Създадена за любов

ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ВТОРА

Пролетта на 1865

Кендъл прекарваше колкото е възможно повече време в заливчето.

Знаеше, че останалите я съжаляват и я смятат за глупачка, задето продължава да чака.

Но животът без надежда би бил твърде мрачен, за да го понесе. Месеците се нижеха един след друг и тя знаеше, че вероятността Брент да е жив става все по-малка. Но в сърцето си не спираше да вярва, че той е непобедим.

И че ще се върне при нея.

Опитваше се да се държи разумно. Работеше заедно с Ейми в градината, шиеше и кърпеше. Пое голяма част от домакинската работа. Усещаше, че Ейми се тревожи за нея. Колкото и да обичаше Брент, Ейми смяташе, че той е мъртъв и че за Кендъл не е добре да живее с надежди и да се държи за миналото. Лоли нямаше мнение по въпроса. Тя прекарваше времето си в чистене на колибата, която Хари й бе дал, и в опити да я направи удобна за себе си и детето.

Само Червената лисица я разбираше. Кендъл знаеше, че понякога той идва в заливчето и я наблюдава, а после безшумно изчезва. Беше трогната от неговата грижовност и благодарна за това, че я разбира. От време на време я канеше в Евърглейдс и тя винаги отиваше. Радваше се, че той не се опитва да я поучава и да й налага мнението си. Нито я спираше да прекарва дните си в усамотение. Червената лисица обичаше Брент като свой роден брат и когато беше с него, Кендъл се чувстваше близо до капитана. От онази вечер на борда на „Джени Лин“ те не се бяха докоснали никога повече, но приятелството, което ги свързваше си остана.

Независимо какво казваха хората, тя щеше да чака.

С ръце на коленете, подпряла брадичка върху тях, тя седеше и замислено гледаше морето. Април беше хубав месец. Приятен ветрец се носеше край нея, а яркото слънце блестеше във водата. Постоянният ритъм на прибоя сякаш приспиваше болката в сърцето й. Тя затвори очи и се заслуша в музиката около себе си — в непрестанния прилив и отлив на водата, шумоленето на палмовите листа и плясъка на птичи крила.

Изведнъж долови нещо. Не го чу, само усети движение. Усмихна се и отвори очи, погледна пак към морето.

— Червена лисицо, не е нужно да ме следиш. Познаваш ме добре и знаеш, че няма да се хвърля в морето, за да се удавя.

Отговор нямаше. Тя усети, че гърбът й настръхва. Бавно извърна глава и сърцето й сякаш спря, после заби лудо.

Би трябвало да е смаяна, но не беше. Винаги бе вярвала, той е жив… и че ще се върне при нея. Тук. В заливчето. Той беше тук. В окъсаната сива куртка със златните нашивки. Жив. Както винаги — с широки рамене и загоряла кожа. Очите му димяха, гледаше я, без да продума. Болката и копнежът в замечтаната сивота на очите му бяха по-красноречиви от всякакви думи.

— Брент… — прошепна тя и се изправи, но продължи да го гледа, сякаш да се увери, че наистина е там. После осъзна, че тича към него, разтворила обятия, че го прегръща, целува го и плаче от щастие.

Дълго останаха притиснати един към друг. Кендъл имаше чувството, че едва сега животът започва да тече. Брент беше топла плът и кръв, в него се събираше всичката сила на света. Тя усещаше как нежният пролетен ветрец шуми около тях, усещаше топлината на слънцето и приспивната песен на разбиващите се в брега вълни. Дълго, много дълго не продумаха, стояха прегърнати, наслаждавайки се на нежното докосване и обичта си.

Най-сетне тя се отдръпна, избърса сълзите от бузите си и предизвикателно го попита:

— Къде беше? Защо не ми писа? Почти обезумях след битката в гората…

— Изпратих ти съобщение — отвърна той. Изучаваше лицето й и докосваше кичурите коса, паднали над челото и. — Но изглежда всички телеграфни връзки се били прекъснати.

