхнаха, все едно някой бе увил мокро одеяло около главата ми.

Чух как последната от четирите врати на беемвето се затръшна. Гумите изсвириха по асфалта.

— Стой долу! — креснах на Герди, преди да скоча на крака и да се затичам към закусвалнята. Синият „баварец“ сви надясно по Клеъртън и изчезна.

Бях пробягал половината от разстоянието до закусвалнята, когато се разнесе експлозията.

Силата на взрива ме запрати обратно на тротоара. Звукът успя да заглуши звъна на изстрелите в ушите ми. Главата ми се стовари върху плочките и въздухът изскочи със свистене от дробовете ми, сякаш някой едър футболен защитник се бе врязал с всичка сила с рамото напред право в стомаха ми.

От празното място, където преди по-малко от две минути бе витрината, изригна огнено кълбо, което премина почти половината от Браунсвил Роуд, преди да се прибере обратно — като огромен гнусен огнен език, който бе облизал улицата и сега се връщаше в устата си.

Изправих се с огромно усилие и със залитане хукнах към закусвалнята. Промуших се през потрошената витрина и влязох. Отвътре се разнасяха слаби стонове и писъци.

Обгърна ме плътен черен пушек, който се разнасяше някъде отзад. Спънах се в една преобърната маса и едва не се строполих на земята, когато краката ми се оплетоха в някакъв стол. Успях някак си да се освободя. Тогава видях първия труп.

Жена. Разбрах това само защото бе облечена със зелена рокля. Косата и лицето ѝ представляваха овъглена буца плът.

Дръпнах яката на суичъра върху устата си в опит да се предпазя от дима. Неуспешно. Горещият, плътен като супа въздух изгаряше дробовете и очите ми. Взирах се в тъмнината и не виждах нищо.

Едва не се подхлъзнах в локва кафе.

Счупената кана беше на земята. Черната течност се изливаше от нея.

Сред цялата бъркотия на пода лежеше Лърлийн Уолдрип.

Коленичих и внимателно я преобърнах по гръб.

Не по-малко от шест червени петна бяха разцъфтели върху розовата униформа на гърдите ѝ. Тъмночервени в средата, където куршумите я бяха улучили, леко розовеещи към краищата. Едно от петната бе точно върху мястото, където се намираше сърцето ѝ. Знаех, че не диша, знаех, че именно този куршум я е убил, но въпреки това притиснах два пръста към врата ѝ. Не долових пулс.

После чух Дънк.

Нямам представа как разбрах, че е той, но някак си го усетих. Приглушен стон на няколко метра вляво от мен. Не исках да оставям Лърлийн така — просната на пода във всичката тази мръсотия, но знаех, че нямам избор. Дишах все по-трудно с всяка секунда. Нямаше да мога да остана вътре още кой знае колко дълго.

Изправих се и се залутах сред прекатурени мебели и всякакви препятствия, които хич не ми се искаше да идентифицирам, към сепаретата, подредени край стената в дъното, към онова, което бе най-близо до вратата, любимото на Дънк.

Открих го легнал на една страна върху пейката в сепарето. Долната половина на тялото му бе натикана под масата. Лицето и краката му бяха оплискани с кръв. Срещу него с гръб към вратата седеше Хенри Крокет, с лице, притиснато към масата, с широко отворени немигащи очи, втренчени в недоизпита чаша кафе. В средата между двамата имаше чиния с препечени филийки и масло.

Задната част на главата на Крокет липсваше.

Огромна разкъсна рана започваше от средата на темето му и свършваше в основата на врата му, все едно някакъв великан се бе пресегнал и бе откъснал парче с палеца и показалеца си. Гърбът му бе осеян с дупки от куршуми. Седалката между него и предната половина на закусвалнята бе на решето — смесица от червена изкуствена кожа, пълнеж и шперплат, разкъсани и нацепени на трески.

Дънк изстена отново.

Пресегнах се през сепарето и обвих ръце около кръста му, като задърпах масивното му тяло към мен, докато и двамата се строполихме на пода. Отначало се съпротивляваше, скова се, от устните му се изтръгна писък от болка. След това притихна и се отпусна.

Изправих се и моментално ми причерня. Краката ми сякаш изчезнаха изпод мен. Сринах се на земята. Не ми достигаше въздух и всеки момент щях да припадна. А припаднех ли веднъж, нямаше да изляза оттук.

Насилих се да стана. Майната им на гумените крака.

Сграбчих Дънк под мишниците и го задърпах към предната половина на закусвалнята, към липсващата витрина, като се опитвах да не обръщам внимание на хлъзгавата червена диря по пода, която тялото му оставяше зад себе си.

Спомените ми за случилото се после са смътни. Мисля, че припаднах. Спомням си, че се строполих на земята, или поне изпитах подобно усещане. Не съм сигурен. След това — ръце. Длани и пръсти, които сграбчват и дърпат онова, до което се докопат. Помня как ме измъкнаха от закусвалнята и ме сложиха да легна на тротоара на Браунсвил Роуд.

— Дишай, хлапе, дишай — изрече някой. — Обадихме се на 911. Лежи спокойно и не мърдай.

Видях надвесено над мен лице. Мъж на средна възраст с очила и карирана риза.

Главата ми се претърколи на една страна. Видях Дънк да лежи неподвижно до мен.

Поех си дълбоко въздух.

Въпреки че и тук пушекът беше доста плътен, чистият въздух бе по-силен от него и белите ми дробове приветстваха това. Силата започна да се завръща в ръцете и краката ми, а мъглата, обвила съзнанието ми, започна да се избистря.

И тогава се сетих за Крендал.

Спомних си за Елдън Крендал. Знаех, че още е вътре.

Мъжът на средна възраст с карираната риза опита да ме спре. И други пробваха. Той ме сграбчи за рамото и понечи да ме притисне към плочките, докато насилвах тялото си да се изправи. В този момент и други от постоянно нарастващата тълпа ме задърпаха — явно онова, което възнамерявах да направя, бе изписано по лицето ми.

Изправих се въпреки всичко и си поех дълбоко въздух.

Отърсих се от хватката на мъжа с карираната риза, измъкнах се от ръцете на останалите и се затичах към закусвалнята, съпроводен от усилващ се вой на сирени.

Стъклото на витрината го нямаше, така че огънят вътре си намираше храна безпроблемно. Когато минавах през празната каса, усетих как въздухът влиза по-бързо навътре, отколкото излиза навън, засмукан от гладния звяр, глозгащ ресторанта отвътре навън.

Проправих си път през разпарчетосаните маси, столове и сепарета, покрай бар плота, през летящата врата, водеща към кухнята. Жегата постоянно се усилваше и ставаше нетърпима. Хвърлих поглед през отвора, от който Крендал подаваше готовата храна, но видях само пелена от черен дим.

Пламъците пъплеха по стените край летящата врата. Когато я докоснах, нажеженият метал изгори пръстите ми.

Знаех, че експлозията бе причинена от една или повече газови бутилки, които Крендал държеше зад печката, и случай че централното газоподаване спре. За времето, в което той притежаваше закусвалнята, газта бе спирала два пъти, всеки път по време на обедната навалица. Крендал пазеше три бутилки пропан-бутан за запас, ако това се случеше отново. Дори ме бе научил как да премествам маркуча на печката от едното към другото и обратно, като с гордост твърдеше, че можел да го направи за по-малко от десет секунди.

Сведох глава и се промуших през изкривената летяща врата, която се държеше само на горната си панта.

Пламъците вътре ме приветстваха бурно, последвани от валма черен пушек. Заставих краката си да се движат по-живо и се втурнах в кухнята, скачайки върху покрития с плочки под вдясно от шубера. Непоносимата жега струеше в обратна посока, привлечена от чистия въздух навън.

Наведох лице колкото се може по-близо до пода и изтрих сълзите от очите си. Горещината бе неописуема.

Обстановката ми бе напълно непозната.

Изкривените останки на една от газовите бутилки се бяха забили в голямата алуминиева маса, която преди се издигаше в средата на кухнята, а сега лежеше на една страна. Десетки тенджери, тигани и всевъзможни готварски прибори, които обикновено стояха върху масата, бяха разпръснати навсякъде, доколкото можеше да се види. Подът бе хлъзгав от остатъците от супата на деня. Горещата течност попиваше в джинсите ми и изгаряше коленете ми. Закашлях се. Дробовете ми се изпълниха с дим.

Опитах се да изкрещя името на Крендал, но от устата ми излезе само немощен шепот.

Запълзях към печката опипом, със затворени очи, през бъркотията на пода. Когато минах покрай преобърнатата маса, усетих как нагорещеният алуминий изгаря пръстите ми.

Нямам представа как успях да го открия.

Кухнята не беше кой знае колко голяма, най-много трийсет и седем квадратни метра, но със същия успех можеше и да е пустиня, а аз — слепец, който търси пътя си сред безкрайното море от пясък. Пълзях по корем по хлъзгавите плочки, а ръцете ми опипваха пространството пред мен с разперени пръсти. Чух как част от тавана се срути някъде отдясно. Огънят се изхили гръмко и садистично. От Крендъл все още нямаше и следа. Бях сигурен, че ако го открия, ще е единствено и само благодарение на нещо дочуто, понеже от мига, в който влязох в кухнята, не виждах абсолютно нищо.

Пръстите ми докоснаха крака му.

Отначало не бях сигурен дали е крак и едва не го подминах, понеже мислите ми вече бяха замъглени заради липсата на кислород. Когато сграбчих плата на панталоните му, пръстите му немощно се обвиха около китката ми. Сграбчих го за ръката. Той стисна по-силно моята. Знаех, че няма да се пуснем.

Запълзях назад. С една свободна ръка и два крака, които не ме слушаха много, взех да лазя, като влачех Крендал след себе си на кратки придърпвания. Почти се бяхме измъкнали през изкривената кухненска врата, когато поредната секция от тавана се срути и се изсипа върху нас. Тялото на Крендал подскочи. Знаех, че нещо се е стоварило върху него, но не можех да видя какво. Не спрях да се движа. Издърпах го през вратата.

Бяхме някъде в залата за хранене, когато гръмна втората газова бутилка. Веднага след това я последва и третата.

Точно тогава тялото ми се предаде. Плътният черен дим ме приветства в обятията си.

Сънят.

— Надушвам бензин. Трябва да се махаме — казва Мама.

— Добре ли си? Моля те, кажи ми, че си добре. Отваря се врата.

Стържене на метал по метал.

— Еди?

— Да?

— Другият джип. Идват.

— Измъкни Джак.

— Можеш ли да се движиш? — пита Татко.

— Да… като че ли…

Изщракването на предпазния колан. Звукът, с който коланът се прибира.

— Еди? Идват.

— Трябва да те измъкнем.

— Трябва да ги спреш, или всички ще умрем.

— Господи… къде е пистолетът?

— На пода. До краката ми. Мисля, че ръката ми е счупена. Мисля, че ще… — казва Мама. Шоколадово мляко, в очите ми, по косата ми. Лепкаво.

— Не мога да го намеря. Дръж се, Кейти! Съсредоточи се върху гласа ми.

— Там е. Държах го. Не мога…

Гласът на Мама отслабва. Сънлив глас.

Силен гърмеж.

Много силни гърмежи.

— Идва на себе си — чух да казва далечен глас, все едно бях в тунел и ехото отскачаше от гладките му стени.

— Хлапе? Чуваш ли ме?

Въздухът бе леденостуден.

Поех си дълбоко дъх.

Закашлях се.

Опитах да се пресегна към устата си, но ръцете ми не искаха да помръднат.

— Дишай, хлапе. Още студен въздух.

Нещо забърса очите ми. Влажно.

— Подай ми ножицата. Трябва да махна тази тениска от него. И джинсите също.

Отворих очи колебливо.

— Ха така! Добре дошъл обратно!

Някакъв мъж ме наблюдаваше с леко пресилена усмивка. Извади малко фенерче и го насочи към очите ми. Когато се опитах да ги затворя, той ги задържа със свободната си ръка. Първо дясното, после лявото, след това светлината изчезна.

— Можеш ли да ми кажеш как ти е името?

Бях впил поглед в него и в пухкавите облаци над главата му.

— Хлапе?

— Пип.

— Моля?!

— Джак.

— Просто Джак?

— Джак Тач. Джон Едуард Тач.

— Това си е доста дълго име.

— Всички ми викат Джак.

— Ти си едно откачено копеле, Джак. Можеш ли да ми кажеш кой е президент на Съединените щати?

— Клинтън.

— Браво! Получаваш златна звездичка. — Той се обърна и изкрещя през рамо: — Трябва ми някой да закара това хлапе в болница „Мърси“!

— Още две линейки пристигат! — отвърна някой. — Три минути!

— Крендал — изфъфлих. Устата ми определено си бе взела почивен ден.

— Моля?

— Мъжът, когото се опитах да измъкна…

Лицето на парамедика посърна.

— Съжалявам, хлапе. Не прескочи трапа.

Някой задърпа джинсите ми. Извърнах се и видях как една жена парамедик кълца плата с голяма ножица. Извъртях глава и се огледах.

Бях на средата на Браунсвил Роуд, привързан с каишки за носилка. Отляво бе „Закусвалнята на Крендал“, от която продължаваше да блика гъст черен пушек. Пожарникарите я бяха напъплили като мравки и сновяха насам-натам с маркучите си. Тротоарът бе плувнал във вода.

Обърнах се в противоположната посока към моята жилищна сграда.

— Герди.

Успях да изрека някак си името ѝ и се закашлях отново. Чак сега осъзнах, че върху лицето ми има кислородна маска. Парамедикът я издърпа надолу до брадичката ми.

— Какво?

— Къде е Герди?

— Има ли Герди тук? — изкрещя парамедикът към тълпата, която ни бе заобиколила.

Напред пристъпи възрастна жена с посивяла коса, облечена с рокля на цветя. Ръцете и лицето ѝ бяха покрити със сажди, а подгъвът на роклята ѝ бе обгорял. Тя коленичи до мен.

— Това момичето, което беше с теб, ли е? Видях ви да идвате по тротоара, точно преди… държахте се за ръце. Нея ли имаш предвид?

Кимнах.

Очите ѝ плувнаха в сълзи. Тя се наведе по-близо.

— Съжалявам. Опитах се да я спра, но беше толкова силна… Не можах да я удържа.

— Да я удържите… какво…

— Тя хукна след теб. Последва те в пламъците.

Всяко мускулче в тялото ми се стегна. Опитах се да скоча от носилката, но каишките около китките, глезените и врата ме възпряха.

— Опа, приятелче… — Парамедикът ме бутна надолу със силната си ръка.

— Пуснете ме веднага! — Задърпах се яростно назад-напред. — Герди!

Извърнах глава към паркираните коли. Между волвото и сентрата, където я бях оставил, имаше насъбрали се хора. Тя обаче не беше сред тях. Не я виждах.

— Герди!

Погледнах отново към закусвалнята, към черния дим, бълващ от строшената витрина. Пожарникарите продължаваха да влизат вътре, дърпайки след себе си тежките маркучи.

— Тя не е там! Не би влязла вътре!

Каишката около дясната ми ръка се скъса. Пресегнах се и задърпах каишката около лявата.

Жената с обгорялата рокля на цветя се отдръпна просълзена.

— Десет милиграма халдол, веднага! — изкрещя парамедикът, като ме натискаше с тежестта на цялото си тяло.

Каишката около глезена ми се скъса. Опитах се да изблъскам мъжа. В ръката ми се заби игла.

Не, моля те! Не! Герди!

Наоколо притъмня.

Фаустино Брайър обичаше пица.

Обичаше пица повече от всичко на тази проклета планета.

