Сърца за изгаряне

12 март 1994 година Осемнайсетгодишен

Матео ни бе наел апартамент на няколко пресечки от кампуса — на Мифлин Роуд. Две спални, без асансьор, в префасонирана триетажна викторианска сграда, фондът внасяше издръжката ми на всяко първо число в сметка в „Брентууд Федерал Сейвингс енд Лоун“. Можех да тегля средствата с дебитна карта от всеки банкомат срещу малка такса. Първия месец Матео депозира две хиляди долара допълнително — повече от достатъчно да обзаведем апартамента, да си купим чинии, микровълнова и други неща, съществени за колежанския живот. Опитах се да намеря фотьойл, удобен като на Леля Джо, но търсенето по магазините се оказа неуспешно. Трябваше да се задоволя с барбарон.

Лекциите започнаха на 14 януари.

Десет дни по-късно навърших осемнайсет.

Зимата на 1993-1994 година се оказа една от най-лошите в историята на Пенсилвания. В един момент снегонавяванията по Мифлин Роуд достигнаха височина над два метра. Понеже повечето лекции бяха на пешеходно разстояние (и понеже бързо ми писна да стържа леда от стъклата), моята хонда стоеше неизползвана пред апартамента и скоро изчезна под снежното одеяло. Когато пролетта най-сетне дойде, се наложи да си купя нов акумулатор, за да мога да запаля. На капака се бе появило ново петно ръжда, само на няколко сантиметра от ключалката. През идните години щях да наблюдавам как въпросното петно расте.

Имаше купони, разбира се, но не близнах нито капка. Партита с бира, сбирки на студентски братства, социални събития на женските клубове… Алкохолът се лееше като река, тревата беше леснодостъпна, както и гъбите, и антидепресантите. На един купон дори видях кока, но беше „колежанска кока“, без съмнение примесена с бебешки аспирин, брашно и бог знае още какво. Не докоснах нищо от изброените. Бях човекът, който се забиваше в ъгълчето с кенче пепси. Понякога с цял стек пепси. Усмихвах се и се мъчех да не изглеждам твърде зловещо, докато хората около мен се наливаха до безпаметност.

Исках да пия, нямаше съмнение, но докато оглеждах студентите на всички тези партита, особено на по-ранните, изведнъж ме осени — те пиеха, за да подобрят социалния си опит. Това ги отваряше към останалите, премахваше задръжките, освобождаваше ги. Аз пък, от друга страна, пиех, за да забравя, за да притъпя усещанията, да се скрия. Алкохолът им помагаше да се интегрират в обществото, алкохолът ме спасяваше от обществото. Те пиеха, за да бъдат заедно, аз пиех, за да остана сам.

Докато ги гледах как се наливат, докато смехът, крясъците и танците ставаха все по-шумни и необуздани, чувствах как бездната между нас се разширява — те и аз. Така открих нов начин да бъда сам.

В Държавния университет в Пенсилвания се празнуваше всичко. Тази вечер например празнувахме нещо, което се надявахме да е топенето на последния сняг за сезона. Беше 12 март. Някой наистина съумя да открие последния сняг — малка купчинка кафява киша на западния ъгъл на Спрус Котидж срещу сградата на телекома. Или въпросният „откривател“, или някой друг беше го оградил с въженца и бе оставил един кег с бира на два-три метра вляво от него. Вдясно бе поставена маса, върху която стоеше касетофон с мощни тонколони. Ето така започна импровизираното парти. През есента се събирахме около големи клади, а тази вечер бяхме заобиколили малка купчинка сняг и го наблюдавахме как се топи.

Добре дошли в колежанския живот.

— Хайде де, нека те хипнотизирам — повтори тя.

Чух само половината от онова, което казваше. Тя беше една от тях. Обикновено се случваше на повечето партита, няколко часа след началото. Освен гореспоменатите повдигащи духа ефекти, алкохолът придаваше и кураж, затова в някакъв определен момент един от тях неизменно прекосяваше невидимата бариера и се мъчеше да ме заговори. Предполагам, че изглеждах добре, вероятно виждаха в мен някакъв вид предизвикателство, като ме забележеха изолиран в ъгъла. Само че почти всяко момиче ме караше да се сещам за Стела. Останалите пък ми напомняха за Герди и това болеше почти толкова силно. Понякога дори по-силно.

Момичето, което искаше да ме хипнотизира, по думите ѝ се казваше Кайли. Носеше лятна рокля на цветенца, без ръкави, черен клин и дънково яке. Косата ѝ беше тъмноруса и се извиваше малко над раменете ѝ.

Повече Герди, отколкото Стела.

Докторант, който е на път да стане доцент по философия, бе казала, когато се представяше в началото.

В чашата ѝ се бълникаше някаква неизвестна напитка.

Отпих от пепсито си.

— Няма за какво да ме хипнотизираш. Скучен съм.

— Не изглеждаш скучен. Имаш много замислено изражение, нещо в стил Джеймс Дийн.

— Джеймс Дийн, а?

— Определено. Със сигурност си бунтар.

— Тогава може би не трябва да разговаряш с мен. Ами ако съм опасен?

Очите ѝ се присвиха.

— Опасен ли си?

Всички, за които ме е грижа умират, така че вероятно да.

— Добра ли си в това? — попитах аз.

— В кое?

— В хипнозата.

Тя сви рамене:

— Съквартирантката ми смята, че съм. Проф. Макдъгал казва, че съм най-добрата в неговия клас от десетилетие, но според мен просто се опитва да се намърда в гащичките ми.

— Ти не носиш гащички.

Тя изгледа краката си и обработи получената информация по характерния за пияните бавен начин. След което вдигна очи към мен и се засмя:

— Ами не. Няма гащички.

Забелязах Уили сред тълпата, впил поглед в мен. Вдигна два палеца и закима бързо-бързо.

— Май трябва да си ходя — отроних.

— Не може да си тръгваш, преди снегът да се е разтопил — това е правилото.

— Е, нали каза, че съм бунтар.

— Моля те, позволи ми да те хипнотизирам.

— Какво смяташ, че ще узнаеш?

Тя килна глава настрани. Част от питието ѝ се разля и опръска обувката ми.

— Като за начало — защо си на купон, а не пиеш.

— Може да съм слаб пияч.

Тя пристъпи по-близо и отпи от чашата си. Този път успях да помириша — ром беше.

— Не е кой знае колко трудно.

— И ти не го правиш като хората. Пиеш ром на бирено парти.

Тя вдигна пръст към устните си и се засмя:

— Шшт! Може пък и аз да съм бунтарка.

Уили все още ме гледаше. Зачудих се дали ще звънне на Матео веднага, за да докладва случилото се, или ще изчака до сутринта.

Преброих поне дванайсетима с бели палта.

— В кампуса ли живееш? — попитах я.

Тя кимна наляво:

— В източния корпус.

— Искаш ли да те изпратя до вас?

— Ами добре.

Очевидно топящият се сняг вече бе забравен.

Прекосихме вътрешния двор и минахме за по-напряко през тенис кортовете. По някое време ме хвана за ръка.

Живееше в „Гиъри Хол“, на втория етаж.

Успя да отключи след известно ровичкане из ключалката, бутна вратата, влезе със залитане в стаята и се просна на леглото отляво. Съквартирантките ѝ ги нямаше.

Светнах лампата, затворих вратата и ѝ помогнах да свали обувките и якето си. Чашата с ром бе изчезнала по пътя насам. Не бях забелязал да я хвърля или да я оставя накъде.

Можеше да преспя с нея, но не го направих.

Вместо това изчаках, докато заспи, и я обърнах на една страна. В долната част на леглото имаше събрано на купчина одеяло. Придърпах го над раменете ѝ и го подпъхнах под нея.

Обратният път до апартамента ми на Мифлин Роуд би трябвало да отнеме около двайсетина минути, но се прибрах чак към четири сутринта. Вратата на Уили беше затворена. Чувах го как хърка.

На леглото ми бе оставен плик.

Не беше достатъчно дебел, за да съдържа пари, и за разлика от останалите, върху този адресът ми бе акуратно напечатан. Печатът върху марката гласеше „Питсбърг, Пенсилвания“. Като подател бе вписана кантората на Матео. Вътре открих сгънато на четири писмо заедно с още един по-малък плик.

„Деуит“? Изхилих се. Съвсем бях забравил, че първото име на Матео наистина е „Деуит“. Метнах писмото върху леглото.

Другият плик беше запечатан. Беше наполовина по-малък от обикновените. От онези, в които обикновено се слагат картички с благодарности и други по-малки бележки. Леля Джо имаше цял кашон от тях. Използваше ги, за да пресмята бакшишите си по ден и по смяна — казваше, че ѝ помага да разбере кои са най-добрите смени за взимане и кои да се опитва да избягва. Не съм сигурен, че имаше ефект. Тя така или иначе работеше постоянно.

Името ми бе напечатано отгоре.

Скъсах плика.

Листът вътре съдържаше само дванайсет думи, но в следващия един час ги препрочитах отново и отново и отново. Почеркът ѝ бе треперлив и едва се разчиташе — вероятно го бе писала към края на живота си:

По някое време явно съм седнал на ръба на леглото си. Не си спомням кога. Ръцете ми трепереха. Единствените звуци в стаята ми бяха гръмкото ми дишане и лудешкото тупнете на сърцето ми.

Когато събрах сили да се изправя и да натикам някоя и друга дреха в раницата си, слънцето изгряваше. Десет минути по-късно се прокрадвах през апартамента, като се стараех да избягвам скърцащите дъски под килима в средата на стаята. Уили все така хъркаше отсреща, вероятно щеше да спи още няколко часа — неделите бяха сред малкото дни, в които си позволяваше да спи до по-късно.

Отначало хондата не искаше да запали. Двигателят кашляше и се давеше, мъчеше се да изкара от гърлото си заседналата там зима. След това изведнъж изрева. Щом „захапа“, нещата потръгнаха. Хондите са много благонадеждни в това отношение.

Напомпах няколко пъти газта, след което поех по безлюдната улица.

Съзнанието ми се рееше някъде в безтегловност, без да е в състояние да сглоби една-едничка свързана мисъл.

Кашонът.

Винаги когато питах Леля Джо за този кашон, тя отричаше съществуването му, казваше, че баща ми не ѝ е давал нищо, преди да умре, абсолютно нищо. Издирвах го с години, повече пъти, отколкото бих могъл да пресметна. Никога не се бях отказал. Просто свършиха местата, на които можех да търся.

Естествено, че го бе скрила там. Никой не би се сетил да го издирва там.

Щях да бъда в Питсбърг след два часа и половина. През това време щеше да се наложи да си подредя мислите и да реша каква да е следващата ми стъпка.

68744 беше номерът на парцела, където бе гробът на баща ми. Един от онези безполезни факти, които Леля Джо ме бе накарала да запаметя като хлапе.

След около час шофиране осъзнах, че „следващата ми стъпка“ не беше възможност сред множество, от които да избирам. Нямах други възможности. Опитах се да измисля нещо, каквото и да е, стига да е различно от очевидния избор — онова, което нито един разумен човек не би сторил, но колкото повече мислех, толкова повече се убеждавах, че е единствената възможност. Осъзнаването на факта изобщо не ми помогна — стомахът ми продължаваше да се бунтува, в устата си чувствах кисел вкус.

Леля Джо не би излъгала за нещо подобно. Мразеше баща ми, ненавиждаше всичко, което се отнасяше до него. Но не би излъгала за нещо толкова важно. Не и мен.

Писмото от Ричард Нетълтън до баща ми бе адресирано до нея.

Винаги бях подозирал, че до някаква степен Леля Джо е знаела какво става. Нищо че не ми бе споменавала — сънят ми бе достатъчен.

Знаех, че кашонът съществува, знаех, въпреки че тя отричаше.

Това бе нейният начин да ме защити, да изчака, докато порасна достатъчно, предполагам. Кашонът беше ключът.

Но бях ли в състояние?

Можех ли да разкопая гроб?

И то гроба на баща ми?

Ако кашонът бе там — а докато километрите се изнизваха под шушнещите гуми на хондата, все повече се убеждавах, че е там, — не можех ли да го оставя скрит в гроба завинаги? Да забравя за него? Ами ако някой друг го откриеше? Някой с дълго бяло палто например?

Ами ако (и това беше едно огромно „ами ако“) нещо в този кашон ми помогнеше да открия Стела?

Не можех просто така да забравя подобно нещо.

Щеше да ми се наложи да проверя.

Разумният избор би бил да не разкопавам гроба на баща си.

Но пък обратното бе единствената възможност.

Някак си успях да се примиря. Мозъкът ми го извърташе отсам и оттам, донагласяше фактите, докато започна да смята, че това е не само единственият ми избор, но е и правилният избор, и то такъв, който не търпи отлагане.

На изхода към Магистрала 376 спрях в Холидейсбърг и от една малка железария си купих лопата. Не можех да рискувам да направя подобно нещо в Питсбърг, понеже лесно щяха да ме разпознаят. Единствената железария близо до апартамента ми на Брентууд беше тази на Кийнър. Магазинчето стоеше там още от 1939 година — Харолд Кийнър не само щеше да ме познае, но и щеше да вдигне телефона на секундата, за да докладва на Матео, че пазарувам странни неща, като лопати например.

Паркирах на Крамър до Браунсвил, на около три пресечки от моя апартамент, и извървях остатъка от пътя пеша. Не можех да спра по-близо. „Хонда Прелюд“ бе доста разпространена кола, но черна, паркирана пред дома ми, бе твърде вероятно да бъде разпозната като моя. Оставих лопатата в багажника.

Реконструкцията на „Закусвалнята на Крендал“ бе почти към края си. На прозореца висеше табела „Пица Кармоци — откриването предстои!“.

Минах покрай постройката и се опитах да не поглеждам през новите, блестящи от чистота прозорци, понеже се страхувах какво може да се покаже оттам.

Бяха минали почти три месеца, откакто не бях стъпвал в старата си сграда. Мястото ми изглеждаше почти чуждо. Коридорите сякаш се бяха смалили. Бяха пропити с влага и отчаяно се нуждаеха от пребоядисване. Изкачих се по стълбите и се мушнах в апартамента си, без никой да ме забележи. Дори вратата на госпожа Лийч остана затворена. Нямаше списък с покупки — все пак беше неделя.

В апартамента ми цареше мрак. Всяка повърхност бе покрита с дебел слой прах.

Прекосих стаята, подминавайки купчината обяви, които все още лежаха на масата, и роклята на Герди, все още на пода. Понечих да вдигна щорите, но се отказах.

Ами ако някой следи? Някой, който ме познава…

Настаних се във фотьойла на Леля Джо и зачаках нощта. Дясното ми коляно подскачаше нервно. Призраците от миналото ми виеха около мен, кикотеха се в ушите ми и тръпнеха в очакване да разберат какво ще се случи по-нататък.

Малко след един сутринта паркирах на Ноубълс Лейн, може би на два-три метра от мястото, където бях оставил велосипеда си като хлапе в деня на Голямото преследване.

Ако затворех очи, можех да чуя звука от четирите джипа, които летят зад мен, докато Дънк и Уили бърборят нещо по радиостанцията.

След полунощ бе започнало да приръмява и оттогава не бе спирало. Когато отбих, гумите на хондата леко потънаха във влажната земя. Наругах се мислено, че не съм се сетил за вероятността да оставя следи. Май трябваше да си взема и яке. Температурата падна към четири градуса и продължаваше да се понижава. Очевидно не бях много добър в оскверняването на гробове.

В този час всеки звук ми се струваше усилен до безкрайност — от ръмженето на двигателя на хондата до стъпките ми, ехтящи сред дърветата, докато се приближавах към гробището с лопата в ръка. Излязох от горичката на трийсетина метра на запад от нашата пейка. Не можех да спра да мисля за картината в стаята на Стела.

От стените на гробниците се проточваха дълги сенки, който загръщаха някои от постройките с одеялото на нощта и ги люлееха, приспивайки ги под звуците на дъжда. Знаех, че наоколо няма жива душа, но въпреки това чувствах как някой ме наблюдава. Очаквах едва ли не някой с дълго бяло палто да се измъкне иззад дърветата и да ме пресрещне. Може би не само един. Всички желаещи да се сдобият с онзи кашон. За цялото време, което бях прекарал в гробището, още не бях срещал нито един пазач или гробар. Някой заключваше главната порта в девет всяка вечер и я отключваше сутринта. Не бях виждал въпросния „някой“ никога. Представих си как човекът, избрал да работи в гробище, сред цялата му самота, в края на краищата се превръща в част от това място, в състояние е да се придвижва из околностите редом с мрака и бродещите призраци, тих шепот сред надгробните камъни.

Когато се приближих от южната страна на гробището, видях гробовете на родителите си и гроба на Леля Джо до тях, под разпрострените ръце на огромното червено кленово дърво. Надгробните им плочи блестяха под дъждеца.

Мога ли да го сторя?

О, как само исках едно питие. Може би нямаше да откажа и чист спирт, ако в този момент имах подръка. Бира, сироп за кашлица, уиски, каквото и да е. Чак кожата ми настръхна. Не разполагах обаче с никакъв алкохол, затова продължих напред.

Когато най-сетне стигнах до гробовете, застанах до този на баща ми, обърнах се бавно и се огледах за следи от нечие присъствие. Не видях никого, но чувството, че някой ме наблюдава, не отслабна — усещах странни бодежи в тила си.

Лопатата изведнъж натежа в ръцете ми.

Господ да ми е на помощ.

Забих я в земята.

Пръстта беше по-мека, отколкото очаквах.

Елфрида Лийч се изправи в леглото си и наклони глава.

Беше чула нещо.

Скърцане на дъските по пода. Стенанията на вехтото дърво.

Цифрите върху аналоговия будилник до леглото ѝ се смениха от 3:03 на 3:04 с леко механично бръмчене и чукването на пластмаса върху пластмаса.

Както всяка нощ Елфрида бе настроила термостата на двайсет и един градуса, преди да си легне. Двайсет и два през деня, двайсет и един през нощта. Винаги. И въпреки това стаята ѝ се струваше ужасно студена. Заслуша се, но не успя да чуе равномерното бръмчене на отоплителната инсталация.

По врата и раменете ѝ плъзна ледена струйка въздух. Това също не беше в реда на нещата. Никога не отваряше прозорците.

Никога.

Още едно проскърцване. Този път откъм коридора. Сигурна бе.

Елфрида пазеше един зареден трийсет и осемкалибров в чекмеджето на нощното си шкафче. Друг бе прибран в скрина ѝ, трети бе скрит зад тоалетната чиния, имаше още два във всекидневната (първият под лявата възглавничка на дивана, а вторият бе залепен с тиксо под масата), а в кухнята в метална кутия с етикет „Брашно“, поставена върху плота, се спотайваше още един. Въпреки че не бе изстреляла и един куршум през живота си, всяко от оръжията бе почиствано и грижливо смазвано всеки четвъртък. Купи си първия два дни след като я нападнаха онези ужасни хора в бяло — онези, които искаха неща, които не им принадлежаха. С другите се снабди през годините, след като твърдо реши, че не иска повече изненади. Първо само един, после втори, когато осъзна, че няма как да се добере до скрития в спалнята, ако стои в кухнята, останалите — когато стигна до извода, че е хубаво човек да има по един на една ръка разстояние, в която и част на апартамента да се намира. Замисли се дали да не си купи един и за дамската чанта, но после реши, че би било глупаво, като се има предвид, че не излиза никъде. Добрият човек, който ѝ продаде оръжията, го стори по телефона, дори бе така любезен да ѝ ги достави срещу допълнително заплащане.

Трийсет и осем калибровият от чекмеджето на нощното ѝ шкафче беше студен и тежеше. Тя стана тихо и прекоси стаята, като се мъчеше да не обръща внимание на артритната болка в краката си.

Въпреки че живееше сама, винаги затваряше и заключваше вратата на спалнята си. На кука, забита във вратата, висеше жълт халат за баня. Тя го отмести встрани и долепи ухо до дървената повърхност. Масивно дърво, не онези боклуци от пресован картон, които продаваха днес, а дебела дъбова дъска, от времената, когато бе строена сградата.

Не чу нищо.

Зачуди се дали наистина бе доловила нещо. Може би просто това бе звукът на старата къща, която се слягаше, или пък изпъването и разтягането на постройката, характерно за периода, когато пролетта изпровождаше студената прегръдка на зимата. Може пък да бе сънувала или да си бе въобразила…

Още едно изскърцване.

Дъската под босия ѝ ляв крак леко помръдна, когато върху нея стъпи някой от отсрещната страна. Пред вратата ѝ стоеше човек.

Елфрида си пое дълбоко въздух и се опита да успокои треперещата си ръка, в която държеше трийсет и осем калибровия.

— Имам пистолет!

Възнамеряваше да изкрещи, но се получи приглушено и измъчено, все едно плътната дървена врата погълна вика ѝ.

От другата страна долетя плътен мъжки глас. Звучеше повече като музика, създадена от прецизно настроен комплект камбанки, отколкото като обикновени думи.

— Знам, че имаш пистолет. Остави го и отвори вратата.

Елфрида остави пистолета върху скрина и щракна ключалката.

— Сега отвори вратата и направи крачка назад — продължи гласът.

Тя се подчини без миг колебание.

Вратата се отвори широко. На прага стоеше мъж с тъмна коса и още по-тъмни очи, с усмивка, която някак си успя да я успокои, въпреки че бе по-мрачна от всичко. Зад него стояха двама мъже с дълги бели палта, които ги наблюдаваха мълчаливо.

Елфрида се зачуди защо изпълни безропотно разпорежданията му. Не искаше да се подчинява. Искаше да насочи пистолета към гърдите на мъжа и да дръпне спусъка, след което да продължи да стреля, докато свършат патроните. Но не можа. Пистолетът вече би далеч от нея и когато се помъчи да застави краката си да се приближат, те не я послушаха. Вместо това отстъпиха назад, както бе инструктирана, докато достигнаха ръба на леглото.

— Седни, Елфрида.

Тя седна.

Тримата натрапници влязоха непоканени в стаята ѝ. В нейното лично пространство.

— Истински ли си? — попита тя.

Той килна глава и се усмихна.

— Вече нямаме нужда от теб, за да наглеждаш момчето. Помниш ли, когато те помолих да го наглеждаш — преди всички тези години? Тогава аз самият бях хлапе. Накараха ме да ти звънна. Толкова безлично.

— Да, спомням си.

— Познаваше родителите ми.

— Да.

— Как се казваха?

— Кийт и Жаклин Пикфорд.

— А как се казвам аз?

— Дейвид. Ти си Дейвид Пикфорд. Ти си прекрасен мъж, Дейвид Пикфорд.

Той се усмихна отново.

— Благодаря ти.

— Няма за какво.

Елфрида Лийч се загледа зад него.

„Вече нямаме нужда от теб, за да наглеждаш момчето“. Не „нямат“. От „Чартър“ ѝ бяха казали, че момчето Пикфорд никога няма да напусне онази стаичка. Не може да напусне. Задържан пряко волята си. Би следвало да ги мрази, да ги ненавижда. Трябваше да бъдат „те“, не „ние“.

И как така е в спалнята ми?

Елфрида Лийч гледаше ръкохватката на трийсет и осем калибровия на ръба на скрина. Искаше да си пробие път през тези хора, да хване пистолета и да ги избие до крак. Но не можеше да помръдне. Тялото ѝ не се подчиняваше.

— Защо не си облечен в бяло като тях?

За разлика от другите двама неканени гости Дейвид Пикфорд носеше черно кожено яке, тъмночервена риза и джинси. И да имаше пистолет, не се виждаше — нито кобур на колана му, нито под мишницата му.

— Не харесвам бяло — отвърна той. — Бялото не е цвят. Бялото е липса на цвят. Повърхност, очакваща върху нея да се появи петно.

— Всички чудовища са облечени в бяло.

Откри, че ѝ е трудно дори да говори. Също както с движенията, думите ѝ не се подчиняваха, но въпреки всичко успяваше да ги изкара на бял свят.

— Не всички чудовища.

— Родителите ти… какво си…

— Шшт. — Той коленичи и взе ръката ѝ в своята. — Не сме тук, за да разговаряме за родителите ми.

Опита се да отговори, но устните ѝ не помръдваха.

— О, съжалявам, можеш да говориш — каза Дейвид.

Магията — неговата магия — изчезна.

— Защо си тук? — успя да изрече тя.

— „Чартър“ се издъниха жестоко, боя се. Реших да се намеся, да оправя нещата и да разчистя бъркотията.

— Добре.

— Ти си част от бъркотията — продължи той.

— Знам.

Той стисна пръстите ѝ толкова силно, че побеляха.

— Когато си тръгнем, ще изчакаш три часа. След това ще вземеш пистолета, ще го пъхнеш в устата си, нежно и надълбоко, и ще дръпнеш спусъка.

— Добре.

— Какво „добре“? Кажи ми.

— Когато си тръгнете, ще изчакам три часа. След това ще взема пистолета си, ще го пъхна в устата си, нежно и надълбоко, и ще дръпна спусъка.

— Страхуваш ли се от смъртта, Елфрида?

— Не.

Той пусна ръката ѝ. Тя падна в скута ѝ.

— Съжаляваш ли за нещо?

— Че нямам деца — отвърна тя без колебание.

— Може би трябваше да направиш нещо по въпроса.

— Не можех да го предам. Но исках дете.

Той обмисли казаното.

— Беше ми съобщено, че не си получила реакция след ваксината. Нямаш нищо за предаване.

— Да.

— Какво „да“?

— Да, не получих реакция.

— Следователно нямаш нищо за предаване — повтори той.

Елфрида не отговори. С крайчеца на окото си виждаше пистолета. Копнееше да стане на крака, да скочи към него, да го сграбчи. Тялото ѝ я игнорираше. Тя се разтрепери.

— Крайниците ти са тежки като олово. Ако опиташ да направиш нещо различно от онова, което ти казвам, ще се почувстваш така, сякаш горят. Разбра ли ме?

— Да.

Елфрида премести погледа си към него. Спря да се съпротивлява. Спря да трепери.

— Бих желал да ми кажеш къде мога да открия другите.

— Няма вече „други“.

— Не ме лъжи, Елфрида. Не ти отива. А и лъжата може да бъде крайно болезнено нещо. Да изречеш лъжа, може да е доста неприятно, като например… — Дейвид се замисли и изведнъж му хрумна: — … като например да глътнеш хиляди червени мравки и да чувстваш ухапванията им отвътре, докато нахлуват в гърлото ти. Това би било ужасно, нали?

Тя кимна.

— Кажи ми къде да открия другите.

— Няма вече…

Преди да довърши, по лицето ѝ се изписа болка. Кожата ѝ пребледня. Очите ѝ щяха да изскочат. Нададе ужасен крясък.

Дейвид очевидно се наслаждаваше на гледката. Даде ѝ малко време, докато писъците заглъхнаха.

— Знаеш ли, че ако кажеш истината, това може да има точно противоположния ефект? Истината може да накара цялата тази болка да отмине, да отлети безследно и да бъде заменена от най-невероятното състояние на еуфория. Толкова е прекрасно, че не може да бъде описано. Предполагам, би ти харесало, нали? Доста по-добра алтернатива от тези ужасни мравки.

Елфрида кимна бързо. От очите ѝ се стичаха сълзи.

— Кажи ми, Елфрида: къде да открия другите?

И тя му каза. Каза му всичко, което знаеше. Нямаше представа къде са всички — само Дюи Хобсън и онази жена Брадъртън, но би трябвало да е достатъчно.

Когато тя приключи и Дейвид се убеди, че няма повече какво да научи от нея, отново се усмихна.

— Добре. Много добре. В такъв случай мисля, че е време да си ходим.

Той се обърна и тръгна към вратата, но след крачка-две спря. С гръб към нея зададе един последен въпрос:

— Кажи ми още веднъж какво ще се случи, след като си заминем?

Елфрида Лийч си пое дълбоко въздух:

— Когато си тръгнете, ще изчакам три часа. След това ще взема пистолета си, ще го пъхна в устата си, нежно и надълбоко, и ще дръпна спусъка.

— Колко секунди има в три часа, Елфрида?

— Десет хиляди и осемстотин.

— Беше удоволствие да те познавам, Елфрида.

— И аз теб, Дейвид.

Тримата неканени гости изчезнаха, оставяйки вратата на спалнята ѝ отворена. Чу как ключалката на входната врата изщраква. Нямаше представа откъде имат ключ.

Елфрида Лийч продължи да седи на ръба на леглото напълно неподвижна. Започна мислено да отброява секундите — десет хиляди и осемстотин, десет хиляди седемстотин деветдесет и девет, десет хиляди седемстотин деветдесет и осем… Будилникът върху нощното шкафче бръмчеше в ритъм с нея, а звукът от почукването на пластмаса върху пластмаса отмерваше всяка отлитаща минута.

Лопатата издрънча върху капака на дървения ковчег на баща ми малко след три сутринта. Четвърт час по-късно вече бях разчистил цялата повърхност. Въпреки че бях само на четири години, когато почина, си спомнях този ковчег. Черното дърво бе полирано така, че чак сияеше. Можех да видя разкривеното си отражение в лака от мястото си до Леля Джо на предната редица. Някой бе сложил роза отгоре. Спомням си, че бях сигурен, че Леля Джо ще изхвърли цветето, понеже върху ковчега на Мама нямаше нищо. Тя обаче не го изхвърли.

Черното сияние отдавна го нямаше. Голата дървесина се показваше през дупките в лакираното. Пантите и ключалката бяха ръждясали. Дървото бе започнало да гние, затова бе достатъчно съвсем леко да натисна с лопатата, за да се откъртят винтовете и ключалката да отскочи.

Кой сложи цветето там, Лельо Джо?

Някой задник.

Ако бях спрял дори за миг, бях сигурен, ще няма да съм в състояние да продължа, затова не си позволявах да спирам, дори не си позволявах да мисля. Вместо това се наведох в малкото пространство, което бях изкопал, и забих върха на лопатата в цепнатината под капака на ковчега. Дъждът беше спрял, но въпреки всичко обувките ми бяха подгизнали. Когато натиснах лопатата с цялата си тежест, водата се процеди между пръстите на краката ми. Зачудих се какво ли би станало, ако потъна в тази кал и изчезна в земните недра.

Капакът на ковчега се отвори със звучно „пук“. Свежият въздух нахлу вътре в мига, в който застоялият от вътрешността се устреми навън. Този звук бе единствен, ако не се брои гръмкото ми вдишване и издишване.

Хвърлих лопатата настрани и задърпах капака на ковчега на баща ми.

Не съм сигурен кога точно очите ми се бяха затворили, но сега не искаха да се отварят. Принудих ги и най-накрая събрах кураж да погледна във вътрешността.

Баща ми не беше вътре.

Не мисля, че очаквах да го открия там. По някое време, докато копаех, започнах да си казвам, че няма да е там, и докато си го повтарях като мантра, усетих, че става по-лесно да копая, да пълня лопатата с пръст и да продължавам надолу и надолу. Когато видях празния ковчег обаче, избухнах в сълзи и се свлякох в дупката. Джинсите ми се просмукаха с кал и дъждовна вода. Ръцете ми бяха вкопчени в страничните дъски на ковчега, тялото ми се тресеше неудържимо, а в съзнанието ми се въртяха толкова много мисли едновременно, че не намирах смисъл в никоя от тях.

Зарових лице в мръсните си длани и се разплаках. Всички емоции от последните часове търсеха начин да излязат на повърхността.

Когато най-сетне се насилих да погледна отново в ковчега, се убедих, че баща ми никога не бе лежал там. За разлика от дървото отвън, сатенената обвивка вътре изглеждаше чисто нова, само леко пожълтяла от изминалото време под земята, предпазена от херметично затворения капак. Там, където би трябвало да е главата на погребания, имаше малка възглавничка, върху която нямаше вдлъбнатина, каквато би следвало да има, ако в ковчега бе имало човек.

Кашонът бе поставен в средата.

Същият кашон, който бях видял баща ми да дава на Леля Джо.

В картонената кутия имаше две книги. Годишник от Държавния университет в Пенсилвания за 1978 година и издание с меки корици на „Големите надежди“.

Нищо друго.

Абсолютно нищо друго.

Искаше ми се да крещя. Ако не ме беше страх, че някой ще ме чуе, със сигурност бих се развикал.

Не съм сигурен какво точно очаквах да намеря вътре, но определено не беше това.

Тревожността, страхът и несигурността, които ме бяха завладели преди, бързо се превърнаха в гняв и разочарование.

Трябваше да има нещо друго. Какво, по дяволите, се предполагаше да правя със стар годишник и поредния екземпляр от проклетата книга на Дикенс? Защо някой би положил такива огромни усилия да скрие нещо толкова обикновено?

От вътрешността на „Големите надежди“ изпадна бележка:

Не разпознах почерка. Не беше на Леля Джо. Може би бе на баща ми?

Запълването на гроба бе доста по-лесно от изравянето. Нагласих чимовете колкото се може по-добре и разпръснах отгоре нападали есенни листа. Когато най-после останах удовлетворен от резултата и се убедих, че среднощното ми деяние може да бъде открито само ако човек се вгледа много отблизо, грабнах годишника, романа и лопатата и се затичах през горичката към мястото, където бях оставил хондата, като се озъртах за следи от нечие присъствие.

Когато влязох в колата, светнах лампата на тавана и заразлиствах страниците на „Големите надежди“. Книгата изглеждаше чисто нова, не четена нито веднъж, много от страниците ѝ дори още бяха слепени една за друга. Очаквах да видя нещо написано вътре, но останах разочарован. На първата страница имаше подробна карта на Англия с изписани имената на Екситър, Лондон, Манчестър, Уидби, Нюкасъл ъпон Тайн и още дузина големи градове. Самият роман изглеждаше пълен и започваше със същото изречение, което се бе запечатало в главата още в детството ми:

Ръцете ми (както и дрехите ми, и всеки квадратен сантиметър от кожата ми, в интерес на истината) бяха покрити с мръсотия, затова омазвах всяка страница, която докосвах. Опитах се да изтрия длани в джинсите си, но това само влоши нещата. Наведох се и ги избърсах, колкото можах, в постелката под скоростния лост.

Оставих „Големите надежди“ и поднесох годишника към светлината. За разлика от книгата неговите страници бяха доста омачкани. Някои бяха подгънати. Корицата отвътре бе осеяна с бележки — „Може би следващата година ще се научиш да пиеш бира като хората! Ал Уотърс“ „Хей, Еди, вземи се подстрижи, бе! Джийн Гласпи“, „Още две годинки до края — късмет! Енид Садър“… имаше десетки подобни, но не попаднах на нито едно познато име.

Отгърнах на първата страница, чието ъгълче бе подвито. Отгоре бе изписано „Випуск 1979“. На отсрещната страница с кръгче бяха оградени снимките на трима ученици:

Пърла Бейхам

Ками Брадъртън

Жаклин Брийс

Още две на следващата страница:

Джефри Далтън

Гарет Дотс

На следващите три страници нямаше оградени фотографии. Следващата, която открих, бе познато лице: Кейтлин Гарджъри — майка ми, млада и прекрасна. „Гарджъри“ бе моминското ѝ име. Продължих да разлиствам страниците, вече по-бавно. На всяка, чието ъгълче бе подгънато, имаше оградени снимки:

Пенелъпи Модлин

Ричард Нетълтън

Кейт Пикфорд

Ема Такет

На предпредпоследната бе баща ми — Едуард Тач. На последната — някой, когото не познавах, на име Лестър Уудфорд. Имаше очила с дебели рамки и разрошена къдрава коса.

Върнах се към името „Ричард Нетълтън“. Бащата на Стела? После към Ема Такет — вероятно майката на Стела, която също като моята бе вписана с моминското си име? Никой от тях не бе семеен — прекалено млади бяха.

Последната отбелязана страница не беше със снимки на студенти. Въпреки че на фотографията беше доста по-младо, познавах това лице, както и името, изписано под него — Елфрида Лийч, педагогически съветник.

Метнах книгата на седалката до мен, запалих двигателя и натиснах газта по Ноубъл Лейн в мига, в който слънцето се показа иззад хоризонта.

Първия път почуках по-леко. Беше малко след шест сутринта и доста от обитателите на сградата още спяха. Госпожа Лийч не отговори нито първия, нито втория път, затова задумках по вратата ѝ с юмрук.

— Госпожо Лийч! Отворете!

Нейната врата не се отвори, но вратата на апартамент 309 в края на коридора се открехна. Сесил Дреър се показа — косата ѝ бе навита на ролки — и се подготви да ми се развика, но когато ме видя покрит с кал и мръсотия, се отказа, дари ме с гневно изгрухтяване и се скри обратно вътре.

— Госпожо Лийч! — потропах отново, този път с гръбчето на годишника. — Госпожо Лийч!

По дяволите! Влязох в моя апартамент и зарових из ключовете, окачени близо до входната врата. Не бяха надписани, но знаех, че ключът на госпожа Лийч е сребрист, а марката му — „Къртис“ — е щампована отстрани. Беше го дала на Леля Джо преди години. Госпожа Лийч също имаше ключ от нашия апартамент, макар да мисля, че никога не го бе използвала.

Прекосих коридора, отключих и влязох.

— Госпожо Лийч? Аз съм, Джак Тач. Влизам, да знаете.

Последният път, когато бях стъпвал в апартамента на госпожа Лийч, беше преди година, с Герди. Оттогава насетне купчините вестници бяха продължили да растат и маневрирането между тях бе доста трудно. В спалнята светеше.

— Госпожо Лийч? Аз съм Джак, от отсрещния апартамент. Знам, че днес не е ден за пазаруване, но трябва да говоря с вас. Чуках, но не ми отговорихте, затова си отключих. Будна ли сте?

Докато си проправях път сред цялата бъркотия, започвах да се тревожа да не би нещо да не е наред. Госпожа Лийч рядко имаше посетители. Ако получеше удар или инфаркт, дори да се спънеше и паднеше, можеше да минат дни, преди някой да я открие. Може би дори седмици. Доколкото знаех, единственият ѝ контакт с външния свят бе седмичното пазаруване.

Открих я жива и здрава, седнала на ръба на леглото.

Лицето ѝ бе плашещо бледо. Бръчките по него изглеждаха, сякаш някой ги бе издълбал с длето в плътта и. Когато влязох, ме изгледа с немигащи очи. Лявата ѝ ръка бе сграбчила част от одеялото и го бе свила на топка. Дясната бе скрита някъде между чаршафите. Беше облечена с нощница, подобна на онези, които носеше Леля Джо — плисенца, дантели и коприна, открадната от нечий килер през седемдесетте. Беше боса и пръстите на краката ѝ опираха о паркета.

— Госпожо Лийч, добре ли сте?

— Добре, да… — изрече тя, след което отново потъна в мълчание. Устните ѝ обаче продължаваха да се движат беззвучно.

Да не бе получила удар?

На нейната възраст всичко беше възможно. На колко бе? Седемдесет? Осемдесет? Нямах представа. Обзе ме чувство на вина. Би следвало да зная. Тази жена практически ме отгледа заедно с Леля Джо, но въпреки това знаех толкова малко за нея.

— Искате ли да повикам лекар?

Тя не отговори, само продължи да гледа невиждащо напред, устните ѝ трепереха.

Щракнах с пръсти пред лицето ѝ. По пода се посипаха люспици мръсотия.

— Познахте ли ме, госпожо Лийч? Знаете ли кой съм аз?

— Знам какво ще се случи след това — по-скоро пропя, отколкото изговори, тя. Гласът ѝ бе тъничък, като на малко момиче. Устните ѝ се изкривиха в кратка усмивка, след което отново се изопнаха. Тя продължи: — Ти си Джак Тач, син на Едуард Тач и Кейтлин Гарджъри, момчето от апартамента отсреща, онзи, който ми носи покупките. Крадецът на книги. Това си ти.

Гарджъри. Моминското име на майка ми.

Протегнах към нея годишника и го отворих на страницата с нейната снимка.

— Познавате ли тези хора, които са оградени с кръгче? Вижте — ето я майка ми, ето го баща ми, бащата на Стела — Ричард, и майка ѝ, Ема…

— А, Стела… — каза тихо тя. — Красива като розова пъпка. — Очите ѝ се взряха в далечината. После добави без видима връзка: — Двайсет и седем.

— Двайсет и седем какво? — Прелистих страниците, когато стигах до оградена снимка, поднасях годишника към лицето ѝ. — Отбелязани са тринайсет души. Кои са те? Познавате ги всички, нали? Защо са оградени?

Погледът ѝ отново стана празен.

Показах ѝ надрасканите посвещения. „Хей, Еди, взети се подстрижи, бе! Джийн Гласпи“. Снимката на Джийн Гласпи не беше оградена. Бях проверил.

— Това е годишникът на баща ми. Еди. Не е в гроба си. Къде е? Знаете ли? Какво се е случило с него? Защо ми е оставил този годишник? Защо е оградил тези фотографии? Кои са тези хора? — Прелистих до края, където бе нейната снимка, и ѝ я показах. — Знам, че знаете!

Изкрещях последните думи, без да мога да контролирам адреналина, който кипеше из тялото ми. Книгата се тресеше в ръцете ми.

— Три — прошепна тя.

Пистолетът се появи изневиделица — черен къс метал в дясната ѝ ръка, издърпана изпод чаршафите. Натика го толкова надълбоко в гърлото си, та за миг си помислих, че се опитва да го погълне. Палецът ѝ опъна назад ударника и…

Видях как задната част на главата ѝ експлодира и се разпиля върху леглото, частици от секундата преди да чуя експлозията, причинена от напускащия дулото куршум. Усетих лек въздушен полъх върху лицето си. Всичкият въздух изчезна от стаята. Оглушителният гърмеж бе последван от още по-силен звън в ушите ми.

Госпожа Лийч остана неподвижна за момент, със застинал, леко изненадан поглед. След това се свлече напред и падна на пода.

Излязох заднешком от стаята, после и от жилището, прекосих коридора, за да стигна до моя апартамент, и затворих вратата колкото можах по-бързо. Опитах се да си поема въздух, имах нужда да си поема въздух, ала нощта, изглежда, бе решила да не ми оставя нито миг покой.

Върху раницата ми имаше бутилка „Джеймисън“ и бележка:

Грабнах бутилката и бележката и някак успях да стигна до колата си, преди да започне треморът. Отвъртях капачката и отпих сериозна глътка, приветствайки топлината, изгаряща всичко, което вреше и кипеше под кожата ми — адреналин, страх, тревога, объркване, болка, тъга, омраза, гняв… Не ми пукаше откъде се взе тази бутилка. Не ми пукаше какво олицетворява. Не ми пукаше дали в бутилката не бе налята най-смъртоносната отрова на света (мисля, че дълбоко в себе си се надявах да е така). Нуждаех се от уискито, за да прогоня образа на госпожа Лийч, прогорен върху вътрешната страна на клепачите ми. Щях обаче да държа пиенето си под контрол. Щях. Можех и щях да го държа под контрол. За да си го докажа, отпих само толкова, колкото над света да се спусне лека пелена. Сетне завинтих капачката и метнах бутилката върху постелката пред седалката до мен.

Бях вече на Магистрала 79, преди да осъзная, че съм подкарал хондата. Шофирах с превишена скорост — трийсетина километра в час над ограничението. Отпуснах педала на газта, спрях да лъкатуша от платно в платно и се подредих зад останалите коли в сутрешния трафик. Тези хора, тези роботи, каращи към работа, гримиращи се, хапващи сандвичи за закуска и хилещи се на тъпите шеги по радиото… Те нямаха представа. Нито един.

Когато се погледнах случайно в огледалото за обратно виждане, не можах да позная човека, който ме наблюдаваше отсреща. Косата ми беше мръсна и сплъстена, очите — кръвясали. Кожата ми бе покрита с мръсотия, кал и малки червени точици. Опитвах се да не мисля за последното. Свих по Изход 63 малко след Уексфорд и отбих до една бензиностанция „Филипс 66“. Вратата на тоалетната бе заключена, но някой бе напънал металната каса с лост, като по този начин бе обезсмислил масивната брава. Към вътрешната страна на вратата бе завързано въже, а към стената бе прикрепена кука в опит да бъде създаден импровизирана вътрешна ключалка.

