Сърца за изгаряне

1.

Бях заспал, но не бях сънувал. Бях благодарен. Очите ми се отвориха рязко при отсеченото изсвирване на сирена зад гърба ми.

— Джак? Това Уидби ли е?

Стела също беше будна. Беше се изправила и се навеждаше напред, за да може да огледа по-добре наоколо.

Фериботът бе акостирал в пристанището. Редицата коли зад нас вече бяха слезли на сушата. Друг мъж с оранжева жилетка махаше изнервено към мен и ми сочеше пристана.

Запалих колата, включих на скорост и последвах стоповете на автомобила пред мен, за да напусна ферибота и да стъпя отново на твърда земя. Видях голяма табела, на която пишеше:

Отляво имаше нисичка сграда със зелен покрив и табела, която съобщаваше лаконично ТУРИСТИЧЕСКИ ЦЕНТЪР; отбих на едно от празните места зад нея. Останалата част от терминала представляваше просто един голям паркинг с поне три дузини превозни средства, чакащи на опашка, за да се качат на ферибота и да отпътуват обратно за континента. В мига, в който излезе и последната кола, трафикът промени посоката си, чакащите автомобили се качиха и фериботът отплава. Добре отрепетиран танц.

Нито едно от возилата, които слязоха на сушата, не се бавеше. Направиха бързи маневри по маркираните с боя коридори на паркинга и изчезнаха. Останахме сами пет минути след като пристигнахме.

— А сега какво?

— Ще влезем вътре — каза Стела и взе двата екземпляра на „Големите надежди“ и годишника.

Когато слезе, помислих, че ще припадне. Олюля се и се улови за тавана на колата.

Притичах към нея и ѝ помогнах да остане на крака. Отново се тресеше.

— Може би ще е по-добре да останеш в колата.

— Добре съм — увери ме тя.

Обаче не беше.

Тя се наведе към колата:

— Г-н Хобсън, имате ли нужда да използвате тоалетната?

— Да — безизразно изрече той.

Без да продума повече, слезе от колата и влезе вътре.

Двамата със Стела го последвахме. Движехме се бавно. Тя се бе подпряла на мен, дишането ѝ ми се струваше учестено.

Туристическият център бе пуст. Имаше два вендинг автомата — единият с безалкохолни напитки, а другият — с десертчета и снаксове. От едната им страна бе мъжката тоалетна, а от другата — дамската. Отсрещната стена бе покрита с плакати, рекламиращи острова, както и с голяма карта и няколко стойки с брошури за туристическите атракции.

Стела остави книгите на една пейка и двамата заразглеждахме картата.

— Имаш ли някакви идеи?

Тя отвори двата екземпляра на „Големите надежди“ на изображенията на картите вътре.

— Освен изписването на Уитби и Уидби, виждаш ли нещо друго различно?

Наведох се по-близо и сравних двете карти — линиите, цветовете, имената на останалите градове и другите маркери. Поклатих глава:

— Нищо.

— Нито пък аз. Но не мисля, че баща ти би си причинил всички тези главоболия, за да ни докара тук, без да ни остави още някоя подсказка накъде да тръгнем. Има нещо, просто не го виждаме.

Загледах отново картата на Уидби. По-голямата част от територията на острова не беше застроена. Имаше няколко големи ферми, плажове, бизнес центрове и жилища по брега. Нищо обаче не се открояваше на фона на останалите.

Зад нас се чу звукът от казанчето в мъжката тоалетна. Хобсън излезе, подмина ни и се запъти към колата. Седна вътре и отново се втренчи напред.

— Странно.

Стела се приближи до стойките с брошури. Пръстът ѝ се плъзгаше от една към друга:

— Плажове, паркове, лозя и винарни, ресторанти, галерии, музеи, обиколки за разглеждане на забележителностите, фар…

Започвах вече да си мисля, че положението е безнадеждно, когато една от брошурите ми се наби в очите. Отпред имаше снимка на голяма къща, кацнала върху скала, гледаща към протока Пюджет. Според написаното, мястото предлагаше „зашеметяващи гледки, любезен персонал и просторни стаи“. Нищо обаче не успя да ме впечатли, понеже очите ми бяха приковани към името.

— Стела?

Показах ѝ брошурата. Очите ѝ се разшириха.

Нощувка и закуска „С двете си ръце“.

С двете си ръце.

— Отгледа ме „с двете си ръце“ — каза Стела тихо. — Отгледа и двама ни „с двете си ръце“. Предполагах, че пак „с двете си ръце“ тя бе накарала Джо Гарджъри да се ожени за нея30.

И двамата разпознахме фразата, която Дикенс използва безброй пъти в романа си. Странна фраза, на която бях обърнал внимание още първия път, когато прочетох книгата преди много, много години. Лелята на Пип я употребяваше редовно.

— Мислиш ли, че това е мястото?

Стела се върна към картата и проследи с пръст маршрута дотам.

— Стил Крийк Роуд № 6600. От другата страна на острова, около тринайсет километра оттук. Джак, това трябва да е.

Хванах облечената ѝ в ръкавица ръка и бързо я върнах в колата.

2.

Единственият полет за Питсбърг, който Фогел успя да открие в последния момент, потегли от Невада в седем и двайсет и три вечерта и имаше двучасов престой в летище „О’Хеър“ в Чикаго — до 1.30 сутринта, Фогел беше като пребита. Опита се да поспи в самолета, но се събуждаше и отново се унасяше през цялото време, с което успя да разтревожи възрастния мъж, който седеше до нея. В един момент той я разтърси и когато тя се разбуди, ѝ каза, че е викала насън. Тя нямаше спомен какво е сънувала, нито пък си спомняше да е крещяла, но подозрителните погледи на пътниците наоколо ѝ подсказаха, че старецът не си измисля, затова реши, че няма желание да опитва да заспи отново.

Когато кацнаха в „О’Хеър“, тя се залута из терминалите, за да убие времето. Спря за кафе на единственото отворено място в зоната за бързо хранене. Остатъка от престоя прекара в четене на първите няколко глави на новата книга на Стивън Кинг „Торба с кости“, седнала на неудобен пластмасов стол. Книгата изглеждаше интересна, но тя не можеше да се съсредоточи. Когато очите ѝ неминуемо се затваряха, се виждаше как лежи в канавка до пътя, с празни, разширени от ужас очи, а кожата ѝ е обгорена, но не точно. Все още обаче бе в състояние да крещи — ъгълчетата на устата ѝ се напукаха и прокървиха, когато се отвориха, за да пропуснат изпълнения ѝ с болка писък.

Този път успя да чуе собствения си вик. Остави книгата, отпи от кафето си и се върна на терминала.

Двата часа се влачеха ужасяващо бавно.

Миналата нощ Стак ѝ се бе обадил десетина минути преди тя да се качи на самолета.

Ардън Ройъл, двайсет и седем годишният мъж, открит зад контейнер за боклук в Ъпър Сент Клеър през 1991 година, също бе работил за „Чартър Фармасютикълс“. Стак се бе заел да намери и връзката между останалите. Бяха напипали следа. „Чартър“ беше на четиристотин и петдесет километра от Питсбърг, близо до Филаделфия.

— Има и нещо друго — ѝ бе казал Стак. — Мисля, че някой ме наблюдава.

И ѝ разказа за белите ванове.

Опита да му се обади на няколко пъти, но телефонът даваше заето.

Фогел кацна в Питсбърг в три и трийсет и три сутринта. Взе колата си от паркинга и пое по Магистрала 76 към Чадс Форд със скорост, която би разтопила сърцето на всеки фен на НАСКАР.

Пристигна в Чадс Форд малко след осем, премина през града всичко на всичко за четири минути, отбелязвайки пътьом, че е по-малък дори от Фалън, Невада, след което се консултира с набързо надрасканите си бележки и излезе на Маршрут 41, а оттам — на Шосе 27 Запад. Немногото къщи, които видя, бяха далеч от пътя и се бяха сгушили зад огромни ниви с царевица, соя и каквото още отглеждаха тук.

Фогел изпусна разклонението за Търлингтън Роуд не веднъж, а два пъти — първия път, когато профуча край него със сто и трийсет километра в час, а втория, когато се движеше значително по-бавно и внимателно оглеждаше нивите вдясно.

Пътят не беше обозначен.

Не че много приличаше на път — ивица асфалт, изчезваща сред огромните поля с царевица. Ако не беше видяла една кола да завива по него, сигурно щеше да го пропусне за трети път.

Докато обърне и потегли по Търлингтън Роуд, стоповете на въпросния автомобил вече се бяха превърнали в миниатюрни точици в далечината, но и те се изгубиха, когато насочи тойотата си към средата на тясното двулентово шосе.

Шосе 27 Запад бе осеяно с дупки и кръпки, но Търлингтън Роуд бе наскоро асфалтиран и очевидно добре поддържан. Осовата линия бе маркирана със светлоотразители, а страничните бяха прясно боядисани с бяла боя. Двуметрова метална мрежа отрязваше достъпа до царевичните насаждения от двете страни. Това напомни на Фогел за клаустрофобичната зона за разходки в щатския затвор на Бийвър Авеню в Питсбърг. Усещането се засили, когато в края на пътя видя портал и будка с охрана.

Порталът бе оборудван с бариера, в момента вдигната. Колата, която вървеше пред Фогел, спря за малко, след което подкара към обширния паркинг, заобиколен от големи бетонни постройки. Докато се приближаваше към будката на пазачите, Фогел измъкна значката и служебната си карта от питсбъргското управление, но откри, че няма да ѝ потрябват. Будката беше празна.

Наоколо нямаше нито един знак, на който да пише „Чартър“… или каквото и да е друго име на фирма, в интерес на истината. Тя обикаля насам-натам известно време, докато намери свободно място за паркиране. Като се има предвид ранният час, беше странно колко много коли са спрени тук. И което бе още по-странно — до една бяха бели.

3.

Прекосяването на острова отне петнайсетина минути. Най-дългите петнайсет минути в живота ми обаче. Стела бе запомнила маршрута и ме упътваше на всеки завой. Освен един самотен камион на някаква фирма за озеленяване не срещнахме нито една кола. Островът приличаше на друг свят, толкова различен от всички градове, в които бях живял. Но нищо не можеше да се мери със Стил Крийк Роуд — това беше направо краят на света. Завихме по нея от Кълтъс Бей, обкръжени от пълна тишина. Улицата бе тясна, едва колкото да се разминат два автомобила, и то с големи усилия, без осова линия по средата. От лявата ѝ страна бяха подредени пощенски кутии и алеи, но не се виждаше нито една къща. Алеите лъкатушеха и изчезваха в гъсти горички от дугласки ели, червени елши, едролистни кленове, високи кедри и канадски ели. Диво място, недокоснато от разрушителната ръка на човека.

— Там — промълви Стела и посочи голяма червена пощенска кутия с надпис „6600“, изрисуван отстрани с акуратни черни цифри. И нищо друго. Никакво споменаване на „нощувка и закуска“. Нищо, което да подскаже, че въпросният бизнес изобщо съществува.

Над чакълената алея се издигаше покривало от огромни превити клони.

— Давай, Джак. Не издържам вече.

Осъзнах, че и аз не издържам. Дланите ми лепнеха от пот.

Свих по тясната алея и подкарах под надвесилите се над нас дървета.

4.

Возилото, което Фогел последва до паркинга на „Чартър“, се оказа „Форд F-250“ пикап — бял, като всички наоколо. Когато слезе от колата си, видя двама мъже да се измъкват от масивния камион и да изчезват във вътрешността на една от сградите. И двамата бяха облечени с дълги бели тренчкоти. Не ѝ обърнаха внимание. Очевидно бързаха.

Фогел натисна бутона на дистанционното — двете изчуруликвания на алармата прозвучаха изключително гръмко, както всички звуци толкова рано сутринта, — след което последва мъжете в бяло и влезе в сградата.

Двете дебели стъклени врати се затвориха автоматично зад гърба ѝ. Вътре я посрещна студен полъх. Стъпките ѝ отекваха по полираните до блясък мраморни подове.

Фогел се загледа в тавана, извисяващ се чак до покрива на сградата.

Таванът беше бял.

Стените бяха бели.

По тях бяха окачени бели платна в бели рамки. Фогел някак си бе сигурна, че ако ги разгледа по-отблизо, ще открие, че всъщност са картини, нарисувани с тънки бели щрихи. От скрити високоговорители се разнасяше тиха музика. Пиано. Тя разпозна „Der Holle Rache“31 от „Вълшебната флейта“ на Моцарт. Една от любимите на майка ѝ.

— Мога ли да ви помогна?

Гласът долетя откъм рецепцията, която се намираше зад зона за посетители, съставена от два бели кожени дивана, четири бели кожени фотьойла и няколко бели маси върху бял килим.

Фоайето би трябвало да изглежда ослепително ярко, но светлините бяха приглушени, за да компенсират цялата тази белота наоколо.

Фогел се приближи към бюрото на рецепционистката и извади документите си.

— Аз съм детектив Фогел от Полицейско управление — Питсбърг. Бих искала да говоря с някой от ръководството.

Момичето, двайсет и няколко годишно, с дълга руса коса и зелени очи, ѝ се усмихна. Носеше бяла блуза и бял блейзър. Въпреки че Фогел не можеше да каже със сигурност — бюрото пречеше да види, бе сигурна, че полата и обувките ѝ са в същия цвят.

— Имате ли уговорена среща?

— Аз съм от отдел „Убийства“. Нямам уговорка, но трябва да разговарям с някого по възможно най-бързия начин.

Момичето повдигна вежди:

— „Убийства“? Някой е бил убит ли?

— Не съм упълномощена да разкривам подробности. Провежда се разследване.

— Разбирам.

Рецепционистката се усмихна, вдигна телефона и набра някакъв номер с дългите си фини пръсти с лакирани в бяло нокти. Изрече няколко думи тихо в слушалката, заслуша се, сетне затвори.

— Моля, седнете, детектив Фогел. След минутка ще дойде човек, за да разговаря с вас. Кафето и сладките са на ваше разположение. Баклавата е просто прелестна.

— Благодаря.

Фогел отиде до зоната за посетители и седна на единия голям бял диван.

В средата на масата имаше кана с кафе и най-различни сладки, както и богат избор от различни на вкус сметани, захарчета и изкуствени подсладители. Фогел си наля чаша кафе и се намръщи, когато осъзна, че е леденостудено. Сладките, включително прословутата баклава, също изглеждаха така, сякаш са тук доста отдавна. По краищата на кифличките бе плъзнала плесен.

5.

Има моменти в живота, когато си мислиш, че знаеш какво ще последва. Мигове на предсказуемост, на еднаквост. Време, когато знаеш каква ще е следващата ти крачка, както и каква ще е последната, затова крачиш с увереност, знаейки, че нищо ужасно не те очаква в проточилите се пред теб сенки. Рискуваш смело, сякаш четеш последната страница на книга и винаги може да се върнеш в началото и да прочетеш всичко отново, сигурен, че знаеш как ще се развие сюжетът, но въпреки това се наслаждаваш на самото пътуване.

Прекарах предишните осемнайсет години от живота си, убеден, че родителите ми вече не са между живите. Посещавах гробовете им. Говорех с тях. Молех се за тях. Те бяха мъртви, завинаги част от миналото ми. Познавах лицата им от стари снимки и сънища, а гласовете им винаги ми се изплъзваха като водите на бурен планински поток. Примирих се със смъртта на родителите си много преди напълно да осъзная какво точно означава това. Когато останеш сирак на такава крехка възраст, това е нещо, което просто е. Ти не познаваш и не разбираш нищо друго. Леля Джо винаги ми бе казвала, че трябва да съм благодарен за факта, че съм бил толкова малък. И двамата ѝ родители починали, когато тя вече била възрастна, затова яркостта на спомените за тях продължаваше да я тормози всяка нощ.

Никога не ѝ бях казвал за моя сън. За моите лични призраци от миналото.

Сън, който, както вече знаех, изобщо не е бил сън, а откъслечни спомени на дете.

Ако ѝ бях разказал за съня си, дали щеше да ми признае, че баща ми е още жив?

Дали щеше да избухне в сълзи и да ми каже, че именно затова толкова го мрази? Понеже майка ми е мъртва, а той е жив? Че тя, лелята, която ме отгледа като свое собствено дете, през цялото време е била част от конспирация?

Би ли го нарекла „страхливец“? Би ли казала, че е избягал? Че със същия успех би могъл да е мъртъв?

Как ми се иска да можех да си поговоря с нея. Мразех я, защото бе скрила истината от мен, но в същото време я обичах, понеже ме бе защитила. Тези две неща в действителност бяха едно и също.

Чакълът по алеята хрущеше под гумите ни.

Стела държеше в ръка брошурата, която бяхме взели от туристическия център. Стискаше я толкова здраво, че я бе смачкала.

От лявата ни страна през високите кленове и елши, чиито клони лениво се поклащаха под утринния ветрец, надникна голяма стара къща. На късо колче пред нея имаше нарисуван на ръка надпис „Паркинг за гости“ и стрелка, сочеща наляво. Вдясно беше бараката за дърва, вътре бяха натрупани цепеници за поне три студени зими. Зад бараката се простираше градина, около която се издигаше ограда, достатъчно висока, за да пази дивите животни далеч. Тук-там се виждаха и плодни дръвчета — главно ябълки и круши.

Чакълената алея започваше от бетонния паркинг отпред, извиваше далеч навътре в имота и стигаше до друга къща, значително по-нова от първата, построена на малък хълм на ръба на скала, гледаща към водите на протока Пюджет трийсетина метра по-долу.

— Изумително е — каза Стела.

Около двора се издигаше боядисана в бяло дървена ограда. Целият имот сигурно беше към пет акра.

— Как би могъл да си позволи всичко това? Не може да сме на правилното място.

— Паркирай там — Стела посочи към местата за гости. Спрях до един кафяв шевролет пикап с натоварена отзад сенокосачка и изключих двигателя.

Вече помагах на Стела да излезе от колата, когато забелязах мъжа, който ни наблюдаваше от задната част на бараката за дърва с чувал за боклук в ръка. Бе положил длан върху ръкохватката на пистолет, прибран в кобур на дясното му бедро.

Беше висок горе-долу колкото мен, с кестенява коса, прошарена със сиви нишки, продължаващи и върху брадата му. Носеше джинси, синя риза с копчета на яката с навити ръкави и черни ботуши. Лицето му бе като изсечено и изглеждаше по-старо от него. Очите му, пронизващи като на лисица, се стрелкаха от Стела към мен и обратно. Носеше очила с черни рамки. Ръцете му бяха мръсни.

Не помръдваше.

Поне не отначало.

Когато най-накрая се приближи към нас, бе видимо разтревожен. Стискаше торбата за боклук още по-силно. Докато вървеше, дясната му ръка пусна ръкохватката на пистолета и заметна края на ризата върху него. Изгледа ни внимателно. Очите му се спряха по-продължително върху ръкавиците на Стела. Наведе се леко, за да огледа Дюи Хобсън, който все още седеше на задната седалка. После се извърна към нас с безизразно лице.

— Татко?

Една-едничка дума се отрони от устните ми — толкова тихо, че не бях сигурен дали някой, освен мен я чу.

Не съм сигурен какво точно очаквах да се случи. Може би мъжът да изтърве торбата и да се хвърли към мен? Сълзи може би. Прибързано обяснение на всички изминали години, накъсани думи, обхващащи две десетилетия заблуда, тайни и лъжи?

Господи, синко. Пораснал си и си станал мъж.

Липсваше ми, Татко. Всяка секунда.

Нищо такова не се случи.

— Трябва да влезем вътре — изрече той тихо, преди да се обърне и да закрачи бързо към къщата на хълма, преметнал торбата за боклук през рамо.

Двамата със Стела се спогледахме озадачено и го последвахме.

Беше оставил вратата леко открехната. Входната врата водеше към преддверие и широк коридор със стълбище от лявата страна и високи шкафове от дясната. Коридорът започваше от трапезария вляво и просторна кухня вдясно. Зад кухнята бе всекидневната, чийто под бе малко по-ниско от този на другите помещения, в която имаше масивна каменна камина и два кожени дивана, стол и канапе в същия стил. Прозорците на задната стена гледаха към просторен вътрешен двор и към сините води на протока Пюджет. По повърхността се виждаха малки корабчета, както и голям круизен кораб, отправил се на север, към Аляска.

Трябваше да помогна на Стела. Едва се държеше на крака. Ръката ѝ бе преметната през рамото ми. Беше се облегнала на мен и дишаше тежко и накъсано. От време на време потреперваше. През целия ден досега силите я напускаха и се връщаха без предупреждение. Преди по-малко от час, на фериботния терминал, бе получила прилив на енергия и изглеждаше достатъчно силна. Докато наближавахме къщата, дори виждах следи от момичето, което помнех през всички тези години. Започвах да осъзнавам, че нарочно се мъчи да изкара образа ѝ на бял свят, за да се надигне от сгъстяващата се мъгла на болестта, която я обгръщаше постепенно. И всяка поява на този образ си имаше цена, която скъсяваше все повече времетраенето на следващия период на нормалност.

Стела се топеше.

Беше различно от езерото отпреди два дни. Беше по-лошо.

Никой от нас не искаше да го признае, но беше факт.

Скоро ще умра, скъпи мой Пип. Но ти знаеш това, нали?

През плътната материя на дрехите ѝ усещах топлината, която се излъчваше от тялото ѝ. Отново имаше треска. Въведох я в къщата, сложих я да легне на един от кожените дивани и пъхнах кожена възглавница под главата ѝ.

Тя ми се усмихна и произнесе само с устни: „Моят Пип“.

Хобсън влезе след мен. Явно бе оставил колата без надзор. Пристъпи във фоайето и затвори вратата зад гърба си, след което застана неподвижно, без да обели и дума.

Зациклил, както каза Стела.

Баща ми бе седнал на масата в трапезарията. Беше разкъсал черната торба за боклук, бе изсипал съдържанието ѝ и ровеше из купища подвързани страници, папки, видеокасети и дневници.

Приближих се към него. Дори не ме погледна.

— Татко?

Единствената дума, която му бях казвал за двайсет години. Пренебрегната не един, а два пъти, тъй като той и сега не отговори, а продължи да рови из съдържанието на чувала.

На повечето от нещата бе изписано „Чартър“. Или като лого върху някои от документите, или надраскано на ръка върху други, или отпечатано върху папките (последното бе придружавано от „Секретно“, „Само за четене“ или „Само за вътрешно ползване“). Имаше и пачка фотографии. Взех ги, махнах ластичето, омотано около тях, и започнах да ги разглеждам. Около дузина. Познах лицата от годишника — Пърла Бейхам, Ками Брадъртън, Жаклин Брийс, Кийт Пикфорд, Джефри Далтън, Дюи Хобсън, Гарет Дотс, Пенелъпи Модлин, Ричард Нетълтън, Ема Такет. Снимките на родителите ми ги нямаше, но бях сигурен, че са били тук. Имаше дебела папка с името на Елфрида Лийч. Вътре в нея бе прикрепена с кламер древна фотография на бившата ми съседка и бивш педагогически съветник на майка ми и баща ми. Разгърнах папката и открих десетки фишове за заплата. Сумите бяха внушителни и бяха изплащани на Лийч от „Чартър“. Най-ранният беше от 4 февруари 1974 година, а на последния имаше печат „август 1980 година“. Имаше и записки и написани на ръка бележки, в които се споменаваха същите имена — имената на студентите от Държавния университет в Пенсилвания.