От всички пицарии в Питсбърг най-много харесваше „Пицата на Минео“ на Скуиръл Хил. Когато Джон Минео се приближи до масата му не повече от трийсет секунди след като му бе донесъл четиресетсантиметрова пеперони с кашкавал, и му съобщи, че го търсят по телефона, той инструктира мъжа да каже на онзи, който го търсеше, че го няма и че не го е виждал цял ден. Когато Минео се върна и предаде, че обаждащият се знае, че е тук и че било спешно, Фаустино взе със себе си едно дълго парче, отиде до телефона и вдигна слушалката със свободната си ръка.

— Дано не е някоя простотия.

— Здрасти, Хортън е, от „Наркотици“. Трябва да дойдеш колкото можеш по-бързо до Браунсвил Роуд.

Екипът на Хортън бе поставил Дънкан Белино под постоянно наблюдение в опит да събере достатъчно доказателства за дело срещу него и шефа му, Хенри Крокет. Хортън се бе съгласил да наблюдава и онова хлапе Тач и да съобщава за всичко по-необичайно на Фаустино. От колегиалност.

— Какво е станало? С твоето момче или с моето? — попита Фаустино, докато отхапваше от пицата. Великолепна!

— И с двете. Довлечи си задника тук. Веднага.

Дори с включени светлини и сирена, пак му отне повече от половин час, докато си пробие път през следобедните задръствания. Видя дима от над два километра разстояние.

Две пресечки бяха отцепени с жълта полицейска лента. Мястото гъмжеше от отзовалите се първи. Брайър паркира зад два камиона на пожарната и се измъкна от колата си. Пожарникарите прибираха оборудването си. Той разбута зяпачите и репортерите и се промуши напред.

Фогел го видя и се затича към него. Беше ѝ звъннал от пицарията.

— Мамка му, това „Закусвалнята на Крендал“ ли е? — попита той невярващо.

Фогел кимна. Беше си сложила чифт латексови ръкавици, а от врата ѝ висеше служебният „Никон“.

— Ела с мен. Хортън е вътре.

Браунсвил Роуд приличаше на сцена от филм за войната. Тротоарът бе покрит с обгорели останки — всичко от маси и столове до прибори, чинии и парченца мазилка. Прозорците на всички околни сгради и паркирани наблизо автомобили бяха станали на сол и хрущяха под обувките им. Закусвалнята обаче беше най-зле. Беше се превърнала в черен димящ кратер.

Фаустино веднага позна носещата се във въздуха миризма — същата, която бе подушвал по време на войната и се надяваше никога повече да не усеща. Изгоряла плът.

Фогел също я долови. Измъкна малко бурканче с ментов вазелин от джоба си и мацна обилно под носа си, след което го протегна към него. Той поклати глава. Тя прибра бурканчето.

— Имаме шест трупа вътре, още два на тротоара.

Хортън бе застанал на мястото, където някога се бе намирала предната част на закусвалнята. Металната каса на витрината, усукана и разкривена, стърчеше навън, надвиснала над тротоара. Хортън изчака Фаустино и Фогел да заобиколят всички отломки, след това кимна към остатъците от човешко същество в сепарето най-отпред.

— Да ви представя Хенри Крокет.

Косата на мъжа бе изгоряла напълно. Кожата му бе черна и напукана. Лежеше с лице върху масата. Част от главата му липсваше. Гърбът му бе осеян с дупки от куршуми.

Фаустино се огледа и забеляза три от шестте трупа, два от които вече бяха в черни найлонови чували. Обърна се към детектива от отдел „Наркотици“:

— Какво е станало?

Хортън му разказа всичко, което бяха успели да сглобят от парченцата информация досега.

Събудих се в мрачна стая.

Събудих се заради бипкането на някакви машини, гласовете на някакви хора и звука от собственото ми дишане зад пластмасовата маска.

Цепеше ме глава.

Очите ми се опитаха да се нагодят към светлината. Пресегнах се и свалих маската.

„Закусвалнята на Крендал“.

Експлозията.

Дънк, Крендал, Лърлийн.

О, Господи. Герди.

Понадигнах се и мигом се строполих обратно върху меката възглавница. Главата ми щеше да се пръсне.

— Съжалявам за приятеля ти.

Извърнах се.

Неясен силует, седнал на стола до мен. Онзи детектив. Фаустино Брайър.

— Къде…

Устата ми бе пресъхнала и гласът ми звучеше някак чужд.

Изправих се отново, като се опитвах да превъзмогна прилошаването и световъртежа.

Детектив Брайър стана, напълни една чашка с вода от пластмасовата кана на масичката до мен и я поднесе към устните ми. Улових я едновременно с двете си треперещи ръце и отпих жадно. Водата беше топла, но въпреки това свърши работа. Когато приключих, му подадох празната чаша и той я остави на масата.

— Къде съм? — попитах отново.

— Парамедиците ти дадоха успокоително. Беше… беше изпаднал в истерия. Трябваше да се погрижат за нараняванията ти. Можеше да се самонараниш. Докараха те в „Мърси“ за лечение и наблюдение.

Брайър прекоси стаята.

— Ще светна лампата. Понякога след въздействието на огън, особено след въздействието на експлозия, очите могат да придобият много силна чувствителност. Най-добре ще е да ги затвориш и да ги отваряш бавно, малко по малко, като им дадеш шанс да се адаптират.

Кимнах и затворих очи. Зад клепачите ми черното се превърна в тъмночервено. Отворих очи и примигнах. Между мен и детектива, който сега стоеше до вратата, имаше празно болнично легло.

Той се върна до стола си.

— Помниш ли ме? Мина доста време.

Кимнах.

— Вие бяхте на погребението. Заедно с една жена.

Изглеждаше изненадан, че съм го видял там.

— Партньорката ми, детектив Фогел. Не това имам предвид обаче. Разговарях с теб, докато беше малък. Относно Анди Флак. Спомняш ли си?

Кимнах отново.

— Детектив Брайър.

— Как се чувстваш? Боли ли те някъде? Мога да извикам сестра. Ще ти дадат нещо.

Не ме болеше. Не ме болеше изобщо. Поклатих глава.

До стола на детектива имаше голям хартиен плик. Той го придърпа и го отвори. Измъкна суичъра ми на „Стийлърс“. Метна го върху леглото и приглади плата. Сетне извади джинсите ми и ги остави до суичъра.

И от едното, и от другото не бе останало кой знае колко.

Бяха срязали дрехите, за да ги свалят от мен. Бяха съсипани.

Това, което бе останало от плата, бе овъглено, покрито с десетки дупки с обгорени краища, а самият плат бе разтопен.

Без да поглежда към дрехите, детективът каза:

— Свалихме дрехи от някои от труповете в закусвалнята, които изглеждаха по-добре от твоите.

Той пъхна пръст в една дупка с диаметър поне петнайсет сантиметра. Платът бе напукан и се ронеше по ръбовете, малки парченца се ръсеха върху чаршафите.

— Огънят направо е унищожил дрехите ти. Обаче докторът каза, че по теб няма и драскотина. Нито една. Няма изгаряния, няма белези. Нищо. Разпитахме свидетели, които разказаха, че си влязъл в закусвалнята не веднъж, а два пъти. Измъкнал си хора отвътре. Приятеля ти Дънкан Белино. Шефа ти. Бил си вътре, когато газовите бутилки са се взривили.

Не казах нищо.

— Косата ти дори не е опърлена.

Не казах нищо.

— Би следвало да си мъртъв.

Очите ми неволно се спряха на джоба на джинсите ми. Детективът проследи погледа ми. Погледнах встрани. Той бръкна отново в хартиената торбичка и извади писмото. Все още беше в плика.

— Интересно писъмце. Мога ли да попитам как е попаднало при теб?

Останах безмълвен.

— Не трябваше да го чета, знам. Не е моя работа. Обаче всички тези години в полицията те правят любопитен. Не можах да се сдържа. Плюс това вече беше разпечатано. Мислех, че вътре мога да намеря информация за някой, с когото да се свържа в случай на необходимост.

Тия глупости ги разправяй на друг Брайър прокара пръст по ръба на плика.

— Еди и Кейти — това са родителите ти, нали?

— Къде е Герди?

Детективът се намръщи.

— Мъртва е, синко.

— Знам. Къде е тялото ѝ? Искам да я видя.

— Ще проверя какво мога да направя. — Очите му не се отделяха от плика. — Това писмо… старичко е. От 1978 година. Доста отдавна.

— Ами Дънк? И той ли…

— В операционната. Един куршум го е улучил в рамото. Друг — в гърдите, пукнал му е три ребра. Трети — в червата. Още два в левия крак. И той би следвало да е мъртъв, но изглежда корав — може и да устиска. Обаче ти дължи живота си — тук две мнения няма. Но пък, от друга страна… експлозията не те е наранила, може пък и той да беше успял да се измъкне невредим. — Очите му все още бяха впити в плика. — Кой е Ричард Нетълтън?

— Бих желал да повикате сестрата сега — казах тихо аз. — Да ми даде нещо за болката.

— Само че ти не си ранен.

— Главата ми…

— Нито драскотина.

Огледах се и открих бутона за повикване на сестрата.

Детектив Брайър разпери ръце.

— Преди да го натиснеш, в коридора има някой, който би искал да си поговори с теб. Мисля, че ще пожелаеш да го изслушаш.

Преди да кажа и дума, той прекоси стаята, открехна вратата и се показа навън. Размени няколко думи с някого в коридора, след което отвори широко вратата.

Веднага познах човека, който влезе.

Същия, когото бях виждал безброй пъти да се мотае около полицейския ван под прикритие пред сградата, където живеех. Все още с омачканата бяла риза и червената вратовръзка. Въпреки че сега ризата бе покрита със сажди, най-горното ѝ копче бе разкопчано, а възелът на вратовръзката бе разхлабен. Когато се обърна да затвори вратата зад гърба си, издутината на скрития зад гърба му пистолет ясно се очерта през всичките петна пот и мръсотия.

Водопроводчикът/електротехник/търговец на килими, който носеше оръжие.

— Това е детектив Хортън от отдел „Наркотици“ към Полицейско управление — Питсбърг — каза детектив Брайър.

— Срещали сме се, така да се каже — обади се Хортън.

— Видях те как влезе тичешком в онази закусвалня. И двата пъти. Или си изключително храбър, или си изключително глупав. А може би по малко и от двете.

Посегнах към бутона за повикване на сестрата.

— Искам да ме изслушаш, хлапе. Няма да ти хареса онова, което ще ти кажа, но искам да ме изслушаш.

Детектив Брайър седна отново на стола си.

Хортън се приближи до прозореца и се загледа в нощния мрак навън.

— Твоето приятелче, Дънкан Белино, се е забъркал в големи гадории. Сигурен съм, че знаеш, не съм сигурен до каква степен, но най-малкото си чувал за кого работи.

Отворих уста да възразя. Той вдигна ръка:

— Няма нужда да казваш каквото и да било. Даже ще е по-добре, ако изобщо не се обаждаш. Виждал си ни да наблюдаваме вашата сграда. Сменяме се, опитваме се да не се набиваме на очи, но рано или късно ни разконспирират. Имаме снимки как ни гледате през прозореца. Дори имаме и аудиозапис как двамата с Белино говорите за тях.

— Аудиозапис?!

— По-добре не казвай нищо, просто ме изслушай. Нали се сещаш — самообвинение и други такива.

Кимнах.

— Когато започнахме да следим приятеля ти, в действителност искахме да пипнем шефа му, Хенри Крокет. Знаеш как става, гледал си телевизия — хващаме приятелчето ти за нещо и го караме да съдейства, да ни даде нещо (някой) по-голямо. — Хортън махна с ръка. — След това по-голям, после още по-голям, докато евентуално стигнем до шефчето, понякога до шефчето на шефчето, и продължаваме да ровим, да работим заедно с други агенции, като ФБР, като Агенцията за борба с наркотиците, в опит да сринем цялата „постройка“. Крокет е на мушката пи вече десет години. Започна също като останалите — първо работеше за другиго, сетне се ориентира и полека-лека взе да си прокарва „пътечки“. Обикновено това не свършва добре за въпросния „друг“.

Хортън спря за секунда, подбирайки думите си.

— Я да видим дали ти звучи познато. Започнал е с нещо дребно — тревица, лекарства с рецепта, след това малко амфети и хероин. Първоначално търгувал сам, после помъдрял и започнал да използва хлапета. Някои били на по десетина години, но вече разнасяли тая гадост по улични ъгълчета и детски площадки. Ние ги залавяме и след час-два вече са обратно по улиците. Децата никога не си признават нищо. Знаят, че няма как да загазят. Крокет даже им дава… е, така де, даваше… бонус, ако ги хванат и те не пропеят — още няколко стотачки в джобчето. Доста добра сумичка за малко дете, още по-добра за родителите, които обикновено знаят за какво става въпрос, но си траят — парите им трябват и на тях, сещаш се, сметки за плащане, гърла за изхранване… Много от тях се друсат и когато детето им работи за някой като Крокет, получават отстъпка. Нищо ново. Така се търгува дрога из целия свят, във всяко малко градче, във всеки огромен град. Питсбърг не е изключение. Някои от тези момчета с радост поддържат бизнеса си малък — в края на краищата изкарват добри пари, нали? Защо да се лакомят за повече? Нали носят вкъщи шестцифрена сумичка годишно? Други обаче, като Крокет например, почват да се настървяват, почват да мислят за разширяване и диверсификация, надстрояват бизнеса и се разрастват.

Хортън погледна мръсната си вратовръзка, промърмори нещо, отвърза я и се опита да избърше с нея петната по ризата си. Когато видя, че само ги размазва, се предаде и прибра вратовръзката в джоба си. Извърна се пак към прозореца.

— Само миналата година Хенри Крокет е отговорен за близо трийсет процента от трафика на наркотици през този град. Десет процента от цялата гадория е във Филаделфия — разширил се е натам. В последно време душил и около Чикаго. Честно казано, не ми пука много за онова, което се случва там — прекалено съм зает да се тревожа за нашия си прекрасен град. Миналата година двайсет и трима от клиентите на Крокет са починали от свръхдоза. Не че има кой знае какво значение — други моментално са заели местата им. Слял се е с поне четирима от конкурентите си. И както казвам „слял се“, имам предвид „убил ги и завзел териториите им“. Така че по-скоро нещо от рода на „враждебно поглъщане“, ако продължаваме да използваме финансовата терминология. До тази сутрин той бе на път да притежава четиресет процента от пазара на наркотици в Питсбърг — десетпроцентно увеличение в сравнение с миналата година. Може би дори повече. Някои от оставащите му конкуренти започнаха да се отказват — което е по-добрият вариант, отколкото да се слеят като останалите. В общи линии, нещата се развиваха добре за г-н Крокет, докато тази сутрин четирима въоръжени мъже слязоха от един автомобил пред закусвалнята и го напълниха с олово, като при това му отнесоха половината глава.

Картината на обезобразения труп на Крокет, свлякъл се върху масата, изскочи в съзнанието ми.

— Обикновено тук е моментът, в който вадя няколко снимки и се опитвам да те стресна с ужасяващата гледка. Знам обаче, че си го видял „на живо“, да ме прощаваш за мрачния каламбур, а това е доста по-страховито от каквито и да било фотографии. Имаш и всички други сетива като бонус — миризмата, докосването… Част от главата на Крокет е била върху яката на ризата на твоя приятел Белино. Бил си по-близо до цялата тази гадост, отколкото който и да е. Повярвай ми, запечатва се в мозъка ти. Да забравиш снимка, е сравнително лесно, но съм сигурен, че ще си мислиш за Крокет всеки път, когато докоснеш нещо лепкаво. Всеки път, когато ти замирише на печено месо, съзнанието ти ще се връща в онази закусвалня.