Затворих вратата, омотах въжето около куката и съблякох мръсните си дрехи. Очаквах водата от крана да потече кафява, но за мое учудване беше бистра и леденостудена. Направих онова, което Леля Джо наричаше „курвенско къпане“. Диспенсърът за хартиени кърпички беше празен, затова използвах една от чистите си ризи, за да избърша ръцете и косата си. Когато приключих, се преоблякох в чисти дрехи от раницата, напъхах мръсните джинси, риза, бельо и чорапи в кошчето в ъгъла, след което взех целия чувал с боклука от него и го метнах в контейнера на паркинга, като преди това го напъхах в кашон, в който някога бе имало замразени буритос.

Като се качих в хондата, натиках бутилката „Джеймисън“ под седалката до мен и хвърлих поглед върху леко подобрилото се свое отражение в огледалото. После се върнах на магистралата, като внимавах да не превиша отново скоростта.

Когато Дейвид Пикфорд се качи в белия „Шеви Събърбан“, последван от другите двама, които го бяха придружили в апартамента на онази Лийч, се чувстваше обновен и напълно освежен. Дочутият изстрел, който последва, бе достатъчен, за да се разтеглят устните му в усмивка, която нямаше да изчезне през целия ден. Дори от разстоянието в размер на шест дължини на коли, което ги делеше, можеше да почувства как Тач се разпада.

— Махни това самодоволство от лицето си. Не ти прилича — обади се госпожа Оливър от седалката зад него, като докосваше внимателно безполезната си ръка.

— Трябваше да им кажеш да ампутират този чукан, Латрийс.

— Не ме наричай така. Оливър или госпожа Оливър. Не си заслужил честта да се обръщаш към мен на малко име.

Трябваше да я убие.

Искаше му се, нямаше съмнение. Но освен това смяташе, че всяка смърт трябва да служи на някаква кауза, да има някакво значение. Тепърва му предстоеше да определи какво би означавала нейната смърт или каква би била целта ѝ. Ето защо продължаваше да я държи жива. Досадно кутре, което джафка до глезените му.

Скоро щеше да дойде и нейният ред.

Когато убиеше и последния от тях.

Когато Стела останеше само за него.

След като си поприказваше с всеки един служител на „Чартър“ и накараше компанията да заработи като добре смазана машина.

И тогава тя щеше да умре. Щеше да се погрижи смъртта ѝ да е очарователна.

— Сърби — обади се Оливър зад него. — През цялото време. Безмилостен сърбеж, заседнал под кожата, право в костта. Не мога да се почеша достатъчно силно, за да достигна до него.

Щеше му се да беше видял как се случва. Прощалният подарък на Стела, преди да изчезне един Господ знае къде. Кратко докосване — най-вероятно е било необходимо само толкова. Подобно на рак, който прогаря кожата ѝ, посят в пръста ѝ и разраснал се по цялата ѝ ръка. Беше виждал Стела да го прави и преди. Винаги бе намирал тази нейна дарба за запленяваща. Когато бе по-малка, нямаше чак толкова контрол, но с времето нещата явно се бяха подобрили доста. Можеше да убие Оливър, но не го стори. Вместо това я бе накарала да страда.

Струваше му се прекрасно.

— Просто го отсечи. Проклетото нещо отдавна е мъртво. И смърди, та се не трае.

Знаеше, че няма да го направи. Щеше да си я пази, докато цялата сбръчкана ръка не паднеше от само себе си. Упорита старица беше. За него това бе белег на слабост. Ако Стела бе причинила подобно нещо на неговата ръка, щеше да си я отреже сам, директно, пред всички. Нямаше обаче как да се случи. Беше много внимателен.

— Когато си я върнем, ще я накарам да си плати — каза Оливър.

— Когато аз я върна, може би ще ти позволя.

Когато се върнах, вече беше малко след единайсет по обяд. Не се прибрах направо в апартамента си на Мифлин. Вместо това намерих едно местенце за паркиране на Биглър Роуд, прекосих вътрешния двор пеша и се качих на втория етаж на „Гиъри Хол“.

Стоях нерешително до вратата почти минута. Покрай мен минаваха момичета, които ме гледаха с любопитство и си шепнеха нещо. Някои бяха напълно облечени, други се разхождаха по хавлии и джапанки. По принцип на този етаж момчета започваха да се появяват значително по-късно през деня.

Почуках. Кокалчетата на дясната ми ръка бяха ожулени и покрити с белези.

Вратата се открехна няколко сантиметра и през процепа надникна Кайли. Едното ѝ око все още бе затворено, косата ѝ беше разрошена. Очевидно я бях събудил.

— Искам да ме хипнотизираш — избълвах на един дъх, като криех изранените си ръце в джобовете.

Кайли постоя известно време неподвижно, примлясна с устни и се прозя:

— Кой си ти?

— Джак. Джак Тач. Не ме ли помниш?

Тя отвори и другото си око и се почеса по страната.

— А, да, момчето с пепсито. От партито с топенето на снега.

— Можеш ли да ме хипнотизираш?

Тя се прозя отново:

— Можеш ли да дойдеш по-късно? Не съм спала от сто години. Цяла нощ съм чела за теориите на Юнг за егото и в момента единственото, което искам да изучавам, е несъзнателното — в леглото си.

— Трябва ми сега.

— Точно сега? Точно в този момент?

— Моля те.

Тя открехна вратата още няколко сантиметра и пак се прозя. Беше с фланелка на „Гънс ен’ Роузис“ и розови бикини.

— Ще ми е необходимо препитание, както и три минути, за да се приведа във вид, приемлив за полупублично представяне. В края на коридора има автомат за закуски.

— Какво искаш…

Преди да довърша, вратата се хлопна.

Открих автомата и купих две десертчета „Кит-Кат“, един „Сникърс“ и две чашки кафе. Върнах се в стаята ѝ, като внимателно балансирах с покупките. Вратата бе открехната. Бутнах я с крак и влязох. Кайли седеше на ръба на леглото, заровила лицето си в ръце. Беше се сресала и бе нахлузила чифт къси панталонки.

Без да вдига поглед, попита:

— Относно онова, което се случи онази нощ… Бях пияна. Имам предвид — много пияна. Обикновено не каня случайни момчета в стаята си току-така. Не е характерно за мен. Не искам да си мислиш, че съм такова момиче.

— Не съм… тоест, не си мисля. Няма проблем.

Тя се пресегна и взе едното кафе.

— Ще ми подадеш ли захарта? Зад тебе е.

Стаята в общежитието не беше кой знае колко голяма — около три на три метра. До едната стена имаше две единични легла, до вратата — малък скрин, а под прозореца, покрит с хавлия, за да не влиза светлина — сгъваема масичка, която служеше за импровизирана кухня.

Оставих всичко на масата до микровълновата и до купата със стотици пакетчета кетчуп, майонеза и горчица, най-вероятно отмъкнати от местните заведения за бързо хранене. Захарта беше в голям пластмасов съд. Подадох ѝ го. Кайли изпи една трета от кафето на един дъх, допълни чашата със захар, разбърка го с пръст и отново отпи.

— Кафето от автоматите е мътна водица, но мисля, че от колежа добавят кофеин. Знаят какво му трябва на човек. Вече усещам как лампите във фабриката светват една по една.

В ъгъла на стаята имаше захвърлен бял анорак. Кимнах към него:

— Твой ли е?

— На съквартирантката.

— Тя къде е?

— Знам ли? Тя определено си пада по случайни момчета. Кажи сега защо ти е да те хипнотизирам?

Погледът ѝ започваше да се съживява. Гледаше ме втренчено.

— И защо миришеш на канализация? Все едно си дошъл дотук, като си пълзял през тиня. Така не се впечатлява дама.

Май трябваше да си взема един душ, само че нямах време. Казах първото, което ми дойде наум:

— Ритуал за приемане в студентско братство. Не е разрешено да говоря за това.

— Кое братство?

— Има ли значение?

— Тц, вярно, че няма. Всичките са едни и същи. И тези ли са за мен?

Подадох ѝ единия кит-кат и изядох втория. Първото нещо, което слагах в устата си от вчера насам. После си разделихме сникърса.

— Все още чакам да ми кажеш защо ти е да те хипнотизирам.

През почти половината път насам мислех какво да ѝ отговоря на този въпрос. Не исках да замесвам повече хора в цялата бъркотия. Колкото по-малко знаеше, толкова по-добре. Казах ѝ, че и двамата ми родители са загинали в автомобилна катастрофа, като съм бил на четири, и че си спомням само части от този ден, и то насън, но не всичко.

— И искаш да си спомниш останалото?

Кимнах.

— Мисля, че може и да се получи. Хипнотизирали ли са те преди?

— Не.

Тя допи кафето си и се пресегна към моето. Дадох ѝ остатъка и видях как допълни около два-три сантиметра от чашата със захар, преди да го изпие.

— Не става като по филмите. Можеш, разбира се, да броиш наобратно, да щракаш с пръсти и така нататък, но в по-голямата си част всички тези неща са само за шоуто. Знаеш ли откъде идва изразът „потъвам в сън“?

Поклатих глава.

— Телата ни се саморегулират. Адреналинът ни събужда и ни дава енергия. Когато слънцето залязва, тялото ни прави точно обратното — отделя хормон, наречен мелатонин. Той ни кара да се почувстваме замаяни и подготвя организма ни да се „изключи“. Когато навлизаме в сънно състояние, когато сме на ръба да заспим, понякога изпитваме мускулно трепване, наречено „хипнотична конвулсия“, което е сходно със състоянието на изпадане в безсъзнание. Обикновено се усещаме така, все едно се будим, но веднага след това се унасяме. Когато хипнотизираме някого, се стремим да го докараме до онази точка или точно преди, или точно след хипнотичната конвулсия. Именно в този миг вратата между съзнанието и подсъзнанието е най-широко отворена. Когато се опитваме да си припомним нещо посредством хипноза, ние всъщност надзъртаме през тази врата. Има теория, че мозъкът ни всъщност не забравя нищо. Спомените просто се съхраняват по различен начин — някои по-надълбоко от останалите, защото мозъкът е преценил, че или са незначителни, или са травматични. В твоя случай, ако наистина си бил там, когато е станал инцидентът, и миговете, които си сънувал, наистина са били реални, би трябвало да успеем да получим достъп до тях, без значение защо са били потиснати.

Тя допи кафето ми и остави празната чашка на масичката до леглото си.

— Разбира се, възможно е съзнанието да е решило, че тези спомени са били ужасяващи и възкресяването им може да ти причини вреда. Ако се заемем, няма да има връщане назад, затова — сигурен ли си?

Кимнах.

— Добре тогава. Изпий това. — Кайли ми подаде малко бяло хапче.

— Какво е?

— Просто валиум. Трябва ти нещо, което да ти помогне да се отпуснеш. В момента си изтъкан от нерви. Нищо няма да се получи, ако не се успокоиш.

Глътнах хапчето.

Тя приглади завивката върху леглото си и ми нареди да легна, след което зарови в чекмеджето на скрина и измъкна оттам диктофон.

— Ще запиша всичко. Съгласен ли си?

Кимнах отново.

Тя ми подаде чифт слушалки „Боуз“, които покриваха цялото ухо, включи ги в касетофона, поставен върху скрина, и каза да си ги сложа. Когато заговори отново, гласът ѝ стигна до мен някъде отдалеч, все едно викаше от значително разстояние. Не можех да чуя никакъв звук от коридора или от съседните стаи. Тя ми нареди да затворя очи. Направих го.

Тя изгаси лампите. Розовото пред клепачите ми се превърна в черно.

От слушалките долиташе тихо електронно бръмчене. Ушите ми се изпълниха със записаното на касетата цъкане на метроном.

Тик… так.

Тик… так.

Тик… так.

— Добре, Джак, искам да слушаш ритъма на този звук. Представи си, че е туптенето на сърце. То те успокоява. Вдишвай през устата, след това издишвай през носа и се опитай да е в ритъма на звука. Всичко е в звука. В този успокояващ звук. Сърцебиене. Представи си сърце. Кръвта, която обикаля из тялото ти. Животът, който се разтича по вените ти. Топъл и успокояващ. Гласът ми те отвежда по-дълбоко, все по-бързо и все по-дълбоко, все по-бързо и все по-дълбоко в едно топло, спокойно и умиротворено състояние. Все едно се потапяш във вана, пълна с топла вода.

Тик… так.

Тик… так.

— Потъваш все по-надълбоко и се изключваш. Потъваш все по-надълбоко и се изключваш. Потъваш все по-надълбоко и се изключваш напълно в топлината, която те обгръща — говореше тя отдалеч и повтаряше: — Топлина и спокойствие, одеяло, уютно и…

Когато отворих очи, Кайли ми бе обърнала гръб и говореше по телефона. Свалих слушалките.

— … не съм се съгласявала на това — каза тя на невидимия си събеседник.

— Кайли? — изрекох. Гърлото ми бе пресъхнало.

Тя се извърна. Очите ѝ бяха широко отворени. Прекъсна разговора.

Изправих се и седнах на леглото. Ръцете и краката ми тежаха, все едно се събуждах от дълбок сън. Само че не си спомнях да съм спал.

Прозорецът зад окачената хавлиена кърпа бе тъмен. А бяхме започнали по обяд.

— С кого говори?

В устата ми се зарея едва доловим странен вкус, след което изчезна.

Шоколадово мляко?

— Проработи ли?

Очите на Кайли се присвиха. Тя взе белия анорак и го облече.

— Трябва да отида до библиотеката. А ти трябва да си вървиш.

Намръщих се:

— Каза, че е на съквартирантката ти.

— Трябва да си вървиш. Не съм се съгласявала на това. — Тя скръсти ръце пред гърдите си. — И то веднага.

Изправих се и вдигнах телефона:

— На кого се обади?

Тя се пресегна и отвори вратата.

Натиснах „(*)69“ за повторно набиране на последния избран номер. Чу се само един сигнал „свободно“.

— Задръж го там. Идвам след малко — изрече мъжки глас.

Уили.

Откъм вратата Кайли пророни:

— Махай се, Джак.

— Какво казах под хипнозата?

— Върви си, или ще викам!

Диктофонът все още бе върху леглото, до възглавницата. Взех го. Вътре нямаше касета.

— Къде е записът?

— Ще пищя. Кълна се, ще пищя!

— Мамка му! Какво казах?! — креснах.

Тя запищя. Острият звук изпълни стаята. Запратих диктофона в стената, блъснах я встрани и се затичах по коридора, проследен от дузина онемели от изненада погледи.

Излязох от „Гиъри Хол“, прекосих вътрешния двор и се запътих към редицата с телефонни автомати пред „Финдли Комънс“. Набрах номера на апартамента в Мифлин. Даваше заето. Затворих и набрах отново. И отново.

Когато най-сетне даде „свободно“, Уили вдигна след едно-единствено позвъняване.

— Ало?

— Защо тя ти се обади, Уили?

Кратко мълчание.

— Къде се губиш, Джак?

— Бях в ресторант „Арби’с“.

— Няма те ден и половина.

— Имаше опашка.

— Пил ли си?

— Защо ти се обади Кайли, Уили?

— Притесняваше се за теб. Всички сме разтревожени, Джак. Това е всичко. Познаваме се от студентския съвет. Тя знае, че сме съквартиранти. Каза, че си изникнал на прага ѝ, приличащ на оживял мъртвец и смърдящ още по-зле. Каза, че успяла да те успокои и после ми звъннала. Пил ли си, Джак? Не трябва да напускаш кампуса, без да ми се обадиш. Ако си пил, кажи ми. Ще ти помогна. Ще ти помогна да преодолееш всичко, също както в Питсбърг.

От мястото, където бях, се виждаше входът на „Гиъри“. Докато говорех, се оглеждах за Кайли.

— Казвай на Матео каквото искаш. Не ми трябва детегледачка.

Уили понижи глас:

— Идваха полицаи. Търсеха те, Джак. Нещо се е случило с дамата, която живееше в апартамента срещу теб на Брентууд. Казах им, че двамата с теб сме били цяла нощ в библиотеката. Прибери се, Джак. Кажи ми какво става.

Чух нещо по телефона. Тихо, почти неразличимо. Шепот? Друг глас?

— Има ли някой в апартамента с теб, Уили?

— Какво? Не. Разбира се, че не.

Този път бях сигурен, че го чух. Женски глас.

От другата страна на вътрешния двор, до „Маккийн Хол“, забелязах момиче с бяло палто. На пейката до лабораторията по биомеханика зърнах момче с тъмна коса и очила, облечено с дълго бяло непромокаемо яке. В ръцете си държеше книга, но не прелистваше страниците.

Затворих.

Бързо прекосих квартала и на половината път към студентския съвет изтеглих всички пари от сметката си — малко под три хиляди долара.

Двама от хората на опашката носеха бели палта. Опитах се да не гледам към тях.

Качих се в колата си и подкарах извън кампуса. По едно време ми се стори, че видях бял джип, който ме следва, затова се качих на Шосе 26, после по магистралата към Ламонт, после направих обратен завой на паркинга на магазин „Съркъл Кей“ и продължих отново на запад. Белият джип отпраши на изток. Продължих да наблюдавам внимателно в огледалото за обратно виждане, но не забелязах друг. Карах по Шосе 26 до Магистрала 99 и след двайсетина минути спрях на „Макдоналдс“ до Порт Матилда. Поръчах си „Биг Мак“, големи картофки и кола и седнах до прозореца, откъдето можех да наблюдавам преминаващите коли. Умирах от глад, но докато усещах как всяка хапка се приземява в плувналия ми в киселини стомах, бях почти уверен, че не след дълго ще излезе, откъдето е влязла. Някак си обаче успях да не повърна. Три бели превозни средства спряха на паркинга през това време — „Тойота Камри“, „Джип“ и някакво комби. Нито един от хората вътре не беше облечен в бяло.

Наех си стая в „Олдийн Мотър Лодж“ отсреща. Мотелът беше пълна развалина, от най-добрите му времена бяха изминали поне двайсетина години, отчаяно се нуждаеше от пребоядисване. Едрият мъж с омазнена коса на рецепцията ми разреши да платя трийсет и деветте долара за стаята в брой и не ми поиска документ за самоличност. Даде ми ключовете за стая 23 и каза, че се намирала в дъното. Паркирах хондата отзад, за да не се вижда от пътя.

Стаята миришеше на престояли лимони. Стените бяха покрити с евтина тъмна ламперия, от която висяха закачени накриво репродукции на картини, изобразяващи древни кораби. Килимът бе мъхест, жълт, с кафяви и оранжеви нюанси, доста поизтъркан край вратата. Бележка, закачена над телевизора, обещаваше безплатно НВО, но пукнатината върху деветнайсетинчовия кинескоп слагаше край на надеждите. Банята нямаше врата, а тоалетната изглеждаше така, сякаш не е чистена, откак Джими Картър беше президент.

Седнах на леглото, обгърнах с ръце главата си, която щеше да се пръсне, и се зачудих какво, по дяволите, правя.

По някое време съблякох мръсните си дрехи и се изкъпах. Сигурно съм стоял под душа поне час, докато смрадта на гробището и мръсотията от последните трийсет и шест часа се изтече в канализацията. Подсуших се и облякох последните си чисти дрехи.

Щеше да се наложи или да се прибера у дома, или да си купя нови. Все още не бях решил кое от двете ще направя.

Бутилката „Джеймисън“ ме гледаше от нощното шкафче. Посегнах към нея, след което внезапно промених решението си. Майната му. Не сега.

Седнах на леглото, издишах шумно и придърпах по-близо двете книги, които бях извадил от гроба на баща си.

В най-горното чекмедже на нощното шкафче открих Библия, хартия с логото на „Олдийн Мотър Лодж“ и евтина химикалка. Измъкнах хартията и химикалката и се зарових из годишника на Държавния университет в Пенсилвания. Съставих набързо списък от всички оградени имена:

Нарисувах стрелки, свързващи имената на майка ми и баща ми, след което направих същото при родителите на Стела.

Взирах се в този списък поне час.

Бутилката „Джеймисън“ стоеше върху нощното шкафче.

Ако се върнех в апартамента, Уили щеше да ме чака там. Като се имат предвид последните събития — сигурно и Матео. Вероятно щеше да се е метнал на колата си и вече да е дошъл. Може би щях да заваря у дома и полицията.

Също и хората в бяло.

Ето там ще ти хванат следите отново, прошепна съзнанието ми. Ако изобщо са ги губили.

Сесил Дреър ме видя на вратата на госпожа Лийч. Сигурно е казала на полицаите. Ако полицията знаеше, че съм се намирал в стаята на Елфрида Лийч, когато се е самоубила, вероятно щяха да се зачудят дали е било самоубийство. Нямах мотив, нямаше причина да я искам мъртва, но те щяха да пожелаят да говорят с мен въпреки това. Подчертаха го ясно последния път. Ченгетата подхвърлят веществени доказателства, лъжат и правят каквото трябва, за да изградят случая си.

Най-малкото, ако се върнех, Матео щеше да изнамери начин да ме тикне някъде. Клиника с трийсетдневна програма например. И щеше да ми осигури тъмничар, доста по-лош от Уилям Трюдо.

Бутилката „Джеймисън“ стоеше върху нощното шкафче.

Винаги казваха: „Спокойният ум е ясен ум“.

Кои бяха тези „те“? Нямах представа.

Не можех да пия. Не и сега.

Погледнах към списъка и осъзнах какво трябва да направя.

Да ги издиря. Всички.

Ето защо баща ми ми беше оставил годишника.

Защо иначе?

Напуснах мотелската стая малко след два сутринта.

Администрацията на Държавния университет на Пенсилвания се намираше в една тухлена постройка до Къртин Роуд между развлекателния център и „Пегула Айс Арена“. Нанси Вас бе работила там през последните двайсет и три години и планираше да се пенсионира и да се премести в Бока Ратон след още две. Щяха да ѝ липсват студентите, но със сигурност не и студът тук. Сутринта на 15 март 1994 година, когато дойде на работа, установи, че в архива е било проникнато с взлом за пръв и единствен път от основаването на колежа през 1855 година. Някой бе разбил стъклото на вратата с камък и бе влязъл. Въпреки че никога нямаше да разберат какво е било откраднато и изобщо липсва ли нещо, от бежовите шкафчета, подредени до стената, бяха взети тринайсет папки със студентски досиета. Една от папките бе на бившия педагогически съветник Елфрида Лийч — тази папка бе изнесена от стаичката, където се намираха досиетата на бившите служители.

По времето, когато Нанси Вас набираше телефона на охраната на кампуса, за да съобщи за проникването, бях на двайсет километра оттам, в автокъща „Ото“ в Хъбълсбърг, и разменях моята „Хонда Прелюд“ (и хиляда долара в брой) за „Джип Ранглър“, производство 1989 година. За още петдесетачка ми продадоха регистрационна табела, смъкната от някаква таратайка.

Нямаше да разменя дума с Уили или с Матео през следващите четири години.

Никога нямаше да стъпя на територията на кампуса на Държавния университет в Пенсилвания.

Все още не бях отворил бутилката „Джеймисън“, но щях да го сторя скоро.

И вероятно скоро щях да видя Стела — може би единственото нещо, което бе останало сигурно в живота ми.

В нощта на 8 август 1994 година детектив Джой Фогел стоеше скрита сред дърветата на гробището „Саут Сайд“ и чакаше Джак Тач да се появи. Петима други полицаи бяха разположени на различни места из гробището и също очакваха момчето. Беше ги инструктирала да са облечени в цивилни дрехи и да се опитват да минат за опечалени роднини на погребаните тук, но знаеше, че надали заблуждават някого. Още един униформен бе позициониран в коридора пред апартамента му. Операцията не бе одобрена от Полицейското управление в Питсбърг. Никога не би получила одобрение за подобно нещо. Не можеше да обвини Тач в нищо — разполагаше само с подозрения и откъслечни косвени доказателства, нищо, което да издържи в съда. Вместо това просто тази сутрин извади „Стената на чудатостите“ и попита: „Кой иска да помогне?“ Имаше доста подигравки, но все пак шестима души откликнаха.

Джак Тач го нямаше.

Не бяха го виждали никъде от почти пет месеца. Откакто бе напуснал Държавния университет на Пенсилвания.

В 1.38 сутринта Фогел каза на всички да се разотиват. Операцията се оказа провал.

Тя се върна в полицейското управление, приготви нова кана кафе и зачака неизменното телефонно обаждане, което да ѝ съобщи, че е бил открит поредният труп. Обаждане нямаше.

Тази година труп нямаше.

Както и през 1995, 1996 и 1997 година.

Оказа се, че са търсили на погрешното място. Детектив Терънс Стак, пенсиониран и вече просто Тери, щеше да разбере това малко преди да умре.

6 август 1998 година Двайсет и две годишен

На 6 август 1998 година се бе лепнала за телевизора в офиса и гледаше Си Ен Ен заедно с останалите детективи. Моника Люински тъкмо щеше да се изправя на свидетелското място. Когато Стак ѝ звънна, тя каза само:

— Дано е нещо сериозно.

— О, определено. Идвай насам.

Откри Стак, седнал на бетонните стъпала пред входната врата, да отпива от кенче диетична кола. Доколкото ѝ бе известно, не бе сръбвал бира от почти пет години. Нещо в изражението му ѝ подсказа, че в момента може би му се иска една. Той се изправи бавно, докато тя слизаше от колата. Артритът вече сериозно го мъчеше. През април тази година беше му донесла торта и двамата бяха отпразнували осемдесет и втория му рожден ден на масичката за карти горе в стаичката, заобиколени от случая, който доминираше живота им. В джоба му нещо дрънчеше. Когато го попита какво, той измъкна шишенце противовъзпалителни.

— Напоследък ги гълтам като бонбони. По-лесно е да ги нося у мен, отколкото да търча нагоре-надолу по стълбите.

Днес, когато се изправи да я посрещне, не само дрънчеше, но и се беше превил и притискаше дясната си длан към бедрото в опит да доизправи крака си.

— Ако отидеш на доктор, ще може да ти предпише нещо по-сериозно, да знаеш.

Той отвори вратата пред нея.

— На моята възраст бих се притеснил, ако нищо не ме болеше.

На дивана във всекидневната бяха нахвърляни одеяла и възглавница. Когато Стак видя, че тя ги гледа, обясни, че понякога му е по-лесно да спи долу.

Заизкачва стъпалата към втория етаж бавно, като се държеше здраво за парапета. Докато стигнат горе, тилът му бе покрит с капчици пот. Влязоха в задната спалня. Той се стовари върху един от столовете до масичката за карти с изпъшкване.

Фогел се бе опитала да го убеди да се премести в дом за възрастни хора или поне да си намери едноетажна къща, но той не искаше и да чуе:

— Да отидеш в старчески дом, е все едно да си куче и да вървиш към ветеринаря, за да те „приспи“. Тук си ми е домът и планирам да умра в него. Просто се надявам някой да ме открие, пред да съм усмърдял всичко наоколо.

В къщата винаги вонеше на застоял цигарен дим и вмирисано сирене, но Фогел си замълча.

Стак си пое няколко пъти дълбоко въздух, преди да заговори:

— Имам едно приятелче във ФБР — Руди Гейър. Направи ни голяма услуга, но ако го попиташ, ще отрече всичко. Може да му докара големи неприятности. Накарах го да следи финансите на Тач.

— Какво?! — Фогел се тръсна в стола отсреща.

Стак вдигна ръка:

— Спокойно, напълно неофициално. Никой не знае.

— Все някъде ще е отбелязано.

— Каза, че може да си прикрива следите добре, и аз му вярвам. Правил го е и друг път. Федералните са доста способни. Научих се да не питам. Понякога е по-добре да не знаеш.

Беше доста несигурна работа, Фогел бе убедена, че ако научат нещо от финансите на Тач, при положение че информацията е придобита без съдебна заповед, не можеха да я използват, за да го обвинят. И дори по-лошо — всичко, което евентуално щяха да разберат впоследствие, също щеше да бъде отхвърлено. Беше виждала не един и два случая да се провалят заради неправомерно придобити доказателства.

Пожълтелите очи на Стак се спряха върху нея.

— Виж какво, може да молиш колкото си искаш, но няма да получиш заповед за финансите му. Нищо не го свързва с Белино. Освен че е бил на погрешното място в погрешното време, нищо не го свързва и със смъртта на онази дама, Лийч. Пък и в нейния случай няма доказателства, че не е било самоубийство. Проклетото хлапе на хартия е чисто като сълза.

— Според Брайър е свързан с убийството на Флак.

— Според Брайър е бил до тялото — поправи я Стак. — Това, с което разполагаме, само доказва, че той всеки път е бил на погрешното място в погрешното време. — Стак се наведе напред: — Трябва да ти кажа, че финансите му все пак ни дадоха нещо, но ще ти го разкажа само ако искаш. Преди това съм длъжен да те предупредя, че онова, което изрових, само потвърждава теорията ми за времето и мястото. Но и тя казва нещо. Отваря вратички.

Фогел затвори очи и разтри слепоочията си.

— Не беше толкова загадъчен, когато пиеше.

— Ами добре, магазинчето е на три пресечки оттук. Ще трябва обаче ти да прибягаш дотам. Не съм много по ходенето тия дни, а наклонът по Клондайк Роуд мамата си трака.

— Забрави!

Той измъкна жълтеникава папка от един кашон, постави я на масичката и сложи ръка върху нея.

— Не бих те занимавал, ако не мислех, че е важно.

Фогел сведе очи към папката.

— Ще съжалявам, нали?

— Най-вероятно.

— Покажи ми, преди да съм размислила.

Това върна усмивката върху лицето на Стак. Той отвори папката и плъзна купчината листове, прихванати с телбод, към Фогел.

— Като за начало, нашето момче е фрашкано с мангизи.

— Какво?

Тя проучи документите. Някакъв фонд.

— Когато лелята умира, застрахователите изсипват един самосвал пари по полиците ѝ. Не сме сигурни как точно е покривала вноските. Руди в момента ровичка по този въпрос, понеже не е изкарвала кой знае какво в закусвалнята. Накратко, оставила е на хлапето почти три милиона.

Фогел се облегна назад.

— Без майтап?

— Без майтап.

— Не живее като милионер.

— Адвокатът му го държи изкъсо, също според инструкциите на лелята. Всичко е в този фонд. Получава някаква мижава издръжка, но основната камара пари стои и чака да се дипломира от Държавния университет в Пенсилвания.

Фогел прелисти страниците.

— Само че е прекъснал обучението си.

Стак сви рамене.

— Не съм казал, че през целия си живот е взимал правилни решения. Просто ти излагам фактите.

— Предполагам, че може да се върне в колежа.

— Възможно е — съгласи се Стак. — Но дотогава получава две хиляди долара на месец, депозирани по разплащателната му сметка, до която има достъп с дебитна карта. Кантората на адвоката му покрива останалите сметки — наеми, консумативи и така нататък, така че тези два бона на месец са си на практика джобни пари.

— И ти си проследил тези джобни пари?

Стак кимна:

— Точно така.

Той се улови за ръба на масата, изправи се с усилие и се приближи до картата на стената.

— Всяко синьо пинче обозначава място, където е теглил пари, откакто изчезна от полезрението ни преди четири години.

Фогел заразглежда картата.

— Обикалял е из цялата страна.

— Определено.

— Какво обозначават червените пинчета?

— Това са случките тип „погрешното място, погрешното време“

— Какво имаш предвид?

Той посочи към едно от пинчетата в южния край на Монтана:

— 8 август 1994 година, Билингс, Монтана. Четирима мъртви в хосписа на болница „Сейнт Франсис“. Всички уж обгорени до неразпознаваемост, но всъщност не точно. Чаршафите, леглата и самата стая са невредими. — Той тикна пръст към синьо пинче близо до червеното: — 23 август 1994 година, нашето момче тегли хиляда и двеста долара от банка, намираща се на една пресечка от болницата.

— Две седмици по-късно?

— Аха.

— Къде е бил преди това?

Стак отиде до масата и разлисти страниците в папката.

— Форт Лодърдейл, Флорида. Изтеглил е хилядарка на 9 август.

— Значи е бил във Флорида, когато тези хора са загинали?

— Може да е летял със самолет до Монтана, но да, най-вероятно е бил във Флорида.

Стак закуцука към картата.

— Има и още. Ето тук например. — Той посочи още едно червено пинче, този път в Айова. — Имаме 50 декара царевица, която изведнъж се е скапала на 8 август 1995 година.

— Царевица?

Стак кимна.

— Според местния шериф цялото поле е изглеждало така, сякаш някой го е полял щедро с бензин и е драснал клечката. Всяко стъбло било почерняло.

— Но не наистина изгорено.

— Не наистина изгорено — съгласи се той.

Очите на Фогел се присвиха, докато разучаваше картата.

— Винаги са били хора.

— Освен ако не сме пропуснали нещо — да.

— А къде е бил Тач през това време?

— Тексас. 6 август. Стигнал е до полето с царевица на 10 август.

— Прекалено бързо за автобус, прекалено бавно за самолет. Той е с кола — отбеляза Фогел.

Стак посочи друго червено пинче.

— 8 август 1996 година, Чикаго. Заподозрян в множество кражби открит в парк „Грант“.

— Обгорен, но не точно.

— Аха.

— А Тач?

— Последното му теглене е около седмица преди това от Грийн Бей, Уисконсин. После — на 9 август в Чикаго.

Стак посочи последното червено пинче.

— Миналата година. Рай, Ню Хемпшир. Бездомник в парк „Одиърн Пойнт“. Трупът е открит в същото състояние като останалите. Имал три различни портфейла в себе си — най-вероятно е бил крадец. Все още неидентифициран. Тач стига дотам два дни по-късно. Преди това е бил във Филаделфия.

— Той върви по следите на тези събития.

— Върви по нейните следи — поправи я Стак.

Фогел се извърна към него:

— Наистина ли мислиш, че всичко е заради момичето?

Стак погледна стената с останалите жертви.

— Всяко от тези убийства е станало тук, в Питсбърг. След това — онази касапница и пожарът през 1993 година. Оттам насетне се разпръскват из цялата страна. Всички тези случайни места. — Той посочи снимката на къщата в Дормонт. — Започва оттук, през 1978 година, с нашите първи три жертви.

— Сам каза, че тогава по всяка вероятно още е била бебе. На една или две годинки. Как е възможно?

Стак не ѝ обърна внимание:

— Някой я отвлича, когато е била бебе, екзекутира родителите ѝ и я затваря в тази къща в Питсбърг. И така до онзи пожар. А сега тя бяга.

— Но не може да спре да убива?

Стак разтърка брадичката си.

— Има нещо, свързано с тази дата. 8 август.

— А как ще обясниш царевицата тогава? През въпросната година не е умрял никой. Поне на нас не ни е известно за подобен случай.

В очите му заигра пламъче.

— Царевицата обаче е умряла, нали? Ами ако е важно не самото убийство, а „отнемането“ — отнемането на живот?

— Каква е разликата? Не те разбирам.

— Ами ако на 8 август всяка година тя трябва някак си „да отнеме живот“, да го открадне, да се нахрани енергията при самия процес, за да се поддържа жива?

Фогел се изсмя:

— Моля? Като вампир или нещо подобно?

— Нещо подобно.

— Сега вече съм сигурна, че отново си започнал да пиеш.

Той сви рамене и с неловко накуцване се приближи към купчината кашони.

— Само следвам доказателствата. Преглеждал съм докладите на съдебните лекари десетки пъти. Освен жертвите на огнестрелни рани в къщата, всички останали са били умъртвени по един и същ начин. Били са изцедени. Всеки милиграм течност от телата им е изчезнал, всяка клетка е била пресушена, всяка капчица живот е била отнета, докато най-накрая не е останало нищо, освен съсухрена празна черупка.

Фогел отново се взираше в стената.

— Добре де, нека предположим, че действително си прав, а не си някакво откачено старче…

— Благодаря ти, за което.

— Освен първата година — продължи Фогел — имаме по една жертва от 1979-а до 1992-ра. След това имаме касапницата в къщата на „Милбърн“, 21 трупа, но само седем от тях „обгорени, но не точно“, които пасват на нейния начин на действие. Останалите?

— Мисля, че някой е нахлул в тази къща, за да я очисти. Тя се е възползвала от възможността и е избягала.

— Нашият човек с черния понтиак.

— Аха.

— А Брайър просто се е натикал между шамарите.

Стак кимна:

— Така изглежда.

Двамата замълчаха и се замислиха. След продължителна пауза Фогел се приближи отново до картата:

— Сините пинчета са тегления на пари в брой, нали? Само забележи — той обикаля из цялата страна.

— От онова, което виждам, не се е задържал на едно и също място повече от няколко седмици — отвърна Стак.

— Връщал ли се е в Питсбърг?

— Не е теглил пари в, или около Питсбърг, но това не значи, че не е бил тук. Онзи негов адвокат сигурно знае, но се обзалагам, че няма да ни каже.

— Къде е най-скорошното теглене?

— Малко градче в Невада на име Фалън — миналата вечер в 22.38 часа.

— И ни остават още два дни до 8 август.

— Аха.

Фогел се взря в картата. Тач преследва момичето, Фогел преследва Тач, и то от години. Дефиницията за лудост е да повтаряш едно и също нещо отново и отново и да очакваш различни резултати. Ако искаше да разреши този случай, трябваше да изпревари момчето.

— Насъбрали са ми се безплатни пътувания от авиокомпаниите, а и не съм излизала в болнични от три години.

Стак извади шишенцето с хапчета от джоба си и прокара две таблетки с глътка диетична кола.

— Така те искам, момичето ми.

През юли 1998 година, седмица преди Фогел да се срещне със Стак, се събудих от ритник в пищяла и не твърде дружелюбен глас, раздаващ се от още по-неприветливо лице, надвесило се над мен:

— Хей, хлапе, не може да спиш тук!

Това технически не беше съвсем вярно, понеже аз бях спал тук. Бях прекарал в сладка дрямка поне три часа, преди въпросният да се появи. Зачудих се дали да не му го кажа, но фактът, че носеше униформа, успя да затвори устата ми. Просто охраната на парк „Брайънт“, но въпреки всичко служител на реда. А в Ню Йорк единственото място, където можеш да прекараш нощта и което е по-лошо от пейка в парка, е полицейският арест, пълен с наркомани, пияници и подбрани бездомници.

Едва не се ухилих при тази мисъл, но щеше да боли прекалено много. Не беше правилно да се отнасям пренебрежително към тези хора. В края на краищата бяха хора като мен, и то от доста време.

Свалих крака от пейката и присвих очи заради яркото слънце, надничащо иззад дърветата. Дори от въпросното леко движение ме заболя. Малкото чукче в мозъка ми хлопна експериментално веднъж около слепоочието ми, след което заудря с пълна пара, без да пести сили. Стомахът ми се преобърна и от устата ми излезе гърлен звук, който имаше вкус на гранясало свинско и уиски.

Както и останалите, този махмурлук беше гаден, но бях имал и по-лоши.

Пикаеше ми се като на ватман.

Когато напуснах Държавния университет в Пенсилвания през пролетта на 1994 година, отново хванах бутилката.

Пък и, да си кажем истината, никога не я бях оставял напълно. В най-добрите случаи я бях отмествал временно.

Беше заради проклетите бели палта.

Виждах ги навсякъде.

Едва ли не всяка втора кола в огледалото беше бяла.

В писмото си Ричард Нетълтън споменаваше, че във Флорида е най-зле. Прав беше. Почти всеки автомобил в Слънчевия щат беше бял. Въпреки че никой не носеше палто, белите тениски и къси панталони също бяха навсякъде. Бързо осъзнах, че когато някой, облечен с бяла тениска и панталони, те наблюдава от отсрещната страна на улицата, не се различава много-много от дълъг бял тренчкот. Нямах идея къде криеха оръжията си, но погледите им не можеха да бъдат скрити — този поглед беше универсален. Те ме познаваха, но и аз бързо се научих да ги забелязвам.

Бях доста задобрял.

Отидох във Форт Лодърдейл, понеже според папката, която отмъкнах от архивите на Държавния университет в Пенсилвания, последният известен адрес на Пърла Бейхам бе на Седемнайсета улица, в сърцето на туристическия район. Апартамент над магазин за подаръци с приличен изглед към плажа. Когато пристигнах, не си беше вкъщи поради простичкия факт, че беше мъртва. Съседът ѝ си я спомняше — не са много хората, които се давят във ваните си, затова по-голямата част от шестимата обитатели на сградата знаеха за това.

Пърла Бейхам напуснала Държавния университет в Пенсилвания през пролетта на 1979 година. Никой не знаеше защо. Хванала се на работа като сервитьорка в някакъв коктейлбар на същата улица и умряла две седмици след това. Патологът сметнал, че е станала жертва на нещастен случай — „заспала във ваната“, се казваше в доклада му, — но имало слухове и за самоубийство. Щастливото момиче, което тръгнало към колежа, не било онова, което се върнало оттам. Повечето обвиняваха параноята ѝ, страха ѝ, че вечно някой я наблюдава, дори се чуваше и за наркотици, въпреки че никой не я бе виждал да се друса. Тръгнала си от работа на 22 май 1979 година, отишла до вкъщи, напълнила ваната — и дотам. Открили трупа ѝ два дни по-късно.

Съседът, с когото разговарях — приятен старец на име Дейв, каза, че най-вероятно някои от нещата ѝ още са в мазето. Когато го разбих и претърсих по-късно през нощта, не успях да открия нищо, въпреки че се постарах да преровя всичко.

Напуснах Слънчевия щат, все още с джипа. Тръгнах да издирвам Гарет Дотс. Не беше много труден за намиране. Гробът му беше в най-далечната част на гробището в Кантонвил, Джорджия, недалеч от Атланта. Дървото, на което се бе обесил, беше на пет минути с кола от мястото, където бе погребан. Голяма върба.

Върнах се в Питсбърг на 7 август 1994 година.

Когато забелязах детектив Фогел и неколцина от нейните приятели да дебнат в гробището онази нощ и да наблюдават пейката ми, останах в горичката, откъдето можех да наблюдавам и тях, и пейката. Съмняваше ме, че Стела ще се появи — тогава не бях сигурен дали изобщо е жива, — но исках да съм там просто за всеки случай. Малко след полунощ вече бях на магистралата и не спрях, докато се зазори.

Мина повече от седмица, преди да узная за четиримата, умрели в хосписа в Монтана. Хапвах в една закусвалня до Кливланд, а онзи, който бе седял в сепарето пред мен, си беше забравил вестника. Открих въпросната история на четвърта страница — статията беше кратка, но достатъчна. Знаех, че е дело на Стела. Знаех.

И хората с бели палта го знаеха.

Когато пристигнах, вече бяха навсякъде из града, но най-много имаше в хосписа в „Сейнт Франсис“. Също и около домовете, където бяха живели четиримата преди. Видях как две жени с дълги бели палта излизат от кабинета на патолога и се качват в бял „Шеви Събърбан“. Едната говореше по телефона, а другата ме наблюдаваше. В момента, в който погледите ни се срещнаха, разбрах, че е дошло време да напусна града.

Отне ми почти шест месеца да издиря следите на Пенелъпи Модлин. През това време се загубих из Тихоокеанския Северозапад. Матео редовно внасяше издръжката ми в размер на две хиляди долара в банковата ми сметка, но бързо открих, че тези пари не ми стигат доникъде. Адвокатът сигурно все още плащаше наемите на апартамента на Леля Джо и на онзи, който деляхме с Уили Трюдо, само че аз се нуждаех от собствено жилище, докато пътувах, а това се оказа трудничко за изпълнение с тънкия ми бюджет.

Две хиляди долара на месец — тоест, около шейсет и пет долара на ден. Ако махнем три евтини яденета, остават около петдесет. Джипът ми харчеше като луд — ако бях в движение, още около двайсетачка на ден. Оставаха ми трийсет. По пътя имаше изобилие от евтини долнопробни мотели, в които да преспя срещу трийсет долара. Имаше и стаи в хостели, само че ми трябваха и пари за пиене, а тогава все още не бях на възраст, в която да мога легално да си купя алкохол, затова ми излизаше доста скъпичко — трябваше да платя на някой да ми купи. Не можех да спя без пиячка, а без да спя, не можех да шофирам, не можех да мисля, не можех да правя каквото и да било. Мъглата, която донасяше доброто старо шишенце уиски (или плътната завеса на евтиното бяло вино „Тъндърбърд“, когато закъсвах за пари), успокояваше съзнанието ми и приглушаваше писъците.