— Какво се случи с теб? Къде беше досега?

Той отново я прегърна.

— Пострадах в пожара. Лежал съм там дни наред. В ужасна треска. Една жена ме намерила и ме прибрала у дома си. По-късно ми разказа, че дълго съм бил в безсъзнание. Бил съм толкова слаб, че не съм могъл да правя нищо друго, освен да шептя несвързани думи. До август не можех да стана от леглото. Чак през ноември успях да се върна в Ричмънд. Първото нещо, което направих, бе да ти изпратя съобщение. Чарли преди малко ми каза, че изобщо не си го получила.

Кендъл зарови лице в топлата плът на гърдите му.

— Това вече няма значение… Важното е, че си тук. През цялото време знаех, че ще дойдеш, Брент…

Гласът й замлъкна, защото усети, че той настръхва. Отдръпна се и срещна погледа му със страх и объркване.

— Какво има, Брент?

— Кендъл, ние все още сме във война.

За миг тя остана загледана в него с невярващи очи, после се отскубна от ръцете му и отстъпи назад.

— Не! Няма да си тръгнеш отново! Брент, войната свърши! Тук не получаваме много вести и дори тези, които стигат до нас, вече са остарели. Но даже един глупак би разбрал, че всичко е свършено. Шърман опустоши Джорджия! Атланта е опожарена. Кълъмбия — също. Всичко е свършено! Войската на Ли е унищожена.

— Не ми говори за войската на Ли! — възкликна Брент. — Току-що идвам оттам. Те все още се бият. Кендъл, сега е по-важно от всякога доставките да стигат до тези мъже.

— Не! — изкрещя Кендъл. — Няма да те пусна! Освен това нямаш кораб, с който да тръгнеш? Чарли Отплава с „Джени Лин“ към Бахамските острови.

— Дойдох тук на борда на „Гордостта на Юга“ — тихо изрече той.

Кендъл го гледаше и не можеше да повярва. Корабът, който тя бе намерила, — нейният кораб! — щеше да го отнесе далеч от нея.

— Не! — отново изкрещя тя, втурна се към него и се нахвърли с юмруци срещу гърдите му. — Не! Конфедерацията няма да ми отнеме нищо повече! Няма да тръгнеш! Няма!

Той улови ръцете й и ги изви зад кръста, притисна женствените й извивки към себе си, но тя продължаваше да се бори като подивяла.

— Кендъл, аз се върнах, за да бъда с жената, която обичам, а не да слушам пискливите заповеди на някаква харпия!

— Така ли? Че ти вече четири години ми заповядваш! — побесня Кендъл, почти изгубила разсъдък от ярост. Чашата беше преляла. Толкова пъти й го отнемаха. Не можеше да понесе това още веднъж. Имаше чувството, че ще се разпадне на хиляди парченца. — Не, не! Не! — пищеше тя, гневът й бе толкова силен, че успя да се отскубне от ръцете му и отново го заудря с юмруци.

— Кендъл! Престани! — извика той. Хвърли се срещу нея, хвана китките й, улови с крак глезена й и я тя падна в пясъка, останала без дъх. Той легна върху нея, притисна ръцете й нагоре и се опита да спре съпротивата й с тежестта на тялото си.

— Кендъл, ако не се подчиня на заповедите, ще бъда обвинен в дезертьорство. А ако не спечелим войната, няма да имаме нищо. Доколкото знам, Джон Мур все още е жив. Ако янките победят, ще е почти невъзможно да получиш развод. Кендъл, чуй ме — нашата съдба зависи от съдбата на Конфедерацията.

— Не ме интересува дали някога ще получа развод! — извика Кендъл. — Няма да имам никаква полза от него, ако ти си мъртъв. Брент, моля те! Можем да отплаваме нанякъде. Да избягаме в Англия или на Бахамските острови.

— Кендъл, никой от нас не може да отплава и ти много добре го знаеш.

