Сърца за изгаряне

— Имаш ли и най-малка представа в каква каша си се забъркал? — изрече тихо Матео. Наблюдаваше ме втренчено от доста време, цъкна с език и щракна ключалките на куфарчето си.

Бях прикован с белезници към метален пръстен, заварен към плота на малка алуминиева маса в стая за разпити в питсбъргското полицейско управление.

Бяха ме издърпали насила от къщата.

Нужни бяха четирима, за да го сторят.

Когато отказах да напусна стаята на Стела, се опитаха да ме извлекат през вратата. Не успяха, затова се наложи двама да вдигнат краката ми във въздуха и така да ме изнесат навън. Ритах, гърчех се и крещях. В един момент десният ми крак улучи един от униформените право в стомаха. Дебелакът ме изпусна и залитна, останал без въздух. Продължих да ритам и да крещя дори когато започнаха да сипят думички от рода на „нападение“, „съпротива“, „нарушение“, „намеса“ и така нататък — не чух много от цялата работа. Пред очите ми постоянно бе картината, празната стая, противоречивите думи от писмото ѝ.

Метнаха ме на задната седалка на друга патрулка и отново зачаках.

Очаквах Фогел да се появи по някое време, обаче я нямаше.

Само Матео.

Уили му се бе обадил.

Очевидно камерите бяха уловили лудешкия ми бяг покрай загражденията и въпреки че не успял да види лицето ми, Уили разбрал, че съм аз.

— Ако не беше непълнолетен, досега да са те изпържили, разбираш ли? Заради всичките тези простотии в къщата те очаква солидна присъда. А пък ако намерят начин да те свържат със станалото вътре… — Гласът му сек-на. Той порови в някакви документи, извади бележника с жълтата линия и химикалка, както и една жълтеникава папка, и затвори куфарчето. — За щастие си непълнолетен, а ми казаха, че един от детективите те е разпитвал на местопрестъплението, без да присъства родител, законен настойник или адвокат. Това е издънка от тяхна страна и те го знаят много добре. Ако се наложи, ще го използвам. Надявам се искрено да не се стига дотам. Искат обаче да разговарят с теб. Ама колко искат, ако знаеш…

Той написа името ми и днешната дата в най-горния край на страницата и се облегна назад.

— Кажи ми сега за този мъж в черния „Понтиак GTO“.

— Нямам представа кой е.

— Според тях знаеш. Всъщност детектив Фогел е направо сигурна. Даде ми това…

Той измъкна купчина снимки формат А4 от жълтеникавата папка и ги плъзна по повърхността на масата към мен.

Мъжът на фотографиите изглеждаше висок, със слабо телосложение, с руса коса. По всяка вероятност беше към края на четиресетте. На първите две снимки излизаше от моята сграда. Третата бе зърниста, вероятно направена с някакъв телеобектив от отсрещната сграда. Виждаше се прозорецът на апартамента ми, който гледаше към Браунсвил. Мъжът стоеше във всекидневната до фотьойла на Леля Джо. Профилът му бе леко размазан. Последните две бяха на същия човек, седнал в черния понтиак — на едната бе на мястото на шофьора, а на другата — на седалката зад него. Въпреки че проблясъците върху предното стъкло малко затрудняваха видимостта, лицето му се виждаше отчетливо. Никога преди не го бях срещал, но имах доста добра идея кой е.

— Постоянно е влизал и излизал в сградата, в твоя апартамент.

Посочих снимката на човека във всекидневната.

— Мисля, че той е онзи с парите.

— Онзи с парите?

— Някой ми оставяше пари в плик, петстотин долара на месец, откакто бях дете. — Разказах му за първия плик и за всички останали, които последваха. — Дънк беше единственият, който успя да го види отблизо. — И му споделих и тази история.

— И нямаш представа кой е и защо би ти давал пари?

Поклатих глава.

Матео потърка горната си устна.

— Е, със сигурност не можем да кажем на полицаите за парите.

— Няма ли?

Той изсумтя.

— Разбира се, че не. Не искаме да разполагат с каквото и да било, което да те свързва с този тип. — Помълча секунда. — Мислят, че работи за Белино. В наш интерес е да продължават да мислят така.

— Не смятам, че работи за него. Парите почнаха да се появяват много преди Дънк да се забърка с Крокет и всички онези типове.

Матео сви рамене:

— Нали са детективи. Остави ги да си вършат работата. Могат да се досетят за всичко и сами. Единствената ми грижа в момента е да те опазя от неприятности.

— Не искам да лъжа.

— Пропускането на истината не е лъжа. Отговаряй на въпросите им, но гледай да е с кратки изречения. Не се впускай в излишни подробности. Не искам да чуват нещо различно от „да“ и „не“, излязло от устата ти. Ако не си сигурен дали трябва да отговориш на даден въпрос, изчакай секунда, събери си мислите и си дай шанс да прецениш какво да правиш. Кажа ли ти да спреш да говориш, спираш да говориш. Остави ме аз да определям насоката на разпита, разбра ли?