Открих папка с моето име и снимка. И една за Стела. Фотографиите бяха стари — и аз, и тя бяхме на 3-4 годинки. В моята папка имаше десетки други снимки и поне стотина листа — някои написани на ръка, други на пишеща машина. Един от най-старите отгоре на купчината бе само няколко месеца след като се бях родил. Написана на ръка бележка гласеше:

Тикнах въпросния лист пред лицето на баща ми:

— Какво, по дяволите, е всичко това?!

Той хвърли поглед към бележката. Все още четеше, когато и двамата дочухме силно ръмжене откъм алеята. През големия прозорец видях как отпред спира черен „Понтиак GTO“.

Баща ми изтърва листа, измъкна пистолета си и се затича към входната врата.

Джефри Далтън, мъжът, когото бях виждал само на снимка, излезе от колата и извади оръжието си още преди баща ми да отвори входната врата.

И ни атакува.

Не се затича — вървеше с бърза, делова крачка. Вдигна пистолета в движение.

Не знам кой стреля пръв.

Куршумът улучи касата на вратата на сантиметри от главата ми. Разлетяха се трески. Скрих се светкавично вътре.

Чух как пистолетът на баща ми отвърна — три, може би четири бързи изстрела един след друг. Между тях дочувах гърмежите отвън. Четири. Половин дузина. Повече. Тялото на баща ми рязко се отметна назад. Гърбът на ризата му експлодира на две места — едното до лявото му рамо, другото край стомаха му. Куршумите минаха през него и се забиха в стената зад стълбите. Той се свлече назад, след което се строполи на плочките в преддверието. Под него започна да се образува локва кръв.

Крещях. Не помня кога бях почнал, но определено пищях. Долазих до него на четири крака и притиснах длани към раните му. Кръвта се лееше през пръстите ми и обагряше ризата му в алено. Тялото му се разтресе конвулсивно. Той вдигна ужасените си очи към мен. Когато се закашля, облак червени пръски изпълниха въздуха.

Далтън влезе и изрита пистолета по-далеч от ръката на баща ми.

— Застреля татко ми, проклет звяр!

Той се взря във вътрешността на къщата и прехвърли пистолета от лявата в дясната си ръка.

— Това не е баща ти.

Мъжът на пода отново се закашля, този път по-слабо.

Мозъкът ми работеше на пълни обороти. Опитвах се да осмисля онова, което каза, онова, което се случи току-що.

Стела.

Изведнъж спря да ме интересува кой е човекът на пода. Бях сигурен в едно: той умираше и нищо не можеше да се направи по въпроса. Не знаех с колко време разполагам.

Изправих се, хванах мъжа под мишниците и го задърпах към всекидневната.

— Помогни ми! — извиках на Далтън.

Той се обърна. Пистолетът все още бе в ръката му. Оглеждаше внимателно двора.

— Помогни ми, дявол да те вземе!

Далтън прибра оръжието си в кобура и хвана мъжа за краката. С общи усилия го замъкнахме във всекидневната, до дивана, на който спеше Стела. Оставихме го на пода и се наведохме над нея.

Той бе спрял да кашля, но все още дишаше.

— Стела! Събуди се! — изкрещях.

Тя не отговори. Дишаше, но бе леденостудена.

С края на ризата си, за да предпазя пръстите си, смъкнах ръкавицата от дясната ѝ ръка и я захвърлих настрани. Внимателно насочих дланта ѝ към врата на умиращия.

Стела се събуди, все още замаяна, опита да осъзнае какво става, сетне понечи да се отдръпне.

— Той умира, Стела. Ще умре със сигурност. Нямаме много време, трябва да…

Ръката ѝ изведнъж се стегна около врата на мъжа.

Плътта му под пръстите ѝ започна да почернява. Петното постепенно се разпростря към лицето и гърдите му. Видях, че се появява и по оголената кожа на ръцете му.

— Дръпни се, Джак — прошепна тя. — Моля те, стой надалеч.

Но аз не можех да помръдна.

Мъжът си пое въздух за последно през черните си съсухрени устни — накъсана, хриптяща въздишка. След което замря.

Стела го държа още близо минута. Пръстите ѝ потръпваха, докато и последната частица живот напусна тялото му. После ги разтвори и отпусна ръката си вяло отстрани на дивана.

— Не става — изрече тя тихо, преди отново да се унесе в неспокоен сън. — Не е достатъчно.

Сърцето ми се сви.

6.

Фогел погледна нетърпеливо часовника си.

Девет без две минути. Седеше тук почти цял час. Изохка, когато „Der Holle Rache“ от „Вълшебната флейта“ на Моцарт зазвуча отново за Бог знае кой път.

Тя се прозя, изправи се и се пораздвижи малко, преди да се върне на рецепцията.

Момичето с дългата руса коса и зелените очи я погледна и се усмихна:

— Мога ли да ви помогна?

— Чакам тук вече час.

Младата жена килна глава:

— Чакате ли? Кого? Имате ли уговорена среща?

Фогел се намръщи:

— Казахте, че някой ще дойде, за да говори с мен. Това беше преди час.

— Така ли?

Фогел измъкна отново значката си:

— Аз съм от отдел „Убийства“. Казахте, че ще ме свържете с някого!

Момичето зяпна от учудване:

— „Убийства“? Някой е бил убит ли?

Кръвта нахлу в лицето на Фогел:

— Обадете се на началника си веднага.

Жената се усмихна и вдигна телефона:

— Имате ли уговорена среща?

Фогел се наведе по-близко до нея:

— Звънни на шефа си на момента!

Рецепционистката въздъхна и набра някакъв номер. Фогел чу изщракването, когато отсреща вдигнаха.

— Тук има една доста нелюбезна жена, която твърди, че е полицейски служител или нещо подобно, и настоява да говори с моя началник. Да инструктирам ли охраната да я ескортира извън района?

Фогел изпита неустоимо желание да грабне слушалката и да заблъска с нея по русата главичка.

Рецепционистката хвърли бърз поглед към вратата в дъното на помещението. От дясната ѝ страна в стената бе вградена някаква ключалка с цифров код.

— Сигурен ли сте? Наистина е доста груба. А и се облича ужасно.

Фогел смръщи вежди, когато се улови, че неволно оглежда кафявото си кожено яке, сивия пуловер и джинсите.

Момичето прекъсна разговора и се обърна към нея:

— След минутка ще дойде човек, за да разговаря с вас. Моля, седнете. Кафето и сладките са на ваше разположение. Баклавата е просто прелестна.

И се усмихна, разкривайки два реда идеални бели зъби.

— Имате една минута да докарате някой тук, в противен случай ще пробия дупка в тази врата и ще се самопоканя вътре!

Рецепционистката хвърли поглед към маникюра си, след което се усмихна на Фогел:

— Мога ли да ви помогна?

7.

— Какво иска да каже с това „Не е достатъчно“? Какво ѝ е?

Все още с увита риза около пръстите си внимателно вдигнах ръката на Стела върху гърдите ѝ.

— Ти си Джефри Далтън.

Насилих се да си поема дълбоко въздух. Не можех да се насиля да го погледна.

— Проповедника. Никой не ме нарича Далтън — отвърна той, все още впил поглед в мъртвеца между нас.

— Ако това не е баща ми, то кой е тогава?

Разнесе се женски писък.

Силен.

Отвън.

— Мамка му, това е Ками! — изруга Проповедника, като се изправяше на крака.

— Ками Брадъртън е тук?

— Докарах ги с дъщеря ѝ от Калифорния — изкрещя той, докато тичаше към вратата. Отново бе извадил пистолета си.

Преди да го последвам, се огледах набързо. Дюи Хобсън не се виждаше никъде из къщата.

— Дюи, не! — креснах аз, като изскочих от входната врата.

Той не ме чу. Юмрукът му се стрелна към предното дясно стъкло на понтиака и го строши на парчета. Сграбчи жената, която седеше вътре, за яката на дънковото ѝ яке и я задърпа навън. По сцепените му кокалчета се стичаше кръв.

Проповедника стигна до него пръв.

Хобсън тъкмо бе измъкнал жената, която можех само да предполагам, че е Ками Брадъртън, наполовина през прозореца на колата, когато Проповедника се стовари върху него. Двамата паднаха на земята. Главата на Хобсън издрънча върху бетона. Това би следвало да го прати в безсъзнание, но успя само да го замае леко. Той удари с разтворени длани ушите на Проповедника, след което опита да го изрита в слабините. Ритникът обаче уцели Проповедника в бедрото.

Хобсън се извъртя, някак си успя да допре и двата си крака на земята и се изтласка нагоре. Проповедника тъкмо замахваше, но движението го изкара от равновесие. Хобсън използва момента, за да се претърколи и да се озове върху Далтън. Ръцете му стиснаха Проповедника за врата и започнаха да го душат.

Сграбчих Хобсън около кръста и се опитах да го издърпам, но той отказваше да разхлаби хватката си. Ръцете му бяха като стомана.

В разгара на цялата бъркотия Ками успя да се измъкне от колата, стиснала пушка помпа. Вкара патрон в цевта и насочи дулото към главата на Хобсън.

Дюи извърна поглед, за да види откъде идва звукът. Когато зърна Ками, пусна Проповедника, отърси се от мен и се втурна към нея. Ако не бях го уловил за крака, щеше направо да я помете, но вместо това загуби равновесие и се строполи на бетона.

— Какво правя тук, Проповедник? — Ками отстъпи, все още насочила пушката към Хобсън.

— Застреляй го! — Проповедника се опита да изкрещи, но думите излязоха от устата му като дрезгав шепот, тъй като гърлото му все още се бореше за глътка въздух.

Дръпнах Хобсън назад и сграбчих и другия му крак.

— Той не разбира! Дейвид му направи нещо!

Нямах представа дали Ками познава Дейвид Пикфорд, но със сигурност познаваше Дюи Хобсън и мисля, че това бе единственото, което я възпря да не дръпне спусъка. Тя извъртя пушката и стовари приклада върху слепоочието му — два удара, бързи и силни. Той се отпусна на земята в безсъзнание.

Проповедника се изправи, разтърквайки нараненото си гърло.

— Вкарайте го вътре. Трябва да го вържем.

От задната седалка на понтиака надигна глава малко момиченце с дълга руса коса и сини очи.

8.

Фогел поклати глава и закрачи към вратата в дъното на голямото бяло помещение. Беше заключена. Задумка по нея с юмрук:

— Отворете незабавно!

Рецепционистката отново говореше по телефона, наведена над бюрото си.

Фогел започна да набира случайни номера на цифровата клавиатура.

Светна червен светодиод и панелът избръмча.

Тя заудря по вратата, докато диодът изгасна, после продължи да въвежда най-различни номера.

Когато панелът избръмча за четвърти път, тя изруга с половин уста и се върна на рецепцията.

Блондинката вдигна очи към нея и се усмихна:

— Мога ли да ви помогна?

— Не знам какви игрички играете, но в момента пречите на текущо разследване на убийство и сте на косъм да бъдете арестувана за възпрепятстване на правосъдието.

Рецепционистката килна глава и се намръщи:

— Някой е бил убит ли?

На Фогел ѝ писна. Тя заобиколи бюрото и извади белезниците от задния си джоб:

— Изправете се и се обърнете. Арестувана сте.

В срещуположния край една врата се отвори и от нея излезе мъж, минал петдесетте, със строг бял костюм.

— Моля, елате с мен.

9.

Открих въже в гаража.

Освен това открих и бял „Шеви Събърбан“.

Когато казах на Проповедника за джипа, той впи очи в мъртвия на пода до спящата Стела. Ками, която все още държеше пушката насочена към Хобсън, проследи погледа му и забеляза момичето.

— Това тя ли е?

— Аха. А гаджето ѝ — този младеж тук — е Джак Тач.

— Хлапето на Еди и Кейти?

— Мда.

— Да ме вземат мътните.

Завързах и последния възел до глезените на Хобсън и се изправих. Чувството на безизходица се усилваше.

— Къде, по дяволите, е баща ми?

Малкото момиченце ни бе последвало в къщата, но досега не бе изрекло и дума. Стоеше зад майка си, обгърнало с ръце крака ѝ. Когато заговорих, се присви от страх. Не ми пукаше.

— Ако вие двамата знаете какво става, кажете ми.

Проповедника вдигна ръце:

— Какво се случи, когато дойдохте тук?

Разказах му.

През следващия половин час им обясних всичко, което се случи, откакто открих Стела в онзи клуб във Фалън. Дори им споделих за Лео Синьорели и за мъжа, когото убих в хотела. Не пропуснах нито една подробност. Вече не ми пукаше.

Далтън каза, че са говорили с баща ми преди по-малко от три часа.

— Значи е тук?

— Беше — отвърна Ками.

Мъжът на пода го е убил.

Затова е тук.

— Трябва да претърсим имота. Може да е ранен и в момента да бере душа — казах.

Проповедника и Ками размениха бързи погледи. Знаех какво си мислят. Тези хора не искаха да наранят баща ми. Искаха го мъртъв.

Поклатих глава и тръгнах към вратата:

— Тръгвам да търся.

— Всички ще търсим — каза Проповедника. — Така ще стане по-бързо. Ками, ти огледай тук. Аз се заемам с къщата за гости. Джак, за теб остават допълнителните постройки.

Открих баща си овързан в дъното на бараката за дърва.

Не беше мъртъв.

Още не.

10.

Фогел последва мъжа с белия костюм по дълъг коридор — бели стени, бял таван, бял мраморен под. Всичко наоколо бе толкова бяло, че очите я заболяха. Минаха покрай три врати (до една затворени и до една бели), преди мъжът да я подкани да влезе през единствената отворена, разположена вляво.

— Моля, седнете. Искате ли чаша кафе или нещо за хапване? — изрече мъжът, докато затваряше вратата зад тях.

Офисът също беше бял.

Таван. Стени. Без прозорци.

Единственият цвят в помещението идваше от една рамкирана фотография на бюрото — млад мъж със синя тога, който сочи дипломата си.

Мъжът в бяло се усмихна, когато забеляза, че тя се вгледа снимката:

— Това е синът ми Уилям. Дипломира се в Държавния университет в Пенсилвания миналия месец, и с гордост мога да заявя, че ще се присъедини към нас, към семейството на „Чартър“, другата седмица. Завърши първи по успех. Доста е амбициозен.

Той посочи към един от двата празни стола пред бялото бюро:

— Моля, седнете. — Заобиколи бюрото и се разположи в тапициран с бял плюш стол. — Казвам се Робърт Трюдо. Как бих могъл да ви помогна?

Имаше нещо странно в очите му. Посрещаше погледа ѝ, но вместо да гледа нея, гледаше през нея. Все едно се бе фокусирал върху някакъв далечен обект зад нея в стаята.

Фогел се обърна и огледа стената. Бял шкаф и една от онези бели картини, закачена над него, нищо друго. Извърна се отново към мъжа:

— Г-н Трюдо, с какво точно се занимавате тук?

— Робърт, моля ви.

— Робърт. С какво точно се занимавате тук? — повтори тя.

— Фармацевтични изследвания.

— Може ли да бъдете малко по-конкретен?

— Не.

— Защо?

Той махна с ръка:

— Много от договорите ни са свързани с правителството. Боя се, че нямате необходимото ниво на достъп, за да обсъждаме онова, което вършим тук.

— Откъде знаете?

Трюдо се засмя:

— Знам.

На бюрото му имаше бял „Макбук“. Той хвърли поглед към екрана, натисна няколко клавиша и отново насочи вниманието си към нея. Усмивката на лицето му изглеждаше като нарисувана.

— Госпожица Туми каза, че сте тук, за да разследвате убийство. Може ли да бъдете малко по-конкретна?

— Убийства, не убийство.

Мъжът се наведе напред:

— Наистина ли? Кои са жертвите?

— Боя се, че нямате необходимото ниво на достъп, за да обсъждаме кои са жертвите — отвърна Фогел.

— Жалко. Обичам загадките.

Иззад бюрото се донесе приглушено звънене. Усмивката на Трюдо се стопи и за момент изглеждаше озадачен. Отвори горното ляво чекмедже на бюрото си и извади нокия като онази, която Стак ѝ бе дал.

— Моля да ме извините. Трябва да отговоря на това обаждане.

Той натисна зеления бутон и вдигна телефона към ухото си.

Фогел наостри уши, за да чуе говорещия отсреща, но не можа да различи нито една дума.

Трюдо кимна няколко пъти, после каза: „Прекрасни новини“, и затвори. Остави нокията на бюрото и взе слушалката на стационарния телефон пред него. Вдигна пръст:

— Извинете ме. Ще отнеме само минутка.

Набра някакъв номер. Докато чакаше да вдигнат, взе една бяла химикалка и започна да я върти между пръстите си. Усмивката все още бе гипсирана върху лицето му. Когато някой прие обаждането, Трюдо не се представи, не поздрави, само каза:

— Имаме потвърждение. И момчето, и малката Нетълтън са в Уидби. Оставащите възрастни също.

Той завъртя химикалката още по-бързо, докато слушаше.

— Разбира се — отвърна на невидимия си събеседник. — Може би, след като приключа с тази среща.

Фогел се зачуди какъв цвят ли е мастилото в химикалката. Всеки цвят тук би изглеждал като богохулство. Не можа да определи дали гласът от другата страна на обаждането е мъжки, или женски.

— Детектив от полицията. От отдел „Убийства“, не е шега работа — продължи Трюдо. Химикалката набираше скорост. — Разбирам ви напълно. Настина сте прекрасен мъж.

Трюдо постави слушалката върху апарата, пъхна края химикалката в ухото си и удари с длан другия край с достатъчно сила, за да я прекара през ушния си канал, вътрешното ухо и вестибуларния нерв и накрая да стигне до мозъка му. Свлече се в стола. Усмивката не изчезна от лицето му.

11.

Баща ми бе зверски пребит. И двете му очи бяха посинени и подпухнали, лявото бе напълно затворено. На челото му имаше доста неприятна разкъсна рана. Главата му бе клюмнала на една страна. Ръцете и краката му бяха овързани с оранжеви кабели от промишлени електрически удължители.

Изкрещях на Проповедника да дойде.

Издърпах мръсния парцал, смърдящ на бензин, натикан в устата на баща ми.

Беше на ръба на припадъка и дори не осъзна, че съм до него. Когато ме видя, сигурно си помисли, че съм някаква халюцинация, понеже само се изкашля, полуздравото му око се затвори и той започна да се унася.

Секунда по-късно въпросното око се отвори рязко и се втренчи в мен.

— Джак?

— Всичко ще е наред.

Подадох се през вратата:

— Проповедник! Ками! Насам!

И тогава телефонът в ъгъла зазвъня.

12.

Детектив Джой Фогел бе виждала какво ли не по време на работата си в полицията, но никога не бе ставала свидетел как някой отнема собствения си живот.

Сграбчи ръба на стола, в който седеше. Пръстите ѝ се впиха в металната рамка като клещи. Мускулите ѝ се напрегнаха и стиснаха с цялата сила, на която бяха способни. Искаше ѝ се да изкрещи, но единственият звук, който се откъсна от устните ѝ, бе самотно ахване.

Празният поглед на Робърт Трюдо продължаваше да е впит в нея.

Фогел не помръдваше.

Времето минаваше неусетно. Ако някой я бе попитал дали са изтекли десет секунди, или десет минути, нямаше да може да му отговори.

Седеше, без да помръдва.

Когато най-накрая се раздвижи, беше заради едно от последните неща, които каза Трюдо. Изречение, от което сърцето ѝ да подскочи.

Имаме потвърждение. И момчето, и малката Нетълтън са в Уидби. Оставащите възрастни също.

Фогел се изправи и заобиколи бюрото.

Нокията лежеше до безжизнената ръка на Трюдо.

Фогел взе телефона, превъртя списъка с обаждания до последното входящо повикване и натисна бутона за повторно избиране.

На третото позвъняване някой вдигна.

— Ало?

— Кой е на телефона? — попита Фогел.

— А вие коя сте?

— Детектив Фогел от отдел „Убийства“ на Полицейско управление — Питсбърг. Представете се.

Мъжки глас. Познат глас.

— Фогел? Как… откъде имате този номер?

— Кой сте вие?

И тогава се сети.

Разпозна гласа.

— Джак?

— Не разбирам.

— Нито… нито пък аз.

— Къде сте? Как ме открихте?

— „Чартър Фармасютикълс“. Натиснах „повторно избиране“ на телефона му и очевидно съм звъннала на теб. Мамка му, мъртъв е.

— Задръжте малко, детектив. Кой е мъртъв?

— Мъжът с белия костюм.

Джак замълча за секунда.

— Детектив Фогел, добре ли сте? Звучите, сякаш сте в шок.

— Той се самоуби.

— Кой?

— Аз… нямам представа къде си, Джак, но трябва да се махнеш оттам възможно най-бързо. Каза, че идват за вас. За теб, за малката Нетълтън, за възрастните. Господи, той се самоуби… Някой там, където сте вие, се обади тук, в „Чартър“. Каза, че идват към вас. Къде… къде сте…

Фогел не беше от ревливите. Не можеше да си спомни кога за последно е проронвала сълза. Но точно в този момент сълзите рукнаха и замъглиха зрението ѝ. Емоциите, натрупали се заради станалото току-що, изригнаха от нея като експлозия.

Нокията избипка.

Батерията бе паднала.

Обаждането прекъсна.

13.

Проповедника влезе тъкмо когато затворих телефона. Лицето му почервеня:

— На кого се обади?

— На никого. А ти?

Той прекоси бараката и изтръгна телефонния кабел от стената.

— С кого говори?

Поклатих глава и коленичих отново до баща ми.

— Нямаме време да се разправяме. Те са на път. Помогни ми да го развържем.

Искаше му се да спори с мен, по очите му личеше, но си замълча. Вместо това започна да се мъчи с възлите. Виждах пистолета му, който се люлееше насам-натам в кобура. Ако посегнеше да го извади, нямаше как да се защитя.

Внимателно хванах главата на баща ми и нежно извърнах лицето му към мен:

— Можеш ли да се изправиш?

Той кимна немощно. Съзнанието му постепенно започваше да се избистря. Помогнахме му да стане на крака. Той се прокашля и изплю кървава храчка. Преметнах ръката му през рамото си:

— Хайде да те заведем до къщата.

Вътре открихме Ками, която преравяше кухненските шкафчета. Половината от чекмеджетата също бяха отворени. Дъщеря ѝ (казваше се Дарби, както научих) седеше на един стол пред кухненския остров и наблюдаваше действията на майка си.

Ками извърна поглед изпод мивката, когато влязохме:

— Мамка му, жив ли е още?

Тя се втурна към нас.

— Господи, Еди… Какво са ти причинили? Сложете го да седне. Намерих аптечка.

Замъкнахме баща ми до всекидневната и го сложихме да седне на един от кожените дивани.

Мъртвецът беше изчезнал. Както и Стела.

— Къде е Стела?

Ками коленичи, отвори пластмасовата кутия, измъкна отвътре памучни тампони и антисептик и се зае с лицето на баща ми.

— Заведох я в една от спалните.

Намръщих се.

— Нали не си…

— Не съм я докосвала. Сложих си чифт от тези. — Тя посочи кутията с латексови ръкавици на плота. — Намерих ги в колата ти.

— Ровила си ни из нещата?

— Вие пък сте ги взели от къщата ми — контрира тя. — А и Стела ми каза къде да ги намеря.

Баща ми си пое въздух през стиснатите си устни. Притисна ръка към корема си:

— Мисля, че ми счупи няколко ребра.

Ками поклати глава:

— Господи, трябва да му свалим ризата. Шибаното копеле добре го е подредило.

Проповедника се наведе над нас:

— Хванах го да говори по телефона, Ками.

— Не си ме хванал да правя нищо.

— Чух го да звъни — отбеляза Ками. Обърна се и се взря в мен: — И ти си вдигнал? Да не си се побъркал?!