— Нищо подобно не знам! — В очите й бликнаха сълзи и за да ги скрие, тя започна да се дърпа яростно от него, като се опитваше да го отхвърли настрана или да му избяга. Успя само да скъса двете горни копчета на роклята си и да разкрие пред погледа му възвишенията от слонова кост. Усети как пулсът му се ускори и тялото му настръхна. Видя познатите тлеещи пламъци в очите му. Само преди мигове беше извън себе си от щастие. Бе готова да разкъса дрехите си и да посрещне докосването му. Не беше забравила силата на тяхната страст. Желанията, копнежите, които през цялото това време лежаха приспани в нея, се надигнаха за нов живот още като го видя. Дори сега знаеше, че тялото й ще издаде решението й да наложи своята воля върху него.

Тя си пое рязко въздух.

— Брент, да не си посмял…

Той не само посмя. Устата му се нахвърли с ненаситен глад върху нейната и ловко се справи с протестите и съпротивата й. Със силата на бурен вятър той преодоля всички прегради по пътя си. Езикът му търсеше сладкия нектар на устните й, гмуркаше се и дълбаеше, с грубост изискваше отговор.

Тя се отбраняваше, докато имаше сили, докато дъхът й секна и развилнялата се буря отнесе разума й. Нейните собствени желания бяха твърде силни, за да ги отхвърли, пламъците в нея се издигнаха и се сляха с неговия огън и тя, огорчена от откритието, че не може да му откаже нищо, отвърна на целувката му с гневна страст.

Усети как ръката му потъна в разреза на роклята й. Дланта му погали гърдите й, кожата, която одраска зърното, беше грапава и дразнеща. Лавата в нея се надигна и тя се разтрепери, ядосана, но откликваща на докосванията му. Сведе мигли, когато Брент я повдигна, за да свали роклята, която му пречеше. Треперещите му пръсти бяха груби и непохватни. После Кендъл усети пясъка под голия си гръб, а той издърпа гащетата й. Тя чу как той се задъхва при гледката. Времето и животът в залива й се бяха отразили добре. Гърдите и бедрата й си бяха възвърнали пищните извивки, а талията й все още можеше да се обгърне с длани.

Кендъл отвори очи, когато той започна да съблича дрехите си. Но щом застана гол над нея, тя веднага ги затвори, защото й се зави свят. Беше строен и жилав като пантера, със стегната фигура и широки рамене. Мъжествеността му бе жива и твърда като безмилостния му стоманеносив поглед.

Обичаше го, обожаваше го, имаше нужда от него и го желаеше… Завинаги. Ако той умреше, животът й нямаше да има смисъл. Тя вече бе разбрала това през дългите месеци на чакане.

— Не! — внезапно извика тя и скочи.

— Какво по дяволите… — започна той и протегна ръка към нея, но тя бе по-бърза. Втурна се гола към храстите.

— Кендъл! — изкрещя той гневно. Не можеше да повярва на очите си.

Тя побягна между палмите. Но той я настигна. Хвана дългата й коса и я дръпна. После я обърна към себе си и я притисна към голите си гърди.

— Кендъл!

Тя риташе с крака и махаше с юмруци срещу него, тласкана от горчивина и безумие. Но ръцете му се сключиха около нея и двамата паднаха върху купчина уханни листа. Тя отметна глава и не пожела да го погледне.

— Няма да ти позволя да умреш. Няма…

— Кендъл, няма да умра!

— Не, Брент, моля те! Толкова усилия положих, за да се науча да живея без теб. Сега ти си тук, но пак ще тръгнеш. О, Господи, не мога да понеса отново да те загубя. Не мога!

Но изведнъж Кендъл разбра, че не може повече да се съпротивлява. Ръцете й обгърнаха шията му и тя потърси устните му с огнена страст. Пръстите й се вплетоха в косата му, тя избегна устните му, за да притисне уста до рамото му и да се сгуши до него. Беше го излъгала — не се бе научила да живее без него. И сега го желаеше, а слънцето и листата галеха голите им тела. Желаеше го винаги, навсякъде и щеше да го прегръща, докато можеше.