Кимнах.

Матео си пое дълбоко въздух. Надигна пухкавото си тяло от стола, приближи се до вратата и почука два пъти силно.

След миг влезе Фогел. Носеше голям кашон. Детектив Хортън беше с нея. Носеше снимки на всички трупове, открити в къщата. Стела не беше сред тях.

Четиримата нямаше да напуснем тази стаичка за разпити още три часа. Аз обаче евентуално щях — без белезници. Тихият шепот в ухото ми — онзи, който твърдеше, че с едно питие всичко ще стане по-лесно — се бе завърнал.

Детектив Джой Фогел се взираше в „Стената на чудатостите“.

Гледаше празното бюро на Фаустино Брайър. До телефона му стоеше недопита чаша кафе. Течността вътре бе мътна и студена.

Последния път, когато погледна часовника си, беше три и половина сутринта.

Бюрото ѝ бе осеяно с фотографии на безжизненото тяло на Брайър. Както и на останалите жертви — общо двайсет и една. От огнестрелни оръжия до гранати — разрушението спокойно можеше да е дело на малка армия, само че доказателственият материал сочеше, че нападателят е бил един. Имаха негови снимки, имаха снимки на колата му… и толкова. Човекът бе проклет призрак. Добре въоръжен призрак, който си знае работата.

— Мамицата му, Брайър… — промърмори тя, ровичкайки сред снимките.

Празният му поглед се взираше в нея. Дупката от куршум в челото му приличаше на трето око.

Не трябваше да се разделят. Беше толкова аматьорски ход, но въпреки това изобщо не се бе поколебала. Затова сега Брайър бе мъртъв, а нея вероятно я чакаше временно отстраняване в мига, в който капитанът прочетеше доклада ѝ, който също лежеше на бюрото и беше далеч от завършване. Нямаше идея какво да напише.

Нямаше нито една следа.

В калта на алеята бе остана една-едничка следа от автомобилна гума. Според криминалистите беше оставена от „Рго Temp 265x70R16 А/Т Sport“. Казаха, че не била пито от колата на Брайър, нито от понтиака. Гума, недостъпна за широката публика, която вървяла с оригиналната екипировка на колите и предлагана единствено на „Дженерал Мотърс“, специално за шевролети. „Шевролет“ използвали подобни гуми за всички събърбани, произведени в Съединените щати от 1990-1993 година. Униформените бяха разпитали съседите, които им бяха разказали, че са виждали не просто един бял „Шеви Събърбан“ ами цял рояк бели шеви събърбани, над десет, които редовно пристигали и заминавали. Въпреки казаното от тях днес в имението нямаше нито един.

Фогел изнамери снимка на бял „Шевролет Събърбан“, производство 1993 година, и я закачи на „Стената на чудатостите“ до фотографията на черния понтиак.

Преди около два часа беше разговаряла с притеснения Зийк Гринтън от общината. Беше му възложила да разучи кой е собственикът на имота на Милбърн Роуд 62. Това обикновено бе лесна задача, но този път бяха ударили на камък. Къщата бе собственост на корпорация „Барингтън Фарм енд Фийд“ със седалище в Уисконсин. Въпросната фирма представляваше единствено пощенска кутия в град Делс. Без местен физически адрес. Без служители. „Ба-рингтън Фарм енд фийд“ бе притежавана от друга корпорация — „Брейнард Текстайлс“, във Върмонт. Още една фалшива фирма. Гринтън бе открил връзки с още шест корпорации, холдинги и дружества с ограничена отговорност, след което бе загубил нишката, когато паяжината се бе разпростряла и в чужбина.

Поредната задънена улица.

След това имаха Стела Нетълтън.

Фогел хвърли поглед към плаката „Виждали ли сте ме?“, закачен с пинче върху „Стената на чудатостите“ — скица на красиво момиче, което гледаше право към нея. При социалните нямаше данни за Стела Нетълтън. Беше пратила няколко души да проверяват актовете за раждане, но отсега знаеше, че и там ще ударят на камък. Името Ричард Нетълтън също бе обвито в мистерия — не бяха успели да узнаят нищо за него още когато бе изникнало първото писмо, което сега бе забодено до плаката.

Когато телефонът в ъгъла на бюрото ѝ зазвъня, тя едва не подскочи. Електронният писък проряза тишината в обикновено тихата и спокойна стая, още по-тиха в ранния час. Тя вдигна слушалката и натисна мигащия бутон за първа линия.

— Фогел.

— Съжалявам за Фауст.

Пенсионираният детектив Терънс Стак, сега просто Тери.

Фогел притвори очи. Пръстите ѝ стиснаха слушалката. Опита да измъдри подходящ отговор, но нищо не ѝ хрумна.

— Имаш ли нужда да поговориш с някого?

— Да.

— Ела след двайсет — каза Стак. — Пускам кафеварката.

