Сърца за изгаряне

8 август 2010 година Трийсет и четири годишен

— Чети.

— О, я стига.

— Чети.

— Караш ме да го чета всяка година.

Потупах с пръст по черния гранит и се прокашлях. Той прибели очи.

— „Джоузефин — Джо — Гарджъри. 12 март 1956 година — 28 април 1993 година. Сестра, Леля, Приятел“.

Той се намръщи, като всяка година, и погледна към мен:

— Не каза ли, че второто ѝ име е Лора?

— Да.

— Тогава защо тук пише „Джо“?

— Така я наричаха всички.

— Че това е момчешко име.

Засмях се. И миналата година бе казал същото.

— Беше корава жена.

— И каза, че те е отгледала?

— С двете си ръце, да. Напълно сама.

— След като твоите мама и татко са починали?

Кимнах.

Той седна на меката трева и се облегна на надгробната плоча вляво.

— Това твоята майка ли е?

В буквите бе прорасъл малко мъх. Бяхме го пропуснали, когато дойдохме. Изчегъртах го с нокът.

— „Кейтлин Гарджъри Тач. 16 февруари 1958 година — 8 август 1980 година. Обичана съпруга, майка и сестра“.

— А това е татко ти?

Надгробният му камък беше чист. Във вазата бе потопена свежа жълта роза. Кимнах.

— Дядо ти.

Прочете го на глас, без да се налага да го подканям. Добро момче беше. Когато приключи, погледна към плочата вляво от тази на баща ми.

— Кой е Ейбъл Маг… уич?

— Ейбъл Магуич.

— Ейбъл Магуич — повтори. — Кой е той?

— И той е мой баща.

— Имаш двама татковци?

Замислих се за миг. Бях се опитал да му го обясня миналата година и се бях пооплел. Беше задавал въпроси близо седмица, преди интересът му да избледнее. Тогава беше на шест, сега — на седем. Толкова отдавна. Този път изрекох фразата, която бях подготвил предварително, докато карахме насам:

— Имах само един татко, но той живя два пъти.

— Значи затова има два гроба?

— Да. По един за всеки живот.

Това очевидно го удовлетвори:

— Еха, тогава значи котките заемат доста място в гробищата за домашни любимци.

— Определено.

Винаги щеше да има и следваща година.

Баща ми, Едуард Тач, почина за втори път на 20 юли 2006 година — преди четири години. Осем години след събитията в „Пещта на Кери“. Беше само на 48. Краят дойде бързо, както обикновено, но смъртта му се проточи цели осем години.

Отначало започна да забравя.

Дълбоко съжалявам за онази първа година, понеже тогава не правехме нищо друго, освен да се караме. Питах го за автомобилната катастрофа, отнела живота на майка ми, и за събитията, последвали веднага след това, а той отговаряше завоалирано, като по този начин само предизвикваше нови и нови въпроси. После открих, че дори тези кратки отговори са доста изменчиви. Първоначално ми каза, че се е крил в Калифорния почти цяла година, след като избягал от Пенсилвания, но после, когато го питах отново, каза, че бил в Джорджия. Питах го за тестовете, на които са ме подлагали „Чартър“ като дете, и той каза, че не може да си спомни нищо по-различно от онова, което вече знаех. Година по-късно не помнеше вече и тези събития. Улових се, че му напомням, че го подтиквам да си спомни.

Според докторите бил рано развил се Алцхаймер.

Тогава си мислех, че се преструва, и това доведе до още нови и нови кавги и конфронтации. После обаче една сутрин го видях пред огледалото. Мъчеше се да завърже вратовръзката си. Наблюдавах го поне пет минути — как я увива около врата си, минава през около половината процес, след което я маха и започва отначало. Когато видя, че стоя на вратата, ме помоли да извикам майка ми. Каза, че обикновено тя му я връзвала. Случи се през май 2000 година. Беше само на четиресет и две. Докторите проведоха серия тестове и установиха наличието на сериозни генетични мутации в три от гените му — APP, PSEN 1 и PSEN 2. Мутация в дори само един от трите би могла да доведе до ранен Алцхаймер. Мутации във всичките три се случвали твърде рядко. И двамата знаехме много добре каква е причината, но не казахме на лекаря нищо относно „Чартър“ и ваксината. Вместо това си взехме брошури и списък с препоръчваната литература по въпроса и се прибрахме вкъщи. Беше се преместил в стария ми апартамент на Брентууд. Бях доволен, че някой живее там.