— Брент…

— Кендъл, о, господи, Кендъл. Обичам те. Обичам те. Мечтаех за теб ден и нощ, живеех само, за да те докосна отново, да те прегърна, да те любя.

Тя усети как коленете му разделят бедрата й с уверено и ловко движение, как ръцете му я повдигат, за да посрещне внимателният му тласък. И тя изкрещя от желание, а слънцето сякаш щеше да избухне в нея и да я издигне във висините на небето, в красотата на бурята. Името му се смеси с горчивите сълзи, докато вълните на страстта ги поглъщаха в дълбините си. Долавяше всичко наоколо — пролетния въздух, милувката на листата под тях, топлината на слънчевите лъчи, възпламеняващи с блестящото си злато. Тя добре познаваше неговия мъжествен мирис, чудното докосване на кожата му, мускулестите бедра, грубия допир на брадата му, острите косъмчета по гърдите, уверения мощен живот, който я изпълваше, заплашваше да я разкъса, но завладяваше с красотата си. После почувства как тази красота вътре в нея се извисява като морска вълна и се разбива, изпълвайки я с течна лава, лава, на която тялото й отвърна с екстаз.

Светът бавно спря да се върти. Тя отново видя небето, земята и ложето от листа. Той легна до нея, пръстите му нежно погалиха бузата й, но тя ги отблъсна. Нуждаеше се от него отчаяно. Но той щеше да си тръгне.

— Остави ме — прошепна тя и закри очите си с ръка.

— Кендъл, моля те, дръж се разумно.

— Аз се държа разумно! — Тя скочи и той се изправи след нея. Но още преди да я докосне, тя поклати глава. — Няма да избягам гола, не се бой. Ще си взема дрехите. И ще се държа разумно.

— По дяволите, Кендъл! Тръгвай! Но аз не съм казал, че си отивам веднага. Имам три дни.

— Не ме интересува, дори да имаш четири седмици!

— Най-добре се изкъпи в студената вода! — извика той след нея. — Никъде не можеш да избягаш. Довечера ще се разберем.

Кендъл намери дрехите си и бързо ги навлече. Хвърли поглед към сивите панталони, сивата куртка и високите черни ботуши.

Яростно сграбчи куртката и я хвърли в морето. Вълната я върна обратно и тя избухна в плач. Обърна се и се промъкна през гората, за да избегне пътечката и Брент. Не се върна в къщата на Ейми, а се скита безцелно часове наред. Искаше й се да мисли, но се чувстваше вцепенена.

Трябваше да му попречи да тръгне.

Отново и отново повтаряше думите в съзнанието си, докато бродеше. Когато се озова до устието на реката, седна на песъчливия кален бряг и се загледа във водата. „Гордостта на Юга“ беше закотвена в устието и Кендъл се питаше дали няма начин да потопи шхуната. Присви очи и се взря в нея, после нехайно погледна към залива след устието.

Внезапно сърцето й заби лудо в гърдите. На хоризонта видя кораб, който се носеше към тях. Над него се вееше знамето на Съюза.

Тя скочи на крака и яростно замига. Но корабът не изчезна от хоризонта. Вкаменена, за миг остана втренчена в него. После побягна колкото можеше по-бързо и задъхана стигна до къщата на Ейми.

Ейми спокойно работеше в градината. Тя погледна към Кендъл и в очите й заблестя щастие.

— Кендъл, не е ли прекрасно? Ти беше права за Брент! Но къде е той сега?

Кендъл замръзна на място.

— Не е ли тук?

— Не, отиде да те търси.

— О, господи! Ейми! Един федерален кораб се носи право към нас!

Ейми изпусна цветята, които държеше.

— О, Кендъл! Тръгвай веднага. С лодката нагоре по реката и в тресавището. Трябва да се скриеш!

— Не мога, поне докато не намеря Брент.

— Брент ще се оправи, ако не се тревожи за теб. Не искахме да ти казваме, но Хари чул, че съпругът ти се е върнал във Форт Тейлър. Може би той те търси. Трябва да се махнеш оттук бързо!