Полицай Елвин Пътни хвърли фаса и го смачка с носа на обувката си. Извади друга цигара от пакета, който измъкна от десния си преден джоб, драсна клечка кибрит и го поднесе към края ѝ. Пое дима дълбоко в дробовете си, задържа го, след което бавно го изпусна под формата на кръгчета, които литнаха от навеса пред входната врата, прехвърчаха по алеята и се изгубиха в мрачното небе.

Погледна часовника си.

Три и двайсет и осем утринта. Още час и половина, докато смяната му свърши и се прибере у дома за заслужена дрямка. Беше един от четиримата полицаи, назначени да патрулират около Милбърн Корт 62. Колинс беше в будката на охраната, Бъртън беше отзад, около къщичката до басейна, а Севийя, който беше в къщата, най-вероятно спеше. Не беше го виждал и чувал вече над един час.

И на него му се искаше да е заспал.

Покрай лицето му изжужа комар. Той го сграбчи със свободната си ръка. Когато отвори юмрук, видя остатъците от насекомото, превърнати в кървава каша.

— Пипнах те, гад такава!

— Виждам движение — изпращя радиостанцията на рамото му. Бъртън, който обикаляше отзад.

Пътни натисна бутона за предаване:

— Какъв вид движение?

— Не съм сигурен — отвърна Бъртън. — Просто мярнах нещо с крайчеца на окото си.

— Да дойда ли да проверим? — попита Пътни.

Мълчание, след секунда:

— Съвсем не.

— Може да е елен. Видях три, откакто сме тук.

Това бе Колинс от будката на пазачите.

— Възможно е — каза Бъртън.

Пътни издуха още едно димно кръгче и натисна бутона за предаване:

— Да не е поредният репортер, който се навърта наоколо?

— Съвсем не — отвърна Колинс. — Изгонихме последния към полунощ. Имам видимост към улицата — празна е. От време на време се примъкват любопитни, но като видят крузъра ми, изчезват. Откъм задната част на къщата има планини — никой няма да дойде пеша оттам.

— Ето го отново. Прекалено голямо е, за да е елен. Метър и шейсет, може би метър и осемдесет. Мамка му, още едно, на пет-шест метра от линията на дърветата.

Пътни пусна цигарата на земята и я стъпка, сетне се пресегна към микрофона:

— Идвам!

Статичен шум, след това Колинс от будката на охраната:

— Недей, стой на позиция, докато разберем какво е. Може да е да отвличане на вниманието.

Да ти го начукам, Колинс. Ти пък защо раздаваш заповеди, нали сме равни по ранг?

Пътни натисна бутона на микрофона отново:

— Трябва ли ти подкрепление, Бъртън? Само кажи. Никакъв отговор.

Тогава Пътни също зърна нещо. Едва доловимо движение откъм дърветата зад фонтана към задния край на алеята. Измъкна фенерчето „Маглайт“ от колана си, включи го и насочи яркия лъч към дърветата. Не видя нищо да се движи, но за секунда му се стори, че зърва проблясък на око в светлината. После проблясъкът изчезна.

От дясната му страна, откъм дърветата в западния край на къщата, изпука съчка. Той завъртя лъча натам. Този път определено видя някой да се промъква покрай дънера на един дъб.

— Полицейско управление на Питсбърг! — изкрещя Пътни. — Намирате се на местопрестъпление и нарушавате закона! Вдигнете ръце и излезте на светло така, че да ви виждам!

Свободната ръка на Пътни напипа ръкохватката на неговия „Глок“ четиресет и пети калибър. С палец откопча кожената каишка, която го придържаше в кобура.

— Излезте! Веднага!

Иззад дърветата излезе мъж с дълго бяло палто. Пристъпи напред с ръце, прибрани към тялото. Държеше нещо в дясната. Изглеждаше на около четиресет, с тъмна коса. Лицето му бе безизразно.

— Хвърли го!

Човекът не помръдна.

Пътни се наведе към микрофона и натисна бутона с ръката, която държеше фенерчето.

— Имам нарушител тук. Току-що излезе от горичката.

Никой не отговори.

— Казах, хвърли го!

Друго движение, отдясно на мъжа.

От дърветата изникна жена, също в дълго бяло палто. И тя държеше нещо в ръка. Още един след нея — отново мъж, около три метра от края на горичката. Още двама излязоха отляво.

Пътни искаше да отстъпи крачка, да се прибере под прикритието на каменната арка, която се извисяваше над входа на къщата, но не го стори. Не помръдна.

Иззад дърветата наизлизаха още. И още. Нямаше идея откъде се появяват. Вече бяха петнайсет-двайсет.

Той натисна бутона за предаване отново и заговори тихо:

— Трябва ми подкрепление пред входа. Чува ли някой?

Отговор не последва.

