Създадена за любов

ГЛАВА ДЕВЕТА

„В страната на памука искам да се върна и спомените стари с обич да прегърна. Гледай, гледай, гледай, Диксиленд.“ Кендъл се засмя, довърши песента с необичайно насечения ритъм и закачливо дръпна косата на Чикола.

— Памук, Чикола. Слушай внимателно — памук. Можеш да го видиш през лятото. Простира се в далечината като безкрайно поле от облаци.

— Безкрайно поле — повтори сериозно Хаджо, по-големият с една година брат на Чикола, посочи небето и каза: — Облаци.

— Да. Чудесно. Хайде сега. „В страната на памука искам да се върна. Там, там, там, да живея там, на юг, там и да умра, в моя роден Диксиленд!“

Двете деца запяха заедно с нея. Кикотеха се и я поглеждаха с очакване всеки път, когато гласовете им потъваха във високата борова гора, ограждаща малкото сечище. Кендъл ги водеше там всеки следобед да играят и да учат. Не бяха далеч от лагера и често не само Аполка, но и другите жени довеждаха децата си да слушат странната бяла жена, която изглеждаше толкова щастлива сред тях.

Наистина беше щастлива. Необикновено доволна. Нямаше вести от външния свят, но й се струваше невъзможно нещата да вървят зле. Отдаваше се на мечти, безбрежни като памуковите поля. Щеше да бъде в безопасност навсякъде зад линията Мейсън-Диксън, щом веднъж отблъснеха янките. Щеше да получи развод на всяка цена и после…

Брент Маклейн.

Мечтите й бяха наивни и глупави, осъзнаваше тя в редките моменти, когато позволяваше на разума си да надделее. Беше прекарала една нощ с него. И един кратък час на борда на кораба му преди повече от година. Но оттогава постоянно мечтаеше за него и когато този блян се появи пред нея от плът и кръв, разумът й изневери. Мислеше непрекъснато за него. Беше влюбена.

Но какво изпитваше той? Знаеше, че е омъжена. Беше я потърсил само за да си отмъсти. После я увери, че никога няма да я изпрати обратно на съпруга й и обеща да се върне при нея. Но дали това не беше само израз на неговото благородство, независимо от думите му, че не е джентълмен? Или пък градеше планове за тяхното бъдеще? Той беше герой на Конфедерацията, притежаваше неотразима мъжественост и богат опит с жените. И кой знае? Нищо чудно във всяко пристанище да го чака по една годеница. А и съществуваха много по-подходящи партии от нея — даваше си сметка тя.

Очите й се замъглиха и тя стисна устни. Странно, сега това нямаше значение за нея. Беше омъжена, но пет пари не даваше за закона, който я обвързваше. Повече от всичко на света желаеше да бъде с Брент Маклейн. Щеше да се чувства щастлива навсякъде, ако той беше до нея.

— Кендъл.

Една ръчичка дръпна полата й. Тя видя разтревоженото лице на Чикола и осъзна, че гледа с празен поглед пред себе си. Усмихна се, седна на един широк дънер и взе детето в скута си.

— „Дикси“, моето момче, е написана от сина на един борец против робството. Южняците веднага я запели. Как ти се струва това?

Чикола сбърчи нос — нямаше представа за какво говори тя.

— Пей още — помоли я той.

— За днес стига, пиленца — твърдо отвърна тя. — Време е да се прибираме вкъщи. Стъмва се.

Двегодишният Чикола и тригодишният Хаджо кимнаха сериозно и при вида на техните замислени личица би се разсмяла, ако не бе бодването в долната част на гръбнака й, което задуши смеха. В гората зад нея имаше някой. Беше сигурна. Червената лисица бе удържал на обещанието си — беше я научил къде криволичат рекичките и какви звуци издават обитателите на тресавището. Вече умееше да чува не само с ушите, но и с цялото си тяло.

Не разбираше откъде идва страхът й. Намираха се съвсем близо до лагера. Семинолите бяха предпазливи и понякога мъжете се промъкваха между дърветата да проверят дали всичко е наред.

Необяснимият смразяващ страх премина в ужас още преди да чуе стъпките, разбудили гората, и присмехулния припев на „Джон Браун гние в гроба“.

Изплашена, Кендъл скочи с вик и хвана Чикола с едната си ръка, а с другата притисна Хаджо към себе си.