Кендъл усети, че й се завива свят. Светлината на деня изчезна.

— Джон…

Ейми я побутна.

— Тръгвай, Кендъл!

— Чакай! Трябва да взема Лоли и детето. Един бог знае какво може да им направи заради мен.

— Отивай в лодката, Кендъл. Аз ще ги доведа. Намери скривалище. Ти познаваш тресавището, нали? И не излизай оттам, докато някой от нас не дойде да те вземе.

— Но янките…

— Нищо лошо няма да ни направят, скъпа. Нямаме нищо, което да ни поискат. Бързо влез в къщата и вземи храна. После тичай в лодката. Аз ще доведа сестра ти.

Кендъл прехапа до кръв долната си устна. Не искаше да тръгва без Брент, но Ейми беше права. Ако той знаеше, че тя е в безопасност, имаше много по-малка вероятност да рискува живота си. Ейми вече тичаше към Лоли. Кендъл се втурна в къщата, бързо наля манерка вода и завърза в една кърпа хляб, плодове и пушено месо. През цялото време се молеше Брент да се появи, но той не дойде и тя разбра, че не може да го чака повече.

Затича се към реката и хвърли вързопчето в лодката. След миг видя през дърветата русата коса на сестра си. Лоли скочи в лодката. Погледна Кендъл без укор в очите и тя с всички сили загреба към тресавището.

Те не проговориха, докато Кендъл не отмина първия завой на реката и не намери пътечка, която щеше да ги отведе далеч от погледа на приближаващия се кораб.

— Лоли, съжалявам — прошепна Кендъл. — Мислех си, че тук ще си в безопасност. Не предполагах, че Джон ще дойде. Той е толкова отмъстителен. Способен е на всичко.

— Направила си това, което си сметнала за добре — спокойно отвърна Лоли.

Кендъл навлажни устни и продължи да гребе.

— Нагоре има една горичка, където би трябвало да сме в безопасност. Само индианците я знаят.

Лоли се усмихна.

— Разчитам на теб.

— Не разчитай на мен. Аз нося нещастие.

Лоли се усмихна отново.

— Видях твоя капитан, Кендъл. Той едва ли е нещастие! Ще дойде да ни вземе, сигурна съм.

По здрач стигнаха в горичката. Лоли се занимаваше с малката Юджиния, а Кендъл се опитваше да направи подслон. След цял час напразни усилия и опити успя да запали огън, край който да се греят в прохладната пролетна нощ.

— Знам, че рискуваме да забележат огъня — каза тя на сестра си, — но той ще ни пази от змии и насекоми.

— Предпочитам да ме нападне змия, вместо янки — промърмори Лоли, — но щом смяташ, че така трябва…

Детето потъна в сън в скута на Лоли, но двете сестри бяха твърде неспокойни, за да заспят. Те говориха с часове. Сякаш бяха разменили ролите си. Сега Лоли беше по-силната, а Кендъл разкри пред нея сърцето си и призна страстта, която изпитваше към Брент и която побеждаваше волята й. Лоли смяташе, че Кендъл греши като му се противопоставя.

— Не можеш да промениш един мъж, който воюва за идеалите си, Кендъл. Можеш само да се молиш да оживее. — Неочаквано Лоли се засмя. — Все пак май сте се сдобрили! Погледни роклята си!

Кендъл се изчерви като забеляза, че все още е без две копчета. Лоли отново стана сериозна.

— Кендъл, не разбираш ли? Това е краят. Време е един от тях — Брент или Джон — да предяви правата си над теб.

Тръпки полазиха по гърба на Кендъл от думите на сестра й. Тя потърси очите й, но Лоли не гледаше към нея. Беше се втренчила в храстите.

Кендъл проследи погледа й. Гласът на Лоли беше изпълнен с ужас.

— Там има един индианец, който ни гледа.

— Червената лисица! — радостно промълви Кендъл. Втурна се към него, хвърли се в обятията му и намери спокойствие и сигурност до силните му гърди.