Хората в бяло пристъпиха към него, към къщата, като един. Когато направиха втора крачка, после и трета, Пътни стисна още по-здраво глока. Правилата гласяха, че не може да вади оръжието си, докато не бъде заплашен. Най-малкото за произведен изстрел го чакаше отстраняване — временно или постоянно. Въпреки това обаче извади пистолета и го насочи към мъжа, който се бе появил пръв:

— Нито крачка повече!

Жената, която бе забелязал втора, вдигна нещото, което държеше в ръка, и го задържа пред гърдите си. Пътни насочи глока към нея:

— Недей!

Тя вдигна другата си ръка, щракна със запалката и поднесе пламъчето към нещото, което държеше. Свещ. Проклета свещ.

Останалите последваха примера ѝ. Навсякъде наоколо блеснаха огънчета. Две дузини, може би повече. Онези продължаваха да излизат иззад дърветата.

— Ако това е нещо като бдение, трябва да се върнете на улицата. Намирате се на местопрестъпление — каза им той.

Тълпата продължи да се приближава към него, крачките им се забързаха, превърнаха се в бяг, свещите горяха в изпънатите им ръце, пламъчетата примигваха и се извиваха назад, докато хората в бяло се носеха напред.

Не беше бдение.

Бившият детектив Терънс Стак, сега само Тери, седеше на верандата и чакаше Фогел, докато тя паркираше на тясната алея пред дома му. В ръката си държеше бира, а очите му бяха приковани към нещо на напукания тротоар. Отначало не я погледна. Когато най-накрая го стори, ѝ се прииска да не бе вдигал поглед. Очите му бяха кръвясали, с тъмни торбички под тях. Той вдигна бутилката в някаква пародия на наздравица, отпи и отново се взря в тротоара.

Фогел прекоси буренясалия двор и седна до него. От него се носеше миризма на бира, заедно с други аромати, за които тя се насили да не мисли. Косата му беше мазна. Отчаяно се нуждаеше от душ.

— Казвах на Фауст, че този случай ще го вкара в гроба, и то прекалено рано, ама кой да ми обръща внимание! Да вземат да изкопаят и втори до неговия, ако си решила да упорстваш. Може и три, тъй като не си падам много-много по собствените си съвети. Може да си лежим и да си спим вечния сън един до друг. — Леко заваляше думите. Не беше типичното ломотене на пияница, по-скоро говорът на някой, който пие прекалено много, тялото му вече е свикнало и се люшка в онова състояние „още не съм се отрязал, но вече съм зачервил страните“, така характерно за „професионалните“ алкохолици.

„Лоша идея — помисли си Фогел. — Трябваше да се прибера у дома“.

— Как стана?

Фогел му разказа за черния понтиак, за шофьора му, как двамата с Брайър се разделиха. Как откриха тялото на Фаустино. Всичко, което се бе случило през последните 24 часа.

Стак слушаше, без да проронва и дума, отпиваше от бирата и от време на време кимаше разбиращо. Когато Фогел свърши, се обади:

— Моето липсващо дете от 1978 година е била Стела Нетълтън, нали? Двамата простреляни, които открихме в къщата в Дормонт, са били родителите ѝ, Ричард и Ема.

Фогел извади от куфарчето си копие на писмото на Нетълтън. Подаде го на Стак.

Той не пожела да го вземе и махна с ръка:

— Фауст ми го даде още в деня, когато го намери. Знам и за това хлапе Тач. Е, поне онова, което успяхме за сглобим заедно. — Изправи се. Тялото му запротестира със серия изпуквания и изскърцания. — Ела, трябва да ти покажа нещо.

Той задържа вътрешната врата, за да може тя да влезе. Когато се разминаваха, Фогел се помъчи да не вдишва. Във всекидневната телевизорът дуднеше с намален звук. Някакъв стар черно-бял филм с Катрин Хепбърн в най-добрите ѝ години. До табуретката видя намачкан вестник със снимка на къщата в Милбърн Корт и заглавие „Награждаван полицай и още двайсет и един души мъртви“. На пода до масичката се въргаляха дузина празни бутилки от „Айрън Сити“.

Стак мина покрай нея.

— Кафето, което ти обещах, е на горния етаж.

Беше преполовил пътя по стълбите, когато се усети, че тя не го следва. Ухили се кисело:

— Прекалено съм дърт и уморен за глупости. И след като през банковата ми сметка минат трите бивши, не остава и пукната пара. Нямам достатъчно бюджет за четвърта. А онова, което искам да ти покажа, не е от най-преносимите.

Без да дочака отговор, продължи нагоре и изчезна на втория етаж.

Брайър се бе доверявал на този човек. А тя вярваше на Брайър. Фогел цъкна с език, прецени какви са ѝ възможностите и в края на краищата го последва.

Стълбите завършваха в тесен коридор с баня в единия край, спалня в другия и трета стая между двете. Вратата към третото помещение бе отворена и вътре светеше. Сянката на Стак търпеливо се издигаше до вътрешната стена.

Фогел се приближи до прага и ахна. Стак отпи от бирата си и избърса устни.

