Сърца за изгаряне

Бележка от автора

Това беше книга, която просто трябваше да напиша. След като приключих трилогията за Убиеца „Четирите маймуни“, се нуждаех от нещо светло, нещо по-положително, с което да изчистя трудните за достигане места в мозъка си. Докато пишех У4М, се забавлявах, но имаше не един и два момента, когато отмествах лаптопа си, облягах се назад и си казвах: „Това наистина ли излезе от моята глава?!“

Обикновено не говоря за процеса си на писане, но в крайна сметка съм сред приятели, нали така? В писателския свят съм известен като „pantser“34. Никога не си правя конспекти. В „За писането“ Стивън Кинг посочва, че ако той не знае накъде върви историята, няма начин и читателят да разбере. Подписвам се с две ръце под твърдението му. Няма нищо лошо в това да седнеш и да си нахвърляш предварителен план. Някои от най-прочутите автори подхождат именно по този начин. И затова са толкова известни. Съмнявам се, че някога ще ги настигна. Тази книга започна без абсолютно нищо, освен заглавието и първия абзац с цитата на думите на Джак, когато е двайсет и две годишен — първия ни поглед към Стела и към онова, което предстои. Оттам нататък просто се опитвах да не изоставам, докато Джак разказваше историята за своя изумителен живот и хората около него.

А Джак разказа огромна история.

Не само като обем (въпреки че това е най-дебелата ми книга засега), но и като обхват. Една история може да се чувства огромна. Предишните ми книги се развиваха в сравнително кратък период — дни, часове… Имам една все още непубликувана, която се развива в рамките на една-единствена минута. За да разкажа историята на Джак и Стела както трябва, знаех, че ще трябва да живея десетилетия с техния ритъм. Открих, че това не е просто предизвикателство, но и приятна и забавна работа. Даде ми възможност да проследя развитието на героите с много по-голям размах, отколкото съм опитвал, позволи ми да се сближа с всеки герой от тази книга, да ги наблюдавам как израстват и в някои случаи, да държа ръката им, докато си отиват от този свят.

Няма да лъжа — плаках за Джо. Плаках за Герди.

Жадувах за още един бургер в „Закусвалнята на Крендал“ и понякога, когато шофирам по Браунсвил Роуд в Брентууд, Пенсилвания, и минавам покрай мястото, където в света на Джак се намираше закусвалнята, емоциите ме връхлитат с пълна сила.

Което пък ми напомня…

Ако живеете в района на Питсбърг, може би ще забележите, че съм си позволил някои волности относно географските разположения на улици, сгради и магазини. Искам да ви уверя, че това не е, защото не мога да се ориентирам по карта (въпреки че улиците в Питсбърг крият доста предизвикателства), а защото със семейството ми сме живели в Брентууд, Карнеги и Питсбърг и затова исках да окажа дължимото уважение на всички тези прекрасни места. А това не може да се случи, без да се наложат малки промени, не нещо фрапиращо, но достатъчно, за да накара GPS-a ви да прегрее. Въпреки че някои локации съществуват само във въображението на автора, други са напълно реални и могат да бъдат посетени (личният ми фаворит са Доменните пещи на Кери).

Никой в Питсбърг не прави по-добра пица от Минео.

Никой.

Железарията на Кийнър е най-доброто място за вас, ако ви трябва лопата, кирка и яко и мощно фенерче, за да се оборудвате за среднощно копаене. Ако сте късметлии, Харолд Кийнър може да ви обслужи лично. Ако не, синът му със сигурност ще е там.

Ясно е като бял ден, че „Големите надежди“ бе огромно вдъхновение за написването на тази книга. Прочетох романа за пръв път, като бях деветгодишен. Също както и повечето ми книги тогава, и с тази се сдобих на една гаражна разпродажба. Пазарих се като луд и най-накрая успях да я взема за двайсет и пет цента. Беше с твърди корици, ужасно разпарцаливена, с подробна карта на Обединеното кралство на вътрешната корица. О, Господи, колко бях хлътнал по Естела! Госпожа Хавишам ми причини доста беди, също както и на малкия Пип. Дали защото я прочетох на толкова възприемчива възраст, но историята се задържа в съзнанието ми през всички тези години. Често се улавям, че посягам към класическа литература, след като съм прочел поредната съвременна книга. А към „Големите надежди“ съм се връщал най-често. Ако не сте я чели, предлагам ви да си я купите и да ѝ дадете шанс. Ще откриете, че историята е уникална.

Искам ми се да вярвам, че оставих Джак, Стела, Далтън и малката Клара на добро място. Ками, Проповедника и Дарби също. Дори и Дънк — да се надяваме, че вече върви стабилно и изправено. Често ми е доста трудно да си взема „довиждане“ с хора, които обичам. С времето ставам все по-любопитен, чудя се какво ли се е случило с тях след нашето сбогуване. Може би един ден ще ги попитам. Кой знае? Може би ще бъдат така добри да споделят.

дж. д.

Питсбърг, Пенсилвания