Започна да ме нарича Пип. Отначало си мислех, че е чул Стела да използва това име, но после си спомних за пликовете с пари, които получавах всеки месец. На всеки пишеше „Пип“. Сетих се за екземпляра от „Големите надежди“, който ми бе оставил в ковчега си. Осъзнах, че пликовете са били поредната следа, която би трябвало да привлече вниманието ми върху книгата, когато я открих. Баща ми се отъждествяваше с Ейбъл Магуич, благодетеля на Пип от романа. Веднъж го попитах, но той само се усмихна.

Два месеца след като го диагностицираха, баща ми спря да говори. Седмица след това престана и да става от леглото си. Нямах друг избор, освен да го настаня в специализирано заведение, където можеха да наблюдават състоянието му и да се грижат за него ежедневно. Прекара последните шест години от живота си в хосписа „Кловърдейл“ в Монроувил, Пенсилвания. Посещавах го често и винаги го откривах на едно и също място — седнал в инвалидната си количка до големия прозорец, откъдето наблюдаваше западната морава и езерцето с патиците.

Сестрите казаха, че преди да почине, никога не бил изричал и дума, докато бил буден, но насън често мърморел нещо неразбираемо. Успели да доловят само някакво име — Дейвид Пикфорд. Когато ме попитаха дали означава нещо за мен, им отвърнах: „Не.“

Баща ми умря за втори път до любимия си прозорец. Бях благодарен. Исках да се примири с онова, което бе сторил. Исках да му простя и му казах, че съм му простил. Открих, че е по-лесно да убедя него, отколкото себе си.

Преди болестта да го неутрализира напълно, баща ми бе прехвърлил имуществото си на мое име. С помощта на Матео най-сетне успях да повдигна напълно завесата на финансовата страна на нещата. Без да навлизам в подробности, тъй като темата все още е болезнена за мен, ще кажа, че открихме, че баща ми е получавал по десет хиляди долара всеки месец — от месеца след смъртта на майка ми чак до средата на 1996 година, около две години след като Пикфорд „разчисти“ „Чартър“. Беше оставил доста от служителите в компанията на автопилот и някой от счетоводството се бе погрижил баща ми да получава плащанията си дори след касапницата там.

Нещо в мен искаше да продължа да мразя баща си и предполагам, че малцина биха ме упрекнали, но за трийсетте и няколко години, през които бях на този свят, научих, че животът е прекалено кратък и прекалено крехък, за да таиш омраза в сърцето си. Тя изяжда душата ти отвътре. Обгаря те, но не точно. Казах си, че той е взел решение, което навремето му се е струвало правилно. Не трябва да бъде търсена вина у човек, който е направил необходимото, за да се погрижи за семейството си, а у онези, които не опитват. Баща ми поне бе опитал. Бе рискувал да си навлече гнева на „Чартър“ всеки месец, когато ми пращаше пари по Проповедника.

Баща ми бе инвестирал финансите си мъдро и когато почина, наследството му се оценяваше на почти шест милиона долара. Дарих всичко на фондации, търсещи лечение за Алцхаймер. Нямах нужда от парите му.

И до ден днешен нямаме доказателство, че смъртта на баща ми е била следствие на ваксината. Ками и Проповедника нямат никакви симптоми на заболяването. Със Стела ги наблюдаваме внимателно, когато сме заедно. Сигурен съм, че и Дарби ги наблюдава.