— Чула си го да звъни чак тук? Бях в бараката за дърва. Тя отново се зае с лицето на баща ми. Той трепна, когато започна да почиства раната над лявото му око.

— Има деривати из цялата къща. Във всяка стая. Всички звъняха. Той ли беше? Онова хлапе Дейвид?

— Не.

Проповедника цъкна с език:

— Трябва да го вържем като Хобсън. Ако е бил Пикфорд, няма да ни каже. Може дори да не си спомня, че е бил той. Шибана работа.

Изправих се и го погледнах в очите:

— Няма да връзваш никого.

Проповедника се засмя:

— И си мислиш, че ще ме спреш? Сега се надъхах да го направя, само и само да разбера как точно ще опиташ.

— И двамата веднага врътнете кранчето на тестостерона си — сопна се Ками, разкопчавайки последното копче от ризата на баща ми. Когато разтвори плата, видяхме, че цялата средна част на гръдния му кош е синьо-черна. Малко по-нагоре вляво кожата му бе зачервена и възпалена.

— Боже Господи! Определено няколко счупени ребра. — Тя щракна с пръсти към аптечката: — Някой да ми подаде бинт.

Дадох ѝ го. Тя погледна отново към баща ми.

— Еди, ще превържа ребрата ти, но по-хлабаво. Не искам да ограничавам дишането ти. Ако затегна превръзката, ще се чувстваш по-добре, но ще има по-голяма вероятност някоя от счупените кости да пробие белите ти дробове. — Тя внимателно натисна почернелия участък на различни места, наблюдавайки реакцията на баща ми. — Като че ли счупени са двете най-горе вляво и едно най-долу вдясно. Искам да се наведеш напред съвсем малко.

Той се подчини. Полуздравото му око се затвори при това движение.

Ками се обърна към мен:

— Кой беше на телефона?

Замислих се за онова, което каза Фогел.

Някой от тази къща се бе обадил в „Чартър“. Някой им бе казал къде сме. Бях сам с баща си. Нямам идея къде се бе намирал Проповедника. Ками беше в къщата. Стела беше в къщата. Хобсън беше в къщата. Погледнах към него. Лежеше на пода, все още овързан. В съзнание, но без да прави опити да се освобождава.

— Една жена, детектив от питсбъргската полиция.

Ръката на Ками, която омотаваше баща ми с бинтове, замря:

— Какво?

— Тя е в централата на „Чартър“. Нямам идея как е отишла там. Каза, че от този номер било дошло обаждане. Човекът, който се обадил, съобщил на онзи от другата страна, че сме тук. Тя каза, че идват насам.

— Някой е позвънил оттук? Кой?

Хвърлих ѝ гневен поглед:

— Ти ми кажи.

— Не съм била аз — отвърна Ками. — Бях тук.

— Сама каза, че има деривати навсякъде.

Проповедника крачеше нервно насам-натам.

— Има ли значение? Човекът, който е причинил това на Еди, вече е бил тук.

— Справих се с него — изрече баща ми. Всяка дума излизаше с неимоверно усилие от устата му.

— Аха — съгласи се Проповедника. — Справил си се. Направо си държал нещата под контрол.

— Беше нещо като разузнавач — продължи баща ми. — Откри ме да копая в градината, изненада ме, вкара ми един удар, без да мога да реагирам, след което продължи — юмруци, ритници… Не можах да му отвърна като хората. Завърза ме в бараката. После дойде Джак. Не би имал достатъчно време да звъни на когото и да било.

— Но е имал време да скрие събърбана си в гаража — отбелязах аз.

— Може и да съм изпаднал в безсъзнание за минута-две, нямам представа.

Ками приключи с бинтоването и помогна на баща ми да си облече чиста риза, която бях намерил сред прането в мокрото помещение до кухнята.

— Който и да се е обадил, няма значение. Важното е, че вече знаят, че сме тук. Трябва да се омитаме. Веднага. Дори да имат техни хора в околностите, пак ще им отнеме известно време, докато се организират и се довлекат тук.

И тогава телефонът иззвъня отново.

— Никой да не го пипа! — отсече Проповедника.

Резкият звън на половин дузина деривати изпълни къщата. Едно позвъняване. Две позвънявания. Три позвънявания.

— Трябва да вдигнем — каза баща ми. — Сложил съм хора да наблюдават и двата края на острова. Може да е някой от тях.

— Но може и да е хлапето Пикфорд — изтъкна Ками.

— Може и детектив Фогел да се обажда отново — предположих аз. — Може пък да е в състояние да ни помогне. Може да разполага с допълнителна информация.

Четири позвънявания.

Пет.

Проповедника потърка брадичката си и кимна към баща ми:

— Който и да се обажда, ще очаква ти да вдигнеш. Отговори. — Ръката му се спусна към пистолета. — Ако е хлапето Пикфорд…

Баща ми разбра. Ако беше Дейвид Пикфорд, ако го инструктираше да направи нещо, да нарани по някакъв начин нас, останалите, Проповедника щеше да му попречи с всички възможни средства.

Седем позвънявания.

Помогнах на баща ми да се изправи. Той се приближи с несигурна крачка към телефонния апарат в кухнята. Когато вдигна слушалката, я задържа на няколко сантиметра от ухото си, сякаш щеше да му помогне да се справи с думите на Пикфорд.

— Нощувка и закуска „СДР“, мога ли да ви помогна?

Гласът от другия край бе достатъчно силен, за да чуем всички думите му:

— Току-що направих резервации за дванайсет души тук, на северния край. Идват по моста с четири… поправка, с шест вана. Ще са при вас след около час.

Дочу се изщракване.

Баща ми окачи слушалката на мястото ѝ.

— Беше Лойд. Притежава малко местенце от тази страна на Дисепшън Пас. Забелязал ги е, когато прекосяват моста. Ако няма опасности по пътя, които да ги забавят, дотам са петдесет и осем минути с кола.

Проповедника не се поколеба и за секунда. Подбра Дарби от пода, сграбчи ръката на Ками и тръгна към вратата.

— Ще вземем ферибота. Можем да стигнем за наполовина по-кратко време. Може да дойдете с нас, ако искате. Като стигнем на континента, ще се прегрупираме. Разделяме се, сетне се срещаме след седмица в туристическия център в Крейтър Лейк, Орегон.

— Лоша идея — възрази баща ми. — Следващият ферибот е по обед. Бас ловя, че ще са там. А дори и да не са, можеш да бъдеш сигурен, че ще са на континента и ще чакат да се качат на следващия. Вероятно наблюдават всеки автомобил, който напуска Уидби. А ти доста се набиваш на очи с този понтиак.

— Стигнем ли до континента, имаме шанс да им избягаме — каза Ками. — Или може да се качим на други коли и да се опитаме да им се изплъзнем. Не може да ги чакаме да дойдат.

— Защо не? Мястото е добро в стратегически и защитен план. Защо мислиш, че съм се установил тук? — Той посочи към водата. — Имаме отвесна скала зад нас със само едни стълби нагоре и надолу, шестнайсет хиляди квадратни метра открито пространство между къщата и единствения път, по който може да се стигне дотук. Не могат да се доближат до нас. Няма да им позволим. — Баща ми прекоси стаята и отвори три кухненски шкафчета. Вместо чинии, тенджери и тигани пред нас се разкри истински арсенал. Десетки оръжия, прясно смазани, лъскави. Пистолети, пушки помпи, автомати. M-16 или AK-47, нямах представа.

— Спрях да бягам преди двайсет години. Няма да започна отново точно днес. Трябва да сложим край на всичко.

Ками изглеждаше отчаяна:

— Искат ни мъртви, Еди.

— Може и така да е. Но три от децата са тук, с нас. Няма да рискуват да застрашат живота им по какъвто и да било начин. Искат ги живи.

— Защо? — намесих се аз.

В стаята се възцари мълчание. Всички се обърнаха към мен.

— Защо искат да избият вас, но не и нас? И защо ни преследват?

Баща ми изглеждаше озадачен, все едно бе очаквал да знам всичко. Погледна към Проповедника и Ками. И двамата мълчаха.

— Наистина ли не знаеш? Леля ти не ти ли каза? Или педагогическият съветник — Елфрида Лийч… не ти ли даде писмата ми? Писах ти през всички тези години.

— Никога не съм получавал писмо от теб. Единственото, което ми даде, беше това.

Измъкнах писмото, написано от бащата на Стела, и му го подадох. Той го огледа и го предаде на Ками.

— Сигурно леля ти ѝ е казала да си мълчи. Проклетата Джо. Винаги настояваше, че трябва животът ти да е нормален. Никога не схвана…

Той млъкна, приближи се до масата в трапезарията и взе да рови из купчината документи и папки.

— Нямаме време — обади се Проповедника.

— Ще намерим — отвърна баща ми. Откри онова, което търсеше, и ми го подаде. Стара листовка, от онези с отпечатан отдолу телефонен номер, който можеш да откъснеш. Около половината липсваха. Отгоре с едри букви пишеше:

— Казаха ни, че ако и двамата родители получат ваксината, децата ни ще са защитени от дузини болести — полиомиелит, дифтерит, коклюш, тетанус, дори варицела, дребна шарка и морбили. С майка ти вече се срещахме. Бяхме обсъждали възможността за деца, а и, честно, парите нямаше да са ни излишни. Отидохме. Всички отидохме. По онова време студентите постоянно изкарваха пари по този начин. Някои от изпитанията бяха страховити — халюциногени, LSD… Но живеехме в седемдесетте. Така или иначе взимахме тези гадости — защо поне да не изкараме пари от това?

— Правителството винаги вадеше най-доброто LSD — промърмори Ками. — Трябваше да си стоя в онази група, а не да се набърквам в тая каша. Но пък хиляда долара беше почти двойно на онова, което плащаха по другите места, а и кой иска бъдещото му дете да бъде ваксинирано дузина пъти? Не се колебах изобщо.

— След ваксината трябваше да се явяваме редовно за кръвни проби и наблюдение — продължи баща ми. — На осмо число всеки месец. Нищо кой знае какво, а и плащаха допълнително. У никой от нас не се забелязаха странични ефекти. Не и отначало. Но после майка ти забременя. Не ме разбирай погрешно — както казах, планирахме да имаме деца, но първо трябваше да се дипломираме, да се оженим, да се хванем на работа, да се установим някъде и чак тогава да станем родители. Внимавахме, но все пак тя забременя. Същото се случи с Ричард Нетълтън и Ема, както и с Кийт Пикфорд и Жаклин Брийс. Всички момичета забременяха горе-долу по едно и също време. Без особен ентусиазъм се шегувахме, че ваксината е засилила хормоните ни. Ричард и Ема напуснаха колежа и прекратиха всякакви отношения с „Чартър“. Останалите продължихме да ходим всеки месец там. Когато ти и Дейвид се родихте, ни платиха още, за да наблюдават и вас — кръвни проби, жизнени показатели, това, което правеха и при нас. Всичко изглеждаше наред, всичко беше нормално. Започнахме да се чуваме със семейство Нетълтън. Узнахме какво става, когато дъщеря им Стела докосне нещо живо. Нямаха представа какво да правят. Започнаха да се крият, да бягат. Помни, че беше краят на седемдесетте и началото на осемдесетте. Много по-лесно бе човек да не оставя следи. Ричард беше убеден, че всичко, което се случва с дъщеря му, е свързано с онази ваксина. Мислех, че е полудял. Всички мислехме така. Но с майка ти те държахме под око. Чувахме се и с Кийт и Джаки. И те наблюдаваха Дейвид. Двамата изглеждахте наред. Ричард стана параноичен. Твърдеше, че го преследват — някакви хора в бяло, също като онези от „Чартър“. Започнах да се чудя дали ваксината не е предизвикала някакво психическо разстройство у него, подобно на алергична реакция. И такива неща се случваха. Не се държеше много на безопасността. — Той млъкна, за да подреди спомените си. — Кийт Пикфорд и Джаки спряха да се появяват в „Чартър“ в средата на 1978 година. Двамата с майка ти тогава не знаехме подробности, разбрахме чак година по-късно. Беше ужасно. Кийт бе превъртял. Метнал тенджера с врящо олио в лицето на сина си, обгорил го страховито, намушкал с нож Джаки и после наръгал и себе си. Съседите открили Дейвид на пода в кухнята, пищящ с всички сили, а до него — мъртвите му родители и кръв навсякъде. Дейвид тогава беше на две годинки. Говореше, но не много. Не бе в състояние да обясни какво се е случило, а и не го притискаха особено. Помислих си за ваксината. Ако бе накарала Рич Нетълтън да откачи, може би бе оказала подобно влияние и върху Кийт. Чух, че Дейвид е заживял с някакви техни роднини. Това поне ни казаха хората от „Чартър“ и тогава нямахме причина да се съмняваме в думите им. Рич и Ема Нетълтън, родителите на Стела, се върнаха в Питсбърг горе-долу по същото време. След няма и седмица вече бяха мъртви. Убити при някакъв домашен обир. Чух за труповете, открити там — възрастни мъже, които изглеждали като обгорени, и осъзнах, че има вероятност Стела наистина да го е направила. Онова, което разказваше Ричард, може и да беше вярно.

— През май 1979 година чухме за Пърла Бейхам — как се е удавила във ваната си. Не я познавах много добре, само от участието ѝ в онова изследване на „Чартър“. Изглеждаше като нещастен случай. Казаха, че е заспала. Случва се. Но отново се сетих за ваксината. Наистина ли беше нещастен случай? Когато чухме за Гарет Дотс, който се обеси през 1980 година, отново си помислихме за ваксината. Решихме да спрем да ходим на обследванията в „Чартър“. Престанахме да водим и теб. Тогава забелязахме, че ни наблюдават. Хора в бяло, бели превозни средства, паркирани пред апартамента ни през пялото време… Когато започнахме да се оглеждаме за тях, осъзнахме, че са навсякъде, както бе казал Ричард. Отидох за последен път в „Чартър“ — сам, без теб, без майка ти. Докато бях в онази стая, откраднах всичко, което виждаш тук. Майка ти през това време бе вкъщи и прибираше багажа ни в джипа. Бяхме решили да избягаме.

— Но те ви спипаха — казах аз тихо.

— Предположих, че ще си спомниш по някое време. Нещо толкова травматично се забива в мозъка ти и никога не изчезва напълно. Трябваше да мислим и да действаме бързо. Все още не знаехме с какво наистина си имаме работа. Оставих те при Джо с надеждата, че ще тръгнат след мен. Те така и направиха, но в края на краищата успях да избягам. Елфрида Лийч, нашия педагогически съветник — от нея научихме за изследването, тя каза, че е лесен начин да изкараме бързи пари. Тогава и тя не знаеше за какво става въпрос, но след като нещата се изясниха, ми помогна да сключим сделка — те не се занимават с теб, а аз не отивам при журналистите. Изчезвам вдън земя, а ти оставаш с леля си Джо, която да те наглежда и да им докладва от време на време. За разлика от Стела и Дейвид ти не бе демонстрирал никакви специални умения, нищо, което да им бъде от полза. Нямаха нужда от теб, затова те оставиха на мира.

— Задържали са Стела в онази къща и са затворили Дейвид в килия — казах аз.

Баща ми подсвирна:

— Тези двамата са съвсем различна работа. Заключиха Дейвид, щом разбраха какво може. Беше идеална малка машина за убийства. На този етап останалите, които участваха в изследването — Пенелъпи Модлин, Лестър Уулфорд, Дюи Хобсън, Ками, Далтън… всички се разбягаха, разпръснаха се из страната. Мислим, че използват Дейвид, за да ни отстрани един по един. Сигурно така са накарали Пърла да се удави и Гарет Дотс да се обеси. Не самоубийства, не нещастни случаи — само Дейвид, който им внушава какво да направят. Не са имали избор, освен да се подчинят. Неговото умение в пълния си блясък. Тогава беше млад, може и да не е осъзнавал какво върши. Поне не и в началото. Но мисля, че с времето започна да му харесва. „Чартър“ получиха онова, което искат. Ние, възрастните, вече не им бяхме необходими, за да създаваме деца за тях. Превърнахме се в пречка.

Очите ми се спряха на Дарби, която все още стискаше здраво крака на майка си.

— Не знаят за нея — каза Ками. — Бях извън радара им, когато се роди, и възнамерявам така и да си остане.

— Тя може ли да… прави нещо? — попитах аз.

— А ти? — отвърна дръзко Ками.

Тъкмо щях да я питам кой е бащата на Дарби, когато забелязах тревогата в очите на Проповедника. Отговорът бе болезнено очевиден.

Баща ми погледна часовника на стената.

— Разполагаме с четиресет минути. Оставаме и се бием или бягаме?

— Ако напуснем това място, къде ще отидем? — попита Ками.

Помислих си за Стела в другата стая. Тя щеше да повехне и да умре, ако не откриехме начин да ѝ помогнем в най-скоро време. Щеше да си отиде в онова легло, а ние щяхме да измрем тук, струпали се по вратите и прозорците с надеждата за някакъв отчаян последен отпор. По-лошото бе, че ако онова, което баща ми каза, бе истина, щяха да убият него, Хобсън, Ками и Далтън, след което да завлекат Стела, мен и дъщерята на Ками някъде и да ни държат под ключ, както бяха постъпили с Дейвид.

Ако останехме тук, дори с всичките тези оръжия, нямаше да постигнем абсолютно нищо, освен да си спечелим малко време.

— Ще ни избият като добитък, ако останем тук — изрекох едва чуто. — Трябва да използвам телефона. Имам идея.

— Без обаждания — отсече Проповедника.

Баща ми кимна към деривата на кухненската стена:

— Давай.

Проповедника изръмжа, но не ме спря.

Когато затворих пет минути по-късно, баща ми хвърли още един поглед към часовника и с мъка застави потрошеното си тяло да се изправи.

— Идват откъм моста и ферибота. Знам още един начин да се измъкнем оттук, но трябва да ми се доверите.

Ками и Проповедника започнаха да вадят оръжията от шкафчетата и да ги редят върху кухненския плот.

— Шкафчето над хладилника — продължи баща ми. — Там има кожен сак. Вземете го. Взимаме документите, нищо друго. Те са единственият коз, с който разполагаме.

— Оръжията ни трябват — настоя Проповедника.

Баща ми поклати глава:

— Излишна тежест.

14.

— Стегни се, Фогел! — промърмори тя под нос и се изненада от звука на собствения си глас. Избърса сълзите от очите си с опакото на дланите си, а провисналия сопол — с ръкава на якето си.

Изправи се.

Вдиша дълбоко през носа и издиша през устата.

Очите ѝ се спряха на белия „Макбук“ на Трюдо, отворен върху бюрото му.

На монитора се виждаше бял текст, насложен върху горния ляв ъгъл на картина от видеонаблюдение. Изписани бяха датата и часът, секундите цъкаха една след друга — очевидно предаването беше на живо. Долу вдясно пишеше: „ЕКИП ЗА НАБЛЮДЕНИЕ «ЧАРТЪР» 309 — ОБЕКТ «Д» — НИВО 2, ПОДНИВО 3“.

Картината бе празна.

Трюдо продължаваше да се взира напред с невиждащ поглед. Краят на химикалката стърчеше от ухото му. Имаше учудващо малко кръв. Няколко капки се бяха стекли върху бялото му сако.

Фогел придърпа лаптопа по-близо.

Трюдо беше отворил няколко програми — таблица, уеббраузър, имейл, Фогел заразглежда електронната му поща. 6324 непрочетени писма.

Тя винаги се стремеше пощенската ѝ кутия — без значение виртуалната или реалната — да е чиста и подредена, затова бъркотия като тази я накара да потръпне. Брайър също никога не триеше съобщенията си, след като ги прочете. Неговата входяща кутия също винаги изглеждаше по този начин.

Е, не точно по този.

Писмата на Трюдо бяха не четени. Все едно отдавна не бе проверявал имейла си.

Фогел прегледа списъка, като четеше заглавията на съобщенията.

Намалете вноската по ипотеката си.

Нови филми.

Реклами на местни търговци на автомобили.

Спам. Всичките. Не видя нито едно лично или бизнес писмо от истински човек.

Фогел кликна върху папката „Изпратени“.

Последното съобщение бе от 12 август 1993 година — преди почти пет години.

Беше адресирано до 6491@charter.com с копие до loliver@charter.com. Гласеше:

Фогел цъкна върху празния екран от видеонаблюдението:

„ЕКИП ЗА НАБЛЮДЕНИЕ «ЧАРТЪР» 309 — ОБЕКТ «Д» — НИВО 2, ПОДНИВО 3“. Обект „Д“.

Фогел отвори уеб-браузъра на Трюдо. Последната страница, която бе посещавал, бе TicKetMaster.com — концерт на Пати ЛаБел във Филаделфия, 20 септември 1993 година.

Върна се към изпратените му писма — почти десет хиляди, датиращи още от средата на осемдесетте. Фогел се опита да си спомни кога бе започнала да използва електронна поща. Вероятно по времето на AOL.

Имате поща!

Все още сънуваше гласа на Елууд Едуардс, който произнасяше тези думи, в кошмарите си. Върна се към видеопотока:

„ЕКИП ЗА НАБЛЮДЕНИЕ «ЧАРТЪР» 309 — ОБЕКТ «Д» — НИВО 2, ПОДНИВО 3“.

Някой можеше да влезе в този кабинет всеки момент. Знаеше, че си насилва късмета. Трябваше да вземе решение. Отне ѝ цели две секунди.

Фогел затвори капака на лаптопа и издърпа кабела. Зад компютъра откри жълто залепващо се листче с числото 392099, изписано с едри цифри. Прибра и него.

Отвори вратата бавно, само колкото да погледне в коридора.

Нямаше никой.

Вдясно от нея бе вратата, която водеше обратно към фоайето. В далечния ляв край на коридора имаше асансьор. Тя се изниза от кабинета на Трюдо с лаптопа под мишница, стигна до асансьора и натисна бутона за повикване.

Нищо не се случи.

До контролния панел на асансьора имаше клавиатура, подобна на онази, която бе видяла долу.

Фогел погледна жълтото листче и набра 392099, след което натисна отново бутона за повикване. Този път той светна. Дочу се жуженето на електромоторите. Иззвъня звънче и вратите се плъзнаха встрани с изскърцване. Няколко от крушките в кабината бяха изгорели.

Хвърли последен поглед към коридора, помисли си в каква каша се е забъркала и влезе в асансьора.

Набра отново същия код и натисна бутона, до който пишеше 2-3.

Вратите се затвориха със скърцане.

Асансьорът заслиза.

Фогел не беше сигурна какво да очаква, когато стигне долу. Може би здравеняк охранител (или трима), зубър лаборант или учен с ококорени очи, чистач… Когато вратите се отвориха, не видя нищо подобно.

Видя друг бял коридор, чиито стени бяха покрити с алени петна от засъхнала кръв. На пода лежаха поне дузина мъртъвци.

Фогел опря гръб в задната стена на асансьора. Остана така достатъчно дълго, за да тръгнат вратите да се затварят автоматично. Тогава протегна ръка и я размаха между тях, като задейства сензора, който ги накара отново да се плъзнат встрани.

Пристъпи бавно в коридора. Лаптопът на Трюдо бе притиснат към гърдите ѝ като импровизиран щит срещу онова, което се бе случило тук.

От състоянието на труповете разбра, че всичко е станало преди поне няколко години. Сети се за последния имейл, изпратен от Трюдо — от 12 август 1993 година.