Купих си палатка и други неща за къмпинг в Медфорд, Орегон, и се натиквах толкова навътре в планините и горите на Национален парк „Умпкуа“, доколкото можех да стигна с джипа. Понякога минаваха дни, преди да видя жива душа. Това беше добре. Хората, които вървяха по туристическите пътеки, не носеха бяло, и това също бе добре. Слизах до Медфорд, Роузбърг или някой от другите малки градове само когато ставаше прекалено студено за палатка или ми трябваха пари или провизии, или се налагаше да отида до някоя от шестте обществени библиотеки, които открих в околностите. Бях в библиотеката на Каньонвил, когато открих Пенелъпи Модлин.

Машината за четене на микрофилми бе забутана в самия край на библиотеката, до един склад, претъпкан с рафтове, пълни с кашони с микрофилми. Ако не броим библиотекарката, приятна жена, пенсионирала се в Каньонвил заедно със съпруга си през 1989 година, бях сам. Бе ранен следобед и повечето хора бяха или на работа, или на училище. Винаги гледах да се прибера до мястото, където бях разпънал палатката си, преди тълпите да наизлязат по улиците.

„Пенелъпи Модлин“ беше рядко срещано име и именно благодарение на този факт успях да я открия. В досието ѝ от Държавния университет в Пенсилвания бе вписан домашен адрес в Кристъл Спринг, Илинойс, но когато открих къщата преди два месеца, видях, че прозорците и вратите са заковани с дъски, покрива го няма, а стените са почернели от отдавна бушувал пожар. От съседа узнах, че огънят бил предизвикан от късо съединение, започнал в мазето, и според полицията ставало дума за нещастен случай. Родителите на Пенелъпи спели и не успели да се измъкнат навреме. Пожарът избухнал през 1982 година — годината, в която Пенелъпи излязла от Държавния университет в Пенсилвания с диплома по геология. В досието ѝ се намираше и медицинският ѝ картон от лечебницата в кампуса. Започнала да я посещава през септември 1978 година и посещенията ставали все по-чести до самото ѝ дипломиране. Оплаквала се от остра мигрена.

От микрофилма научих, че е започнала работа на мениджърска позиция в „Бренън Ойл“ в Уако, Тексас. „Уако Трибюн“ пишеше, че това е първата жена на подобна длъжност — забележително, като се вземе предвид и възрастта ѝ.

На първия си работен ден — 8 август 1982 година — тя паркирала на мястото, отредено ѝ от „Бренън“, излязла от своята „Тойота Камри“, измъкнала туба бензин от багажника и обляла грижливо колата. Докато двама от бъдещите ѝ колеги наблюдавали, застинали от ужас, тя влязла в автомобила, драснала клечка кибрит и я хвърлила върху предния капак. Пламъците обгърнали колата. Според колегите Пенелъпи не издала и звук.

Скоро след като научих за съдбата на Пенелъпи Модлин, се озовах, впил поглед в почерняла царевична нива посред Айова. Знаех, че Стела е стояла на същото това място два дни по-рано. Дойдох с джипа направо от Питсбърг — бях наблюдавал пейката на гробището и тази година. Детектив Фогел пак бе там, но отново не ме видя.

Щеше да измине цяла година, преди да открия Лестър Уулфорд в Грийн Бей, Уисконсин. Бяха го кремирали. Урната с праха му заемаше видно място в гробището „Уиспъринг Медоус“ в горния десен ъгъл в сграда, която по-късно научих, че се нарича колумбарий. Отпред имаше фонтан. Прекарах зад тази сграда две поредни нощи. Нямаше нужда да разпъвам палатка — августовските нощи в Уисконсин са топли, а бутилката „Уайлд Търки“, с която разполагах, ги направи още по-топли.

Уулфорд напуснал Държавния университет в Пенсилвания през пролетта на 1979 година и ни се чул, ни се видял седем години. Родителите му го обявили за изчезнал и дори обещали награда за всяка информация, която би довела до намирането му, но от онова, което разбрах от местните вестници, полицията не си дала много зор. А и хората търсели в Грийн Бей — доста по-далеч от Ноксвил, където бил открит трупът му на 8 август 1986 година, приблизително по същото време, по което тялото на Юра Кап било открито в Питсбърг, обгорено, но не точно.

През нощта на 7 август 1986 година Лестър Уулфорд наел стая 226 в мотела „Ноксвил Мотър Лодж“ до Магистрала 275. Според полицейския доклад бил сам и платил в брой за две нощувки. Смятат, че е започнал да се реже около два следобед, но няма как да са сигурни. Продължил да се кълца и през нощта, вероятно до първите лъчи на зората. Камериерките го намерили едва на сутринта на 9 август, тъй като на вратата му била окачена табелката „Моля, не безпокойте“.

Скалпелът все още бил в дясната му ръка. Отляво на акуратна купчинка бил струпал нещата, които премахнал от себе си. Лицето му било неразпознаваемо, когато тялото му най-сетне се предало заради шока и загубата на кръв. Документите за самоличност, открити в портфейла му, били фалшиви. Имал и кредитни карти на същото име. Полицията обаче го разпознала по стоматологичния му картон и в началото на септември тялото му било предадено на родителите му, които решили, че ще е най-добре, ако го кремират.

На 8 август 1996 година по националните новини съобщиха за мъж, обгорял до смърт в Чикаго. Заредих догоре джипа и пристигнах там три дни по-късно. Определено дело на Стела. И бели палта навсякъде. Не се задържах много.

Миналата година останах в един хостел в Южна Филаделфия почти месец, преди да се върна в Питсбърг на 8 август. Детектив Фогел не беше на гробището. В този ред на мисли, и Стела я нямаше. Седях на пейката до полунощ, след което се върнах във Филаделфия. Опитвах се да открия Ками Брадъртън — беше останала в същия този хостел до лятото на 1978-а, двайсет години преди мен, след като напуснала Държавния университет в Пенсилвания. Колкото и да е странно, управителят си я спомняше, но нямаше представа накъде е заминала след това.

През 1997 година станах на 21. Барманът в „Ирландския петел“ (пъб на две крачки от хостела) пълнеше празната ми чаша с „Гинес“ достатъчно бързо, че и добавяше по някой друг шот безплатно към онези, които бях поръчал. Останах на мястото си, когато по телевизията съобщиха за открит обгорял труп в Ню Хампшир. Дори си поръчах още една бира. Когато тръгнах да я плащам, писмото на Стела падна от джоба ми и тогава си промених мнението. Казах, че ще се върна, но на път към врата видях окачено бяло палто.

Не се върнах.

През всичките тези години бях мечтал за Стела. Копнеех да прегърна единственото, което никога не бих могъл да докосна.

— Мърдай, хлапе. Не ме карай да те арестувам.

Парковата охрана все още се взираше мрачно в мен.

Изправих се, преди да ме е изритал отново. Празната бутилка от „Джеймисън“ се изтърси от джоба на палтото ми и тупна в тревата. Преди полицаят да каже и дума, се наведох, взех я и се заклатушках към най-близкото кошче за боклук. Краката ми се подгъваха и леко ми се виеше свят. Не бях ял нищо от вчера сутринта, когато погълнах един мазен яйчен „Макмъфин“.

— Искам да се разкараш от моя парк.

— Твоя парк?

В гърлото ми заседна храчка. Едва не се задавих, преди да успея да я изплюя на тротоара, на по-малко от два сантиметра от обувката му. Не че съм се целил. Бях като парцал, мерникът ми не беше толкова точен.

Той откопча кожения калъф с белезниците, който висеше на кръста му.

Отстъпих крачка и вдигнах ръце.

— Разкарай се от моя парк.

Недалеч стояха майка и дъщеря и се взираха в нас. Малкото момиченце бе стиснало ръката на жената толкова силно, че пръстите и на двете бяха побелели.

Подсмръкнах, избърсах нос с ръкав и поех по пътеката — по-далеч от тримата. Пред мен се издигаше Нюйоркската обществена библиотека.

Освен за престоя ѝ в хостела във Филаделфия не бях успял да науча нищо повече за Ками Брадъртън, затова засега спрях издирването ѝ. Не можах да открия нищо и за Жаклин Брийс. Ето защо след около седмица реших да се заема със следващото име в списъка — Джефри Далтън. Реших да започна издирването в Ню Йорк поради две причини — тълпите и библиотеките. Лесно можех да изчезна сред милионите крачещи по улиците на града, а пък нюйоркските библиотеки имаха най-пълната колекция от национални вестници. Бях открил първото споменаване за Лестър Уулфорд тук, както и за Пенелъпи Модлин.

На ъгъла на библиотеката с лице към Западна Четирийсета улица имаше обществена тоалетна. Вмъкнах се вътре и поставих металното кошче за боклук пред вратата, за да си подсигуря малко усамотение, след което съблякох тениската и джинсите, които носех през по-голямата част от седмицата, и отидох до мивката, за да се изкъпя и да измия зъбите си. Не погледнах към отражението си в огледалото, понеже щеше да ми напомни за бензиностанцията „Филипс 66“ на изход 63 от Магистрала 79, където бях спрял, след като изрових гроба на баща си и станах свидетел на смъртта на госпожа Лийч. Тази картина прекалено дълго се бе задържала в съзнанието ми. Госпожа Лийч, Анди Олин Флак и Реймънд Висконти се надпреварваха кой да ме държи буден всяка нощ. След време неколцина от оградените с кръгчета в годишника на баща ми също се включиха в съревнованието.

Нямах чисти дрехи в раницата, но успях да изровя един суичър, който бях носил само няколко пъти от последното си посещение в обществена пералня, както и чифт джинси, които не смърдяха. Намерих също така чисто бельо и един последен чифт чисти чорапи. Бях благодарен и на това.

Когато прецених, че вече ставам за пред хора, натиках нещата си обратно в раницата и преброих парите в джоба си. Два долара и шейсет и четири цента. Доникъде нямаше да изкарам.

Когато излязох, прекосих улицата, отидох до „Уелс Фарго Банк“ и тикнах картата в банкомата. След като избрах „английски“, надпис на дисплея ме прикани да въведа пина си. Набрах го и изчаках да се покажат опциите за теглене. Вместо това на екрана се изписа съобщение, което не бях виждал преди:

След няколко секунди то се смени със стандартното:

Машината не ми върна картата. Натиснах бутона „Отказ“ на няколко пъти. Нищо. Ударих с юмрук бутона. Нищо.

— Мамицата ти!

Някой се изкашля зад мен. Обърнах се и видях, че трима души чакат реда си.

— Мисля, че е повреден — измърморих, минах покрай тях и влязох през летящата врата в банката.

На гишето ми казаха, че сметката ми е замразена.

— Как така замразена?

Служителката погледна екрана на компютъра си, чукна няколко клавиша и се намръщи:

— Не сте ли докладвали за подозрителна активност?

— Не съм сигурен какво точно имате предвид.

— Според бележките към тази сметка, собственикът е докладвал за подозрителна активност онзи ден и е поискал подмяна на дебитната карта. Не сте били вие, така ли?

Матео.

Служителката на съседното гише ѝ хвърли кос поглед, след което посочи с очи охранителя, седнал до вратата.

— Може адвокатът ми да го е направил. Той винаги превишава правомощията си, когато става дума за финансите ми.

Очите на служителката се присвиха. Огледа ме от глава до пети — мазната ми коса, мръсните ми дрехи. Не се бях бръснал от седмица. Адвокатът ти, да бе.

— Може ли да видя някакъв документ за самоличност? — попита тя.

Отворих уста да обясня, размислих и излязох от банката.

На няколко пресечки открих уличен телефон. Вдигнах слушалката и се замислих, преди да си спомня номера на Матео. Набрах го. Компютърен глас ме подкани да пусна седемдесет и пет цента. Изрових дребните от джоба си и мислено отбелязах колко малко са останали.

— Адвокатска кантора „Матео, Сантийян, Вени и Кармайкъл“. Как мога да ви помогна?

Кой пък, по дяволите, беше Кармайкъл?

— Тес?

— Да.

— Джак Тач е на телефона.

Тя притихна. Представих си я изгубена сред бъркотията по бюрото ѝ, която несъмнено бе станала още по-голяма през изминалите четири години. Когато отново заговори, почти шепнеше:

— Господи, Джак! Къде се губиш?

Прокашлях се и се изплюх на тротоара. Бях измил зъбите си преди по-малко от десет минути, но ментовият вкус само бе замаскирал застоялия алкохол. Все едно бях боядисал ръждясала повърхност.

— Там ли е?

Нямаше нужда да казвам името му. Знаеше за кого говоря.

— Тъкмо приключва с едно обаждане. Изчакай секунда.

Включи се музика, но след миг Тес се обади отново:

— Хубаво е да чуя гласа ти, Джак.

— И аз — отвърнах, но Боб Сийгър вече се бе завърнал и пееше за нощните движения20.

Матео вдигна след повече от шест минути, затова трябваше да пусна още трийсет и пет цента. В джоба ми оставаха шейсет и три цента. Може би на дъното на раницата ми се въргаляха още няколко монети.

— Джак? Къде се запиля, мътните да те вземат?

Не бях говорил с Матео над четири години, откакто напуснах Държавния университет в Пенсилвания. Нито пък с Уили. И нямах никакво желание. Не знаех какъв цвят палта висят в гардеробите им. По-добре си бях сам.

— Какво става с банката, Деуит? Опитах се да изтегля издръжката си и банкоматът ми глътна картата. — Никога преди не го бях наричал с малкото му име. Прозвуча странно, все едно да наречеш родител по име. Само че трябваше да разбере кой командва парада. Вече не бях хлапе. Това бяха моите пари.

— Трябва да дойдеш тук, Джак.

— Защо?

— Мислехме, че си мъртъв.

— Ами не съм.

— Тогава къде си?

— Пътувам. Разглеждам широкия свят. Откривам себе си. На теб какво ти пука?

Матео се прокашля.

— Четири години, Джак. Уили каза, че си почнал да пиеш, изкарал си ангелите на някакво момиче и след това си изчезнал. Имаш ли идея колко хора те търсят?

Какъв цвят палта носят?

— Жив съм, мърдам и искам онова, което е мое.

— В условията на фонда ясно се казва какви са ти задълженията. Като напусна колежа, наруши правилата.

Имах копие от условията и ги бях препрочитал десетки пъти.

— Фондът те задължава да ми обезпечаваш месечна издръжка в размер на две хиляди долара, както и да покриваш сметките ми за наеми и консумативи. Издръжката няма краен срок, а аз не съм задължен да се дипломирам за определено време. Имаш право да запорираш сметката, докато се дипломирам, но не ти е позволено да спираш издръжката. Всъщност, като постъпваш така, имам пълното право да подам жалба до Адвокатската колегия в Пенсилвания.

Намеси се компютърен глас, който съобщи: „Ако искате да продължите, пуснете още трийсет и пет цента“. Изрових дребните от джоба си и ги пуснах в процепа.

— Къде си, Джак? — попита Матео, след като монетите издрънчаха.

— Няма значение.

— Трябва да дойдеш.

— Размрази сметката ми.

Матео въздъхна.

— Съгласно член 5923.216 от Закона за попечителството имам право да блокирам плащанията ти, ако основателно смятам, че си мъртъв. Мисля да се позова на този член.

— В момента говориш с мен. Може да не съм в най-добрата си форма, но ти гарантирам, че не съм умрял.

— Трябва да те видя на живо, преди да подновя месечните ти плащания.

— Не можеш да постъпваш така.

— Не ми даваш избор, Джак.

— Кои са хората с белите палта, Деуит?

— Кои?

Докато говорех, наблюдавах хората, които влизаха и излизаха от банката, и разхождащите се из парка. Никой не ми обръщаше внимание и това беше добре. Просто поредният бездомник, който виси на телефона.

— Ще дойда след три дни.

Затворих, преди да ми отговори.

Заради цената на паркирането в Ню Йорк Сити бях оставил джипа си на паркинга на „Уолмарт“ в Трентън, Ню Джърси. Успях да се добера дотам на стоп за повече от ден и половина, но нямах избор. Три четвърти от резервоара на джипа бяха пълни — тъкмо да ме закара до Питсбърг.

Въпреки че с кола от Ню Йорк Сити до Питсбърг се стига за около шест часа, не исках Матео да знае къде съм бил, понеже планирах да се върна до края на седмицата и да продължа с издирването на следващото име от списъка, Джефри Далтън. Три дни бяха достатъчно време за пътуване от почти всяка част на страната, затова реших, че най-добре да го оставя да гадае.

Прекарах нощта в един приют в Алънтаун — подслон и топла храна, но без никакво лично пространство. Легнах на походното легло в ъгъла, откъдето можех да наблюдавам останалите.

На следващия ден, за да убия времето, отидох на кино. Гледах доста филми напоследък — един вход, един изход, а и белите палта изпъкваха ярко на слабата светлина. Промъкнах се през служебния вход с бутилка „Джак Даниълс“ във вътрешния джоб и си намерих местенце в задната част на салона. Филмът се казваше „Шоуто на Труман“, с Джим Кери в главната роля. Разказваше се за един човек, всяко движение на когото бе следено от камери и излъчвано по телевизията, където го гледаха всички. Не ми допадна кой знае колко, затова заспах по средата. Когато се върнах в приюта по-късно онази вечер, разбраха, че съм пил, и не ме пуснаха. Прекарах нощта в джипа, спрян зад една автокъща.

Пристигнах в кантората на Матео малко след девет сутринта в понеделник. Паркирах на тесния парцел до сградата на Браунсвил, където се помещаваха офисите му. Имах малко „Джак“ в жабката. Дръпнах една бърза глътка, колкото да сваля напрежението, и скрих бутилката отново под фалшивия ми регистрационен талон и документите за застраховката. Седях в джипа поне още двайсетина минути, преди да събера достатъчно кураж.

Тес вдигна очи, когато влязох. Лицето ѝ се изопна.

— Джак?

— Здрасти, Тес.

Тя се изправи и ме прегърна с всичка сила. Прииска ми се да избягам. Бях се надявал да се изкъпя и да се обръсна в приюта, но не бях успял да свърша нито едното, нито другото.

Тес ме прегърна въпреки всичко, но усетих как извръща лице, когато, без да иска, допря нос до суичъра ми.

— Нямаш представа колко се тревожех за теб.

Тапицерията на гърба на стола ѝ бе от черна кожа.

— Тес, когато дойде, прати го в конферентната… — Гласът на Матео секна, когато той ме зърна. — Мамка му, Джак!

— И аз се радвам да те видя.

Тес приглади предницата на суичъра ми с длани.

— Искаш ли нещо за пиене?

О, как само исках.

— Няма да се застоявам, но ти благодаря все пак.

Погледнах към Матео:

— Конферентната зала?

Той кимна.

Подминах го, прекосих коридора и седнах на обичайното си място. Скръстих ръце на масата пред мен, смъкнах ги в скута си, после пак ги качих горе с длани към повърхността. Оставиха потни следи върху полираното дърво. Сложих ги отново в скута си.

Матео затвори вратата зад гърба си, отиде и седна на любимото си място — председателското. Отпусна се на стола с изохкване.

— Отслабнал си доста, Джак. Изглеждаш хърбав.

Той обаче не беше. Дори напротив — по-скоро бе качил двайсетина кила.

— Жив съм. Видя ме с очите си. Какво трябва да подпиша, за да размразиш издръжката ми?

— Наистина си мислех, че си мъртъв, Джак. Начинът, по който изчезна… Горкият Уил не знаеше какво да прави. Каза, че си изпушил, обвиняваше себе си.

Горкият Уил. Горкият малък Уили.

Наведох се напред:

— Уил ме шпионираше.

— Наблюдаваше те по моя молба.

— А по чия молба ме наблюдаваш ти?

— Какво трябва да означава това?

— Взимаш хубава заплата от моя фонд, нали? Като администратор. Никъде не е казано, че в задълженията ти влиза да ме шпионираш, да ме наблюдаваш, да менторстваш… Нищо подобно. Предполага се да ми плащаш сметките и да правиш така, че да получавам месечната си издръжка, това е всичко. И тогава не ми бе нужна детегледачка, а сега пък — още по-малко. Единственото, което искам от теб, е да си вършиш работата, да ми превеждаш издръжката и да ме оставиш на мира, мамка му!

Матео не трепна. Очите му оставаха приковани към мен.

— Обещах някои неща на леля ти, като приятел, и планирам да изпълня обещанията си. Определено минаваш през труден период. Обвинявам себе си. Дадох ти прекалено много свобода. Повече, отколкото трябваше. Мислех, че ще се справиш, но съм грешал.

— Кои са хората с белите палта?

— Попита същото и по телефона. Уверявам те, че нямам представа за какво говориш.

— И те ти плащат, нали? Нали? Плащат ти да ме държиш под око. Да ме държиш на каишка.

— Върни се в апартамента си, Джак. Остани тук, в Питсбърг. Позволи ми да намеря някой, който да ти помогне. Някой, с когото да разговаряш… поверително. Професионалист. Виждал си толкова много смърт — повече, отколкото който и да е би трябвало да вижда през живота си. По дяволите, дори през хиляда живота. Това те изяжда отвътре. Само кажи и ще те запишем в някаква програма. На някое тихо място. Някъде, където да може да премислиш всичко и да започнеш живота си на чисто.

— Трябва да размразиш сметката ми.

— Не мога да те гледам как се убиваш.

— Тогава не гледай.

Не бях осъзнал колко сме повишили тон, докато не млъкнахме. Гледахме се един друг доста дълго. Най-накрая Матео бръкна в предния си джоб, извади една дебитна карта и я плъзна по масата към мен.

— Ако смятах, че да те вкарам насила на рехабилитация, ще помогне, щях да го сторя. Щях да намеря някакъв начин. Но ти самият трябва да искаш да се оправиш, а определено не е така. Надявам се, че един ден ще промениш мнението си. Когато си готов, обади се на Тес. Не се налага да говориш с мен, ако не желаеш. Обади се на Тес. Дори може да ѝ звъниш от време на време просто за да знае, че си добре. Вероятно няма да е зле да се свържеш и с Уил. Дипломира се миналия месец, дванайсети в курса си. По всяка вероятност ще се хване да работи с баща си. Ще се зарадва да те чуе.

Прибрах банковата карта в джоба на джинсите си и напуснах залата. Оставих Матео да седи вътре и да прогаря гърба ми с поглед.

Някакъв джип бе паркирал зад мен и ми бе запушил пътя.

Не беше бял.

Беше черен „Кадилак Ескалейд“ със затъмнени стъкла и лъскави хромирани джанти. Когато се приближих, отвътре излязоха трима. Познах шофьора — Рийд Мильоре. Не го бях виждал от първата година в гимназията, но определено бе той. Не знаех дали е завършил училище, но знаех много добре за кого работи.

Рийд подритна една цепнатина на асфалта с връхчето на ботуша си и ме погледна.

— Иска да те види.

— Не ми пука какво иска.

— Каза, че става дума за момичето.

— Какво момиче?

— Каза, че вероятно ще реагираш така. Каза да ти предам — онова момиче. Твоето момиче.

— Как ме открихте?

Рийд кимна към едно момче със суичър и шапка на „Стийлърс“, което правеше кръгчета с велосипеда си на ъгъла на Браунсвил и Къркланд.

— Имаме очи навсякъде.

— Дилърче ли ви е?

Не изглеждаше на повече от 13.

Рийд не отговори. Вместо това се пъхна в ескалейда.

— Качвай се. Ще те закарам. Може да се возиш отпред.

— Ами моят джип?

— Нашето момче ще го наглежда. Няма кой да го открадне тук.

Другите двама се качиха отзад.

Постоях известно време неподвижен, теглих една цветиста под носа си и се тръснах на предната седалка до шофьора.

Тес ни наблюдаваше от малкото прозорче на приемната на Матео.

Очаквах едва ли не да ми нахлузят черна качулка на главата, както тогава, когато ме караха до къщата на Стела. Не го направиха. По радиото тихо вървеше пряко предаване на мач на „Пайрътс“ — четири на едно за Питсбърг. Никой не обели дума. Поехме по Браунсвил, на Карсън завихме надясно, минахме Хоумстед, Равийн Стрийт и прекосихме река Мононгахела преди Уитакър. Когато изкачихме хълма, пред нас изникна чудовищна метална постройка. Из Питсбърг имаше няколко изоставени стоманолеярни. Тази пред нас беше известна като „Пещта на Кери“21 и бе пуснала кепенците през 1978 година. На входа ѝ бе спрял още един черен ескалейд, на предния му капак се бяха облегнали двама мъже. Рийд им кимна, докато завивахме и се насочвахме към покрития с ръжда комплекс.

— Тук ли работи сега?

— Тук ще се срещне с теб — отвърна Рийд.

Спряхме пред порутена тухлена постройка, зад която се извисяваха няколко купчини метал, заобиколени от по-малки постройки. Лабиринт от метал. Бурените стигаха до кръста и по всичко личеше, че в скоро време ще превземат цялата околност. Над вратата висеше окачен накриво знак, който известяваше всички, че това е „Доменна пещ № 7“.

Рийд угаси двигателя.

— Ела.

Последвах го. Другите двама вървяха зад нас.

Нямаше врата. Когато пристъпихме вътре, температурата падна с поне десетина градуса, а светлината се отказа да влиза и остана навън, осветявайки само едно малко квадратче пред вратата. Отне известно време, докато очите ми свикнат с тъмнината. Кихнах. Въздухът бе изпълнен с прахоляк и миришеше на мокра ръжда.

Някой бе поставил малка масичка за карти по средата на помещението. Зад нея стояха трима души, а още четирима се таяха в сенките. Никой не правеше опит да прикрие пистолета си, тикнат в колана.

До масичката имаше два стола — единият празен, другият зает от Дънкан Белино.

Последният път, когато бях видял Дънк, бе по телевизията преди пет години. Няколко мъже товареха инвалидната му количка в „Додж Дюранго“ — тъкмо бе излязъл под гаранция след множество обвинения в търговия с наркотици, от които по-късно щеше да се измъкне. Тогава бе ужасяващо отслабнал, бледа сянка на човека, който познавах. Оттогава бе понапълнял. Ръцете му приличаха на дънери. Носеше тениска на „Мотли Крю“. В основата на врата му имаше черна татуировка. Не можех да видя какво изобразява.

— Помниш ли, когато идвахме тук? Ти, аз и Уили. Бяхме на колко — десет? Единайсет?

Бяхме на дванайсет. Около три месеца преди великата гонитба по Ноубълс Лейн. Уили се подхлъзна и украси дясната си ръка с доста прилична драскотина. Прекара следващия месец в опити да я скрие от майка си, а двамата с Дънк се мъчехме да го убедим, че инжекцията против тетанус, която му биха миналото лято, действа само два месеца и скоро ще му се схване челюстта.

Дънк бе впил поглед в мен. Чувах как Герди се смее в главата ми. Чувах Крендал да ми крещи да отсервирам маса номер дванайсет. Помислих си за всички, които загинаха в деня на пожара, и за онези, които оцеляха. Искаше ми се да прескоча масата, да го стисна за шията и да го душа, докато в него не остане и капчица живот. Да стискам, докато очите му изскочат и се замъглят. Той не трябваше да е тук. Аз бях причината да е още жив.

Дънк се изправи — с леко залитане, но се изправи. Не бях забелязал бастуна, облегнат на стола. Той сграбчи дръжката му в десния си юмрук. Щадеше левия си крак. Дори през джинсите му се виждаше, че е по-тънък от десния и е извит под странен ъгъл.

Дънк удари с разтворена длан по масата. Шляпването проехтя между металните стени.

— Виж се само! Моят герой! Момчето, което не може да умре! Разказвал съм на моите хора всичко за теб. Застрелян от крадци, когато беше… осем-деветгодишен? Прегазен от джипа на гаджето си няколко години след въпросната случка. Мамка му, дори през огън мина и оцеля! Всеки път — нито драскотина! Дори не можеш да се напиеш до смърт, а от онова, което дочувам, доста сериозно работиш по въпроса. Вижда се в погледа ти. Забавно е как от всички премеждия, през които си минал, именно къркането е нещото, което оставя белег. Винаги може да разпознаеш пияницата по очите му. — Той сви рамене. — Е, всички си имаме своите демони. Оказва се, че не съм такъв късметлия като теб. Проклет магнит за куршуми — това съм. Онзи ден в закусвалнята Алонзо ме улучи пет пъти — рамото, гърдите, червата… онези два в крака направиха най-много поразии обаче. Един куршум още си стои вътре. Докторчетата казаха, че не могат да извадят проклетото нещо, понеже щели да се увеличат уврежданията върху нервите, да се намали мускулната подвижност… — Той махна с ръка. — Казаха ми, че никога няма да стъпвам на този крак. Аз пък ги уверих, че грешат. После трябваше да им демонстрирам, понеже никой не ми вярваше. Отне ми няколко годинки, но се отървах от инвалидната количка — ухили се той. — Направихме си купон и бутнахме гадорията от „Хот Метал Бридж“.

— Браво на теб.

— Явно и двамата сме трудни за убиване, несгодите отскачат от нас и така нататък. — Той се отпусна отново на стола и остави бастуна. — Седни, Джак.

— И тук си ми е добре.

Един от мъжете зад масата понечи да пристъпи към мен, но замръзна на място, когато Дънк го изгледа.

Дънк бръкна зад гърба си и извади револвер. Усмихна се леко при вида му, остави го върху масата и леко го чукна с пръст така, че оръжието се завъртя на сто и осемдесет градуса.

— Помниш ли го?

Помнех го. Трийсет и осем калибровия на баща му. Мисля, че запомних всеки милиметър от него в деня, в който го донесох на пейката в гробището преди всички тези години. Тогава ми изглеждаше огромен — като оръдие.

— Винаги съм си мислел, че един ден дъртият ще налапа този патлак и ще се гръмне. Помниш ли как го криеше? Трябваше да се катерим по столове и кашони, за да го измъкнем. Но онази последна година просто го оставяше където му падне. Един път го намерих на пода в кенефа. Беше киснал вътре над два часа и явно го е изпуснал, когато е излизал. Сигурно бе ходил да стреля. От известно време стреляше, нямам идея от колко. Помня, че тогава отидох да проверя дали не е оставил някоя и друга спринцовка на пода, понеже и това се случваше от време на време, и замалко да стъпя върху проклетото нещо, когато отидох посред нощ да пикая. Нямаше спринцовки, само револвериът. Гледал съм го повече от час, чудейки се как не намерих дъртия умрял. Почнах да го крия из апартамента, но той винаги го намираше. После пък аз го откривах на някое странно място — ваната, хладилника, микровълновата… Понякога директно върху кухненската маса или плота. Горе-долу по същото време, когато ти помагах да се грижиш за леля ти. Господи, обичах тази жена — най-близкото до майка, което съм имал. Мислил съм си да скрия револвера някъде из вашия апартамент, даже веднъж го скрих, но проклет да съм, ако не се появи няколко дни по-късно на пода у нас. Все забравям да те питам дали си го открил и си ми го върнал… Поклатих глава.

— Поредната от великите тайни на живота значи — продължи Дънк. — Когато дъртият почна да се боде целодневно, се предадох и взех да оставям патлака на открито. Реших, че ако ще се самоубива, поне да му дам възможността да го направи бързо. Ама предпочете иглата, шибанякът. — Наведе се напред. Дъхът му миришеше на лук: — Познавам тоя-оня, които са налапвали дулото през годините. Чувам, че и ти вече си в този клуб. Онази луда старица от отсрещния апартамент преди няколко години… как ѝ беше името?

— Лийч. Елфрида Лийч.

— Даааааа… — проточи той, сякаш издишаше насъбралия се в дробовете му въздух. — Кой да предположи, че старата ще има достатъчно смелост да налапа пищова? Не знам дали аз бих си заминал така. — Той се извърна към един от мъжете зад масата, достатъчно огромен, за да играе защитник. — Ами ти, Буца? Мислиш ли, че ще имаш куража да лапнеш маслинката?

Главата на мъжа се извъртя върху раменете му. Някой бе забравил да му даде врат.

— Тц, шефе. Бих заложил на хапченца. Може би в хубава, топла вана. Една шепа и после — дрямка. Ей тва е начинът — спокоен и красив.

— Е, няма да е толкова красив за оня, който ще трябва да вади дебелия ти гол гъз от ваната, нали? — изхили се Дънк. — Трябва да мислиш и за онези след теб. Времето продължава да се изплъзва, изплъзва, изплъзва в бъдещето… — Пропя последното изречение със затворени очи. — Страхотно ехо има тук. С кеф бих си пуснал малко „Стийв Милър Бенд“. — Очите му се отвориха рязко. Той отново кимна към празния стол: — Седни, Джак.

Този път седнах. Вратата изглеждаше ужасно далеч.

Дънк измъкна от задния си джоб сгънат няколко пъти лист. Сложи го на масата до револвера и го приглади.

Моят плакат — Стела и думите „Виждали ли сте ме?“

По лицето на Дънк се разля усмивка.

— Намерих твоето момиче. Не беше лесно, но го открих. Не е използвала името „Стела Нетълтън“, откакто онази твоя къща там изгоря до основи. За сметка на това използва поне дузина други имена, нали, Рийд?

Рийд кимна:

— Поне. И обикаля из цялата страна.

— Защо я търсиш?

— Защото си най-добрият ми приятел, Джак. Така правят приятелите. Помагат си един на друг.

— Не сме… — Думите ми заглъхнаха. Съжалих, че съм ги изрекъл, още в същия миг, в който се изплъзнаха от устните ми. Мернах как Рийд и здравенякът, когото Дънк бе нарекъл Буцата, се спогледаха.

Усмивката на лицето на Дънк се стопи. Той се отпусна на стола.

— Все още ме обвиняваш за станалото в закусвалнята, нали? Казах ти, нямам нищо общо. Алонзо искаше Крокет мъртъв — точка по въпроса. Поех пет скапани куршума онзи ден и едва не умрях. Превърна ме в шибан инвалид. Ако мислиш, че всичко е част от някакъв сложен план, значи със сигурност е бил сложен и скапан план. Ако исках да отстраня Крокет, щях да го направя сам. Щях да го наръгам, понеже бих искал да видя със собствените си очи как животът напуска лицето му. Не това страхливо изпълнение в стил „Кръстникът“. Да убия невинни хора, хора, които обичам, мои приятели… не бих го сторил. Не бих одобрил. Нямам нищо общо.

— Алонзо беше подлец — промърмори Рийд. — Че и тъп при това. Крадеше от Крокет и си пълнеше джобовете за негова сметка. Крокет разбра и смяташе да го погне. Алонзо се паникьоса и действа пръв. Действа глупаво.

Дънк се наведе напред и ме погледна в очите:

— Аз. Не. Съм. Го. Направил.

Стомахът ми изкъркори. Усетих в устата си вкуса на онзи „Джак Даниъл’с“ отпреди малко. Трябваше да взема бутилката с мен. Не можех да срещна погледа му. Вместо това се взрях в плаката със Стела.

— Къде е тя?

Дънк въздъхна.

— Кажи ми, че ми вярващ.

— Вярвам ти. Къде е?

— Не прозвуча много искрено, Джак.

Поклатих глава и станах, като едва не съборих масичката.

— Пас съм.

Буцата сложи ръка върху рамото ми и ме натисна обратно на стола.

— Сядай.

Дънк махна с ръка. Едрият мъж ме пусна.

— Добре, Джак. Не трябва да го казваш на момента, но поне си помисли. Отдели малко време за размисъл и ще разбереш, че ти казвам истината. Ти си умен човек, а и ме познаваш. Познаваш ме по-добре, от когото и да е.

Някога това бе истина. Но не и сега. Срещу мен не беше хлапето, с което израснах. Беше се превърнал в гангстер. Следях местните новини достатъчно, за да знам, че е превзел всички бизнеси на Крокет, точно както предвидиха детективите. Държеше местната търговия с наркотици; а вероятно и проституцията и нелегалните залози. Дори онова, което казваше, да бе истина и Алонзо Сепала да бе човекът, убил Крокет, единствено Дънк бе спечелил от цялата тази работа. И което бе по-важното, Герди, Крендал и останалите щяха да са още живи, ако Дънк не се бе забъркал с Крокет поначало. Нямаше значение той ли е дръпнал спусъка, или не — смъртта им бе резултат от неговите решения и действия.

— Изглеждаш така, сякаш едно питие ще ти се отрази добре — продължи Дънк. — Някой да му донесе нещо.

— Няма нужда.

Усмивката му изгря отново.

— Както казах, всички имаме своите демони. Можеш или да се криеш от тях, или да ги приветстваш. Който и от двата начина да избереш обаче, те са си тук, може би крачка след нас, но винаги ни следват по петите.

— Стига простотии, Дънк. Ако знаеш къде е, казвай. Ако не, тръгвам си.

Дънк сложи двете си ръце върху револвера на баща си и сви пръсти.

— Първо ще направим един малък експеримент.

Той отвори барабана с едно движение на палеца си и извъртя револвера настрани. Патроните се разпиляха върху масата. Зареди един, завъртя барабана и го затвори.

— Майтапиш се.

Усмивката на Дънк стана още по-широка:

— Размисли ли за питието?

Буцата се хилеше, Рийд — не. Не можех да разчета израженията на лицата на останалите. Приличаха на статуи. Дънк сложи револвера насред масата.

— Момчето, което не може да умре. Моят герой.

Хвърлих му поглед, изпълнен с гняв. Не исках да гледам оръжието.

— Абсурд.

— Крокет ме научи на много неща, преди да умре, но знаеш ли какъв беше първият ми урок? Най-първото нещо, което ми каза? Всичко на този свят е стока. Пиячка, дрога, цигари, момичета, комар… Ако някой иска нещо, можеш да му лепнеш етикетче с цена. Въпросната цена може да варира според клиента, но всички плащат. Освен това ми каза, че информацията може да е една от най-доходоносните стоки, понеже се придобива срещу малко, а за нея може да изцедиш луди пари от клиента. Освен сърцевината на бизнеса на Крокет, нещата, които споменах преди — пиячка, дрога, цигари, момичета, — взех още нещо от този разговор. Изключително трудно е да те обвинят в купуване, притежаване или продажба на информация. Още тогава, на крехката възраст шестнайсет години, знаех, че информацията е бъдещето. Знаех, че ако някой ден ми се удаде възможността да поема този бизнес, ще преместя фокуса му и ще намеря начин да търгувам с тази уникална стока повече, отколкото с всички останали.

— Ако знаеш къде е, назови цената си. Парите ще са при теб до час.

— Чух, че си позабогатял. Още една причина да харесвам тази жена. Леля ти не беше просто печена — оказа се и умна, щом те е уредила по този начин. — Дънк взе един от патроните и започна да го върти между пръстите си. — Не искам парите ти. И аз не съм за окайване. Искам информация.

— Че какво е онова, което бих могъл да знам и е ценно за теб?

Той постави патрона изправен върху масата, подобно на малка месингова кула.

— Искам да знам защо си жив след всички перипетии, както и защо всеки, който се приближи до гаджето ти, не е.

— Сам го каза — голям късмет. Или глупост може би, че се забърквам поначало във всички тези неща.

— Не мисля.

— Тогава?

Той побутна револвера към мен.

— Искам да го сложиш в устата си и да натиснеш спусъка.

— Забрави!

— Може да завъртиш барабана собственоръчно, ако искаш.

— Не!

— Така и така се убиваш бавно с всичкото пиене. Защо да си губиш времето? Така правеше и баща ми — протакаше. Куршумът би бил толкова по-лесен начин.

— Нямам самоубийствени наклонности.

— Рийд.

При споменаването на името му Рийд измъкна деветмилиметров пистолет от кобура и го насочи към мен. Палецът му щракна предпазителя.

— Ако ти не искаш — продължи Дънк, — нашето момче Рийд ще го направи. Има един в цевта. Винаги го вкарва там, като бойскаут е в това отношение. В пълнителя има още тринайсет. Виждал съм го да улучва тичешком от двайсетина метра. От един метър няма как да те пропусне. Така че ти давам право на избор. Или той те гърми, или рискуваш при шанс едно към шест с револвера. И в двата случая ще разберем колко точно си късметлия. Информация. Ценна информация.

— Спасих ти живота — изтъкнах.

— Така е, и винаги ще съм ти благодарен.

Сведох поглед към револвера.

Дънк беше сериозен. Рийд също. Всъщност мисля, че Рийд направо го сърбяха ръцете да ме гръмне.

Пръстите ми обгърнаха ръкохватката на револвера. Вдигнах трийсет и осем калибровия.

— Как успя да я откриеш?

— Имам хора навсякъде. Никой не може да се скрие от мен. Озори ме малко, но съм намирал и по-корави от нея.

Усещах револвера хладен и доста по-лек, отколкото си спомнях.

— Ками Брадъртън, Джефри Далтън, Жаклин Брийс, Кийт Пикфорд.

— Кои са?

Погледнах го:

— Ако направя това, ще ми помогнеш да открия и тях. Ками Брадъртън, Джефри Далтън, Жаклин Брийс и Кийт Пикфорд. Били са в Държавния университет в Пенсилвания заедно с родителите ми.

Дънк се усмихна отново.

— Мисля, че мога…

Извъртях се, насочих трийсет и осем калибровия към гърдите на Рийд и дръпнах спусъка.

Чуха се две отчетливи изщраквания.

Първото дойде откъм револвера, понеже петлето удари празно гнездо в барабана. Второто — от пистолета в ръката на Рийд, тъй като деветмилиметровият засече.

Скочих и премазах пръстите му с трийсет и осем калибровия. Този път пистолетът гръмна. Куршумът просвистя встрани и рикошира от метална повърхност някъде из сенките.

Дънк също бе скочил. Левият му крак трепереше заради внезапното натоварване.

— Видя ли това! Видя ли това?!

Отстъпих и насочих револвера към лицето на Рийд:

— Хвърли го!

— Не мога да повярвам! — продължаваше Дънк. — Давай, Рийд, пусни пистолета.

— Мога да го гръмна в десетката.

— Няма да стане.

— Да бе!

Дръпнах спусъка. Ново изщракане. Празно гнездо. Рийд също се опита да стреля. Кухо „щрак“.

— Револверът е празен, Джак — обади се Дънк. — Скрих патрона в дланта си. Виж! — Той вдигна малкия месингов цилиндър. — Не мислех, че ще се навиеш, но за всеки случай го прибрах — не можех да те оставя да се гръмнеш!

Двамата с Рийд се взряхме едновременно в деветмилиметровия.

Дънк също погледна натам.

— Този обаче не съм го пипал. Махни тая чудесия, Рийд! Мамка му, сърцето ми ще изскочи!

Рийд неохотно свали пистолета, щракна предпазителя и прибра оръжието в кобура. Лицето му пламтеше от гняв.

Дънк се подпря на бастуна и заобиколи масата. Извади лист хартия от джоба си:

— Тя е на този адрес. Само че не знам колко още ще се задържи там.

Взех бележката и я заразглеждах.

— Сигурен ли си?

Той кимна:

— Ще видя какво мога да направя с другите. Заслужи си го. Момчетата ще те откарат обратно до колата ти. — Той се запъти към двата ескалейда отвън. — Леле! — чух го да мърмори. — Моят човек, Джак Тач. Не мога да повярвам, че наистина дръпна спусъка. — Момчето, което не може да умре, дръпна спусъка. Моят герой.

Дюи Хобсън му се изплъзваше.

Дейвид Пикфорд бе склонен да признае този факт.

За да израснеш като човешко същество, е важно да разбираш ограниченията си, грешките си и дори провалите си. И от четири години насам — откакто бе взел това решение — не успяваше да открие Дюи Хобсън. В негова защита трябва да се спомене, че досието за Хобсън, с което разполагаха „Чартър“, бе доста тъничко. Имаше и много фалшиви следи. Когато Елфрида Лийч любезно му съобщи, че Дюи Хобсън се крие в Тенеси, на половината път между Грейт Смоуки Маунтинс и платото Къмбърланд около Маскот, тя искрено вярваше, че е там. И не грешеше напълно. Дюи Хобсън наистина бе живял там — почти шест години. Но когато Дейвид и екипът му пристигнаха на мястото преди почти четири години — през април 1994 година, — той вече се бе изнесъл, оставяйки след себе си единствено празна двустайна хижа, няколко стари чинии и малко обгорели цепеници в камината.