През есента на 1999 година — около година след събитията в „Пещта на Кери“ — отново постъпих в колеж. Не се върнах в Държавния университет в Пенсилвания — спомените бяха прекалено силни. Вместо това се дипломирах в „Карнеги Мелън“. Научих се отново да харесвам рисуването. Направих няколко изложби, на които идваха главно приятели и роднини. Ако се озовете в кабинета на лекар или в банков офис някъде около Питсбърг, загледайте се в картините по стените — може да откриете „Дж. Тач“, надраскано долу вдясно на някоя от тях. Или „Пип“ на други.

В деня, в който получих дипломата си от „Карнеги Мелън“, Деуит Матео и Тес бяха сред публиката. Адвокатът ми беше в екстаз. Каза ми, че макар инструкциите на Леля Джо да били да посещавам Държавния университет в Пенсилвания, никъде не се споменавало изрично, че трябва да се дипломирам там. Достатъчна вратичка, за да размрази банковата сметка на фонда и да ми предостави достъп до средствата, които леля ми бе завещала. Никой не възрази, така че онази година станах богаташ.

Използвах част от средствата, за да купя малка ферма в близост до щатския парк „Морейн“, където живеем и до днес.

— Може ли да тръгваме вече? Гладен съм.

— След малко, Далтън. Само да спрем за кратко на още едно място.

— О, добре.

Избрах името Далтън, понеже знаех колко кисел ще бъде чичо му Проповедника. И до ден днешен продължава да мрази истинското си име.

Не бях го виждал почти година. След събитията в „Пещта на Кери“ през 1998 година се навърташе наоколо няколко дни. След това една сутрин черният „Понтиак GTO“ изчезна. Без бележка, без адрес. Постоянно казваше, че е номад и не е в кръвта му да се установява на едно място. Завърна се към старите си дела. Ако ме бяхте попитали като дете дали изобщо бих нарекъл наемен убиец мой приятел, вероятно щях да кажа „Ама разбира се“, понеже кое малко момче не иска наемен убиец за приятел? Винаги бях смятал — и ще продължавам да смятам — Проповедника за мой ангел пазител. Крилата му може и да са поизцапани, но дълбоко в него се крие добър човек. Всеки път, когато забелязвах бял джип в огледалото за обратно виждане, се успокоявах с факта, че някъде по света съществува и един черен „Понтиак GTO“ и по този начин запазва баланса на силите във вселената.

— Сгъни одеялото, а аз ще прибера храната и радиото.

Далтън се намръщи:

— Защо изобщо продължаваш да мъкнеш това нещо тук? Никога не работи. Следващата година трябва да донесем айпод.

Усмихнах се, но те казах нищо. Обичах старото транзисторно радио.

Събрахме нещата си. Пресегнах се и улових малката ръчичка на сина си. Закрачихме на изток, покрай няколко древни дъба и малкото езерце, докато стигнахме до самотен гроб под сянката на върбата. Взех парцала от кошницата ни за пикник и избърсах белия мрамор, след което смених цветята във вазата с последната роза, която бяхме донесли. Беше жълта.

— Коя е Герди Маккауън? — попита Далтън.

— Един много специален човек.

— Боже, ама наистина много мъртъвци познаваш!

Не можах да се сдържа и се изкикотих.

— Аха, май наистина е така. Ще ме оставиш ли за минутка насаме с нея?

— Дали някой ще ми се скара, ако метна няколко камъчета в езерото?

— Мисля, че не.

Когато се отдалечи, но не толкова, че да не мога да го виждам, коленичих пред гроба на Герди и притворих очи.

— Иска ми се да мисля, че си с мен всеки ден. Когато почувствам топлината на слънцето или чуя някое момиче да се смее, си спомням за теб. Винаги си била най-ярката светлинка в един от най-мрачните периоди в живота ми и без теб едва ли бих успял да се справя с всичко, което ми се стовари върху главата. Съжалявам, че не идвах да те видя първите няколко години. Вече успях да си събера мислите. Знам кое е важно. А ти, Герди Маккауън, винаги си била една от най-важните искрици в живота ми. — Замълчах и погледнах през рамо. — Минах да кажа „здрасти“ и на Крендал и Лърлийн. Винаги съм си представял как двамата са отворили закусвалня там горе, с опашки, които се точат през вратата и стигат чак до съседния облак.