В тихия следобед сякаш мигом се изви вихрушка, настъпи суматоха. Гората бе залята от войници в сини униформи, които прииждаха на вълни между дърветата. А войникът с леденосините очи, войникът, който крачеше с яростна решителност към нея, бе човекът, когото тя не желаеше да срещне никога вече и горещо се бе молила на Бога за това.

Джон Мур.

Кендъл отново изпищя, дръпна двете деца и ужасена хукна с тях към лагера. Отчаяно се молеше да стигне там преди…

Преди Джон да я улови.

Тичаше сляпо, водена от инстинкта. Но напразно.

Лагерът на семинолите вече се беше превърнал в ад от ужасени писъци. Войници нахлуваха в колибите със затъкнати на пушките щикове и търсеха мъжете, останали в сечището, след като бойците бяха тръгнали на лов и разузнаване. Кендъл обгърна с очи лагера.

Червената лисица! Трябваше да го открие. Да намери пристан в неговата сила. Но той не бе в лагера! Пък и да бе тук, какво би могъл да стори, освен да умре храбро?

— Кендъл! Кендъл Мур!

Викаше я Джими Ематла. Кендъл го съзря и се затича към него. Чакаше нея и децата, за да ги отведе в гората и да ги скрие в тресавището.

— Джими! — неистово извика тя с вяра в смелостта и чувството за дълг на гордия боец. Тъмните му очи, вперени в нея, я насърчаваха да бърза и да избяга със синовете на неговия вожд.

— Не!

Тя спря ужасена. Един щик разпори корема на Джими Ематла и той се свлече на земята. Сълзи изпълниха очите й. Дори не видя лицето на северняка, нападнал индианеца. Синя мъгла се спусна, а после червената кръв изпълни полезрението й.

Тревожен писък я накара да се обърне към колибата на Червената лисица. Аполка я бе видяла и тичаше към нея и децата, по бузите й се стичаха сълзи, а красивите й черти бяха изкривени от страх.

В следващия миг се случи нещо ужасно, което щеше да се запечата завинаги в паметта на Кендъл. Аполка тичаше, без да вижда нищо около себе си. Млад войник, който отстъпваше от боя с един индианец, не забеляза, че тя е само изплашена жена опитваща се да стигне до децата си.

Обърна се. Щикът му се вряза в индианката. Очите на младата жена за миг срещнаха погледа на Кендъл. Разширени от разкъсващата болка, те сякаш умоляваха. Аполка отвори уста, но от гърлото й не излезе звук. Очите й проблеснаха и ослепителното тъмнокафяво сияние на любовта и смеха изчезна завинаги от тях. Тя се свлече в краката на войника.

Кендъл извика, притисна момчетата към себе си и ги повали на земята, за да ги предпази от страшната гледка. А край тях продължаваха да се носят бойни викове, ридания и викове на ужас. Тежки стъпки разтърсваха земята, военни команди раздираха въздуха.

Когато Кендъл вдигна очи, пред погледа й се разкри ужасяваща картина. Жени и деца бягаха към гората. Някои успяха да избягат, други бяха посечени. Какво ли можеха да сторят сами срещу белите завоеватели? Повечето мъже не се бяха върнали от лов и войниците бяха нападнали коварно лагера, в който имаше само беззащитни старци, жени и деца.

Кендъл отново нададе вик, този път от болка. Груби пръсти сграбчиха косата й и я изправиха на крака. Извиха главата й и тя срещна студените, злобни очи на съпруга си.

Той беше висок, с широки рамене, тъмна коса и се перчеше с ниско подстриган мустак. Би могъл да мине за красив, ако не бяха жестокият израз на изпитото му лице и студът в очите. В тях нямаше капка милост. Нищо човешко не трепна в твърдия поглед, който отправи към Кендъл. Изразът му си остана непроменен и той усука още по-здраво косата й около пръстите си, за да й причини болка.

— Пусни хлапетата — заповяда той грубо.

Кендъл видя пушката, която той стискаше в свободната си ръка, — от върха на щика капеше кръв и се сливаше с умиращия залез.

Въпреки болката, тя се опита да спре клането и извика като обезумяла:

— Спри! Джон! Моля те! Умолявам те! Това не е война, това е убийство!

— Пускай тия индиански копелета!