Хобсън се бе научил да живее извън обсега на радарите. Затова и „Чартър“ не бяха успели да го открият почти двайсет години.

Дори някой да използва фалшива самоличност, оставя зад себе си разпознаваеми модели.

Човек, който обича да яде сандвичи с риба тон, няма да спре да ги обича само защото е сменил името си веднъж или два пъти. Моделите на харчене бяха като отпечатъците от пръсти. Анализите на банковите извлечения и кредитните истории бяха доста елементарен процес за организация като „Чартър“. Така бяха открили неколцина от останалите.

Проследяването на някой, който няма банкови сметки, няма кредитна история, не ползва удобствата на съвременния свят, бе съвсем различно. Някои биха казали, че е абсолютно невъзможно. Ако човек се научи да живее извън мрежата, не оставя следи, не оставя отпечатъци и се превръща в призрак. Дюи Хобсън им се бе изплъзвал — му се бе изплъзвал — именно поради тази причина. Така беше допреди няколко месеца, когато Дейвид получи просветление — вместо да се концентрира върху местата, където Хобсън е бил, и нещата, които е правил, да се съсредоточи върху тези, където би могъл да бъде и които би могъл да направи. Въпреки че страната бе огромна и пълна с кътчета, на които човешки крак не стъпва, не бяха чак толкова много местата, където човек можеше да живее извън мрежата и въпреки това да е относително близко до цивилизацията, за да си купува провизии.

Когато бяха в Държавния университет в Пенсилвания, Дюи Хобсън бе запален читател. Дейвид подозираше, че именно затова е избрал да живее като отшелник. Щом бе в състояние да се задоволява с компанията на хубава книга и да бъде щастлив, следователно можеше да живее в дупка в земята със сламен покрив и пак да му е уютно. Също както при хипотетичния човек със сандвичите с риба тон обаче, моделите на четене на Хобсън щяха да са едни и същи както в мрежата, така и извън нея. Дейвид бе казал на „Чартър“ да се съсредоточат върху това, докато той самият се зае с издирването на останалите оригинални тестови обекти и избиването им като ненужни вече лабораторни плъхове, каквито си бяха. Повечето хора вярват, че библиотеките не проследяват читателските навици на посетителите си заради поверителността. Отчасти е така. Въпросната информация се следи, но е закътана дълбоко в компютърните им бази данни, достъпни само за служителите им и за най-изкусните хакери. В „Чартър“ изкусни хакери не липсваха, така че въпросните бази за тях бяха… ами… отворена книга.

Като хлапе, като тийнейджър и по-късно като възрастен Дюи Хобсън бе запален почитател на Агата Кристи, Робърт Лъдлъм и Филип К. Дик. Също така бе прочел всеки уестърн, излязъл изпод перото на Луис Л’амур22. Хобсън не беше единствен, който харесваше книгите на точно тези автори. Те бяха написали някои от най-популярните романи в историята на литературата. Обаче странната комбинация между съспенс, научна фантастика и уестърн беше различна. Повечето хора се придържат към един жанр, най-много два. Малцина са тези с подобен широк спектър на интереси.

Когато „Чартър“ започна да следи за хора, заемащи книги от въпросните четирима автори едновременно, откриха Дюи Хобсън за пръв път. Криеше се в Карте дел Плайа, Ню Мексико. Беше се преместил, когато Дейвид пристигна там през 1996 година, но скоро откриха същия модел в библиотека в Уейстбърн, Върмонт. Почти го заловиха тогава. Уейстбърн бе толкова близо. Дейвид го бе изпуснал за седмица, най-много две. Това се бе случило преди малко повече от година.

През май тази година моделът се появи в обществената библиотека на Юрика, в близост до Трего, Монтана. Въпреки че бяха малка библиотека, бяха инсталирали камери за видеонаблюдение преди две години. В „Чартър“ не изпитаха особени трудности при хакването на системата. Последната известна фотография на Дюи Хобсън бе отпреди двайсет години, но нямаше как да го сбъркат, когато го видяха на камерите. Заради голямото му чело. Челото на Хобсън бе направо плашещо огромно. Дори с траперската шапка, дългата коса и брадата пак го забелязаха сравнително лесно. Дейвид изпрати екип. Документираха всяко негово движение, заснеха сивия му „Форд Бронко“ и научиха къде живее. Всеки път, когато слизаше до града от малката си хижа до езерото Марл, научаваха по нещо ново.

Дюи Хобсън нямаше да им се изплъзва повече.

Дейвид нареди на Оливър и останалите да чакат в колите. Не му трябваха. И наистина последното, което му бе необходимо, бе след него из горите да се влачат половин дузина хора, вдигайки безбожен шум. Хижата на Хобсън бе на около два километра от най-близката дърварска пътека. Както и очакваха, намериха бронкото, скрито под камуфлажна мрежа, близо до пътя. Дейвид реши да отиде сам. Когато откри първия капан, остана доволен, че е постъпил така. Някой от подчинените му със сигурност би го задействал. Забеляза още три, преди да види хижата.

В средата на малка полянка, на петнайсетина метра от езерото, се издигаше хижа от дървени трупи. В най-добрия случай бе около четирийсетина квадратни метра, но пак беше по-голяма от онази, която откриха в Уейстбърн. От едната ѝ страна бяха подредени дърва за огрев. От комина се издигаше пушек. На верандата имаше малък люлеещ се стол, разположен с лице към водата.

Столът се люшкаше бавно напред-назад.

Нямаше вятър.

Повърхността на водата бе гладка. Някой току-що бе седял в него.

Дейвид дочу звука от зареждане на пушка на няколко метра вляво от него.

— Здрасти, Дюи — изрече Дейвид, като внимаваше да не звучи заплашително. После осъзна, че на практика е невъзможно да изречеш име като „Дюи“ заплашително. — Чудесно местенце си си намерил. Толкова е спокойно тук. Виждам защо си се привързал към него.

Дюи Хобсън излезе от гората, без да се приближава. Сигурно предполагаше, че ако се приближи твърде много, Дейвид ще се опита да сграбчи цевта на пушката и да я изтръгне от ръцете му. Естествено Дейвид нямаше нужда от подобно театралничене. Но щеше да угоди на човека. Нямаше причина да го разстройва.

— Аз съм Дейвид Пикфорд.

— Хлапето на Кийт Пикфорд?

Дейвид кимна.

— И това се предполага да ме успокои по някакъв начин?

Определено не успя. Хобсън направи крачка назад.

— Знам всичко за родителите ти. Чух още тогава, когато се случи. Застани на колене.

— Доста си труден за откриване.

— Ти пък каква работа имаш да ме издирваш?

Дейвид му се усмихна.

— Изнервяш ме, Дюи. Защо не насочиш тази пушка към земята?

— Добре.

Хобсън наведе цевта надолу. Челото му се смръщи. Едната от веждите му се повдигна. Не беше много сигурен защо насочи оръжието си към земята, просто осъзна, че го е направил. Когато се опита да го вдигне, откри, че ръката му не му се подчинява.

— Защо не влезем вътре? Имаме да наваксваме доста.

— Добре.

— Донеси и пушката.

— Добре.

Хижата бе спартански обзаведена, но приятна. Нямаше телевизор или радио. Маслени лампи вместо електрически. Импровизирана кухня заемаше цялата западна стена, а в ъгъла бумтеше готварска печка на дърва. Хобсън сигурно бе заредил нови цепеници, понеже няколко горяха с яркооранжеви пламъци и изпълваха пространството наоколо с топлина. До печката имаше кръгла маса с три стола отстрани. Масата бе отрупана с книги, списания и най-различни боклуци. Пространството пред единия от столовете бе поразчистено. Дейвид предположи, че Хобсън се храни там, в компанията единствено на гласовете, крещящи в главата му. Към отсрещната стена бе долепено легло и малко писалище. Вратата към банята бе отворена. Дейвид забеляза, че вътре има само тоалетна и мивка.

— Къде се къпеш, Дюи?

— В езерото.

— Сигурно е приятно.

— През повечето време е студено.

Въпреки че дрехите на Хобсън бяха стари и им трябваше яко кърпене, не изглеждаха мръсни. Брадата му бе буйна, но добре поддържана. Едно посещение при фризьор също не би му било излишно. Тежките му ботуши бяха солидни и изглеждаха почти нови.

Дейвид посочи стола, пред който масата бе разчистена:

— Седни, Дюи.

Хобсън се отпусна върху стола. Пушката бе в скута му. Дейвид дръпна един от другите два стола и седна до него. Заразглежда книгите.

— Имаш ли си любима?

Хобсън не се поколеба нито за миг:

— „Убийството на Роджър Акройд“23 от Агата Кристи. Страхотен край. Може би един от най-великите сюжетни обрати.

— Не съм го чел.

— А трябва.

— Знаеш ли защо съм тук?

— Предполагам, че си решил да ме убиеш — небрежно отвърна Хобсън. Ръцете му продължаваха леко да стискат пушката.

— Трябваше да умреш много отдавна.

— Предполагам.

— След онази ваксина.

Хобсън не каза нищо, само сведе поглед към пушката.

Дейвид въздъхна:

— Винаги съм си мислел колко е странен фактът, че ти сложиха ваксината. Според досието ти нямаш специални умения, никакви податки, нищо, което да оправдава включването ти в експеримента, но въпреки това ето те, наравно с останалите. Имаше ли някаква реакция, Дюи? След като ти го дадоха?

Дюи Хобсън започна да се поти. Устата му потрепна, но той не каза нищо.

— Неучтиво е да не обръщаш внимание на гостите си, Дюи. Имаше ли реакция?

Хобсън не искаше да отговаря. Дейвид прочете болката и объркването в очите му, когато думите бликнаха въпреки нежеланието му:

— Преди ваксината чувах електричеството. Постоянно бръмчене навсякъде. След нея стана много по-зле.

Дейвид се облегна назад и преплете пръсти:

— Забележително. Затова ли нямаш никаква електроника тук?

Хобсън кимна:

— Шибан шум. Понякога чак боли. Бръмчене, бръмчене, бръмчене. Трудно ми е да мисля, още по-трудно ми е да спя. Тук е тихо.

— Звучи ми като живот на самотник.

— Не че имам някакъв избор.

Дейвид потупа пушката:

— Кажи ми, Дюи, ако пъхнеш тази цев в устата си, ще успееш ли да стигнеш спусъка или ще е прекалено далеч?

— Не знам.

— Защо не опиташ?

— Добре.

Хобсън вдигна дългото оръжие, насочи го с цевта към лицето си и налапа дулото. Ръката му се плъзна надолу и намери спусъка. Наложи се да се протегне малко, но успя да го стигне.

— Чудесно, Дюи. Може да я махнеш. Имам още няколко въпроса към теб.

Хобсън свали пушката в скута си и избърса устни с ръкав.

— Имаш ли деца, Дюи?

Хобсън поклати глава.

— Сигурен ли си? Играч като теб?

— Сигурен съм.

— Защо нямаш?

— Те искаха децата. Не можах.

— Какво не можа?

— Да им дам децата си.

— Децата, които си нямал.

Хобсън не каза нищо.

— Защото, ако имаш деца и някак си не си ми казал, не си ни казал, това ще е много лошо.

Потта започваше да се стича по челото му.

— Нямам деца.

— Вярвам ти, Дюи — каза Дейвид, въпреки че не беше твърде убеден. — Има още нещо, което искам да ми кажеш, нещо наистина важно. Мислиш ли, че ще можеш?

— Аха.

— Искам да ми кажеш къде мога да открия останалите.

— Ти ги изби.

— Не всички. Последните няколко са доста изобретателни, също като теб. — Дейвид се наведе напред. — Къде са те, Дюи?

Хобсън започна да се тресе. Лицето му почервеня. Не искаше, но въпреки това проговори:

— Знам само къде е Ками. И може вече да не е там. Обичаше да е в движение.

— Как държите връзка?

Хобсън не отговори.

— Дюи…

— Далтън ни свързва. Той следи всеки от нас и ни помага да се организираме.

— А къде мога да открия Далтън?

— Не знам — отвърна Хобсън. — Никога не съм знаел къде е.

— А къде е Ками?

Хобсън му каза.

Дейвид се облегна назад. Допадаше му миризмата на горящо дърво и топлината, която се разливаше наоколо. Атмосферата бе успокояваща.

— Харесваше ли родителите ми, Дюи?

— Майка ти беше добричка. Малко свенлива, но добричка. Виж, баща ти никой не го харесваше. Беше истински гадняр.

— Не е учтиво да говориш лоши неща за мъртвите.

Хобсън не каза нищо.

Дейвид килна глава:

— Мислиш ли, че изглеждам добре, Дюи?

— Не.

От отговора го заболя, но пък го беше чувал и преди. Повече пъти, отколкото бе в състояние да преброи. Погледна към пушката. Още малко.

— Аз съм прекрасен мъж. Може би най-красивият, когото си виждал и когото ще видиш.

— Ти си прекрасен мъж, Дейвид Пикфорд.

— Така е по-добре.

Дейвид се изправи и порови сред книгите върху масата, докато откри „Убийството на Роджър Акройд“. Първо издание, кожена подвързия, позлатена по краищата.

— Тази ли каза, че ти е любима? Най-добрата тук?

Хобсън кимна.

Дейвид метна книгата през отворената вратичка на печката. Най-горната цепеница изпука и разпиля искри.

— Пъхни пушката в устата си, Дюи.

Хобсън го послуша.

Дейвид възнамеряваше да гледа как мъжът се самоубива. Рядко му се удаваше случай да наблюдава. Но сетне му хрумна идея.

Много по-добра идея.

Полет 5091 на „Ийстърн Еърлайнс“ кацна в Рино, Невада, в шест и двайсет и три сутринта на 8 август 1998 година. Детектив Джой Фогел бе седнала до прозореца на осемнайсети ред. До нея бе една възрастна дама, която плетеше, а от другата страна на пътеката някакъв бизнесмен се бе заровил в документи.

На летището в Рино тя нае една „Тойота Камри“, извади пистолета и кобура си от куфара, преди да го натика в багажника, и пое първо на изток по Магистрала 80, после по US-50 и пристигна във Фалън, Невада, малко след осем.

Жегата бе непоносима. Дори преди слънцето да се е вдигнало високо, дори с включен климатик на максимална мощност, гърбът ѝ бе подгизнал от пот и лепнеше върху кожената седалка. Фогел си отбеляза мислено никога повече да не идва до Невада през лятото.

Никога.

Също както повечето малки градчета в Невада, и Фалън бе изникнал насред пустинята и изглеждаше така, сякаш щеше набързо да изчезне обратно сред пясъците, ако някой спреше кранчето на водата за повече от час. Край града се ширеха люцернови насаждения. Главната улица, остроумно наречена Мейн Стрийт, представляваше поредица от едно- и двуетажни постройки, които прекрасно можеха да послужат за декор на филм за Дивия Запад, ако не беше паважът.

Откри малка закусвалня в центъра, седна в едно от задните сепарета и си поръча чийзбургер, пържени картофи и голяма кола. От дамската си чанта извади мобилния телефон „Нокия“, който ѝ бе дал Стак, и го включи. Опита се да му звънне два пъти досега, но и двата пъти нямаше покритие. Тъй като батерията не издържаше много, ѝ се стори най-разумно да го държи изключен. Когато дисплеят оживя, имаше две чертички обхват. Тя избра първия запаметен номер. Минаха двайсетина секунди.

— Стак.

— Сигурен ли си? — попита Фогел. — Тук няма кой знае какво.

— Къде си?

Тя му обясни.

— Гледала ли си „Топ Гън“ с Том Круз и Кели някоя си?

— Макгилис.

— Както и да е. Истинската тренировъчна база от „Топ Гън“ бе преместена преди две години от Мирамар, Калифорния, до военноморската авиобаза недалеч от Фалън, южно от града. Именно тази база държи градчето живо. Мястото, към което си се насочила, е на половината път между града и летищата до Магистрала 118.

— И предполагаш, че е тук някъде?

— Тач е изтеглил още около триста долара от същия банкомат снощи, малко след десет. Това са две вечери поред на едно и също място. Нямам причини да вярвам, че е някъде другаде. Оставил съм няколко приятелчета да наблюдават гробището тук за всеки случай, но инстинктите ми казват, че е там.

Фогел дояде бургера и отпи глътка кола.

— Ще ти кажа после какво съм открила.

— Да не си облечена като ченге? Вероятно ще поискаш да се преоблечеш.

Фогел огледа тъмносинята си риза с копчета на яката и черния панталон.

— Какво предлагаш? Никога не съм била на подобно място.

— Нещо небрежно.

— Небрежно, схванах.

— Не секси.

— Довиждане, Стак.

Той отвърна нещо, но тя не чу точно какво. Дори с две чертички обхватът беше лош. Забеляза, че и батерията пада. „Тези неща никога няма да заменят добрата стара стационарна линия“, помисли си Фогел, преди да изключи нокията и да я пусне обратно в чантата си.

Поиска сметката, остави пари върху масата и пристъпи обратно навън в онази пещ, която представляваше Невада през лятото.

Забеляза пурпурния неонов знак на хоризонта още преди да види нисичката сграда до Магистрала 118 на около пет километра от Фалън. Беше минала покрай някакъв забутан мотел преди километър-два, но освен него наоколо не се виждаше нищо друго. Предполагаше, че дори в градчета като Фалън е разумно подобни места да са извън границите на самото населено място. А с военна база толкова близо такива места не можеше да няма.

Големият пурпурен неонов знак приканваше посетителите да завият, за да слязат от магистралата и да стигнат до Клуб за джентълмени „Майк“. Тя се нареди на опашката от коли. Щом влезе в паркинга, служителите, облечени със смокинги, се опитаха да я насочат към момчетата, които паркираха колите на гостите. Тя обаче предпочете да ги заобиколи и да се насочи към гърба на сградата. Ако се наложеше да тръгне бързо, искаше ключовете да са ѝ подръка, а самото возило да е спряно на удобно място.

Преоблече се в джинси и бял потник и последва върволицата мъже в униформи към предната част на сградата. Климатиците сигурно работеха с пълна сила, понеже температурата падна с поне двайсетина градуса в мига, в който премина през двойната врата. Зачуди се дали да не се върне до колата и да облече нещо с ръкави, след което се отказа — не мислеше да стои чак толкова дълго.

Според табелите за вход се плащаха двайсет долара, но очевидно това се отнасяше само за мъжете — дадоха ѝ ваучери за десет безплатни питиета и я поканиха да влезе, без да ѝ искат пари. Вътре спря и се огледа, за да даде на очите си възможност да се нагодят към слабата светлина. От невидими високоговорители гърмеше „Walk This Way“ на „Аеросмит“. Най-различни лазери прорязваха завесата на мрака и се плъзгаха над множество подиуми и десетки маси, разпръснати навсякъде. Мястото изглеждаше по-обширно отвътре, отколкото ѝ се бе сторило от паркинга. На всяка от сцените, на повечето от масите, както и сред посетителите имаше красиви жени в различна степен на разсъбличане. Някои бяха напълно голи, други носеха оскъдни бански костюми или бельо. Имаше и няколко клиентки, но Фогел се почувства изключително не на място.

Мъжете заемаха цялото свободно пространство. Около две трети от тях носеха униформи. Други бяха цивилни. Имаше и неколцина с официални костюми — Фогел предположи, че са от охраната. Тя се добра до бара и си поръча водка със сок от червена боровинка. Барманът ѝ подаде питието и ѝ махна да си задържи ваучера. Тя го прибра в дамската си чанта и заоглежда тълпата. Някои столове и маси бяха разположени около подиумите, но повечето бяха закътани в малки ниши и скрити зад стени, несъмнено, за да бъде осигурено някакво уединение. То обаче беше илюзорно — когато Фогел огледа тавана, видя навсякъде камери, всяка с инфрачервени сензори, за да осигурява видимост и в мрака. Някой някъде наблюдаваше всичко.

Диджеят прикани Хевън да се яви на главната сцена и анонсира, че Тори и няколко от нейните приятелки ще бъдат в салона с шампанското. „Аеросмит“ бяха сменени от „Гънс ен’ Роузис“ и тяхната „Sweet Child O’ Mine“. Вляво от Фогел трима мъже обръщаха шотове и се надвикваха през музиката.

С питие в ръка Фогел се запровира през тълпата. Някои от жените ѝ се усмихнаха, други безсрамно я огледаха, някои от мъжете — също. Никога досега не бе изпитвала толкова силно желание да се изкъпе.

Откри Джак Тач на масата в най-отдалечения ъгъл, между стена от фалшиви цветя от едната страна и коридор, който водеше към гримьорните на момичетата — от другата. Позна го с доста усилия — косата му беше рошава, не се бе бръснал от дни, може би от седмици. Бяха минали години, откакто го видя за последно, и очевидно въпросните години не бяха му спестили нищо. Въпреки че имаше прекрасна гледка към един от подиумите, не гледаше високото русо момиче, усукано около месинговия пилон. Вместо това бе впил поглед в чашата, приютила се между пръстите му.

Фогел се приближи и остави питието си на масата.

— Имаш ли нещо против да седна?

Отначало не я погледна изобщо, затова тя повтори въпроса си, като предположи, че от силната музика не я е чул. Когато най-сетне вдигна поглед, очите му не изразяваха учудването, което тя очакваше. Изглеждаше тъжен и унил. Ако не беше пиян, то със сигурност поне се бе постарал доста.

Той глътна съдържанието на чашката, постави я в ъгъла на масата и посочи с жест един от незаетите столове.

— Доста далечко сте от дома, детектив.

Фогел седна с лице към него и сложи чантата си в скута.

— Труден си за издирване, Джак.

— Старая се.

Той кимна към минаващата покрай тях сервитьорка. Тя зърна празната чаша, намигна му, видя, че чашата на Фогел е още пълна, и се насочи към бара. Език без думи.

Той хвърли поглед към входа.

— Сега ли идвате?

Фогел кимна.

Джак се наведе напред:

— Колко бели коли видяхте на паркинга?

— Бели коли ли? Не знам. Защо?

— Преди няколко дни имаше само една. Днес преброих три, когато идвах. Трябва да проверя отново.

Заваляше думите, но не толкова, колкото бе очаквала. Очите му огледаха тълпата, след което се върнаха върху празната чашка.

Фогел също се наведе:

— Тя тук ли е?

— Коя?

— Стела Нетълтън.

Той не трепна и не вдигна поглед.

— Защо да е тук?

— Понеже ти си тук.

Той се ухили. Доста крива усмивка.

— Може и да ви водя с няколко питиета, но нещо ми убягва логиката. Може пък просто да искам да се запиша във флота. Да си летя на самолетчета, като Маверик и Гъсока в „Топ Гън“. Не и като Ледения обаче. Беше голям задник.

Сервитьорката се върна с ново питие, взе празната чаша и изчезна в тълпата. Джак придърпа пълната по-близо.

— В Питсбърг има доста стриптийз клубове. Ако искахте да задоволите някаква своя фантазия, няма логика да се качвате на самолета и да летите дотук. Да не би да се страхувате, че ще се натъкнете на свои колеги? Някои тайни наистина е по-добре да останат скрити.

— 8 август е — каза Фогел. — Днес някой ще умре, нали?

— Самопризнания ли чувам?

— Всяка година, като по часовник.

Той не отговори.

— Билингс, Монтана; Айова, Чикаго, Ню Хемпшир… а днес — и Фалън, Невада. — Фогел се извърна към него: — Кой ще бъде? Някой от тълпата ли?

— Вървете и пребройте белите коли, за да не се налага да ставам. Може и да ви кажа.

— Знам, че всичко е нейно дело, Джак. Не знам как и защо убива всички тези хора, но знам, че е тя. Говори с нея вместо мен. Ако се предаде, ще мога да гарантирам сигурността ѝ. А ти тъкмо това искаш, нали? Не искаш да я нарани някой. На теб ти пука за нея. Сигурна бях още онзи ден в къщата, когато те видях как се взираш в картината в нейната стая. Ако не се предаде, кой знае как ще свърши всичко? Мога да си представя как някой новобранец я застрелва. Някой, който обича да гърми и иска да се прослави. Представи си, че умре. А ти си можел да го предотвратиш.

— Изпийте едно с мен.

— Моля?

— Изпийте едно с мен. — Той се ухили.

— Не.

— Определено ви е нужно. Скована сте.

Джак махна на сервитьорката, посочи чашата си, кимна към Фогел. Момичето се върна след минута с питието.

— „Джеймисън“. Ще ви хареса.

— Пила съм и преди.

Той взе своята чаша и я вдигна:

— Пия за детективите от питсбъргското управление от миналото и настоящето — цялата ваша упорита пасмина!

Глътна уискито и удари празната чаша о масата.

Фогел въздъхна, взе своята и я изпи на един дъх. Потръпна.

Джак се облегна назад. Отново се усмихваше.

— Доколкото разбирам, вашият началник трябва да се обади на местния шериф и да го информира, че ще бъдете в града във връзка с някакъв случай. Трябва ви разрешение, не може да се появите просто така. Представям си в колко неприятности ще се забъркате, ако наистина сте се появили просто така, без да съобщите на съответните хора. Изглеждате ми като жена, която върши нещата, както пише в правилника, така че не съм сигурен… О… носите ли си пистолета?

Очите на Фогел неволно се стрелнаха към дамската ѝ чанта.

Усмивката на Джак стана по-широка:

— Аз нямам такава играчка, та предполагам, че това ви дава известна преднина. Ами онези с белите коли? Те обичат да носят оръжия. Всеки път, когато пътувам към нов щат, проверявам законите за носене на оръжие, за да видя кое е позволено и кое не. Невада е либерална в това отношение, тук на практика почти не са надраснали Дивия Запад. В този щат можеш да носиш оръжие открито, където си поискаш. Увесвай онова нещо на бедрото си и си го носи с гордост!

— Кои са тези с бели коли?

Джак я повика с пръст да се наведе към него:

— Не харесвам Невада. Прекалено е горещо. Прекалено горещо за палта. Като оставят някъде и колите си, вече не мога да ги разпознавам. — Той махна с ръка. — Може да е всеки от тези типове… с изключение на момичетата може би… ала кой знае?

Още две питиета се появиха като по магия на масата им. Този път Фогел не видя Джак да поръчва. Младежът плъзна едната чашка към нея.

Тя поклати глава:

— Не мога.

— Хайде де, на почивка сте, нали? Защото, ако шерифът не знае, най-вероятно сте на почивка. — Той вдигна чашата си: — За следващия труп!

— Знаеш ли кой ще е следващият?

— Със сигурност няма да ви кажа, ако не пиете с мен.

Той изпи уискито си и едва не изпусна чашата.

През главата ѝ мина глупава мисъл — би трябвало да не ѝ обръща внимание, но се запита: ако го напиеше, дали нямаше да се разприказва? Беше на ръба. Може би още едно, максимум две. Нямаше да бъдат законни самопризнания, но поне можеше да разбере какво се случва. Щеше да ѝ бъде от полза.

Фогел вдигна чашата, усмихна се и я пресуши.

Поръчаха по още едно.

От колоните гръмна „Fly Away“ на Лени Кравиц. Харесваше тази песен.

Тя премести стола си по-близо до Джак и се наведе към ухото му:

— Кой е следващият?

— Ами ако сте вие? Може би затова сте тук. Може би тя е искала да бъдете на това място. Откъде знаете дали вие не сте следващата?

Гласът на диджея подкани Грейс да се яви на главната сцена.

Стойката на тялото на Джак се измени. Той се напрегна.

Светлините в клуба притъмняха и един-единствен бял лъч озари сцената. Зазвуча началото на „Uninvited“ на Аланис Морисет и на сцената излезе най-красивото момиче, което детектив Джой Фогел бе виждала през целия си живот.

Не носеше нищо, освен бяла мъжка риза, разкопчана до половината, с навити ръкави, черни обувки на токчета и черни дантелени ръкавици, каквито могат да се видят в старите филми. Покриваха ръцете ѝ чак до лактите. Застана напълно неподвижно за миг. Дългата ѝ кестенява коса се стелеше по раменете ѝ, главата ѝ бе сведена. Изпод ризата започваха чифт дълги крака, виждаше се крайчето на черни дантелени гащички. Момичето затанцува и Фогел откри, че я наблюдава като омагьосана, без да отмества очи. Не видя как Джак махна на един от охранителите. Дори не видя кога мъжът се е приближил. Усети се чак когато застана зад гърба ѝ, сложи ръка на рамото ѝ и се наведе към нея, за да го чуе въпреки силната музика:

— Трябва да дойдете с мен, госпожо.

— Защо?

— Казаха ни, че носите огнестрелно оръжие в дамската си чанта.

— Позволено ми е…

Уискито очевидно я бе ударило по-силно, отколкото очакваше. Помещението се завъртя около нея. Тя си пое въздух, за да събере сили.

Охранителят обаче знаеше какво възнамерява да каже:

— Да, в щата Невада е разрешено да носите оръжие в дамската си чанта, освен ако не сте под влияние на алкохол или други упойващи вещества. А вие определено сте. Трябва да дойдете с нас, госпожо.

Друг охранител я вдигна от стола. Кога „елате с мен“ се бе превърнало в „елате с нас“?

Тя погледна Джак. Той вдигна празната си чаша и се усмихна:

— Обичам да спазвам закона до последната буква, детектив. Благодаря ви за компанията. Надявам се да сте си изкарали приятно.

Тя отвори уста, но мъжете я помъкнаха нанякъде. Единият ровеше в дамската ѝ чанта.

Наблюдавах как отвеждат детективката, докато стигнаха до коридора зад кабинката на диджея и изчезнаха. След това очите ми се върнаха на сцената, към нея.

Видях я за пръв път по-миналата нощ. Болката в сърцето ми нарастваше с всяко цъкане на часовника. Бях седнал на същата тази маса — бях я избрал, понеже бе най-близко до гримьорните. От мига, в който тръгнах от Питсбърг, на всеки завой, с всеки километър по магистралата или шосето, усещах привличането ѝ все по-силно и по-силно. Когато навлязох в Невада, с над три хиляди километра зад гърба си, се улових как натискам газта до долу, а двигателят на джипа вие отчаяно. На една отсечка в пустинята вдигнах над сто и шейсет километра в час. Не веднъж — три пъти. Насилих се да спра. Фиш за глоба с моето име върху него щеше да се появи в нечий доклад, докладите се вкарваха в компютри, а компютърните данни бяха достъпни за търсене… Видях множество бели коли, докато шофирах, но нито една не ме следваше. Исках така и да си остане. Не можех да рискувам да узнаят къде съм, къде е Стела.

В мига, в който пристигнах във Фалън, вече знаех, че Дънк е бил прав.

Беше наблизо. Усещах го.

През последните четири години, докато я преследвах из цялата страна, всеки път, когато се приближах прекалено много, усещах присъствието ѝ — като електричество, витаещо във въздуха. И ароматът на ванилия, макар да съм почти сигурен, че това вече си го въобразявах. На всички тези места долавях аурата ѝ, която обаче бавно избледняваше.

Във Фалън беше различно. Усещането за нея нарастваше, вместо да намалява. Не само че беше тук, но и се бе задържала седмица, може би и повече. Дънк не бе споменавал подробности, не знам дали знаеше чак толкова, но можех да го усетя. Да усетя нея.

Когато свивах от Магистрала 118.

Когато спирах на паркинга на Клуб за джентълмени „Майк“.

Знаех, че е вътре.

Не изпитвах ни най-малко съмнение.

Бях мярнал една бяла кола на паркинга — „Нисан“, но видях как от нея слезе момиче с прилепнали дънки и черен потник, та бях сигурен, че не е част от хората в бяло. Не бях забелязал никой от тях, когато пристигнах във Фалън, но започваха да се събират. Усещах и тях.

В онази първа нощ, когато Стела излезе на сцената под името Грейс, едва се сдържах да не стана и да не отида при нея. Вместо това седях и я наблюдавах. Беше ослепителна. Тогава още не бях разбрал защо е тук, но подозирах, че клубове като този позволяват приток на пари в брой и същевременно възможност да живееш извън мрежата. Бе вярно само отчасти. Беше, преди да я видя да танцува за него.

Вчера узнах, че името му е Лео Синьорели. Няколко часа по-късно, след като се чух с Дънк, разбрах и кой е той.

Лео Синьорели бе собственикът на Клуб за джентълмени „Майк“.

Освен това държеше и шест бордея в околността. В Невада бе законно, но условията при Лео бяха мизерни. Много от момичетата биваха докарвани нелегално от цял свят и принуждавани да проституират срещу мижаво или никакво заплащане, в замяна на дълга, който бяха натрупали към Синьорели, когато ги бе довел тук.

Лео Синьорели бил отговорен за смъртта на поне четири от тези момичета. Обичал да ги души, докато прави секс с тях. Най-младата била само на четиринайсет. Дънк каза, че полицаите много добре знаели всичко, но си затваряли очите, понеже им плащал.

В първата ми нощ в клуба Лео Синьорели седна на една маса до сцената броени минути преди Стела да се появи. Остана също толкова запленен от нея, колкото и всички мъже в заведението. Миналата нощ ѝ донесе една-единствена червена роза и я остави на ъгъла на подиума, когато тя започна да танцува. Стела го погледна за частица от секундата, но беше достатъчно — този човек, също като мен, също като всички останали тук, не можеше да извърне поглед. Днес също ѝ бе донесъл роза — отново червена. Остави я на сцената. Този път Стела не само го погледна, но и му се усмихна.

О, как се сви душата ми при тази усмивка!

Лео Синьорели доста приличаше на мен. Същата коса, същото телосложение. Но тя се усмихна на него, не на мен и въпреки че ми се искаше да скоча и да отида при нея, не го сторих.

Можех само да гледам.

Можех само да гледам как танцува, понеже очевидно танцуваше за него.

На подиума Стела се улови за месинговия пилон и се завъртя около него без усилие. Въпреки че бе облечена с онази риза, беше я разкопчала толкова, че да се виждат отчасти гърдите ѝ. Някак си това бе доста по-примамващо, отколкото гледката на десетките момичета в клуба, които бяха още по-леко облечени или съвсем голи. Очевидно и другите мъже го усетиха, понеже започнаха да се приближават към сцената с банкноти в ръка.

По-голямата част от момичетата носеха жартиери и мъжете пъхаха парите в тях, като гледаха ръцете им да се задържат доста по-продължително време по телата им, отколкото бе необходимо. Стела не носеше жартиер. Изобщо не се приближи до края на сцената. Оставаше извън досега им, затова се виждаха принудени да хвърлят парите на пода в краката ѝ. Това обаче изобщо не ги притесняваше. Още преди Аланис Морисет да довърши първия куплет, вече се бе насъбрала порядъчна купчина.

Стела гледаше единствено и само към него, към Лео Синьорели, все едно в клуба нямаше друга жива душа.

Толкова исках да погледне към мен, дори да е само за миг.

В един момент тя се облегна на пилона и просто се приплъзна към пода. Дългите ѝ крака бяха присвити под тялото ѝ. Тъмните ѝ очи не се отделяха от него. До алените ѝ устни бе притиснат един-единствен пръст. Погледът, който му хвърли, бе достатъчен, за да го накара да се облегне назад в стола. Страните му горяха. Не бях забелязал колко е притихнал клубът, докато не свърши песента. Наоколо цареше пълна тишина. Всички очи бяха впити в нея.

Когато Стела напусна сцената, мина покрай Лео Синьорели. Той посегна към разголената плът на бедрото ѝ, но ръката ѝ, облечена в ръкавица, го спря, преди да я докосне. Тя се изкикоти закачливо и кимна към надписа на стената:

Синьорели се засмя. В крайна сметка нали клубът беше негов. Но въпреки всичко вдигна ръце в знак, че се предава. В този момент забелязах бележката, която Стела му подаде, стисната здраво между палеца и показалеца му. Когато тя се скри от поглед, той разгъна листчето, набързо прочете написаното и я последва, а двамата му огромни бодигардове вървяха плътно след него.

Когато детектив Джой Фогел се появи, се изненадах. Бях дошъл доста преди нея, така че я водех с няколко питиета. Вярно, че ми бе приятна компанията ѝ, колкото и за кратко да беше — както е и вярно, че е много по-приятно да има някой, с когото да пиеш, — но не бях пиян. Дори не бих квалифицирал състоянието си като „омотан“. Добре де, може би съвсем леко, но не чак толкова, че да съм неадекватен. Също както опитният бегач на дълги разстояния с лекота може да изпревари новака, пиячът с много практика лесно може да надпие някой, който не пие редовно. Бях си харесал „Джеймисън“ още навремето и го кърках от години. Със сигурност щях да се напия, ако го поглъщах скоростно, но тази вечер не бързах.

Когато Стела, следвана от Лео Синьорели, собственик на престъпен бизнес и убиец на невинни, изчезнаха по онзи коридор, се изправих и допих водката с боровинков сок на детектив Фогел. Бях сигурен, че няма да се върне, а аз щях да си тръгвам скоро. Нито едно пиене не бива да бъде оставяно.

Отброих четири двайсетачки — повече от достатъчно, за да покрият сметката ми — и ги оставих на масата. Сервитьорката ги прибра още преди да преполовя пътя до предната врата.

Не можех да ги последвам, понеже там бяха гримьорните на момичетата. Щяха да ме спрат и вероятно да ме пребият до безсъзнание за секунди. Щях да изчакам отвън.

И да се надявам, че не възнамерява да го убие вътре в сградата.

На паркинга имаше девет бели превозни средства.

Шест седана.

Два джипа.

Един ван.

В никой от тях не се забелязваше жива душа, но това не означаваше, че не наблюдават внимателно.

Носех нож. Петнайсетсантиметров, автоматичен, който бях открил в една заложна къща в Рино преди няколко дни. Надупчих гумите на всяко бяло возило. Гледах да стоя в сенките, докато се мятах насам-натам из паркинга, и да избягвам камерите и момчетата, които паркираха колите.

Когато приключих, се тръснах на седалката на джипа си. Бях спрял през два автомобила от черното „BMW Z3 Roadster“ кабрио на Лео Синьорели.

Стела и Синьорели излязоха от задния вход на клуба след около двайсет минути. Тя се бе преоблякла в джинси и червена блузка с дълги ръкави. Все още носеше ръкавиците обаче. Беше уловила Синьорели за ръка.

Когато стигнаха до колата му, тя му се примоли за ключовете и той не след дълго склони. Тя се настани на шофьорската седалка на двуместното возило, като се смееше. Той седна до нея. Двигателят на черния звяр оживя.

Лео Синьорели се наведе към нея. Под смътната светлина на паркинга видях как и тя се наклони към него. Ръцете ѝ се обвиха зад врата му и тя го целуна. Останаха долепени един до друг доста дълго. Искаше ми се да изскоча от джипа, да дръпна вратата от неговата страна рязко, да го измъкна навън и да го пребия като куче. Исках да го налагам, докато кръвта от кокалчетата на ръцете ми не се смеси с кървавата каша по обезобразеното му лице. Исках да го чуя как плаче, скимти и се моли за милост, докато най-накрая се превърне в едно голямо ревящо хлапе, свило се на кълбо и потръпващо конвулсивно.

Не направих нищо подобно.

Седях напълно неподвижен и гледах как най-накрая двамата се отделят един от друг. Тя форсира няколко пъти двигателя, преди да пусне фаровете, включи на задна и с мръсна газ изскочи от паркинга. Във въздуха захвърча чакъл, който отскачаше от другите коли.

Запалих джипа и тръгнах след тях с изгасени фарове. Внимавах да поддържам дистанция от няколко коли между нас. Пустинният мрак бе толкова плътен, че приличаше на катран.

Когато излязохме на празната магистрала, тя сигурно бе пришпорила малката спортна кола, понеже изведнъж се откъснаха много напред. Едва не ги изгубих — стоповете им приличаха на главички на карфици. Джипът ми кашляше и се давеше, но не се предаваше. Десет минути по-късно, когато Магистрала 118 се превърна в Уайлдс Роуд, Стела бе принудена да намали и аз скъсих дистанцията. След четиристотин метра тя сви по селски път. Там, където бяха минавали коли, имаше два коловоза, останалото пространство бе заето от избуяли бурени. Клоните на дърветата шибаха джипа ми. Беемвето беше по-ниско, затова ги избягваше. Страхувах се обаче, че могат да заседнат в калта. На няколко пъти видях как шасито докосва земята.

Не очаквах вода.

Не и тук.

Но ето я пред мен — огромно водно пространство, наречено, както по-късно щях да узная, водохранилище „Хармън“. Ако беше ден, сигурно щях да забележа каналите, които го захранват, но бяхме безвъзвратно изгубени в мрачната и всепоглъщаща нощ.

Стела приближи колата колкото се може повече до границата на водата, изгаси фаровете и изключи двигателя.

Спрях в началото на пътеката, скрит сред дърветата. Не помнех кога съм измъкнал автоматичния нож отново, но когато погледнах, беше в ръката ми. Натиснах бутончето за изваждане на острието, след това повторно, за да се прибере. Изваждане, прибиране. Изваждане, прибиране. Движението ми действаше успокояващо, докато наблюдавах как Стела излиза от автомобила.

Оскъдната лунна светлина я обгърна. Дори сега красотата ѝ бе опияняваща и ме притегляше неустоимо. Исках да се приближа до нея, да я прегърна и да я целуна като Лео. Да усетя топлината на дъха ѝ по врата си и докосването на тънките ѝ изящни пръсти.

Стела заобиколи колата и отвори дясната врата.

Лео се изхлузи от беемвето и със залитане се просна на купчината пръст в краката ѝ.

Тогава тя ме видя. Явно джипът ми не е бил толкова добре скрит, колкото си мислех.

Когато тялото му се изтърси на земята, тя не гледаше към него, а към дърветата, под които бях спрял. Очите ѝ се присвиха в опит да види лицето зад предното стъкло. Направи няколко крачки към мен, преди да успея да сляза.

— Джак? Ти ли си?

Отворих уста, за да отговоря, но не издадох нито звук. Можех само да вървя към нея и да усещам как краката ми са на път да ме предадат.

— Какво правиш тук?

Докато се приближавах, Лео Синьорели изплува пред очите ми. Кожата около врата му бе черна и овъглена. Половината му лице също. По-голямата част от косата му и ухото му ги нямаше. Дъхът ми спря, когато си спомних за Реймънд Висконти и за клеймото, което се появи при докосването на Стела в онова мазе.

Целувката на Стела.

— Защо си тук?

Следващите секунди отлетяха, преди да осъзная, че нещо става.

Стела направи още една крачка към мен.

Ръката на Лео Синьорели помръдна. Дори не бях сигурен, че съм видял нещо — такава тъмница беше. След това обаче зърнах металния проблясък. Той държеше пистолет.

Пистолетът сочеше към гърба на Стела.

Тя започна да се извръща, явно чула нещо.

Метнах се покрай нея.

Метнах се между цевта и нея.

Приземих се върху коляното си, което изпука, когато се срещна с някакъв камък, стърчащ над повърхността. Рамото ми се блъсна във вратата на колата. Стоварих се върху Лео. Ножът беше в ръката ми. Бях изкарал острието по някое време между двата последни удара на сърцето ми и го забих дълбоко във врата му. Върхът проби кожата без никакви усилия. Разнесе се отчетливо „пук“, когато пробих нещо по-навътре. Едно от очите му бе снежнобяло, покрито с перде, сляпо, но другото ме видя, подивя, впи се в мен, докато топлата кръв обливаше лицето и дрехите ми и попиваше в земята.

Всичко приключи за частици от секундата.

Лео Синьорели застина неподвижно и никога повече нямаше да помръдне.

— О, Господи, ти го уби! — извика Стела и падна на колене до тялото. Свали припряно една от ръкавиците и притисна длан до челото му, до незасегнатата му буза, до ръката му, до всяко късче оголена плът.

— Аз… трябваше. Щеше да те застреля.

Гласът ѝ се превърна в отчаян шепот:

— Но аз… аз не бях свършила. Не бях свършила…

— Какво означава това?

Стела не отговори. Трепереше неудържимо. Дишаше на пресекулки, в очите ѝ блестяха сълзи.

Заплака неутешимо. Улових я за рамото и я стиснах леко. Усетих как топлината на тялото ѝ се процежда през тънкия плат. Тя се отърси от ръката ми и се отдръпна. Едва долових думата „недей“ между хлипанията ѝ. Капчица от кръвта на Лео бе опръскала страната ѝ и когато посегнах да я избърша, тя скочи и се отдалечи. Закрачи нервно наоколо, а риданията ѝ постепенно стихваха.