Първите две тела, точно пред асансьора, бяха на мъж и жена. И двамата бяха облечени изцяло в бяло, но дрехите им бяха осеяни с петна в най-разнообразни нюанси на жълтото и кафявото. Самите трупове представляваха изсушени черупки вследствие на продължилото с години разложение. Ноктите и косите им бяха пораснали дълги, съсухрените устни бяха разтеглени в садистични усмивки, а пустите очни кухини се взираха втренчено в нея. Главата на жената бе почти отсечена от металния клипборд, който мъжът държеше. Ръката ѝ все още бе притисната към корема му, където тя го бе наръгала с ножица.

Срещу тях лежеше трупът на жена (Фогел разбра единствено по бялата пола, с която бе облечена), в окото на която бе забита линийка. Двете ѝ ръце все още стискаха другия край на импровизираното „оръжие“.

Не се опитва да я извади, а да я забие още по-дълбоко, прошепна глас в мислите на Фогел.

Другите трупове, на които се натъкна, бяха повече или по-малко в подобно състояние. Докато вървеше по коридора, виждаше нови и нови мъртъвци, завъртени във вихъра на някакъв смъртоносен танц. Умрели от собствената си или от нечия друга ръка. Това не беше място, където се провеждат научни изследвания или обучения. Беше гробница. Въздухът бе пропит с миризмата на смърт.

Когато стигна до две врати, на първата от които пишеше „ОБЕКТ «Д» — НАБЛЮДЕНИЕ“, а на втората — „ОБЕКТ «Д» — ОГРАНИЧЕН ДОСТЪП“, откри, че първата е открехната, а втората — заключена. Кодът от кабинета на Трюдо не проработи.

Фогел бутна вратата на стаята за наблюдение и влезе.

Телата на двама мъже бяха проснати върху контролното табло. И двамата бяха мъртви отдавна. Този отляво изглеждаше така, сякаш сам е прегризал вените си. От окото на онзи отдясно стърчеше химикалка, а в ръката му имаше телбод. От състоянието на черепа му можеше да се съди, че по всяка вероятност е разбил собствената си глава с него.

Въпреки че сама по себе си тази картина бе повече от притеснителна, онова, което Фогел видя от другата страна на стъклото за наблюдение, я засенчи напълно. На стол в средата на нещо, което приличаше на стерилна хотелска стая, с лице към еднопосочното стъкло седеше мъртва жена. В скута си държеше бележник. Устата ѝ бе пълна с откъснати от него страници — останките от страните ѝ бяха издути като на хамстер. Все още държеше топка смачкана хартия в лявата си ръка. Още няколко бяха разпръснати по пода до краката ѝ. Върху бялата ѝ престилка над дясната ѝ гърда бе избродирано името ѝ — Д-Р ДЪРГИН, а от противоположната страна с черен маркер бе надраскано: ПСИХИАТЪРСТВАМ СРЕЩУ ХРАНА32.

Какво, мамицата му, се бе случило тук?!

Между двамата мъже в стаичката за наблюдение имаше папка със записки, дебела около сантиметър. На най-горния лист пишеше само Екип за наблюдение „Чартър“. До него някой бе надраскал „309“, както и датата — 12 август 1993 година. Остатъкът от страницата бе празен.

Лявата стена на стаичката бе заета от рафтове, пълни с видеокасети. Имаше и монитор (без образ) и видеокасетофон, Фогел огледа устройството — включено, със заредена касета. Натисна бутона за пренавиване на лентата. Жуженето на малките моторчета изпълни стаята.

15.

— Стак? Събуди се, приятелче, аз съм!

Детектив Терънс Стак, вече просто Тери, дочу думите отдалеч, сякаш някой му ги бе прошепнал от другия край на улицата по време на буря.

— Тери… трябва да се събудиш. Не разполагаме с много време.

Този път ги чу от по-близо, почти над главата си.

Клепачите на Стак трепнаха и очите му се отвориха. Отначало не видя нищо, освен размазана белота, но с всяко примигване нещата ставаха все по-отчетливи. Мръсотия, сълзи и нещо засъхнало, кой знае какво, се посипаха от клепачите му. Стаята бавно дойде на фокус. Опита да се пресегне и да избърше очи, но ръцете му не помръдваха. Бяха неподвижни чак до раменете.

Извърна глава и се огледа. Когато зрението му се избистри, откри, че гледа към плота на масичката за карти в свободната спалня в дома си. Когато съумя да надигне очи, срещна погледа на Фаустино Брайър. Бившият му партньор седеше на стола срещу него, облечен със сив омачкан костюм, бяла официална риза и вратовръзка на сини райета — дрехи, с които Стак го бе виждал над две дузини пъти.

— Брайър?

Думата се изтръгна с усилие от гърлото му и успя да излезе през устните му, пресъхнали като шкурка.

Фаустино Брайър взе чаша вода и я поднесе към устата му.

— Пийни си. Беше в безсъзнание известно време.

Стак отпи, примлясквайки.

Брайър отдръпна чашата:

— Не толкова бързо. Нали искаш да остане долу, а не да се върне обратно?

Стак кимна.

Брайър му даде да пийне още малко.

Когато чашата се изпразни, Брайър я остави на масата. Върху устните му танцуваше усмивка.

Стак се взира в него безмълвно поне минута, сетне промълви:

— Ти си мъртъв.

Брайър се ухили. Облегна се назад, както винаги — предните крака на стола във въздуха, задните внимателно пазят равновесие. Стак все му разправяше, че един ден ще уцели стол, който ще се счупи под тежестта му, и че ще изглежда като пълен глупак, когато се приземи по задник на земята. Брайър обаче продължаваше да сяда така.

— Мъртъв ли съм?

Стак не можеш да помръдне краката си. Бяха неподвижни. Дори мърдането на главата му се удаваше с труд. Не чувстваше болка обаче, и това беше добре. Беше направо прекрасно.

Брайър се наведе напред:

— Няма да те лъжа, друже. Сърцето ти. Някоя друга бира в повече, хора, търчащи из дома ти, онзи твой лудешки галоп по стълбите… даде си малко повечко зор, отколкото трябва, и бушонът ти изгърмя. Знаеше, че така ще стане, нали? Малко са нещата, които могат да издържат след осемдесет и две години тормоз и злоупотреби. Често казано, дори съм изненадан, че тялото ти успя да навърти толкова километраж. Единствените неща, които те вардеха да не се разпаднеш, бяха бирата, храната за вкъщи от Дени и сушеното говеждо.

— Е, бирата не чак толкова. Не и към края.

— Достатъчно бе.

— Кога?

— Кога умря ли? Преди ден и половина — отвърна Брайър.

Стак огледа незаетата спалня, стените, покрити с веществени доказателства, събирани прилежно в продължение на двайсет години, кашоните по пода, мръсните прозорци и дебелия слой прах по ъглите.

— И това ли е всичко? Без бяла светлина? Без седефени порти? И старият ми партньор за придружител? Затова ли си тук? За да ме отведеш до отвъдното?

Брайър поклати глава:

— Тук съм, за да чуя за случая.

— Защо? Знаеш го наизуст.

— Искам да го чуя от теб като за последно. — Той махна с ръка. — Нали знаеш — добрите стари времена, това-онова…

Стак облиза устните си. Все още бяха пресъхнали. Очите му се спряха към чашата върху масата. Беше я пресушил преди минути, но вече отново бе пълна.

— Готин номер.

— Искаш ли още?

Стак кимна.

Брайър вдигна чашата и я поднесе към устата му. Когато водата свърши, я върна обратно.

— По-добре ли се чувстваш?

Стак кимна.

— Откъде да започна?

— Откъдето искаш.

— От момента на смъртта ти например?

— Кога точно се случи?

— Не помниш ли?

— Не точно.

Стак му разказа. Обясни му как е преследвал мъжа с черния понтиак до къщата на Милбърн Роуд № 62, докато Фогел е била по петите на онова хлапе Тач. Как някой го е гръмнал в главата.

— Експертите по балистика потвърдиха, че калибърът е бил 45. Изстрелът е дошъл от „Зиг-Зауер Р220“. Откриха пистолета. Някой го бе захвърлил в храстите. Нямаше отпечатъци.

— Но вярваш, че е бил човекът с черното GTO?

Стак сви рамене:

— Вероятно. Въпреки че откриха следи от гуми на шевролет между твоята кола и понтиака. Може би съвсем различни хора. Може и те да са били. Няма как да бъдем сигурни без повече информация.

Брайър отвори един от кашоните на пода до масата — онзи за къщата в Дормонт. Извади отвътре писмото на Ричард Нетълтън.

— Писано е от бащата на момичето, нали така?

— Аха. Беше у онова момче Тач, спомняш ли си? Ти ми даде копие.

Брайър се замисли.

— Нещата са ми малко мътни. — Той пусна писмото обратно в кашона. — Разкажи ми за хлапето Тач. Къде е сега?

— Знам ли. Фогел му изгуби дирите в Невада. Опитва се отново да го открие. Знаем обаче със сигурност, че е с момичето.

— Накъде мислиш, че са се запътили?

— Не мога да ти отговоря. — Стак огледа стаята. — Кои бяха тези хора с белите ванове? Какво направиха, след като…

— След като умря?

Стак кимна.

— Уби един от тях, нали?

— Гръмнах го през пода.

Брайър стисна устни.

— Точно така, през пода.

— Тук ли са още?

Брайър не отговори.

— Ако съм мъртъв и все още съм в къщата, мога ли да ги видя по някакъв начин?

— Имаш предвид, под формата на призрак?

— Аха. Предполагам.

— Искаш да летиш из собствения си дом като дух?

— Искам да разбера защо дойдоха тук. Какво търсеха.

Брайър се наведе напред, потропвайки леко с крака.

— За теб разследването свърши, Тери.

— Фогел все още е жива обаче — промърмори Стак.

— Къде е в момента?

— Нищи някаква следа. Някакво място, наречено „Чартър“, до Чадс Форд.

Брайър очевидно се изненада.

— Разкажи ми за „Чартър“.

Стак се опита да се пресегне за бележника си, който бе оставил до вратата, онзи с бележките за „Чартър“, но ръцете и краката му продължаваха да не му се подчиняват.

— Защо не мога да се движа?

— Мъртвите не се движат.

— Ти обаче мърдаш — изтъкна Стак. — А и главата ми, вратът, очите… се движат. Само ръцете и краката ми са замръзнали. Защо?

Брайър сви рамене.

— Неведоми са пътищата Божии, докато си жив, но като умреш, стават още по-неведоми, понеже всички задръжки падат. Нещата стават наистина откачени. — Облегна се назад. — Разкажи ми за „Чартър“.

Стак му каза за бележката, която Фогел откри в хотелската стая на Тач, и за връзките, които успя да направи с неколцина бивши служители.

— Белите ванове пристигнаха веднага след като започнах да звъня по телефоните — каза той. — Сигурно са били от „Чартър“. Всичко е свързано.

Брайър удари с длан по бюрото.

Стак подскочи.

Брайър се ухили:

— Съжалявам, приятелче, но почна да се отплесваш. Трябваше да те накарам да се съсредоточиш. — Той огледа стаята. — Всичко, което успя да научиш през годините, е в тази стая, така ли?

— По-голямата част — отвърна Стак. — Някои от официалните досиета са при Фогел в управлението. Останалото е тук.

Брайър се замисли.

Стак се намръщи:

— Не помниш ли? Ти продължи да се занимаваш със случая, след като се пенсионирах. При Фогел са твоите досиета.

— Нещата стават малко неясни, след като умреш — каза Брайър отново.

— Но аз все още помня. Понеже съм умрял наскоро ли?

Брайър не отговори. Облегна се назад и се залюля на стола.

— Какво знаеш за Дейвид Пикфорд?

— Кой?

— Дейвид Пикфорд.

— Никога не съм чувал за него — отвърна Стак.

— Той е прекрасен мъж.

— Добре.

— Най-прекрасният мъж.

Стак не отговори.

Брайър посегна към чашата, която бе отново пълна:

— Искаш ли още?

Въпреки че бе жаден, Стак поклати глава. Брайър остави чашата и се втренчи в него:

— Сигурен си, че освен информацията тук (и онова, с което разполага Фогел в управлението) няма друго? Никой друг няма копия? Не си разказвал на никого за онова, което си открил през всички тези години?

Стак каза „не“. Беше странно, понеже изобщо не искаше да отговаря на въпроса на Брайър. Думата обаче му се изплъзна.

Брайър се облегна назад и извъртя глава към вратата.

— Елате и вземете всичко! — изкрещя. — До последното късче хартия!

В стаята влязоха трима млади мъже, облечени в дълги бели тренчкоти, също като онзи, когото Стак беше застрелял. Двамина започнаха да изнасят кашоните, а третият засъбира всичко, окачено по стените.

— Какво става тук? — измънка Стак, обръщайки се към Брайър.

Брайър го нямаше. Вместо това до него седеше млад мъж с тъмна коса и още по-тъмни очи. Цялата лява страна на лицето му бе покрита с най-ужасяващия белег от изгаряне, който Стак бе виждал. Заболя го само докато го гледаше.

Стак отново опита да се изправи и отново не можа да помръдне. Погледна надолу и за пръв път от началото на разговора видя въжетата, които стягаха ръцете, краката и тялото му. Той се напъна, но не успя да ги разхлаби.

— Кой, по дяволите, си ти?

— Казвам се Дейвид Пикфорд.

— Ти си прекрасен мъж.

— Благодаря ти.

Стак сведе очи към чашата върху масата. Суха, мръсна, покрита с прах. Изглеждаше така, сякаш бе седяла празна с дни, вероятно от последния път, когато бе идвала Фогел. Никаква вода.

Мъжете в бяло продължаваха да изнасят всичко от стаята. Почти половината вече го нямаше.

Чу се звън. Дейвид бръкна във вътрешния си джоб и извади мобилен телефон. Погледна към дисплея, след което се обърна към Стак:

— Трябва да отговоря. Беше удоволствие да разговарям с теб. Сега ще заспиш.

Стак заспа.

Дейвид Пикфорд притисна телефона към ухото си и се извърна към ъгъла на стаята:

— Да.

През малкия говорител до него достигна тежкото дишане на Латрийс Оливър. Беше готов да се закълне, че подушва смрадта от устата ѝ през слушалката.

— Току-що ги изпуснахме в Уидби.

Дейвид прогони от съзнанието си образа на Оливър, която човърка изгнилия чукан на мястото на ръката си. Опита се да не мисли какво се случва в белязаното ѝ полумъртво тяло. Нямаше търпение да убие смотаната кучка.

— Аз нямаше да ги изпусна — отвърна той.

— Да, но не си тук, нали?

— Не мога да бъда навсякъде.

Оливър не му обърна внимание.

— Едуард Тач, Ками Брадъртън, Далтън, Стела и момчето вече са заедно.

— Бяхме разположили хора на фериботния терминал, а ти пое по Дисепшън Пас. Как са минали покрай вас?

— Оказа се, че Едуард Тач има хидроплан, прибран в скрит док в подножието на онази скала под къщата му. Успяхме да ги видим как отлитат от протока Пюджет, когато пристигахме.

— Хидроплан? Как може да не знаем нищо за хидроплан?

Оливър не отговори.

Дейвид Пикфорд се облегна на стената и забарабани с пръсти по перваза на прозореца.

— Като се замисля, няма значение. Знаем накъде са се насочили.

Оливър си пое още веднъж шумно въздух.

— Какво искаш да направя с къщата?

Дейвид сви рамене. Отговорът бе очеваден.

— Вземи всичко полезно и изгори останалото. Изгори всичко. — Помисли малко и добави: — Колата на Далтън там ли е още? Онова GTO?

— Да.

— Искам тази кола. Намери някой да я докара дотук. Останалото изгори.

— Добре.

— Когато приключиш, вземи някой от самолетите на „Чартър“ и ела. Имам нужда от теб тук.

— Почти приключих — каза Оливър.

— Аха. Почти.

16.

Къщата на баща ми на остров Уидби бе на върха на висока скала, гледаща към протока Пюджет. Скоро след като приключих с телефонното обаждане, увихме Стела в плътно одеяло, за да мога да я нося. Чантите ни бяха преметнати през раменете ми. Проповедника носеше Хобсън, който продължаваше да се гърчи, овързан здраво с въжета. Ками и дъщеря ѝ вървяха след нас, мъкнеха своя багаж и от време на време хвърляха нервни погледи към Хобсън. Баща ми вървеше най-отпред. Израненото му тяло се бореше за всяка крачка. Не бе взел нищо от къщата. Каза, че имал приготвен сак за спешни случаи, който го чакал долу.

Последвахме го по една паянтова стълба, чиито дървени стъпала бяха прикрепени към скалата със здрави метални болтове и анкери. В края ѝ върху бетонни пилони, потънали в пясъка на малък усамотен плаж, се издигаше нещо, което приличаше на навес за лодки. Бях се настроил да видя вътре някаква моторница или нещо подобно, така че когато баща ми отвори вратата и пред очите ми изникна самолет на големи поплавъци, мисля, че бях също толкова изненадан, колкото и всички останали.

— „Чесна Караван 208“. Купих го няколко години след като изкарах разрешително за пилот, най-вече за да стигам и да се връщам от континента по-бързо. Лети на прилични разстояния, така че няма да могат да ни преследват. Ако държа малка височина, ще минем и без летателен план.

Проповедника обиколи самолета, като прокара ръка по крилата му.

— Това нещо е доста голямо. Можем да вземем и оръжията.

— Както казах и в къщата, не става въпрос за пространство, става въпрос за тегло. Всеки килограм, който качим в самолета, намалява разстоянието, което ще можем да изминем. А това са километри, които не може да си позволим да загубим. Ако спрем да презаредим, ще се окажем в някоя база данни, която лесно може да бъде хакната и да бъдем проследени. Пътуването е еднопосочно.

— Докъде?

Оказа се, че отиваме в Девил’с Лейк33, Северна Дакота. Баща ми бе прав — когато се приводнихме, в резервоарите бяха останали само изпарения. Полетът отне почти седем часа. Баща ми бе махнал двете пътнически седалки и му бях благодарен. Двамата с Проповедника поставихме Стела в задната част на самолета на пода, загъната в одеялото си, за да може да си почива. Тя се размърда на няколко пъти по време на полета, но се събуди само веднъж. Когато ѝ казах къде сме, тя само кимна и се унесе отново. След около час полет Проповедника завърза очите на Хобсън. След като вече не виждаше Ками, той спря да се гърчи и се върна към послушното си състояние, в което бе, докато се возеше в колата ни. За по-сигурно решихме да оставим ръцете и краката му вързани.

Баща ми приводни хидроплана върху езерото с опитната ръка на ветеран. Замислих се за всички неща, които не знаех за този човек. Бяха минали двайсет години, през които не го бях виждал. Предположих, че умението да пилотира самолет е само една от множеството му тайни.

Той направи няколко маневри в северната част на езерото и внимателно приближи самолета до дълъг док. Проповедника отвори вратата и улови въжето. Изскочих навън и му хвърлих второто въже, което открих навито в голям пластмасов контейнер, прикрепен към дъските на пристана. С помощта на отсечените инструкции на баща ми успяхме да завържем хидроплана.

Докът водеше към добре поддържана морава върху лек склон, зад която се издигаха две постройки — малка къщичка от дървени трупи и голяма метална барака. Баща ми каза, че е купил имота преди десетина години, но рядко е отсядал тук. Плащал на някакъв човек да се грижи за мястото през останалото време. Нямах представа как би могъл да си позволи всички тези неща и възнамерявах да го питам, щом пристигнехме, но засега въпросите трябваше да почакат.

Аз носех Стела. Проповедника бе прегърнал спящата Дарби, а Ками вървеше до него. Последвахме баща ми, който се приближи до бараката и въведе някакъв код на цифровата клавиатура до вратата. Тя се отвори с гръмко бръмчене. Лампите светнаха автоматично. Вътре имаше три бели джипа „Кадилак Ескалейд“, от чиито предни капаци висяха кабели.

— Заредени са и са вързани към зарядни устройства, за да не се изтощят акумулаторите. В жабките има пари в брой. Би трябвало да ни закарат безпроблемно там, където отиваме.

— Защо бели? — попита Проповедника.

— Няма да търсят бели превозни средства. Така се смесват с техните — отвърна баща ми, като повтаряше онова, което Стела ми бе казала преди цяла вечност.

Проповедника подкара първия джип, в който се качиха баща ми, Ками и Дарби. Аз седнах зад волана на втория. На седалката до мен бе Хобсън, а спящата Стела бе сложена да легне на задната седалка.

Пътешествието ни щеше да завърши там, където бе започнало. С всеки изминат километър усещах как Питсбърг се приближава.

17.

Рийд Мильоре ни чакаше в началото на пътя, водещ към „Пещта на Кери“. В ръцете си държеше полуавтоматична пушка „Colt AR-15“, достъпна само за органите на реда. Двама други, непознати за мен, се бяха подпрели на черния джип, паркиран два-три метра по-назад по средата на шосето. И тримата ни изгледаха внимателно, докато се приближавахме, особено Рийд — очите му нервно се мятаха от Хобсън към Проповедника и Ками в джипа зад мен. Приближи се към отворения ми прозорец с пушка, насочена надолу. През дясната страна на лицето му минаваше пресен белег.

— Какво ти се е случило? — попитах.

Той не отговори и се взря в седящия до мен Хобсън — овързан и с превръзка на очите.

— Кой е този, Тач? Дънк не каза нищо за отвличане. Бях вързал ръцете и краката на Хобсън отново последния път, когато спирахме да заредим бензин.

— Дънк знае.

— И да знае, не ми е казал нищо. Не ми харесва. Ама никак.

Стела изстена от задната седалка. Рийд се наведе по-близо:

— Това тя ли е?

Не отговорих.

— Какво ѝ е?

Беше мой ред да не обръщам внимание на въпросите му.

— Къде е Дънк?

Рийд отстъпи от джипа и посочи с дулото на пушката си към старата стоманолеярна.

— Паркирай там, където бяхме спрели преди няколко седмици. Доменна пещ № 7. Той е вътре.

Включих на скорост и подкарах към огромното метално чудовище.

Спрях на почти същото място като преди и изключих двигателя.

Проповедника отби зад мен и също спря. Излезе от джипа и огледа сградите, платформите и хората, които бавно крачеха сред тях и не сваляха очи от полята наоколо.

— Сигурен ли си? — каза той тихо.

— Никак даже.

Отстрани на тухлената постройка се показа момиче на не повече от 16-17 години, което също като Рийд носеше AR-15. Двете ѝ ръце и половината шия бяха покрити с цветни татуировки на змии. Под брадичката ѝ се виждаше отворената уста на кралска кобра, готова да атакува. Изрече нещо в една малка радиостанция „Моторола“, преди да я прибере в джоба на зеленото си армейско яке.

— Казвам се Адела Фрик. Елате с мен.

— Къде е Дънк?

— След малко. Първо трябва да ви настаним. — Тя хвърли бърз поглед към Стела. — Доведете я. Другите също.

Проповедника ме погледна несигурно. Единственото, което можех да направя, бе да кимна.

Адела ни поведе из тухлената постройка. Тръгнахме по един дълъг и широк коридор. От тавана капеше ръждива вода, която се събираше на локвички по пода. Стените около нас блестяха от влагата. В ъглите спяха отдавна изоставени машини, захвърлени тук, за да умрат спокойно. Мъжете и жените, които работеха за Дънк (бандити, бегълци, бездомници — наистина не знам по какъв начин бих могъл да ги опиша) ни наблюдаваха безмълвно. Двайсет, трийсет, може би и повече. Бяха навсякъде. Най-младите изглеждаха на не повече от 12 години, а най-възрастният, когото видях — мъж с избелял работнически гащеризон, — бе към края на петдесетте.

Качихме се по едно стълбище на втория етаж, след което поехме по платформа, над която имаше табела с надпис „СПАЛНИ ПОМЕЩЕНИЯ“.