— Заподозрян ли съм? Защо ми разказвате това?

— Преследвам Хенри Крокет от години — отвърна Хортън. — Записвам всяко негово движение. Бърка си в носа — и хоп, тази му дейност е вписана в три различни доклада. Мога да ти кажа кога виси в кенефа, кога си прави чекия, кои са любимите му сериали… За цялото това време, докато го следвам по петите, знаеш ли кое е единственото нещо, което никога не съм го засичал да прави? Нито веднъж? Да седне в предната част на ресторант с гръб към вратата, още по-малко с гръб към прозореца. Хората като него не постъпват така. Сядат в дъното на заведението, на място, където могат да държат под око всичко. Сядат на място, което не е толкова… уязвимо.

— Бяха в любимото сепаре на Дънк. Той винаги сяда там.

— Винаги? — попита Хортън. Фаустино се наведе напред:

— Не съвсем „винаги“. Когато за пръв път срещнах вас двамата, бяхте седнали в сепарето в задната част, до тоалетната. Дори имаше табелка, на която пишеше, че това е твоето сепаре.

— Тогава бяхме деца. Не значи нищо.

— Кога любимото сепаре на Белино — на Дънк — стана любимото му сепаре?

— Не знам — отвърнах аз. — Преди шест… или девет месеца. Просто изведнъж започна да сяда там. Казваше, че иска да вижда какво става на улицата. Помоли Крендал да му го запазва, когато имаше наплив. Често идваше в закусвалнята, затова Крендал му угаждаше.

Фаустино и Хортън се спогледаха. Между тях прелетяха неизказани думи. Хортън продължи:

— Малко преди година прихванахме разговор между твоя приятел Дънк и един от другите служители на Крокет — Алонзо Сепала. Бяха седнали на пейка в парка — записвахме ги с насочен микрофон. Говореха си как да премахнат Крокет от уравнението, да завземат бизнеса му. Едно от предложенията бе да примамят Крокет на работна среща и да организират атентат откъм улицата.

Поклатих глава.

— Пълен абсурд. Дънк никога не би сторил нещо подобно. Не е такъв човек. Да, правил е разни гнусни неща, но никога не би наранил никого.

— Белино започна да седи в това сепаре два дена след разговора със Сепала — отвърна Хортън. — Премести се от сепарето в дъното — твоето сепаре — в онова отпред. Винаги на една и съща страна — с лице към улицата.

— За да вижда какво става отвън, докато хапва, затова.

Хортън бръкна в джоба си и извади една снимка.

— Екипът, който следеше Белино — ванът, който така добре ти е известен, — успя да улови това.

Погледнах към фотографията, без да я докосвам. Синьо беемве, паркирано на мястото за инвалиди пред „Закусвалнята на Крендал“, от което слизат четирима въоръжени мъже. Шофьорът бе ограден с червен маркер.

— Това е Алонзо Сепала. Цялата тази бъркотия е уредена от твоя приятел — Дънкан Белино.

След като приключи в болницата, детектив Фаустино Брайър се върна в отдел „Убийства“. Издърпа „Стената на чудатостите“ от ъгъла, където бе тикната, и заразглежда снимките и написаното върху нея. Повече от десет години от живота му бяха върху тази дъска. Извади от джоба си копие от писмото, открито в дрехите на Джак Тач, което бе ксерокопирал в един магазин на Седемдесет и девета улица на път към болницата. Закачи го с пинче в долния десен край на дъската, точно до скицирания портрет на момичето с думите „Виждали ли сте ме?“ До тях имаше три снимки на Джак Тач, докато разлепва десетки от въпросните плакати по Браунсвил Роуд и по Петдесет и първа улица.

Извади от бюрото си папката с материалите за убийствата през 1978 година — мъжът и жената, екзекутирани в къщата в Дормонт, на Бевърли Авеню 98, както и трите трупа в стаята, в която предполагаха, че е живяло дете.

Той се наведе към писмото:

Еди, знаят за бебето.

Бебето.

По-нататък в писмото се казваше, че тя, бебето, вече ходи.

Фаустино никога не бе имал деца, никога не се бе женил, но познаваше много хора, които имаха семейства. Техните деца прохождаха на годинка, може би на година и половина.

Ходи!, пишеше в писмото.

Току-що проходила през 1978 година.

Това значеше, сега вероятно е на шестнайсет или седемнайсет години.

Горе-долу на същата възраст като Джак Тач.

Знаеш какво имам предвид. Нали имаш момче.

На същата възраст като момичето на постера.

Поздрави на Кейти и на момчето ти.

Определено бяха родителите на Джак.

Пази се. Ричард Нетълтън.

Кой, по дяволите, е Ричард Нетълтън?!

Фаустино включи кафеварката — явно щеше да поостане.

Нахлуха в апартамента на Дънк, докато бях в болницата, а на Дънк му предстоеше трета операция. Бяха успели да отстранят куршумите от гърдите и червата му и да поправят пораженията върху тъканите и мускулите. Бяха наместили счупените му ребра. Куршумът в рамото му бе излязъл от другата страна. Това беше добре. Двата в крака му се бяха оказали най-проблемни — единият бе преминал опасно близо до бедрената артерия и жестоко бе увредил бедрения нерв, а другият бе разтрошил бедрената му кост. Нямаше опасност да загуби крака си, но никога нямаше да е способен да се движи като хората… ако изобщо проходеше. Един от докторите дойде при мен и ме осведоми минути след като детективите си тръгнаха.

Чух около половината от това, което ми наговори.

Преди да си тръгнат, детектив Брайър ме попита кой е бил човекът с черния понтиак. Каза, че са го виждали край моята сграда, както и на погребението.

Казах му, че нямам представа.

Брайър ми остави писмото. Взе хартиената кесия със суичъра и джинсите ми. Били веществени доказателства.

Обискът на жилището на Дънк бе предвождан от партньора на детектив Брайър — Джой Фогел. Обърнаха мястото с главата надолу. Нищо, което би могло да инкриминира Дънк. И да имаше нещо, което го свързва с бизнеса на Крокет, то бе скрито някъде другаде.

Откриха бащата на Дънк на дивана, мъртъв, с мръсна спринцовка, пълна с хероин, все още стърчаща от ръката му. Бе престоял така поне ден, ако не и повече.

Когато арестуваха Алонзо Сепала, той твърдеше, че Дънк няма нищо общо с покушението срещу Крокет. Същата нощ се обеси с панталоните си в килията.

Държаха ме в болницата още два дни — за лечение и наблюдение, въпреки че не ми пукаше за второто и нямах нужда от първото: Брайър беше прав, по себе си нямах и драскотина. Нито цицини, нито белези, нито кашлица.

Нямах възможност да поговоря с Дънк за случилото се в продължение на почти три седмици. Болката в стомаха ми ставаше все по-силна с всеки изминал ден.

8 май дойде и си замина и за пръв път от 1986 година насам в живота ми не се появи по мистериозен начин плик с петстотин долара в него. Бях си вкъщи цял ден, както обикновено в последно време, и постоянно гледах към вратата, към прозореца, към моята стая в очакване на плика. Не го дочаках.

Някак си знаех, че този период от живота ми е вече в миналото, въпреки че самоличността на благодетеля ми продължаваше да е неизвестна.

Не се нуждаех от парите.

Г-н Матео удържа на думата си и се грижеше сметките ми да са платени. Откри разплащателна сметка на мое име и ми даде дебитна карта. Първоначалният депозит бе две хиляди долара. Обясни ми, че същата сума ще се появи на първо число следващия месец, както и всеки месец след това. Каза, че ако две хиляди долара се окажат недостатъчно, би могъл да увеличи сумата, само трябва да го помоля. Щяхме да се срещаме веднъж на три месеца, за да обсъдим текущите обстоятелства и да коригираме нещата, ако възникнеше необходимост.

Като се има предвид, че сметките ми бяха платени, а тези две хиляди трябваше да покрият ежедневните ми разходи от рода на пазаруване и облекло, не можех да си представя как ще изхарча толкова пари. Най-вероятно дори нямаше да се доближавам до тази сума. Затова просто му благодарих и взех дебитната карта.

Докторите поставиха Дънк в изкуствена кома за почти седмица, след която го оперираха за шести и последен път. Казаха, че не могат да рискуват и да го оставят да извършва неконтролирани движения. През първия ден кръвното му налягане на два пъти падна до опасно ниски стойности, както и още веднъж три дни по-късно. Сърцето му спря почти за минута. Притесняваха се да не е получил мозъчно увреждане. Поставиха го на командно дишане през следващите четири дни. От една седмица насам дишаше самостоятелно и изглеждаше, че ще продължи и занапред.

Узнах го, както останалите хора — от страниците на „Питсбърг Поуст-Газет“. Дънк беше единственият оцелял от клането в „Закусвалнята на Крендал“, както го наричаха журналистите. Затова репортерите бяха обсадили болницата и подкупваха служителите да им подхвърлят всяко късче информация, до която са успели да се докопат. Цялата история остана на първа страница цели три дни, след което се премести на втора, после на трета. Две седмици по-късно вестите за състоянието на Дънкан Бе-лино вече бяха в секцията „Местни новини“.

На първа страница на вестника, който излезе на 4 май — ден след клането — имаше снимки на всички седем жертви. Герди беше трета на първата редица. Лърлийн Уолдрип беше първа на втората редица. Най-голямата фотография бе последна — Елдън Крендал, без слухови апаратчета, с коса, около петнайсетина килограма по-слаб. След кратката му биография репортерът бе вмъкнал няколко абзаца за историята на закусвалнята. Вече се правеха опити за набиране на средства за възстановяването ѝ като историческа забележителност. Надявах се, че няма да се случи. Не мисля, че до края на живота си бих се насилил да погледна това място отново.

Не познавах хората на другите снимки. Не и по имена. Всички изглеждаха познати — по всяка вероятност клиенти, които съм засичал в закусвалнята. Прочетох биографиите им. Исках да ги опозная. Струваше ми се редно.

В първите статии се говореше нещо за някакво момче, което се хвърлило в огъня, измъкнало Дънкан Белино и се опитало да извади и Елдън Крендал. Някои казваха, че младежът е загинал при експлозията, други твърдяха, че се е измъкнал. Никой обаче не знаеше името му. Полицията не коментираше. Някак си моето участие в историята бе останало встрани. Бях благодарен.

Погребението на Герди се състоя на 6 май. Бях седнал на втората редица, зад родителите ѝ. Никога не се бях запознавал с тях. Вероятно трябваше да им се представя. Не го сторих. По същото време имаше още три погребения. Валеше. Преброих навесите.

Дрехите на Герди все още бяха разхвърляни из апартамента ми. Четката ѝ за зъби продължаваше да стои на стъклото на шкафчето в банята до моята и до тази на Леля Джо. Не можех да се насиля да прибера или да изхвърля каквото и да било.

Нямах повече сълзи. Бях изплакал всички.

Водех живот на зомби — само движение, без мисъл. Не желаех да си спомням нищо от случилото се през последните няколко седмици. А което бе по-лошото, не желаех да мисля за дните и седмиците, които предстояха.

Открих бутилка ром „Капитан Морган“ в стаята на Леля Джо. Изпих я за два дни и две нощи, благодарен за дебелия пласт мъгла, който алкохолът разстла между мен и останалия свят.

Понякога се чудя колко ли по-различен щеше да е животът ми, ако не бях посегнал към онази бутилка, ако не ми бе харесал вкусът и начинът, по който притъпява сетивата. Обаче ми хареса. Дори прекалено много.

Върнах се в болницата чак на 20 май.

Нямах причина да вярвам на нито една дума, която детектив Хортън каза за Дънк. Не беше обвинен в никакво престъпление. В нито едно от нещата, които чух или прочетох, не се споменаваше, че евентуално е виновен за престрелката, пожара или някой от смъртните случаи в закусвалнята. Той беше мой приятел. Трябваше да отида да го видя още първия ден, както и всеки следващ, но не можех.

Просто не можех.

Повтарях си, че полицията изопачава фактите, че добавя измислици, че се мъчи да намери на кого да лепне вината за случилото се. Искаха да го натопят, за да го притиснат, да го накарат да свидетелства срещу организацията на Крокет, за да могат да я унищожат веднъж завинаги, преди на мястото на отсечената глава на змията да порасне нова.

Дънк не беше убиец.

Дънк не би наранил никого.

Дънк беше мой приятел.

Дънк беше най-добрият ми приятел.

Защо Дънк бе сменил любимото си сепаре?

Този въпрос ме тормозеше повече от всички останали. Не само заради онова, което бях чул от детектива, но и заради нещо, което Дънк бе казал преди години, докато седеше в моето сепаре в дъното, до тоалетната. „Оттук се вижда цялата закусвалня. Никой не иска да седи до тоалетната, но това е най-доброто място тук.“

Дънк не беше арестуван официално, но когато се обадих в болница „Мърси“, ми обясниха, че Полицейското управление на Питсбърг трябва да одобри посещението, преди да ми позволят да ида да го видя.

Оставих им името и телефона си.

Половин час по-късно ми звънна детектив Хортън. Искаше да нося записващо устройство и да накарам Дънк да си признае.

Отказах.

Въпреки това одобри посещението.

Сестрата на регистратурата каза, че Дънк е в стая 307 — качваш се с лилавия асансьор до третия етаж и свиваш вдясно.

Когато вратата на асансьора се отвори, без особени усилия разбрах в коя стая е Дънк. Двама униформени полицаи стояха от едната страна на коридора, а от другата бяха двама от „приятелите“ на Дънк — и двамата ми изглеждаха познати, но не знаех имената им.

Четиримата мъже ме изгледаха внимателно, докато крачех по коридора. Един от униформените ме накара да се разпиша на някакъв лист, преди да вляза.

Надрасках името си и бутнах тежката летяща врата.

Въпреки че беше четири и двайсет следобед, в стаята на Дънк беше тъмно. Щорите бяха спуснати додолу, лампите бяха угасени и единствената светлина в помещението идваше от телевизора на стената в ъгъла. Вървеше шоуто „Точната цена“ с изключен звук.

Самата стая бе копие на моята отпреди няколко седмици — същия размер, същата форма, същите две легла. Първото беше празно, на второто лежеше Дънк. Кракът му бе вдигнат с помощта на примка. Очаквах да видя гипс, но вместо това по цялата дължина на крака му имаше някакви метални шини, които в единия си край бяха прикрепени към нещо като екзоскелет, а другият изчезваше някъде под кожата му. Никога не бях виждал подобно нещо.

Пристъпих по-близо. Обувките ми скърцаха по полираните плочки по пода.

— Гадост, а? — обади се Дънк. — Докторите казват, че му се викало „Фиксатор на Хофман“. Тия неща са завинтени право в костта.

Още не бе отворил очи. Главата му бе облегната върху две възглавници. Чуваше се равномерното бипкане на сърдечния монитор.

— Тук съм от две седмици, а идваш чак сега? Замалко да му се извиня. Искаше ми се да му кажа, че щях да дойда и по-рано, но са ми изникнали неотложни задачи. Едва не обвиних хората в болницата, че не са ме пускали да го видя. Че не са пускали никого да го види. Ала щеше да разбере, че го лъжа. Затова замълчах.

С все още затворени очи той с усилие протегна ръка към мен.

— Благодаря ти, че ме измъкна оттам.

Стиснах я леко за секунда, след което бързо я пуснах. Кожата му бе влажна и лепкава.

— Не знам как си успял — продължи Дънк. — Сигурно съм петнайсетина килограма по-тежък от теб… Но въпреки всичко благодаря ти. Наистина ти благодаря, човече.