И аз се изправих. Не знаех какво да правя. Отидох до водата и измих кръвта на Лео от ръцете и лицето си. После измих и ножа.

— Трябва да го хвърлиш във водохранилището — чух я да казва зад гърба ми. Така и сторих. Ножът прелетя трийсетина метра и потъна.

Когато се обърнах към нея, видях, че е обгърнала тялото си с ръце, а юмруците ѝ са стиснати здраво.

— Господи, Джак… Защо си тук?

Гласът ѝ бе пълен с отчаяние. Все още се тресеше. Очите ѝ бяха зачервени.

Бръкнах в задния си джоб и извадих писмото ѝ. Бях го сгъвал и отварял толкова пъти през годините, че се бе разкъсало по прегъвките. Тя обаче го позна.

Затвори очи и поклати глава. Сълзите ѝ отново бликнаха.

— Това беше преди години. Измъкнах се. Отървах се. Вече съм добре.

— Не мисля, че си добре — промълвих.

Тя притисна ръце към слепоочията си. Кръвта на Лео под пръстите ѝ се размаза.

— Беше лош човек.

— Знам.

— Нуждаех се от него.

Приближих се до нея и я хванах за ръцете.

— Щеше да те убие.

Тя се отдръпна и закрачи от трупа до дърветата и обратно.

— Не разбираш.

— Разбирам.

Тя отново поклати глава:

— Не разбираш. Не би могъл да…

— Знам от години. Струва ми се, че винаги съм знаел.

— Не разбираш! — Тя отново закрачи към дърветата. — Той. Ми. Трябваше. — Между думите си поемаше дълбоко въздух.

Пресегна се и докосна дървото до нея с незащитената си от ръкавица ръка. Сив бор, поне двайсетина метра висок. Дънерът почерня — първо приличаше на обгорен, а след това на прогнил. Дългите иглички се посипаха върху нея като дъждовни капки. Докато падаха, цветът им се променяше от сивкавозелен към черен. Когато всички иглички окапаха, дочух стенание, после силно изскърцване, остър пронизителен звук, последван от изпукване, и дървото се стовари на земята. Срути се вдясно от нея, а тя през цялото време стоеше напълно неподвижно, с ръка върху дънера. Когато борът докосна земята, се пръсна на десетки парчета — не дървесина от прясно отсечено дърво, а престояла векове в земята, гниеща и разпадаща се, преди най-накрая да се предаде под силата на гравитацията и да се разтроши.

Стела не вдигаше очи.

— Нещото, което ме видя да правя в мазето — изрече. — Трябва да го правя. Ако не го правя, ще умра.

— Използваха те — отвърнах толкова спокойно, колко можех. Виждах как пръстите ѝ се свиват конвулсивно и търсят друго дърво. А знаех, че дърветата няма да са достатъчни.

— На практика ме хранеха. Държаха ме в безопасност. Радвам се, че избягах, че вече съм навън, но… трябва…

Приближих се до нея и я прегърнах. Въпреки че ръцете ѝ бяха обвити около тялото ѝ, тя притисна лице към гърдите ми, като внимателно избягваше гола кожа.

— Трябва да го скрием. Трябва да го метнем във водата. Ще ми помогнеш ли? — попита тихо.

Отдръпна се от мен и си сложи ръкавицата. По лицето ѝ бе изписана молба. Кимнах.

Успяхме да го нагласим зад волана. Лео Синьорели беше висок колкото мен, с моето телосложение, но гравитацията някак си въздейства по-силно на мъртвата плът, отколкото на живата, затова местенето му се оказа трудно. Закопчах предпазния колан, запалих двигателя, включих отново фаровете, поставих скоростния лост в неутрална позиция и освободих ръчната спирачка. Огледах за последно вътрешността на автомобила, да не би Стела да е забравила нещо вътре, и смъкнах стъклото на вратата до шофьора, за да мога да въртя кормилото.

— Ами това? — попита Стела. В ръка държеше пистолета на Лео. — Да го изхвърлим в езерото или да го оставим в колата?

Помислих за миг.

— Не е тайна, че е забъркан с опасни типове. По-добре да го оставим в колата.

Тя отвори вратата и пусна оръжието на седалката до него. Заедно избутахме малката кола към водата. Брегът бе стръмен и беемвето потъна доста бързичко. Двигателят изгасна веднага, фаровете издържаха още трийсетина секунди. Въздухът излезе на мехури през отворения прозорец. После автомобилът изчезна.

Стояхме неподвижни дълго и наблюдавахме мястото, където преди бе колата. Най-накрая Стела се обърна към мен и очите ѝ срещнаха моите. Тъгата в тях бе толкова дълбока, толкова всепоглъщаща… Когато отвори уста, за да заговори, от нея се изтръгнаха две думи. Две думи, по-лоши и от острие на нож, пронизващ сърцето ми.

— Не мога…

Тя хукна през гората. Тичаше, пробивайки си път през клоните и храстите, докато нощта я погълна. Бях сигурен за едно-единствено нещо — не мога да я изгубя отново.

Тя не отговаряше.

Крещях името ѝ, докато тичах след нея. Не ми пукаше кой друг може да ме чуе. Същите клони, които я бяха приели в обятията си и я бяха скрили, сега разсичаха кожата ми, драскаха и хапеха, но аз не обръщах внимание. Тичах колкото се може по-бързо, а ръцете ми ги отблъскваха, без да осъзнават болката.

Минаха двайсет минути, преди да я открия.

Седеше върху къс скала. Бе заровила лицето си в длани. Когато ме чу да приближавам, подскочи и дъхът ѝ секна.

Протегнах ръка към нея.

— Не бягай. Моля те, спри да бягаш. Просто… просто ме изслушай. Моля те.

— Не си ти, Джак. Никога не си бил. По-добър човек си от мен. Не мога да те въвлека в това. Не мога.

Пристъпих крачка по-близо.

— Обичам те, Стела. Обичам те от първия миг, в който те зърнах, преди всички тези години. От секундата, когато те видях на пейката.

— Бяхме деца.

— Знам, че и ти си го усетила. Видях картината в стаята ти. Всички онези заяждания, гадните коментари, всичко е било пълна глупост. Била е онази дъртачка, шепнеща в ухото ти. Това обаче никога не е имало значение, защото истината беше и е в очите ти. Няма значение дали сме на осем, осемнайсет или осемдесет. Всяка моя мисъл е за теб. Всяко дихание, всяка гледка, всеки звук — всичко ми напомня за теб. Чувствам се непълен без теб. Обичам те, Стела, с цялото си сърце, и знам, че и ти ме обичаш. Знам.

— Не заслужавам да обичам. Аз съм чудовище — промълви тя. Сълзите се стичаха по страните ѝ.

— Пак не са твои думи, а на онази Латрийс Оливър. Знаеш, че е така. — Приближих се още една крачка. Вече бях на няколко сантиметра от нея. — Нищо друго няма значение, само ние двамата. Нищо друго няма значение.

— Накараха ме…

Хванах я за ръка и почувствах топлината ѝ през ръкавицата.

— Погледни ме, Стела.

Тя вдигна поглед към мен.

Прекрасните ѝ кафяви очи срещнаха моите. Прокарах ръка през косата ѝ. Тя понечи да се дръпне, когато пръстите ми минаха опасно близко до кожата ѝ, но не го стори, усещаше, че съм разбрал — кожата ѝ бе онова, от което трябваше да се боя.

— Използваха те. Можеш да… правиш онова… и затова са те използвали. Само че това вече е в миналото. Няма да им позволя да те нараняват никога повече.

— Не искам да убивам никого. Не мога… Не…

Хлипанията започнаха отново, този път тихи, заровени в гърдите ми.

— Искам да престана.

— Ще намерим начин.

— Джак — прошепна тя, — дори не мога да те докосна.

— Ще намерим начин.

Стояхме неподвижно, държейки се за ръце, дълго време. Сетне я заведох до джипа. Ръката ѝ, облечена в ръкавица, все още беше в моята.

Мотел „Чеснът Мотър Лодж“ беше досами Магистрала 118, на около два километра от Фалън, между края на града и Клуб за джентълмени „Майк“. Не беше кой знае какво и именно заради това бях избрал да отседна там. Ниска двуетажна сграда, чиито най-добри времена бяха отлетели преди около две десетилетия, заобиколена от прашна пустиня, с асфалтиран паркинг, отдавна изгубил битката с безпощадното слънце на Невада. В двата края на парцела светеха две натриеви лампи, които създаваха точно толкова светлина, колкото да не бъде пропуснат мотелът, ако гледаш откъм магистралата. На покрива имаше огромен неонов знак, но в момента гореше само думата „Лодж“, а ако се съди по гръмкото бръмчене, което се раздаваше откъм нея, надали и тя щеше да изкара кой знае колко още.

След като тръгнахме от водохранилище „Хармън“, Стела ме упъти по редица странични пътища, последният от които се оказа без изход. Спряхме на около два километра от главния път, тя слезе от колата, отиде до дълбоката канавка встрани от платното и извади оттам черна платнена пътна чанта. Остави я в краката си.

— Всичко, което притежавам — изрече едва чуто.

Беше планирала да напусне Фалън веднага след като приключи с Лео Синьорели, затова бе оставила торбата тук по-рано през деня. Беше се надявала да шофира до Лас Вегас, където щеше да зареже беемвето му. Оттам щеше да прекоси страната чак до Чарлстън. Никога не бе стъпвала в Южна Каролина. Разказа ми всичко с тих, монотонен глас — огромна разлика с увереното момиче, което познавах. Момичето от нашата пейка, от басейна или дори от пилона в стриптийз клуба преди няколко часа. Завесата бе вдигната, фасадата се бе свлякла. Въпреки че и двете бяха Стела, това тук беше истинската Стела. Вече бе зарязала фалшивата самоувереност и споделяше с мен, макар и на внимателно подбрани порции. Зачудих се дали някога е разговаряла искрено с когото и да било. Беше изминала дълъг път — от пленник в онази къща до самотна бегълка. Път, който твърде добре познавах.

На паркинга на мотела бяха спрели три бели коли. Стела също ги видя, но не каза нищо. Мъж с бяла риза и униформени панталони ни изгледа откъм машината за лед. Бях в стая № 27 на втория етаж, затова паркирах до източния край на сградата, близо до стълбите, но колкото можех по-далеч от светлината.

Изчакахме мъжа с бялата риза да се прибере в стаята си (първи етаж, на три врати от западния край на сградата), преди да слезем от джипа. И двамата бяхме покрити с кръвта на Лео. Не можехме да си позволим някой да ни види. Стела ме последва и изчака до вратата, докато изровя ключа и отворя вратата.

— Не е кой знае какво — казах.

Стела огледа стаята. Двойно легло, провиснало по средата, измачкана завивка на цветя върху него. Зелен мъхест килим на пода, жълтеникавокафяви плочки в задния край до мивката и по коридора към малката баня. Върху стените — три постера на коне. Бях оставил празна бутилка „Джак Даниъл’с“ на нощното шкафче и ми се прииска да не е там. Останки от опаковка с дванайсет бири „Корс Лайт“ се въргаляха до пластмасовото кошче за боклук с празните бирени шишета вътре. Дръпнах завесите и окачих табелката „Моля, не безпокойте“ на бравата. Заключих вратата и сложих веригата. Ако някой искаше да влезе, нямаше да бъде кой знае колко затруднен, но пък беше по-добре от нищо.

Дръпнах крайчето на завесата и огледах паркинга. Очите ми скачаха от една бяла кола на друга.

— Не са те.

— Откъде знаеш?

— Просто знам. Не всяка бяла кола е тяхна.

Някак си това не успя да ме успокои.

— Имаш ли нещо подготвено в Южна Каролина? Квартира?

Тя поклати глава.

— Мисля, че сме добре тук засега, но трябва да тръгнем утре сутринта, колкото се може по-рано. Не бива да сме тук, когато открият Лео. А и вчера имаше само една бяла кола. Може и нищо да не е, както каза, но по-добре да сме в движение.

Стела не ме слушаше. Когато се обърнах, я видях да стои пред огледалото над умивалника. Беше събличала дрехите си в движение, оставяйки следа зад себе си.

Зяпнах.

Стела, останала само по черен дантелен сутиен и бикини в тон с него, прибели очи:

— Виждал си ме гола, Пип. Няма смисъл да се правиш на срамежлив. Трябва да си взема душ. Кръвта му е в косата ми. Това обикновено не се случва.

С тези думи тя пристъпи в малката баня и затвори вратата зад гърба си. Миг по-късно чух водата да шурти.

Събрах празните бутилки и ги изхвърлих в контейнера в опит да поразчистя стаята, преди да приключи.

Към трите бели коли на паркинга се бе присъединила четвърта. Бял „Форд Ескорт“. Вътре нямаше никой.

Когато Стела излезе от банята, увита в бяла хавлия и неизвестно как отново ухаеща на ванилия, бързо смъкнах мръсните си дрехи и също се изкъпах. Изпускащата пара вода бе фантастична. Стоях вътре повече, отколкото бе необходимо, търках ли, търках, докато кожата ми порозовя и докато не видях и последната частица от Лео Синьорели да изтича в канала.

Когато излязох, видях, че Стела се е преоблякла с тениска, която ѝ бе твърде голяма. Беше изпрала черните си ръкавици на ръка в мивката и ги бе проснала да съхнат на ръба на масата.

Седеше на края на леглото. Стройните ѝ голи крака бяха кръстосани под нея.

— Прибрах в един чувал старите ни дрехи. Трябва да ги изхвърлим някъде утре. Не тук обаче.

Бях оставил раницата си на пода до банята, до черната чанта на Стела. Сега я нямаше.

— Виждала ли си ми…

— Какво е това?

Държеше писмото от нейните родители до моите. До нея лежеше отворената ми раница.

— Прочети го.

— Какво е?

Измъкнах едно долнище на анцуг от раницата си, нахлузих го под хавлията, метнах кърпата на пода и седнах до Стела.

— Съседката ми го даде точно след като леля ми почина. Мисля, че го е писал баща ти.

— Родителите ни са се познавали? Защо никога не си ми го показвал?

— Опитах. Донесох го с мен, когато дойдох да те видя онази година, чакай да видим кога беше… еха, 1993-та, преди цели пет години… Теб обаче те нямаше. Само онази Латрийс Оливър. Именно тогава ми даде писмото ти — онова същото, което ти показах. След това не съм те срещал.

Стела прочете писмото отново. Пръстът ѝ се плъзгаше по ръба на хартията.

— Баща ми го е писал. Почеркът е неговият. — Тя се замисли. Очите ѝ блестяха. — Никога преди не съм виждала почерка му. Аз… нямам нищо, което да е останало от родителите ми. Той звучи толкова… параноичен.

— Помниш ли ги?

Тя поклати глава:

— Най-ранните ми спомени са за Латрийс Оливър, за няколко бавачки, за персонала в къщата… Нищо за родителите ми.

— Оливър нищо ли не ти е разказвала за тях?

— Само — че са загинали в жестока автомобилна катастрофа, когато съм била съвсем малка. Каза, че били близки и затова са я назначили за мой настойник.

— Казаха ми, че и моите родители са загинали в автомобилна катастрофа.

— Само че не са, нали?

Свих рамене и ѝ разказах за гроба на баща ми — за онова, което открих вътре. Казах ѝ, че може би той е жив.

— Изровил си гроба на баща си?! — ококори се тя. — Еха, моят Пип не е чак толкова плашлив, за какъвто го мислех! — Очите ѝ се разшириха още повече: — Мислиш ли, че и моите родители може да са живи?

— Де да знаех.

След дълга пауза Стела попита:

— Може ли да видя книгите?

— Добре че попита този път.

Порових из раницата си и измъкнах „Големите надежди“ и годишника от Държавния университет на Пенсилвания.

Когато ѝ подадох книгата на Дикенс, тя засия:

— Същата е като моята!

Тя изнамери нейния екземпляр и сложи двете една до друга. Моята изглеждаше чисто нова, а нейната бе похабена. Корицата бе избеляла, осеяна с петна. Много от страниците бяха с подгънати ъгълчета. Към книгата бе защипан маркер, с който си отбелязваше любимите си откъси. След всички тези години не можех да си представя как намира нови и нови пасажи за подчертаване. Вероятно всички страници бяха от край до край жълти.

Прелистих годишника, показах ѝ оградените с кръгчета снимки и ѝ разказах какво съм открил за въпросните хора.

— Всички, които си открил, са мъртви?

Вътре в годишника бях запазил списъка, който направих в Държавния университет на Пенсилвания. Разгърнах го и пригладих измачканата хартия.

— Освен твоите и моите родители, Пърла Бейхам, Гарет Дотс, Пенелъпи Модлин и Лестър Уулфорд, всички останали са се самоубили. Съседката ми, Елфрида Лийч, се застреля пред очите ми. Още не съм успял да издиря Ками Брадъртън, Жаклин Брийс, Джефри Далтън и Кийт Пикфорд.

Стела присви устни. Пръстът ѝ обикаляше имената в списъка.

— Спомняш ли си Дейвид? Той дойде на гробището веднъж с мен, още когато бяхме деца.

Кимнах.

— Бил е там, когато съседката ми се самоуби. Бях в апартамента ѝ, когато се застреля, а той някак си се е намърдал в моя отсреща. Беше ми оставил бележка. Пишеше: „Добре дошъл на купона, Джак!“, и се беше подписал.

Беше ми оставил и бутилка „Джеймисън“, но не ѝ казах за това.

— Господи, сигурно е било ужасно…

Три.

Три какво?

Бам!

Потръпнах.

Стела потупа по хартията:

— Дейвид веднъж ми каза, че родителите му се наричали Джаки и Кийт. Сигурно са те.

— Жаклин Брийс и Кийт Пикфорд? Знаеш ли какво се е случило с тях?

Тя замълча.

— Стела?

— Каза, че и двамата са мъртви. Убийство/самоубийство. Баща му застрелял майка му, после насочил пушката към себе си. Било преди много време, мисля, че е бил на пет или шест, но не съм сигурна.

— Дейвид с теб ли живееше?

Тя поклати глава:

— Идваше да ме види няколко пъти, когато бяхме малки. След това главно ме водеха при него. На онова прокълнато място.

Ръката на Стела затрепери. Посегнах да я хвана, но тя я дръпна:

— Недей!

Улови ръката си с другата и я задържа.

— Какво ти е? Добре ли си?

Гласът ѝ бе толкова тих, че едвам я чувах:

— Не успях да приключа… не беше достатъчно.

— С Лео?

Тя кимна. Когато пусна ръката си, треморът бе спрял.

— Просто трябва да си почина и всичко ще е наред.

Погледнах към електронния будилник до леглото. Почти четири сутринта. Скоро щеше да се зазори. И двамата се нуждаехме от сън. Искаше ми се да я попитам кои са те, тези хора в бяло. Латрийс Оливър, Дейвид, човекът с черния понтиак. И двамата имахме какво да си кажем, но можеше да почака. Клепачите ѝ бяха натежали, аз усещах, че въздействието на адреналина отминава и станалото ме притиска.

— Легни тук — кимнах към леглото. — Ще спя на пода.

Стела погледна зеления мъхест килим.

— Чувствам се мръсна само докато ходя по този килим. Не можеш да спиш там. И двамата ще сме на леглото.

Погледнах към ръката ѝ.

— Ами какво ще стане, ако… ами ако се докоснем… случайно, имам предвид… понеже не бих… защото… Какво ще стане?

Стела прехапа устна и се замисли, сетне се пресегна и отметна завивката.

— Ще използваме чаршафа. Ти лягаш под него, аз — над него. По този начин ще остане между двама ни. И всичко ще е наред.

— Сигурна ли си?

Тя се пъхна в леглото.

— Сигурна съм.

Изгасих лампата и пак хвърлих поглед през прозореца.

Още един бял автомобил се бе присъединил към останалите. „Сатурн“ с четири врати. Колите вече бяха пет. В тази седеше някой, но не можах да огледам лицето му.

— Още една бяла — казах.

Стела не отговори. Беше заспала.

Моята ръка също се тресеше, но не от нерви или заради Лео. Имах си собствени проблеми. Отидох до скрина и отворих едно от чекмеджета. Бях прибрал вчера там бутилка „Мейкър’с Марк“. Беше останало малко повече от половината. Отвих капачката, поднесох я към устните си и отпих. Не много, само докато спре треперенето. И то спря по някое време.

Накъсаното дишане на Стела се поуспокои. Тя промърмори нещо в съня си.

Сигурно съм я гледал цял час, преди да прибера бутилката, уверен, че ако затворя очи дори за миг, тя ще изчезне. Беше толкова невероятно красива, толкова спокойна. Нямаше как да е тук с мен, но въпреки това беше тук, след всички тези години, с мен, нейния Пип, моята Стела.

Нещата щяха да почнат да се оправят. Наистина ми се искаше да вярвам. Докато бяхме заедно, всичко щеше да е наред. Молех се да е така.

Слязох долу и изпуснах гумите на всички бели коли, с изключение на онази, в която имаше някой. Отбелязах си мислено да се снабдя с друг нож при първа възможност.

Успях да легна до нея чак към пет сутринта, опитвайки се да остана буден колкото може по-дълго, но въпреки това се изключих за секунда.

И тогава се случиха лоши неща.

Сънят.

Шоколадово мляко навсякъде. По косата ми, върху дрехите ми, по пръстите и седалката. Татко крещи на Мама:

— Кейти! Не заспивай точно сега, Кейти! Остани будна!

Писък на гуми.

Автомобилни врати, които се отварят. Силен трясък.

— Готово! — казва Татко.

Още силни трясъци откъм Татко, от нещото в ръката му. Крещи на някой зад нас. Въпросният някой отговаря с друг крясък.

Разплаквам се.

Толкова ми се иска да съм голямо момче, но въпреки това плача. Дори не мога да се чуя обаче, заради трясъците.

Затварям очи само за секунда, но когато ги отварям, Татко го няма. Бе застанал до мама, до нейната врата. Не виждам къде е отишъл. Предпазните колани на седалката ми ме придържат здраво. Не мога да се обърна назад, не мога да погледна през прозорците.

Трясъците спират.

Изведнъж става толкова тихо.

— Татко?

Без отговор.

Толкова тихо.

Съвсем сам.

Мама не помръдва. Мога да видя косата ѝ, главата ѝ, отпусната на предната седалка.

Съвсем сам.

Пак избухвам в сълзи. Вратата се отваря рязко.

— Хей, приятелче, давай да те измъкваме оттук — казва Татко. — Всичко ще е наред, всичко ще се оправи. — Но и той плаче. Разбирам, че нищо няма да се оправи.

Носи ме от нашата кола до бял джип, паркиран зад нас, и ме оставя на задната седалка. През цялото време държи главата ми плътно притисната до гърдите и ми казва да не поглеждам към нищо. Аз обаче поглеждам. Виждам хора, облечени в бяло, нападали навсякъде, гърдите им покрити с червени петна. Леко се набирам нагоре, за да мога да виждам. Татко се качва на шофьорското място, обръща возилото и тръгва в обратна посока на нашата кола и на онази, която ни блъсна — същия бял джип като този. Спираме рязко и се люшваме. Едва не падам. Татко превключва скоростния лост.

— Стой мирно, Джак.

Той излиза отново и се затичва към нашата кола. Отива да вземе Мама, знам. Трябваше да го стори. Не можехме да си тръгнем без Мама. Държа се за облегалката за глава на предната седалка и виждам как той се приближава до Мама. Татко вече плаче по-силно — по-силно, отколкото аз съм плакал в живота си. Сега отново реввам. Той се навежда над нея, прегръща я и я разтърсва. Придърпва я към гърдите си и я държи така дълго време, а аз не мога да разбера защо просто не я донесе в тази кола, да я сложи на тази предна седалка, понеже и аз искам да я гушна. Когато Татко най-накрая се откъсва от нея, залита и аз си мисля, че ще падне. Той обаче се задържа на крака. Поглежда назад и вижда, че го наблюдавам. Прави ми жест с ръка да залегна. Не се подчинявам. Продължавам да гледам как влачи един от хората в бяло, налягали по земята, и го поставя на предната седалка зад волана. Мястото на Татко. Винаги той шофираше. Замъква още двама — които седяха в тази кола — до джипа, който ни блъсна, и ги поставя на задната седалка.

Пробягва около половината път към мен, преди да ми изкрещи да залегна. Този път изпълнявам, но не и преди да го видя как пали клечка кибрит и я мята в някаква локвичка на земята. Не залягам, понеже ме е накарал, или понеже така съм искал. Просто падам от силата на експлозията, която последва.

Събудих се от трясъка на гръмотевица. Тялото ми бе плувнало в пот.

Слънцето бе изгряло, но едва се виждаше от буреносните облаци на пустинята. Дъждът чукаше по стъклата.

Стела я нямаше.

Чаршафите от нейната страна на леглото бяха отметнати встрани. Мястото, където бе лежала, бе студено.

— Стела?

Никакъв отговор.

Проверих първо в банята, но не беше там. Ръкавиците ѝ ги нямаше. Черната ѝ платнена чанта също бе изчезнала.

Телефонът иззвъня. Рязък, остър звук. Загледах се в него, преди най-накрая да се пресегна и да вдигна слушалката. Не казах нищо, но чух как някой диша в другия край на линията. После се дочу мъжки глас:

— Джак?

Дънк.

— Да.

— Добре ли си? Гласът ти звучи странно.

Не съм добре.

Ама никак даже.

— Не мога да говоря в момента. Какво искаш?

— О, мамка му! Значи ли това, че си я открил? Там ли е в момента? Успя ли да…

Срязах го:

— Какво искаш, Дънк?

Той издиша шумно.

— Моят герой. Дърпаш всякакви спусъци тази седмица. Браво на теб.

— Затварям.

— Чакай малко. Един от моите откри един от твоите.

— Кой от всичките?

— Ками Брадъртън. Само че вече не се казва така. Вече е Фей Моук. Сменяла си е името половин дузина пъти през годините, мести се из цялата страна.

Притиснах слушалката по-плътно към ухото си:

— Чакай малко, тя жива ли е?!

— Не трябва ли? Защо ще ме караш иначе да я издирвам?

Списъкът с имената от Държавния университет беше до телефона, върху годишника. Моят екземпляр от „Големите надежди“ бе изчезнал. Сигурно Стела го бе взела със себе си.

— Имаш ли адреса ѝ?

Той ми го продиктува. Взех химикалката и го записах върху най-горния лист на един бележник с логото на мотела, който стоеше до телефона.

Кармел, Калифорния.

— Имам и друго за теб. Чувал ли си за нещо, наречено „Чартър“?

— Не, защо?

— Из града са се разщъкали някакви хора, които се опитват да те издирят. Моите прибраха един от тях и си поговориха с него. Отначало твърдеше, че ти е стар приятел, но след като се опознаха взаимно, изведнъж красноречието му се развихри. Каза им, че е от някаква групировка на име „Чартър“ и че е наистина важно да те открие.

— Поговорихте си с него, а?

— Аха. Побъбрихме си мирно и кротко. Моите хора казват, че носел шестзаряден револвер „Колт Анаконда“. Не е майтап работа. Дори не си правел труда да го крие. Просто го бил затъкнал в колана под палтото си, в стил „Дивия Запад“.

Наострих уши:

— Палто ли? Какъв вид палто?

— Откъде да знам? Да не мислиш, че съм моден гуру?

— Какъв цвят е било палтото?

— Не знам. Ако е важно, ще питам Рийд, като го видя.

— Важно е.

— Добре. — Той понижи глас: — Хей, Джак? Тя спи ли в момента? Що не я мушнеш и заради мен? От това, което съм чувал, тя е…

Затворих, откъснах листа с адреса и го тикнах в джоба си.

Ако Ками е още жива, може би и останалите са живи. Вратата се отвори и Стела влезе в стаята. Беше вир-вода, а лицето ѝ бе смъртно бледо.

— Трябва да тръгваме.

Издишах шумно.

Тя затвори бързо вратата зад себе си, отиде до прозореца и попривдигна завесата. Ръката ѝ отново трепереше. Погледнах над рамото ѝ.

Дъждът валеше като из ведро. Плътната водна завеса отскачаше от напукания тротоар.

Белите коли вече бяха шест. Една препречваше изхода на паркинга. Още една бе спряла точно зад джипа ми. Още три бяха разпръснати тук-там. Един бял „Кадилак Ескалейд“ на средата на паркинга. Две от вратите му бяха отворени. До вратата на шофьора стоеше мъж, когото не успях да разпозная. Към ухото му бе долепен мобилен телефон, без да му прави впечатление изсипващият се порой. Дългият му бял тренчкот бе закопчан плътно догоре.

— Тъкмо слагах багажа си в джипа. Ескалейдът дойде, когато бях на стълбите. Не мисля, че ме забелязаха.

— Видя ли други хора?

Тя поклати глава.

— Само двамата в кадилака. Но все някой е шофирал останалите коли.

Ножът ми бе на дъното на „Хармън“. Не разполагахме с други оръжия.

Огледах стаята, отидох до скрина, отворих чекмеджето и извадих бутилката „Мейкър’с Марк“. Бе останала около една трета. Отвъртях капачката и я метнах настрани, откъснах ивица плат от една от калъфките на възглавниците, навих я на руло и я тикнах в гърлото на шишето.

— Трябва ми кибрит — казах аз, докато отварях другото чекмедже. Вътре имаше само една вехта Библия.

— Видях някъде тук. — Стела се приближи до едното нощно шкафче, грабна кибритчето изпод мръсния пепелник и ми го подхвърли. — Ще стане ли при този дъжд?

— Нямам представа.

Тикнах годишника в раницата си и я преметнах през рамо.

— Другата книга у теб ли е?

Тя кимна.

Вратата се отвори с трясък. Стела изпищя остро.

Вътре нахлуха двама мъже. Движеха се светкавично, приклекнали. Единият стискаше деветмилиметров пистолет. В ръцете на другия имаше пушка. И двамата бяха облечени в бяло. Без да мисля, пуснах бутилката с уиски на земята и се засилих към мъжа с полуавтоматичното оръжие. Рамото ми се вряза в стомаха му и го запрати към другия мъж. И тримата се изтърсихме пред вратата и паднахме върху бетонната алея. Забих лакът в челюстта на мъжа с пистолета. Той обърна очи. Грабнах оръжието му и се извърнах към онзи с пушката, който тъкмо се мъчеше да отблъсне отпусналото се върху него безжизнено тяло и да се изправи.

Насочих пистолета към него.

— Недей.

Той се усмихна.

— Предпазителят е вдигнат.

— Глоковете нямат предпазители. Остави пушката на земята и отстъпи.

Мъжът се бе порязал, когато падна. От челото му се стичаше кръв. Той не ѝ обръщаше внимание и продължаваше да се усмихва все по-широко. Пушката продължаваше да се вдига.

Стрелях два пъти. И двата куршума го улучиха в стомаха. Опитах да стрелям и трети път, но патроните бяха свършили. Хвърлих празния пистолет. Мъжът погледна надолу към разрастващото се червено петно върху бялото му палто, след което се свлече на колене. Пушката падна до него. Сграбчих я.

Бутилката уиски излетя от вратата на стаята покрай главата ми. Зад импровизирания фитил се носеше огнена следа. Експлодира върху покрива на ескалейда в средата на паркинга. Пламъците се разпростряха по покрива на возилото, независимо от дъжда. Мъжът, който говореше по телефона, отскочи встрани и се скри от погледа ми.

Стела се затича по стълбите. Раницата ми подскачаше върху рамото ѝ.

— Давай!

Последвах я с насочена напред пушка.

Трети мъж, облечен в бяло, чакаше на края на стълбището. Цевта на пушката му се подаваше изпод белия му тренчкот и сочеше право към мен.

Стела тръгна към него, като постепенно ускоряваше крачка. Свали ръкавицата от дясната си ръка и посегна. Лицето му пребледня и той се прицели в нея.

Прогърмя изстрел.

Пушката подскочи в ръката ми заради отката. Мъжът отхвръкна към стената и бавно се свлече долу.

Затичахме се към джипа и се метнахме вътре. Хвърлих пушката на седалката зад мен и запалих двигателя. Стела се оглеждаше за още нападатели наоколо. Една от белите коли, „Шевролет Кавалиър“, бе паркирана зад нас и ни препречваше пътя. Включих на първа и натиснах газта. Джипът прескочи бордюра и се приземи върху калното поле, което разделяше мотела и магистралата. Зад нас мъжът, когото бяхме видели пръв до кадилака, излезе от прикритието на един „Форд F-150“ и се втурна към средата на паркинга. Телефонът все още бе притиснат до ухото му и той крещеше нещо, мъчейки се да надвика плющенето на дъжда.

В ранните часове на 9 август Проповедника седеше на пейка на Юниън Стейшън в Лос Анджелис с вестник „Ел Ей Таймс“ в ръка. Иззад вестника наблюдаваше едър мъж с кафяв костюм и смешна малка шапка.

Не схващаше за какъв дявол му е шапката.

Изобщо не разбираше защо мъжът е със сламена шапка. Освен от време на време, когато някой организира бал с маски, подобни шапки не се носеха, тъй като бяха излезли от мода още в края на деветнайсети век. Когато откраднеш два милиона от мафията, не се изтърсваш на Юниън Стейшън със сламена шапка на главата. Предполага се, че трябва да изчезнеш.

Е, едрият мъж с кафявия костюм и смешната малка шапка щеше да изчезне, Проповедника щеше да се погрижи, само че местоназначението му щеше да е коренно различно от онова, отпечатано върху билета, който онзи стискаше в ръка.

На Проповедника не му пукаше кой знае колко за хората, които го наемаха. Никой не бе достатъчно добър, за да покрие изискванията му. Само че фамилията Лето винаги плащаше добре, издължаваше се навреме и го препоръчваше на свои познати, като по този начин му обезпечаваше допълнителна работа. А в сферата на действие на Проповедника добрите отзиви бяха безценни. Той харесваше Лос Анджелис и се захващаше охотно с всички поръчки, които го водеха тук, с изключение на изискващите присъствието му през пролетта или ранната есен. Не беше фен на „Санта Ани“-те24. Направо побъркваха алергиите му.

Едрият мъж с кафявия костюм и смешната малка шапка бе известен като Лони Кейли. Беше си сменил името от Елтън Енгълман, когато се ската след повиквателната през 1972 година и пропусна бъркотията в Югоизточна Азия25, за да започне доходоносна кариера в областта на прането на пари — първо за редица корпорации, после за фамилията Лето. Всичко вървеше прекрасно, докато не реши да краде от тях. Това определено не се оказа най-доброто му решение.

Лони Кейли прекоси тромаво главната чакалня с претъпкан куфар в ръка и тръгна към източната.

Проповедника сгъна вестника, сложи го под мишницата си и го последва. Докато минаваше покрай редица телефонни автомати, един от тях звънна. Той не му обърна внимание и продължи по петите на Кейли, покрай „Събуей“ и „Старбъкс“.

Кейли се облегна на стената, остави куфара на земята и се почеса по брадичката.

Още един телефон иззвъня, този път точно до ухото на Проповедника.

Той грабна слушалката:

— Какво?

— Открихме я.

— Не ми пука — каза той и затвори.

Телефонът зазвъня отново. Както и следващият. И последващият.

Вдигна слушалката на автомата, който бе най-близо. Останалите също замлъкнаха.

— Измъкнах момичето от онази къща. Квит сме. Приключих.

— Изгуби я. Остави я да избяга.

— Уговорката бе „да я измъкна“. Не сте споменавали, че ще трябва да се правя на детегледачка. Казах ви — край с това след всички онези гадости с момчето.

— Ти знаеше. Забави ни.

— Не съм част от вашия дневен ред.

— Стана част, когато избяга.

В другия край на чакалнята Кейли вдигна куфара си и го помъкна към мъжката тоалетна.

— Сега не мога да говоря. Работя.

Той затвори и тръгна към тоалетните.

Всички телефони в Юниън Стейшън зазвъняха едновременно, дузини, може би стотици, пронизителен писък в пълен синхрон, металически крясък, отекващ о мрамора наоколо.

Хората взеха да се оглеждат над вестниците, книгите, храната и кафетата си. Не се взираха в никого конкретно; някои килваха глави, други се усмихваха, трети мръщеха и мятаха сърдити погледи към тълпата и към телефоните, подредени край стените или пък тикнати в разни ъгълчета. Проповедника не обръщаше внимание на звука. Бутна летящата врата, която водеше към тоалетната.

Покрай дясната стена имаше дванайсет кабинки. На лявата бяха писоарите, в дъното — умивалниците. Подът бе от полиран бетон, а стените — покрити с бели керамични плочки. Пред писоарите се бяха подредили трима души. Три от вратите на кабинките бяха затворени. Зад единствената врата телефоните продължаваха да звънят.

Един от мъжете пред писоарите погледна към Проповедника:

— Това противопожарната аларма ли е?

Проповедника кимна:

— Някой е взривил бомба на един от източните коловози.

— Мамка му, мамка му, мамка му… — занарежда мъжът, приключи набързо със заниманието си и изчезна през вратата. Проповедника забеляза, че не си изми ръцете. Другите двама обаче ги измиха — единият набързо, другият по-прилежно. Врелите и кипели жители на Ел Ей не се впечатляваха толкова лесно. Човекът дори подсуши ръцете си на сешоара и използва хартиена кърпа, за да бутне вратата на излизане.

Щом излязоха, Проповедника измъкна своя „Валтер ППК“ от кобура под мишницата си. Рядко ползваше предпазителя, понеже спусъкът точно на това оръжие имаше доста дълъг ход, което правеше изстрелите по погрешка почти невъзможни, особено в умели ръце.

Свали ръкавицата от лявата си ръка и притисна дланта си към вратата на първата кабинка.

Кейли не беше там.

Премести се към следващата.

Тази беше по-трудна за разчитане, но бързо стигна до заключението, че Кейли не е и там.

Естествено, че щеше да е в последната. Хората, които се крият от някого, почти винаги избират най-задната част на помещението, в което се намират.

Някой пусна водата в първата кабинка. Миг по-късно отвътре излезе мъж към края на шейсетте. Тръгна към мивките, но видя пистолета в ръката на Проповедника и бързичко се изниза навън. Проповедника му позволи. Щеше да е изчезнал много преди някой да успее да повика помощ. Когато вратата се отвори, воят на звънящите телефони изпълни тоалетната, после отново намаля. Във втората кабинка също се чу звукът от тоалетното казанче. Този път Проповедника прибра пистолета. Тийнейджърът, който излезе, също не си изми ръцете — гнусотия, като се има предвид, че не можеше да използва извинението „въоръжен мъж стои между мен и умивалника“.

Когато остана сам, Проповедника измъкна пистолета и почука с дулото по вратата на кабинката.

От другата страна се дочу изнервеният клас на Кейли:

— Как ме откри?

Проповедника не отговори.

— Знам кой си. По някакъв странен начин усещам, че те познавам. Когато вършеше работа на фамилията Лето, аз бях човекът, който ти плащаше. Работят с трима като теб, но само на теб биха се доверили за тази задача. Ти си онзи, когото наричат Проповедника, нали?

Проповедника не каза нищо.

— Разправят, че си нещо като медиум, затова си толкова добър в проследяването. Защо ти викат Проповедника? Не мога да си представя да си вярващ!

Проповедника направи две крачки към умивалника.

От вътрешността на кабинката един след друг проехтяха шест бързи изстрела. Черният фазер се нацепи, шест дупки зейнаха във вратата. По пода заваляха дребни късчета.

Револверът на Кейли изщрака. Беше свършил патроните.

— Не успях да те улуча, нали?

Проповедника ритна вратата. Кейли изпищя. Беше седнал на тоалетната чиния със спуснати до глезените панталони. Куфарът му бе на пода до него. Мъжът бе стиснал носа си с ръка, между пръстите му се процеждаше кръв. Пусна празния револвер, когато видя валтера на Проповедника. Кимна към куфара:

— Всичко е вътре. Плюс едни допълнителни двеста и осемдесет хиляди, спестени през годините. Вземи ги. Задръж ги за себе си или им ги върни, не ми пука. — Гласът му звучеше носово. — Просто… просто го направи бързо, става ли?

Проповедника прибра пистолета си в кобура. Очите на мъжа върху тоалетната чиния светнаха.

Проповедника постави двете си ръце — едната с ръкавица, другата не — от двете страни на главата на Кейли и с едно бързо движение пречупи врата му. Мъжът се свлече напред. Ръцете му безволно виснаха отпуснати покрай тялото му. Очите му помътняха, а езикът му се подаде от ъгълчето на устата му.

Проповедника го облегна до стената така, че едрият мъж да не се прекатури скоро, сетне се измъкна от кабинката и затвори съсипаната врата колкото можеше.

С куфара на Лони Кейли в ръка се върна в източната чакалня. Телефоните продължаваха да звънят. Наоколо се бе насъбрала тълпа зяпачи, които от време на време вдигаха някоя от слушалките, след което я окачваха обратно.

Той сграбчи най-близката със свободната си ръка:

— Връщам момичето и край, разбрахме ли се?

От другия край на линията се чу въздишка:

— Вече не е толкова просто, Далтън.

— И защо?

— Смятаме, че Дейвид е успял да открие Ками.

Сърцето на Проповедника прескочи един удар.

— О, мамка му!

Телефоните изведнъж спряха да звънят.

— Търсят те по телефона.

Фогел отвори очи и веднага пак ги затвори. Ярките флуоресцентни лампи в тясната килия, в която я бяха натикали ченгетата от Полицейското управление на Фалън, изобщо не помагаха да озапти лудешкото туптене, което усещаше вътре в главата си. Възглавницата, която ѝ бяха дали, също не вършеше работа. Все едно някой бе натъпкал в една торба купчина елементи от конструктор „Лего“ и я бе провъзгласил за възглавница. Два пъти през нощта я запраща на пода, предпочитайки матрака, в който имаше значително по-малко буци, и металната рамка на предоставеното ѝ легло.

Поне не бяха заключили килията. Беше им благодарна за това, макар да не се заблуждаваше, че може по всяко време да излезе и да си тръгне. Бяха го подчертали доста дебело.

Колегиалност, както ѝ бяха казали. Под влияние на алкохол сте и носите оръжие. Нарушили сте закона. Но няма смисъл да ви обвиняваме и да съсипваме кариерата ви. Ченгетата винаги носят пистолети. Наспете се, поизтрезнейте, ситдока ще го пишем сутринта.

Фогел си спомни как се бе втренчила в полицая, изрекъл тези думи. Хлапето бе на не повече от деветнайсет и тежеше не повече от четиресет и пет килограма. Единственото, което пречеше на униформените му панталони да се свлекат, беше коланът с пистолета. Подозираше, че може би под ризата му се крие чифт тиранти, но не посмя да пита.

„Полицай Мичъл Джън“, пишеше на табелката на гърдите му. Сам зад бюрото по време на нощната смяна. Прецаквация, помисли си тя. Освен че си прекалено дребен, за да изплашиш когото и да било, какво си направил, че да те прецакат толкова жестоко?

Ситдока? — заекна тя.

Ситуационния доклад, госпожо.

Ооо!

Във великата Пенсилвания ги наричаме само „доклади“, писарушка такава.

Тогава я въведе в килията — при тънкия матрак и възглавницата „лего“. Тя притвори очи и се замоли на Господ стаята да спре да се върти, преди вечерята ѝ да реши да излиза.

— Госпожо? На телефона.

Фогел извърна глава към решетките, седна на леглото и зачака главата ѝ да се кротне малко. Изправи се, прекоси двата метра, които я деляха от вратата, осъзна, че е боса, видя обувките си до леглото, понечи да се върне, ала се отказа. Мислите ѝ минаваха със забавена скорост през мозъка ѝ, който бе с консистенция на желе, горе-долу правеше връзка между нещата, но оперираше в най-добрия случай с четиресет процента от капацитета си.

Фогел взе слушалката и я задържа на около сантиметър до ухото си. Достатъчно трезва бе, за да се сети за всички останали уши, които вероятно я бяха докосвали, и бе уверена, че за нищо на света не желае да обменя биологичен материал с тях.

— Ало?

— Как е главата, Фогел?

— Стак? Откъде разбра, че съм тук?