Ръката на Стела бе преметната през рамото ми. Въпреки че не се бе събудила напълно, можеше да върви сама, без да се налага да я нося. Независимо от това дългата разходка бе изморителна, затова, когато влязохме в някаква голяма стая с редици двуетажни легла, долепени до стените, въздъхнах с облекчение. Стела не бе обелила и дума вече повече от ден. Дишането ѝ бе плашещо затруднено и от всяка пора на тялото ѝ се лееше пот. Настаних я на едно от леглата в дъното и тя се сви на кълбо с лице към стената.

Проповедника накара Хобсън да седне на един от столовете. Все още бе с превръзка на очите и не помръдваше.

Ками помогна на Дарби да се настани на едно от останалите легла. Очите на малкото момиче бяха полузатворени. От доста време насам се мъчеше да не заспи. Унесе се още в мига, в който главата ѝ се отпусна върху възглавницата. Баща ми се стовари върху един от другите кревати. Белезите по лицето му бяха станали тъмнолилави. Той изпъшка и се завъртя на една страна, за да щади счупените си ребра.

— Ела с мен — каза Адела. — Ще те заведа при него.

Когато Проповедника понечи да ни последва, тя спря на прага, без да се обръща:

— Само Тач.

— Дума да не става! — Отсече Проповедника. — Все още не съм сигурен, че изобщо трябва да останем.

Ками ме погледна:

— Вземи го с теб. Втори чифт очи няма да ти навреди.

Адела тръгна по коридора:

— Добре де, все тая. Само побързайте.

Преди десет дни, когато се видях с Дънк тук, останах с впечатлението, че той и хората му просто са заели мястото за ден — разпънали са лагера в онази първа сграда и са се омели скоро след като си тръгнах. Сега, докато вървяхме с Адела навътре из стоманолеярната, осъзнах, че въобще не е така. Дънк бе превърнал мястото в свой офис и щабквартира. Ръководеше бизнеса си оттук. И го ръководеше с помощта на малка армия.

Всички бяха въоръжени.

По-голямата част от хората имаха повече от един пистолет.

Помислих си за онова, което Брайър и детектив Хортън ми бяха казали преди години в болницата. Нямаха и представа колко мащабно се бе разраснала организацията на Дънк.

Не забелязах наркотици. Нито някой, който да се дрогира. Доколкото познавах Дънк (или поне доколкото познавах някогашния Дънк), беше достатъчно умен, за да държи тази гадост далеч от мястото, където работи. Предполагах, че си играе на „тука има, тука нема“ и мести стоката из града по-бързо, отколкото ченгетата успяват да я проследят. Честно казано, не ми пукаше. Единствената ми грижа бе да опазя Стела жива.

Навсякъде, откъдето минехме, хората ни зяпаха, а когато погледите ни се срещаха, извръщаха очи и си шепнеха.

Адела ни заведе в бившата офис сграда на „Пещта на Кери“ — десетки кабинети, по-голямата част от които изоставени. Дънк беше в най-просторния — последната врата вляво. Когато Адела ни въведе вътре, го заварихме прав в далечния ъгъл, с притиснат до ухото мобилен телефон, прехвърлил по-голямата част от тежестта си върху бастуна и отправил поглед навън през мръсните прозорци.

Той се обърна и тръгна към нас, като се опираше на бастуна. Когато приключи с разговора, затвори и ми подаде телефона:

— Ще го подържиш ли малко? Понеже съм сакат, понякога не ми стигат ръцете.

Поех апарата.

Дънк вдигна бастуна си и заби сребърната дръжка в стомаха на Проповедника. Той се преви и юмрукът на Дънк се стрелна напред и срещна носа му. Чух как костта изхрущя, докато Проповедника залиташе назад.

— Счупи ми носа през 1992 година, арогантно копеле. Чаках шест години, за да ти го върна.

Двама от хората на Дънк изскочиха от коридора и сграбчиха ръцете на Проповедника, преди да отвърне на удара. Застанаха от двете му страни, докато Дънк вадеше бяла кърпичка от джоба си и му я подаваше:

— Сега сме квит!

Проповедника кимна, освободи се от хватката на двамата, взе кърпичката и я притисна към носа си.

— Квит сме — измърмори, килнал глава назад, за да спре кръвта.

Поклатих глава. Нямахме време за подобни мачовщини.

— Скоро ще са тук. Готов ли си?

Дънк се подпря на бастуна и се приближи към прозореца.

— Не си достатъчно внимателен, Тач. Вече са тук. И, да, готови сме.

— Какво? — възкликна Проповедника.

Дънк посочи на запад:

— Погледни до дърветата. Два бели вана, паркирани на Уитакър. Първият пристигна десет минути след вас. Вторият — преди малко.

— Невъзможно е да са ни проследили. Казвал ли си на някого, че идваме?

Дънк поклати глава:

— Само на Рийд, Буцата и Адела, а те не говорят с никого, освен с мен. Явно обаче се е разчуло. Няма какво да направим по въпроса.

— Някой ги е предупредил — каза Проповедника. Сетих се за телефонното обаждане до Фогел от къщата на баща ми в Уидби.

Двамата мъже се спряха на прага. Когато се извърнах към тях, те продължиха по коридора.

— Защо всички постоянно ме зяпат?

— Клюки — отвърна Дънк. — Всички чуха за шоуто, което си спретнахте с Рийд предния път. Предполагам, че се надяват на бис.

Проповедника се намръщи.

— За какво става въпрос?

Дънк ме плесна по гърба:

— На моето момче тук му излезе късметът в една откачена игра на руска рулетка. Не ти ли е разказвал?

Очите на Проповедника се присвиха.

— Не, не е.

— Е, ами какво да ти кажа — на твое място не бих се закачал с него — отвърна Дънк. — Младежът отблъсква неприятностите както Супермен — куршумите.

Проповедника, който продължаваше да стиска носа си с кърпичката, смени темата:

— Как стои въпросът със защитата на това място?

Дънк се приближи към прозореца:

— Разполагам със сто и шест души тук. Всички въоръжени. Също и съгледвачи в града. Ако някой се опита да припари насам в бяло превозно средство, ще бъде посрещнат от дузина оръжия. Едно шосе за насам, едно шосе за излизане, река Мононгахела ни пази гърба, а около нас навсякъде са открити пространства. Виждаш ли онази редица дървета? Разположил съм там хора, които наблюдават всеки сантиметър. Има два жп коловоза и едно дълбоко дере между дърветата и територията на стоманолеярната. Няма начин да стигнат дотук с автомобили, а ако по някакво чудо се доберат пеша, ще са твърде бавни и ще успеем да ги изловим, преди дори да приближат до която и да е сграда. Всички тези хълмове наоколо, изоставените машинарии тук — мястото е пълно с укрития и съм разположил хора във всяко. Подсигурил съм периметъра. Ще трябва да се спуснат с парашути, за да имат някакъв шанс. Ако все пак по чудо успеят да минат през външната ни линия на защита, ще се оттеглим в стоманолеярната. Шибаното нещо е цял лабиринт, а моите хора са тренирали тук с години. Ще ги изколим като добитък.

— Колко време имаме, след като започне престрелката, докато се довлекат ченгетата? — попита Проповедника.

Дънк се засмя:

— Че кои според теб са съгледвачите ми в града? Нашите униформени приятелчета, разбира се. Няма нужда да се тревожиш за тях. А и ние сме прекалено отдалечени от цивилизацията. Направихме си стрелбище преди две години и още никой не е докладвал на полицията за изстрели. Звукът не се разнася чак толкова далеч. Ако цялото нещо прерасне в Трета световна война, никой няма да дойде да ни помага и никой няма да дойде да ни пречи. Напълно сами сме.

— Да се надяваме, че няма да се стига дотам — казах тихо аз.

Нещо в очите на Дънк ми подсказа, че всъщност се надява да се случи именно това. Той прекоси стаята и спря пред един дървен сандък:

— Имам и План „Б“, относно онзи Дейвид, за когото спомена.

Той повдигна капака и ми подаде чифт слушалки, които покриват цялото ухо.

— Сдобих се с цял камион от тези сладурчета през януари. Бяха на път от фабриката в Масачузетс към изложението на потребителска електроника във Вегас. Няма да се появят на пазара поне още година, затова си ги пазя.

— „Тих комфорт“ на „Боуз“? — попитах аз, след като прочетох надписа на кутията.

— Шумопотискащи слушалки — отвърна Дънк. — Слагаш ги, натискаш копчето и те блокират целия шум наоколо. Пикфорд може да крещи, докато си съдере задника от зор, и пак няма да чуеш нищо. — Той извади една радиостанция „Моторола“ от джоба си и включи висящия от слушалките кабел към нея. — Комуникираме си ето с тези нещица. Останалият шум ще бъде заглушен. Ще се чуваме един друг, но няма да доловим нищо, излязло от устата на Дейвид.

Когато се обадих на Дънк от къщата на баща ми в Уидби, бях сложил съвестта си на пауза. Дори по-скоро я бях заключил в някаква студена стая дълбоко в най-отдалечените кътчета на мозъка си. Знаех си, че е замесен в ужасни неща и като го помоля за помощ, ще се озова право в средата на въпросните. Когато каза, че се е „сдобил“ със слушалките, и за миг не си въобразих, че е платил за тях, и се насилих да не мисля за шофьора на онзи камион и какво се е случило с него. Със сигурност не можех да мисля за Герди. Нито за останалите от „Закусвалнята на Крендал“. Когато подобна мисъл изникнеше в съзнанието ми, се мъчех да мисля за Стела, за хората с мен, за онези, които трябваше да опазя живи днес, не за онези, които не можех да върна от миналото си. Щях да скърбя за тях отново утре. Казах си, че Дънк ми е приятел още от детските години. Бе ми помогнал, когато леля ми умираше от рак — никой друг не ми подаде ръка.

Когато му се обадих и го помолих за помощ, не мога да кажа, че продадох душата си, но и ще излъжа, ако не се почувствах така, сякаш съм подписал договор за краткосрочен наем с дявола. Когато всичко приключеше, щях да намеря начин да изчистя съвестта си. Или поне така си казвах. Макар да бях сигурен, че ще търкам полепналата по нея мръсотия през целия си живот. Някои петна остават завинаги.

Телефонът на Дънк иззвъня.

Когато затвори, той отново се приближи към прозореца:

— Още два бели вана пристигнаха. Вече са общо четири. Един от моите се приближил, а те се разпръснали и се прегрупирали по-назад.

Проповедника махна кърпичката от носа си. Кървенето бе спряло. Носът му беше подут, но не приличаше на счупен.

— Ако вярват, че всички сме тук — каза, — може би ще се опитат да атакуват тази нощ, а може и да ни изчакат ние да предприемем първия ход. Няма как да сме сигурни.

— Така или иначе сме готови. — Дънк се върна при кашона. — Адела спомена, че оттатък има още четирима от вашите, нали? Ето…

Той ми подаде шест кутии със слушалки.

— … батериите са в кутиите. Издържат около четиресет часа. Ако ни потрябват, имаме и запаси. Вземете тези и ги дръжте близо. Трябва да се видя с помощниците си.

— Сигурен ли си, че искаш да се забъркаш в това? — попитах. — Може да не е добре за теб.

Дънк се усмихна. Забелязах, че в лявата страна на устата му липсва един зъб.

— Ти ми спаси живота. Издърпа ме от онзи пожар. Как бих могъл да ти откажа? — Той понижи глас: — Знам, че още имаш съмнения за онова, което се случи. Знам, че не ми вярваш, и съм се примирил. Надявам се, че един ден и ти ще се примириш. Не те подведох тогава, няма да те подведа и сега. Ти си мой брат, пич. Ти си моето семейство.

Не знаех какво да отговоря, затова само кимнах.

Той се наведе по-близо:

— Може ли да я видя? Сигурно е страхотна, нали?

18.

Дънк каза, че след като инструктира хората си, ще се отбие в спалното. Може би след час.

Докато Адела ни водеше обратно, Проповедника прошепна:

— Ще гръмна малкото леке.

— Няма да си първият — отвърнах му.

Някой бе оставил храна, докато ни нямаше. На една от масите имаше кошница с плодове, няколко торбички с логото на „Макдоналдс“, стек минерална вода и полуизядена пица.

Дарби впи поглед в нас, когато влязохме в стаята. Цялата ѝ уста бе изпоцапана с доматен сос. Баща ми още спеше. Хобсън седеше на стола, където го бяхме оставили, все още с превръзка на очите.

Стела не се виждаше никъде.

От задната врата излезе Ками, погледна ни и кимна към мен:

— Слава Богу, най-накрая! Ела…

Проповедника тръгна след мен. Казах му да стои там и да хапне нещо.

Ками ме заведе до банята. Чух как водата тече някъде отзад.

Стела бе седнала на пода под душа. Коленете ѝ бяха придърпани към брадичката. Беше напълно облечена. Лицето ѝ бе заровено в ръцете ѝ. Врялата вода, от която се издигаше пара, се лееше върху нея. Трепереше ужасно.

Обърнах се към Ками:

— Донеси ми латексовите ръкавици.

Тя притича и миг по-късно ми ги подаде. Сложих един чифт и приклекнах.

— Стела? Какво да направя?

Тя си пое въздух и се помъчи да каже нещо, но от устните ѝ излезе само накъсана въздишка.

— Студено ли ти е? Горещо ли ти е? Имаш ли треска?

— 3… з… замръзвам — заекна тя.

Лявата ръкавица все още бе върху ръката ѝ, но дясната бе захвърлена в ъгъла на банята. Пръстите ѝ се свиваха в юмрук, отпускаха се, отново се свиваха и така до безкрай.

„Не се приближавай“, прошепнах само с устни към Ками.

Тя кимна и отстъпи.

Пресегнах се и с ръка в латексова ръкавица отметнах косата на Стела върху раменете ѝ. Главата ѝ се извърна светкавично към мен. Погледът ѝ беше като на див звяр. Очите ѝ бяха разширени и кръвясали — отнесени и същевременно впити в мен.

— Трябва… да… се… махнеш.

Думите се отрониха от устните ѝ като ръмжене. Гласът ѝ бе дълбок и не приличаше на нейния. Пое си няколко пъти дълбоко въздух през устата, след което зарови отново лице между коленете си и ги придърпа по-плътно към тялото си.

Наведох се по-близо. Бях подгизнал. Кожата ми бе почервеняла от врялата вода, изливаща се върху мен. Не ми пукаше.

— Трябва да се бориш, Стела. По-силна си от него. Можеш да го надвиеш.

— Върви си! — изкрещя тя. — Махни се от мен!

— Няма.

Дясната ѝ ръка — онази без ръкавица — се изстреля напред и се вкопчи в моята точно под лакътя.

Бях облечен със суичър. Кожата ѝ не докосна моята, но в мига, в който осъзна какво е направила, тя ме пусна и се долепи до стената. Приличаше на малко дете — крехка, уплашена до смърт и отчаяна.

Без да свалям очи от нея, се обърнах към Ками:

— На масата има кошница с плодове. Видях я, когато влязохме. Можеш ли да ми я донесеш?

— Шегуваш ли се?

— Моля те.

Ками прибели очи, сви рамене и тръгна към спалното. Върна се след минутка с кошницата.

— Не мисля, че е гладна.

Оставих кошницата на пода между нас и взех голямата червена ябълка, която бе най-отгоре. Подадох я на Стела:

— Вземи я.

Стела вдигна очи, пресегна се колебливо с дясната си ръка и обви треперещите си пръсти около ябълката. Палецът и показалецът ѝ преминаха направо през сочния плод и се допряха, все едно между тях нямаше нищо — червената кора и жълтеникавата сърцевина под нея почерняха и се разпаднаха за части от секундата. Юмрукът на Стела се затвори на мястото, където допреди малко бе ябълката, която се свлече на пода на скашкана купчинка.

— Ама че работа! — прошепна Ками зад мен.

Подадох на Стела банан. Той последва съдбата на ябълката — съсухрен, изгнил, целият живот изцеден от него с едно-единствено докосване.

Дадох ѝ портокал.

И още една ябълка.

Половината кошница се изпразни, преди дишането на Стела да се поуспокои. Когато ѝ подадох шестата или седмата поред ябълка, отне цели двайсет секунди, преди плодът да умре като останалите.

— По-добре… — изрече тихо Стела.

Погледнах Ками, която все още висеше над главата ми:

— Ще ни оставиш ли за минутка?

— Трябва да я вържем. Като Хобсън.

— Няма да я връзваме.

Ками въздъхна и излезе от банята. Спрях душа, помогнах на Стела да се изправи и я увих в пухкава бяла хавлия.

— Благодаря ти, Пип. Благодаря ти, че си… ти.

Понижих глас:

— Някой се обади на „Чартър“ от къщата на баща ми.

Досега не бяхме оставали сами. Сега за пръв път ми се удаваше възможност да споделя с нея. И първият път от доста дни насам, когато беше достатъчно адекватна, за да разбере какво ѝ казвам.

— Какво?!

— И това не е най-лошото. — Разказах ѝ как Фогел бе натиснала бутона за повторно набиране и за онова, което ми съобщи. Как бях при баща ми в бараката за дърва и не знаех кой е позвънил на „Чартър“. — Може да е всеки от тях.

— Хобсън беше вързан, нали? Не е и баща ти. Остават Ками и онзи тип, Проповедника. — Стела се огледа, очевидно за пръв път: — Къде се намираме?

— Не си ли спомняш как тръгнахме от Уидби?

Тя поклати глава.

Разказах ѝ за второто обаждане от скривалището на баща ми. За хидроплана. За пътуването от Девил’с Лейк обратно до Питсбърг.

Тя ме изслуша, без да ме прекъсва. Накрая попита:

— Коя дата е днес?

— 13 август.

Тя зяпна учудено.

— Пет дни — промълви. — Никога досега не съм издържала пет дни.

Въпреки че плодовете помогнаха донякъде, Стела все още бе смъртно бледа. Очите ѝ бяха хлътнали и зачервени. Когато видях, че не я държат краката, я хванах през хавлията и ѝ помогнах да се изправи.

— Не трябва да съм близо до останалите — прошепна тя. — Можеш ли да примъкнеш едно от леглата тук?

— Сигурна ли си?

Тя кимна.

— Така ще е по-безопасно за всички.

Използвайки хавлията като преграда, ѝ помогнах да стигне до една алуминиева пейка, за да седне.

— Изчакай тук.

Върнах се в спалното и взех торбата ѝ, едно от походните легла и дебела завивка, която открих сгъната върху един от другите кревати. Баща ми се бе събудил. Всички ме наблюдаваха втренчено, но не казаха нищо.

Разпънах леглото в една малка ниша до шкафчетата в съблекалнята.

Краката на Стела бяха като гумени. Страхувах се, че ще се преплетат под нея, но тя все пак стигна до леглото.

Съблече мокрите си дрехи, хвърли ги на пода и облече рокля с дълги ръкави, която бях открил в чантата ѝ.

Бях взел от душа подгизналите ѝ черни ръкавици, но когато ѝ ги подадох, тя сбърчи нос:

— Гнусни са. Трябва да ги изпера като хората.

Кутията с латексовите ръкавици все още бе на земята до мен. Вдигнах я и извадих един чифт:

— Ето. Не са чак толкова стилни, но поне са сухи.

Тя си ги сложи, сгуши се в леглото и се зави плътно с одеялото.

— Всичко скоро ще свърши, Пип.

И заспа. Поне в този момент изглеждаше спокойна.

Изпрах черните ръкавици в мивката, като използвах малко течен сапун, и ги сложих на закачалката за хавлиите да изсъхнат.

Преди да я оставя да си почива, преместих останалите плодове по-близо до нея, за да може да ги достигне лесно, и отметнах мократа ѝ коса от лицето.

Свалих латексовите ръкавици и се върнах при другите.

Ками седеше до дъщеря си и я наблюдаваше как оцветява книжка с картинки. Изгледа ме уморено. Проповедника се бе надвесил над маса, отрупана с оръжия, заедно с двама от хората на Дънк — имаше всичко от AR-15 до пистолети и ножове. Беше добавил и собствените си оръжия заедно с разопакованите и готови за употреба слушалки.

Хобсън седеше на един стол. Превръзката от очите му бе свалена. Баща ми бе седнал срещу него, а между двамата бе сложена стара дървена щайга, върху която имаше бутилка „Йегермайстер“. Ръцете на Хобсън бяха развързани. И двамата поднасяха чашки към устата си и отпиваха. Забелязах още една чашка на пода до Ками, както и една празна в ръката на Проповедника.

— Пиете точно сега? Защо е развързан?

— Искаш ли и ти да удариш едно? — каза баща ми, докато пълнеше чашата на Хобсън и своята.

— Не, разбира се.

Поради неизвестна причина това накара всички да се вторачат в мен.

Баща ми килна глава настрани. През последните няколко дни нараняванията по лицето му бяха минали през какви ли не цветове — от червено и пурпурно до синьо и черно. В момента изглеждаха жълти и зелени. Отокът около очите му бе спаднал и в момента и двете бяха отворени.

— Нямаш ли нужда от питие?

Замислих се. Само преди няколко дни бих се метнал към бутилката и бих гаврътнал съдържанието ѝ на екс. След години къркане с всичките му екстри — тремори, неустоима жажда, зависимост като цяло — алкохолът се бе превърнал в необходимост за мен. Като водата и храната. Не можех да оцелея без него. Но сега…

— От дни насам нямам нужда от питие. Добре съм.

И наистина бях добре. Ръцете ми не трепереха. Не бях замаян. Не копнеех за чашка. Също както при глада на Стела, най-вероятно бе временно явление, но бях благодарен и на това.

Баща ми глътна съдържанието на чашката си на един дъх и я остави върху щайгата.

— Зависимостта към алкохола е един от страничните ефекти на онази ваксина. Никой от нас не пиеше преди, но след като ни я поставиха, отидохме заедно на бар да полеем новопридобитото си богатство. След няколко дни осъзнахме, че сме се пристрастили към алкохола. Не можехме да не пием. Хората от „Чартър“ казаха, че е просто страничен ефект, който скоро ще отшуми. Нещо, свързано с метаболизма. Странното е, че никой от нас не можеше да се напие. Можехме, ако се насилим, но в повечето случаи алкохолът не ни действаше — само ни предпазваше от симптомите на отнемането. След като се роди, „Чартър“ проведоха поредица кръвни тестове и заключиха, че най-вероятно ще страдаш от същата зависимост, когато пораснеш. Всички деца бяха обречени.

Хобсън бавно надигна чашата си и отпи. Когато се изпразни, я подаде на баща ми и изтри устните си с опакото на дланта.

— Добре, всичко е чудесно, но не обяснява защо той е развързан.

— Ела — каза баща ми. — Ще ти покажа.

Приближих се към тях.

Баща ми се наведе към Хобсън:

— Какво ти каза Дейвид Пикфорд?

— Да отида в къщата на Ками и да ѝ кажа „здрасти“ от него, след което да я убия. Да я застрелям. Също така каза, че обича Стела и разчиства цялата тази бъркотия заради нея. Все едно никога не се е случвала.

— Но ти вече не искаш да нараниш Ками, нали? — попита баща ми.

Хобсън поклати глава.

— И разбираш, че няма нужда да правиш онова, което ти е разпоредил Дейвид Пикфорд? Имаш собствена воля?

— Откаченото малко изчадие се опита да се намърда в главата ми. Ако ще гърмя някого, със сигурност ще е той — каза Хобсън и кимна към чашката си: — Налей още едно.

Баща ми му сипа и попита:

— Значи Ками не я грози опасност?

Хобсън отпи и се обърна към Ками:

— Съжалявам, Камс. Нали не ми се сърдиш?