— Съпруга Номер Две използваше мястото като стая за шиене, само че не бе кой знае колко добра. Всичките ми пердета са накриво, а някъде в килера имам един кашон с ризи, на които се бе опитала да зашие копчетата, и да ти кажа, по-добре си бяха преди. Кълна се, използваше половин макара за едно копче, да не говорим, че никога не улучваше цвета. Дори не знаеше как да завърже конеца накрая като хората, та след няколко часа почвах да се разхождам с опашка зад гърба си. Момчетата в управлението се шегуваха, че приличам на ония големите балони, дето ги влачат по паради, с все лентичките, дето се веят зад тях. В началото, когато все още я обичах, ги обличах и ги носех. След година-две почнах да си пазя резервни ризи в колата. След третата година се предадох и ги натиках в кашона. И на тоя пуловер си остави ръцете…

— Как… — гласът на Фогел притихна.

— „Стената на чудатостите“, която си видяла в участъка, беше като конспект. Ето над това в действителност работеше той. Над това работехме. Започнах да събирам копия от веществените доказателства още навремето, докато се занимавах със случая. Когато го прехвърлиха на Фаустино, той продължи да поддържа всичко актуално. Всеки път, когато се появяваше нещо ново, гледахме да осигурим копие. Само копия, имай предвид. Да не си помислиш, че сме се опитвали да крием или да крадем веществени доказателства. Трябваше ни тихо място, където да чоплим този случай. Ако измъкнеш онази дъска в участъка, веднага всички почват да смърдят. Тук обаче нямаше кой да ни притеснява. — Стак бръкна в джоба си. — Фауст имаше ключ. Най-вероятно още е у него. Извадих и за теб един, още миналата година. Предположих, че ще се върнеш.

Фогел взе ключа от протегнатата му ръка и огледа стаята.

Вътрешната стена бе идентична със „Стената на чудатостите“, само че доста по-голяма. Между фотографиите на жертвите и местопрестъпленията имаше повече пространство, върху което бяха забодени стотици каталожни картончета. Някои от снимките бяха съединени с червени конци, други — с жълти. До стената отляво бяха натрупани десетки кашони с досиета. Върху някои бяха написани имената на жертвите, върху други — адреси, на три имаше надпис „Дънкан Белино“. В средата на стаята имаше сгъваема масичка за игра на карти и два стола. Върху масата имаше два кашона. На единия с черни главни букви бе написано „Нетълтън“, а на другия — „Тач“. На пода имаше трети кашон с надпис „Онзи с понтиака“.

Стак кимна към кашоните:

— Не успяхме да изровим кой знае какво за пича с колата, но каквото намерихме, сме го тикнали тук. През последните няколко седмици почнахме да ровим около родителите на Тач. В кашона, на който пише „Нетълтън“, е само писмото. Сега вече може да го свържем с къщата в Дормонт, с местопрестъплението там. Не е малко, определено. Планът бе да открием връзката между двете семейства и да видим докъде ще ни доведе. Ако ти се занимава, ще се радвам да удариш едно рамо. Имаш достъп до ресурси, които за мен вече са табу — бази данни на управлението и така нататък.

— Ако остана, отиваш да си вземеш душ — каза Фогел.

— Тъкмо това си мислех да правя.

— И няма да е зле да поспреш с бирата.

Стак поднесе бутилката, която държеше, към устните си и изпи остатъка на три дълги глътки, след което сложи празното шише на пода до другите.

— Готово.

— Ще ми трябва и онова кафе, което ми обеща.

— Има кана току-що направено в онзи ъгъл. Държа на думата си, когато става въпрос за кафе.

Фогел огледа стаята отново, след което седна до масата.

— Добре, кажи ми какво не знам. Да започнем оттам.

Отидох на погребението на детектив Фаустино Брайър, но наблюдавах от разстояние. Стоях на върха на същия хълм, където бях застанал и по време на погребението на Леля Джо, което сякаш бе преди векове.

Имаше страшно много хора.

Организираха в негова чест салют с двайсет и един изстрела.

Тялото му бе положено на стотина метра от мястото, където почиваха родителите ми и Леля Джо.

Детектив Фогел също присъстваше. Не ме видя.

Слънцето този ден бе ярко, дори прекалено ярко. Все едно някой бе забил длето в очите ми. Тази болка обаче нямаше нищо общо с пулсирането в главата ми, дело на бутилката „Джеймисън“, която изпих предната нощ благодарение на моето добро приятелче Трей, продавача в магазина за алкохол. Не бях стъпвал там близо два месеца, но той незабавно се оживи, когато ме видя, знаейки, че в най-близко бъдеще ще се сдобие със стодоларов бонус. Мускулната памет на предишните ни транзакции се върна с лекота, подобно на карането на колело. Сложих стотачката на тезгяха, той грабна една бутилка от рафта зад себе си и ми я подаде, след което аз напуснах магазина. Нито една разменена дума между двама ни. Бързо кимване от моя страна, доволна усмивка от негова, и всичко свърши. Събитие, продължило общо двайсет и три секунди, но способно да извади живота ми от релси.