— Миналата нощ ми се обади. Не помниш ли?

Тц.

— О, да бе, вярно — каза на глас тя.

— Каза, че малкият те е преметнал. Въпреки че звучеше повече като „алкиа м прметн“. За твое щастие съм минавал по този път и разбирам езика на алкохола. Като се върнеш у дома, може да те науча как да пиеш така, че да ти се разбира.

Фогел го чу как се киска на собствената си шегичка.

— И сега какво?

— Ще го чакаме да тегли пари. Не разполагаме с друго.

— Нови трупове? — Фогел зададе въпроса нарочно по-тихо, но полицай Джън я чу. Очите му живнаха.

— Тук — нищо. Но не сме и очаквали, нали?

— Май не.

— Наеми си стая някъде наблизо. Изчакай ден-два. Ако го изгубим, прибери се вкъщи. Мисля, че това е планът — каза Стак.

Фогел се съгласи, взе си довиждане и върна телефона на полицай Джън. Той го остави на бюрото вдясно от килиите.

— Трябва да отскоча до „Чеснът“, за да занеса на колегите фотоапарата. Мога да ви закарам до автомобила ви, ако нямате нищо против кратка отбивка.

— „Чеснът“?

— Мотелът край Магистрала 118. По път ни е към Клуб за джентълмени „Майк“.

Фогел кимна и на секундата съжали. Полицай Джън извади от джоба си шишенце адвил и ѝ го подаде с едва доловима усмивка.

„Чеснът Мотър Лодж“ беше същинска дупка. Ако не беше военната база, собствениците му щяха да са щастливи, ако туристите спират да заредят бензин. Бяха се опитали да го продадат, сетне бяха решили да оставят мотела да умре.

— Но нас ни устройва — каза полицай Джън. — Така или иначе проститутките имат нужда да водят клиентите си някъде. Това място поне държи цялата измет извън града.

Ако се съдеше по гледката наоколо, въпросната измет бе имала тежка нощ.

Колегите на полицай Джън бяха оградили целия паркинг, както и западната част от сградата, с жълта лента. В центъра на паркинга димяха останките на голям джип. Той заедно с още няколко автомобила също бяха оградени.

— Какво е станало?

— Някакъв вандал изпуснал гумите на всички бели автомобили, дори запалил онзи джип. Получихме сигнали за изстрели. Намерихме малко кръв, но не и жертви.

Той порови из жабката, измъкна две кутийки с трийсет и пет милиметрова лента, внимателно прочете етикета и със свободната си ръка взе фотоапарата, който досега бе стоял в краката му.

— Мислим, че който е направил това, е започнал още миналата нощ при Клуба за джентълмени „Майк“. Открихме няколко повредени коли и там. Само бели, също като тук. Явно извършителят мрази белия цвят. Сигурно нещо не е наред с главата. Изчакайте ме тук…

Полицай Джън тресна вратата и се запъти към група ченгета до най-далечното стълбище в западната част.

Колко бели коли видяхте на паркинга?

Тач се бе вманиачил. Защо ги бе извадил от строя? Дали наистина бе подпалил едната?

Фогел отвори вратата и излезе. Джън бе с гръб към нея, очевидно погълнат от някакъв оживен разговор. В противоположния край на сградата, близо до офиса, цивилен детектив разпитваше някаква жена с бадж на ревера — или управителката, или служителка. Тя на няколко пъти посочи към отворената врата на втория етаж, след което се обръщаше отново към детектива.

Полицай Джън се извърна и я видя.

Тя му махна.

Когато той отново се заговори с колегите си, тя притича през паркинга и се изкачи по централното стълбище, като взимаше по две стъпала наведнъж. Тръгна към отворената врата на втория етаж. Върху бетона до вратата се виждаше кърваво петно, почти отмито от дъжда, който бе валял допреди малко. Нямаше маркери за веществени доказателства, нямаше жълта полицейска лента — очевидно още не бяха стигнали дотук.

Чу как някой изкрещя ядосано към нея от приземния етаж.

Нямаше много време.

Внимателно прекрачи петното и влезе.

Типична западнала мотелска стая. Беше виждала стотици. Вехто легло, плътни завеси, мъхест килим. Нещо обаче се бе случило тук. Стаята изглеждаше някак различно. На пода забеляза капачка от бутилка алкохол, иначе нищо особено. Бързо надникна в банята — една от кърпите бе на пода, иначе всичко бе нормално. Нищо на плота около мивката.

Кибритена кутийка на пода до леглото.

Библия в едно чекмедже.

Бележник с логото на мотела до телефона.

Фогел откъсна най-горните три листа и ги прибра в джоба си, преди да се наведе и да погледне под леглото.

Когато се изправи, видя трима мъже, застанали на прага. Цивилният, един униформен и полицай Джън.

Лицето на полицай Джън бе зачервено.

— Казах ви да изчакате в колата.

— С теб ли е? — попита детективът. Дундест мъж, петнайсетина сантиметра по-нисък от Джън, с гъста коса, сресана назад върху плоската му глава.

— Стъпили сте във веществено доказателство — изтъкна Фогел, поглеждайки към бетона.

Детективът проследи погледа ѝ.

— Ох, мамка му!

Тримата мъже се разпръснаха около петното.

— Дъждът е измил по-голямата част, но би трябвало въпреки това да успеете да вземете кръвна проба.

— Вие пък сте застанали насред моето местопрестъпление, госпожо — изгледа я гневно детективът.

Фогел се озърна:

— О, нима? Съжалявам. Не беше маркирано. Мисля, че видях някого тук, затова дойдох да му кажа „здрасти“.

— Джън, коя е тази на местопрестъплението ми?

Полицай Джън се прокашля:

— Детектив Фогел от Полицейско управление — Питсбърг.

— А, пияната с пистолета, срещу която бяхме толкова любезни да не повдигаме обвинения снощи? Същата, която може да обвиним тази сутрин, ако променим решението си? Скрито огнестрелно оръжие. Нарушение на обществения ред в нетрезво състояние. За същата жена ли говорим?

— Не бях… — Фогел млъкна. Не помнеше достатъчно.

— Да, сър.

— Какво каза шефът ѝ по въпроса?

— Още не сме му се обадили, сър.

Детективът се почеса по брадичката.

— Наистина не сме, нали? Не още.

Фогел се насили да се усмихне и се запъти към вратата.

— Съжалявам, професионално любопитство. Прав сте. Напълно сте прав. Не е в юрисдикцията ми.

Детективът ѝ препречи пътя.

— Оръжието беше ли ѝ върнато?

— Да, сър. И документите също.

Главата на детектива се килна вляво:

— Знаете ли кой е виновен за това, детектив Фогел?

— Не съм много сигурна какво изобщо е това.

— О, мисля, че знаете.

— Аз съм от отдел „Убийства“. От всичко, което виждам тук, си имате работа с развилнял се вандал. Не е в моята компетенция.

— Вандал, който е извадил от строя близо дузина коли, всички с един и същ цвят, и то на две различни локации. Метнал е коктейл „Молотов“ по единия автомобил. Имаме множество свидетелства за произведени изстрели, две кървави петна, като броим и това тук, което означава, че има ранени. Обаче няма нито един труп. Нито тук, нито в околните болници. Пълна нула. А знаете ли кое още е странно в този случай?

Фогел не отговори.

— Всички тези бели коли, включително онази на паркинга, превърната в клада, имат фалшиви регистрационни номера. Не откраднати, забележете, а фалшиви, и проклет да съм, ако не изглеждат по-истински и от истинските. Номерата на шаситата също са фалшиви. Все едно тези коли никога не са произвеждани. Не са принадлежали на никого. На нито един гост или посетител на мотела. Никой не е претендирал за собственост на нито една от тях.

— Звучи озадачаващо — каза Фогел.

— Какво ви води във Фалън, Невада, чак от Питсбърг, детектив?

Фогел сви рамене:

— Почитателка съм на „Топ Гън“.

— Трябва да намалиш малко.

Знаех, че Стела е права, но всеки път, когато отдръпвах крака си от педала за газта, някаква неволна сила го принуждаваше да се върне обратно до долу. Жълтите разделителни линии под нас се размазваха и се сливаха, докато най-накрая не останеше нищо друго, освен бледа жълтеникава мъгла. Бурените и хилавите дръвчета по пътя прелитаха покрай нас толкова бързо, че бе невъзможно да ги различиш от голия пустинен пейзаж. Дъждът се смени с адска жега. Погледнах към скоростомера. Стрелката трептеше до отметката сто и петдесет километра в час.

— Моля те, Джак.

Отпуснах педала и свалих докъм сто и десет километра в час. Заставих се да се придържам към тази скорост.

Бяхме вече на час път от Фалън.

Нуждаех се от питие. Нямах никакви запаси. Нито в колата, нито в раницата.

Стисках волана толкова здраво, че кокалчетата ми бяха побелели. Успях да отлепя длани една по една и да избърша потта в джинсите си.

— Убивал ли си някого преди? — Гласът на Стела бе плах и мек. — Очи в очи, като сега?

Поклатих глава.

— Убивала съм само лоши хора. Хора като Лео. — Тя се извърна към мен: — Важно е да осъзнаеш, че аз убих Лео, не ти. Не искам да ти тежи на съвестта. Ножът ти може и да го довърши, но на практика той вече бе мъртъв. Няма как да спасиш човек след това. Оставаше му най-много минута. И за другите по-рано днес няма смисъл да се притесняваш. Онзи, когото гръмна в стомаха? Ще оживее. А онзи на стълбището беше лош. Като Лео.

— Откъде знаеш? Ами ако е имал съпруга или деца? Не знаем нищо за него.

— Лош беше. Сигурна съм. И което е дори още по-лошо, беше с тях.

Каза го, сякаш беше достатъчно. Може и да беше. Нямах представа какво ѝ бяха причинили тези хора, какво олицетворяваха.

Убих човек.

Мисълта потъна дълбоко в стомаха ми и го сви.

— Полицията ще ни търси.

— Няма да намерят нито един труп — каза тя.

Убих много хора.

Стела продължи:

— Те насочиха оръжия към нас и щяха да убият теб, мен или и двама ни.

Дали? Или просто се опитваха да си върнат Стела? Пистолетът и пушката бяха просто блъф. Ако някой бе дръпнал спусъка и ме бе застрелял, щеше ли оръжието да проработи, или щеше да засече?

Пулсът ми се ускори. Лицето и вратът ми се покриха с ледена пот. Пред очите ми затанцуваха петънца, миниатюрни бели облачета, които замъгляваха зрението ми и ми пречеха да виждам пътя или вътрешността на колата.

Лявата гума излезе от платното, последвана бързо от дясната. Неравният банкет сграбчи джипа и го издърпа от пътя.

Стела изпищя.

Лявата ми ръка, отново мокра от пот, се плъзна по кормилото, когато извих рязко наляво. Под шасито затракаха камъни, чакъл и буци пръст. Бурените се блъскаха в предната решетка на джипа. Ударих рязко спирачки, прекалено рязко, и поднасянето ни изхвърли от пътя. Пързаляхме се по пръстта. Воланът бе станал неизползваем. Джипът взе да се извърта наляво, затова врътнах кормилото надясно докрай с надеждата да си възвърна контрола върху возилото. Джиповете се преобръщат лесно, понеже имат висок център на тежестта. Усетих как лявата страна се вдига във въздуха. Навих волана в обратна посока. Предните колела получиха сцепление. Задните също. Спрях колата, откопчах рязко предпазния колан, изскочих навън и се превих над тревата.

Не помня кога бях ял за последно, затова онова, което избълвах, беше с нездрав жълт цвят, толкова киселинно, че изгори езика ми. Стомахът ми продължи да се гърчи. Наведох се и продължих да повръщам.

Усетих ръката на Стела на кръста си. Другата беше върху рамото ми и леко ме стискаше през ризата. Когато приключих, се изправих и избърсах уста.

— Господи, голяма съм глезотия.

— Току-що отне живот. Просто човек си. Бих се притеснила, ако не се беше разстроил.

Когато се извърнах към нея, осъзнах, че е бяла като платно. И двете ѝ ръце вече трепереха, не само дясната.

— Заради случката преди малко ли е, или…

— Ще се оправя — отвърна тя.

Прекарах пръсти през косата си.

— Трябва да… — Не можах да се насиля да изрека думата. Всъщност дори не бях сигурен коя дума е подходяща. „Да се нахраниш“? „Да изцедиш“? „Да погълнеш“?

Стела обаче разбра.

— Не. Стига толкова.

— Не трябваше да застрелвам онзи тип. Можеше да се нахраниш от него.

Преди да довърша, вече клатеше глава:

— Не бих го сторила. Просто се опитвах да го уплаша.

— Само че трябва. Нали? — Пристъпих по-близо до нея: — Колко е най-дългият период… между…

Стела си пое дълбоко въздух и се загледа в ръцете си.

— Година и два дни. Открих начин да го забавя… но само да го забавя. Единствено човек е способен да го спре напълно.

— Царевицата през 1995 година?

Тя кимна.

— Успя да ми спечели няколко дни отсрочка, не повече. Помня, че намерих парк. Парковете са много хубаво нещо. Разхождах се по-малко от час, преди някакъв мъж да започне да ме преследва. Десет минути след това опря нож в гърлото ми. Мислеше, че не съм го забелязала да се крие в храстите, но го видях. Винаги ги усещам. Спомням си как ужасно смърдеше — като развален лук. Не бях с ръкавици. Умря бързо.

— Някой откри ли тялото? Не видях нищо в новините онази година.

Устните на Стела потрепнаха в едва доловима усмивка.

— Невинаги откриват труповете, Пип.

Помислих си за Лео Синьорели някъде на дъното на водохранилище „Хармън“ в лъскавото си беемве.

— Но повече няма да го правя — натърти Стела, като опитваше да успокои треперещите си ръце.

— Ще намерим друг начин.

Бях го казвал и преди и наистина го мислех, само че нямах ни най-малка представа как ще изпълня подобно обещание.

Върнах се до джипа и се заех да го огледам. Освен няколко пресни драскотини по купето нямаше видими щети. Загледах се в дирята, която бяхме оставили — две дълги бразди там, където гумите ни бяха заорали в пръстта. Стела също гледаше назад, но не към следите, а към пътя и колите, които профучаваха покрай нас. Последната беше някакво синьо комби.

— Къде отиваме, Джак? Не може да останем тук. Скоро ще ни настигнат.

— Отиваме в Кармел, Калифорния — отвърнах аз. — Открих Ками Брадъртън.

Разказах ѝ какво бе споделил Дънк.

— Трябва ни нова кола.

— Не съм сигурна какво точно пише — „Уиндмор“ 803 или 303 — каза Фогел намръщено, докато се вглеждаше в най-горното листче от бележника, което отмъкна от мотелската стая в „Чеснът“. След като предпазливо натърка хартията с молив, успя да разчете набързо надраскания адрес… и още някаква дума.

Нокията бе залепена за ухото ѝ. От другата страна на линията бе Стак.

— А другото? Думата „Чартър?“ с въпросителна накрая — сигурна ли си за нея?

— Да, така мисля.

— Познато ми е. Чувал съм го или съм го виждал някъде.

— Къде?

Стак млъкна за секунда.

— Ще ти звънна след малко.

И затвори.

Беше спряла на паркинга към някакъв едноетажен универсален магазин на края на Фалън. Батерията на нокията бе умряла окончателно, затова си купи зарядно с адаптер към запалката на колата, след което се обади на Стак.

Не възлагаше кой знае какви надежди на този бележник. Не можеше да е сигурна, че Тач е бил точно в тази стая, а и дори да е бил, не беше сто процента уверена, че той е човекът, написал адреса. Можеше да е някой гост (имаше предвид посетител) отпреди месеци или дори години.

Детективът, който пое случая в „Чеснът“, искаше да я задържи, но нямаше задоволителна причина, затова след двайсетина минути заяждане тя си тръгна с полицай Джън и взе колата си от паркинга на Клуба за джентълмени „Майк“. Беше ѝ наредено да напусне града — в стил „Дивия Запад“. Очевидно в Невада все още постъпваха така.

Полицай Джън несъмнено бе получил указания да я следва по петите. Беше спрял през две коли от нея на паркинга на универсалния магазин, без дори да направи опит да се прикрие. Фогел му помаха.

Минаха десет минути, преди нокията да изчурулика.

Фогел натисна зеления бутон.

— Не успях да изровя нищо за „Уиндмор“, но думата „Чартър“… сетих се къде съм я виждал. Спомняш ли си Калвин Гърни?

Главата на Фогел още я цепеше, но въпреки това почувства как зъбните колелца вътре се завъртат полека-лека.

— 1978 година?

— Аха. Единствената идентифицирана жертва през онази година. Един от тримата, които открихме в къщата, където Нетълтън се бяха самонастанили. Последната му месторабота, за която имахме сведения, бе като куриер във фирма „Чартър Фармасютикълс“, близо до Чадс Форд, Пенсилвания. Чадс Форд е на четири часа и половина път от Питсбърг.

— Няма ли улица „Уиндмор“ наблизо?

— Не виждам такава на картата, но ще продължа да търся. Ще изровя каквото мога и за „Чартър Фармасютикълс“.

Фогел разтри слепоочията си.

— Мога да се кача на първия самолет и да съм там още тази нощ.

— Това е несигурна следа. По-добре да стоиш където си и да дебнеш, да не би да се върне в стриптийз клуба — предложи Стак.

— Той приключи тук. Мисля, че намери онова, което издирваше.

— Момичето?

— Аха.

— Ти видя ли я? Как изглежда?

Фогел не беше твърде сигурна как да опише онова, на което стана свидетел предната нощ. Най-накрая се спря на една дума:

— Опасна.

— Звучи логично.

Фогел погледна към полицай Джън. Този път той ѝ махна.

— Ще ти се обадя, като кацна.

Очите на Дейвид се отвориха рязко.

Устата му беше пресъхнала.

— Сънуваше нещо — обади се Латрийс Оливър от задната седалка.

Той затвори отново очи и се облегна назад. Ревът на частния реактивен самолет обикновено го успокояваше, но този път не можеше да се отпусне. Предпочиташе тези пътувания да са без нея, но тя бе настояла. Винаги настояваше, когато бе замесено онова момиче.

— Колко още остава?

— Още няколко часа, докато кацнем, после още един час с кола.

— И тя ще е там?

— Да, плюс това потвърдихме, че и Стела, и момчето са на път. Всички на едно място. Колко удобно — каза Оливър. Дъхът ѝ смърдеше почти колкото проклетата ѝ ръка.

Дейвид се усмихна при мисълта за Стела. Щеше да я види отново. Беше минало прекалено много време.

На стотина километра от Фалън завих наляво по Магистрала 580 и поех към Миндън.

— Имаш ли някакви пари в брой?

Стела вдигна поглед от моя екземпляр на „Големите надежди“, който четеше от близо час.

— Имам 2463 долара.

— У себе си ли?

— Под един камък във Фалън.

Сърцето ми се преобърна.

— Разбира се, че са у мен, Джак. Нямам вяра на банките, а камъните не са много по-добри от тях.

Настроението ѝ се бе подобрило, но кожата ѝ продължаваше да става все по-бледа. Въпреки че климатикът в колата работеше на пълна мощност, по слепоочията ѝ блестеше тънък слой пот. Треморите идваха и си отиваха. Преструвах се, че не ги забелязвам, но тя ме хвана не един и два пъти да се взирам в ръцете ѝ.

— Аз имам около 1600. Изтеглих колкото можах предната нощ. Ако изтъргуваме джипа и използваме половината пари, ще може да си намерим нещо сносно.

— Или можем просто да откраднем кола и да си спестим парите.

— Няма да крадем кола.

— Добре де, ще вземем кола назаем и ще я върнем на собственика ѝ в близко бъдеще, като датата предстои да бъде доуточнена, а мястото ще бъде определено от нас — каза Стела и отново се зачете в книгата.

— Сто процента съм сигурен, че му викат „кражба“.

— Е, не ти предлагам да заемем хубава кола. Може да е някоя трошка, нещо, което няма да липсва на никого.

— Хубавата кола е по-вероятно да има застраховка.

— Добре, разбрахме се. Хубава ще е. Може би беемве.

— Нямах това предвид.

Стела отбеляза с пръст мястото, докъдето бе стигнала, и затвори книгата.

— Ако зависеше от мен, никога не бих стъпила на място, подобно на онова, където ме откри. Но за момиче, което е принудено да бяга, за да се спаси, възможностите за припечелване са силно ограничени. Опознах стойността на парите. Много добре разбирам колко трудно е да спечелиш дори един долар, затова, когато въпросът опира до превозни средства, предпочитам да се придържам към онези, които са закупени с доларите на някой друг, особено като се има предвид колко удобно достъпни са.

— Значи крадеш?

— Сега, като се замисля, май наистина предпочитам израза „вземам назаем“. Никога не бих употребила думата „крада“. Кражбата е нещо лошо. Заемането — нещо приятелско, по съседски. Все едно отиваш при комшията и казваш: „Може ли да ми заемеш чаша захар?“ Всички знаят, че ще я използваш и няма да я върнеш, но всички са толкова щастливи и усмихнати. Та, с две думи, гласувам да „заемем“ кола.

Излязохме от магистралата на Шосе 395 и Миндън изникна пред нас. Не беше кой знае какъв град. Повечето от постройките бяха на един, най-много два етажа. Голяма част изглеждаха необитаеми. Миндън приличаше на миньорско селище, което със зъби и нокти е оцеляло в двайсети век, но в момента го караше на животоподдържащи системи и всеки момент бе готово да предаде Богу дух.

— На място като това не мисля, че ще можем да откраднем — или да заемем — кола, без да ни хванат. Трябва ни някакъв голям паркинг, където никой няма да ни види — казах аз, като оглеждах наоколо.

— Определено не си заемал кола преди. Отбий тук…

Тя посочи към една от най-високите сгради в града.

— Болница?

Свих рязко вляво и намалих, докато преминавахме по малък павиран склон, който ни изведе на паркинга към постройката. Над една четвърт от местата бяха заети. Повече, отколкото очаквах в толкова малък град.

— Докторите и медицинските сестри имат извънредно дълги смени, които понякога траят и дни. Ако заемем кола оттук, вероятността да я открият чак след три-четири дни е доста голяма. А и каза, че предпочиташ лъскава кола.

— Нямах това…

— Тук! — Тя посочи част от паркинга, отделена с бариера с табела „Само за персонала“. — Паркирай някъде тук, в сектора за посетители. Ще мине известно време, преди някой да открие джипа.

Отбих в задната редица между един голям пикап (зелен) и очукано „Уинебаго“ (жълтеникавокафяво). Секторът за служители беше на петнайсетина метра диагонално от нас.

— Събери нещата ни. Ще отида да намеря нещо — каза Стела, докато разкопчаваше колана си.

— Сигурна ли си, че…

Тя излезе от колата и вече бе преполовила пътя до паркинга за персонала, преди да довърша. Леко се олюляваше, но се опитваше да се стегне, за да не си личи.

Колко е най-дългият период… между…

Година и два дни.

Днес беше девети август. Година и един ден.

Взех моята раница и чантата на Стела от задната седалка и ги сложих до джипа. Книгата, която четеше Стела — също. Скрих откраднатата пушка зад багажа в случай, че някой мине прекалено близо. Заобиколих колата и отворих жабката. Отвътре се изтърколи празна бутилка „Джим Бийм“ и падна на пода. Без да мисля, повече по инстинкт, развих капачката и я наклоних към устата си с надеждата да има поне капка. Нямаше. Когато осъзнах какво правя, метнах бутилката в храстите, благодарен, че наоколо няма никой.

Единствените други неща в жабката бяха упътването на джипа, регистрационният му талон и една отвертка. Оставих упътването, тикнах талона в джоба си и използвах отвертката, за да махна номера. После отново заобиколих откъм страната на шофьора и свалих табелката с номера на шасито. Бях я разхлабил преди доста години, след което я залепих със съвсем малко лепило, колкото да не падне. Смъкнах я с лекота и я тикнах в джоба си при талона.

Тъкмо обикалях около джипа, за да видя дали не съм забравил нещо, когато Стела отби зад мен. Колата, която беше избрала, бе последен модел „Мерцедес-Бенц“ Е класа с четири врати.

Беше бял.

— Сигурна ли си? — попитах я, когато отвори вратата и излезе от автомобила.

— Собственикът ѝ със сигурност е желаел някой да я вземе назаем. Защо иначе ще оставя ключовете?

— Имам предвид — сигурна ли си, че искаш бяла кола?

— Вълк в овча кожа, скъпи мой Пип. Няма по-добър начин да се скриеш, отколкото пред очите на всички. — Стела се наведе и натисна някакъв бутон. Багажникът се отвори с бавно, премерено изсъскване. — По-бързичко, докато някой не се е появил.

Прибелих очи и занесох нещата ни до задницата на мерцедеса. Багажникът беше изключително просторен и или бе грижливо и редовно почистван с прахосмукачка, или рядко бе използван. Затвори се с нежно изщракване. Оставих книгата. Предположих, че тя ще иска да чете.

Стела ми подхвърли ключовете.

— Ти караш.

Хвърлих последен поглед към джипа и осъзнах колко ще ми липсва. Мой беше от четири години — повече от всяка друга кола, която бях притежавал. Надявах се, че някой ден ще мога да се върна и да си го прибера, макар дълбоко в сърцето си да знаех, че този ден никога няма да настъпи.

Качих се зад волана на мерцедеса и затворих вратата. Луксозната кожена седалка ме прегърна нежно.

— Уха!

Стела грейна:

— Нали?! Толкова се радвам, че предложи да заемем луксозна кола. А и е напълно застрахована. Проверих документите. Няма нужда да се терзаеш излишно.

Тя грабна книгата от ръцете ми и я сложи в скута си. Прокарах ръце по обшитото с кожа кормило. Нагласих огледалата.

Стела се пресегна и включи уредбата. Очаквах от високоговорителите да се разнесе само статичен шум, но вместо това чух Стивън Тайлър и „Аеросмит“ пееха „Don’t Want to Miss a Thing“.

— Хм… — обадих се, загледан в стереото.

— Какво?

— Нищо. Напомни ми за времето, когато бяхме деца, на онази пейка.

— „Момичето на Джеси“ — прошепна Стела. — Тази песен звучеше, когато за пръв път изкачи онзи хълм. Когато се срещнахме.

— Рик Спрингфийлд беше мамата си трака.

— „Мамата си трака“? — учуди се Стела.

— Никога ли не си чувала този израз?

Тя поклати глава.

— Мамата си трака. Голямата работа. Един път. Д-р Ноа Дрейк от „Централна болница“26? Леля Джо обожаваше този сериал.

Продължаваше да ме гледа неразбиращо.

— Нямаш представа за какво говоря, нали?

Тя поклати глава отново.

— Нямахме телевизор в къщата. Госпожа Оливър бе категорично против. Разрешаваха ми да слушам музика по един час на ден, ако, разбира се, бях приключила със заданията си. Поне имаше книги. Много книги. Живеех с тях.

Излязох от паркинга и поех по Шосе 395 към магистралата.

— Как успя да се измъкнеш от къщата?

— През входната врата, разбира се.

Мерцедесът ускоряваше без никакви усилия. След годините, прекарани в компанията на джипа, купето на германската кола ми се струваше изумително тихо.

— Разкажи ми за деня, в който избяга.

Стела отвори „Големите надежди“ на случайна страница и отново се зачете.

— Моля те, никога повече не ме разпитвай за този ден. Никога, Пип.

Капчица пот се стече по страната ѝ и надолу по врата ѝ. Тя не ѝ обърна внимание.

Включих климатика на пълна мощност.

Пресегнах се и улових ръката ѝ, облечена в ръкавица.

Бяхме на пет часа път от Кармел, Калифорния, и наоколо нямаше други бели коли.

Детектив Терънс Стак, сега само Тери, прекара почти час в издирване на телефон на „Чартър фармасютикълс“ и на реална личност, с която да разговаря. На номера в телефонния указател отговаряше автоматичен секретар, който осигуряваше безброй възможности, нито една от които не бе да се свържеш с жив човек. Всеки път, когато избираше някоя от опциите, обаждането или се прехвърляше на друг запис, или напълно прекъсваше и го принуждаваше да започне отначало. Вече бе на път да запрати телефона в стената, когато му хрумна идея.

Номерът в телефонния указател завършваше на 371-1050.

Той набра кода на областта, след това 371-1051. Тук също му отговори автоматичен телефонен секретар.

371-1052. Телефонен секретар.

371-1053. Телефонен секретар.

371-1054. Телефонен секретар.

371-1055. Телефонен секретар.

Номерата от 371-1063 до 371-1081 изобщо не отговаряха. Телефонът звънеше, докато изтечеше определеното от телефонната компания време, след което прекъсваше.

Обмисляше да се откаже, когато набираше 371-1097.

— Сандърс. — Нито „здравейте“, нито каквото и да било друго приветствие. Само име. Промърморено повече като случайно хрумнала мисъл, отколкото като отговор на телефонно обаждане. — Кой е на телефона?

Стак отвори уста да проговори и осъзна, че всъщност не е обмислил какво да отвърне, ако в действителност попадне на жив човек. Прокашля се:

— Търся Калвин Гърни. Мисля, че е куриер при вас.

Стак много добре знаеше, че Гърни е умрял през 1978 година в къщата на Нетълтън, но реши, че ако ще разлайва кучетата, няма смисъл да стъпва на пръсти.

— Кой? — отвърна гласът.

— Калвин Гърни.

— Откъде взехте този номер?

— Де да знам. Телефонният секретар ме прехвърли.

— Шибана машина. Задръжте така.

Дочу се шумолене на хартия, после гласът се обади:

— Не виждам никого с подобно име.

— Калвин ми каза, че ако го няма, мога да потърся Юра Кап.

Юра Кап бе умряла през 1986 година — четиресет и седем годишна жена, открита обгорена, но не точно.

— И това име го няма при мен.

— Ами Анди Олин Флак?

Трийсет и три годишния любител на малки деца, захвърлен в алеята срещу апартамента на Тач.

— Флак ли? Флак не работи тук поне от десетина години. Кой се обажда?

Стак се замисли за секунда.

— Ричард Нетълтън.

Обаждането прекъсна.

Когато се опита да набере отново същия номер, никой не вдигна.

Стела спеше.

Отначало на пресекулки, дори се мъчеше да остане будна, но скоро след това, когато погледнах към нея, видях, че книгата се е свлякла в скута ѝ и главата ѝ се е отпуснала на една страна. Дори и в дрямката ѝ обаче треморът не спираше. Дишането ѝ постоянно се променяше — от равномерно към накъсано, отново и отново. В един момент тялото ѝ се разтресе толкова силно, че тя се събуди. Кожата ѝ бе сивкава. Изглеждаше все едно има треска, но не смеех да докосна челото ѝ, за да се убедя.

Изрече:

— Работех там заради парите.

Казах ѝ, че няма нужда да ми дава отчет.

— Знам — отвърна тя и отново се унесе в неспокоен сън.

Бяхме на Магистрала 88, току-що подминали Догтаун, когато играта загрубя.

От високоговорителите на мерцедеса избухна статичен шум.

Не онази статика, която постепенно превзема песента, когато радиото започва да губи обхват, а агресивен, остър, враждебен шум, почти два пъти по-силен от Майкъл Стайп и група REM, които преди миг бяха прекалено заети да губят търпение27. Мерцедесът подскочи и цялата му електроника изключи за миг. Стрелките на арматурното табло светнаха по-ярко, отколкото би трябвало, а щом статичният шум изчезна, се върнаха в нормалното си състояние.

До мен Стела се изправи рязко. „Големите надежди“ падна на пода. Стела се взря напрегнато през предното стъкло, после се извърна назад и встрани.

— Отбий.

— Моля?

— Отбий!

Натиснах спирачката и извих кормилото вдясно. За разлика от джипа, мерцедесът леко поднесе, но успях да запазя контрол върху колата, докато излизахме от платното, приплъзвахме се по чакъления банкет и най-сетне спряхме. Колите профучаваха покрай нас с надути клаксони. Един ръждясал „Шевролет“ пикап замалко да ни отнесе.

Още преди да спрем, Стела бе откопчала колана си и бе отворила вратата. Изскочи от колата, прескочи дървената ограда, издигната на два-три метра от магистралата, и се затича през откритото поле.

— Чакай! — извиках.

Дори да ме чу, не реагира. Заобиколих колата и хукнах след нея.

Насред полето имаше малък хълм. Когато стигнах до билото му, видях Стела, вече от другата страна, да тича към някакъв голям водоем (по-късно щях да науча, че е езерото Каманчи). Нямах представа защо се е устремила към него, нито откъде знае за съществуването му, понеже от магистралата не се виждаше нищо, но определено това бе целта ѝ.

Спуснах се по хълма и я заварих досами водата трескаво да смъква ръкавиците си.

— Назад, Джак!

Когато не помръднах, тя изръмжа през рамо:

— Назад!

Ръкавиците ѝ се свлякоха на земята до краката ѝ. Стела падна на колене и потопи и двете си ръце във водата.

Наоколо се възцари мъртвешка тишина. Открих, че и аз съм спрял да дишам. Не помръдвах. Бях замръзнал на място.

— Назад! — повтори Стела едва чуто. Очите ѝ бяха стиснати здраво, а главата ѝ бе наклонена леко наляво, все едно тя се вслушваше в някакъв далечен звук.

Не съм сигурен какво точно очаквах да се случи. В първия момент — нищо. Стела замря, гърбът ѝ бе стегнат, мускулчетата по врата ѝ потрепваха, продължаваше да държи очите си затворени, а устата ѝ бе все още леко отворена, след като позволи на онази последна дума да се изплъзне от устните ѝ.

Въздухът изведнъж се превърна в лед. Не беше студен, а твърд, все едно молекулите му се бяха уловили здраво една за друга и оформяха нещо като плътно покривало. Ветрецът замря, повърхността на езерото бе идеално гладка. Не се чуваше никакъв звук — нито от животно, нито от насекомо, нито дори пропукване на клонка.

Косъмчетата по ръцете ми настръхнаха. Изгледах ги слисан, усетих, че и косъмчетата по врата ми са се изправили и опират о яката на ризата ми. Замириса на озон — отначало леко, след това все по-силно.

Струваше ми се, че е минало страшно време, а в действителност бе отлетяла само секунда.

Стела си пое рязко въздух.

Първата риба, която изплува, беше голям костур с широко отворена уста — поне четири килограма, ако не и повече. Поклащаше се на повърхността на езерото на няколко метра от ръцете на Стела, без да помръдва, очевидно мъртъв. Обгорен, но не точно. После изплува сом, сетне някаква друга риба, може да беше пъстърва. Рибите започнаха да изплуват една след друга, изпълвайки целия водоем — пет, десет, дузина, две дузини… Започваха от мястото, където Стела бе потопила ръцете си, и се разпростираха нататък, все повече и повече, докато мрачната вода вече не се виждаше, покрита с плаща на смъртта.

Не знам колко продължи всичко. Изгубих представа за времето.

Измрелите риби все още се полюшваха на повърхността, когато Стела извади ръцете от водата и се строполи на брега.

Затичах се и се свлякох до нея.

— Не ме… докосвай… особено сега — прошепна накъсано.

Очите ѝ все още бяха затворени. Отчаяно исках да я прегърна и да я притисна до гърдите си, да направя всичко по силите си, за да облекча усещането от онова, което ставаше вътре в нея, но не можех. Дори не можех да погаля лицето ѝ. Сърцето ми се късаше.

Отметнах косата от челото ѝ, като внимавах да не докосна кожата ѝ.

— Кажи ми какво да правя?

— Не искам да пострадаш.

— Можеш ли да се движиш?

Тялото ѝ се отпусна.

Беше припаднала.

Навътре в езерото някаква малка лодка бавно плаваше през мъртвата риба. На борда ѝ видях момче на около четиринайсет. Въпреки че все още беше доста далеч от нас, виждах, че приближава.

Затичах се към мерцедеса, отворих багажника и зарових из раницата си. Бях прекарал не една и две нощи на открито, затова отдавна си бях научил урока и не тръгвах никъде без дебело одеяло. Онова, което носех със себе си, не беше особено плътно, но беше от чиста вълна и топлеше прекрасно. Увих го внимателно около Стела, като гледах да покрия оголените ѝ ръце и врат, създавайки импровизирана преграда между нас, преди да я вдигна на ръце и да я понеса към колата. Настаних я внимателно на задната седалка и чак тогава си спомних за ръкавиците ѝ.

Хукнах обратно.

Хлапето в малката лодка вече се бе приближило достатъчно до брега. Когато ме видя, подскочи и изкрещя:

— Всичката риба е измряла!

Тревата там, където Стела бе коленичила, също бе почерняла — имаше петно с диаметър поне два-три метра, в което всичко бе мъртво и вече смърдеше на гнилост и разложение.

Грабнах ръкавиците на Стела.

— Водата е отровена или нещо такова! — извика момчето.

— Така изглежда! — креснах в отговор, озърнах се за последен път, пъхнах ръкавиците в джоба си и взех разстоянието до мерцедеса на един дъх. Метнах се в колата, завъртях ключа и натиснах газта, заоравайки в пръстта и чакъла под нас. Когато се върнах на Магистрала 88, видях как момчето от лодката се катери по хълма. Надявах се отчаяно, че не е успяло да огледа нито мен, нито Стела, нито автомобила ни.

Движението по Шосе 395 не беше кой знае колко натоварено — главно камиони, каравани, малко леки коли. Поддържах скоростта ни с десетина километра в час над максимално разрешената — недостатъчно бързо, за да рискуваме да ни спрат ченгетата, но достатъчно, за да не изоставаме от останалите коли.

Стела се събуди чак когато наближихме Стоктън, Калифорния. Преди на няколко пъти бе измърморвала насън по нещо несвързано. Цветът се бе завърнал по страните ѝ и слава Богу, бе спряла да се поти. Дори да имаше треска преди, на пръв поглед вече нямаше, въпреки че не можех да знам със сигурност. Чудех се дали да не я събудя, особено когато състоянието ѝ видимо се подобри, но после размислих. Каквото и да беше това — състояние, болест, проклятие, глад, — езерото бе помогнало, но все още се нуждаеше от отдих. Затова, колкото и успокояващо щеше да ми подейства да чуя гласа ѝ, трябваше да мисля първо за нея, затова я оставих да си почива.

Когато знаците, че приближаваме Стоктън, започнаха да се появяват, Стела се размърда под одеялото, главата ѝ се люшна и очите ѝ бавно се отвориха.

— Жадна съм — успя да изрече тя.

Подадох ѝ бутилка минерална вода.

— Спрях да заредя преди час и накупих провизии. Имаме вода, „Кит Кат“, бисквити „Орео“ и малко „Чийтос“.

— Не си много по здравословното хранене, а, Пип?

— Леля Джо казваше, че е по-добре човек да яде боклучава храна. Предпазва имунната система да не се измързеливи прекалено.

— Иска ми се да вярвам, че се шегуваш, но съм почти сигурна, че си сериозен. — Стела развъртя капачка и изпи почти половината вода на един дъх. — Колко спах?

— Около два часа.

— Много ли беше зле?

— Езерото ли?

Тя кимна.

— Мисля, че всичката риба е мъртва.

Тя се облегна назад на седалката и притвори очи отново. Въздъхна:

— Не исках…

— Видяха ни. Едно хлапе с лодка. Не се приближи достатъчно, за да види номера на колата. Поне така се надявам.

Очите ѝ се ококориха:

— Той е бил във водата?!

Кимнах.

— Доста далеч, когато започна всичко, но после се приближи към брега. Към нас.

Тя се извърна към мен:

— Но е добре? Не е умрял, нали?

Осъзнах какво ѝ се върти из главата. Ако рибата е измряла, защо момчето е живо? Нали и то е било във водата?

— Той не беше във водата. Лодката сигурно го е предпазила по някакъв начин.

Стела се отпусна и въздъхна отново.

Бавно влачещ се полуавтоматик в нашето платно (вече се движехме по път с двупосочно движение) ме принуди да натисна спирачката. Скоростта ни падна на сто километра в час.

— Но свърши работа, нали? Рибата?

Стела вдигна едната си ръка и я задържа между нас. Не трепереше.

— Колко дълго мислиш, че… колко време ти спечели?

Тя свали ръката си в скута.

— Ден, може би два, не повече.

— Значи просто ще направим подобен номер отново. Когато се наложи, ще намерим ново езеро или царевична нива, или…

Но тя вече клатеше глава:

— Научил си за царевичната нива от вестниците, нали? Ако репортерите вече не са при онова езеро, значи скоро ще бъдат. Новината ще стигне до местните вестници, може би и до телевизията. Дори да не влезем в националните новини, ще е просто отсрочка — до следващия път. Мъртви езера, мъртви поля, мъртви дървета… някой ще събере две и две и скоро журналистите ще започнат да съставят карти и да отбелязват всеки подобен случай. Някои белези могат да бъдат прикрити, Пип. Други обаче са прекалено големи. Ако пресата не ни открие, Оливър и останалите ще ни намерят. Сигурно и в момента слухтят за подобни случки. Госпожа Оливър го наричаше моята „целувка на смъртта“. Представям си как на нейната карта най-отгоре с големи черни букви е изписано „Целувката на смъртта на Стела“. Тогава няма да можем да се крием повече.

Невинаги откриват труповете, Пип.

— Тогава ще намерим друг лош човек. Някой, който заслужава да умре.

— Никой не заслужава да умре.

— Убиец, изнасилвач, някой, който наранява другите… — Не можех да повярвам колко лесно съзнанието ми се настрои на тази вълна, но когато поставих тази мисъл на едното блюдо на везната, а на другото — възможността да загубя Стела, разбрах, че наистина нямам избор. — Може би в Лос Анджелис. Ще отидем в парка, както си правила и преди, и…

— Няма — натърти тя. — Няма да убивам повече!

— Само още веднъж. Ще ни спечели цяла година, нали? Година, през която може да измислим друг начин. Някакво решение.

— Не искам да убивам.

— Ако хората в бяло ни открият… то тогава някой от тях… който и да е…

— Няма.

— Но те се опитват да ни наранят! Ако някой изобщо заслужава…

— Джак, моля те. Спри. Не ме е грижа какво ще означава това за мен и какво ще се случи. Няма да убивам повече. Искам да ми обещаеш, че ако отново ме втресе, ако повече не мога да се контролирам и се опитам да те спра, както направих на езерото, искам да ми обещаеш, че няма…

— Няма да…

— … и ако в който и да е момент ти се стори, че мога да те нараня, трябва да ме спреш. Може да ни трябват въжета или белезници, а защо не и двете. Не знам колко зле ще е следващия път. Никога не съм стигала до подобен момент, но няма да те нараня. Не може да ме оставиш да те нараня. — Гласът ѝ секна. — Ръкавиците остават на ръцете ми. Ако ги сваля, ако посегна към теб, трябва да ме застреляш. Трябва да ме убиеш, Джак.

— Това пък е нещо, което аз няма да направя — отсякох. — Няма начин.

Тя се извърна към прозореца и се загледа в безплодната земя наоколо.

— Трябва да ме застреляш като бясно куче, защото в такъв момент ще представлявам точно това.

Завъртях волана вляво, престроих се и натиснах газта до долу. Останах в насрещното доста след като изпреварихме полуавтоматика. Чак когато срещу нас се зададе кола, се върнах в нашата лента.

Терънс Стак, или Тери, отново се приближи до прозореца на всекидневната, който гледаше към верандата и двора.

Белият ван още стоеше там.

Не беше сигурен кога бе пристигнал, но висеше почти цял ден.

Просто си стоеше там.

Дори някой да бе слизал, не го бе видял. Никой не се бе и качвал в него. Никакво движение.

Просто си стоеше там.

Когато най-сетне стигнахме в Кармел, Калифорния, небето бе притъмняло. Спокойствието му можеше да се мери единствено с мълчанието, което цареше между нас. Не бяхме си проговаряли вече повече от час. Всеки път, когато поглеждах към нея, се хващах, че проверявам дали кожата ѝ не е твърде бледа, дали ръцете ѝ не треперят, дали не се е появил онзи тънък слой пот по лицето ѝ. За щастие признаците ги нямаше, но гласът в главата ми напомняше, че рано или късно ще се появят. Отново. Можехме само да отлагаме неизбежното. Стела продължаваше да се взира през стъклото, впила очи в далечината. На няколко пъти се опита да се върне към книгата, но дори думите на Чарлс Дикенс не успяха да я успокоят. Тя затваряше томчето и се извръщаше към прозореца, към онова далечно нищо, което така бе приковало вниманието ѝ.