Косъмчетата по тила ми настръхнаха.

Отворих рязко очи и се извъртях, вероятно една идея по-бързо, отколкото би следвало.

Видях детектив Джой Фогел, застанала на десетина крачки зад мен.

— Извинявай, че те стреснах, Джак. Не исках да те прекъсвам.

— Все още ме преследвате след всички тези години, детектив? Не е ли вече време да се откажете да гоните призраци? — усмихнах се. Знаех, че не ме преследва, но закачките с нея винаги бяха забавни.

— Просто идвам да видя един приятел. Забелязах те и реших да мина да поздравя.

— Стак?

Тя кимна.

Далтън стоеше на брега на езерото и тъкмо се готвеше да метне още едно камъче. Изгледа детективката с подозрение.

— Всичко е наред, Далтън. Тя е приятел.

— Прилича на полицайка.

— Аха, има нещо такова.

Той продължи да хвърля камъчета във водата.

Изправих се, отупах коленете на джинсите си и се приближих до Фогел.

Беше ми разказала за детектив Терънс Стак още миналата година — когато пушилката започваше постепенно да се сляга, но все още витаеше из въздуха. Дейвид и неколцина от хората в бяло го бяха зарязали вързан в една от спалните. Ако не беше пощальонът, сигурно щеше да си умре там. Пощальонът знаел, че Стак рядко излиза от дома си и когато видял, че писмата се трупат вече трети ден, бутнал входната врата, видял, че е отворено, и решил да се убеди дали всичко е наред.

И естествено нищо не било наред.

Стак, вързан за един стол, бил силно обезводнен, имал халюцинации, постоянно бълнувал за бившия си партньор Фаустино Брайър. Изкарал почти седмица в болница, преди да му разрешат да се върне у дома. След шест месеца починал. Фогел го открила в любимия му фотьойл, с бира в едната ръка и огромен пистолет в другата, загледан през прозореца. Докторите казали, че е получил удар. От онова, което ми разказа Фогел, сметнах, че старецът просто е чакал смъртта да дойде и да почука на вратата му. Бил е отегчен още след пенсионирането си, а след разгрома на „Чартър“ скуката е станала непоносима.

В деня, в който Фогел открила старата килия на Дейвид в „Чартър“, повикала подкрепления. Докарали и федералните. Те обърнали мястото с главата надолу. Но не и преди тя да изгледа онази първа видеокасета. Същата, на която се виждало как Дейвид излиза от килията си, влиза в стаичката за наблюдения и пита нещо от рода на „Кой бутон активира интеркома в сградата?“ Човекът със стърчащата от окото химикалка му показва, след което: „Здравейте всички, казвам се Дейвид Пикфорд и от този момент насетне оглавявам всички дейности на «Чартър». Моля, слушайте внимателно…“. На въпросната видеокасета била записана и смъртта на двамата мъже в стаичката малко след това.

Фогел съжалила, че повикала федералните. Тръгнали си с един камион документация, аудио- и видеодоказателства и всевъзможно оборудване, достатъчно, за да повдигнат хиляда обвинения срещу виновните. Въпреки че въпросните доказателства напуснали сградата на „Чартър“, за да бъдат стоварени в полевия офис на ФБР във Филаделфия, никога не стигнали там. Когато Фогел се опитала да получи информация докъде е разследването на случая, открила, че случаят не съществува. Когато на своя глава отишла до „Чартър“ седмица по-късно, постройката била напълно опразнена, излъскана и изоставена. Табелата отпред била сменена с такава, на която пишело „Маршъл Фийлд енд Грейн“. Върху няколкото парчета хартия, които били захвърлени из коридорите (вече без кървави петна по пода и стените) било изписано същото име. Целият комплекс изглеждал като офис на компания за доставка на селскостопанско оборудване, фалирала преди няколко години, чиято сграда чака да бъде използвана за други цели.