Ками се усмихна:

— Не ме убивай и аз няма да те убия. Мисля, че се споразумяхме. Така е много по-добре.

Баща ми се извърна към мен:

— „Внушенията“ на Дейвид се превръщат в необходимост за човека, на когото ги е казал, но не са задължителни. Можеш да разубедиш човек да не прави онова, което му е наредено, ако се изразяваш правилно и успееш да пробиеш през внушението. Мисля, че алкохолът помага на процеса да се ускори, да мине директно през подсъзнанието, но не мога да твърдя със стопроцентова сигурност. — Той погледна отново към Хобсън: — Може ли да ти имаме доверие и да ти дадем оръжие?

Няма да излъжа, ако кажа, че когато Хобсън тръгна към масата до Проповедника и Адела и взе оттам някаква далекобойна пушка, само на два-три метра от Ками и дъщеря ѝ, напрежението в стаята можеше да бъде усетено чисто физически. Дори самият Хобсън беше нервен. Единственият човек, който видимо не се притесняваше, беше самата Ками.

Тя му се усмихна и кимна към кутийката с боеприпаси в ъгъла на масата:

— .444 Марлин. Може да свалиш мечка гризли с тези хубавци.

Хобсън зареди пушката с тренирано движение, насочи я към стената и погледна през мерника.

— Не е лошо. Ще свърши работа. — Той се извърна към Адела и Проповедника: — Къде да отида?

Адела му подхвърли една портативна радиостанция и кимна към един от хората на Дънк, застанал пред вратата:

— Кортес ще те съпроводи до покрива. Може да помагаш да покрием горите. Повечето от хората ни се оправят със стрелбата от близко разстояние, но снайперистите ни са кът.

Хобсън кимна, пъхна кутията с амуниции в джоба си, взе чифт слушалки, намигна на Ками и тръгна по коридора заедно с онзи, когото бяха нарекли Кортес.

Когато изчезна, баща ми се обърна към мен:

— Трябва да си поговорим за приятелката ти, Джак.

— Няма за какво да говорим.

— Може да ни избие всичките. Не се контролира и състоянието ѝ се влошава с всяка минута — обади се Ками. — Имам дъщеря, за която трябва да мисля. Трябва да я обезвредим.

— Стела няма да нарани никого. Ако чак толкова искате да си говорим, хайде да обсъдим кой се обади на „Чартър“ от Уидби. Вече са тук. Стигнаха едва ли не по едно и също време с нас. Почвам да се чудя дали някой не им снася информация. Детектив Фогел каза, че онзи, който се е обадил, е казал на „Чартър“ къде сме. Стела беше припаднала. Баща ми и Хобсън бяха вързани. Оставате ти и Проповедника.

— Откъде знаеш, че твоята детективка е казала истината?

— Ти ли беше?

— Не, не съм била аз — натърти Ками. — И вярвам на Проповедника. И той не е бил.

— Тогава кой?

Дарби вдигна поглед от книжката си за оцветяване, след което отново се зае с недовършената рисунка на Спонджбоб.

Ками се намръщи:

— Беше с мен през цялото време и не може да говори. Няма представа какво е „Чартър“ и ти гарантирам, че не знае телефона им. Не я гледай така. Избий си го от главата веднага.

Радиостанцията на Адела изпука:

— Адела, качи се на покрива. Вановете вече са дванайсет.

Проповедника, който мълча през цялото време, взе една радиостанция, чифт слушалки, амуниции за своя „Валтер“ и една щурмова пушка.

— Никой от нас не се е обаждал, хлапе. Зарежи тия глупави теории на конспирацията. Имаме работа за вършене. Отивам с Адела. — Той метна една радиостанция на Ками. — Ако ти потрябвам, обади се. Ще дойда веднага. Разбра ли?

Ками остави радиостанцията между нея и Дарби и кимна.

След като Проповедника и Адела излязоха, баща ми се обърна отново към мен:

— Ако искаш да знаеш, Ричард и Ема също се бояха от нея. От Стела. Не можеше да нарани тях — вероятно нещо на генетична основа, но те много добре знаеха какво е способна да причини на всеки друг. В един момент Ричард ми се обади — трябва да беше към три сутринта. Каза ми, че е сънувал кошмар как влиза в детската стая на Стела и я задушава с възглавница. Каза, че в съня изглеждало като единственото правилно решение. Когато се събудил, лежал известно време в леглото и най-страшното било, че наистина започнал да обмисля дали да не го извърши. След това започнали угризенията и чувството за вина. Някъде по средата на този разговор осъзнах, че той не ми се обажда просто за да сподели лошия си сън, а да ме подпита индиректно, да разбере дали и аз мисля, че това е правилното решение. Трябва да ти кажа, Джак, че дълго мислих над този неизказан въпрос и не стигнах до отговор. През всички тези години, които последваха, когато чувах за хората, които тя убива, онзи разговор с Ричард се връщаше в мислите ми повече пъти, отколкото бих могъл да преброя.

Направих няколко крачки назад към банята. Баща ми вдигна ръце:

— Няма да я нараня, синко. И Ками няма да я нарани. Никой от нас не би я наранил. Не това се опитвам да ти обясня. Тогава беше дете. Нямаше никаква представа какво върши. Когато „Чартър“ я прибраха, със сигурност са ѝ промили мозъка, за да повярва, че всъщност прави добро. Не знам дали бих могъл да я обвинявам. Само че вече порасна. Вината очевидно я изяжда отвътре. Чух я на няколко пъти да ти повтаря, че няма да нарани друг човек и че по-скоро би умряла. Ето върху това искам да си помислиш. Мисли толкова дълго и усилено, колкото мислих аз след онзи разговор с Ричард. Ако този момент настъпи, ще уважиш ли желанието ѝ? Ще позволиш ли да се случи, ако тя го иска?

Понечих да му отговоря, но той ме спря с махване на ръката:

— Това си е между вас двамата, не между теб и мен. Не ми трябва да знам. Преживях достатъчно смърт благодарение на „Чартър“ и шибаната им ваксина. Преживях и смъртта на майка ти и мога да ти кажа без капчица колебание, че най-силната болка на този свят е да надживееш някого, когото обичаш. Ако Стела реши, че не иска да живее повече, ако я загубиш… искам да знаеш, че винаги ще съм до теб. Да пропусна детството ти, да те наблюдавам как израстваш, но отдалеч, за да си в безопасност… за мен бе също толкова болезнено, колкото и загубата на майка ти. Сигурен съм, че чувствата ти са смесени. Някой ден, когато всичко приключи, ще седнем и ще си поговорим хубаво. Тук си, жив си, следователно съм постъпил правилно, но бих се радвал, ако успеем да си наваксаме изгубеното време. Искам да бъда твой баща. Ще ти помогна и ще се справим с цялата тази каша.

Очите му блестяха от влага.

Не бях сигурен как да постъпя — да го прегърна, да го намразя или да му кажа, че му прощавам. Затова просто кимнах.

— Върви сега при нея, синко. Остани с нея колкото се може повече.

Взех една радиостанция, два чифта слушалки и един деветмилиметров „Ругер“.

19.

През следващите няколко часа ги оставихме да ни обкръжат.

Десетки возила. Бели ванове, бели камиони, бели коли, бели джипове. По малката радиостанция до мен върху леглото на Стела докладите валяха един след друг. Подреждаха се едно след друго на Ранкин Булевард и Кенмоур Авеню от отсрещната страна на горичката зад жп коловозите. Не се виждаха от „Пещта на Кери“, дори не и от онези, които стояха на покрива, но хората на Дънк ги наблюдаваха от укритията си високо в дърветата. Колите спираха, но от тях не излизаше никой. Въз основа на броя на превозните средства и средния брой пътници пресметнахме грубо, че може би си имаме работа със сто и петдесет души, но това бе само предположение.

Откъм гърба ни на пристаните на река Мононгахела акостираха и няколко лодки. Нямахме представа дали са част от силите на „Чартър“, но Дънк бе пратил хора да ги наблюдават за всеки случай. Чух гласа му няколко пъти по радиостанцията. Не бе слизал до спалното. Не го винях. И без това си имаше достатъчно грижи.

Стела продължи да спи.

Не беше сън за отмора, а неспокоен, пълен с тихи стенания и литри пот, онзи вид, от който се събуждаш само за да се претърколиш на другата страна и да откриеш, че си затънал в лепкавата каша на трескавото бълнуване. Говореше насън от време на време, като по-голямата част от мънкането ѝ беше неразбираемо. Дочух името си няколко пъти, също и на Оливър. Когато я чувах да изрича името ми, подскачах от вълнение, но миг по-късно с разочарование откривах, че отново се е унесла. Исках да я събудя, но не смеех. Нещо ми подсказваше, че каквото и да я дебнеше от другата страна на стената, наречена „сън“, бе много по-зле от мъчението, на което тялото ѝ беше подложено сега, и нямах намерение да се превръщам в човека, който ще предизвика онова, което следваше.

Малката дъщеря на Ками, Дарби, се въртеше наоколо. Първо мернах дребната ѝ главица с руси къдрици и огромни сини очи да се подава иззад ъгъла. Когато разбра, че е забелязана, изчезна веднага, но след двайсетина минути се появи отново. След около час ми донесе чаша вода. Когато ѝ благодарих, тя се усмихна, направи реверанс и се затича обратно към спалното. Последваха неща за хапване — някакви крекери и сирене. Чашата с вода също бе подменяна редовно. Веднъж домъкна купа с вода и кърпа. Сложи ги до леглото, нахлузи чифт латексови ръкавици, които ѝ бяха прекалено големи, и забърса челото на Стела с кърпата. Беше много сладко хлапе.

Последният плод отдавна лежеше на дъното на кошницата под формата на черна скашкана маса. Ако се наложеше, щях да замъкна Стела до онези дървета, да я оставя да изцеди живота от тях едно по едно, ако ще — да свършеше цялата проклета гора. Господ да ми прости за онова, което щях да направя на всеки, който ми попречеше да ѝ помогна.

Говорех ѝ.

За тези два часа ѝ споделих всичко, което можеше да се разкаже за Джон Едуард Тач, нейния Пип. От най-ранните си детски спомени до най-лошите си преживявания като възрастен (а такива имаше доста) — не скрих нищо. Разказвах ѝ за времената, когато тримата с Дънк и Уили бяхме деца, за Леля Джо и за нейните слабости, недостатъци, мечти и постижения. Обясних ѝ как леля ми таеше толкова много омраза към баща ми, как като дете не разбирах причината, докато не открих празния му гроб, като в същия момент научих, че другият до него не е празен. За посещенията ни, година след година, на тези гробове — мога само да си представя мислите, минавали през главата на Джо, докато е гледала надгробната плоча на баща ми. Пълната липса на внимание към този камък, причините за безразличието ѝ към него, които бяха болезнено очевидни сега. Сестра ѝ — изгубена, а мъжът с нея — още жив.

Разказах на Стела за парите, които ми бе завещала Джо, за живота, който искаше за мен, как напуснах колежа, за да я търся. И докато преплитах предпазените си от ръкавица пръсти с пръстите на Стела и държах ръката ѝ, не изпитвах нито капчица съжаление. Тук, до нея, бе мястото, където винаги бях искал да бъда.

— Джак?

Когато чух името си да се отронва от устните ѝ, предположих, че е поредното бълнуване. Когато обаче го произнесе за втори път, осъзнах, че е будна. Натежалият ѝ поглед се впиваше в мен от малката топчица върху леглото, в която се бе превърнала.

Пръстите ѝ стиснаха по-силно моите. Придърпа ръката ми по-близо.

— Можеш ли да ме изведеш навън? Искам да видя звездите.

Въпреки че бях намалил звука, от радиостанцията до мен постоянно долитаха докладите за увеличаващото се присъствие на „Чартър“. Гласовете бяха напрегнати. Нещо лошо се задаваше.

— Не знам дали навън е безопасно.

— Искам да видя звездите, моля те, Джак, важно е за мен.

Слабостта в гласа ѝ прониза сърцето ми. Докато се изправяше, изглеждаше толкова крехка. Невъзможно бе да ѝ откажа — нито сега, нито когато и да е. Помогнах ѝ да стане на крака.

— Ще можеш ли да вървиш?

Тя кимна:

— Мисля, че да.

Затъкнах ругера в колана си (най-накрая се бях научил на този номер), пъхнах радиостанцията в джоба си и окачих двата чифта слушалки на врата си, за да мога да използвам и двете си ръце да помагам на Стела.

Тя се усмихна за пръв път от доста дни:

— Изглеждаш нелепо. Като някой бял рапър, който не може да се сети къде си е дянал златните ланци и решава да работи върху нов имидж.

— Йоу.

Спалното бе пусто. Нито следа от баща ми, Ками или Дарби. Един от хората на Дънк стоеше в коридора. Първата ми мисъл бе дали ще опита да ни накара насила да стоим в стаята. Не го стори. Вместо това тръгна след нас безмълвно, поддържайки дистанция от няколко крачки, докато помагах на Стела да преодолее лабиринта от коридори и стълбища. Най-накрая стигнахме до една от рампите, която гледаше към булевард „Пещта на Кери“, жп линията и дърветата в далечината. Макар да знаех, че „Чартър“ в момента се прегрупират зад тези дървета, околността ми се стори странно притихнала.

Седнахме на ръба на рампата. Краката ни се клатеха във въздуха.

— Къде са останалите? — попита Стела, все още сплела пръсти с моите.

— На покрива, мисля.

— А „Чартър“?

— Навсякъде наоколо.

Разказах ѝ каквото ми бе известно.

Тя се огледа.

— Толкова е тихо.

И наистина беше тихо. Въздухът бе неподвижен. Температурата бе петнайсетина градуса. Почти пълна луна, която разстилаше над всичко своето синкаво покривало от светлина.

Стела погледна нагоре и се усмихна.

— Като че ли най-много ще ми липсва нощното небе. Тази негова необятност. Неизвестното. Ние сме тук долу, водейки малките си досадни битки, а всъщност сме само петънце върху обувката на вселената. Всеки проблем, който животът ти предоставя, изглежда толкова дребен, толкова незначителен, когато погледнеш нагоре и осъзнаеш истинското си място сред всичко.

— Имаш цял живот, за да се любуваш на стотици и хиляди нощни небеса.

Изрекох думите с ясното съзнание, че говоря неистини. Мисля, че не беше само за нейно успокоение, но и за мое. Все едно изричането на глас щеше да накара нещата наистина да се случат.

— Благодаря ти за последните няколко дни, Пип. За всичко, което си правил за мен. Беше едно от малкото постоянни неща в живота ми. Може би единственият лъч светлина. Никога не съм си мислила, че ще узная какво е любовта, че ще заобичам някого и ще бъда обичана, но ето че ти си всички тези неща за мен. И си бил всички тези неща за мен през целия ми живот, през нашите два живота. Ако съжалявам за нещо, то е, че бягах от теб толкова дълго, че те държах на разстояние, вместо да съм с теб още преди години. Не исках да ти показвам какво съм, какво съм сторила и какво ще продължавам да върша. Беше по-лесно да те отблъсна, да си кажа, че взимам правилното решение. Съжалявам за разговорите, които не сме провели. За изгубените нощи, които не сме споделили. — Стела се огледа и облегна глава върху рамото ми. — Спомняш ли си картините в дома ми? Пейзажите, градовете, далечните чудеса и места?

Кимнах.

— Докато ги рисувах, си представях, че двамата с теб сме там, че посещаваме всяко от тези места заедно — Голдън Гейт, Гранд Каньон, светлините на Париж и египетските пирамиди, улиците на Ню Йорк и дивата пустош на Ню Орлиънс, необятни полета и езера, скрити между прастари дървета… Ръката ми в твоята или твоята ръка около кръста ми… прегръщаш ме и ме целуваш на всяко ново място, а болестта ми не съществува в тези наши въображаеми пътешествия… По един или друг начин вече сме прекарали заедно цял един живот и съм много благодарна за това, но най-вече искам да ти благодаря за последните няколко дни. Моят Пип, моят прекрасен Джон Едуард Джак Тач.

Стела потрепери. Придърпах я по-близо до мен. Тъкмо се чудех дали да не се върна и да взема някакво одеяло, когато изведнъж гърлено ръмжене проряза нощта.

— Виждаме да се приближава кола. Дойде по моста „Ранкин“, току-що зави по булевард „Пещта на Кери“. Движи се бързо. Да я оставим ли да мине, или да я елиминираме?

Статичен шум. Гласът на Дънк:

— Една кола? Колко пътници? Имаш ли видимост?

— Виждам само един — шофьора.

Гласът на баща ми:

— Пригответе слушалките. Може да е Пикфорд.

Бях оставил двата чифта до мен. Пресегнах се, натиснах бутона за включване и подадох едните на Стела.

Отново Дънк:

— Оставете го да мине. Стрелците на покрива — в готовност. По моя команда — дъжд от куршуми върху онзи, който излезе от колата. Само по моя команда. Разбрано?

Дузина гласове отвърнаха „разбрано“.

Забелязах я, когато завиваше на ъгъла в далечния край на булевард „Пещта на Кери“. Мина през коловозите, като на правия участък ускори, оставяйки прашен облак след себе си.

Черен „Понтиак GTO“.

Колата на Проповедника.

— Това не е ли автомобилът, който изоставихме на остров Уидби?

— Аха.

Наведох се напред, за да огледам по-добре. Проповедника сигурно беше бесен.

Очаквах едва ли не шофьорът да дръпне ръчната спирачка, да извърти рязко волана и да спре колата със занасяне. Поне така бих постъпил аз, ако ми се удадеше възможност да седна зад кормилото на автомобил като този. Само че понтиакът забави постепенно и спря на около пет-шест метра от главната сграда. Ярките фарове прорязваха нощния мрак.

Двигателят издаде едно последно ръмжене, когато шофьорът натисна газта, преди да изгаси двигателя.

Човекът в колата се пресегна и отвори предната дясна врата, после и тази до него.

— Стрелците — в готовност — обади се гласът на Дънк по радиото.

Най-накрая успях да огледам добре шофьора. Мъж на средна възраст с къса кестенява коса, бяла риза и както изглеждаше оттук, бяло палто. Натиснах бутона за предаване на радиостанцията:

— Не е Пикфорд. Повтарям, това не е Дейвид Пикфорд.

— Разбрано — отвърна Дънк.

Шофьорът се наведе напред. Изглеждаше, сякаш си играе с радиото. От вътрешността на колата се разнесе гръмко изщракване, последвано от ниско бръмчене на усилен докрай запис. После се чу глас, който познах веднага.

Кайли от Държавния университет в Пенсилвания, четири години и половина по-рано, в стаята ѝ в общежитието.

Тик… так.

Тик… так.

Тик… так.

— Добре, Джак, искам да слушаш ритъма на този звук. Представи си, че е туптенето на сърце. То те успокоява. Вдишвай през устата, после издишвай през носа си и се опитай да правиш всичко в ритъма на звука. Всичко е в звука. В този успокояващ звук. Сърцебиене. Представи си сърце. Кръвта, която обикаля из тялото ти. Животът, който се разтича по вените ти. Топъл и успокояващ. Гласът ми те отвежда по-дълбоко, все по-бързо и все по-дълбоко, все по-бързо и все по-дълбоко в едно топло, спокойно и умиротворено състояние. Все едно се потапяш във вана, пълна с топла вода.

Тик… так.

Тик… так.

— Потъваш все по-дълбоко и се изключваш. Потъваш все по-дълбоко и се изключваш. Потъваш все по-дълбоко и се изключваш, потапяш се в топлината, която те обгръща — говореше тя отдалеч и повтаряше: — Топлина и спокойствие, одеяло, уютно и плътно. Одеялото обгръща ръцете ти отстрани. Краката ти са неподвижни. Никога не си се чувствал толкова удобно, съзнанието ти никога не е било толкова свободно.

Тик… так.

Тик… так.

— Къде си, Джак?

— Не знам.

— Какво виждаш?

— Доктор.

— На посещение при доктора ли си?

— Доктор.

Моят глас, висок и писклив. Моят и същевременно чужд.

Липсващият запис. Онзи от диктофона на Кайли. Сигурен бях.

Гласът ми отново, звучащ като детски:

— Стига толкова, стига толкова, стига толкова, стига толкова, стига толкова.

Една и съща фраза, повтаряна почти пет минути, след това моят глас, но по-плътен, като на доста по-възрастен…

— Отново — изрича този плътен глас.

— Може да не е в състояние да го понесе. — Моят глас, но една октава по-висок.

— Отново — настоява плътният глас.

Детският глас, безспирно повтарящ:

— Стига толкова, стига толкова, стига толкова, стига толкова…

Плътният глас:

— Отново, мамка му.

— Опитвам се.

— Срежи радиалната вена, точно тук, до китката.

— Опитвам се.

— Дай ми скалпела.

— Стига толкова, стига толкова, стига толкова. Сти…

— И ти ли не можеш да го направиш?

Плътният глас:

— Не.

Моят глас:

— Мама? Къде е Мама?

— Ефектът на успокоителното почва да отминава — казва високият глас. — Още торазин?

— Аха.

— Къде е бащата на момчето? Тук ли е?

— В чакалнята. Да го извикам ли?

— Да. Искам да видя дали той ще се справи.

Две силни изщраквания. Гласовете се смениха с този на Кайли, която четеше на глас нещо от учебник по психология. Някакви бележки, свързани с ученето. Остатъци от предишния запис, който бе върху касетата, преди да запише нашата сесия. Стела се взираше в мен:

— Какво слушаме? Някой от „Чартър“, който прави опити върху теб?

Поклатих глава. Нямах представа. Още две изщраквания.

Тик… так.

Тик… так.

— Чуваш ли ме, Джак?

— Мхм.

— Какво беше това?

— Не съм сигурен.

— Кога беше това?

— Млад.

— По-малко от пет?

— Аха.

— По-малко от две?

— Така мисля.

— Да се върнем.

— Не искам.

Тик… так.

Тик… так.

— Виждал ли си отново този доктор? След това?

— Да.

— Заведи ме до следващия път. С мен си в безопасност, Джак. Не могат да те наранят. Само спомени са.

Тик… так.

Тик… так.

— Джак?

Мълчание.

— Джак?

— Вдигни на седемдесет и пет милиампера — казва Плътният глас.

— Вече сме на седемдесет и пет — отвръща Високият глас.

— Дишането му не се е изменило. Сигурен ли си?

— Сто процента.

— Вдигни на сто милиампера.

— Смъртоносно е.

— Много добре ми е известно.

Мълчание.

— На сто милиампера сме. Няма промяна. Дишане, сърдечен ритъм, всичко е леко повишено, но все още в границите на нормалното.

— Забележително — казва Плътният глас. — Вдигни на сто и петдесет.

— Стига толкова, стига толкова, стига толкова, стига толкова, стига толкова.

— Протестира, понеже увеличихте нивото и най-накрая почна да го боли, или просто иска да спрете като цяло? — Друг глас, по тембър някъде между Високия и Плътния.

— Трудно е да се каже — отвръща Плътният. — Използва ли тази фраза вкъщи?

— Може би пред майка си. Никога не съм го чувал да го казва.

Последното ми подейства като ритник в стомаха. Баща ми е бил там, докато са правели всички тези ужасни неща.

Стела също осъзна това. Стисна по-здраво пръстите ми.

Тик… так.

Тик… так.

Кайли отново:

— Джак, какво беше това?

Мълчание.

Тик… так.

Тик… так.

Кайли:

— Джак, искам да ми разкажеш за шоколадовото мляко.

— За шоколадовото мляко ли?

— Нали затова дойде при мен? Заради родителите си. Искаше да знаеш какво се е случило. Каза, че имало шоколадово мляко. Заведи ме там. Заведи ме до момента с шоколадовото мляко. Можеш ли?