— Кои са онези в коридора?

— Ченгетата ли? Мисля, че се боят да не избягам. Вероятно с основание — дори с прецакания си крак пак ще успея да надбягам онзи дебелия.

— Не полицаите. Другите двама.

— Тук са, за да наглеждат ченгетата.

— Мислят, че ти си в основата на всичко. Имам предвид полицаите.

Дънк извърна глава към прозореца.

— Не ми пука какво мислят.

— Мислят, че си уредил да убият Крокет, за да може да заемеш мястото му и да поемеш бизнеса.

— А ти какво мислиш?

— През последните няколко седмици не съм в състояние да мисля много-много за каквото и да било — казах аз тихо.

— Алонзо Сепала уби Крокет. — Дънк се размърда. — Шибанякът дори си призна, преди да се самоубие.

Рамото му потръпна. Той изкриви лице.

— Всичко ме боли. А онова, което не боли, сърби. Дават ми морфин заради болката, което е страхотно до един момент, след което престава да е страхотно. След първите няколко дни започна да ме сърби под кожата, все едно по костите ми пълзят мравки. Дори и да можех да се почеша, пак не мога да мърдам кой знае колко. Докторите казаха, че ако мръдна дори мъничко в неправилна посока, костите може да започнат да зарастват накриво. А ако мърдам повече, можело дори да се наложи да счупят някоя отново, за да я наместят. Кракът ми е зле, но ребрата са жив ужас. Всеки път, като си поема въздух, все едно някой ме наръгва с тъп нож. Един от куршумите е разкъсал червата ми, следователно, никаква твърда храна. Хранят ме с една от онези тръбички. Не искам да си представям с какво точно ме хранят. И знаеш ли кое е най-шантавото? Не съм срал, откакто ме докараха тук. Онова, с което ме тъпчат през тази тръба, сигурно не ми стига.

— Съжалявам за татко ти — казах аз.

— Беше гадняр.

— И въпреки това ти беше баща.

— Напротив, не беше, и то от години. — Дънк се закашля и очите му се присвиха още повече. По веждата му се стече ситна капчица пот. Езикът му се подаде от устата и облиза сухите, напукани устни. — Има ли някаква вода на масата?

Видях малка пластмасова чашка със сламка. Напълних я от каната до нея и я поднесох към Дънк, като се мъчех да уцеля устата му със сламката. Очите му останаха затворени, докато пиеше.

— Защо не искаш да ме погледнеш?

Дънк допи водата. Върнах чашката върху масата.

— Съжалявам, очите ме болят от светлината. Сигурно е нещо от лекарствата.

Отвори очи и погледна към мен. Примигна.

— Ходиш ли вече на училище? И аз разбрах.

Не исках, но разбрах.

Дръпнах се назад. Коленете ми се блъснаха в другото легло. Опитах се да кажа нещо, но думите ги нямаше. Обърнах се и закрачих към вратата.

— Джак? — обади се Дънк. — Джак, почакай. Нека ти…

Бях минал половината път до асансьора, когато довърши изречението си.

Иска ми се да кажа, че бях силен.

Иска ми се да кажа, че преживях онова, което се случи в закусвалнята, и някак си се въздигнах над болката, че успях да уловя всичко добро у Леля Джо, Герди и всички останали, които загубих онзи ден.

След като излязох от болницата, крачих из улиците на Питсбърг близо пет часа.

Вървях.

Без определена посока. Просто вървях.

Добри квартали, лоши квартали — не ми пукаше. Мисля, че несъзнателно се насочвах към лошите с надеждата да си намеря белята. Жадувах за битка. С всяка крачка гневът ми кипваше все повече и повече, докато най-сетне в съзнанието ми не остана нищо друго. Когато край мен изсвири клаксонът на автобус, който се движеше прекалено близо до тротоара, се наругах, че не съм скочил пред него. Докато минавах покрай уличните дилъри на дрога, се взирах в тях и се чудех кои ли работят за Крокет, кои ли работят за Дънк и кои не са съвсем сигурни, но продължават да си продават, знаейки, че някой ще дойде да попълни запасите им и да прибере изкараното. Някак си видяха в мен определена заплаха. Не един и двама надигнаха ризите или якетата си, за да ми покажат, че носят пистолет или нож. Усмихвах им се и се надявах да измъкнат мижавото си оръжие, да се пробват да ме наръгат или да ме застрелят. Чудех се дали ще ме убият.

Слънцето беше залязло отдавна, когато се озовах отново на Браунсвил Роуд. Не се прибрах у дома обаче. Вместо това влязох в магазина за алкохол и си купих нещо, наречено „Джеймисън“. Продавачът разбра, че съм непълнолетен, затова отначало не искаше да ме обслужи, но бързо научих, че във въпросния магазин сто долара в брой са способни да платят която и да е бутилка.

Когато се прибрах, не светнах лампите и не си свалих обувките. Тръснах се в любимия фотьойл на Леля Джо, отвъртях капачката на бутилката и започнах да пия. Пих, докато вече не бях в състояние да различа роклята на Герди, захвърлена на пода пред моята спалня.

Отначало вкусът на „Джеймисън“ не ми хареса, но се оказа, че бързо се свиква. Беше като топло одеяло в най-студената зимна нощ.

През въпросната седмица от гимназията подпалиха домашния ми телефон. Не вдигах. Когато не успяха да се свържат с мен, се обадиха на госпожа Лийч от отсрещния апартамент. Тя им каза, че съм тръгнал за училище и че ми е направила сандвич с шунка и сирене за обяд. Предполагала, че вероятно съм там някъде и просто някой от учителите е объркал бройката на присъстващите, което не било чудно, като се имало предвид колко идиоти има в тази гимназия. След това звъннаха на Деуит Матео, който им обяснил, че няма да се връщам до края на срока, но ще съм на линия есента. Уверил ги, че дотогава ще съм наваксал пропуснатото. Обажданията спряха.

По някое време през юли някой почука на вратата ми.

Беше Дънк.

Не му отворих.

Матео ми бе казал, че не са го обвинили в нищо. Нито едно проклето обвинение. Дънк бе заменил болничното легло с инвалидна количка, надявайки се скоро да я смени с патерици. Не се върна нито в апартамента си, нито в гимназията. Не съм много сигурен къде отиде, а и не ми пукаше.

Следващото почукване на вратата ми дойде чак след два месеца — на 29 юли. Май и тогава не трябваше да отварям.

Бях си легнал, когато започна непрестанното тропане по вратата.

В началото — леко почукване.

Учтиво.

Ненатрапчиво.

Предполагам, че чукането е започнало много преди звукът да си проправи път през пиянската ми дрямка и възглавницата върху главата ми. Когато чух гюрултията, блъскащият вече си бе изработил определен ритъм и се придържаше стриктно към него.

Преди около три седмици бях почерпил от безценния опит на Елфрида Лийч и бях облепил прозорците в спалнята си с алуминиево фолио. Въпреки това обаче слънцето продължаваше да намира начини да се промушва през пролуките и безмилостно да се впива в очите ми. Затова само хвърлих кратък поглед към вратата и отново стиснах клепачи.

— Отвори вратата, Джак!

Енергичността на думите, съчетана с използването на името ми, леко ме поразсъни, Опитах да се сетя на кого принадлежеше този глас.

Мъжки. Познат и същевременно непознат.

Все още със затворени очи изпълзях от леглото, стъпих на пода и поседях известно време, като търках лице. В главата ми също чукаше някой, и то доста упорито.

Изправих се и закрачих през стаята, като едва не се проснах на земята, когато се спънах в покривката на леглото, захвърлена на пода. Явно я бях изритал там миналата нощ или по-миналата, не мога да твърдя със сигурност. Честно казано, даже бях учуден как съм успял да открия пътя до леглото. Започнах да се привързвам към фотьойла на Леля Джо, а и когато се опомнех там в три часа сутринта, не виждах много смисъл да прекосявам целия апартамент, за да стигна до стаята си. Пък и фотьойлът беше по-близо до тоалетната.

Мозъкът ми отскачаше от стените на черепа с всяка крачка, затова не се пресилвах много. По-скоро се влачех, отколкото вървях. Спрях за малко в кухнята, където изгълтах една шепа аспирин без вода.

Определено онзи, който чукаше, нямаше бърза работа, следователно можеше да почака. А ако не искаше, толкова по-зле за него — не давах и пет пари.

Дръпнах резето и открехнах вратата, колкото да видя кой се е довлякъл.

Уили Трюдо.

По устните му играеше усмивка. Той се опита да я прикрие, независимо че в мига, в който ме видя, тя се превърна от естествена в пресилена.

— Здрасти, Джак.

— Уили? Какво търсиш тук?

Той ми подаде някакъв лист.

— Съседката ти ми даде това, за да ти го връча. Показа си носа бегло преди двайсетина минути.

Списъкът за пазаруване на госпожа Лийч.

— Какъв ден сме днес?

Уили ме натика в апартамента и сбърчи нос:

— Четвъртък. Каква, по дяволите, е тази воня?

Не бях излизал от апартамента цяла седмица. Миналия четвъртък госпожа Лийч бе проявила чудеса от храброст, бе прекосила коридора и бе пъхнала списъка за пазаруване под вратата ми. Беше се притеснила да не съм я забравил. Преди една седмица.

— Тук е егати кочината — каза Уили.

Видя роклята на Герди на пода и се взря в нея. После забеляза и бикините до нея.

— Да нямаш гости? — каза тихо.

— Не ги пипай.

Прозвуча малко по-грубо, отколкото възнамерявах.

— Съжалявам. Просто… недей, моля те.

Уили се отдръпна, погледна празното легло в спалнята ми, след което се върна във всекидневната. Огледа се бавно наоколо.

Отвори с върха на пръста си кутията с пица върху масата и остави капака да падне обратно, след като видя съдържанието ѝ. Май бях поръчал това в събота. До пицата имаше няколко кутийки с китайска храна. Най-отдавнашните бяха в кухнята. Свободните пространства между остатъците от храната бяха запълнени с празни бутилки от „Джеймисън“, „Капитан Морган“ и много други, с най-различен цвят, размер и марка.

Почесах се по корема.

— Какво искаш, Уили?

— Адвокатът ти ми се обади. Искаше да те проверя как си. Каза ми да те замъкна до кантората му, ако трябва — и с ритници.

— Адвокатът ми ли? Откъде е взел номера ти?

— Знам ли…

— Какво ти каза?

Уили прелисти обявите със скицата на Стела, затиснати от кутията с пица.

— Виждал съм такива из града. Дънк ме светна за какво става въпрос преди няколко месеца. Успя ли да я издириш?

— Коя дата сме днес?

— Двайсет и девети юли, защо? Не беше осми август.

— Просто нямам календар.

Уили разбра защо го питам:

— Имаш още седмица и малко.

Дълбоко в себе си се учудих, че помни. Не бяхме говорили за това, откак бяхме деца. Преди години. Преди цял живот.

— Да, в случай че благоволи да се появи — отвърнах. — Какво ти каза адвокатът?

Уили се облегна на масата.

— Каза, че си се покрил тук с месеци, не си вдигаш телефона, не ходиш на училище и си пропуснал последната среща с него.

Мамка му. Вторник. Трябваше да се видим с него в кантората му във вторник.

Уили продължи:

— Притеснява се. Мисли, че ти трябва приятел до теб. Като гледам обаче, явно няма за какво да се тревожи. Очевидно при теб всичко е тип-топ.

— Приятел? Ти? Не дойде на погребенията. — Започнах да ги изброявам на пръсти: — Нито на Леля Джо, нито на Герди, нито на Крендал. На нито един от хората, които умряха.

— Родителите ми не мислеха…

— Родителите ти? Сериозно ли? Ще обвиниш тях? Добре де, разбирам, не познаваше Крендал кой знае колко добре. Дори мога да ти простя за Леля Джо. Но Герди? Та тя беше и твоя приятелка. Ако ми беше приятел, щеше да дойдеш.

Уили заби поглед в земята.

— Дънк тогава се бе забъркал в голяма гадост. И още е натопен до уши в нея. Двамата с него бяхте гъсти. Родителите ми смятаха, че е най-добре да се държа настрана от вас. Другата година заминавам в колеж, в Държавния университет в Пенсилвания, притесняваха се, че…

Отидох до вратата.

— Върви си, Уили. Не трябва да си тук.

— Напротив, трябваше да съм тук през цялото време — каза той тихо. — Извинявай.

— Искам да остана сам.

— Това е последното, от което имаш нужда.

— Разкарай се, Уили.

— Какво трябваше да си помисля? Пликове с пари в брой, които се появяват мистериозно. Онзи джип, който се опита да те убие, когато бяхме деца.

Опита.

— Реших, че някак си е свързано с Дънк. Мислех си, че е започнал да движи с онези хора още когато бяхме малки, и оттогава насетне само става по-зле и по-зле. Наистина ми изкара ангелите с онзи револвер. Престорих се, че всичко е наред, обаче, мамка му, Джак — револвер?! Бяхме на дванайсет. Не би трябвало да си имаме взимане-даване с оръжие! Реших, че цялата история за онова момиче е някаква сложна схема за прикритие, която си скалъпил, вместо да ми кажеш истината. Мислех си, че ми говориш врели-некипели. После започнах да виждам плакатите, разлепени из града, и разбрах, че си казвал истината. Всичко, което ми споделихте с Дънк преди време относно момичето… мислех, че сте си го съчинили. Трябваше да ви повярвам. Не на Дънк може би, но на теб трябваше. — Отново заби поглед в земята. — Съжалявам. Бяхме приятели, а аз те подведох. Предадох те. Трябваше да съм до теб, но не бях. Сега обаче съм тук. Искам да ти се реванширам.

Между нас се възцари неловко мълчание. Облегнах се на вратата и се загледах в тънките лъчи светлина, пълзящи по дръпнатите завеси във всекидневната.

— Виждал ли си Дънк скоро?

Уили прехапа устна:

— Видях го вчера да излиза от „Макдоналдс“ на Петдесет и първа. Не изглеждаше никак добре. Много отслабнал и в инвалидна количка. Буташе го някакъв тип, когото не познавам. С него бяха още шестима, по-възрастни, нито един познат. Натовариха го в някакъв ван и потеглиха нанякъде, а по петите им караше патрулка.

— Още не е арестуван, така ли?

— Баща ми познава хора от кабинета на окръжния прокурор и ми бе споменавал, че не могат да го обвинят за нищо. Онова другото хлапе си призна, че е организирало престрелката, и се самоуби, преди да измъкнат от него имената на хората, които дърпаха спусъците. Опитват се да лепнат на Дънк нещо за търговия с наркотици, но той, също както и Крокет, стоеше встрани от нещата и не могат да докажат връзката му с нищо. Изглежда така, сякаш ще поеме бизнеса му, ако вече не го е поел. Ти виждал ли си го?

Поклатих глава и му разказах как му ходих на свиждане в болницата. Когато приключих, открих, че се взирам в бутилката „Джеймисън“ на масата пред Уили. На дъното ѝ имаше още един-два пръста.

— Пич, направо смърдиш — каза Уили. — Кога за последно си се къпал?

Преди три… не, четири дни.

— Вчера — отвърнах.

Той отвори уста, но аз му махнах да замълчи и тръгнах към банята.

Стоях под горещата вода почти час — просто стоях и оставях водата да се лее върху мен, после се пресегнах за сапуна.

Когато излязох от банята, алуминиевото фолио бе изчезнало от прозорците. Не се виждаха кутии и бутилки. Дори беше сложил чисти чаршафи на леглото, а мръсните бе стоварил на пода. Уили беше във всекидневната и търкаше някакво мистериозно петно върху масичката за кафе с препарат за почистване.