Писъците и борбата край тях продължаваха. Дали имаше някой познат измежду войниците? Кендъл отчаяно се огледа. Търсеше човек благороден и справедлив. Съществуваха и такива янки, в това бе убедена — неведнъж ги беше срещала във Форт Тейлър.

Но тук нямаше такива. Екипажът на Джон явно бе грижливо подбран. Вероятно бяха предпочетени войници, участвали във войните със семинолите, войници, които мразеха индианците.

— Хайде, Кендъл. Или ще им видя сметката пред теб.

Не можеше да помръдне главата си. Той я държеше здраво за косата. Напрягаше се да си спомни думите на мускоги, които й трябваха в момента, и извика на момчетата, като ги оттласна от себе си:

— Бягайте! Бягайте, малки лисичета. Скрийте се в гората и стойте там, докато дойде баща ви.

Те не помръднаха. Изплашени, стискаха полата й. Бяха прекалено малки, за да разберат какво става.

— Тръгвайте! — изкрещя Кендъл и ги забута с все сила. Най-после момчетата се откъснаха от нея.

Джон не каза нищо повече. Тънките му устни се свиха още повече и изчезнаха под модния мустак. Извъртя я и я блъсна в ръцете на един млад войник, юноша на не повече от осемнайсет години, с болезнен израз на лицето.

— Отведи я в лодката — заповяда той.

Младежът кимна безизразно. Очевидно не бе очаквал от войната такова клане, но беше твърде зашеметен, за да направи нещо друго, освен да се подчинява на заповедите. Той хвана Кендъл здраво и я повлече към реката. Тя успя да се обърне назад.

От гърлото й се надигна вик. Затисна устата си с опакото на дланта и зъбите й се впиха в собствената плът. Но не усети болка.

Чикола я бе послушал. Виждаше го — малките му тъмни крачета го носеха далеч от ужаса в лагера. Вече наближаваше редицата от кипариси в края на сечището. След миг гората щеше да го погълне.

Но Хаджо се бе изплашил и побягнал към топлината и сигурността, която от малък познаваше. Отчаяно се притискаше към безжизненото тяло на майка си. Един отстъпващ войник се спъна в детето и инстинктивно се обърна да си отмъсти. Вцепенена от безсилен ужас, Кендъл видя как войникът удря с пушката си момчето по главата. То падна върху майка си.

Кендъл изпищя истерично. Яростта й даде сила и тя успя да се освободи от ръцете на смаяния войник, който я държеше.

— Спрете! — изкрещя тя и се спусна обратно. — Спрете! Убийци! Кървави убийци! Спрете, спрете!

Без да я е грижа какво върши, тя се нахвърли срещу първия войник в синьо, изпречил се пред нея. Той обърна глава, изразът на лицето му беше гневен, но не и жесток. Това бе простодушно лице на мъж на средна възраст, с бръчки, обзет от треската на боя. Кендъл се вгледа в него с широко отворени очи, изпълнени със сълзи, и безумието изчезна от лицето на мъжа. Той огледа касапницата наоколо, после погледът му се върна върху красивата жена.

— О, господи — промълви той.

Кендъл едва осъзна това, което последва. Джон Мур се приближи зад нея и грубо я сграбчи за раменете. А откъм реката кънтяха тежки стъпки.

Силен вик огласи мрачно притихналото сечище:

— Какво, по дяволите, става тук?

Смътно, отначало съвсем смътно, Кендъл разпозна гласа.

Травис.

Видя го — красив във военната си униформа, той крачеше към средата на кръга от безмълвни войници. Двайсетина мъже от ротата му спряха зад него и зачакаха, неловко смълчани пред сцената на боя, който не беше битка, а жестоко клане.

Невярващ на очите си и отвратен, Травис закрачи нервно, вперил поглед в труповете на жени, деца и старци. Сред мъртвите имаше неколцина мъже, оставени от Червената лисица да пазят лагера в тресавището, което досега не познаваше нищо друго освен мир и тишина.

Травис продължаваше да крачи, все още без да осъзнава картината. Накрая погледна с дива ярост войниците.

— Какво се е случило тук? Дяволите да ви вземат, ние не сме във война с индианците! Бием се срещу Конфедералните щати, а не срещу шепа деца.

— Какво ти става, Травис?

Ядният въпрос дойде от устата на Джон, пръстите му се впиха в раменете на Кендъл.