Ако не ѝ бях дал документацията, която баща ми бе отмъкнал от „Чартър“, нямаше да остане нито едно доказателство за извършеното от тях. Когато Стак се възстанови, двамата дълго сглобяваха цялостната картина и щом приключиха, знаеха всичко за ваксината, за възрастните, които бяха инжектирани, за децата, които се бяха родили, и как „Чартър“ експлоатираше или избиваше замесените.

Фогел махна „Стената на чудатостите“ малко след това. Пред колегите си обяви, че спира да следи въпросните случаи. Информацията бързо бе забравена, тъй като текущите разследвания не спираха да се трупат. На следващия 8 август малцина се сетиха да я попитат какво става. След година вече никой не помнеше.

Никога не ми каза къде е скрила доказателствата. Само подметна, че са на сигурно място. Някъде, където да има достъп до тях, в случай че се наложи.

— Колко е пораснал само! — засия Фогел, загледана в Далтън.

— Аха, растат — съгласих се аз. — А вие как сте?

— Добре. — Тя бръкна в джоба си и извади значката си. — Вече съм лейтенант.

— Честито. Радвам се за вас.

Думите ми не прозвучаха толкова ентусиазирано, колкото възнамерявах. Опитах да се реванширам с широка усмивка. Сигурно съм изглеждал като идиот.

В ръката си държеше сребриста манерка. Видя, че се взирам в нея, и лицето ѝ пламна:

— Уиски. Изливам го върху гроба му. Малко старомодно е, знам, но той е бил старомоден още когато полицейските доклади са се пишели на газени лампи. — Тя се поколеба, след което протегна манерката към мен: — Искаш ли глътка?

Поклатих глава:

— Не съм близвал от дванайсет години.

Това явно я изненада.

— Наистина ли? Чудесно! Радвам се за теб.

Пъхна манерката в джоба си и кимна към главния вход:

— Трябва да тръгвам. Радвам се, че се видяхме отново. Трябва да вечеряме заедно някой път. Или нещо от този род.

— Ще ми бъде приятно.

Нямаше да го направим обаче. Знаех го със сигурност. Наблюдавах я как крачи по хълма и изчезва в далечината. Извърнах се към Далтън:

— Да тръгваме, друже.

Той метна още едно камъче и хвана ръката ми.

Изкачихме се по хълмчето, покрай гробниците, чак до края на гробището. Когато пейката изникна пред очите ми, видях малкото момиченце, седнало върху нея, дългата ѝ кестенява коса, най-прекрасните тъмни очи, книгата в скута ѝ. Когато ме забеляза, грейна:

— Тате!

Скочи, затича се към мен и обгърна краката ми с ръчички.

От срещуположната страна на пейката майка ѝ ме погледна.

Усмихна се.

Стела някак си ставаше все по-красива с течение на времето и на сърцето ми никога не му омръзваше да трепва при вида ѝ.

И тя държеше книга. Обърна я така, че да видя корицата.

— Направо е приказно!

Заглавието бе „Проблясък в окото на Дявола“. Авторът — Дарби Брадъртън.

Дарби никога не проговори, но въпреки това откри своя глас. Беше само на двайсет години, а вече издаваше втория си бестселър. Ками ни се бе обадила миналата седмица, за да ни съобщи добрите новини.

Стела се приближи. Бялата ѝ рокля се вееше под милувките на лекия летен ветрец. Времето нямаше как да бъде по-съвършено.

Тя разроши косата на Далтън и ме целуна. Между устните ни все едно прелетя искра.

— Забавлявахте ли се, момчета?

— Чудесно бе да се видим с всички. Ами вие?

Тя коленичи и погали дъщеря ни по бузата.

— Клара изчете „Паяжината на Шарлот“ за не знам кой път, след което се зае да издири по една дума във всяка една паяжина в онези гробници.