Не ми пукаше.

Имаше пожар.

Сериозен пожар.

И се нуждаех от питие.

„Нуждаех се“ вероятно не е достатъчно силна дума.

Тялото ми с удоволствие би се отказало от кислород, за да получи пиене. Просто малка капчица, колкото да приглушим усещанията — това си повтарях. Смотана лъжа, на която дори и аз вече не вярвах.

Когато Матео най-накрая ме заведе у дома в понеделник през нощта, слънцето отдавна бе залязло, вятърът бе влажен, а аз бях уморен като куче. Изпълзях някак си по стълбите, помотах се малко с ключовете и най-сетне успях да вляза. Уили го нямаше. Чаршафите му бяха прилежно сгънати и сложени на ръба на дивана, а върху тях бе сложена възглавницата. Очевидно родителите му бяха маниаци на тема оправяне на легла. Бе почувствал нуждата да оправи спалното бельо на дивана. Очаквах, че майка му и баща му евентуално ще започнат да се чудят къде се губи синът им, но този ден никога не настъпи. Предполагам, че когато са спрели да се тревожат за таксата за колеж, не са били кой знае колко разстроени, че се е преместил да живее при мен.

Тръшнах се на леглото си с лицето надолу, направо с дрехите. Поне успях да изритам обувките си на пода, преди изтощението да ме отведе в страната на дрямката. Очаквах сънят да ме навести отново, но той не дойде.

Събудих се малко след пет сутринта и се заклатушках към кухнята за чаша вода. Паркирах се на дивана, докато я изпия. Все още нямаше и следа от Уили. Светът изглеждаше невероятно тих и това ме накара да се почувствам самотен. Разцъках по каналите с надеждата да намеря нещо по-интересно от „снежинки“ и статичен шум. Когато екранът се изпълни с образа на къщата на Стела, първо си помислих, че гледам повторението на новините от предния ден.

Огромната къща.

Димът.

Минаха няколко секунди, преди спящият ми мозък да осъзнае, че пушекът не излиза само от западния край, а отвсякъде. Вече имаше и пламъци. Бяха навсякъде, катереха се по стените, протягаха огнени пръсти към небето през дупките на покрива. Когато включих звука, някой, който не беше Пийт Лимайър от KRWT CBS, ми разказа как огънят започнал посред нощ, все едно бил подпален нарочно, но като цяло не било известно почти нищо.

Денят вече се бе преполовил, а аз още седях на дивана и гледах.

Къщата бе унищожена до основи.

Труповете на четирима полицаи били открити във фоайето. Причините за смъртта им тепърва щели да се изясняват. Някой се бе постарал и бе отделил от времето си, за да подреди телата акуратно, в редичка едно до друго, като на изложба.

В един следобед започнаха сапунените сериали и кадрите от къщата на Стела се свиха до малко квадратче в ъгъла на екрана. Към три и то изчезна. В три часа и една минута станах и тръгнах към магазина за алкохол.

Уили ме открил припаднал на дивана няколко часа по-късно.

Имахме разправия.

Излязох, поскитах и се опомних на гробището, където наблюдавах погребението на детектив Фаустино Брайър. Това се случи вчера.

Днес бе ред на Матео да ми се разкрещи за втори път тази седмица. През изминалия час правеше именно това. Уили седеше безмълвно на другия край на масата в залата за конференции. И той изяде калая. Очевидно детегледачката ми не трябваше да ме оставя без надзор. Щяха да валят наказания.

— Трябва да те махнем оттук — дуднеше Матео. — Далеч от този град и от всички каши, в които съумяваш да се забъркаш.

— Не искам да ходя никъде. Тук е домът ми. Матео се изхили:

— Много скоро домът ти ще бъде килия три на три метра в „Ню Касъл“. Ако полицията не открие начин да те свърже с бъркотията в онази къща в Милбърн, ще те обвинят във връзки с Белино. Ще искат да те разкарат от улиците и да те приберат на сигурно място.

— Не съм направил нищо.

— Не им пука.

Матео плъзна по масата днешния брой на „Доуст-Газет“. На първа страница имаше снимки на къщата на Стела преди и след пожара.

— Четири ченгета мъртви в този пожар, двайсет и един трупа предния ден, включително застрелян детектив, и то не кой да е, а същият детектив, който целенасочено ти нарисува мишена на гърба. Мислят, че си замесен във всичко.

И Стела я няма, прошепна съзнанието ми. Изчезнала. Отвлечена? Мъртва? Няма я.

— И ако все пак стане чудо и полицията не те тикне в някаква кутийка, пиенето ти ще го направи със сигурност — продължаваше Матео. — Интуицията ми подсказва, че те в момента градят случая, чакат да станеш на осемнайсет през януари и тогава ще ти се нахвърлят като хиени. Ако те обвинят в нещо сега, ще рискуват да бъдеш съден като непълнолетен. По-добре да поизчакат едни четири месеца, а и да се подсигурят откъм доказателства. Поне така бих постъпил аз.