Кармел е разположен на полуостров Монтерей и не е кой знае колко голям. Според знака „Добре дошли в Кармел!“, който видяхме на Магистрала 1, населението му бе малко над три хиляди души.

Когато последно спирах да заредя, бях направил справка с картата и бях записал накъде трябва да вървим.

Магистрала 1 предаде щафетата на Оушън Авеню. Карахме по брега около три километра, преди да хванем поредица от пътища, които ни отведоха по-навътре в континента. Открихме лесно Уиндмор Роуд и тръгнахме по живописните ѝ завои в издирване на № 803. По-голямата част от къщите бяха в испански стил на два или три етажа с перфектно поддържани градини и дворове. По краищата на тротоарите и улиците бяха засадени пъстроцветни бугенвилии. Монтерейски борове, кипариси и дъбове разперваха зелен балдахин над главите ни.

— Прекрасна улица — промълви Стела.

— Ето я там — посочих. — Отдясно.

Къщата беше скромна — две спални, може би три. Тухлена постройка с дъсчен покрив и грижливо поддържани цветни лехи под прозорците. На алеята нямаше автомобил. Лампите вътре не светеха.

— Май няма никой.

— Или предпочитат да седят на тъмно — каза Стела.

Спрях мерцедеса до акуратно окосената морава.

— Защо не изчакаш тук? Аз ще проверя какво е положението…

Стела отвори вратата, излезе от колата и закрачи по късата алея.

— Или пък що да не отидем заедно… — измърморих недоволно, откопчах предпазния колан и я последвах.

Слънцето вече бе залязло и температурите паднаха осезаемо. Въздухът се изпълни с усещането за хлад и свежест. Помислих си за якето в багажника на мерцедеса. После — за пушката, загъната в якето.

Стела се взираше във вътрешността на къщата през малкото прозорче отстрани.

— Не виждам нищо.

Почуках.

Никой не отговори.

Почуках отново, този път по-силно.

Отново тишина.

Стела се пресегна, завъртя бравата и бутна вратата. Не беше заключено. Вратата се отвори и пред очите ни изникна покритият с плочки под на малко преддверие.

— Ехо?

Нещо в начина, по който ехото се разнесе из вътрешността, ми подсказа, че къщата е празна. След това в съзнанието ми изникна образът на Ками Брадъртън, мъртва в банята или в кухнята, с някаква ужасяваща рана, причинена от самата нея, с безжизнени очи, с устни, изкривени в гротескна усмивка.

Добре дошли в моя дом!

Не просто празна къща — гробница.

Стела понечи да пристъпи в преддверието. Улових я за рамото.

— Да вземем пушката — изрекох едва чуто.

Тя кимна. Притичах до колата и извадих пушката и якето от багажника. Държах оръжието под дрехата, докато се връщах, за да го скрия, доколкото мога, от евентуалните погледи на любопитни съседи.

Влязох пръв, вдигнал пушката.

Къщата спеше под бледото сияние на луната и уличните лампи. От малкото мебели във всекидневната и кухнята до нея по пода се точеха дълги тъмни сенки.

В дъното имаше малка дървена кухненска маса. Три от столовете бяха прибрани под нея. Четвъртият лежеше на пода. Кухненските плотове бяха празни. Близо половината шкафчета и чекмеджета бяха отворени и също изглеждаха пусти.

Във всекидневната до стената бе долепен стар диван с овехтели възглавници. Във въздуха се носеше миризма на мухъл, на нещо неизползвано, на място, където се събира прахът, докато животът се случва някъде другаде. В стаята нямаше телевизор, нямаше други столове и маси, нямаше снимки или картини по стените.

Зад всекидневната започваше дълъг коридор, по-мрачен от останалата част от къщата; външната светлина спираше на прага и отказваше да влезе по-навътре.

Стела ме следваше плътно, докато пристъпвах в коридора. Дулото на пушката ни водеше.

Отляво открихме малка спалня, боядисана в жизнерадостно розово. Мъхесто одеяло с принцесите на „Дисни“ и подобна възглавничка бяха струпани в дъното. Нямаше мебели. В гардероба висяха празни закачалки. Нито една дреха.

— Виж… — прошепна Стела. От най-горния рафт на гардероба ни наблюдаваше кукла Барби. Едната ѝ ръка бе протегната, а другата опъната до тялото ѝ. Русата ѝ коса беше пооскубана.

Протегнах се и я взех. Очаквах да е покрита с прах, но не беше. Явно бе там отскоро.

Стела взе куклата от ръцете ми. Върнахме се в коридора.

Спалнята отсреща бе малко по-просторна, но също така празна. По пода се въргаляха парчета непотребна хартия. Коленичих и огледах внимателно килима за следи от легло или скрин, но не открих нищо. Ако някой бе спал тук, очевидно си бе лягал на пода.

Стела излезе в коридора и впи поглед в затворената врата в дъното.

По всяка вероятност беше банята.

Съзнанието услужливо ми поднесе отново образа на безжизнения труп на Ками Брадъртън.

Толкова много лоши неща можеха да се случат в банята.

Детектив в оставка Терънс Стак, сега просто Тери, пазеше старото си служебно оръжие под средната възглавница на зеления велурен диван във всекидневната — онзи, който бе купил през 1973 година. Беше толкова неудобен, че не трябваше да се притеснява дали някой ще седне на мизерното нещо и ще попадне на револвера. Децата също не бяха проблем. Последното дете, което бе стъпвало в къщата, сега беше женено и имаше три свои хлапета. Нямаше защо да съхранява оръжието на недостъпно място и винаги бе смятал, че има твърде много причини да го държи на една ръка разстояние. На осемдесет и две годишна възраст „на една ръка разстояние“ се бе превърнало в животоопределящо мото за Стак.

С магнума в ръка той се приближи до прозореца.

Белият ван не беше помръднал.

— Какво, по дяволите, си намислил? — промърмори той на глас.

Затъкна револвера в колана си отпред — хич не му пукаше, че се вижда — и излезе. Беше на половината път към вана, когато той потегли и се изниза надолу по улицата достатъчно бързо, за да остане извън обсега му.

Стела остана неподвижна. Пристъпих покрай нея. Пресегнах се към бравата на банята и стиснах по-здраво приклада на пушката. Преброих до три полугласно както за себе си, така и за Стела, и бутнах вратата.

Стените на банята бяха облицовани с розови плочки. Тоалетната чиния, мивката и ваната също бяха розови. Вероятно къщата бе построена така още през шейсетте. Също както в кухнята, чекмеджетата и двете вратички на шкафчето зад огледалото бяха отворени и празни, с изключение на няколко ластичета за коса и наполовина пълна тубичка с паста за зъби в едното чекмедже. Завесата пред ваната бе отместена. Помещението бе празно.

Свалих пушката.

— Не мога да преценя дали някой се е изнесъл по спешност или пък никой не е нанасял. Самонастанявал съм се в изоставени къщи преди. Приличаха досущ на тази. Мястото изглежда, все едно някой току-що си е тръгнал, сякаш сме го изтървали за малко.

Когато Стела не отговори, се обърнах. Нямаше я.

— Стела?

Върнах се по коридора и я открих в кухнята, впила поглед в хладилника.

— Има пакет кренвирши, половин бутилка текила „Патрон“, около една трета от бял хляб и три кенчета диетична кола. Хлябът не е плесенясал, а срокът на годност на кренвиршите изтича следващата седмица. Като се има предвид, че и електричеството не е спряно, бих предположила, че са се изнесли по спешност, и то неотдавна. Всъщност съм напълно сигурна, че са тръгнали вчера.

— Как може да си толкова уверена?

Тя затвори вратичката на хладилника и посочи към календара, закачен за нея с четири магнитчета от „Пица Хът“:

— Понеже всички дни до днешния са зачеркнати. Освен това се обзалагам, че много обичат пица — никой няма четири магнита от едно и също място, освен ако не задоволява някакъв непреодолим импулс.

— Дънк каза, че Ками се местела доста. Може да сме я изпуснали за съвсем малко.

Стела се облегна на кухненския плот.

— Много любезно от нейна страна да ни остави храна. Направо умирам от глад.

— Не може да стоим тук.

— Защо?

— Тя не си е тръгнала току-така. Ами ако хората в бяло идват?

— Ами ако вече са били тук и са си заминали? Ами ако тя се върне? Бягам от четири години и съм оставала в къщи като тази. Всичко необходимо е в чантата ми. Ако останех на подобно място за седмица и се наложеше да избягам поради някаква причина, щях да си взема само торбата. Щях да оставя къщата също толкова празна, колкото тази тук. Ками може да се върне и ако тръгнем сега, ще я изпуснем. Първата година, след като се махнах от къщата, живеех в постоянен страх. Животът ми бе определян от поредица „ами ако“. Сетне се научих да се доверявам на инстинктите си, а те точно в този момент ми казват, че тук е безопасно, поне за една нощ. Вероятно все още ни търсят в Невада.

— Но те може да дойдат за Ками Брадъртън.

Стела сложи ръка на бедрото си:

— Не обсъдихме ли току-що мнението ми за „ами ако“-тата? Понеже това ми звучи точно като „ами ако“.

Знаех, че няма да отстъпи, а пък и истината беше, че няма къде другаде да отидем. Можеше да се качим във „взетата назаем“ кола и да поемем накъдето ни видят очите, но това ми се струваше безразсъдно. Адреналинът ми бе помагал да продължавам да се движа цял ден и голяма част от нощта, но сега, когато спрях, усещах как силата се изцежда от мен. Не бях в състояние да шофирам. Можеше да отседнем в хотел, но щеше да създаде следа на хартия, дори да платяхме в брой, а трябваше да избягваме да оставяме каквито и да било следи. Освен това хотелите струваха пари и въпреки че засега имахме, все някога щяха да свършат.

— В интерес на истината е оставила вратата отключена — казах най-накрая аз.

Стела се усмихна:

— Абсолютно си прав. Схващаш бързо, скъпи мой Пип.

— Една нощ — настоях аз.

— Една нощ — съгласи се Стела и взе да рови из шкафчетата. — Ако донесеш багажа ни от колата, ще видя какво мога да измисля за вечеря.

Така и направих, но за всеки случай ѝ оставих пушката.

Стак придърпа любимия си стол до прозореца, гледащ към улицата, около десетина минути след като белият ван се върна. Седеше там, когато дойде и вторият, после и третият. Обикновени бели ванове с голяма плъзгаща се врата отстрани. Без каквито и да било надписи или отличителни знаци. Беше почти убеден, че са шевролети, но от този ъгъл не можеше да каже със сигурност. Преди час бе излязъл отново, този път с револвер в ръка, и вановете отново бяха избягали, преди да ги приближи достатъчно. Беше успял да зърне част от регистрационния номер на единия, но не го докладва. И какво точно щеше да каже на полицаите? Че някой паркира на неговата улица? Трима „някои“ паркират на неговата улица? Когато беше новобранец, бе получавал подобни обаждания и знаеше, че никой не ги приема сериозно. Без значение, че беше бивш детектив — за тях щеше да е поредният старец, който им губи времето.

До любимия си стол бе поставил любимата си разнебитена метална масичка. Върху нея стоеше опаковка с шест бири „Айрън Сити“. Беше изпил две досега и когато приключи втората, не губи излишно време, а направо се пресегна за третата. Измъкна кенчето от пластмасовия пръстен, който го придържаше към останалите, отвори го и отпи три големи глътки, преди да го остави върху масичката. Знаеше, че Фогел не би одобрила, но Фогел я нямаше, а пък на него много му се пиеше бира. Беше пробвал да ѝ позвъни три пъти през изминалите няколко часа, без особен успех. Предположи, че си е изключила телефона. Когато се опита да ѝ се обади за четвърти път преди двайсетина минути, откри, че и собственият му телефон не дава признаци на живот.

Веднъж бе отишъл до тоалетната, но ако се изключи това, не беше мърдал и не бе свалял очи от вановете. Никой не бе слизал и никой не се бе качвал в тях. Ако по някакъв начин бяха отговорни за неработещата телефонна линия, не бе видял да правят каквото и да било. Това не означаваше, че не е тяхно дело. Не означаваше и че е.

Седеше в любимия си стол и се взираше във вановете, докато питсбъргското небе притъмняваше. Гледаше как уличните лампи в квартала оживяват една по една. Видя как неколцина от съседите му се прибраха от работа и изчезнаха в домовете си. Беше видял деца да тичат наоколо. Не много. По-голямата част от децата в квартала бяха пораснали и бяха заживели собствен живот преди доста време.

Стак наблюдаваше вановете.

Когато приключи с третата бира, взе четвърта. Знаеше, че няма да е зле да хапне нещо, въпреки че не беше чак толкова гладен.

Когато се върнах, понесъл торбата на Стела, моята раница, двата екземпляра на „Големите надежди“ и годишника от Държавния университет в Пенсилвания, Стела вече бе сложила кренвиршите да врат в една тенджера на печката. Из кухнята горяха няколко свещи. Одеялото с принцесите, което бяхме открили в малката спалня, бе прилежно сгънато и сложено на кухненския остров, а върху него бе сложена възглавницата. Оставих чантите на пода, а книгите — върху дървената маса, и вдигнах стола, който бе съборен, когато дойдохме.

— Най-добре е да не палим лампите. Спалните и всекидневната гледат или към пътя, или към съседите, затова няма да е зле да ги избягваме. Прозорците на кухнята гледат към задния двор, който е ограден. Ако стоим в тази част на къщата, никой не би трябвало да забележи, че сме тук. — Тя разбърка кренвиршите и кимна към килера в задния край на кухнята. — Открих пералня и сушилня там. Мисля, че трябва да се възползваме от възможността да си изперем дрехите. Подобни удобства не се срещат толкова често.

Изпитах внезапен порив да помириша подмишниците си, но бях достатъчно изискан да не го правя, докато тя гледа. Знаех, че дрехите ми смърдят. Не бях ги прал като хората от седмици. Вместо това ги накисвах в хотелските умивалници и ги просвах да се сушат из стаята.

Въпреки че бях „изпрал“ всичко, когато пристигнах във Фалън, нищо не можеше да се сравни с истинското пране в пералня.

На плота бе оставена кутия с латексови ръкавици.

— Открих ги под мивката — обясни Стела. — Предпочитам моите, но и латексът става. Добре е да имаш резервен вариант.

Бутилката текила, две от кенчетата с диетична кола и две пластмасови чаши, пълни с лед, стояха върху кухненската маса. Пламъчето на свещта, танцуващо върху шишето, бе почти толкова съблазнително, колкото и усмивката на Стела.

Тя сложи две филийки хляб в картонени чинийки, след което извади кренвиршите и ги тръсна върху тях.

— Приготви по едно питие, Джак. Приличаш на кученце, което гледа тлъст кокал.

Когато не си слагал залък в уста почти двайсет и четири часа, имаш чувството, че храната е по-вкусна, отколкото е наистина. Това бяха най-вкусните кренвирши, които съм опитвал. Изядохме ги всичките, сетне изядох и три филии от белия хляб без нищо. Текилата и колата обаче стояха пред мен недокоснати. Не знам колко дълго се бях взирал в бутилката, когато Стела проговори:

— Имаш нужда, нали?

Нямаше смисъл да я лъжа.

— Обикновено да.

— Но не и сега?

Замислих се за миг.

— Не съм пил, откакто бях в стриптийз клуба миналата нощ. Открих бутилка „Джим Бийм“ в жабката на джипа, но беше празна. Едва не я счупих на парчета, за да мога да я оближа отвътре, толкова много жадувах за питие. Но сега…

Протегнах ръка с дланта надолу. Беше стабилна, не трепереше.

— Странно. Чувствам се така, сякаш искам да пия, сякаш трябва да пия, но в действителност не се нуждая от алкохол. Обикновено треперя като лист, когато не съм пил от толкова време.

— Може би тогава не трябва.

— Може пък да искам да пия с красива жена. — Надигнах бутилката и отпих от текилата, след което я оставих на масата. — Без значение дали се нуждая, или не.

Стела побутна празната си чаша към мен:

— След случилото се край водохранилището миналата нощ, в хотела тази сутрин и край езерото, не само че искам питие, но и се нуждая от питие, а вероятно и от трето, пето и шесто. Бих желала тази нощ поне за кратко да забравя премеждията ни и тази бутилка играе важна роля в моя план. Всъщност съм щастлива, че я открихме.

Усмихнах се и напълних чашата ѝ.

— Предполагам, да живееш под един покрив с Латрийс Оливър, би накарало всеки да посегне към бутилката.

В мига, в който изрекох тези думи, съжалих, че съм си отворил устата.

Лицето на Стела посърна. Посегна към чашката, прекара пръст по нея, след което отпи. Беше свалила ръкавиците си. Бяха сгънати прилежно и бяха оставени до трите книги, които стояха до нея.

— Сигурно отстрани ти е трудно да проумееш, но в действителност тя се държеше добре с мен. Грижеше се за мен, отнасяше се с уважение към мен… и то не онзи тип „уважение“, на който ставах свидетел от страна на останалите в къщата — тях просто ги беше страх от мен. Тя обаче се държеше различно. Дори и да се е бояла мъничко, никога не го показа. Онзи ден, когато избягах… нараних я. Нараних я ужасно. Онзи мъж дойде, изби всички тези хора, за да ме измъкне, и аз не вярвах, че ще успеем да стигнем до входната врата, камо ли до колата му, но някак съумяхме. Спомням си как стоях изумена и се оглеждах наоколо. Бях гледала документален филм за една лъвица в зоологическа градина в Германия. Един от хората, които се грижеха за нея, случайно бе забравил вратата на клетката отворена. Не много, имай предвид, сантиметър-два, но отворена. Около обед лъвицата осъзнава това, може да го видиш на видеото — разхожда се в кръг насам-натам из клетката, приближава се до вратата, бута железните пръти с носа си и застива на място за поне пет минути. В края на краищата продължава разходката си известно време, след което поляга в ъгъла, за да подремне. Била е в тази клетка толкова дълго, че не може да ѝ хрумне идеята да излезе. Или пък може и да ѝ е хрумнала, но просто да не е пожелала да избяга. Животът ѝ е минал в тази клетка, не от другата страна на решетките. Сигурността на познатото е по-добре от непознатото. Докато стоях на алеята на онази къща до колата му, едва не изтичах обратно вътре. Убих хора онзи ден — без да искам, но работещите в къщата ме сграбчваха, опитваха се да ме замъкнат обратно, а аз бях по къси ръкави, така че в мига, в който ме докоснеха, те… Не съм искала да нараня когото и да било. Бях объркана, разтърсена, навсякъде ехтяха изстрели и експлозии… Този човек бе като цяла армия — толкова много разрушение донесе със себе си.

Тя млъкна и отпи от чашата си.

— Крещеше ми да го последвам, да се кача в колата му — беше паркирана по средата на алеята. Тогава се появи онзи полицай. Изскочи зад нас и изкрещя: „Полицейско управление на Питсбърг! Хвърли оръжието!“

— Детектив Брайър — изрекох тихо.

Стела продължи:

— Мъжът с понтиака се извърна към него, вдигна пистолета си, но не стреля. Бях сигурна, че ще го убие, не знам какво го спря. След това джипът на госпожа Оливър спря зад тях двамата. Един от мъжете с нея изскочи от колата още преди да е спряла напълно и го гръмна. Бях ужасена. Бях впила очи в умиращия човек в краката ми и не забелязах как госпожа Оливър слиза от колата и се затичва към мен. Дори не разпознах гласа ѝ, когато извика. Просто се извърнах и инстинктивно я сграбчих, за да се защитя. Не бих я наранила, ако знаех, че е тя, и я пуснах в мига, в който го осъзнах, но тя крещеше, крещеше толкова силно… — Стела замълча и си пое дълбоко въздух. — Мъжът с понтиака ме хвана за фланелката, издърпа ме и ме качи в колата си. Чувах я как крещи през цялото време. Все още чувам виковете ѝ.

Едва не посегнах към ръката на Стела. Исках да я успокоя, но беше облечена само с бял потник. Не носеше ръкавици. Не можех да я докосна. Не можех да я утеша. Можех само да седя и да слушам.

— Закара ме до Ню Йорк. Пет часа в колата, без той да продума. Бях толкова уплашена — мислех, че възнамерява да ме убие. Крещях му да ме пусне. Едва не го докоснах на няколко пъти. Свалих ръкавиците си и посегнах право към врата му. Не ме интересуваше, че шофира, нито с каква скорост се движим, нито какво ще се случи, ако го докосна. Исках да се махна оттам. Но той дори не трепна. Когато пристигнахме в Ню Йорк, той ме откара до Гранд Сентръл и паркира пред гарата. Пресегна се към задната седалка, взе една торба и ми я подаде. — Тя кимна към чантата на пода: — Ето тази. Каза, че вътре има дрехи, нови документи за самоличност и десет хиляди долара в брой. Нареди ми да сляза от колата и да се кача на някой влак, който и да е. Не искаше да знам къде възнамерявам да отида. Попитах го отново „Кой си ти?“. Той само натика чантата в ръцете ми и каза да се махам. Така и направих. В секундата, в която излязох от колата, той потегли. Натисна газта и изчезна, като ме остави на тротоара.

— Значи нямаш представа кой е?

— Тогава не знаех, но сега вече знам. Така мисля. Благодарение на теб.

— Кой е той?

Тя приплъзна празната си чаша към мен:

— Подобна информация няма да ти излезе безплатно, Пип.

Забърках ѝ ново питие, трето поред, и ѝ върнах чашата.

— Внимавай да не се напиеш.

— Много добре са ми известни ефектите на алкохола — отвърна тя и отпи сериозна глътка.

Все още бях на първата чаша. Бях изпил около половината.

Стела остави питието си и взе годишника от купчината книги до нея. Отгърна на една от страниците с подвити ъгълчета и посочи снимката на Джефри Далтън.

— Не мога да съм сто процента сигурна, но мисля, че е той. Тук е значително по-млад, така че е трудно да се каже. Замълчах си, когато ми показа книгата за пръв път, понеже ми се струваше невероятно. Помислих си, че може би просто съзнанието ми иска да е той. Но колкото повече си припомням за онази нощ, толкова повече се убеждавам, че това е мъжът с черния понтиак.

Джефри Далтън.

— Стига сме говорили за това. За тази вечер е достатъчно. — Стела се пресегна, взе бутилката текила и отпи направо от нея. Усмихна се и я сложи пред мен: — Твой ред е, Пип.

— Опитваш се да ме напиеш? Мен, алкохолика професионалист?

Ухилих се, взех бутилката и отпих. Познатата топлина се разля по гърлото ми. Изтрих уста с опакото на ръката си.

— Да изиграем една игра — палаво се усмихна Стела и бутна чиниите настрани. — Трябва да разделим прането. Цветните дрехи отиват ето тук… — Тя плъзна ръкавиците си в дясната страна на масата. — А белите — ето тук, до теб. Играта се казва „Никога преди не съм…“

Изкисках се:

— Това сме го играли в пети клас.

— Но никога не си играл с мен.

Започваше да ми харесва как се развиват нещата. Стела постави бутилката текила между нас.

— Играл си преди, така че знаеш правилата. Ще започна с нещо от рода на: „Никога преди не съм яла пържени картофки.“ Ако си ял пържени картофки, имаш две възможности: или пиеш, или оставяш някоя дреха на масата.

Придърпах с крак раницата си по-близо. Стела поклати глава:

— По време на играта няма да може да разчитаме на съдържанието на багажа си.

Опитах се да запазя невъзмутимо изражение, но съдейки по усмивката на Стела, не се справих кой знае колко добре. Тя скръсти ръце върху масата:

— Никога преди не съм карала велосипед.

— Наистина ли?

— Исках навремето, особено като видях твоя, но госпожа Оливър се боеше, че мога да падна и да се нараня. Докторите са… проблематични… в моя случай. За болница и дума не можеше да става. Затова тя бе много внимателна какво и как правя. Ако имаше и най-малка вероятност да се нараня, въпросното действие бе отхвърляно.

Не можех да си представя как бих израснал без велосипед. Да нямам онази свобода на две колела. Да съм лишен от това забавление.

Стела се прокашля и кимна към бутилката:

— Според мен би трябвало да отпиеш или да сложиш дреха към купчината с прането.

Усмихнах се, взех шишето и отпих.

— Пъзльо.

— Просто се опитвам да наваксам. Никога досега жена не ме е надпивала.

— Подгответе се да получите безценен урок, млади господине. Ваш ред е.

Замислих се за секунда:

— Никога преди не съм живял в къща с басейн.

— Харесвах басейна — отвърна Стела, преди да съблече белия си потник и да положи началото на купчината бели дрехи. Облегна се назад. Оставаха само обувките ѝ, джинсите и белият сутиен. Трептящото пламъче на свещта танцуваше по мургавата ѝ кожа.

Пресегнах се към бутилката и отпих. Господи, колко красива беше!

— Очите напред, Пип — каза Стела. — Продължаваме ли?

Кимнах.

— Никога преди не съм имала приятели на моята възраст, с които да си играя.

— Никога? Че с какво си се занимавала по цял ден?

— Четях, разбира се. Изчетох сума ти книги. Двете с госпожа Оливър понякога играехме карти или настолни игри. Когато бях малка, на пет или шест години, се опитаха да ми намерят приятел. Докараха едно момиче да си играем. Спомням си как госпожа Оливър ме облече — дълги ръкави и най-дългия чифт ръкавици. Казваше се Ребека. Играхме си почти час, а госпожа Оливър и поне четирима други стояха и ни наглеждаха. Тогава не разбирах какво толкова мога да направя — бях твърде малка. Отначало ни наблюдаваха внимателно, но сетне се отплеснаха. Никой не видя как Ребека посегна към лицето ми. Искаше да махне някакво мъхче или нещо от този род. Всичко се случи толкова бързо. Когато запищя, я дръпнаха назад и я отведоха. Така и не разбрах какво се е случило с нея. Казаха ми, че е дъщеря на един от готвачите, но подозирам, че просто са я отвлекли. — Стела кимна към бутилката. — Сигурна съм, че си имал приятели, така че трябва да избереш какво следва.

Свалих суичъра си с логото на университета в Кънектикът. Никога не бях ходил в Кънектикът. Бях го купил от магазин за дрехи втора ръка преди години. Тъмносин. Отиде в купа с цветни дрехи.

Не отне много време, преди и двамата да се окажем само по бельо. Стела настоя, че щом ръкавиците ѝ дадоха начало на играта, неща като обувки и чорапи също трябва да се смъкват на чифтове.

Ръката ми бе върху масата, на сантиметри от нейната, но не смеехме да се докоснем.

Знаех, че не можем, но толкова отчаяно ми се искаше. Исках да я сграбча в прегръдките си и да правя любов с нея точно тук и сега. Виждах същото желание в очите ѝ. Знаех какво ще се случи, ако постъпим така, и почти не ми пукаше. Само едно кратко докосване щеше да си струва всички последствия. От пръстите ѝ и от голата ѝ кожа струеше топлина, която изпълваше стаята.

Стела бутна бутилката към мен:

— Пий.

— Но ти още не си казала: „Никога преди не съм…“

— Пий.

— А и мисля, че е мой ред.

— Няма значение, пий. Аз съм наред.

Надигнах бутилката и отпих. Не оставаше много — около половин сантиметър на дъното.

Стела взе шишето и допи остатъка от текилата в мига, в който го оставих на масата. С лукава усмивка отмести празното стъкло.

— Опция номер две вече не е актуална, а на теб ти остават само чифт долни гащи. — Тя побарабани с пръсти по масата. — Хммм… Какво да кажа? Какво ли да измисля…

Тя се изправи и се облегна на кухненския остров с лице към мен. Тъмната ѝ коса се стичаше по раменете ѝ на гъсти кестеняви вълни. Имаше най-дългите и най-изкусителни крака, които бях виждал. Когато погледна към мен, очите ѝ блестяха.

— Никога преди не съм… целувала някого, когото обичам.

Поколебах се за момент, след което се изправих и пъхнах пръсти под ластика на бельото си. Не го съблякох обаче.

Усмивката на Стела изгря отново, но този път долових нотка на тъга, прикрита зад нея. Сигурен съм, че не искаше да виждам това, но го забелязах.

— Сега не е времето да бъдеш срамежлив, Пип.

— И аз не съм. Никога преди не съм целувал някого, когото обичам.

Изглеждаше озадачена.

— И никога не си…

— А, не, правил съм го. Но не и с някого, когото обичам.

— Ами момичето от закусвалнята?

— Герди.

— Не я ли обичаше?

— Обичах представата за Герди. Исках да обичам някого, а тя се опитваше да бъде този някой за мен. Чувствам се ужасно, че я оставях да се старае толкова, без да си мръдна пръста в отговор. Но нямаше как да я обичам. Не и докато знаех, че ти си някъде там. Всеки път, когато ме хванеше за ръка, си мислех за твоята ръка. Когато ме целуваше, си представях, че това са твоите устни. Според мен осъзнаваше, но не ѝ пукаше. Мисля, че се бе примирила с този факт, и от това смъртта ѝ става още по-трудна за приемане. Тя направи толкова много за мен, а аз не ѝ дадох нищо в замяна.

— Сигурна съм, че се е чувствала обичана.

— Иска ми се да мисля така. Постоянно си го повтарям.

— Ти си добър човек, Джон Едуард Джак Тач. И тя го е знаела. Сигурна съм, че твоята привързаност за нея е означавала много повече, отколкото може да си представиш. Била е късметлийка да има тази близост, да споделя тази интимност.

От окото ѝ се отрони сълза. Приближих се към нея. Пръстът ми стигна на сантиметър от лицето ѝ, но не избърса сълзата ѝ. Гледах как сълзата се стича по страната ѝ, по брадичката ѝ и накрая пада върху босите ѝ крака.

Тя прошепна:

— Единственото, което някога ще бъда, всичко, което мога да бъда за теб, Джак, мой скъпи Пип, е едно красиво нещо, което може да бъде гледано, но никога докосвано.

— Затвори очи — прошепнах.

— Защо?

— Просто ги затвори.

Когато го стори, още една сълза се отрони и последва първата.

Пресегнах се към масата и извадих кубче лед от чашата си. Поднесох го към врата ѝ и го притиснах към кожата ѝ.

Стела ахна, но не отвори очи. Пое си дълбоко въздух.

Приплъзнах кубчето надолу по врата ѝ, по рамото и по цялата дължина на ръката ѝ. Когато достигнах пръстите ѝ, тя ги разпери и обърна дланта си към мен. Прокарах леда отново нагоре по ръката ѝ, към шията ѝ, после надолу към извивката на гърдите ѝ.

Наведох се към ухото ѝ колкото можех по-близо и прошепнах:

— Свали си сутиена.

Все още със затворени очи тя се пресегна и го откопча. Сутиенът се свлече на пода между двама ни. Кубчето лед кръжеше около гърдите ѝ, с всяко движение все повече приближавайки се към настръхналите ѝ зърна. Стела изви гръб и простена тихо. Когато най-сетне я докосна там, си пое рязко въздух. Ледчето вече почти се бе разтопило и бе наполовина по-малко от момента, в който започнах. Посегнах зад мен и взех още едно от чашата. Коленичих и го приплъзнах по левия ѝ крак, по глезена и нагоре към вътрешната страна на бедрото ѝ. Топлината, излъчваща се от тялото ѝ, бе направо непоносима; с последни усилия на волята се сдържах да не захвърля кубчето и да продължа без него. Прокарах леда през меката материя на бикините ѝ, през пъпа и нагоре покрай гърдите ѝ. След това се изправих и проследих с него контура на устните ѝ. Тя облиза страстно остатъка от ледчето, езикът ѝ бе толкова близо до пръстите ми, сетне тя отвори устни и го погълна.

Бе ред на Стела да се пресегне зад гърба си. Извади чифт латексови ръкавици от кутията на плота и ми ги подаде, след което надяна друг чифт. Чак тогава отвори очи, огромни, ярки и жизнени, докато галеше бузата ми и линията на челюстта ми.

Прекарахме следващите няколко часа в изследване на телата си с ръце в ръкавици. Внимателно се докосвахме, без да се докосваме. Мълчалив танц с прекрасна хореография. Беше невероятно. Когато най-сетне заспахме, разделени от взетия назаем чаршаф, и двамата бяхме изтощени. А аз най-накрая се почувствах завършен.

Стак не помнеше кога точно е заспал, но по болката в схванатия си врат можеше да каже със сигурност, че е било преди доста време. Шестте празни бирени кенчета на масичката до него подкрепяха тази теория, а непреодолимата нужда да изпразни пикочния си мехур окончателно затвърди подозренията му.

Наведе се напред и погледна през прозореца.

Трите бели вана бяха отсреща, където ги бе видял за последно.

Нощта бе отстъпила мястото си на приглушената сивкава светлина на питсбъргското утро.

Вановете си бяха там. Вътре в тях не се забелязваше никой.

Може би просто ставаше параноичен. Макфиърсън в къщата отсреща имаше фирма за ВиК услуги. Може пък да си беше купил нови ванове и да ги беше паркирал пред дома си. Естествено това не обясняваше защо бягаха. Всеки път, когато излезеше навън, всички потегляха и бързо изчезваха нататък по улицата само за да се върнат не след дълго. Не помнеше колко пъти бе повтарял упражнението.

Може би тръгваха, понеже виждаха револвера. Пияно старче с патлак — и той би избягал при подобна гледка. Но това пък не обясняваше защо се връщаха. Не обясняваше защо никой не бе повикал полиция. Точно сега сигурно щеше да се зарадва на неочаквано посещение от момчетата в синьо. Щеше да провери телефона за всеки случай, когато се връщаше от тоалетната, но бе сигурен, че ще е също толкова безмълвен, колкото и предните пъти, когато вдигаше слушалката.

Магнумът му стоеше на масичката до празните кенчета от бира. Стак го взе и се изправи. Цялото тяло го болеше. Опита да се задържи прав, като се опря на стола. Дали заради изпитото, или заради внезапното движение, но му се зави свят. Пред очите му за секунда всичко стана бяло, после се избистри.

С оръжието в ръка закрачи към малката тоалетна под стълбите. Дъските скърцаха под стъпките му.

Вече бе в тоалетната, когато чу друго изскърцване, този път от дъска на втория етаж.

Събудих се от някакъв странен дращещ звук.

Мозъкът ми се пробуди преди тялото и в съзнанието ми изникна образът на едра мишка в къщата, която бяхме заели от Ками Брадъртън, с миниатюрни лапички, които ровят в стената, докато животинчето се опитва да избяга, а наоколо се вдига прах, който се трупа на малки купчинки до розовите му крачета. От другата страна на стената имаше свобода, но трябваше да си я извоюва.

Очите ми се отвориха рязко.

През прозорците нахлуваше слънчева светлина.

Двамата със Стела бяхме заспали в кухнята, на малкото пространство на пода между плота и кухненския остров. Тя още спеше. Дочувах тихото ѝ дишане до мен.

Дращене.

Още дращене. Идваше от една от спалните.

Станах тихо, прерових купчината дрехи, взех джинсите си и ги обух. Намерих пушката там, където я бях оставил — на кухненския плот. Внимавах да не вдигам шум. Знаех, че е заредена и готова за стрелба. Вдигнах предпазителя с показалеца си и се запромъквах по късия коридор.

Открих го в розовата стая.

Мъж, висок около метър и седемдесет и осем, със сплъстена кестенява коса, леко прошарена със сребристи нишки, затъкната под шапка от рода на кожените ушанки, използвани от ловците. Носеше мръсни джинси, кафяви ботуши и синя памучна риза.

Пушката му, подобна на ловджийска, бе облегната прилежно в ъгъла.

Мъжът бе с гръб към мен и трескаво драскаше по стените с дебел черен маркер.

Дейвид Пикфорд е прекрасен мъж.

Дейвид Пикфорд е прекрасен мъж.

Дейвид Пикфорд е прекрасен мъж.

Дейвид Пикфорд е прекрасен мъж.

Дейвид Пикфорд е прекрасен мъж.

Дейвид Пикфорд е прекрасен мъж.

Дейвид Пикфорд е прекрасен мъж.

Дейвид Пикфорд е прекрасен мъж.

Дейвид Пикфорд е прекрасен мъж.

С насочена към него пушка безшумно обиколих стаята по външната стена, покрай дрешника, покрай ъгъла, докато най-сетне се оказах достатъчно близо да взема оръжието му. Прекарах ремъка му през главата си и я метнах зад гърба си, след което отново насочих моята пушка към мъжа.

— Кой си ти? — попитах високо, като се надявах да си е проличало колко съм изнервен.

Мъжът продължаваше да драска.

Дейвид Пикфорд е прекрасен мъж.

Дейвид Пикфорд е прекрасен мъж.

Дейвид Пикфорд е прекрасен мъж.

Щракнах затвора на пушката, като изхвърлих един неизстрелян патрон и заредих друг. Напълно безсмислено действие, но се надявах звукът да го изкара от състоянието му на транс или в каквото там бе изпаднал.

Маркерът все още продължаваше да се движи, когато той изрече:

— Къде е Ками Брадъртън?

Имаше несъразмерно голямо чело. Острата му коса изглеждаше така, сякаш е била отрязана с нож на произволни дължини и окачена небрежно върху главата му. Очите му гледаха пусто и безжизнено. Брадата му беше сплъстена. Предположих, че е около петдесетгодишен, но ми бе трудно да определя с по-голяма точност.

— Би трябвало да е тук — каза той. — Каза, че ще е тук. Дейвид иска да ѝ кажа „здравей“. Виждал ли си Ками Брадъртън?

— Кой си ти? — повторих.

Мъжът хвърли бегъл поглед към мен, след което продължи да пише.

— Ти си хлапето на Еди, нали?

Това едва не ме накара да сваля пушката, но не го сторих. Нещо не беше наред. Начинът, по който говореше. Като човек, който всеки момент ще заспи.

— Откъде познаваш баща ми?

Дейвид Пикфорд е прекрасен мъж.

Дейвид Пикфорд е прекрасен мъж.

— Познаваме се от доста време — отвърна той. — И с майка ти също.

Прехвърлих наум имената от списъка ми. Хората от годишника. Всички мъртви, с изключение на трима. Ако човекът с черния понтиак бе Джефри Далтън, то тогава…

— Ти си Дюи Хобсън, нали?

Той килна глава настрани, сякаш току-що му бе хрумнало.

— Дюи Хобсън, точно така.

Не бях усетил кога се е събудила Стела. Беше застанала на прага, облечена в същите дрехи като вчера. Така и не ни остана време за пране. Тя отвори уста да каже нещо, но аз поклатих глава. Подадох ѝ пушката и кимнах към Хобсън. Тя схвана, вдигна оръжието и го насочи към него.

Демонстрирах му празните си ръце, въпреки че неговата пушка все още се клатеше зад гърба ми.

— Търсих те, Дюи. Теб и останалите. Доста си труден за откриване. Знаеш ли къде се крие баща ми?

Хобсън приключи с едната стена и се премести на следващата. Дори да бе видял Стела, с нищо не се издаде.

— Тук съм, за да се срещна с Ками Брадъртън. Дейвид иска да ѝ кажа „здрасти“. След което се предполага да я застрелям. — Той вдигна палец и показалец. — Пат, пат! Два пъти един след друг, право в челото. Мъртва.

— Говорил си с Дейвид? — попита Стела. — Какво точно ти каза той?

— Каза ми да дойда до къщата на Ками и да ѝ кажа „здрасти“ от негово име, след което да я гръмна. Да я застрелям. Освен това каза, че те обича, Стела, и че разчиства цялата бъркотия само заради теб.

Хобсън изпусна маркера, обърна се и закрачи право към Стела. Бях сигурен, че ще го гръмне, толкова бързо приближи към нея, но тя просто отстъпи встрани и той мина покрай нея, все едно я нямаше.

Двамата със Стела си разменихме бързи погледи — тя беше също толкова объркана, колкото и аз, — сетне го последвахме.

Стак си вдигна ципа.

Проклет да е, ако допусне да го намерят мъртъв с разкопчани панталони!

Дъската над него изскърца отново.

Знаеше точно коя дъска. На горния етаж, третата от последното стъпало към дъното на коридора. Беше вадил проклетото нещо поне дузина пъти през последните десетина години, бе махал гвоздеите и ги бе подменял с петдесетмилиметрови видии, после ги бе заменял с още по-дълги. Беше опитал да залепи дъската. Дори беше посипал талк върху нея, върху съседните, върху процепите, гвоздеите и видиите с надеждата, че ще приглуши звука. Нищо не свърши работа. Шибаната дъска все още скърцаше в секундата, в която върху нея се окажеше дори най-лекият натиск.

Стак измъкна магнума от колана си, насочи го към тавана на около пет сантиметра южно от лампата и изстреля три бързи куршума.

Старите му кокали запротестираха срещу отката на оръжието. Стак обаче беше старо куче и мерникът му не трепна. Куршумите попаднаха на около сантиметър-два един от друг, в тавана зейна дупка.

Открихме Дюи Хобсън във всекидневната, загледан през прозореца към улицата. Застанах до него на безопасно разстояние.

— Ками не е вкъщи, нали? — изрече той.

— Не, Дюи. Мислим, че си е тръгнала вчера.

— Лошо. Наистина исках да ѝ кажа „здрасти“. Заради Дейвид.

— Знаеш ли къде може да е? Къде би отишла, ако се наложи да замине оттук?

Хобсън не отговори. Очите му бяха приковани в някаква точка от отсрещната страна на улицата.

— Би ли отишла при баща ми? Знаеш ли къде е той?

— Той скоро ще дойде — отвърна Хобсън.

— Кой, баща ми ли?

— Не. Дейвид. Движеха се плътно зад мен.

Погледнах Стела. Тя вече тичаше из кухнята, събираше дрехите ни в торбите, прибираше книгите от масата.

Големият кухненски прозорец се строши на парчета половин секунда преди да чуя изстрела.

Куршумът улучи Хобсън в лявото рамо. Той се люшна назад, но остана на крака.

В средата на Уиндмор Роуд бе спрял бял джип. Жената, която бе стреляла по нас, стоеше до отворената предна лява врата, беше облечена в дълъг бял тренчкот. От дулото на никелирания ѝ полуавтоматичен пистолет се издигаше тънка струйка дим. На лицето ѝ бе изписано самодоволно изражение.

— Залегни! — изкрещях аз и клекнах под прозореца с надеждата, че тухлите ще успеят да спрат куршумите.

Хобсън не помръдна. Стоеше изправен, докато ризата на рамото му бавно се обагряше в червено.

Още три куршума разтрошиха стената зад нас. Пресегнах се и дръпнах крака на Дюи. Той загуби равновесие и падна на пода до мен.

Стела дотича от другата стая с пушката и багажа ни в ръцете.

— Съседите ще извикат полиция. Трябва да се махаме оттук!

Още един изстрел. Куршумът улучи високия лампион в ъгъла.

Надигнах глава предпазливо, колкото да видя какво се случва отвън.

— Мисля, че са трима. Излизаме, удряме ги с цялата огнева мощ, с която разполагаме, и тичаме към колата. — Метнах раницата на гърба си, завързах торбата на Стела и проверих пушката. — Излизаме на „три“. Готова ли си?

Стела кимна.

Още един куршум рикошира от тухлите точно под перваза на прозореца.

Започнах отброяването. Преди да стигна до „две“, зад първия джип спря още един.

Стак дочу как някой се изтърси тежко на пода точно над главата му, след което се изтърколи по стълбите. От току-що пробития отвор между тоалетната и втория етаж се сипеха парченца гипс.

Тъй като обичаше да прави по няколко неща едновременно, когато отиде за бира до кухнята, Стак използва възможността да напълни левия си джоб с двайсет и деветте патрона калибър .357 от кутията в чекмеджето до хладилника. Това бяха всички амуниции, с които разполагаше. Отвори барабана, изхвърли трите празни гилзи и ги замени с нови. После пусна водата в тоалетната, бутна вратата и пристъпи обратно във всекидневната си.