Усмихнах се на Клара:

— И какво откри?

— Че питсбъргските паяци са тъпи. Не могат да пишат.

Нито едно от децата ни не бе проявило някаква способност, дарба, проклятие или нещо свръхестествено. Нищо по-различно от присъщото за шестгодишно момиче и седемгодишно момче. Но ако кажа, че не ги наблюдавахме под лупа всеки Божи ден, ще излъжа. Мисля, че и двамата със Стела знаехме, че рано или късно нещо ще се случи и се подготвяхме за него, каквото и да беше.

Улових ръката на Стела и преплетох пръсти с нейните. Не носеше ръкавици. Когато бяхме само ние, нямаше нужда.

Онази нощ.

Целувката.

Приближаващият се влак.

Когато устните ни се докоснаха, помислих, че ще умра. Очаквах с мен да се случи същото като с Лео Синьорели и всички останали, които бяха изпитали докосването и целувката на Стела. Прецених, че дори няма да усетя удара на влака, понеже отдавна ще съм мъртъв.

Само че не умрях. Изобщо не почувствах болка.

Дарбата ми, състоянието ми, проклятието ми… каквото и да бе онова, което ми бе причинила ваксината… Дънк ме нарече „момчето, което не може да умре“. Дали заради обикновения късмет, или заради някаква странна мутация на моята ДНК като резултат от ваксината, която майка ми и баща ми бяха получили, но така или иначе в думите му имаше резон. През целия ми живот би трябвало да падна мъртъв поне дузина пъти — дори само опитите на „Чартър“ би трябвало да са достатъчни, — ала все още бях жив. Прецених, че един ден рано или късно ще умра. Никой не живее вечно. Но нямах представа как текущото ми състояние се отразява на законите на природата, онези, които са задължителни за всички живи същества.

Двамата със Стела узнахме, че дарбата ми има любопитен страничен ефект. Нейната нужда, нейният глад — тя намери начин да се задоволява с моето докосване. Момчето, което не можеше да умре, можеше да споделя. Когато настъпи 8 август 1999 година, тя не показа никакви следи на предишното си болестно състояние. Датата дойде и си замина като всички други, както и следващата година, и всички останали след това.

Ако двамата с нея представлявахме батерия, единият бе положителният извод, а другият — отрицателният. Събрани заедно, се уравновесявахме. Допълвахме се.

Когато казах на Фогел, че не съм пил от дванайсет години, не я излъгах. Никога не изпитвах нужда от алкохол, когато Стела бе наблизо. Тъй като двамата на практика бяхме неразделни, въпросната необходимост така и не се появи повече.

Оженихме се на 8 август 2000 година. Датата беше изключително важна и за двама ни. Никога не бяхме обсъждали възможността да се венчаем в друг ден. Трябваше да бъде 8 август. Превърна се в наш празник.

— За какво мислиш? — попита Стела, прикривайки очи от необичайно яркото питсбъргско слънце.

— За теб — отвърнах аз. — И колко много те обичам.

Стела се усмихна и ме целуна.

— И аз те обичам, Пип.

— Гадост — намръщи се Далтън.

Клара се изкиска.

— Няма ли да закъснееш? — попита Стела.

Погледнах часовника си. Почти пет.

— Ахххх.

Хукнах надолу по хълма.

— Среща при Матео в седем? — изкрещях аз, докато тичах.

Поздрави го от нас! — извика Стела.

Щатският затвор се простира върху повече от двайсет акра на брега на река Охайо, на осем километра от града. Стигнах там за рекордните деветнайсет минути.

Не успях да прибера стария си джип от паркинга на болницата в Миндън, но миналата година си бях купил лъскав нов „Ранглър“. Изпразних джобовете си и оставих всичко, освен шофьорската си книжка на предната дясна седалка. Опитът ме бе научил, че се придвижваш по-бързо на опашката, ако не носиш нищо. Смъкнах и колана си.