В средата на стаята стояха три претъпкани черни чукала за боклук.

Роклята и бикините на Герди все още бяха на пода, там, където ги бе захвърлила. Това бе единственото недокоснато нещо в стаята.

На масата имаше две торбички от „Макдоналдс“, от едната се издигаше пара. Между тях стоеше бутилка оранжада.

Уили посочи към кесиите:

— Взех ти два макгридълса. Все още ядеш такива, нали?

Самата мисъл за храна накара стомаха ми да се преобърне, но знаех, че трябва все пак да хапна нещо. Цялото ми тяло се тресеше от недостига на калории, а в устата си имах отвратителен вкус. Издърпах един от сандвичите от торбичката и отхапах солидна хапка. Във втората торбичка имаше голяма чаша кафе. Отпих.

Уили видя, че няма да постигне никакъв резултат с петното, и се предаде. Седна на ръба на фотьойла и каза:

— Говорих с Матео. Иска да отидем при него. — Посочи към оранжадата. — Изгълтай това. Електролитите ще ти помогнат да спреш да трепериш.

Кимнах, приключих с първия сандвич и започнах втория, като се питах какво е направил Уили с бутилките, в които все още имаше някакви остатъци алкохол. Не ги видях никъде.

— Алкохолик!

Деуит Матео се беше разположил срещу двама ни с Уили. Бяхме в същата конферентна зала, на същите столове, в които бяхме седели с Герди преди три месеца. Дори кафявият му костюм от туид, изглежда, беше същият.

Матео почукваше с химикалката си върху спретнат куп жълта хартия за бележки. Все още не беше написал нищо.

— Блед си като болен от хемофилия, ходил да дарява кръв. И се потиш като прасе.

— Тук е доста горещо.

— Тук е двайсет и един градуса — отсече той. — Ти си алкохолик и в момента страдаш от абстиненция.

Не отговорих.

— Казвах на леля ти, че не може да ти се има доверие. Тийнейджър без никакъв надзор. Тя се кълнеше в майка си и баща си, че си добро дете, че можеш да се грижиш за себе си. През изминалите няколко месеца през мен минаха бог знае колко обаждания от гимназията ти и от социалните. Когато си спрял да ходиш на училище, директорът ти е звъннал на социалните служби. Имаш ли идея колко беше трудно да ги разубедя да не дойдат да те проверят? Това обаче не е най-лошото. Най-лошото беше онази твоя съседка — така нареченият ти „попечител“. Очевидно си пропуснал някаква доставка на покупки, та ми подпали телефона — звънеше по няколко пъти на час. Бедната Тес трябваше да търчи по магазините и да ѝ носи продуктите от списъка. Бъди готов за солидна сметка, сумата по която ще ти бъде удържана от наследството. Кантората ми не е фирма за доставки по домовете.

— Съжалявам.

Матео спря да почуква с химикалката.

— Знам, че минаваш през тежък период, хлапе. Никой не бива да бъде подлаган на подобни изпитания. Но се налага да се стегнеш. Това трябва да спре, или твърде скоро няма да има връщане назад.

Ръката ми отново затрепери. Скрих и двете в скута си, под масата.

— Трябва ли да те пращам в някаква комуна за рехабилитация?

Зададе въпроса към мен, но гледаше Уили. Двамата поклатихме глава едновременно.

— Мога да остана с него няколко дни — предложи Уили. — Взех оранжада, както ми казахте. Грам алкохол не остана в апартамента. Големият ми брат имаше проблеми с пиенето, затова се наложи да помагам на майка ми, докато той се оправи. Първите няколко дни ще са доста зле, но след това нещата се подобряват. Знам какво да правя.

Матео го изгледа отгоре до долу, след което се обърна към мен:

— Леля ти ми бе дала списък с приятелите ти. До името на този тук бе написала „отговорен“ и го бе подчертала. Мъдра жена беше.

Облегна се назад и се замисли.

— Колко пари имаш у себе си в момента?

Не бях сигурен. Бръкнах в левия джоб на джинсите си и извадих купчина омачкани банкноти. В десния имаше само монети. Изсипах цялото съкровище върху бюрото и преброих парите.

— Двайсет и четири долара и трийсет и осем цента.

Матео се пресегна и премести купчинката пред Уили.

— Вземи ги.

Уили го погледна объркано.

Адвокатът се обърна към мен.

— От днес нататък издръжката ти от фонда ще бъде изплащана директно на тук присъстващия г-н Трюдо. Ще пазарува и за теб, когато ходи да изпълнява поръчките от списъка на онази смахната старица. Нито цент от тези пари няма да бъде похарчен за алкохол, наркотици, проститутки, хазарт или на какъвто порок си решил да се отдаваш напоследък.

Отворих уста да кажа, че само пия, но като зърнах очите му, реших да си замълча.

— Какъв фонд? — попита Уили.

Матео вдигна пръст, за да накара и него да замълчи.

— Като компенсация за причинените ви неудобства, г-н Трюдо, ще ви бъде изплащана заплата в размер на сто долара дневно, също от фонда. Ще се грижите г-н Тач да бъде трезвен и ще го пазите да не се забърква в неприятности. В мига, в който прекрачи границата, го издърпвате обратно. Ако не го направите, спирам кранчето на новопридобитото ви богатство. Останете в апартамента му колкото е необходимо. Разбрано?

Преди Уили да отговори, Матео се обърна към мен:

— Условията на фонда са кристално ясни и аз възнамерявам да изпълня последното желание на леля ти. За да получиш парите, трябва да се дипломираш в колеж. Не може да се дипломираш в колеж, ако не завършиш училище, а не може да завършиш училище, ако не посещаваш часовете. Когато училището започне след месец, очаквам да бъдеш там. Трябва да завършиш последната си година, да запазиш оценките си високи и да постъпиш в Държавния университет в Пенсилвания. Без повече простотии. Мислиш ли, че можеш да се справиш с всичко това?

Главата ми щеше да се пръсне. Главоболието започваше зад лявото ми око и се разпростираше навсякъде, протегнало любопитни пръсти. Треморът се прехвърли отръката ми към крака. Опитах да го накарам да спре да подскача под масата. Мислех си за бутилката „Капитан Морган“ която Герди беше отмъкнала от партито на Уили преди време. Чудех се дали Уили е успял да я открие.

— Да, сър — отвърнах, макар да знаех, че кракът ми никога вече няма да стъпи в гимназия „Брентууд“.

— Скапана работа!

Проповедника паркира черния си „Понтиак GTO“ на обичайното си място на Уилок Роуд и изкачи стръмния хълм до Браунсвил Роуд, след което стигна до „Закусвалията на Крендал“… или по-точно до онова, което бе останало от нея. Панорамните прозорци бяха покрити с големи листове шперплат. Стъклената врата бе заменена от стоманено чудовище, заключено с катинар. В средата, бе прикрепен знак, на който пишеше:

Първата мисъл на Проповедника бе за ниската грамотност на онзи, който го бе писал. Втората му мисъл, след като се нагледа на табелата и премести очи върху опустошението наоколо, бе: „Какво, по дяволите, е станало?“

Беше хапнал тук ден преди погребението на онази жена, Гарджъри — пържола и яйца, обичайното.

Прекара пръст по металната каса на прозореца. Ръкавицата му се покри със сажди. Беше подчертал колко е важно да бъде информиран своевременно. Не обичаше да тъне в неведение.

След смъртта на онази Гарджъри от него вече не се изискваше да прави месечни доставки на пари в брой на хлапето.

Това беше чудесно.

Беше наистина чудесно.

Понеже му оставяше свободно време за други дела.

Беше избягвал тази смрадлива дупка в града цели три месеца и половина. Обичаше да е постоянно в движение, да сменя обстановката. Обичаше да си цапа ръцете, а това питсбъргско задание беше доста под нивото му още от самото начало. Глупостите в стил „не пипай, само наблюдавай, от време на време доставяй“ не бяха онова, заради което се бе заел с цялата работа. Беше си пропи-ляване на таланта му.

Ситуацията явно щеше да се промени днес. Беше вълнуващо.

Караше го да се чувства по-жив.

Закусвалнята обаче. Закусвалнята го притесняваше.

Неизвестна величина.

Не харесваше неизвестните величини.

Поредният облак премина пред слънцето. Този беше мрачен и сив, готов да се разцепи. Температурата също се понижи. Задуха хладен ветрец. Скоро щеше да завали. При това здравата.

Уличният телефон зад него зазвъня.

Проповедника обмисли дали да не свали табелата, после се отказа.

Прекоси улицата и вдигна слушалката с облечената си в ръкавица ръка, като внимаваше да не допре пластмасата до ухото си.

— Не спомена нищо за закусвалнята.

— Закусвалнята ли?

— Прилича на пожар. Какво е станало?

— Несъществено. Не те засяга. Предположих, че си чул.

— Бях в Арканзас.

Въздишка.

— Браво на теб.

— Момчето…

— Добре е.

Проповедника погледна часовника си. Шест и десет.

— Действаме ли по план?

— Да. Готов ли си?

Тъп въпрос. Винаги беше готов.

— Да.

— Без оцелели, разбрано?

Последното го накара да забрави за тъпия въпрос. Нямаше търпение.

Една пресечка по-нататък, само на две паркоместа от мястото, където преди спираше ванът с хората, които следяха Дънкан Белино, преди момчето да се изнесе от апартамента си на Браунсвил Роуд 1822, в една кремава „Хонда Сивик“, взета по-рано през деня от полицейския паркинг, седяха детективи Фаустино Брайър и Джой Фогел. Не им се искаше да използват обичайните превозни средства днес — съществуваше риск онова хлапе Тач да ги разпознае.

Фаустино видя как мъжът, който караше черния „Понтиак GTO“, окачи слушалката на уличния телефон и закрачи обратно към Уилок. Вероятно бе паркирал на същото място, където преди го бяха засекли.

— Поемам го — каза Фаустино. — Ти следи момчето.

— Разбрано — отвърна Фогел, докато слизаше от колата, загледана в мрачните облаци, които се скупчваха над тях.

Оказа се, че Уили все пак е намерил бутилката „Капитан Морган“ в най-горното чекмедже на скрина ми. Не беше скрита или нещо подобно, просто си седеше сред купчина стари комикси, дребни монети, различни училищни проекти, наполовина пълна кутия с презервативи и няколко рисунки, недостатъчно добри за показване, но и не чак толкова лоши, че да са за изхвърляне.

Искам да ме разберете правилно. Алкохолът не ми беше необходим. Нито сега, нито тогава. Не съм и никога не съм бил алкохолик. Срещал съм мнозина през живота си — алкохолизмът е ужасна болест, която далеч надхвърля нуждата да притъпиш едно-две чувства. Алкохолизмът се загнездва в клетките на човек и заживява там като гладно животно, което крещи да бъде нахранено. Може би това настъпва по-късно, но онова, което тогава изпитвах, не беше такова. Поне така мисля. Само исках да забравя. Исках да се почувствам така, сякаш последната година не я бе имало. Исках да се върна назад във времето, когато не можех да изредя по памет лекарствата, които се използват за лечение на остра миелоидна левкемия. Липсваше ми безкрайното оплакване на Леля Джо, липсваше ми топлината от ръката на Герди, липсваше ми жегата в кухнята на Крендал и купчината мазни чинии след вечерната навалица.

Последната една година от живота ми беше кошмар, от който исках да се събудя. Но тъй като не можех, се опитах да го забравя. Алкохолът ми позволяваше, дори да беше само за кратко. Предполагам, че ако бях намерил остатъците от обезболяващите на Леля Джо след пожара, след като излязох от болницата, ако ги бях открил и бях опитал от тях, а не онази бутилка „Джеймисън“, може би щях да се пристрастя към хапчета, а не към алкохол. Със сигурност обаче щях да намеря нещо. Трябваше ми нещо. Ако не бях открил начин да се измъквам от задушаващите обятия на болката, сигурно щях да нагълтам една шепа от хапчетата на Леля Джо и да сложа за постоянно край на ужасяващата серия събития около мен. Тъпо е да казвам, че алкохолът ме е спасил, но стана точно това. Алкохолът ме спаси от самия мен.

Първите няколко дни след последното питие бяха трудни.

Треморите идваха и си отиваха, съюзявайки се с треската, изпотяването и пресъхналата уста. Не задържах никаква храна (не че исках да ям). Тялото ми изхвърляше всичко. Напъвах се, докато гърлото ме заболяваше. Не можех да спя като хората, а когато най-сетне се унасях, се събуждах постоянно от паник-атаки. Сърцето ми се насилваше като автомобил на грешна предавка, опитващ се да изкачи стръмен хълм. Това отмина след няколко дни, но ако питате мен, все едно бяха месеци. Времето бе доста разтегливо понятие тогава.

Уили беше до мен постоянно. Матео му се обажда няколко пъти. Не съм сигурен за какво точно са си говорили, но първата нощ Уили се върна с обемист куфар. Казах му да вземе стаята на Леля Джо, но той предпочете дивана. Настаняването на онова място очевидно беше табу дори и за него.

Когато го молех за питие, ми даваше сок от боровинки. Пиех толкова много боровинков сок, че урината ми стана червена. По принцип би следвало да се разтревожа, но болките из цялото ми тяло бяха толкова силни, та мисля, че бих приветствал смъртта с отворени обятия. А червената пикня определено бе стъпка в правилната посока.

На третия ден треморът спря. Разказах на Уили за парите от застраховката и за фонда. Обясних му с подробности онова, което Матео ми бе казал. За издръжката ми, за изискването да вляза в колеж, за „попечителя“ ми на половин работен ден в отсрещния апартамент, за заплатата му под формата на пазаруване и от време на време някоя книга.

Разказвах му и за годините, през които не се бяхме виждали. За разходките ми до гробището — за всяка, последвала пропадналата ни среща, приключила с разбитото ми колело. Малкото, което знаех за Дънк. За посещението ми в къщата на Стела миналата година, за малката стаичка в мазето, за Реймънд Висконти и как го бяха открили на следващия ден на същата уличка срещу „Закусвалнята на Крендал“, където намериха и трупа на Анди Олин Флак преди години.

Разказах му всичко.

И Уили слушаше.

На няколко пъти го забелязвах как поглежда през вратата на спалнята ми към рисунките на Стела или към прашната купчина обяви на масичката до кухнята. Когато най-накрая приключих с разказите си, той ми зададе един простичък въпрос:

— Обичаш ли я?

На който отговорих:

— Не знам. И обясних:

— Тя ме привлича. Не мисля, че е минал дори един ден, дори един час, в който да не съм мислил за нея. Така е още откакто бях малък. Когато съм с нея, дори да е за кратко, се чувствам цял, чувствам се завършен.

Щом изрекох това на глас, в съзнанието ми нахлуха мисли за Герди. Вината направо ме смаза.

Нямам нищо против да съм „другото момиче“.

Възможно ли е човек да обича две момичета едновременно? Започвам да си мисля, че е възможно. Не една и съща любов — различни видове любов, всяка от които запълва различна празнота в теб.

Обичах ли Стела? Да. Може би нямах смелостта да си го призная на глас, но определено я обичах.

Обичах ли Герди? Исках, но не я обичах. Поне не отначало. Сега може би да, но не и в началото. И когато го признах пред самия себе си, ме заболя още по-силно.

Може би това беше разликата (ако изобщо имаше разлика).

Не можех да не обичам Стела, дори да опитвах.

Като знаех, че ще я видя скоро, успях някак си да избутам седмицата. Преживях детоксикацията и липсата на алкохол. Поне този път.

— Почти шест часът е — каза най-накрая Уили. — Трябва да тръгваш.