Мъжът, който слезе по стълбите от втория етаж по трудния начин, лежеше срещу вратата на дрешника. Бялото му палто се бе усукало около тялото му. Десният му крак се бе оплел в ремъка на пушката, окачена на рамото му и скрита под палтото. Фибулата му бе строшена между коляното и глезена му, бе пробила кожата и се подаваше навън през дупка в белите му панталони. Ако мъжът бе още жив, щеше да си има доста главоболия с този крак. От позицията, в която бе застинал, си личеше, че един или повече от куршумите на Стак са го улучили между краката и са излезли откъм кръста му. И двете рани изглеждаха доста по-болезнени от счупването.

Стак замръзна в средата на всекидневната — не от шок или от уплаха, а понеже слухът му изневеряваше и той не можеше да чуе има ли още хора на горния етаж.

От ъгълчето на строшения прозорец двамата със Стела наблюдавахме как Латрийс Оливър излиза от джипа.

Лявата ѝ ръка бе превързана пред гърдите ѝ, частично скрита под палтото. И да беше въоръжена, не успях да забележа.

Възрастната жена огледа улицата, после се съсредоточи върху надупчената от куршуми фасада на малката къща, където бе живяла Ками Брадъртън.

— Тук ли си, сладка моя Стела?

Стела, все още приклекнала от дясната ми страна, понечи да се изправи. Поклатих глава. Тя замръзна на място.

— Знам, че всичко бе случайно, скъпа — продължи Оливър. — Не си искала да ме нараниш, нали? Всичко стана заради него — Далтън, Проповедника, както и да се нарича тези дни. Той те е заблудил с малкия си план за бягство, наговорил ти е разни неща, нали? Неверни неща. И нито един въпрос от рода на „Искаш ли да си тръгнеш?“ Вместо това той те отне от мен и те изостави — малко птиченце извън клетката си, обречено да се лута насам-натам със счупени криле. Може да се върнеш, Стела! Знаеш, че те обичам. Никой не те обича толкова силно! Ще ти простя онова, което ми причини!

Стела се размърда, но не каза нищо. Оливър пристъпи по-близо до къщата. Видимо щадеше левия си крак.

— Онзи Далтън… той е наемник, да знаеш. Едно е да убиваш хора, които заслужават, съвсем друго е да го правиш за пари. Той няма скрупули — бащи, братя, майки, сестри… убива всички, стига да му обещаят приемлива сума. А аз те научих на морал, на ценности, превърнах те в най-благородната дама на света. Ела при мен, продължи обучението си и всичко ще бъде забравено и простено.

— Ти ме превърна в затворничка! — изкрещя Стела. — Накара ме да убивам за теб!

— Опазих те жива, скъпа. Грижех се за твоята безопасност. Носех ти онова, от което се нуждаеше. Кой друг би постъпил така? А в момента си пресрочила графика си! С два дни! Сигурно умираш от глад! Позволи ми да те нахраня, Стела. Знам точно от какво имаш нужда. Имам един, специално подбран като за теб! Но един вече може и да не ти стигне. Може би двама или трима… — Оливър направи още крачка напред и се намръщи. — Онова хлапе Тач е вътре с теб, нали? И онзи противен Хобсън? Подушвам ги чак оттук. Убий ги, Стела, след това се върни у дома с мен. Имаме нов дом, прекрасен дом. Направо ще се влюбиш в него. Нека ти дам онова, от което се нуждаеш, мое сладко, любимо момиче. Всичко е простено, заклевам се!

Хобсън се бе втренчил в дългите черни ръкавици на ръцете на Стела. Извърна се към прозореца точно когато някакъв мъж заобиколи джипа.

— Дейвид! — прошепна Стела.

Дейвид извъртя китка и почука по стъклото на часовника си.

— Малко сме притиснати от времето, Латрийс. Какво ще кажеш да отложим надъхващата ти реч за след завръщането ни в „Чартър“? — Той се усмихна в посока към къщата. — Хей, Джак? Хареса ли ти бутилката „Джеймисън“, която ти оставих в Питсбърг? Чух, че ти е любимото. Имам още едно шишенце тук, в колата. Твое е, ако поискаш. Само ще те помоля да направиш нещо за мен преди това. Нищо особено, просто дребна услуга. Имаш пушка, нали? Бас хващам, че е нещо страховито. Заредена, готова за действие? Искам да я долепиш до главата на Дюи Хобсън.

Ръцете ми заедно с пушката се извъртяха сами. Цевта бе на по-малко от сантиметър от челото на Хобсън. Опитах се да я изместя, но ръцете ми не ми се подчиняваха.

— Когато си готов — продължи Дейвид, — искам да…

Оглушителен изстрел прокънтя из цялата къща. Стела бе вдигнала нейната пушка и бе дръпнала спусъка точно до ухото ми. Целият свят потъна в тишина — гласът на Дейвид, дишането на Стела и Хобсън до мен, всичко бе изместено от пронизително звънене. Изпуснах пушката и тя се плъзна на ремъка си от дясната ми страна. Покрих ушите си с длани, но така звъненето само се усили.

Стела ме плесна по гърба, след което започна да стреля по Дейвид, Оливър и останалите хора в бяло. Крещеше нещо право в лицето ми, но не можех да я чуя. Очите ѝ се спряха за миг на люлеещата се на врата ми пушка, след което отново се върнаха към прозореца. Спомних си какъв беше първоначалният план, вдигнах оръжието и започнах да стрелям. Всеки гърмеж отекваше в главата ми като леко тупване, заглушен от пронизителния звън.

Стела се изправи и дръпна Хобсън. Секунда — и вече беше на вратата, влачейки мъжа след себе си. Пусна го за кратко, само колкото да стисне по-здраво приклада на пушката и да изстреля поредица от куршуми, по всяка вероятност към джиповете, след което отново го повлече през двора. Един от куршумите улучи жената с никелирания полуавтоматичен пистолет. Тя се свлече към шофьорската седалка, после падна на земята. Аз също стрелях. Четири от куршумите улучиха едната страна на возилото. Петият продупчи предната гума на първия джип. Прицелих се в мъжа, сгушил се на предната дясна седалка на колата на Оливър, докато Стела гърмеше по онзи, който бе заобиколил превозното средство и бе коленичил зад него, използвайки калника му като прикритие. Бутнах Хобсън по-близо до нашия мерцедес, стрелях още веднъж, после отворих със замах задната врата, вкарах го вътре и метнах чантите ни след него.

Оливър бе застанала по средата на улицата, без дори да забелязва пукотевицата. Очите ѝ бяха приковани в Стела. Започна бавно да се приближава към нея. Дейвид очевидно бе залегнал някъде. Не го виждах.

При вида на Оливър Стела замръзна. Възрастната жена се влачеше напред, здравата ѝ ръка бе вдигната нагоре, а другата все още беше в превръзката. Изкрещях името на Стела, но от продължаващия звън в ушите ми не чух нищо. Улових я за ръката, придърпах я към колата и я бутнах на предната дясна седалка. След това се плъзнах през предния капак и седнах на шофьорското място.

Оливър продължаваше да върви към нас.

— Тръгвай — прошепна Стела само с устни. — Моля те… Тръгвай. Давай! Давай!

Подчиних се.

Двигателят на мерцедеса оживя с мощен рев. Включих на задна, натиснах педала на газта до дупка и завъртях колата. Гумите изсвириха по асфалта и захапаха здраво настилката, когато превключих предавките и подкарах с бясна скорост по Уиндмор Роуд, а задницата поднасяше на завоите. Не бяхме изминали и половин километър, когато покрай нас в обратна посока прелетяха три бели „Форд Експедишън“, насочващи се към къщата.

Звъненето все още отекваше в главата ми, но не успя да заглуши звука от приближаващи се сирени.

Стак дочу нещо.

Добре де, на Стак му се стори, че дочува нещо.

Проклетият му слух.

Приближи се до стълбището, зачуди се дали да не вземе пушката на мъжа в бяло, но после реши, че и магнумът ще свърши работа.

Прекрачи трупа, опитвайки се да държи револвера в готовност, и се заизкачва по стъпалата, като се хващаше за парапета. Успя да направи три или четири крачки, преди писъците в мускулите и ставите да му напомнят, че не е пил хапче от предната нощ. Тракащото шишенце в десния му джоб (да не говорим за боеприпасите в левия) не му помагаше много да прикрие местоположението си, но, да си кажем право, лошите трябваше да са много тъпи, за да не забележат осемдесет и две годишен мъж, който се изкачва с триста зора по стълбите в някакво старческо преследване. Даже малко се надяваше да го гръмнат, преди да се изкачи догоре, за да не му се налага да се катери още.

Този път, когато дочу нещо, бе сигурен, че е дочул нещо. Прокашляне.

Стак направи още една крачка.

— Аз съм пенсиониран детектив от полицията и ме сърбят ръцете да застрелям някой незаконно проникнал в дома ми нещастник вече почти две десетилетия. Чувството при последния подобен случай бе истински приятно. Не те знам кой си, но по-добре се омитай от къщата ми, преди да съм изкачил последното стъпало.

Изкрещя го почти на един дъх и дробовете му останаха без кислород. Наложи се да си вземе малка почивка на дузина стъпала от върха. Не седна, въпреки че му се искаше. Вместо това остана прав, вкопчен в парапета — единственото нещо, което го възпираше да не се строполи надолу като мъжа преди малко. Пое си няколко пъти дълбоко въздух.

Никога не бе имал проблеми със сърцето.

Списъкът с нещата, които не бяха наред в тялото му, бе предълъг, но цъкалото не бе включено в него. Но ако болката в лявата част на гърдите му значеше онова, за което си мислеше, то сърцето му щеше да заеме още един ред в здравните му осигуровки.

Тъпата болка в гърдите и тежкото туптене му напомниха за дните, когато играеше футбол в гимназията. Преди един куп години. Спомените полека-лека си пробиваха път от някакво отдавна прашасало място в главата му и излизаха на бял свят, все едно случилото се бе вчера. Мозъкът на Стак често му въртеше подобни шегички.

Не можеше да си спомни какво е вечерял преди два дни или кой сериал е гледал за последно, но точно в този миг изникна мирисът на мокра трева и пръст на полето зад фермата на Макинтош. Спомни си как слънцето проби облаците от изток за пръв път от миналата есен. Болката, когато Хенри Отър мина през линията, излъга Дарил Лъдинг и се вряза в него с рамо. Сети се как, когато ударът дойде, съзнанието му заповяда да задържи топката и той смяташе да направи именно това, но когато противниковият играч се сблъска с него, се чу острото пукане на няколко счупени ребра, всичкият въздух изскочи от дробовете му, а сетне го заля вълна от най-ужасяващата болка, която бе изпитвал. Топката се изплъзна от ръцете му и се приземи в обятията на Ърни Нийдърт, който се затича и отбеляза тъчдаун. Всичко за секунда или две, докато потрошеното тяло на Стак се свличаше на земята.

Усещането в гърдите му в момента не беше кой знае колко по-приятно от онова отпреди почти седемдесет години. Сега дълбоката, изгаряща болка се загнезди в гръдния му кош и се промъкна през лявата му ръка чак до пръстите, все още обвити около парапета.

На Стак хич не му се умираше. Беше прекалено упорит, за да умре, и нямаше да се строполи по собствените си стълби и да приключи живота си, прегърнал никаквеца, проснал се там.

Без да обръща внимание на болката, Стак стисна здраво перилата и се набра напред. Краката му го изстреляха две стъпала нагоре като автомобилни бутала. Гърдите му пламнаха в знак на протест, но преди болката да овладее тялото му, Стак стисна парапета и изкачи и последните две стъпала. Срина се на пода на коридора. Дишането му беше накъсано, от ъгълчето на устата му бе провиснала слюнка.

Някой се приближи до него. Дойде откъм средната спалня, онази с разширената „Стена на чудатостите“. Въпросният „някой“ спря на метър от главата му. Стак опита да се надигне и да го огледа по-добре — виждаше само бели обувки, бели панталони и краят на бяло палто, подобно на онова, което носеше мъжът, стоварил се в подножието на стълбището. Главата на Стак обаче отказваше да помръдне. Дори очите му не се движеха. Опита да размърда дясната си ръка, онази с магнума, но осъзна, че оръжието го няма. Револверът вероятно бе някъде на пода до него или, по-вероятно, го бе изпуснал по стълбите.

Човекът, застанал до него, коленичи, приближи се и прошепна в ухото му:

— Интересна стая си имаш тук. Шефът ми ще поиска да си поговорите за нея.

Стак се опита да каже на мъжа, че не възнамерява да разговаря нито с него, нито с шефа му, нито с президента на Съединените щати, а и дори да разговаря с тях, ще им каже единствено да ходят да се шибат. Само че, когато отвори уста, от нея не излезе нищо, освен слюнка. Болката в гърдите и ръката му подскочи до единайсет по скалата от едно до десет и той загуби съзнание.

Шест минути.

Точно толкова минаха от мига, в който белите „Форд Експедишън“ пристигнаха на Уиндмор Роуд 803, до момента, в който Латрийс Оливър и Дейвид Пикфорд се качиха на задната седалка на средното от трите возила, след като почистването бе приключило.

Екипът работеше като добре смазана машина. Труповете бяха натоварени в двете потрошени превозни средства и бяха подпалени с ръчни ТРА гранати28. Дейвид нямаше представа откъде „Чартър“ се снабдява с подобни играчки, но определено му беше забавно, когато заповяда на подчинените си да ги използват. Бяха му казали, че съдържат сгъстен триетилалуминий, подобна на напалм субстанция, която се самовъзпламенява при контакт с въздуха. Вдигаха малко шум, просто леко пук!, последвано от облаче син дим, после внезапно избухваха пламъци, които бързо превземаха вътрешността на колата, преди да изскочат през отворените прозорци и да обгърнат покрива, предния капак и вратите.

Вътрешността на къщата бе фотографирана и заснета на видео за по-малко от две минути. По-късно снимките и видеозаписите щяха да бъдат проучени от екип специалисти. Ако имаше нещо, което да си струва да бъде открито, те щяха да го открият. В края на въпросните две минути в къщата бяха разположени и взривени още ТРА гранати.

Изгарянето на мъртвите не бе нищо друго, освен елементарна предпазливост. На служителите на „Чартър“ не се разрешаваше да носят документи за самоличност. Данните им не фигурираха в нито една правителствена база. Криминални досиета, социални осигуровки, актове за раждане, шофьорски книжки — всичко се прочистваше след назначаването им.

Един-единствен съсед излезе да види какво става, след като престрелката спря. Беше се затичал от къщата на Уиндмор Роуд 807, когато видя Дейвид да стои на улицата и да дава разпореждания на екипа. Мъжът бе преполовил петдесетте, с оредяваща коса, сресана назад върху сравнително малката му глава. Носеше бял потник и джинси. Нямаше обувки. Стискаше двайсет и две калибров. Един поглед върху ръждясалата цев, и вече беше ясно, че оръжието не е почиствано и не е стреляло доста отдавна. Мъжът се приближи тичешком към Дейвид и изкрещя, че вече е извикал ченгетата и те са на път.

— Кога им се обади? — попита го Дейвид.

— Преди пет минути! Добре ли сте? Ранен ли сте?

— Аз дори не съм тук — отвърна Дейвид. — Как биха могли да ме ранят?

Мъжът изглеждаше объркан за момент, после кимна:

— Прав сте. Би било доста трудно, нали?

— Какво точно видя?

Мъжът му разказа. Бе видял доста. Каза на Дейвид как всичко започнало малко след като се появил онзи „Форд Бронко“, от който излязъл някакъв едър мъж с вид на клошар. Влязъл право в къщата на Фей, все едно му била бащиния.

— Фей Моук има ли дете?

— Не съм виждал. Но тя си стоеше главно вкъщи.

Бяха научили, че Фей Моук е последната от дълга върволица самоличности, използвани от Ками Брадъртън по време на двайсетте години, прекарани в бягство. Най-вероятно това щеше да е и името, което щеше да бъде изписано върху надгробната ѝ плоча, ако въобще трупът ѝ бъдеше положен в маркиран гроб.

Дейвид проследи погледа на мъжа до сивия форд, паркиран на половин пресечка от № 803. Половината кола беше на платното, другата половина — на тротоара.

Хобсън.

Следващ инструкциите като добро малко войниче. Дейвид кимна към един от екипа и посочи бронкото:

— Вземете каквото има, после почистете.

Мъжът разбра завоалираната команда и бързо се зае с изпълнението ѝ.

Дейвид насочи вниманието си отново към любопитния съсед с потника:

— Ти подпали всички тези пожари, нали?

— Аз ли?!

— Аха. Колите, къщата… Всичките са твое дело. Ти обичаш огъня. Затова подпали всичко. И уби също така тези хора.

— Добре, щом казваш, значи най-вероятно съм го направил.

— Когато полицаите пристигнат, ще им кажеш какво си направил и колко доволен си бил, докато си го вършил. После, като приключиш и те запишат всичко, знаеш ли какво ще сториш?

Лицето на мъжа не изразяваше никаква емоция. Все едно беше празно.

— Ще отидеш в онази горяща къща и ще седнеш във всекидневната. Точно там, в средата ѝ, ще си намериш удобно местенце за сядане. Ти харесваш огъня.

— Добре. Харесвам огъня.

— Преди това обаче, когато аз си тръгна — продължи Дейвид, — искам да използваш този твой пистолет — да застреляш труповете в джипа до един, след което да хвърлиш пистолета в храстите ето там. Не прекалено далеч обаче. Не искаме да затрудняваме местните.

— Няма да е учтиво.

— Със сигурност няма да е учтиво, господине.

Дейвид видя някаква жена да го наблюдава иззад завесите на втория етаж на съседната къща. Помаха ѝ. Нямаше значение, че го е видяла. И без това никой нямаше да ѝ повярва. Обърна се към мъжа с потника:

— Още нещо.

— Да?

— Мислиш ли, че изглеждам добре?

Мъжът килна глава. Ветрецът развяваше острата му коса.

— Вие сте може би най-грозният човек, когото съм виждал през живота си.

— Не си много умен, нали?

— Не, не съм.

— Аз съм най-прекрасният мъж, когото си виждал.

Мъжът обмисли това, след което се съгласи:

— Да, предполагам, че е така.

Дейвид го остави да чака ченгетата и се качи на задната седалка на средния „Форд Експедишън“ до Латрийс Оливър, която човъркаше някакво лющещо се черно петно на болната си ръка. Той поклати глава и погледна назад тъкмо когато потегляха.

— В къщата имаше стая, боядисана в розово. Намерихме и кукла.

— Още едно дете? — попита Оливър.

— Възможно е — Дейвид погледна отново към къщата. — Ками Брадъртън може все пак да е родила.

— Чудя се какво ли ще може да прави.

— И аз се чудя — отвърна Дейвид.

— Някой следва ли ни?

Звъненето в ушите ми все още не бе заглъхнало, но поне намаляваше. Болката също.

Стела разкопча предпазния колан и се извърна назад, за да погледне през задното стъкло.

— Не съм сигурна. Трафикът е прекалено натоварен. Виждам три бели коли, но не разпознавам шофьорите. Мисля, че всичко е наред.

Светофарът пред нас светна червено. Направих бърз десен завой, за да не спирам. Бяхме някъде в центъра на Кармел. Колите постоянно се увеличаваха, понеже хората тъкмо тръгваха на работа.

— Трябва да излезем на магистралата. Или може би да намерим друг автомобил.

— Джак, трябва да погледнем в какво състояние е рамото му.

— Налага се да се движим.

— Цялата седалка е в кръв.

— Кожена е. Кръвта се измива лесно. Трябва да продължим.

— Не за тапицерията ме е грижа. Той може да умре.

Направих ляв завой по Севънтийн Майл Драйв.

— Има ли нещо, което може да използваме, за да го вържем? Буден ли е?

Стела щракна с пръсти пред очите на Дюи Хобсън.

— Буден е, но не е твърде адекватен. Г-н Хобсън, чувате ли ме?

Нищо.

— Може в багажника да има въже.

— Не мисля, че ще ни нарани.

— Не може да си сигурна.

— Дюи, възнамеряваш ли да нараниш Джак Тач?

Мълчание.

— Възнамеряваш ли да нараниш мен?

Мълчание.

— Ами Ками Брадъртън?

— Ще ѝ кажа „здрасти“ от Дейвид, след което ще я убия. — Той вдигна отново палец и показалец, сякаш стреля с пистолет. — Пат, пат! Два пъти един след друг, право в челото.

— А планираш ли да нараниш някого другиго?

Мълчание.

Намръщих се:

— Когато Дейвид ми каза да насоча пушката към Хобсън, така и направих. Не можех да се контролирам. Сигурно щях и да го застрелям, ако ми беше наредил. Ти знаеше. Затова стреля до ухото ми — за да не чуя думите му. Какво, по дяволите, беше това?

Стела се обърна и се настани удобно в седалката.

— Дейвид може да бъде много убедителен — каза.

— Тоест?

— Не ми обясниха с подробности — отвърна тя. — Според госпожа Оливър Дейвид бил специален като мен и можел да бъде много убедителен. Затова внимателно следяха всичко, което той ми казваше и всичко, което му казвах аз. Държаха го съвсем сам в една малка стаичка. Не можехме да си говорим истински. Бяхме като лабораторни мишки, под тази ярка светлина, всички тези очи и уши, които ни следяха под лупа. Много ми беше жал за него, затова ходех.

— Къде?

— Не знам точно. Винаги ми връзваха очите или ме караха да нося черна качулка. Когато бях малка, госпожа Оливър казваше, че всичко е игра. Като идваше да ме види, той носеше маска. Предполагаше се да е част от играта, но знаех, че в действителност целта ѝ е да му попречи да ми каже нещо, когато те не слушат. Когато пораснах, той ми каза, че по-добре да не знам къде живее — заради моята безопасност. Пътуването отнемаше четири или пет часа, но нямам идея докъде сме ходели. Напълно е възможно и да сме се въртели в кръг из квартала. Никога не мислех, че ще се измъкна от онова място.

— Използвали са теб и способността ти да убиваш хора. Може и него да са използвали по някакъв начин.

— Завий тук — посочи тя някакъв знак.

— Към плажа?

Тя кимна.

— По това време на денонощието ще е спокойно.

Оказа се права. Заварихме само три други коли на паркинга (зелена, червена и сребриста). Двама ранобудници, които се печаха на слънце, и един, който тичаше по пясъка. Паркирахме най-отзад. След като надяна чифт латексови ръкавици от кутията, която „заехме“ от къщата на Ками, Стела порови из торбата си, измъкна аптечка и се зае с рамото на Хобсън. Разкопча ризата му и внимателно отлепи плата от раната, преди да я съблече изцяло. Той продължаваше да гледа с празен поглед напред, без да го е грижа какво се случва с него.

— Куршумът е излязъл отзад — каза тя, докато обработваше раната с тампон, напоен със спирт. — Това е добре. Ще му остане белег, но ще се размине без шевове. Кървенето почти спря. — Тя превърза раната и залепи бинтовете и марлята с лейкопласт.

Измъкнах от раницата си една памучна риза — единствената с копчета, която притежавах — и заедно успяхме да я навлечем върху Хобсън. Ръцете му бяха отпуснати, приличаше на грамадна парцалена кукла. Не се съпротивляваше, но не ни и улесняваше.

Размахах ръка пред лицето му. Дори не мигна.

— Мисля, че е бил хипнотизиран.

— Мисля, че е зациклил — каза Стела. — Наредено му е било да убие Ками Брадъртън и той е в своеобразен режим на изчакване, докато това се случи.

— Трябва да го завържем.

— Единственият, който трябва да се тревожи за този човек сега, е Ками.

Стела изглеждаше убедена, затова реших да не настоявам. Отново се потеше — челото ѝ бе покрито с тънък слой блестяща влага. Изглеждаше прекалено бледа. Така бе изглеждала преди случката с езерото, а това беше преди по-малко от ден.

Огледах паркинга.

— Май тук няма да си намерим кола.

— Ами онази там?

Тя сочеше към черна „Хонда Акорд“ с четири врати, паркирана от отсрещната страна на улицата. На прозореца имаше червено-бяла табелка с думите „ПРОДАВА СЕ“.

Открихме ключовете под предната дясна седалка. Казах си, че не я крадем. Просто я взимахме за малко по-дълга пробна обиколка.

Успяхме да си пробием път през трафика и да се качим на Магистрала 101, след което поехме на север.

Обсъдихме дали да не тръгнем към вътрешността на страната по някоя от междущатските магистрали, но осъзнахме, че именно натам ще очакват да се насочим. 101-ва беше по-стара и по-бавна и се точеше от един крайбрежен град към друг по-лежерно. Ресторанти, туристически атракции и търговски центрове се редяха от двете страни на пътя, а в тях можеше да се смесваме с местните без никакви проблеми — така щяхме да „плуваме“ в по-голямо езеро.

Хобсън седеше безмълвно отзад с поглед, съсредоточен върху пътя, без да гледа нещо конкретно. В един момент взе да си мърмори нещо несвързано под носа. Не след дълго отново млъкна. Стела се опита да разговаря с него, но той не отговаряше, въпреки че от време на време я поглеждаше. Тя се предаде след около час, измъкна двата екземпляра на „Големите надежди“ и започна безцелно да прелиства страниците, като настояваше, че баща ми е оставил книгата с определена цел, и все повече се дразнеше, когато не откриваше нищо.

Непрекъснато оглеждах автомобилите покрай нас. Щом в огледалото за обратно виждане изникнеше бяла кола, се напрягах и нарочно намалявах скоростта. Отпусках се едва когато ни изпреварваха. Очите ми се плъзгаха по шофьора и въздъхвах с облекчение, когато откривах, че не е облечен в бяло.

Колкото повече часове изминаваха, толкова по-бледа ставаше Стела. Опитах се да изчисля колко време е минало от вчера, когато за пръв път започна да изпитва признаци на глад, до момента, когато отбихме край езерото. Шест или седем часа, ако си спомнях правилно. Като че ли този път състоянието ѝ се влошаваше с по-бавни темпове. Може би езерото ни бе спечелило малко повече време, но колко точно, никой не можеше да предположи. Със сигурност обаче се задаваше нещо лошо.

— Лампичката за бензина свети.

В колата бе станало толкова тихо, че гласът ѝ ме стресна.

— Знам.

Пътувахме вече над пет часа. Когато „заехме“ хондата, резервоарът ѝ бе пълен, но последните десетина километра карахме на изпарения.

— Наближаваме Манчестър. Може да спрем там.

— Джак, има и нещо друго, което трябва да ти кажа. Нещо важно.

— Какво?

— Свързано е с моето състояние.

— Може да ми кажеш всичко, без да се притесняваш.

— Дори и аз не го разбирам напълно — започна тя. — Знам, че когато докосна нещо, отнемам живота от него, но това невинаги слага край на глада. Някои неща вършат по-добра работа от останалите.

— Разбирам. Рибата в езерото, дървото в Невада… царевицата… Помогнали са ти за кратко, но на теб ти трябва човек, трябва ти…

— Джак — прекъсна ме тя. — Не всеки човек върши работа. Това се опитвам да ти обясня. Някои са по-подходящи от други. Не разбирам каква точно е разликата, но някои хора ми печелят няколко месеца, други отлагат болестта за цяла година. Госпожа Оливър някак си знае кой ще свърши най-добра работа. Хората, които ми водеше, винаги слагаха край на глада за една пълна година.

— От 8 август до 8 август.

Тя кимна.

— И в къщата на Ками тя ти каза, че вече имала някой, „специално подбран като за теб“.

Стела кимна отново.

— Лошите хора — очевидно те са ключът към всичко. С тях нещата се получават най-добре. Може би вече е намерила някой.

От дясната ни страна изникна малка бензиностанция — „Манчестър Фил ен’ Гоу“. Отбих и спрях до една от колонките. Изгасих двигателя и се обърнах към Стела:

— Ще намерим решение, обещавам ти. Ще намерим начин.

Тя кимна отново, но в очите ѝ личеше съмнение, както и нарастваща тъга.

Ще я загубиш скоро. Така ти казва „сбогом“.

Мисълта изникна неканена в главата ми. Набързо я пропъдих.

Ще намерим начин.

Но дори и аз започвах да се съмнявам.

Три коли на паркинга — зелен форд, червен додж и бяла тойота. Шофьорът на тойотата беше тийнейджърка, облякла потниче с момчешката банда „Ен Синк“ върху розов бански — без съмнение избягала от училище, за да отиде на плаж.

— Трябва да купим нещо за ядене.

Подадох ѝ двайсетачка, тя я взе, без да каже и дума, излезе от колата и се запъти към бензиностанцията.

Стоях и чаках. Тъкмо бях решил да отида да проверя как е, когато най-сетне тя се върна с покупките — чипс, три сандвича, три бутилки вода и пътна карта. Изтърси на килимчето пред седалката всичко, с изключение на картата.

Изгледах захвърлената храна.

— О, да, разбира се, ще си взема сандвич, благодаря ти, Стела.

— Манчестър… — измънка тя, като разгъна картата върху таблото. — Манчестър…

— Стела? Какво става?

— Манчестър е град в Англия — промърмори тя, взряна в картата.

— Както и град тук в Калифорния, Илинойс, Кънектикът, Джорджия, Индиана… вероятно и по целия свят. Често срещано име е.

Тя посегна към своя екземпляр от „Големите надежди“ и отвори на картата на вътрешната корица, разучи я, след което отвори на същото място екземпляра, който бях открил в гроба на баща ми.

— И двете книги са от едно и също издание. На баща ти и тази, която получих от моите родители.

— Е, и?

Облечените в ръкавица пръсти на Стела се плъзнаха нежно по корицата на нейния екземпляр.

— „Големите надежди“ за пръв път е публикувана от г-н Дикенс през юли 1861 година като подлистник в списание, а по-късно и като цял роман. Сто години след смъртта му правата върху книгата изтичат, което означава, че става безплатна за всички и който пожелае, може да я издаде. Като резултат оттогава насам са публикувани стотици издания по цял свят, тъй като всеки иска да капитализира прекрасните слова на Дикенс. Ако отидеш в книжарница, ще откриеш безброй издания, отпечатани от най-различни издателства. Текстът в тях ще е един и същ, единствената разлика ще е оформлението — обложката, подвързията, самото качество на книгата. От евтини тиражи до извънредно скъпи издания, датиращи отпреди много години. Доста хора притежават екземпляр от този роман, но малко от книгите са едни и същи. Многобройни копия отлитат по света всяка секунда, тъй като творбата непрестанно се преиздава… — Пръстите ѝ се спряха, само палецът ѝ продължи да гали гръбчето на книгата. — Този екземпляр е принадлежал на родителите ми. Това е единственото тяхно нещо, което имам, и го ценя повече от всичко на света. Тази книга е била с мен всеки ден от живота ми и ще бъде с мен до последния ми дъх, мога да се закълна. Споменът за моите родители, тяхната същност, пътува с мен между кориците ѝ. Чрез тази книга ги пазя близо до мен.

Ръката на Стела се премести до моята бройка.

— Тази тук е принадлежала на баща ти, скрита в ковчега му заедно с годишника от Държавния университет в Пенсилвания. Била е достатъчно важна за него, за да мине през толкова перипетии, да я скрие от целия свят във фалшивия си гроб с надеждата, че някой ден ще я откриеш. Погледни картите, Джак — той ти е казал точно къде ще бъде! Виждаш ли?

Наведох се по-близо. Картите бяха невероятно красиви. И на двете бяха изрисувани детайлно най-различни градове в Обединеното кралство. Нищо, което да е конкретно свързано с романа, просто карта, която издателят бе добавил, за да запълни мястото. Без съмнение — хрумване на маркетинговия отдел, за да няма бели пространства и за да може тяхната книга да се откроява от останалите издания. Намирахме се в Манчестър, Калифорния. Открих къде е Манчестър и на двете карти, но докато не прочетох имената на другите градове, не успях да схвана какво е открила Стела.

— Този тук е изписан погрешно.

— Така е, Пип. Точно така! — засия — Стела. — На моя екземпляр имаме Екситър, Лондон, Манчестър, Уитби, Нюкасъл ъпон Тайн и така нататък. На твоето издание, онова, което баща ти толкова мъдро е скрил, за да го намериш, Уитби е отпечатано като Уидби, с „д“. В Англия няма такъв град.

— Има обаче остров Уидби в щата Вашингтон — промълвих, взрян в картите.

Стела се усмихваше.

— Да, има. Уединено, изолирано, красиво местенце.

— Леля Джо ми е разказвала, че майка ми винаги е искала да живее близо до вода — казах аз.

— Остров Уидби се намира в протока Пюджет, недалеч от Сиатъл — продължи Стела. — Южният му край е достъпен само с лодка или ферибот. На северния край има мост. Мисля, че се казваше Дисепшън Пас29. Островът е слабо застроен, има планини, езера, огромни гори… толкова много места, където може да се скрие човек.

— Дисепшън Пас… — измърморих; много му отиваше това наименование на моя баща.

— Джак, може да стигнем там за дванайсет часа. Трябва да се върнем отново на Магистрала 5. Страничните пътища ще ни отнемат твърде много време, но ако побързаме, ще стигнем за дванайсет часа.

Стела изглеждаше изпълнена с надежда. Не исках да я разочаровам, но вероятността да успеем ми се струваше доста малка.

— Оставил е тази книга преди повече от двайсет години. Вярваш ли, че още може да е там? Може вече да са го открили.

— Няма къде другаде да идем.

Права беше, разбира се. Обикаляхме безцелно из Калифорния в кола, „заета“ от някого, който рано или късно щеше да се затъжи за нея и да я обяви за открадната пред някой, който нямаше да е кой знае колко ентусиазиран от нарастващото количество „коли назаем“.

Погледнах в огледалото за обратно виждане. Празният поглед на Хобсън срещна моя.

— Какво мислиш по въпроса, Дюи?

Той облиза устни и се извърна към прозореца.

— Определено му се иска да отидем — каза Стела.

— Мда, определено. Може ли първо да си изям сандвича?

Тя ми подаде единия и протегна другия към Дюи. Той го пое като насън.

— Трябва да хапнеш нещо, Дюи. Ще ти е нужна сила, за да можеш да убиеш Ками.

— Добре.

Той свали опаковката и задъвка сандвича.

— Господи, колко е шантаво.

Запалих колата и се върнах на 101-ва в търсене на знаци, които да ни отведат до Магистрала 5.

Когато напуснахме Манчестър, Калифорния, се притеснявах за състоянието на Стела. Когато прекосихме щатската граница с Орегон малко след четири следобед, вече направо умирах от страх.

Кожата ѝ бе бяла като платно, а устните ѝ бяха обагрени в някакъв нездрав пурпурен оттенък. Косата ѝ бе подгизнала от пот и висеше на кичури покрай лицето ѝ. Беше успяла да подремне около два часа. Бях благодарен, понеже, преди да се унесе, бе направила всичко възможно да се престори, че нещата са наред, а аз правех всичко възможно да се съгласявам с нея.

Само дето нищо не беше наред.

Вчера, преди да спрем на езерото, тя почти бе изпаднала в делириум, докато спеше. Знаех, че много скоро отново ще се върне към това състояние. По едно време я попитах дали да не потърся ново езеро, а тя отвърна, че нямало да проработи втори път, просто да съм карал напред. После си спомних какво каза в Манчестър…

Трябва да се върнем отново на Магистрала 5. Страничните пътища ще ни отнемат твърде много време.

Нямах никаква идея какво искаше да каже. Дори ако по някакво чудо успеехме да открием баща ми, какво според нея щеше да направи той? Сериозно се съмнявах, че е киснал там двайсет години и е стискал в ръка някакво мистериозно чудодейно лекарство за момичето, което синът му ще доведе две десетилетия по-късно. Отивахме към едно голямо нищо. Отивахме за зелен хайвер.

Няма да лъжа. Обмислях да открия някого, когото би могла да вземе. Някой мизерник. Видях двама стопаджии преди Медфорд и намалих. Бог ми е свидетел, замалко да спра. Не спрях и два часа по-късно, когато започна да стене в съня си, се проклех за решението си. Всеки паркинг за камиони. Всяка зона за отдих. Намалявах, след което размислях. Знаех, че ако наистина го сторя, няма да има връщане назад. Официално щях да се превърна в хладнокръвен убиец. Убийството при самозащита беше едно, но да отнемеш живота на невинен — без значение колко гнусен или незначителен е той, — не е нещо, от което човек излиза неопетнен.

Не можех да я загубя.

Нямаше да я загубя.

Когато наближихме Юджийн, започнах да хвърлям погледи към Хобсън на задната седалка и към огнестрелната рана на рамото му. Част от мен се надяваше, че ще се отвори наново, ще се инфектира, ще ми даде причина… Но нямаше нищо подобно. Не че той изобщо осъзнаваше, че е ранен. Изкара цялото пътуване в пълно мълчание, изгубен в дебрите на собственото си съзнание. Не забелязах да е спал дори и минута.

Затова пък аз се изморявах все повече.

Най-накрая спрях на една изоставена панорамна отбивка близо до Лонгвю, Вашингтон, малко след полунощ. Паркирах най-отзад и изключих двигателя.

Имах намерение да подремна само половин час, за да събера сили.

Спах непробудно цели два часа.

И когато се събудих, Стела я нямаше.

Когато я видях да стои до металното заграждение, ме заля вълна от облекчение. Гледаше към дълбокия пролом, към водата, която бушуваше далеч долу, към най-високите дървета, които бях виждал. Не се обърна към мен, когато се приближих, но разбра, че съм до нея.

— Това долу е река Каулиц. Не е ли прекрасна? — изрече тихо.

— Ти си прекрасна.

Толкова бях щастлив да я видя будна. Бих се смутил, ако бях изрекъл подобни думи преди няколко години, но сега ми изглеждаха напълно в реда на нещата. Вътре в мен съществуваше огромна пустота, която се запълваше, когато тя бе до мен. Място в сърцето ми, което принадлежеше само на нея. Стая, в която само тя можеше да влезе.

Стела обви ръце около мен, аз също я прегърнах. Беше с дългите си черни ръкавици, онези, които ѝ стигаха до лактите, а върху тях бяха дългите ръкави на суичъра. Нито едно местенце от кожата ѝ не бе останало открито, а и дори да беше, не съм сигурен, че ми пукаше. Тя обаче внимаваше. Зад гърба си имаше дълги години практика. Топлината на ръцете ѝ, усещането от пръстите ѝ, заровени в косата ми, дъхът ѝ, който галеше врата ми… Толкова ми се искаше да я придърпам до мен и да я целуна. Знаех, че не мога, и това ме влудяваше. Знаех, че никога няма да мога, и това ме влудяваше още повече.

— Скоро ще умра, скъпи мой Пип. Но ти го знаеш, нали?

— Моля те, не говори такива неща.

— Гладът скоро ще ме погълне и този път няма да има засищане. Силите ми ще отслабнат, няма да съм на себе си. Мислите ми ще изчезнат във водовъртеж от безсмислици и мънкане. Преживявала съм го толкова пъти. Ще бъде така, сякаш древен враг чука на вратата ти, неканен гост, който се хили през прозореца, когато откажеш да го пуснеш вътре.

— Може да използваш реката. Или тази гора.

— Няма да е достатъчно.

— Тогава ще намерим някого.

Ние вече сме го намерили. Хобсън, седнал търпеливо на задната седалка.

Не. Прогоних тази мисъл. Хобсън беше жертва, също като нас.

Повреден е.

Не.

— Казах ти, няма да го правя повече. Никога.

— Стела, не мога да те загубя.

— Ще се наложи.

— Ако хората в бяло ни открият отново… някой от тях. Или баща ми може да знае…

— Животът не е мой, за да го отнемам. Цялото ми съществуване е проява на егоизъм. Всички тези години постоянно ме убеждаваха, че върша правилното нещо, но дълбоко в сърцето си знаех, че не е истина. Но въпреки това правех, каквото ми казваха. Убивах за тях. Толкова много хора загинаха от моята ръка. Няма изкупление за греховете ми. Когато затворя очи, виждам лицата им. Чувам писъците им. Дори чудовищата — а много от тях бяха чудовища — не заслужават болката, която стоварих върху тях. Мисля, че ще приветствам смъртта и нейното мълчание. Всички те ще ме чакат от другата страна и аз ще трябва да отговарям пред тях, да се изправя пред тях, колкото и ужасяващо да звучи това, ако искам да постигна мир със съвестта си.

— Просто се инатиш, Стела. Ще намерим някой лош, някой, който си го заслужава… убиец, изнасилвач… някой, който не би се поколебал да убие нас или някой друг…

Стела сложи пръст върху устните ми.

— Няма да го правя повече, Джак. Не искам да говоря, не искам дори да мисля за това. — Тя се усмихна. Очите ѝ проблеснаха на лунната светлина. — Нека просто да се насладим, да изживеем този момент, времето заедно, колкото и да ни остава. Един миг може да се превърне в цяла вечност, ако му позволим.

Господи, колко е бледа.

— Обичам те, Стела Нетълтън — промълвих.

— И аз те обичам, Джон Едуард Тач. Моят Пип.

Придърпах я по-близо и я стиснах здраво в обятията си.

— Ще танцуваш ли с мен? — прошепна тя, заровила лице в рамото ми.

И затанцувахме.

Танцувахме на ръба на онази скала. Танцувахме под звуците на песента, която само ние чувахме.

Не бих могъл да кажа пет минути ли изминаха, или цял час; времето не съществуваше. Когато най-сетне тя прошепна, че трябва да вървим, успях само да кимна. Ако бях проговорил, щях да се разплача. Последвах я до колата, където тя се сви на седалката до моята с нейния екземпляр от „Големите надежди“.

Хобсън продължаваше да зяпа безизразно.

Оставихме река Каулиц зад нас.

Три часа и половина до Уидби.

Стела се унесе отново около час след като подминахме Лонгвю. Беше дръпнала седалката си назад, бе присвила колене към брадичката си. Тъмната ѝ коса почти закриваше лицето ѝ. Изглеждаше толкова малка, толкова уязвима. Не съм сигурен кога точно затрепери. Предполагам, че е било на около трийсет минути от целта ни, понеже я наблюдавах внимателно и не бях забелязал тремора дотогава.

Когато слънцето взе да се показва над хоризонта, съзрях тъмните петна от пот по дрехите ѝ. Смъкнах ръкава на ризата си, така че да покрие пръстите ми, и отметнах непокорните кичури сплъстена коса от лицето ѝ. Новородената слънчева светлина явно я дразнеше. Тя зарови лице в свивката на лакътя си и въздъхна тихо.

Слязохме от Магистрала 5 и потеглихме по 525 Север, който се преля в Скоростен път Мъкълтио, и следвахме знаците към Уидби и фериботния терминал Клинтън-Мъкълтио. Колите, напускащи острова тази понеделнишка сутрин, бяха адски много, но обратният поток бе доста рехав. Помислих си, че сигурно следобед е обратното, когато в Сиатъл приключваше работният ден.

Стигнахме до малка будка, където платихме таксата и учтива жена на петдесетина години ни каза да следваме автомобила пред нас, докато стигне втория ред, и да спрем отпред. Следващият ферибот щял да пристигне след по-малко от пет минути.

— Колко време е пътуването?

— В зависимост от състоянието на водата, теченията и така нататък — 15-20 минути.

Зачудих се дали да събудя Стела, но прецених, че е по-добре да я оставя да се наспи. Нямах представа какво ни очаква на другия край.

Имаше още пет коли, само една от тях беше бяла. Стар пикап „Форд“ от средата на седемдесетте, зад волана му седеше възрастен мъж с тъмносиньо ватирано яке и шапка на „Ястребите“ от Сиатъл. Четеше вестник, а на арматурното му табло несигурно бе кацнала чашка кафе. Когато видя, че го наблюдавам, той се усмихна, кимна ми и продължи да чете.

Никога преди не бях пътувал с ферибот. Когато „Кититас“ пристигна, не можах да повярвам колко много коли се изсипаха от него. Нямах представа, че кораб може да бъде толкова огромен. Когато и последното возило изчезна по Скоростен път Мъкълтио към Сиатъл, редицата коли до нас бе приканена да се качи на борда. Мъж с оранжева жилетка ни подкани да ги следваме. Паркирахме на най-долното ниво. Когато няколко минути по-късно отплавахме, най-накрая си позволих да затворя очи и да оставя изтощението да ме погълне.