— Не съм направил нищо — повторих аз.

Този път не отговори.

— Държавният университет в Пенсилвания — обади се Уили тихо.

Матео вдигна поглед към него:

— Какво?

— Родителите ми искат да отида да уча в Държавния университет в Пенсилвания.

Матео прибели очи.

— И както ти казах, фондът ще плати таксата ти за обучение, в случай че помогнеш да вкараме и Джак там. Така като гледам, вършите страхотна работа, г-н Трюдо. Тези негови кръвясали очи направо крещят: „От мен става колежанин!“ Няма нещо, което да подпомогне повече кандидатстването в колеж, отколкото добре запълнено със случки полицейско досие. Страхотна работа. Направо се гордея и с двама ви.

Уили продължаваше да се взира в ръцете си.

— Не трябва да чакаме до следващата есен. Може да отидем сега. И двамата имаме достатъчно Ей Пи кредити18. Може да държим изпит за GED19 и да си вземем дипломите от гимназията по-рано. Предлагат SAT в Харисбърг следващия четвъртък. Проверих тази сутрин. Може да ни приемат в Държавния университет в Пенсилвания още тази пролет. Семестърът вече е започнал, но съм сигурен, че ще се справим.

Матео се намести на стола и обмисли чутото.

— Може и да проработи.

— Нови приятели, нова обстановка, нови предизвикателства — продължаваше Уили. — Ако остане тук, ще се влоши, знаете.

— Не отивам никъде — прошепнах.

— Тя те отсвири, Джак. Изигра те и изчезна — възрази Уили. — Показа ли му писмото?

Очите на Матео се присвиха:

— Какво писмо?

Хвърлих кръвнишки поглед към Уили. Защо му трябваше да намесва писмото? Не разбираше. Не би могъл…

— Дай да го видя — протегна ръка през масата Матео.

Изгледах го, после изрових писмото от джоба си и му го подадох.

Когато разгъна листа и зачете на глас, ароматът на ванилия изпълни стаята.

Матео свърши да чете и се намръщи:

— Пип? Като в онази книга, „Оливър Туист“?

— „Големите надежди“ — поправих го.

— Коя е Стела?

— Едно момиче.

Уили въздъхна:

— Не е едно момиче. Момиче, което се подиграва с него през половината му живот. Живееше в онази къща на Милбърн.

Разказа му всичко, което знаеше. Не беше цялостната картинка, дори не беше близко, но беше достатъчно.

— И всичките тези гадости заради момиче? — възкликна Матео накрая. — Полицията виждала ли е това? — Той размаха писмото.

Поклатих глава.

Той го тикна в ръцете ми.

— Чудесно. Прибери го някъде на сигурно място. Ако те обвинят в нещо, може да го използваме, за да поразмътим водата. Бас хващам, че мога да изградя цялата ти защита около него. — Кимна към Уили: — Иди да се поразходиш. Дай ни няколко минутки.

Уили ми хвърли поглед, стана и излезе, като затвори вратата зад гърба си.

Когато останахме сами, Матео се приближи със стола си към мен.

— Не мога да осъзная дори една десета от всичко онова, което ти се е стоварило на главата, затова няма да се преструвам, че те разбирам. Знам, че си добро дете. Леля ти постоянно те хвалеше. А си и умен. Виждам го в очите ти. Нищо че са кръвясали. Знаеш, че в момента си на кръстопът. Ако останеш в Питсбърг, заобиколен от всички тези лоши неща, ще започнат да ти се случват още по-лоши неща. Имаш пари. Имаш приятели, които ги е грижа да теб. Мисля, че Уили е прав. Махни се от града. Остави всичко в огледалото за задно виждане. Забрави момичето. Момичетата ще ти прецакват мозъка цял живот. Така правят. Много са добри в това. Зарежи проблемите и започни на чисто някъде другаде. Леля ти си скъса задника, за да можеш да имаш по-добър живот. Не оставяй желанието ѝ да умре с нея. Изпълни го. Почети паметта ѝ, като отидеш в Държавния университет в Пенсилвания, дипломираш се и направиш нещо смислено с живота си. Ако искаш да се върнеш отново тук в даден момент, върни се. Но постави малко време и пространство между нещата. Ще останеш изненадан колко ще ти помогне да си прочистиш мислите наличието на малко разстояние. — Той млъкна за миг. — Пиенето трябва да спре. Ако се стигне дотам, мога да те сложа и в програма за рехабилитация. Фондът ми дава тази възможност, със или без твое желание, но не искам да го правя. Пиеш, за да се справяш с проблемите, разбирам те, и на мен ми се е случвало, но на това трябва да се сложи край. Още една „заешка дупка“, в която, повярвай ми, не искаш да пропадаш. Съсредоточи се върху бъдещето си — ярко е. Примири се с миналото и продължи напред. Достатъчно силен си. Сигурен съм.