— Убихме няколко дивака. Малките зверчета също са опасни. Като пораснат, ще нападат белите.

Лицето на Травис се зачерви от гняв, после побеля.

— Аз съм по-старши, Джон. Заповедта беше да се пазарим за Кендъл и да предупредим вожда да не помага на южняците.

— Лейтенант Мур е прав, капитане — обади се ленив глас откъм войниците на Джон. — Какво лошо има в това, че сме убили няколко дивака? Преди двайсет години ни беше заповядано да ги унищожим до крак, стига да можем.

Травис помълча за миг, после продължи рязко:

— Един месец допълнителен наряд, редник. За неподчинение. И за да ви е ясно отсега нататък, ще ви обясня какво лошо има в убийството на индианците. Ние сме военнослужещи от флотата на Съединените щати. Непосредствената ни задача е да запазим Съюза. Заповядано ни е да се бием, не да извършваме убийства. Ние сме представители на народа. Народ от богобоязливи и миролюбиви хора. Воюваме за чест. А в клането на жени и деца няма чест!

Травис внезапно се извърна към Джон, тревогата и яростта му бяха толкова силни, че почти не трепна, като видя Кендъл.

— По дяволите, как позволихте да се случи това, лейтенант Мур?

Джон изсъска през зъби:

— Гадните диваци отвлякоха жена ми, капитане. Заповядано ни беше да дойдем и…

— Да преговаряме, не да убиваме!

Джон замълча. Кендъл усети гнева му.

— Ти си гледай твоята война, Травис. Аз ще си гледам моята.

Напрежението между двамата мъже сгъсти въздуха. Наоколо цареше мъртва тишина — никакъв полъх на вятъра, никакво шумолене в дърветата. Птиците мълчаха, дори щурците бяха спрели своята песен.

После се чу тих звук — бръмченето на мухите, които кацаха върху кръвта на мъртвите. Може би дразнещото жужене на насекомите, или пък внезапното осъзнаване, че са заобиколени от хората си, накара Травис и Джон да млъкнат, разбраха, че сега не е нито време, нито място за лични свади, които превръщаха приятелството им във вражда.

Погледът на Травис се премести върху Кендъл. Очите му бяха пълни с мъка, молеха за прошка и тя разбра — Травис бе дошъл само защото е вярвал, че индианците я държат в плен. Но вече знаеше, че тя предпочита да бъде пленница на семинолите, отколкото робиня на Джон Мур.

Травис се обърна към мъжете:

— Връщайте се в лодките. Веднага.

Заповедта му бе последвана от тътрене на крака. Кендъл. Джон и Травис останаха сами сред сечището, заобиколени само от мъртвите.

— Е, освободихме жена ти, Джон — рече Травис с лек укор. — Не изглежда да са я измъчвали жестоко.

— Така ли? — попита Джон. — Сигурно. Най-вероятно се е подмазвала на червенокожите като разгонена кучка.

— По дяволите, Джон — прекъсна го Травис, смутен от присъствието на Кендъл.

— Защо я защитаваш, Травис? И двамата знаем по какво си пада жена ми. Но май напразно се тревожа за проклетите диваци… Ти тръгна след Кендъл с такова нетърпение, защото може би зад гърба ми двамата с нея сте били нещо повече от приятели?

Травис застина. Лицето му пребледня от гняв, в очите му пламна огън. Стисна юмруци.

— Няма да те извикам на дуел, Джон. Защото съм ти приятел. Все още. Но като твой приятел те предупреждавам. Ако продължаваш така, няма да остане човек на този свят, към когото да се обърнеш. И ако нараниш Кендъл по някакъв…

— Кендъл е моя съпруга, Травис, и ще правя с нея каквото сметна за необходимо! — Джон избухна в нов пристъп на гняв. — Нямаш право да се бъркаш в семейството ми. Дори президентът Линкълн няма право да се бърка, нито пък проклетият адмирал Фарагът!

Травис отново застина, сякаш ударен от гръм.

— Когато тази война свърши, Джон…

— Не смяташ ли, че трябва да изчезваме оттук? — прекъсна го студено Джон. — Може да попаднем в засада на индианците и ако един от тези диваци опре нож в гърлото ти, няма да мрънкаш повече заради малко пролята кръв. Самият ти водиш хора, чийто живот зависи от теб.