— Какво правиш тук? — попита я той с пресипнал глас.

— Янките… янките дойдоха — тя погледна в тъмните му очи. — А Брент…

— Знам. Той се върна с „Гордостта на Юга“.

— Откъде знаеш? — учудено попита Кендъл.

— Той ме намери днес следобед. Точно сега отива към устието на реката.

— Сам? — ужасена попита Кендъл. Щеше да попадне право в клопката. — О, Господи! Трябва да го намеря!

— Оставаш тук, Кендъл — твърдо рече Червената лисица. — Аз ще отида за Брент.

Той погледна към Лоли, която го зяпаше с отворена уста.

— Коя е тя?

— Сестра ми.

Червената лисица кимна повелително.

— Тя ще остане при теб. Аз тръгвам. Ето, вземи ножа ми. Знаеш как да го използваш.

— Да — отвърна Кендъл, но преди ехото от гласа й да заглъхне, той беше изчезнал.

— Индианец! — възкликна Лоли и потръпна. — Кендъл, как може да се доверяваш на дивак?

— Той не е дивак, Лоли, но това е дълга история.

— Разкажи ми я. Говори ми нещо. Трябва да правим нещо, за да издържим.

Приказваха цяла нощ. Когато детето се събуди и се разплака от глад, те все още разговаряха. Сънят бягаше от тях, а вече се съмваше.

Следобед Кендъл забавляваше малката Юджиния с шепа камъчета — тя ги поставяше в шепата си, а детето ги изсипваше на земята. Беше очарована от красотата на момиченцето. Очите му бяха ясни като пролетното небе, а косата — също като косата на майка му, беше по-златна от слънцето.

Лоли лежеше и гледаше небето. Тя се усмихна на Кендъл.

— Един ден от теб ще стане чудесна майка. Кендъл сви рамене и се опита да отвърне безгрижно:

— Аз май не мога да имам деца, Лоли.

За нейна изненада Лоли се разсмя.

— Защото си била много пъти с твоя капитан през последните години и нищо не се е случило? Не бъди глупава, Кендъл. Когато бъдете заедно през цялото време, ще станеш майка.

— Ако изобщо го видя някога вече — промълви Кендъл. Лоли не отговори.

Когато се мръкна Кендъл реши отново да запали огън. Лоли и детето се бяха сгушили и спяха, но тя не можеше да си отдъхне. Потърси сухи съчки и започна да ги търка една в друга. Беше така погълната от работата си, че мина време, преди да осъзнае, че е чула изпукване на клонка. Усети, че зад нея има някой.

С мрачно предчувствие се обърна бавно и погледна. Обзе я ужас. Пред нея стоеше Джон Мур.

Войната не го беше променила. Изглеждаше така, както при последната им среща в тресавището. Същият онзи човек, който някога беше познавала болезнено добре.

Тя скочи и се вгледа в него, без да продума. Заля я вълна от страх и хиляди други чувства! Времето беше спряло. Не можеше да забрави онзи ден, когато по негова заповед бяха избити невинни жени и деца. Дори сега споменът се завръщаше в кошмарите й. Помнеше и нощта на злобното му отмъщение…

— Кендъл!

Изрече името й отчетливо и любезно, сякаш й бе дошъл на гости. После се усмихна бавно.

— Знаех си, че ще те намеря, ако потърся достатъчно добре.

Тя все още не можеше да продума. Отстъпваше назад, а той се приближаваше. Впила поглед в него, тя се страхуваше да мигне.

— Всичко свърши! — осведоми я той с глас, все още тих и приятен. — Може би си мислила, че ще те забравя? Ако е така, подценила си ме. Не си ме познавала достатъчно добре, а аз си мислех, че ме познаваш. Смятах, че знаеш всичко за мен. В края на краищата, ти си моя съпруга. И ето, дойде денят, в който отново сме заедно! Чудесен ден. Отново си моя, Кендъл. И ще се върнеш с мен. Трябва да наваксаме пропуснатото!