— Да.

— Тик… так.

— Тик… так.

— Пие ли го? — пита Плътният глас.

— Всеки ден. Понякога и по два пъти на ден. — Средният глас. Гласът на баща ми.

— И го размесваш така, както ти показахме?

— Вчера почти удвоих дозата — отвръща баща ми. — Нищо не се случи.

— Арсеник, достатъчно, за да убие кон. Нали осъзнаваш?

Силно изщракване.

Лентата спря.

До мен откъм Стела се донесе аромат на ванилия. Тя се взираше в понтиака.

От малкия високоговорител на радиостанцията се разнесе гласът на баща ми:

— Джак… Не е каквото си мислиш.

От горичката излязоха поне петдесетима, облечени изцяло в бяло. В ръцете си държаха свещи. Тръгнаха към дерето между далечните жп коловози.

20.

— Мамка му — изруга Проповедника, докато наблюдаваше приближаващата тълпа през мерника на далекобойната си ловна пушка „Савидж“ модел 110.

Хобсън бе застанал от лявата му страна, Дънк — от дясната.

— Имаш ли бинокъл?

Дънк му подаде един огромен армейски „Сваровски“ с вграден лазерен далекомер, след което натисна бутона за предаване на радиостанцията си:

— Не стреляйте, докато не дам заповед.

— Колко са? — попита Хобсън.

Проповедника огледа тълпата.

— Петдесет, шейсет… трудно е да се каже.

Бяха чули записа, прогърмял от високоговорителите на понтиака. Бях чули и оправданието на Еди Тач по радиостанцията, след като записът свърши. Проповедника го потърси с поглед, но не го видя на покрива. По-рано беше с тях, сега обаче бе изчезнал.

— Въоръжени ли са? — попита Дънк.

— Вероятно. Под палтата. Трудно е да се каже. Като че ли всички държат в ръце свещи.

— Свещи?

Дънк се намръщи.

— Имаш ли представа защо постоянно носят бяло?

— Идея си нямам.

Проповедника върна бинокъла на Дънк и вкара патрон в цевта на пушката.

— Искаш да започнеш престрелка? — попита Дънк.

— Искам да им покажа, че си има граници.

Дънк натисна отново бутона за предаване на радиостанцията си:

— Ще чуете изстрели. Всички останали — не стреляйте. Повтарям: не стреляйте.

Откатът на пушката бе силен, но изстрелът на Проповедника отиде точно там, където той искаше. През мерника си видя как едно късче от хълма до релсите експлодира на сантиметри от две от приближаващите се фигури.

Дънк наблюдаваше случващото се през бинокъла.

— Можеше да рикошира.

— Не съм много загрижен за благосъстоянието им.

Проповедника зареди нов патрон, извъртя се леко и стреля повторно. Този път куршумът бе насочен към противоположния край на дерето. Улучи железопътната връзка на педя от един от хората в бяло. Онзи не трепна, продължаваше да се приближава.

— Може ли Пикфорд да нареди на някой да не обръща внимание на куршумите или да не се бои от смъртта? — попита Дънк.

Проповедника стреля отново. Куршумът се заби в пръстта съвсем близо до една двайсет и няколко годишна жена в бяло. Тя също не трепна и не спря.

— Ако Пикфорд може да им каже да се самоубият и те го послушат, трябва да приемем, че може да ги накара да направят всичко — отвърна Проповедника и стреля отново. Този път улучи крака на един от мъжете, който вървеше към тях близо до средата на редицата. Вече бяха преминали релсите и се придвижваха по-бързо върху равна земя. Обувката на мъжа експлодира, но той продължи да крачи, влачейки ранения си крак, без да обръща внимание на зверската болка.

— Мога да си гърмя и цяла нощ, но май така няма да ги спра. Трябва ни нов план.

— При сегашната си скорост ще стигнат до сградата за около три минути — изтъкна Хобсън.

Проповедника погледна Дънк:

— Последната дума е твоя, разбира се, но така, както виждам нещата, имаме две възможности. Откриваме огън и ги поваляме всичките или ги оставяме да се приближат и рискуваме да се бием с тях един по един. Горе-долу бройката и на двете страни е еднаква, но ще е кърваво — и за тях, и за нас.

— Дори не знаем дали имат оръжия. Не ми харесва идеята да избия шепа невъоръжени, носещи свещи откачалки.

Проповедника се подсмихна:

— Мислех, че си гангстер или нещо подобно.

Дънк обмисли чутото около секунда, после посегна към бутона на радиостанцията:

— По моя команда — всички с далекобойни оръжия изстрелват по пет-шест патрона. Целете се на около трийсетина сантиметра пред тях. Само предупредителни изстрели. Не искаме да улучваме никого. Все още.

— Трябва да се целим в главата и сърцето — измърмори Проповедника, докато нагласяше пушката си.

— След това почваме вече да стреляме на месо — отвърна Дънк и изкомандва: — Огън!

21.

— Джак? Добре ли си?

Ръката на Стела, облечена в ръкавица, в моята.

Записът кънтеше в главата ми. После — гласът на баща ми.

Джак… Не е каквото си мислиш.

Насилих се да кимна.

Тогава от покрива и от различни позиции около нас се изви буря от куршуми. Земята по откритото поле между коловозите и булевард „Пещта на Кери“ експлодира — пръст, прах и мръсотия изпълниха въздуха точно пред голямата тълпа, насочила се към сградата.

Хората в бяло не тичаха, крачеха с постоянно, бързо темпо. Ръцете им, изпънати напред, заслоняваха пламъчетата на свещите.

Не забавиха крачка.

Изобщо не обърнаха внимание на стрелбата.

Продължаваха да се приближават.

Не спряха да прииждат, докато достигнаха бетона около основната сграда. Чак тогава най-сетне замряха неподвижни.

Вече бяха достатъчно близко и можех да видя лицата им. Израженията им бяха празни, безжизнени, лишени от каквато и да е емоция или мисъл, изцъклените им погледи чак ме уплашиха. Замислих се колко бързо насочих пушката си към Хобсън в къщата на Ками, когато Пикфорд ми заповяда. Замислих се какво ли е казал на тези хора.

По радиото дочух:

— Осемнайсет на северната морава!

— Шестнайсет на южната — отвърна някой.

— Двайсет и осем пред сградата.

Пресметнах наум.

Шейсет и двама.

— Онези, които са на открито, спряха, но сред дърветата забелязвам движение. Идват още една-две дузини, може и повече.

Беше безнадеждно. Не мисля, че който и да е от нас бе готов да избие почти сто души.

Всички направиха крачка напред в пълен синхрон.

— Видя ли това?!

— Но как се координират така!?

Някой стреля от покрива. Пръстта пред един от тях, оплешивяващ мъж, към четиресетгодишен, експлодира с облаче черен прах. Мъжът не помръдна. Лицето му бе безизразно.

Още една крачка напред. Вече бяха още по-близо.

— Мисля, че стига толкова предупредителни изстрели. Трябва да почнем да ги сваляме.

— Не! — отвърна Дънк. — Ако открием огън, те ще се нахвърлят върху нас и сме свършени. Прекалено много са!

Разпознах гласа на Хобсън:

— Ако Пикфорд им е казал какво да правят, може да са невинни. Просто пионки. Както постъпи с мен.

Натиснах бутона на радиостанцията:

— Някой вижда ли го? Ако го отстраним, може всичко да приключи.

Никой не отговори. Едва шепа от нас знаеха как изглежда Пикфорд.

Без видима команда всеки от хората в бяло посегна зад гърба си и дръпна качулката върху лицето си.

После отново се раздвижиха.

Не крачка напред като преди, а бързо разместване — някои пристъпиха вляво, други вдясно.

Напред, назад, по диагонал. Почти дузина нови изникнаха откъм горичката и дерето до коловозите и се присъединиха към първите. После отново започнаха да се местят. Въпреки че се движеха в най-различни посоки, нищо от ставащото пред очите ни не изглеждаше случайно. Скоростта им бе една и съща. Никой не си гледаше в краката, нито се оглеждаше настрани или назад, но независимо от това никой не се спъна или блъсна в някого.

Всички продължаваха да гледат напред. Като ято птици в полет.

Когато най-накрая спряха, поне двайсетина нови хора в бяло стояха сред и без това огромната тълпа. Главите им бяха покрити, горящите свещи — в ръцете им.

Дейвид се обади някъде откъм моята лява страна.

Натиснах бутона за предаване:

— Слушалките!

Хората на Дънк надянаха шумопотискащите слушалки, включиха ги и ги свързаха към радиостанциите си.

Двамата със Стела постъпихме по същия начин.

Звуците от околния свят изчезнаха.

Миг по-късно дочух гласа на Дънк в слушалките:

— Говорете по радиото колкото се може по-малко и само при необходимост, иначе ще почнем да се надприказваме.

Хванах Стела за раменете и изрекох само с устни: „Добре ли си?“

Тя кимна и се усмихна измъчено.

По радиостанцията чух баща ми да казва:

— Джак? Няма те в спалното. Къде си?

Стела също го чу. Очите ѝ се разшириха.

Погледнах нагоре и надолу по рампата, на която седяхме, и видях само някои от хората на Дънк.

Обърнах се към Стела и посочих стълбите.

Тя кимна.

Станах и ѝ помогнах да се изправи.

Отначало си помислих, че ще припадне, но тя пое дълбоко въздух и изнамери отнякъде сили да остане права. Преметнах ръката ѝ през рамото си и я поведох надолу по рампата, по стълбите, към просторното помещение, където се бях срещнал с Дънк преди само десет дни — Доменна пещ № 7.

Баща ми, отново по радиостанцията:

— Джак. Не ми дадоха избор. Трябваше да ги оставя да експериментират. Беше част от сделката. Единственият начин да запазя и теб, и майка ти живи. Ако бях отказал, щяха да убият нея и мен и да те вземат. Не исках да става така.

Натиснах бутона за предаване:

— Значи просто ги остави да ме убиват, отново и отново? Бил съм бебе!

Още една мисъл нахлу в съзнанието ми. Искаше ми се да не беше, понеже не желаех да е истина. Не можеше да е истина. Въпреки всичко я изрекох на глас:

— Господи, плащали са ти, нали? Ето така си можел да си позволиш всички тези къщи. Ето защо никога не ти се е наложило да бягаш като останалите през всички тези години. Просто не са те преследвали. „Чартър“ са ти платили, така ли е?

Баща ми не каза нищо.

Осени ме още едно прозрение:

— Парите, които получавах всеки месец — от теб са били, нали? И защо? Вина? Извратено чувство за отговорност? Нещо като шибана издръжка?

Баща ми не отговори.

Мълча почти цяла минута.

— Знаех, че мога да използвам част от парите, за да ти осигуря по-добър живот. За да си в безопасност. Наех Проповедника да ги доставя. Не можех да рискувам да се върна в Питсбърг.

Заведох Стела в дъното на голямото открито пространство, към коридора, който водеше напред в мрака. Оттам свихме надясно. Продължихме да вървим, докато стигнахме до една стая с прозорец, който гледаше към предната част на стоманолеярната — място, откъдето можехме да видим какво се случва отвън.

Хората в бяло стояха на не повече от пет-шест метра от нас. Празните им лица се взираха напред. Никой от хората на Дънк не беше на това ниво. Всички бяха заели по-високи и по-безопасни позиции.

Тук никой нямаше да ни открие. Единствено това имаше значение.

Издърпах ругера от колана си, готов да го използвам, ако се наложи.

— Къде си, Джак? Би трябвало да говорим лице в лице.

Стела се преви надве.

Дръпна ръката си от рамото ми и я притисна към гърдите си, към стомаха си. Лицето ѝ поаленя. Стисна очи здраво.

От радиостанцията, през слушалките, долетя оглушително силен статичен шум, последван от високочестотно пищене, което се заби като кинжал в ушите ми. Пресегнах се, смъкнах слушалките и ги захвърлих на земята. И не само аз. Видях как няколко чифта политат от покрива и се разбиват на парчета върху бетона отпред.

Когато Стела изкрещя, когато придърпа колене към брадичката си и нададе писък, звукът отново се появи. Толкова бе силен, че го чух как се носи от слушалките в краката ми.

Също като радиото на гробището, когато бях дете.

Също като стереоуредбата на мерцедеса точно преди инцидента на езерото.

Коленичих, обвих ръце около нея и я притиснах силно към себе си.

Тя също смъкна слушалките си и ги метна встрани.

Отвън се дочу поредица от изстрели. Когато погледнах през прозореца, трима от хората в бяло бяха мъртви.

Нямах представа дали Дейвид е продължил да говори, докато бяхме със слушалки, но го чух да крещи сега:

— Тези оръжия са много горещи, нали? — провикна се той някъде от сред тълпата в бяло. — Ще е доста трудно да ги удържите в ръка. Изгарящ метал. Все едно допираш длан до нагорещен тиган. Как цвърчи само!

Отначало ругерът в ръката ми само леко се затопли.

Разхлабих леко хватката, но не пуснах пистолета. Когато стана прекалено горещ, плъзнах ръката си по ръкохватката. Движението ми спечели няколко секунди. Не можех да дръпна спусъка. Побутнах го с пръст.

Тогава усетих миризмата.

Горяща плът.

Знаех, че е номер.

Казах си, че не е реално.

Но около десет секунди след като Дейвид Пикфорд изрече думите си, изтървах пистолета на пода и заразтривах длани в джинсите си.

Из цялата стоманолеярна дочух подобни звуци — тракането на оръжия, изпуснати на земята, придружено от най-разнообразни псувни. И крясъци. Хората си крещяха един на друг. Зачудих се дали някой все още носи слушалките. След това Стела отново се преви надве и от захвърлените ми слушалки бликна оглушителен статичен шум. Вече знаех отговора — нямаше човек, който да чуе тази какофония и да продължи да ги търпи на ушите си.

Издърпах кабела на радиостанцията от слушалките. Миг по-късно дочух гласа на Проповедника:

— Някой да има представа къде е?

— Северната част на двора, мисля. Оттам се чу като че ли.

Хората в бяло отново се разбъркаха.

Когато спряха да се движат, цялата тълпа вече заемаше повече място и се бе приближила с поне метър и нещо към постройката.

— Направо чудесно! Всички най-накрая на едно място!

Утайките от семейството се събрахме! — обади се Дейвид, този път някъде отпред, между понтиака и входа на сградата. — И, Ками, мисля, че не съм ти честитил като хората! Видях детската стая в къщата ти в Кармел! Дъщеря — та това е прекрасна новина! Как се казва?

— Дарби! — изкрещя Ками някъде над главата ми. Или от покрива, или един етаж по-надолу. Нямаше как да не му отговори.

Изпод палтото на един от хората в бяло на два-три метра от понтиака изникна дулото на пушка. Той се прицели и стреля. Отнякъде се чу звукът на разтрошено стъкло.

— О, направо ги сърбят пръстите да гръмнат един-два пъти, нали? Всички тук са така — засия Дейвид. — Всичко наред ли е при вас?

От покрива се чуха три бързи изстрела едни след друг. Двама от хората в бяло се строполиха на земята. По палтата им разцъфнаха големи червени петна.

Останалите се разместиха отново. Лицата им продължаваха да са скрити под качулките.

— Впечатляващо! — изкрещя Дейвид. — Хобсън беше, предполагам? Много ѝ здраве на болката от изгарянето — трябва да гръмнем хлапето Пикфорд, нали? Хей, Дюи, я вземи ела тук по бързата процедура — скочи долу и кажи „здрасти“!

Сигурен съм, че Проповедника или някой друг се е опитал да го спре. Можех да си представя как дузина ръце го сграбчват. Но се случи твърде бързо.

Дюи Хобсън полетя отгоре и се приземи в средата на бетонната площадка пред Доменна пещ № 7 със звук, който бе прекалено ужасяващ, за да бъде описан. Десният му крак бе изкривен под невъзможен ъгъл. Пушката все още беше в ръката му. Около спусъка и ръкохватката бе омотана носна кърпа.

Само един от хората в бяло се обърна, за да погледне към него.

Пикфорд.

Дръпнах ръкава на суичъра си надолу, грабнах ругера от земята, прицелих се и дръпнах спусъка. Не успях да задържа пистолета достатъчно дълго, за да стрелям втори път.

Не улучих.

Хората в бяло се размесиха отново. Дейвид се изгуби измежду тях.

— Какво искаш? — изкрещях през прозореца аз.

— Като за начало — да спрете да стреляте по нас — отвърна Дейвид. — Да се отнасяш така с гостите си, е неучтиво. Следващият от вас, който стреля, ще забрави как да диша. Не би ми се искало да съм на негово място. Смъртта от задушаване е доста неприятна.

— Спри да ни избиваш и ние ще спрем да избиваме вас — предложих аз.

Дейвид, където и да се намираше сред тълпата в бяло, отвърна просто:

— Искам Стела.

Хвърлих бърз поглед към нея, сгушила се в ъгъла до краката ми. Отново бе изпаднала в безсъзнание, плувнала в пот и свита на топка.

— Не е тук.

— Ела при мен, Стела — каза Дейвид.

Тя трепна, но не помръдна. Не беше го чула.

— Хайде, Стела, покажи се, където и да си!

Тя не помръдна.

— Оставихме я в Северна Дакота, като слязохме от хидроплана. Казахме ѝ да бяга надалеч от теб. Не ѝ разрешихме да ни каже къде възнамерява да отиде. Знаехме, че ще последваш нас — изкрещях в отговор.

— Тя вече е пет дни назад от графика си, Джак. Няма къде да бяга — каза Дейвид. — Болна е. Умира. Знаеш, че е така. Мога да ѝ помогна. Само че не разполагаме с достатъчно време. Сигурно е толкова зле, че не може да дойде сама? Бас ловя, че е така. Бих могъл да ти кажа да я донесеш, Джак. Мога да ти заповядам да го направиш и ти няма да имаш друг избор, освен да се подчиниш. Само че не искам. Искам да я донесеш тук по собствено желание. Обзалагам се, че в момента е до теб. Сигурно боли ужасно да я гледаш как вехне толкова бързо. Прекрасно момиче, а си отива заради глупост. Ако искаш да спасиш живота ѝ, единственото, което трябва да направиш, е да я доведеш тук, за да мога да ѝ помогна. Да започнем оттам. А щом ѝ помогна, ще ти кажа как възнамерявам да помогна на останалите от вас. Досега разчиствам и почти съм приключил. — Ако е възможно да се каже, че нечий глас засиява, то неговият точно в този момент засия: — О! Почти забравих! Донесох ти подарък!

На десетина метра от мен, в средата на бялата тълпа, Дейвид Пикфорд се пресегна и смъкна качулката си. Огромният червено-бял белег от изгарянето по лявата половина на лицето му заблестя на светлината. Той не се опита да го прикрие.

Улових се, че гледам към пистолета на земята и отчаяно жадувам да го грабна и да убия Пикфорд, но знаех, че онова, което той обяви преди малко, ще се окаже истина — всеки, който опиташе да стреля, щеше да забрави как се диша и щеше да се задуши. Колкото и да ми се искаше да го гръмна, нямаше да го сторя и се молех на Господ дано никой от останалите не опитва.

Стела се размърда. Натежалите ѝ клепачи се отвориха.

Дейвид премина през тълпата и се приближи до понтиака. Кимна към мъжа в бяло, застанал до шофьорската врата. Той се пресегна и натисна лостчето за отваряне на багажника.

Капакът на GTO-то се отвори. Дейвид се наведе и зашепна нещо на някой вътре.

Тогава забелязах Латрийс Оливър.

Устата ѝ беше запушена. Превръзката, която някога поддържаше наранената ѝ ръка, бе изчезнала и безжизненият крайник висеше покрай тялото ѝ. Почернялата плът се разпростираше чак до врата и до лицето ѝ. Смъртта бавно, но сигурно пълзеше по цялото ѝ тяло. Дейвид я накара да седне, след това да се измъкне навън. Заедно с още един от хората в бяло я изправиха до колата. По начина, по който стоеше, можех да кажа, че онова, което бе тръгнало от ръката ѝ, си бе проправило път и към крака ѝ.

— Виждаш ли, Джак… когато бях дете, тези чудесни хора от „Чартър“ ме използваха, за да избият участниците в „Проект Прескочикобила“. Така бяха нарекли ваксината, която получиха родителите ни — „Прескочикобила“. Досието е у мен, ако искаш да хвърлиш едно око. Изчетох всяко листче. Веднъж щом възрастните родяха нас, децата, ставаха излишни. На тях им трябвахме ние. Използваха и Стела. Тази жена тук до мен се погрижи. Използваха и двама ни. Че и теб. Баща ти може да ти разкаже доста неща по този въпрос.

Латрийс Оливър му хвърли гневен поглед. Той ѝ се усмихна в отговор.

— Искам да убия тази жена от доста години насам. Но не го направих. Запазих я жива специално за теб, за да може да гледаш. Мисли за нея като за предложение за примирие. Ти, аз, Стела, а сега и Дарби — ние сме версия 2.0, следващото поколение. Трябва да се държим заедно. Латрийс, от друга страна, е част от проблема, част от цялата тази каша. Трябва да си отиде. Разчистих бъркотията в офисите на „Чартър“. Сега е време да заметем и последната част от мръсотията под килима.

Стела опита да се изправи и едва не се строполи на земята. Подадох ѝ ръка и ѝ помогнах да стане на крака. Тя си пое рязко въздух, когато видя Оливър.

Дейвид разтърка слепоочието си с палец.

— Няма да те лъжа, Джак. Възрастните трябва да измрат. Няма друго решение. Не искам да се пръкнат още като нас. Не мога да им го позволя. — Той вдигна поглед. Очите му обходиха десетките хора, които го наблюдаваха. — Стана късно и е време за сън. Мисля, че сега е моментът да действаме, не е ли така?

Придържах Стела през кръста, със свободната си ръка стисках перваза на прозореца. Тежкото ѝ дишане бе единственият звук в малката стая, в която се намирахме.

— Няма ли да излезеш, Джак? Оливър не ти ли стига? Искаш по-сериозен стимул? — Дейвид поклати глава. — Познато ли ти е името Пенелъпи Модлин? Нашият приятел Дюи Хобсън със сигурност я познаваше. — Той кимна към потрошеното, безжизнено тяло на Дюи върху бетона.

Стела закри устата си с ръка:

— Това Дюи ли е?!

Кимнах.

— Баща ти, Ками, Далтън — или беше Проповедника? — всички те, колежанчетата, я познаваха. Доста преди онзи нещастен инцидент през 1992 година тя също забременя и роди. Малко момче, на години колкото теб и мен. Пенелъпи обаче беше леко нестабилна. През повечето време бащата отглеждаше детето. И тогава нещата се сгромолясаха. Предполагам, беше някакъв мелез — тя с ваксина, той без… — Дейвид вдигна ръце. — Не съм сигурен как му се е отразило. Документите в „Чартър“ казваха, че само с един повлиян родител не е демонстрирал никакви специални умения. Бяха го отписали. Обаче със сигурност разбира от бизнес, може пък това да е прихванал, кой знае… Познаваш го много добре — чудя се забелязвал ли си нещо специално в него?

Стела ме погледна.

Свих рамене, нямах представа за кого говори.

Дейвид килна глава и махна с ръка към сградата подобно водещ на телевизионно шоу:

— Би ли бил синът на Пенелъпи Модлин така любезен да заповяда отпред?

Мина почти минута, преди Дънк да излезе от „Пещта на Кери“ и да закуцука, опирайки се на бастуна си, към Дейвид.

Дънк никога не бе споменавал нищо за майка си.

Когато се преместиха в Питсбърг от Чикаго, бяха само двамата с баща си. Много от децата в училище бяха от разбити семейства. Предположих, че ако поиска, сам ще ми разкаже. Но той не го стори.