Травис изруга тихо и се обърна.

Кендъл бе слушала спора им с напрежение. Сега затвори очи, искаше й се по този начин да изтрие ужаса край себе си. Но никога нищо нямаше да го заличи. Опита се да се отскубне от ръцете на мъжа си, но ноктите му се бяха впили безмилостно в рамото й.

— О, не, любов моя сладка — изсъска Джон и я сграбчи за врата. — Време е да се връщаме вкъщи и да празнуваме. Един любящ съпруг спасява жена си от варварството на червенокожите.

Ръката му бавно полази по врата й и заплашително го стисна, а очите му през цялото време оставаха безизразни и каменно-студени. Тя отвърна на погледа му хладнокръвно. Той не можеше да я нарани. Физическата болка нямаше да заглуши вината и агонията на сърцето й.

— Възнамерявам да се покажа като невероятно благороден човек, любов моя. Смятам да те приема с обич, без да обръщам внимание на това, че си омърсена и опозорена от индианците. Но искам да ми разкажеш всичко. Да, искам да знам защо изглеждаш толкова добре, мисис Мур.

Изведнъж я обзе отчаяние. Представи си Червената лисица — как той се завръща от лов и открива жена си и детето си убити. Заради нея. Предпочиташе да бе умряла заедно с всички.

— Джон — тихо продума тя, — по-добре ме убий! Иначе един ден аз ще го направя.

Той стисна още по-здраво устни. Пусна врата й и я удари по брадичката с опакото на дланта си.

— Опитай, кучко — чу го тя да съска.

Пред очите й притъмня. Не усети как съпругът й я сграбчи грубо и я понесе на рамо като чувал.

Опита се да полежи спокойно и започна да брои чеповете по дъсчения таван над главата си.

Отчаяно се мъчеше да заспи. Имаше малка надежда Джон да остане до късно вечерта на военния съвет и като се прибере да не я безпокои, ако е заспала.

Все още не бе имал възможност да се изправи срещу нея. Тя се свести чак когато малките лодки, с които войниците бяха навлезли в тресавището, пристигаха в някакъв залив. След като се качиха на една от двете шхуни, закотвени в залива. Джон Мур бе принуден да се посвети изцяло на управлението на кораба. Поройни дъждове и бурни ветрове се изсипаха яростно върху тях.

Два дни им бяха необходими, за да стигнат до Кий Уест. През това време Кендъл почти не видя Джон. Бяха я изолирали в малка каюта и само един млад мичман идваше да й донесе храна и да я попита как се чувства. Изглежда мислеше, че са я спасили от някакво страшно изпитание. Кендъл нямаше сили да му обясни, че не е така. Прекара пътуването, редувайки вцепенението с плач. Когато успяваше да заспи, чуваше писъците, когато затвореше очи, виждаше Аполка в мига, преди да умре. В неспокойния й сън отново и отново Хаджо тичаше към мъртвото тяло на майка си и умираше върху гърдите й.

Господи, колко бе благодарна на бурите, които размътваха морето! Молеше се корабът да потъне, да се разбие в коварните скали край брега на Флорида. Сега вече страхът не можеше да я завладее. Не я интересуваше какво прави Джон с нея. Радваше се на заблудата му, че дивите червенокожи мъже са получили от нея това, което той не бе способен да получи никога.

Мечтите й бяха умрели завинаги така, както индианците в лагера. Сякаш връзката между душата и тялото й бе разкъсана.

Щом пристигнаха във Форт Тейлър, веднага я повикаха при капитан Бренън. Тя с горчивина му разказа истината — че индианците не са я заплашвали с нищо и че малките деца и жените са били жестоко избити. Чак после разбра, че причината да я разпитват няма нищо общо с индианците. И тя не каза нищо повече, разтревожена за Брент и екипажа му.

Това се бе случило преди часове. Капитан Бренън прояви загриженост за нея и се съгласи с Джон, че сигурно има треска и бълнува, щом го моли да й помогне да избяга от съпруга си. Бренън беше добър човек. Каза й, че се тревожи за нея, потупа я по рамото и се опита да я успокои:

— Хайде, хайде, мисис Мур. Преживяхте такъв ужас. Бяхте отвлечена и принудена да живеете сред диваци. Станахте свидетел на кръвопролитие, след като прекарахте толкова време сред тези… хора. Трябва да разберете колко трудно е за един човек да приеме всичко това. — Той погледна към Джон и Кендъл едва се сдържа да не се изсмее. Всички вярваха, че е била изнасилена от „диваците“ и че горкият Джон се владее отлично — обожава жена си и се държи тъй, сякаш случилото се няма никакво значение.