Отвращение и ужас завладяха сърцето й. Никога. Не и след всичко, което беше изтърпяла.

— Защо? — с пресипнал глас попита тя и леко поклати глава. Все още не можеше да повярва, че я е открил, че стои пред нея. Най-странното бе, че той си оставаше красив мъж. Фигурата му изглеждаше стройна във военната униформа. Извитите нагоре мустаци бяха елегантни, сините очи се открояваха на фона на тъмната коса, която падаше на вълни. Той би могъл да срещне жена, която да го обича и да бъде щастлив и… нормален.

Би могъл.

Травис някога вярваше в това. Познаваше Джон от малък. Но дори той се отдръпна от него през последните години, като видя ужасяващите промени в характера му. Кендъл изпитваше съжаление към този човек, който бе станал жертва на собствената си наранена гордост. Но между тях лежаха толкова неща, които не можеха да бъдат простени, и сега тя чувстваше само страх и омраза.

— Защо? — повтори той въпроса й и се усмихна. — Не знам, Кендъл. Разбрах, че те искам от първия миг, в който те видях. Молех се да ме излекуваш. Никога не бях виждал толкова красива жена… — Той сви рамене. — Бих платил всяка цена. И наистина платих доста голяма сума! Но от самото начало беше очевидно, че ме мразиш, че се смяташ за нещо повече от мен. Също като всички тези самохвалковци, които сега плуват в кръвта си. Великите войници на Юга! Ти не ме излекува, Кендъл. А заби втори нож в мен. Но от последната ни среща нещата се промениха. Разбрах, че причината за болестта ми е била нервно разстройство. Но като всяка рана и тази зарасна. — Той млъкна, наведе се и погледна към все още спящата Лоли и детето. — Хлапето не е твое, нали?

— Не е! — увери го Кендъл и енергично поклати глава. Винаги се страхуваше от това, което той би могъл да направи на другите заради нея. — Детето е на сестра ми. Само като ги погледнеш си личи. Косата му е платиненоруса като на Лоли.

— И двете със сестра ти сте руси — припомни й той. — Твоят южняк също не е с много тъмна коса. Или по-точно — не беше…

— За какво говориш? — разтревожено попита тя. Ужасно се страхуваше от отговора, но въпреки това, докато говореше, се опита незабележимо да погледне през рамо и да разбере как е дошъл и дали е сам. Язвителната му усмивка показа, че е забелязал движението на очите й.

— Ах, искрата на страха засиява във величествените й сини очи! — подразни я той. — Приятно ми е да гледам страха ти, Кендъл. Не, не съм срещнал прочутия капитан Маклейн — все още. Но войната свърши, нали знаеш. Преди два дни Робърт Ли капитулира пред Грант. Джеф Дейвис избяга от Ричмънд, а докрай верният на Юга губернатор на Флорида се самоуби. — Джон я гледаше, лицето му ставаше все по-сурово, докато чакаше новините да проникнат в съзнанието й. Какво удоволствие беше за него да разказва това! — Свършено е, Кендъл. С твоя величествен Юг, с твоя рай. От него остана само пепел и прах. Ако хората ми не открият капитан Маклейн, аз сам ще го намеря и ще го убия. С времето ще те накарам да го забравиш. В Ню Орлеанс срещнах много вълнуващи млади красавици. Беше просто невероятно с какво желание забавляваха офицерите на Севера. Знаеха, че само ние имаме пари за копринени чорапи. Но знаеш ли какво, Кендъл? Дори след като открих, че съм излекуван, че все още съм мъж, аз пак желаех теб. Теб, с твоето високомерие, страст и ярост, дори с омразата ти. Не искаше да правиш нищо с мен. Но сега всичко ще се промени. Ти си ми длъжница, моя любов, моя съпруго. Имаме цял живот пред себе си. Има достатъчно време да се предадеш и да изплатиш дълговете си. Всичко ще се промени. Ще те накарам да забравиш.