Дънк се придвижваше сред тълпата като зомби, като се бореше с тялото си при всяка стъпка. Призоваването на Дейвид, думите му, бяха много по-силни от собствената му воля.

Когато стигна до него, Дейвид му заповяда да коленичи. Дънк се подчини. Лицето му бе изопнато. Очевидно се опита да се пребори и с това.

Дейвид измъкна малката моторола от ръката му и натисна бутона за предаване:

— Едуард Тач, Ками Брадъртън и Джефри Далтън, искам всички да излезете и да се присъедините към нас. Оставете оръжията си и излезте сами.

Чувах думите на Дейвид да отекват през малкия високоговорител на радиостанцията, закачена на кръста ми. Последваха ги други, които накараха кръвта ми да се смръзне:

— Що се отнася до останалите от вас, ако сте забъркани в нелегални дейности с г-н Дънкан Белино, огледайте се, открийте някой от колегите си и го убийте. После преминете към следващия. Последният оцелял печели голямата награда!

Отначало не се случи нищо. С всички сили се надявах така и да си остане. След това чух първия изстрел. Последва го втори, и още един, и още един. От покрива и рампите полетяха трупове, които се размазваха на бетона долу, дъжд от хора, някои от които все още стискаха оръжията си, други носеха слушалките, които не им бяха помогнали много да се защитят от стоящите зад гърба им.

Нямаше гневни викове, нямаше писъци на болка, само безмълвна смърт.

Стела затвори очи и притисна лице към гърдите ми.

Дейвид се обади:

— Ех, да му се не види, съвсем забравих за предишната си инструкция — онова нещо за забравянето как се диша, ако стреляте. Предполагам, че това е довършило още неколцина от вас. Много съжалявам.

Способностите на Дейвид бяха плашещи, ала фактът, че се забавлява, направо ме ужасяваше.

Баща ми бе първият, който излезе и закрачи към Дейвид. Проповедника и Ками го последваха. Дарби се бе вкопчила в ръката на майка си. Личицето ѝ бе мокро от сълзи.

Дейвид нареди на възрастните да се наредят в редица до Дънк и да коленичат. Те се подчиниха, не можеха да постъпят другояче. Той се ухили към Дарби. Розово-белият белег от изгорено се разтегна гротескно.

Дарби се скри зад майка си.

— Ти трябва да си Дарби! — засия Дейвид. — Ела кажи „здрасти“ на чичо Дейвид!

Дарби не искаше. Дори от разстоянието, на което се намирах, виждах как пръстчетата ѝ стисват по-здраво ръката на майка ѝ, ала тялото ѝ я предаде — хватката ѝ се отпусна и тя повлече крачета към него.

Дейвид я хвана за ръка:

— И няма да ми кажеш „здрасти“, така ли?

— Тя не говори — обади се Ками. — Моля те, не я наранявай. Моля те, Дейвид…

Дейвид килна глава:

— Изобщо не говори, така ли?

— Не.

— Никога през живота си?

— Не.

Той се замисли за секунда.

— Каква е способността ѝ?

— Ако въобще има, никога не съм виждала да я проявява.

Дейвид се наведе напред и се усмихна на момиченцето:

— Имаш ли някакви специални способности, миличка? Бас ловя, че имаш.

Дарби се отдръпна от него. Очите ѝ бяха впити в белега му.

Дейвид се пресегна и потърка обезобразената кожа.

— Няма защо да те е страх. Прекрасно е. Аз съм най-прекрасният мъж, когото си виждала.

— Каквото и да мислиш да правиш с нас — обади се Ками — моля те, не я карай да гледа.

Дейвид се извърна към нея:

— Аз ли?! Аз няма да ви причиня нищо. Какъв би бил смисълът? Помниш ли за какво си говорихме? Бяхте ми обещали нещо? Е, време е.

Стела се изскубна от ръката ми и тръгна към вратата. Спря се само колкото да изрече:

— Толкова съжалявам, Джак. Скъпи мой Пип…

След което изчезна зад ъгъла. Останах сам.

Тръгнах след нея.

Знам, че не трябваше. Трябваше да я оставя, както бях правил безброй пъти в живота си досега, но не можех. Пуснах ругера на пода на малката стая и я последвах чак докато излязохме навън през широко отворената врата и се озовахме насред морето от хора в бяло.

Когато се приближихме, те се разделиха, за да минем. Свещите все още бяха в ръцете им, а главите и лицата продължаваха да бъдат скрити от белите качулки. Двамата със Стела прекрачвахме труповете, безразборно разпръснати по бетона наоколо. Тъмната кръв на мъртвите като ярък контрапункт на искрящата белота на живите.

— Ето те и теб! — възкликна Дейвид, когато се приближихме. — Почнах да си мисля, че не ме обичаш вече!

Стела пристъпваше бавно и когато беше на два-три метра от Дейвид, едва не припадна отново. Преви се надве и притисна ръце към стомаха си. От пръснатите наоколо радиостанции избухна експлозия от статични шумове.

Притичах към нея и понечих да ѝ помогна, но тя ме отблъсна:

— Не ме докосвай!

Дейвид не помръдна. Знаеше много добре, че трябва да стои извън обхвата ѝ.

Стела се изправи, опитвайки се да игнорира слабостта и тремора в коленете си, и приглади роклята си.

През годините най-различни бурени си бяха проправили път през цимента и бяха избуяли през пукнатините. Онези, където сега стоеше Стела, бяха черни, съсухрени и мъртви. Малък кръг на смъртта около нея.

Латрийс Оливър и останалите, коленичили, наблюдаваха случващото се от земята в краката на Дейвид. Оливър изглеждаше страхотно състарена. Все едно от времето, когато двамата със Стела бяхме деца, бяха минали стотици години. Смъртта от ръката ѝ бе пропълзяла по лицето ѝ и върху бялата ѝ коса, оставяйки малки плешиви петна тук и там. Окото от тази страна бе мътно и побеляло. Лявата половина на устата ѝ бе застинала полуотворена, все едно бе прекарала удар. Но въпреки всичко тя успя да се усмихне на Стела. Незасегнатата ѝ ръка се протегна към нея:

— Обичам те, Стела. Прощавам ти за онова, което ми причини. Знам, че вината не е твоя. Довърши копелето.

Дейвид се засмя:

— Стела не може да ме нарани. Нали, Стела? Няма да ме нараниш.

— Никога не бих те наранила, Дейвид Пикфорд.

Изрече това със същия механичен, равен глас, с който говореше и Дюи Хобсън.

Дейвид Пикфорд е прекрасен мъж.

Чак тогава осъзнах.

Нещо, което знаех от дни насам, но не исках да го призная пред себе си.

Стела бе човекът, обадил се на „Чартър“ от къщата на баща ми. Точно тя. Вероятно като резултат от команда, издадена от Дейвид преди време, която бе стояла дълбоко в съзнанието ѝ до момента, в който е трябвало да се активизира.

Очевидно мислите бяха изписани по лицето ми, понеже тя заговори:

— Каза ми да се обадя, когато всички се съберат заедно. — Не искаше да ме погледне. Очите ѝ бяха впити в земята пред краката ѝ. — Дейвид е прав. Няма друг начин да сложим край на всичко. Всички следи от „Чартър“ трябва да изчезнат — следите от програмите им, както и хората, замесени в това. Всичко, което остане, ще прилича на семенце от бурен. Дори да е останало едно-едничко, ще израсте отново и може би дори по-силно от преди. Ние ще бягаме винаги, а те винаги ще са по петите ни. Всичко трябва да бъде прекратено.

— Стела, тези хора са наши приятели, наше семейство.

— Собственият ти баща е стоял до теб и е наблюдавал как се мъчат да те убият. Неведнъж съм ти казвала, че тази жена тук, тези хора ме караха да убивам за тях. Караха и Дейвид да убива. Бяхме просто деца. Откъде можехме да знаем, че не е правилно?

Дейвид се обади тихо:

— Помниш ли какво ти казах, Стела? Онзи ден в килията ми? Какво ти прошепнах?

Стела свали ръкавицата от дясната си ръка и я хвърли в краката си.

— Каза ми, че когато настъпи времето, ще ги избия всички. — Тя свали и лявата ръкавица и я метна до другата. — Господи, Дейвид, колко дълго си мислеше, че мога да чакам?

— Всичко ще свърши съвсем скоро. Тогава двамата ще можем да бъдем заедно — отвърна той.

Тя му се усмихна. Усмивка, която прониза сърцето ми по-болезнено от най-острия кол на света.

— Това е единственото, което съм искала.

Стела мина, олюлявайки се, покрай Латрийс Оливър и коленичи пред Дънк.

— Разкарай се от мен! — изръмжа той.

— Този тук уби приятелката ти Герди, нали, Джак? И собственика на закусвалнята. И всички онези хора вътре. Само за да забогатее. За да си натъпче джобовете. Няма ли да си щастлив да го видиш как умира? Не заслужава ли именно това? — Тя се пресегна и прокара пръст по яката на ризата му, на милиметри от оголената кожа на врата му. — Колко други хора са загинали заради действията му оттогава насетне? Заради отровата, която разпространява? — Тя погледна към мен: — В известен смисъл кръвта им е по твоите ръце, Джак. Защо не го остави да изгори в закусвалнята?

Дънк не помръдваше, парализиран от командите на Дейвид.

— Не бях аз — успя да процеди през зъби, борейки се с проклятието на Пикфорд. — Беше… Алонзо… Никога… аз… не бих…

Дейвид ме погледна и съзря несигурността в очите ми.

— Не му ли вярваш?

— Не знам на какво да вярвам.

— Ако му заповядам да каже истината, ще я каже. Ако искаш, да сключим с теб един джентълменски облог. Ще го накарам да разкрие истината, но ако наистина е виновен, ако те е излъгал, ще умре пръв. Дори ще те оставя ти да го убиеш.

— Няма да убивам никого.

— Но искаш да чуеш истината, нали?

Не отговорих.

Дейвид сви рамене:

— Е, сега пък аз искам да знам. Разпали любопитството ми. — Извърна се към Дънк и се прокашля драматично за ефект: — Направи ли онова, в което те обвинява Стела? Виновен ли си за смъртта на онези хора?

Без капчица колебание от устните му се изтръгна една-единствена дума, вече неограничавана от заповедта за мълчание на Дейвид. Надцакана от новата инструкция.

— Не.

Очите му срещнаха моите. Знаех, че казва истината.

Винаги бе казвал истината.

А аз бях сбъркал.

— Моите приятели, моите истински приятели, са единственото семейство, което съм имал — продължи Дънк. — Тези хора бяха мои приятели. Бих сторил всичко, което зависи от мен, за да ги върна обратно.

Стела отново се преви. Този път наистина се срина на земята. Притисна стомаха си с длани. Нададе ужасяващ писък, а радиостанциите изпищяха заедно с нея в някакъв страховит хор на болката.

Когато всичко приключи, Дейвид се обърна към нея:

— Трябва да се нахраниш, Стела.

Тя кимна и бавно се изправи. Беше на сантиметри от Латрийс Оливър.

Отново понечих да се приближа и да ѝ помогна. Тя отново ми нареди да стоя настрана.

— Като при езерото — процеди през стиснати зъби.

Не само бурените бяха измрели там, където бе допряла ръцете си — бетонът също бе потъмнял, напукан и състарен. Когато най-сетне успя да се изправи, бетонът около нея изглеждаше десетки години по-стар от настилката наоколо.

Бялото на очите на Стела бе осеяно с тънки червени жилки. Кожата ѝ бе бяла като сняг. Тя посегна към Латрийс Оливър. Потрепващите ѝ пръсти спряха на сантиметър-два от съсипаното лице на възрастната жена.

След като слънцето бе залязло, температурите бяха паднали значително. Дъхът на Оливър излизаше на малки бели облачета от устата ѝ.

— Дейвид Пикфорд е онзи, от когото имаш нужда, Стела. Доведох го тук специално за теб. Толкова много зло има в него… вероятно ще стигне да засити апетита ти, а може и да не е достатъчно. Дънкан Белино също. С тях двамата може да спреш прилива на твоята нужда. Мога само да си представям каква болка изпитваш след петдневно закъснение. Цяло чудо е, че още си сред нас. Вземи ги. Вземи и мен, ако се налага. Доброволно ти се предлагам. С удоволствие ще умра, ако това е цената да останеш жива. Животът ми ще стане част от твоя и по този начин ще живея вечно. Вземи ни всичките, вземи ни до един, вземи…

Стела отново залитна. Капка кръв не бе останала по лицето ѝ. Тя се срина на земята до Оливър и вместо да се отдръпне, старицата се люшна и се приближи до нея. Пресегна се, улови отпусналата се ръка на Стела и притисна пръстите ѝ до здравата си страна.

— За теб, Стела! За теб!

От устните на Оливър се изтръгна най-ужасяващият кикот, когато кожата ѝ под пръстите на Стела започна да посивява, да почернява и да побелява като нажежена жичка. Смехът се превърна в крясък, а крясъкът — в писък, докато чернотата се разпростираше из цялото ѝ тяло, изяждайки умъртвената ѝ плът грам по грам, докато най-накрая не остана нищо. Обгорена, но не точно.

Гледах как Латрийс Оливър умира и тялото ѝ се срива на земята до Стела. Стела едва не падна върху нея. Дишаше тежко, всеки дъх ѝ се удаваше с по-голямо усилие от предишния. Протегна длан и се подпря на земята, за да запази равновесие, и бетонът изсъхна и се натроши под пръстите ѝ.

— Направо фантастично! — извика Дейвид. Белегът му се бе изопнал от танцуващата на устните му усмивка. — Кой иска да е следващ? Имаме ли доброволец?

Стела извърна глава и кръвясалите ѝ очи се спряха върху моите.

— Не е… достатъчно…

За разлика от преди, когато само се състари под нея, този път бетонът направо се пропука, изрони се и се превърна в прах под дланта ѝ.

Стела изрече:

— Не мога… да го спра…

Всички видяхме разрастващия се кръг под нея.

Проповедника опита да се изправи. Не успя.

Ками и баща ми също не можеха да помръднат.

Дейвид отстъпи крачка, наблюдавайки бетона с любопитство.

— Не можем да се движим — обади се баща ми. — Дейвид ни каза, че не можем да се движим.

— Пусни ги, Дейвид. Трябва да бягаме — казах аз, като гледах как кръгът около Стела продължава да се разширява.

— Никой няма да бяга — отвърна Дейвид. Погледна към тях: — Нито един от вас. Вие сте от камък.

И направи още крачка назад.

Стела си пое дъх с усилие. Очите ѝ бяха здраво стиснати. Тръсна глава. Каквото и да се случваше, явно се ускоряваше, вместо да отслабва. Ставаше все по-силно.

— Не мога… да спра…

Кръгът продължаваше да се разширява, тревите повяхваха, бетонът старееше със сто години за секунда.

Когато кръгът стана достатъчно широк, за да докосне един от хората в бяло, мъж на трийсетина години, смъртта се разпростря под краката му като водите на кална локва. Очите му се разшириха, от устата му се изтръгна писък. Под гънките на палтото му се виждаше как пръстите му почерняват, след това целите ръце, после вратът му. Строполи се на земята, преди черното като въглен петно да достигне лицето му. Заповедите на Дейвид не му позволяваха да избяга. Смъртта го погълна лакомо и продължи да се разпростира без колебание от превитото тяло на Стела, по-бърза и по-изгладняла с всеки унищожен живот.

Аз бях следващият. Въпреки че Дейвид не ми бе заповядал да не мърдам, ужасът ме прикова на място. Зачаках болката, докато гледах как бетонът под краката ми се напуква и се руши. Кръгът ме погълна напълно и продължи да се разширява.

— Джак! — изкрещя баща ми. — Хвани ме за ръка!

Отначало не разбрах какво има предвид.

— Тестовете! Способността ти… като… балон. — Последната дума се отрони с огромно усилие от устните му, тъй като контролът на Дейвид бе по-силен от волята му.

Смъкнах латексовите ръкавици и ги захвърлих. Пресегнах се и сграбчих ръката му в мига, в който смъртта достигна до него. Стиснах пръстите му и загледах как ръбът на кръга пропълзява под него и продължава да пъпли напред и настрани.

Баща ми успя да протегне ръка и да хване Ками. Тя на свой ред улови ръката на Дънк. Дънк се пресегна към Проповедника, а той сграбчи Дарби, докато кръгът продължаваше да нараства под нас.

Дейвид се обърна и загледа полето и жп линиите. Обмисляше да опита да надбяга пълзящата смърт. Всички обаче знаехме истината: апетитът на тъмната сянка и силата ѝ се увеличаваха с всяка секунда и нямаше начин човек да избяга от нея. Въпреки всичко бе на път да побегне, когато една малка ръчица се протегна към него.

Дейвид сграбчи с две ръце пръстите на Дарби, докато смъртта пропълзяваше под него, разширявайки се толкова бързо, та почти чувахме как поглъща всичко по пътя си. Отначало просто пращене, после рев, накрая — гръмотевичен гняв на торнадо, пуснато на свобода, за да се храни.

Хората в бяло наоколо изпопадаха с писъци. Телата им се превръщаха в черна прогнила маса още преди да докоснат земята — пет, десет, цели дузини.

Стела стоеше в центъра на всичко. Пръстите ѝ пулсираха, опрени до бетона, ръцете ѝ потръпваха, тялото ѝ се тресеше неконтролируемо.

Кръгът продължаваше да се разраства, прогаряше тревите наоколо подобно на неудържим горски пожар, оставяйки след себе си единствено ожарена земя. Достигна до дърветата — първото се свлече, след това и друго, и още, и още… Падаха като кегли за боулинг.

Мислех, че ще продължи да расте вечно, ще погълне всичко, като одеяло от безжизненост, плътно наметнато върху живота наоколо. Поне така се усещаше отстрани. Ако някой ме бе попитал, щях да му кажа, че продължи около час, макар истината да бе, че не бе изминала и минута.

Стела се строполи на земята.

Беше напълно изтощена.

Дърветата се бяха оказали достатъчни. Най-накрая достатъчни.

Светът замлъкна за миг. Единствено някъде в далечината се разнесе свирката на влак.

Земята навсякъде около нас беше черна като нощ. Гигантски концентричен кръг от нищо, в центъра на който, като малка купчинка стоеше умореното, победено тяло на Стела.

Хората в бяло бяха мъртви до един.

За разлика от труповете в миналото (обгорени, но не точно), от тези тук не бе останала и следа. Енергията, която бе избухнала от Стела, от нейния глад, бе изцедила всичкия живот наоколо до последната капчица. Навсякъде наоколо имаше черен прах… и нищо друго.

На челото ми капна капка, после още една, след това небесата се отвориха и се заеха да пречистват Майката Земя.

От дясната ми страна баща ми продължаваше да стиска ръката ми. Очите му бяха разширени, оглеждаше опустошението край нас, местеше поглед към Стела, към земята под краката си и най-накрая към мен.

Ками, Проповедника и Дейвид гледаха останките от „Пещта на Кери“ със същото страхопочитание.

Проповедника беше първият, който наруши унеса. Пусна ръцете на Ками и Дарби и се изправи. Извърна се към Дейвид, готов да атакува.

Дейвид отстъпи крачка и отвори уста, за да издаде поредната си заповед. Нито звук не излезе от устните му. Това го изненада. Очите му се присвиха от объркване. Свободната му ръка опипа гърлото му. Другата все още държеше малката ръчичка на Дарби.

Дейвид опита да изкрещи, но от устата му излезе единствено дъхът му.

Дарби погледна отдолу нагоре към него, стисна ръката му и се усмихна.

Мисля, че Дейвид осъзна какво се е случило в същия миг, в който и аз. Той сведе поглед към ръчицата на Дарби — момиченцето, което не можеше да говори, — чиято способност най-сетне бе разкрита. Тя бе споделила благородно дарбата си с него.

Той се отскубна от нея и заотстъпва. Ками и баща ми се изправиха — проклятието върху тях бе развалено. Опита се да им заповяда да се отдръпнат, като произнасяше думите само с устни, но не се получи.

Дейвид Пикфорд побягна.

Наблюдавахме го как тича през дерето и изчезва в горичката от отсрещната страна. Бяхме прекалено изтощени, за да го преследваме.

Свирката на влака отново проряза тишината. Този път прозвуча по-близо.

Обърнах се към Стела тъкмо когато се изправяше. Тя също започна да се отдръпва, също зашепна беззвучни думи, докато сълзите се стичаха по лицето ѝ:

— Съжалявам, Джак. Толкова съжалявам. Обичам те, винаги съм те обичала — моля те, помни го.

Как успя да намери сили.

Никога няма да узная откъде намери толкова енергия.

Стела се затича към релсите.

Хукнах след нея. Мускулите на краката ми пищяха. Бързо скъсих дистанцията между нас, но независимо от това тя стигна до коловозите първа. Докато се приближавах, тя падна на колене и се подпря с ръце на земята. Плачеше неудържимо. Бурните хлипания разтърсваха цялото ѝ тяло.

Ако първите дъждовни капки бяха само разузнавачи, то онези, които последваха, бяха неумолими войници — плътни, студени и огромни. Всичко наоколо подгизна за секунди.

Свирката на товарния влак, който вече се виждаше в далечината, прозвуча отново. Мощният фар на локомотива прорязваше нощния мрак.

Стела се изправи. Беше точно в средата на коловоза. Мократа ѝ коса покриваше половината ѝ лице. Тя се обърна към мен:

— Заради него беше, Джак! Господи, моля те, повярвай ми. Беше Дейвид. Онези неща, които ми наговори преди толкова години. Не можех да се контролирам. Толкова много исках, но не можах, и бях толкова закъсняла… също като при езерото, но много по-зле оттогава… веднъж щом започна, не можах да го накарам да спре. Опитах се, Джак. Моля те, повярвай ми. От всички ти най-добре би трябвало да знаеш, че се опитах. — Тя огледа околностите, почернялото поле и изронения бетон, знаейки, че нищо не е успяло да се спаси от нейния глад, че всичкият живот е изцеден от това място. — О, Господи, убила съм ги, нали? До един!

Тя отново се преви.

Прекрачих релсите и се приближих до нея. Сложих длан на гърба ѝ. Казах ѝ, че баща ми, Проповедника, Ками и Дарби са живи. Казах ѝ, че Дейвид избяга.

— Вече не може да нарани теб, мен или когото и да било другиго. Всичко свърши.

Тя не ме чу. Чувството за вина я бе погълнало изцяло.

— Не исках, Джак. Не исках! Казах ти, че никога няма да го правя повече, и не исках, но Дейвид…

Тя млъкна, когато свирката на влака отново разцепи нощната тишина. Още по-близо.

Стела се изправи, погледна влака и се извърна към мен:

— Трябва да умра, Джак. Тогава вече всичко ще свърши. Аз съм по-лоша и от Дейвид. Аз съм чудовище. Нося само смърт, на всекиго, до когото се докосна. Не мога да живея така. Вече не. Не мога да понеса мисълта, че след година или когато и да било ще се наложи да правя това отново и отново. Готова съм да умра. Тази нощ. Сега.

Свирката на влака, по-отблизо. Машинистът със сигурност ни виждаше. Бяхме точно на пътя му. Свирката, още по-силна.

— Обичам те, Джак. Винаги ще те обичам. Моля те, прости ми. Моля те, помни ме. Моля те…

И двете ми ръкавици бяха някъде на земята до баща ми и останалите.

Придърпах Стела по-близо.

Поставих незащитените си от ръкавици ръце от двете страни на лицето ѝ. Целунах я.

И Стела Нетълтън отвърна на целувката ми.