Бренън дори приписа жестокостта му на покровителственото отношение на Джон към нея. Да, щяха да го смъмрят. Но нямаше да го накажат. Нападението срещу индианците бе наречено „непростимо, но разбираемо“.

И Кендъл с горчивина трябваше да признае пред себе си, че много южняци биха постъпили по същия начин. Войните със семинолите все още бяха твърде живи в паметта на всички бели и само неколцина бяха способни да разберат какво всъщност се бе случило. Малцина познаваха и ценяха индианския закон на честта.

Кендъл не успя да преброи чеповете в дъските. Странните тъмни кръгове се превръщаха в съзнанието й в човешки лица. Първо се появяваше лицето на Червената лисица. Как се завръща и открива, че вече няма народ, дом, жена и деца.

После на негово място идваше лицето на Брент Маклейн. Все още беше жива и изпитваше болка. Той я бе направил уязвима, защото чрез него разбра, че съществува човек, който иска да я прегръща, да се грижи нежно за нея и да я обича…

Дори ако думите оставаха неизречени.

Никога вече нямаше да го види. Беше заключена в каютата. И пред вратата й крачеше стража — стъпките му отекваха равномерно като цъкане на часовник.

Изведнъж тя застина и стисна здраво клепачи. Беше чула стъпки, различни от стъпките на часовия. Стъпки, резки и твърди.

Джон.

Обърна се в леглото, сви се на кълбо и зарови лице във възглавницата. Опита се да диша бавно и равномерно, но настръхна като котка, щом чу скърцането на вратата.

Тя усети, че той спира до вратата. Миг след това стъпките му събудиха стаята и той започна да съблича парадната униформа. Тя отвори очи и впери поглед в него. И двамата знаеха, че не спи.

— Така… — започна той тихо. — Значи се сприятели с индианците, които те отвлякоха?

В гласа му се долавяха странни нотки. Тя предпазливо се обърна по гръб, без да го изпуска от очи. Беше очаквала необуздан гняв, но сега в позата и гласа му имаше нещо още по-заплашително, отколкото ако се бе втурнал към нея.

— Да — отвърна тя студено. — „Диваците“, които избихте бяха много почтени хора.

— Навярно и мъжете?

— Да.

— Разбирам — кимна той, сякаш водеха приятен разговор, и седна на леглото до нея. — Кажи ми, Кендъл — промърмори Джон и прокара студени пръсти от скулите до гърдите й, което я накара да потръпне от отвращение. — Кажи ми — повтори той и се усмихна на реакцията й, — как беше? Така ли се отдръпваше, когато диваците те докосваха? Или ги посрещаше с радост? Имаше ли някой, с когото предпочиташе да спиш? Много ще ми е интересно да науча обичаите им. Разбрах, че групата, която ви е нападнала, се е състояла от шестима или седмина мъже. Всички ли минаха през теб, сладка женичке? Или ти от самото начало успя да разбереш кой е водачът и да го омагьосаш?

Щеше да постъпи глупаво, но не можеше да се въздържи. Усмихна му се, в очите й заблестя дълбока омраза.

— О, не, Джон. Не си избрах един индианец. Любех се с всички. Всяка нощ обикалях от колиба на колиба и от самото начало ми хареса…

Думите й бяха прекъснати от собствения й вик, защото ръката му стисна злобно брадичката й. Тя се опита да се изправи, но той стисна за китките й.

— Лъжкиня! — произнесе спокойно.

— Не разбирам за какво говориш!

— Изобщо не си докоснала индианец.

Страшно предчувствие загложди стомаха й, но тя не откъсна поглед от него и гласът й не трепна.

— Разбира се, че лъжа. Презирам те, Джон Мур. Бих казала каквото и да е. Имаше само един индианец…

Отново изречението й бе прекъснато от вик на изненада и болка — той бе извил китките й толкова силно, че тя помисли, че ще се счупят.

— Лъжкиня — повтори той тихо. — Много добре знаеш за какво говоря.