Навън вечерното небе бе покрито с мрачни буреносни облаци. По любимия прозорец на Леля Джо удряха едри капки дъжд.

Кимнах и се запътих към вратата.

— Вземи си чадър — предложи Уили.

— Нямам! — извиках от коридора.

Някакъв дъжд нямаше да ме забави.

Ако не беше дъждът, сигурно щях да забележа партньорката на Фаустино Брайър, детектив Фогел, която излезе иззад ъгъла на сградата и ме последва до гробището.

Спрях на гробовете на родителите си под падащите листа на огромния клен. Дъждът вече плющеше с всичка сила. Въпреки че валеше сравнително отскоро, земята беше подгизнала. Под внушителното дърво вече имаше три гроба. Тревата около гроба на Леля Джо вече бе израснала и се сливаше с останалите. Вазите бяха пълни с вода и осеяни с ръждиви петна. На гробовете на майка ми и баща ми нямаше цветя. Не бях идвал от месеци, всъщност от погребенията на Герди, Крендал и останалите от закусвалнята. Просто не бях в състояние.

Коленичих в мократа трева, махнах кленовите листа, залепнали към мраморните повърхности, и почистих мръсотията с ръка и с дъждовна вода.

— „Кейтлин Гарджъри Тач. 16 февруари 1958 година — 8 август 1980 година. Обичана съпруга, майка и сестра“ — прочетох тихо.

Гробът на баща ми стоеше безмълвно до нейния, все едно мълчаливо осъждаше скорошното ми поведение. Минимумът думи върху надгробния му камък бяха олицетворение на малкото думи, които изричаше, когато ми беше ядосан. Тишината често бе по-силно наказание, отколкото която и да е дума, която би изрекъл на глас.

— Почвам да влизам в правия път — казах и на двама им. — Бяха тежки времена, но вече се стягам. Ще се върна, когато времето се пооправи, и ще почистя.

Във вазата на надгробния камък на Леля Джо имаше цвете — една-единствена маргаритка, вече повяхнала и клюмнала. Зачудих се кой ли я е сложил там.

— Ще се върна, обещавам.

Изправих се, обърнах се към хълма и тръгнах към гробниците. Към пейката.

Проповедника свърна от Браунсвил и спря понтиака в малка уличка встрани от главната.

Дъждът и той се обичаха и се мразеха едновременно.

Знаеше, че понякога времето му предлага допълнително прикритие и го пази от любопитни очи, но и ненавиждаше да е мокър. Мокрите дрехи го забавяха, заставяха го да се влачи, караха го да се чувства мръсен. Да не забравяме и проблема със звуците. Проповедника знаеше, че слухът му е остър, вероятно по-добър, отколкото на средностатистическия човек, но този тип време създаваше такава шумотевица, че заглушаваше почти всичко наоколо — чудесно, ако се има предвид какво му предстоеше да извърши, но ужасно, ако става въпрос за ослушване за опасност, която се прокрадва зад гърба му.

Щеше да се справи обаче. Винаги се справяше.

Бръкна под предната дясна седалка и извади пушката. Модифицирана трийсет и шест сантиметрова помпа „Мозберг“ с ръкохватка „Раптор“. От жабката измъкна една от десетината кутии с боеприпаси и се зае да зарежда оръжието, като вкара последния патрон в цевта.

Взе и трите гранати М67, които бяха скрити зад кутиите с муниции. Въпреки че бяха малки, всяка нанасяше поражения в радиус от петнайсет метра и изхвърляше осколки на двеста и петдесет метра.

А и бяха шумни.

Проповедника харесваше шумните оръжия.

Носеше армейския си тренчкот „Гордънстоун“, който му бе любим още откакто го откри в магазин за дрехи втора ръка преди почти петнайсет години. Пъхна трите гранати в големия преден десен джоб и се зае да пълни останалите джобове с резервни патрони за пушката. От опит знаеше, че така може да носи със себе си пет кутии с боеприпаси. Гилзите добавяха около шест килограма към теглото на якето, което и без това беше доста тежко заради кевларените пластини, които бе пришил отвътре, за да прикриват ръцете и гърдите му.

Късметлийското му яке.

Любимата му пушка.

Време е за шоу.

Шест без пет минути.

Даде на заден и излезе от уличката.

Пейката беше празна.

Дъждовните капки барабаняха по нея и отскачаха. Водата се събираше на локвички отдолу. Потреперих.

Трябваше да си облека яке.

Приближих се и седнах, отметнах мократа си коса от лицето и се взрях в тесния път. Нито следа от джиповете.

Писмото на бащата на Стела до татко беше в джоба ми. Силно се надявах дъждът да не го унищожи. Наругах се, че не съм се сетил да го увия в найлон или нещо подобно, за да го опазя.

Въпреки че слънцето щеше да залезе едва след два часа, светлината бе повече от оскъдна. Гневните буреносни облаци затулваха и малката частица, която се опитваше да пробие, и гробището изглеждаше потънало в някакъв странен предздрач. Вятърът се усили. Сведох глава и закрих очи. Минаха поне още десетина минути, преди да забележа фаровете, разсичащи дъжда, да лъкатушат из гробището, да изчезват зад хълма само за да се появят отново миг по-късно, този път по-близо.

Когато возилото спря на трийсетина метра от мен, валеше толкова силно, че не различавах почти нищо. Дори лъчите на фаровете все едно се давеха в дъжда.

Форсиране на двигатели.

Изправих се и тръгнах към тях.

Проповедника спря колата. Кракът му продължаваше да натиска педала на газта. Понтиакът ръмжеше доволно. Не виждаше нищичко.

Превключи от къси на дълги и обратно. Валеше толкова проливно, че в момента пред него все едно стоеше плътна водна стена, бяла завеса.

Сложи дясната си ръка върху мозберга и прокара палеца си по гладкия, добре смазан метал.

Когато някой почука на прозореца, пръстите му се стегнаха върху ръкохватката.

Със свободната си ръка Проповедника посегна към дръжката на вратата.

Време за действие.

Задната врата се отвори. Намъкнах се вътре, тръснах се върху седалката и затворих след себе си. От мен се стичаше вода.

Госпожа Оливър ме изгледа навъсено.

— Помислих си, че навярно ще седиш навън цяла нощ, брулен от този киселинен и просмукан с въглищен прах дъжд, така характерен за този забравен от Господа град. Може би всички ще извадим късмета да лепнеш някоя прекрасна пневмония. Твърде глупав, за да си вземе подходящо яке или да използва чадър. Защо ли не съм изненадана?

Огледах се.

Отпред седяха мъж и жена. Не се обърнаха. Можех да ги видя в огледалото. Той изглеждаше на двайсет и няколко, с късо подстригана руса коса, кафяви очи и трисантиметров белег над дясната си страна. Когато видя, че го наблюдавам, се подсмихна самодоволно и впери поглед в предното стъкло, върху което продължаваха да връхлитат яростни порои.

— Къде е тя?

Оливър въздъхна:

— Предупредих те още докато беше дете. Казах ти какво ще се случи, а ти не ме послуша. Вместо това се вманиачаваш, преследваш… лепиш плакати из града, за Бога! Дори и сега чувам как малкото ти сърчице хлопа като побесняло. Кога ще осъзнаеш, че си много под нивото ѝ, и ще продължиш напред?

— Заведете ме при нея.

— Не можеш да я докосваш — продължи Оливър. — Виждал си до какво води докосването ѝ. Не можеш да я прегърнеш. Никога. И това е само най-малката от всички прегради, които ви делят. Исках да видиш какво прави тя. Имаше нужда да го видиш.

— Заведете ме при нея — повторих.

— Тя трябва да го прави, между другото. Желанието се натрупва, този порив, този глад, празнотата, копнееща да бъде запълнена. Може да го задържи за известно време, но я човърка отвътре. Каза, че гладът започва като лек шепот от ъгъла на стаята и в края вече е писък, толкова силен, че престава да чува всичко останало. Това е болест, пристрастяване както на физическо, така и на ментално ниво. — Тя се извърна към мен и се усмихна: — Ти знаеш много за пристрастяването, нали? Чувам, че си почнал да си попийваш. Толкова прекрасни новини. Със сигурност така ще ускориш пътя си към канавката.

— Пиех само…

— … за да се справиш с мъката, да заглушиш болката, да избягаш. — Тя махна с ръка. — Чувала съм всичко това неведнъж. Често казано, изобщо не ме интересува защо го правиш. Единствено се надявам нещата да ескалират. Може би ще се прехвърлиш на хапчета, на хероин, на амфетамини, на крек… няма значение, стига да се разкараш от пътя ми колкото се може по-скоро. Чувам, че вече можеш и да си го позволиш. — Усмивката слезе от лицето ѝ. Тя се наведе по-близо: — И за секунда не си помисляй, че жълтите стотинки, които дрънчат в джобчето ти, по някакъв начин ще те издигнат до нейното ниво. Изисканите дрехи не могат да променят факта кой си в действителност. Само замаскират вонята, която се процежда от теб. Като брезент, опънат върху купчина отпадъци, оставени на слънце. — Тя сложи ръка в скута си. — Преди всички тези години, когато те срещнах за пръв път, в очите ти гореше такъв огън! Онази решителна простотия тип „нищо не може да ме спре“, която всяко дете притежава. Винаги е приятно да видиш как въпросният огън постепенно угасва заради всички онези изпитания, които животът ти сервира. И при теб ще угасне, бъди сигурен. Скоро ще разбереш, че дори да плиснеш някоя-друга чаша запалителна течност върху пламъците, никога няма да върнеш жизнерадостните си младини. Единственият въпрос е колко време ти остава, преди огънят да загасне напълно. Колко ще мине, преди да се превърнеш в поредната безмозъчна отрепка, която се скита по улиците без нищичко, освен картонена табелка в ръката и смрадта на пиячка в дъха?

Ръката ми се сви в юмрук. Сигурен бях, че лицето ми е почервеняло.

— Заведете. Ме. При. Нея.

Мъжът отпред хвърли бърз поглед към мен в огледалото.

— Не — отсече госпожа Оливър. — Това приключва днес.

— Държите я там, в онази къща, против волята ѝ. Насилвате я да прави всички тези неща, да наранява хора.

Казаното накара усмивката на Оливър да се завърне. Тя бръкна в джоба на палтото си и извади оттам сгънат лист хартия. Подаде ми го. Ухаеше на ванилия. Писмото миришеше на Стела.

Отначало не го разгънах. Само се взирах безмълвно във възрастната жена. Досега не бях мразил никого толкова силно. Зла, противна жена.

Когато най-сетне отворих писмото, и тримата ме гледаха втренчено. Пресегнах се и светнах лампата на тавана.

Ръката на Оливър се стрелна и щракна ключа.

— Предпочитам тъмното.

Разгърнах писмото. Ароматът на Стела изпълни джипа.

Първата ми мисъл, след като прочетох писмото, бе, че не тя го е писала. Някой друг го бе съчинил и го бе подписал с нейното име. Никога не бях виждал почерка ѝ и не знаех как изглежда. Познавах обаче подписа ѝ. Беше ма всички онези картини в къщата — спомнях си ги отчетливо. Замахът на четката ѝ се бе запечатал в съзнанието ми. Подписът на писмото съвпадаше с подписите върху онези картини.

Стела

Почеркът от подписа съвпадаше с почерка на текста — очертанията на всяка буква, извивките… не исках да вярвам, че са написани от една и съща ръка, от нейната ръка, но колкото по-отблизо се вглеждах, толкова по-убеден бях. На шестото прочитане вече не можех да сдържам сълзите си.

Госпожа Оливър каза:

— Преди седем години двамата с теб седяхме на тази пейка. Тогава ти казах: „Никога няма да я притежаваш. Колкото и да я желаеш един ден, тя никога няма да бъде твоя.“ Помниш ли?

Не промълвих и дума.

Сълзите ми капеха върху писмото. Една попадна върху „забравиш“. Наблюдавах мастилото, докато се разливаше по хартията. Думата се размаза. Избърсах очите си с опакото на ръката си и подсмъркнах.

— Ти винаги си бил игра за нея. Игра, чийто край настъпи. Недостатъчно бързо за моя вкус, но най-накрая приключи. — Тя ме погледна и се подсмихна. — Ще ѝ кажа, че си се разревал. Ще ѝ хареса. Може би, като се прибереш у вас, ще си прережеш вените? Това пък ще хареса на мен. Нужен ли ти е нож? Сигурна съм, че може да изнамерим един специално за теб.

Шофьорът отново бе впил поглед в мен. По устните му играеше крива усмивка. Жената до него изглеждаше така, сякаш всеки момент ще избухне в смях. Главата ѝ бе сведена, устните — здраво стиснати.

Дръпнах дръжката на вратата. Преди Оливър да отвори уста да ме спре, тикнах писмото, на Стела в джоба си и изскочих от колата. Затичах се в нощта под проливния дъжд.

— Моля, останете в автомобила, господине.

Проповедника чу думите миг преди да различи силуета на мъжа, който ги изрече. Бе застанал до колата му, облечен с бял тренчкот, с качулка на главата. Държеше ръка върху ръкохватката на пистолета в кобура на кръста си, свободната си длан бе сложил на вратата на понтиака. Дъждът продължаваше да се лее като из ведро.

Проповедника наведе рамо и блъсна вратата с такава сила, че ударът отхвърли мъжа назад и го просна по гръб на улицата.

Проповедника излезе от колата, извади пушката, намести приклада до бедрото си и насочи цевта към гърдите на мъжа.

Човекът с белия тренчкот приличаше на костенурка — паднал по гръб, мяташе безпомощно ръце и крака в опити да се изправи. Мънкаше порой неразбираеми молби.

Проповедника дръпна спусъка.

Тъй като цевта бе опряна плътно в гърдите на мъжа, тялото му послужи като импровизиран заглушител. Подскочи, когато гръдният му кош експлодира и вътрешните му органи се превърнаха в каша. Куршумът излезе през гърба на мъжа с достатъчно сила, за да разпръсне вода и останки от листа във всички посоки.

Проповедника плавно вдигна пушката и с рязко движение изхвърли гилзата и зареди отново. Тогава забеляза и оръжието на втория мъж с бял тренчкот, който излизаше от будката на пазачите до портата. Също беше „Зиг-Зауер Р220“. Беше успял да го измъкне наполовина от кобура, когато от мозберга на Проповедника изригна втори изстрел. Върху гърдите на мъжа разцъфна яркочервено цвете, което направо съсипа хубавото му бяло палто. Мъжът погледна надолу. Докато петното се разрастваше, в очите му се появи объркване. Сетне се строполи в една локва, частично закрит от левия преден калник на понтиака.

Понеже вторият изстрел не включваше употребата на „човешки заглушител“ (или на какъвто и да е заглушител), беше много по-шумен от първия. Несъмнено достатъчно силен, за да бъде чут от един или двама съседи. Дали се бяха обадили в полицията — това вече беше друг въпрос. В буря като тази хората най-вероятно щяха да свържат звука е времето навън. Изстрелите от пушка не бяха нещо обичайно за тази част на града, и макар повечето хора да си мислеха, че могат да разпознаят гърмеж, в действителност малцина бяха в състояние да го различат, а още по-малко имаха желание да предприемат нещо, когато го чуеха. По-лесно беше да се престорят, че нищо не се е случило, че всъщност са чули нещо друго.