Прекосих паркинга и успях да се наредя на една от опашките около минута преди пазачите да затворят вратите зад гърба ми. Това означаваше, че имам на разположение двайсетина минути, преди времето за посещения да изтече.

Когато преминах през охраната, поех по зелената линия на пода, която водеше към стаята за посещения — по-скоро коридор, с телефони, наредени от лявата му страна, и малки кабинки от дясната. Седнах на празния стол пред предпоследната кабинка и зачаках.

Дънк излезе след минута, опирайки се на пластмасов бастун, който леко се огъваше под тежестта му. Понеже металът и дървото лесно можеха да се превърнат в оръжие, разрешаваха само пластмаса. Дънк успяваше да чупи по бастун на седмица, но управата на затвора явно разполагаше с неограничени запаси. Този, който използваше в момента, бе розов.

Взех телефонната слушалка и я притиснах към ухото си, като се опитвах да не мисля за всички неприятни неща, до които се бе допирала.

Дънк се тръшна на стола от неговата страна на стъклото и вдигна другата слушалка.

— Я ми напомни пак за какъв дявол се предадох?

— Понеже си добър по душа, един ден ще излезеш оттук, напълно реабилитиран, ще си отвориш павилионче за тако до реката и най-накрая ще направиш нещо с живота си.

— Не съм сигурен, че от тако се изкарват достатъчно пари.

С Деуит Матео до себе си, Дънк се предаде на полицията на 13 август 1998 година, около час след като приключиха ужасяващите събития от онази нощ. Всъщност дори опитах да го разубедя. Не защото не смятах, че е правилното решение. Просто не мислех, че е в състояние да взема каквито и да било решения. В „Пещта на Кери“ не открихме нито един жив човек. Почти целият екип на Дънк бе измрял след последната заповед на Дейвид. Дори и да бяха останали оцелели, имплозията на Стела ги бе довършила. Дънк беше в шок. Останал бе съвсем сам. Каза ми, че вече работи с федералните, за да им помогне да спипат Руфъс Стано. Нямах представа. Стано беше един от малкото хора, пред които се отчиташе Дънк, и беше доста по-голяма риба в очите на властите, отколкото самият Дънкан Белино. Заради съдействието, което оказа, присъдата му бе намалена. Оставаха му още три години, но след месец можеше да го пуснат под гаранция.

— Имаш специални поздрави от Стела и децата.

— Да им предадеш и от мен.

Отляво на челюстта му имаше доста неприятно изглеждаща синина. Когато го попитах от какво е, той сви рамене:

— Исках да гледам „Теория за Големия взрив“ снощи. Бях малцинство. Случва се.

— Остава ти един месец до гаранцията, друже. Не се набивай на очи много.

От коридора надзърна един от пазачите и изкрещя:

— Пет минути!

— Мамка му! Извинявай, човече, малко закъснях.

Той сви рамене:

— Един месец до гаранцията. — Премести слушалката до другото си ухо: — Това ми напомня за нещо. Имах доста странен посетител миналата седмица.

— Кой?

— Уили Трюдо.

— Уили?

Дънк кимна.

— Имал работа за мен, когато изляза.

— Каква?

— Не каза.

— Внимавай с този тип. Никога не съм му имал доверие.

— Добре, мамо.

Имаше нещо, за което трябваше да го питам. Нещо, което избягвах от десетилетие насам. Стела повдигна въпроса отново миналата нощ, настоя, че трябва да знаем отговора, ако Дънк ще се навърта около децата ни.

— Може ли да те питам нещо?

— Не ми трябва гадже за бала, а и ти вече си имаш прекрасна дама у дома.

— Сериозен съм.

— Аз също.

— Пикфорд каза, че майка ти е Пенелъпи Модлин. Една от онези, които са получили ваксината заедно с нашите родители. Никога не си обелвал дума за нея.

— Няма какво да кажа.

— Помниш ли я?

Дънк присви устни и се загледа в плота пред себе си.

— Не.

— Изобщо?

Той поклати глава.