— Не…

— Не те е докосвал индианец, добре знаеш. Капитан Бренън ме уведоми за последните сведения. Южняците доставяли оръжие по цялото крайбрежие на южна Флорида. Някакви семиноли малко по на север от твоето тресавище, край езерото Окичоби, отглеждали добитък, който после мистериозно се озовавал в Джорджия и Луизиана. Знаеш ли как е ставало това, Кендъл? Със сигурност знаеш. Защото вождът на племето, което току-що унищожихме, е един дивак, наречен Червената лисица. А той бил скъп приятел на Брент Маклейн.

Кендъл се опита да не издаде чувствата си дори с трепване на мигли.

— Ти си се побъркал…

— Не съм. Но ти ще умреш, ако той се приближи някога до теб. Той вече е мъртъв, Кендъл. Набелязан. Ще го намеря. И ще ти го донеса на тепсия.

Тя усети как кръвта се отдръпва от лицето й, но му отвърна с хладнокръвен шепот:

— Не, Джон, грешиш. Ти си мъртвият. Когато той разбере какво си направил, в целия свят няма да има място, където да се скриеш.

— Това ще ти хареса, нали, Кендъл? — Той говореше така спокойно, че опасенията й бързо се превърнаха в трескав ужас. — Винаги си искала да умра.

— Не, отново грешиш. Не исках да се омъжвам за теб, но не те мразех…

— Докато разбра, че си имаш работа с половин съпруг?

— Не, докато разбрах, че твоята жестокост е болестта, която никога няма дори да се опиташ да излекуваш.

Той отново се усмихна с мраз в очите.

— Радвай се, Кендъл. Има шанс да победя болестта. Пристигна нов лекар, специалист по тези болести. Даде ми лекарства — експериментирал е с тях години наред и е постигнал зашеметяващи резултати. Смята, че има шанс да възвърна здравето си за по-малко от месец, с твоята помощ и съдействие, разбира се.

Кендъл поклати глава.

— Късно е, Джон. Не бих могла да те докосна след това което се случи. Когато те погледна, виждам само кръвта на невинните, кръвта на децата…

Той се изсмя и смехът му я разтърси.

— О, ще ме докоснеш, и още как. И то съвсем скоро. Ти си ми съпруга, или забрави?

Той пусна китките й, още веднъж се усмихна студено, изправи се и разкопча колана си. Кендъл го наблюдаваше. Отново усети как кръвта й се отдръпва, сякаш засмукана от тиня.

Той я погледна.

— Не тази вечер, любов моя. Рано е още. Тази вечер ще ти изнеса урок.

Тя добре разбра какво означават думите му. Знаеше, че само ще усили гнева му, но въпреки това каза с ледена ярост:

— Ще постъпиш глупаво, ако ме биеш, Джон. Какво ще си помислят приятелите ти?

— Абсолютно нищо, мадам. Тук няма човек, който да не убие жена си затова, че е приютила южняк между краката си.

Кендъл го погледна и бавно вдигна брадичка.

— Ти си болен, Джон. Наистина си болен. Но знаеш ли? Не можеш вече да ме нараниш. Затова си така обезумял, нали? Защото го знаеш!

Тя въздъхна и се опита да го отблъсне. Замаха с ръце и задраска с нокти, когато той я сграбчи за раменете и я обърна по корем.

Но скоро разбра, че въпреки всичко е уязвима за болката. Извика, щом ремъкът изплющя по плътта й. Когато той стигна до десетия удар, тя почти бе изгубила съзнание.

Сякаш отдалеч дочу доволното му пъшкане. Той пропълзя в леглото до нея.

— Уверявам те, любима, че когато му дойде времето, ще ме докоснеш. И ще ми дадеш повече, отколкото си дала на южняка.

— Никога!

Знаеше, че не я бе чул. Беше се обърнала с гръб към него и пресъхналите й устни едва отрониха думата.

Но никога в живота си не бе изричала нещо, в което да е така убедена.

Можеше да прави каквото си поиска с нея, но никога нямаше да получи нищо. Можеше да я насини от бой, да чупи костите й една по една.

Тя пак щеше да победи. Щеше да го превъзхожда.

Защото той никога нямаше да има това, което тя щедро даваше на Брент — своята любов.

Но увереността в победата сега бе малка утеха. Как ли щеше да успее да избяга отново?