Три крачки до будката на пазачите. Проповедника се озова вътре за миг. Пушката бе презаредена и готова. Както и очакваше, кабинката бе празна. Имаше по един прозорец, гледащ във всяка посока. Зад онзи, който бе обърнат към къщата, се намираше малко бюро с три малки монитора, свързани към система за видеонаблюдение. На първия монитор се виждаше хубав кадър на понти-ака отблизо. Проповедника не можа да не се възхити на колата. Чудесен екземпляр, истински детройтски шедьовър. Дъждът блестеше под светлината на насочения към предния капак прожектор. Вторият монитор показваше по-обща картина — виждаше се задната част на понтиака, както и обширна част от алеята, чак до главната улица. На третия монитор се въртяха кадри от останалите камери, разпръснати из просторното имение.

Веднага след погребението на Гарджъри Проповедника бе проследил малкия кортеж от бели автомобили. Бяха три, като всеки пое по различен маршрут, за да попречат на евентуалните преследвачи. Единият обикаля над един час, въпреки че къщата бе на не повече от четири-пет километра от гробището. Проповедника знаеше в кой от трите пътува онази Оливър, затова се лепна за него, внимателно спазвайки дистанция от няколко коли. Не му беше за пръв път, познаваше процедурата. Джипът на Оливър също пое по по-дълъг маршрут и кръжа близо половин час, вместо пет или десет минути, колкото траеше пътуването до имението. Нямаше значение. Онова, което имаше значение, бе, че в края на преследването Проповедника вече знаеше къде се намира къщата, къде са те.

Знаеше къде може да открие момичето.

Този следобед се бе сдобил с копия от чертежите на сградата. Изнамери планове на терена. Изрови всички данъчни декларации на имението. Беше старо, построено още през 1893 година. От строителните разрешения бе узнал подробности за всички подобрения, които бяха правили през годините — подмяна на електрическата инсталация и водопровода, подсилвания на стените. В документите фигурираха имената на фирмите, които бяха присъствали на мястото, когато бяха идвали инспекторите. Чрез тези имена Проповедника откри компанията, която бе инсталирала охранителните камери и изработените по поръчка ключалки, монтирани на всички външни врати. Да се сдобие с документацията им, бе въпрос на няколко дни.

За седмица вече познаваше всеки квадратен сантиметър от мястото. Можеше да назове, без да се замисля, вида гвоздеи, използвани във всяка стая, производителя на медните тръби и на ПВЦ тръбите, с които медните бяха заменени преди десетина години.

Започна да наблюдава имението скоро след това.

Повечето съоръжения — а той гледаше на мястото именно така, не като на къща, а като на съоръжение, — които поддържаха охрана на пълен работен ден, обикновено представляваха една добре смазана машина. Тоест — графици, ротации, предварително зададени маршрути и модели. Някои от охранителите се въртяха на дневна база, други спазваха пет, десет, понякога двайсет различни графика и колкото по-сложни бяха, толкова по-трудно бе да се проследят. Тук спазваха седем графика. На Проповедника му отне почти две седмици, за да ги научи. В крайна сметка успя, разбира се — винаги успяваше. За тези четиринайсет дни съумя да идентифицира всички трийсет и седем охранители, които работеха тук, знаеше какви задачи са им възложени, смените им и ротацията. Можеше с лекота да изнамери фишовете им за заплати и да научи истинските им имена, но не стигна чак толкова далеч. Вместо това им измисли прякори като на джуджетата на Снежанка. Онзи, когото уби до колата си, беше Глупи. Другият — Кихавко.

По всяко време на денонощието в будката имаше двама пазачи. Още петима патрулираха из околностите. Общо седем навън.

До трите телевизионни монитора имаше телефон. Проповедника стоя и се взира в него около минута, в случай че някой е чул изстрелите и е решил да се обади при охраната, за да види какво става.

Телефонът не иззвъня.

До апарата имаше голям жълт бутон. Проповедника го натисна.

Портата от ковано желязо започна бавно да се отваря навътре.

Проповедника се върна до понтиака, качи се и се намръщи, когато видя, че е намокрил кожените седалки. Щеше да се погрижи за колата утре. Щеше да изчисти цялата бъркотия и колата отново щеше да засияе.

Телефонът в будката на охраната зазвъня в мига, в който автомобилът премина през портите.

Някъде в недалечното бъдеще на детектив Фогел се очертаваше една доста неприятна настинка. Сигурна беше.

Тя приклекна зад гробниците и почти се долепи до каменните стени в опит да избегне дъжда — без особен успех. Беше мокра до кости и почти бе сигурна, че кожата ѝ е подпухнала и набръчкана, все едно бе стояла във паната през последния един час, а не беше търчала из гробището в преследване на хлапето.

Тач спря за малко на мястото, където бяха погребани родителите му. И Фогел, и Фаустино ги бяха посещавали няколко пъти преди време. Брайър имаше специална папка, посветена на гробовете. По ирония на съдбата притежаваха повече информация за тях, отколкото за самите родители. Знаеха кой е изработил надгробните плочи, кога бяха поставени, сдобиха се с копия на поръчките. Нямаха идея кой е платил за тях — имената в документите бяха фалшиви. Папката за родителите беше по-тънка, Фогел отметна мократа коса от лицето си за пореден път и мислено се закани да промени този факт. Имаха имената им и датата на смъртта от изписаното върху надгробните камъни, но не успяха да открият нито актове за раждане, нито данни за шофьорски книжки, нито притежавани от тях имоти. Бяха сигурни, че имената Едуард и Кейтлин Тач са измислени. Ако не бяха, значи двамата бяха живели, без да оставят следа — било то хартиена, или електронна. Съвсем нелека задача в днешно време, но достатъчно лесна през петдесетте, шейсетте и дори седемдесетте.

Забеляза идващото превозно средство още преди хлапето да го види. Наблюдава го как се приближава по тесния път и спира с лице към него.

Видя как Тач отиде до джипа и влезе вътре. Беше бял „Шеви Събърбан“ със затъмнени стъкла.

Фогел предположи, че возилото принадлежи на Крокет (вече на Дънкан Белино) и в момента става свидетел на среща, организирана далеч от местата, които предполагаемо се следяха. Ако тръгнеха, нямаше как да ги последва.

Тач обаче не замина с джипа. Вместо това изскочи от колата и хукна през гробището. Фогел бе раздвоена — не знаеше него ли да преследва, или колата.

Реши да направи и двете.

Затича се към белия събърбан, като се мъчеше да стои приведена и се надяваше, че дъждът ще ѝ осигури прикритие от онзи или онези, които бяха в колата. Приближи се достатъчно, за да види и запомни регистрационния му номер, след което хукна след хлапето, проклинайки се защо, по дяволите, днес не бе сложила обувки, които не пропускат.

Тач (и Фогел, която бе по петите му) бяха на половината път надолу по хълма, когато джипът потегли.

Проповедника включи на първа и подкара понтиака по калдъръмената пътечка, покрай дъбовете и брястовете, насочвайки се към имението. Държейки волана с една ръка, презареди пушката. Алеята бе учудващо дълга и прекалено тиха.

Първият куршум строши левия му фар.

Вторият се заби в предното стъкло малко встрани от средата, прожужа покрай дясното му ухо и потъна в седалката.

Още три куршума профучаха един след друг, преди Проповедника да забележи стрелеца. Беше излязъл иззад дърветата на стотина метра пред понтиака, бялото му палто се вееше, пушката подскачаше в ръцете му. Проповедника го разпозна — беше го кръстил Док.

Проповедника се надяваше да стигне пред къщата, преди да започне пукотевицата, но след като това определено вече не бе възможно, той изключи от скорост, дръпна ръчната и изскочи под дъжда. Маневрата му предизвика сериозно объркване у Док. Започна припряно да изстрелва един след друг куршуми към него — неразумно, като се има предвид разстоянието, особено под проливен дъжд. Проповедника изчезна сред дърветата и заобиколи Док по фланга, докато хлапето презареждаше.

Към колана му бяха закачени дузина ножове за хвърляне „Смит&Уесън SWTK10CP“, изработени от въглеродна стомана, с приятната тежест от около двеста грама всеки. Предпочиташе ги пред огнестрелните оръжия в редица ситуации, а въпросната очевидно бе такава. Ножът напусна колана, тихо излетя във въздуха и се заби във врата на Док за по-малко време, отколкото на хлапето му отне замяната на празния пълнител с нов. Последната му грешка бе да издърпа ножа от врата си.

Проповедника продължи да се крие сред дърветата.

На алеята изникнаха още двама охранители. Единият се наведе над Док, а другият огледа горичката. Не го забелязаха. Взряха се в работещия на празни обороти понтиак. Проповедника продължи покрай дърветата, докато къщата се появи в полезрението му, след което изчака с пушка, преметната през рамото му, и ножове във всяка ръка.

Двамата притичаха на една ръка разстояние от него. Насочваха се към имението.

Когато вторият го подмина, Проповедника заби ножа в глезена му, прерязвайки ахилесовото сухожилие. Мъжът залитна и се строполи на земята. Първият чу шума и се обърна. Друг нож щръкна от гърлото му. И той се стовари на земята.

Сърдитко и Щастливко, предположи Проповедника. Гардовете тотално бяха разбъркали позициите си. Трудно беше да се прецени кой кой е.

Охранителят с прерязаното гърло се опита бавно да пропълзи по алеята към дърветата. Проповедника заби нож в тила му, взе зиг-зауера му и се извърна към къщата. Някъде там имаше още двама пазачи. Това беше неприемливо.

Прожекторите се включиха. Дъждът стана снежнобял.

Детектив Фаустино Брайър последва понтиака по Уилок, покрай гробището и едва не го загуби от поглед, когато навлезе в доста елитния квартал, познат като Бърлингтън Хилс. Понеже не искаше да се приближава твърде много и да рискува да бъде забелязан, позволи на автомобила да се откъсне напред и да изчезне сред кривите улички. Фаустино не го видя отново, но за сметка на това забеляза малка охранителна будка, пред която лежаха две тела. Огромната желязна порта бе широко отворена, а в будката звънеше телефон.

И двамата мъже очевидно бяха мъртви. Дългите им бели палта бяха омазани с кръв и подгизнали от дъжда.

Когато дочу поредица от изстрели някъде отпред, Фаустино повика подкрепления по радиостанцията, извади пистолета си и тръгна пеша по алеята, като внимателно оглеждаше дърветата.

Щеше да бъде мъртъв след по-малко от три минути.

Проповедника откри Сънливко приклекнал зад фонтана в средата на алеята в очакване на неканения гост.

Когато Проповедника излезе иззад дърветата, един куршум го улучи в лявото рамо, а втори се заби в средата на гърдите му. Силата на удара го завъртя и го просна на земята. Кевларът спря и двата, но въпреки всичко болеше адски. Измъкна пистолета, който бе взел от Щастливко, насочи го към фонтана и когато Сънливко се наведе напред, за да стреля още веднъж, получи куршум право в дясното слепоочие.

Проповедника се изправи и се затича към къщата.

Свенливко все още не се бе показал. Щеше да се погрижи за него по-късно.

Бутна вратата.

Заключено.

Той насочи пушката към бравата, извърна глава и натисна спусъка. Дървената каса експлодира, оставяйки след себе си петнайсетсантиметрова дупка и звън в ушите му.

Проповедника изрита вратата и влезе полуприклекнал в къщата. Скри се зад една кръгла дървена маса във фоайето. Пушката следваше очите му, докато той се оглеждаше. Всекидневна вдясно от него и библиотека вляво, и двете празни.

Вазата върху масата над него се пръсна на парчета. Нов изстрел.

Проповедника изскочи иззад масата, затича се по централния коридор и сви вляво, което трябваше да го отведе до точката за достъп до мазето. Забеляза още двама охранители и ги обезвреди. Вторият някак си успя да произведе изстрел със своя четиресет и пет калибров, но не улучи Проповедника, а средата на една от картините, окачени в коридора. Проповедника отново сви вляво и се озова пред стълбите, водещи към мазето. По тях се изкачваха още трима гардове. Четири бързи изстрела от зиг-зауера ги накараха да се разпръснат и да се прикрият някъде долу.

Проповедника бръкна в джоба си, извади една от гранатите, дръпна шплента и я метна по стълбите.

Експлозията проехтя някъде дълбоко в търбуха на къщата — силно уоп!, което извибрира в каменните основи на зданието и разтърси пода и стените.

Без да си дава труд да се прицелва, той стреля с пушката към горната част на стълбището и се затича по стъпалата, изстрелвайки останалите в зиг-зауера патрони в посоката, от която бяха дошли куршумите, предназначени за него. Стената бе нацепена. Парчета гипсокартон и дърво от лампериите бяха пръснати на всички страни. Когато пистолетът замлъкна, той го метна на пода, вдигна пушката и след като сви зад ъгъла, стреля два пъти бързо. Огънят, блъвнал от цевта, освети коридора. Първият куршум остави огромна дупка в стената, вторият — огромна дупка в мъжа, който се изпречи на пътя му.

Проповедника замръзна, притвори очи и се заслуша.

От плановете на къщата бе научил, че вторият етаж е зает от седем спални и пет тоалетни. Над тях имаше таванско помещение по протежение на цялата постройка.

С все още затворени очи той презареди.

Нужна му бе третата спалня отляво.

Отвори очи и тръгна по коридора, като държеше пушката в готовност.

Очакваше да се натъкне на поне още трима охранители на това ниво, но никой не се появи.

Очакваше вратата на спалнята да е заключена.

Не беше заключена.

Проповедника влезе в стаята.

Насочи пушката към единствения обитател на спалнята.

Момичето, вече напълно пораснало, седеше спокойно на стол до прозореца, който гледаше към просторния заден двор. Без да се обръща към него, изрече просто:

— Идват и други. Никога няма да се измъкнеш оттук.

Видя как сваля дългите си черни ръкавици, внимателно сгъва елегантната материя и ги оставя на масичката до себе си.

Откъм стълбите нахлуваше пушек.

Дочу викове.

Идваха и други.

— Какво става, Тач?! — кресна Уили, когато се промуших покрай него през вратата.

Водата се изливаше на пода под краката ми и се събираше на локвички върху паркета. Отидох до прозореца, обърнах се, върнах се до вратата, обърнах се, пак тръгнах към прозореца.

— Джак! Спри!

Уили посегна да ме сграбчи за рамото, докато минавах покрай него за трети път. Отърсих се от хватката му. От бучащата в ушите ми кръв почти не го чувах.

— Какво се случи, мамка му?

Опитах се да заговоря. Опитах се да му разкажа.

Вместо това просто измъкнах писмото на Стела от джоба си, метнах го на масата и отидох в моята стая, като затръшнах вратата зад гърба си.

Ако не беше махнал бутилката „Капитан Морган“, със сигурност щях да я изпия до дъно.

Мразех го, че откри тази бутилка.

Сънят не идва.

Няма сън. Нищо освен мрак, пустота, черна дупка, която поглъща всичко останало.

За трети път в последните месеци се събудих от силно тропане по вратата.

— Джак? Ставай. Сигурно ще поискаш да видиш това. Уили.

Дъждът бе спрял.

Мъглявата утринна светлина изпълваше прозореца ми.

По някое време бях изритал маратонките си, но все още бях облечен със същите джинси и суичър, които носех и предната вечер. Все още бяха подгизнали, също както и завивката, чаршафите и най-вероятно дюшекът.

— Какво има? — промърморих.

— По телевизията. Трябва да го видиш. Погледнах цифровия будилник. Шест и пет.

Изпълзях от леглото и се добрах до всекидневната. Единствената светлина идваше от телевизора. Звукът бе спрян.

Новини.

Кадри от хеликоптер, който кръжи над къща.

Къщата на Стела.

Басейнът отзад. Фонтанът.

Познах я незабавно.

— Това не е ли… — обади се Уили.

— Да.

Седнах на ръба на дивана и кимнах към телевизора:

— Какво става?