— Винаги сме били само аз и Дъртия. Докато ти не ми показа онзи стар годишник, дори не бях виждал нейна снимка. Бащата не пазеше нейни неща. Предположих, че сигурно не му е приятно, затова никога не сме разговаряли за нея.

— Една минута! — кресна пазачът.

Наведох се към стъклото и понижих глас:

— Тя е получила ваксината, но баща ти — не.

Дънк се облегна назад. На устните му изгря крива усмивка:

— И се чудиш дали мога да правя разни неща? Като теб, Стела, Дарби или онзи Пикфорд?

— Питам само защото може да е нещо опасно и ако ще си около децата, бихме искали да знаем. — Прозвуча много тъпо. Опитах се да замажа положението: — Не че се притесняваме да не ги нараниш или нещо такова. Знаем, че не би постъпил така за нищо на света. Просто, ако можеш да правиш нещо, ни се иска да знаем.

— Джак Тач, Момчето, което не може да умре, и неговият верен помощник Дънк. — Той се ухили. — Направо плачем да си имаме собствен комикс.

— Имаш ли някакви способности?

— Времето изтече! — изкрещя пазачът. — Прекратете разговорите и излезте отляво. Пожелаваме ви приятна вечер.

— Дънк? — изрекох в телефона аз.

Той се усмихна и окачи слушалката от неговата страна. Изправи се, като подпираше едрото си тяло върху глупавия розов бастун.

Килнах глава и се намръщих.

Очите на Дънк се разшириха. Той се ухили и вдигна показалец.

Наблюдавах го как докосва слушалката си.

Всички монетни автомати зазвъняха едновременно.

Извърнах се към тях.

Един от пазачите вдигна слушалката на най-близкия до него апарат, каза „ало?“, сви рамене и затвори. Телефоните продължаваха да звънят.

Когато се обърнах отново към Дънк, видях как оранжевият му гащеризон изчезва по коридора към килията му. Тежката метална врата се затвори зад гърба му.

8 август 2020 година Четиресет и четири годишен

Малкото момче се въртеше и постоянно гледаше назад в сепарето на любимия на родителите му ресторант в любимия на родителите му калифорнийски крайбрежен град. То се усукваше насам-натам, докато най-накрая майка му вдигна ръце и го остави да стъпи върху пейката и да се взре по-отблизо в мъжа, който седеше в сепарето зад тях.

— Какво е станало с лицето ти? — попита хлапето.

Много нелюбезен въпрос. Такъв, какъвто не бе учтиво да се задава на напълно непознат човек. Особено когато имаш остатъци от макарони със сирене, размазани по цялата си физиономия.

Мъжът вдигна очи от менюто. Беше решил да си поръча специалитета на деня. Усмихна се на момчето. Обикновено действие, но вероятно доста болезнено, като се има предвид как се опъна обезобразената кожа по лицето му. Дори и да го заболя обаче, с нищо не се издаде.

Мъжът посочи белега си и сви рамене. След това на езика на жестовете отговори на момчето.

Хлапето прехапа долната си устна и се намръщи.

Не разбра нищо.

Необразована младеж.

Децата днес се интересуват само от видеоигри, социални мрежи и стрийминг. Дните, когато човек отваряше книга, за да научи нещо ново, да се усъвършенства, да се просвети и да развие интелекта си, са безвъзвратно отминали. Може би, ако се печелеха точки от четене на книги в училище, младото поколение би било склонно да отупа прахта от старите томчета. Ако можеха да минат на следващото ниво, като откраднат някой чийткод, може би щяха да се заинтересуват.

Мъжът вдигна показалец. Изрови смартфона от джоба на якето си, метнато на празното място до него.

Отвори едно от приложенията, написа нещо, натисна бутона за възпроизвеждане и притисна телефона до изпоцапаната с макарони и сирене глава на хлапето.

От телефона се разнесе компютърно синтезиран глас, който звучеше почти като човешки. С перфектна интонация и тембър той произнесе:

— Аз съм прекрасен мъж.

Момчето обмисли това за секунда, след което кимна.