— Звучите като Герди — измърморих аз.

— Като кого?

Само поклатих глава, облегнах се напред и скрих лицето си в шепи.

Матео се изправи и бутна стола.

— Това е най-близкото до надъхваща реч, което ще получиш от мен, хлапе. Като адвокат трябваше да се откажа от съвестта си в мига, в който получих дипломата си. Последното, от което се нуждая, е конкуренцията да разбере, че все пак съм запазил малка част за себе си. — Той ми намигна неловко. — Хайде да отидем да подберем Уили и да разберем какво точно трябва да направим по въпроса.

Оказа се, че не е нужно кой знае какво.

Уили прекара следобеда на телефона в моя апартамент, като запълваше един бележник, който бе отмъкнал от офиса на Матео, с информация. Аз прекарах същия този следобед, легнал на леглото си и взрян в тавана. Беше хубав таван. Опитах се да рисувам нещо в скицника си, но ръката ми трепереше. Можех да рисувам, когато съм пиян, можех да рисувам, когато съм трезвен, но имаше едно неприятно междинно състояние, когато не можех да правя нищо друго, освен да ям, спя… и някои други телесни функции. Именно тогава главоболията, студените вълни и изпотяванията процъфтяваха. Изобщо не ми се нравеше. Знаех, че едно питие ще оправи нещата на момента. Също така знаех, че отговорът не се крие в това. Въпреки че да се накъркам, звучеше добре.

Веднъж Уили надникна в стаята ми и каза, че според жената от изпитния център, с която току-що е разговарял, учениците, които са завършили гимназии, нямат право да държат изпит за GED. Очевидно смяташе, че е извънредно забавно. Отне ми известно време, но в края на краищата схванах и аз. За наш късмет ние не се бяхме дипломирали, така че специално това правило за нас не важеше. Другите правила се оказаха по-трудни за заобикаляне. Например минималната допустима възраст бе осемнайсет години. Шестнайсет- и седемнайсетгодишните можеха да държат изпита, но имаше определени ограничения. Той звънна в кантората на Матео. Tec го увери, че ще предаде съобщението. Матео бе зает със собствените си проблеми.

Адвокатът се обади след няколко часа и ни каза, че тъй като съм сирак, амбициозен разбойник и богаташ, GED ми бил вързан в кърпа. Щял да звънне няколко телефона.

Мисля, че ми харесваше повече без съвест и без чувство за хумор.

Почти цяла седмица мина, докато получим всички одобрения.

Следващия четвъртък двамата с Уили хванахме такси до изпитния център на Седма улица, платихме такса в размер на шейсет долара всеки и излязохме от ниската тухлена сграда като носители на гимназиални дипломи. Аз изкарах сто деветдесет и шест от двеста възможни, а Уили — сто седемдесет и три. Накарах го да черпи обяд.

На следващия ден си купих кола. Черна „Хонда Прелюд“, производство 1990 година, с навъртени трийсет и седем хиляди и малко километра. Уили ме научи да шофирам на паркинга на „Джайънт Ийгъл“. След една седмица си взех шофьорската книжка.

Бяха ми казали да забравя Стела.

И аз им казах, че ще опитам.

Нямаше да е обаче толкова лесно.

Матео задейства някоя-друга връзка в Държавния университет в Пенсилвания и към първата седмица на ноември бяхме записани за пролетния семестър, който трябваше да започне в края на януари. Говорих с Теди Карът от супермаркет „Брентууд“ и той се съгласи да прави ежеседмични доставки за госпожа Лийч в апартамент 304. Тя не беше доволна да узнае, че си тръгвам. Още по-малко доволна остана, когато чу за новата система за пазаруване и доставка.

На 16 ноември Дънкан Белино бе арестуван по множество обвинения за трафик на наркотици. Излезе на свобода три часа по-късно. Обвиненията не издържаха. Усмихна се на камерите, преди двама едри мъже да му помогнат да стане от инвалидната си количка и да се качи в черен „Додж Дюранго“.

На 18 ноември двамата с Уили се качихме в натоварената „Хонда Прелюд“. Писмото на Стела изгаряше джоба ми. Инструктирах Матео да продължи да плаща наема за апартамента на Леля Джо. Възнамерявах да си го запазя.

Когато завихме надолу по Браунсвил, помахах на детектив Джой Фогел. Беше паркирала срещу моята сграда една зелена тойота последен модел, в която освен нея имаше някакъв мъж, когото не разпознах. В последно време доста често ги засичах паркирали там. Не ми помахаха в отговор.

Двайсет минути по-късно ми се стори, че виждам бял джип, който ни следва, но той остана на Шосе 22, докато ние свихме към изхода към Магистрала 99. Не забелязах другия, който ни пое след два-три километра. Бяха много по-внимателни от първите.