— Нещата са супер зле. Осемнайсет мъртви досега и продължават да вадят трупове. Току-що го пуснах, но чух да говорят нещо за изстрели, експлозии и пожар.

— Осемнайсет?

Стела.

Уили кимна.

— Май един от тях е ченге.

От западната страна на къщата се разнасяше пушек. Плътни черни нишки излизаха от прозорците и вратите, както и от една дупка на покрива.

Кадърът се смени. Показаха в едър план репортера.

— Питсбъргската полиция ни заповяда да се преместим. Разширяват периметъра, за да включат не само къщата и околните постройки, но и улицата, която води насам. Доколкото узнахме, целта е да се осигури достъп за още превозни средства със специален режим на движение. Виждам как поне две пожарни коли се мъчат да си пробият път насам, а тесните улички, останалите колеги и насъбралите се изобщо не ги улесняват. Ако току-що включвате телевизорите си, аз съм Пийт Лимайър от KRWT CBS. Ние сме пред частно имение, разположено на Милбърн Корт 62, в което са намерили смъртта си поне осемнайсет души, включително един полицейски служител. От полицията още не са съобщили имена и са категорични, че няма да ни дадат повече информация, докато не бъдат открити близките на загиналите, за да им бъде съобщено. Две от жертвите, както изглежда, са охранители, които са се намирали в будката зад мен. Те са били простреляни.

Лимайър погледна вдясно и кимна на някого.

— Още веднъж ни молят да се преместим. Оставям ви в ръцете на Кристи в студиото. Кристи?

Отново кадри от хеликоптера без коментар от студиото.

— Милбърн Корт е на около два километра от мястото, където те прегазиха. На няколко пресечки от Ноубъл в Бърлингтън Хилс. Добро местенце. Наследствено богатство — каза Уили.

Писмото на Стела беше разгърнато върху масичката за кафе и се взираше безмълвно в мен. Думата „забравиш“ беше размазана, но вече бе изсъхнала.

Уили проследи погледа ми.

— Грубо, брато.

— Аха.

— Ама скритото послание е много яко. Това момиче май обича да се бъзика с теб.

Вдигнах поглед:

— Какво скрито послание?!

— Не го ли забеляза? — прибели очи той. — Ох, как да го видиш, като си влюбен и загубен… Разбира се, че не си го схванал. — Той прокара пръст по текста. — Виж последните редове. Първата буква на всеки ред. Веднага ми се наби, но пък и аз обожавам игри на думи. Може би затова…

Той продължи да дудне нещо, но вече не го слушах. Очите ми се впиха в последните няколко реда, написани с елегантния почерк на Стела:

По телевизията отново показаха репортера, който повтаряше предишната информация.

— Трябва да отида там.

— Звучи като много лоша идея.

— Не ми пука.

Преди да ми отговори, вече бях в стаята си и се преобличах.

Никой от двама ни нямаше кола. Можехме да стигнем навсякъде, където искаме, пеша, а паркирането беше проблематично. Матео бе предложил да ми купи автомобил с пари от фонда, но му отказах. „Просто ще седи някъде и ще си гние“, бяха думите ми. На вандалите в нашия квартал не им трябваше чисто нова, лъскава мишена, с която да се забавляват.

Взех такси от Браунсвил.

Уили искаше да дойде с мен, но не му позволих. Казах му, че това е нещо, което трябва да свърша сам.

Всеки завой, всяка бабуна по пътя ми бяха познати. Щом затворех очи, се озовавах на задната седалка на белия джип.

Шофьорът се принуди да ме остави в началото на Милбърн Корт. Имаше прекалено много хора, патрулки, линейки и пожарни, за да се приближим повече.

Платих му, излязох от колата и се набутах сред тълпата.

Парливият мирис на огъня бе натежал в чистия сутрешен въздух. Небето в края на задънената уличка бе направо пропито с него. Всички зяпачи бяха вперили погледи в горящата къща. Някои си бяха донесли столове, един дори бе домъкнал хладилна чанта. Някои бяха мълчаливи, други се шегуваха и се смееха. Две момчета със скейтбордове обикаляха насъбралите се по външния край на тротоара.

Разбутах всички.

Проправях си път напред, без да спирам. Колкото по-напред отивах, толкова по-плътна ставаше тълпата. Най-накрая стигнах до жълтата полицейска лента, която вече бе подсилена с дървени заграждения и десетина униформени отзад, наблюдаващи тълпата с мрачни лица.

На стотина метра зад тях забелязах високата каменна стена с метални шипове на върха, която помнех от предишното си посещение. Портата от същия метал като шиповете, от която към вътрешността на имението се точеше алеята, бе широко отворена. Отляво видях будката на охраната, която Пийт Лимайър от KRWT бе използвал за фон на по-ранния си репортаж. Наоколо нямаше следа нито от него, нито от новинарския му ван.

Алеята се усукваше и изчезваше сред старите дъбове и брястове, зад които се криеше къщата, невидима оттук.

— Лудост, нали?

Думите бяха на жената зад мен. Беше на двайсетина години, с дълга руса коса и зелени очи. Не ме удостои с поглед, продължи да гледа напред. Носеше дълго бяло палто.

Сирената на една от линейките изписка. Обърнах се към алеята. Полицаите разместиха част от загражденията и изтикаха хората встрани, за да ѝ направят път. Светлините ѝ бяха угасени. Не бързаше.

Когато погледнах назад, жената с дългото бяло палто беше изчезнала. На нейно място се бе появил мъж към края на шейсетте, който се мъчеше да си запали цигара.

Поех си дълбоко въздух, промуших се под жълтата лента, заобиколих дървените заграждения и хукнах по алеята към къщата. Към Стела. Когато един от полицаите изкрещя нещо зад мен, последван от друг, не се обърнах, просто се затичах още по-бързо. Минах покрай будката на охранителите и мярнах друг униформен, впил поглед в мен, като в същото време излайваше кратки заповеди в радиостанцията, закачена на рамото му. Заставих краката си да се постараят повечко.

След три завойчета къщата най-накрая изплува пред очите ми.

Черният дим бълваше от западната ѝ страна. Там, където преди бяха спрели белите джипове, сега стояха две пожарни. Множество маркучи тръгваха от цистерните им и изчезваха във вътрешността на постройката през една врата отстрани. Главният вход беше отворен. През него постоянно сновяха насам-натам най-различни хора — парамедици, полицаи, цивилни… Нито едно познато лице.

Между мен и къщата имаше още трима униформени. Този в средата изкрещя:

— Достатъчно, хлапе! Спри, където си, веднага!

Финтирах наляво, след което се метнах надясно, но единият ме събори, а другите двама ме притиснаха към земята. Извиха едната ми ръка зад гърба. Усетих белезници да щракват на китката ми. Ченгето опита да улови и другата ми ръка. Понечих да се претърколя встрани, но тежестта му ми попречи.

— Спри да се гърчиш, мамка му!

С помощта на един от другите успя да извие и свободната ми ръка и да щракне втората гривна на белезниците върху нея.

Свали коляно от кръста ми, изправи се и ме дръпна нагоре:

— Ставай.

— Трябва да вляза вътре!

— Ставай!

Вдигнаха ме на крака. Опитах да се отскубна, но не успях.

— Не разбирате… аз…

— В онази — каза полицаят от лявата ми страна, като кимна към една от патрулните до фонтана.

Първият униформен ме задърпа към колата.

Друго ченге отвори вратата ѝ, когато се приближихме.

— Повикайте детектив Брайър! — изкрещях аз. — Кажете му, че съм тук! Трябва да вляза вътре! Трябва…

Първият полицай натисна главата ми.

— Хич не ми дреме както трябва да направиш, хлапе.

— Повикайте детектив Брайър!

Някакъв мъж с цивилни дрехи, който стоеше близо до предната врата, ме чу и погледна към мен:

— Кого да повикаме?

— Детектив Брайър. Кажете му, че съм тук — повторих аз. — А ти си…?

— Джак Тач. Той знае.

Мъжът се намръщи:

— Вкарайте го в колата.

Униформеният така и направи. Затръшна вратата зад гърба ми.

Заудрях по прозорците и заритах вратата.

Никой не ми обърна внимание. Абсолютно никой.

Седях вътре поне три часа.

Патрулката смърдеше на белина, повръщано и урина.

Гледах как хората продължават да влизат и излизат от предната врата на къщата.

Гледах как черният пушек постепенно се разсейва.

Гледах как пожарникарите намотаха маркучите си, прибраха екипировката си в камионите и изчезнаха по алеята.

Сенките наоколо започнаха да се издължават.

Слаба тъмнокожа полицайка с къса коса смъкна предните прозорци на колата. Не поглеждаше към мен. През металната мрежа, разделяща предната и задна част на патрулката, проникна малко от пропития с дим въздух отвън. Смрадта вътре обаче не намаля.

Изтече още час.

Пожарните и линейките си заминаха и на тяхно място се настаниха вановете на криминалистите.

Вратата до мен се отвори и вътре се промъкна някаква жена. Полицайката, която бе отворила прозорците, затвори вратата зад нея и се обърна с гръб към возилото.

— Казваш се Джон Едуард Тач. На седемнайсет години си и живееш на Браунсвил Роуд 1822, апартамент 306. И двамата ти родители са починали, затова доскоро си живял с леля си — Джоузефин Гарджъри. Когато и тя почива преди четири месеца, преминаваш под настойничеството на… — Тя измъкна малък бележник от джоба си, отвори го на първата страница и прегледа набързо написаното там. — …някоя си Елфрида Лийч. Шейсет и девет годишна, не напуска дома си. Работил си в „Закусвалнята на Крендал“ допреди тя да бъде разрушена три месеца по-рано в резултат на нещо, което прилича на поръчково убийство на Хенри Крокър. Приятел си с Дънкан Белино. — Тя затвори тефтерчето си. — Пропуснах ли нещо?

Не отговорих.

— Знаеш ли коя съм?

Кимнах.

— Вие сте партньорката на детектив Брайър. Познавам ви от погребението на леля ми.

— Да, детектив Фогел. Работя в отдел „Убийства“. Искам да ми разкажете какво търсите тук, г-н Тач.

— Трябва да вляза в къщата.

— Защо?

— Тя там ли е?

— Кой да е там?

Сведох очи.

— Искам да знам дали Стела е добре.

Когато споменах името на Стела, лицето на детектив Фогел не трепна.

— Разкажи ми за човека, който кара този черен „Понтиак GTO“.

— Не познавам човек, който да има такава кола.

— Знаеш, че наблюдаваме сградата, в която живееш. Този човек е забелязван да влиза и излиза безброй пъти в нея. Бил е в апартамента ти. За Белино ли работи? Белино ли е отговорен за всичко това?

— Нямам представа за кого говорите. Къде е детектив Брайър? Доведете го. Трябва да говоря с него.

Пръстите ѝ зачоплиха коляното ѝ. Най-накрая тя каза:

— Детектив Брайър е мъртъв.

— Какво се е случило?

— Някой го е гръмнал в главата, на практика от упор, на шейсетина метра от мястото, където сме в момента. — Тя посочи към алеята, после почука два пъти по прозореца.

Тъмнокожата полицайка отвори вратата.

— Ела с мен — каза Фогел и излезе от патрулката.

Измъкнах се и я последвах през лабиринта от коли. Униформената ни следваше плътно. Докато заобикаляхме един от вановете на криминалистите, зърнах шест трупа, покрити с черен брезент — три на алеята, два в тревата и един леко встрани.

Фогел се приближи към този встрани, коленичи и дръпна брезента.

Стъклените очи на детектив Брайър се взираха право напред. Устата му беше леко отворена. Върху челото му, над дясното око, имаше малка тъмна дупка. Кожата по ръбовете ѝ бе почерняла и напукана. Тревата под главата му изглеждаше по-тъмна заради всичката изтекла кръв, в която плуваха малки бели частици.

Извърнах се настрани и повърнах.

Фогел и полицайката зад мен се спогледаха, без да продумват.

— Не съм го извършил аз — най-накрая успях да изрека. Фогел върна брезента на мястото му и се изправи:

— Знам. Искаш ли да ти кажа защо съм толкова сигурна? Понеже те следях, докато беше на гробището, когато всичко това се е случило. Кой е мъжът с черния понтиак?

— Казах ви вече, че не знам. Защо сте ме следили?

Без да отговори на въпроса ми, тя се приближи до другите пет трупа и започна да отмята платнищата, които ги покриваха. В очите ѝ пламтеше гняв.

— Твоето приятелче — човекът, който документирано влиза и излиза от апартамента ти от години насам — е убило не само моя партньор днес, но и всички тези хора, чиито останки виждаш в момента. И ти ще ми помогнеш да го открия и да го заловя. Ще ми кажеш абсолютно всичко, което ти е известно за него.

Очите ми се спираха върху труповете — един по един. Жена с дълго бяло палто, огнестрелна рана в стомаха. Мъж с дълго бяло палто, огнестрелна рана в гърдите. Още една жена — малка огнестрелна рана в главата, подобно на тази на Брайър — също с дълго бяло палто. Едва не повърнах отново. След това видях последните двама, които не бяха застреляни.

Изгорели, но не запалени.

Като Анди Олин Флак.

Като Реймънд Висконти.

Стела.

Тогава побягнах.

Стрелнах се покрай тъмнокожата полицайка, която ни следваше, и се втурнах към предната врата на къщата. Едва не се спънах в още един труп във фоайето — непокрит с брезент, черен и съсухрен като останалите. Имаше и други трупове в коридора и в библиотеката.

Когато изкрещях името на Стела, трима криминалисти в бели херметични костюми ме изгледаха, но не казаха нищо и продължиха да работят. Полицаят, който бе поставен в края на дългия коридор, се затича към мен.

Коридорът, който водеше към мазето, бе блокиран с дървени заграждения. Стените бяха почернели от пушека. Картините на Стела висяха, изкривени под странни ъгли, покрити със сажди. Две бяха паднали. В двата края на коридора бяха разположени мощни прожектори, а между тях — чували за трупове, поне дузина, запечатани и безмълвни.

На стълбите имаше още едно тяло, частично покрито, също съсухрено от смъртта.

Притичах през фоайето, прескочих трупа на стълбището и се заизкачвах нагоре, като взимах по две стъпала. Най-отгоре имаше още едно тяло, този път с огнестрелна рана в корема.

Нямах представа къде отивам.

Чух стъпки някъде над мен.

Всички врати бяха отворени.

Първите две спални бяха празни. Когато влязох в третата отляво, замръзнах на прага, без да съм в състояние да се извърна от онова, което съзрях.

Спалнята всъщност представляваше просторен апартамент. Почти колкото моя, с легло с розово-бели чаршафи, покрито с прозрачен балдахин. До прозореца, който гледаше към задния двор — басейна и градините, — имаше стол. Вратата вляво водеше към малка баня, чиито стени и под бяха покрити с бели мраморни плочки. Вътрешната стена бе заета от огромна камина, в която проблясваха забравени въглени.

Над камината висеше картина, на която бяха изобразени момченце и момиченце, седнали на черна метална пейка, обкръжена от надгробни камъни и дървета с есенна окраска. Момиченцето държеше книга. Ръката на момчето бе протегната към нея, колебливо, с копнеж, дори тогава. Ярките цветове и рисунъкът — определено бе работа на Стела. Пресегнах се и прокарах пръсти по картината, усетих неравностите и ръбчетата, внимателната извивка на всяка мазка. За пръв път в живота си почувствах докосването на Стела.

Стаята беше празна. Знаех, че си е отишла.

Исках да я мразя заради написаното в писмото.

Онези ужасни думи.

Исках да забравя всичко, което имаше връзка с нея. Но не можех. Просто не можех.