— Нищо никога няма да се промени! — изсъска тя отвратена. — Никога няма да забравя. Господи, Джон! Не исках да се омъжвам за теб, но не те мразех, докато не открих колко си жесток. Може би си се променил, но аз няма никога да забравя миналото. Не това, което стори на мен, а жестокостта към другите. Недалеч оттук ти унищожи хората, които обичах. Жени, деца. Бебета! Сърцето ми няма да се промени, Джон. Независимо дали сме изгубили войната или не, аз обичам Брент Маклейн.

— Кендъл, това няма никакво значение. Аз те открих и ти идваш с мен. Веднага.

— Не! — прошепна тя яростно.

— На борда на кораба ми има двайсет и четирима добре въоръжени мъже. Ще бъдат тук всеки миг. Не можеш да се бориш с мен, Кендъл. Ти си ми съпруга. При това — шпионин на Конфедерацията и избягала затворничка. Законът е на моя страна.

Законът…

Никога.

Червената лисица й беше дал ножа си. И отдавна я беше научил как да го използва. Само да можеше да стигне до ремъка около глезена си…

Тя се усмихна и седна на земята, сякаш бе решила да не мръдне от мястото си.

— Джон — тихо рече тя, — от четири години водя борба. Сега не е по-различно.

Ловко посегна под роклята си и извади ножа. Може би той бе очаквал това или пък знаеше колко е отчаяна. Играеше с един ход напред. Преди тя да успее да се хвърли срещу него, той сграбчи сестра й и опря нож в гърлото й. Лоли продължаваше да спи — невинна и уязвима като ангел.

— Хвърли ножа в краката си. Веднага! — нареди Джон. Кендъл преглътна.

— Няма да я убиеш, Джон, дори ти няма да я убиеш…

— Хвърли ножа!

Не беше сигурна на какво е способен и не смееше да поеме риска точно сега. Победена, тя хвърли ножа. Очите й плувнаха в сълзи, раменете й увиснаха. Беше стигнала толкова далеч! Толкова далеч и да изгуби! Помисли си за Брент и за последните му прегръдки след дългото чакане, след надеждите и молитвите. Беше се върнал при нея. Войната ги разделяше, но не можеше да спре буйния растеж на любовта им. За последен път го беше докоснала… и бе избягала от него в пристъп на гняв.

Но никога не си беше представяла, че е възможно да не го види повече, че след дългото чакане, след надеждите и молитвите, всичко ще свърши така.

Той се усмихна мрачно и прибра оръжието й, после се изправи и пристъпи към нея. Острието на ножа му блестеше на слънцето.

— Би трябвало да издълбая на челото ти буквата „П“, за да знаят всички, че си прелюбодейка. Или по-добре на бузата…

Дръпна я, за да стане, и притисна ножа към лявата й буза. Тя отвърна на погледа му, като се мъчеше да не трепне. Той заплашително плъзна студената стомана по шията й. После надолу към долината между гърдите й, отрязвайки едно копче от роклята.

— Има и други подходящи места. Може би най-добре ще е на гърдите! Хората няма да приказват, а ти два пъти ще премислиш, преди да се разголиш пред някой друг любовник.

Кендъл стисна зъби. Трепна, когато острието се притисна по-силно към плътта й. Задъха се от болка. Капки кръв потекоха по кожата й. С ужас разбра, че той говори сериозно. А тя стоеше беззащитна пред него. Беше сама. С една изтощена спяща жена и малко дете.

— Джон, не…

— Трябва да платиш, Кендъл. Знаеш това, нали? Падни на колене като родната си страна. Хайде, Кендъл. Помоли ме да ти подаря живота.

От ледената студенина на суровите му очи тя разбра, че няма голямо значение какво ще направи. Два пъти се беше отказала от него — веднъж заради друг мъж, а втория път бе предпочела затвора. Той наистина щеше да я накара да плати.

Остана изправена. Очите й се замъглиха от сълзи, но тя храбро се пребори с тях. Смътно видя, че от малка лодка, изтеглена на брега до лодката, с която явно бе дошъл Джон, към тях се приближава човек. Носеше синя униформа.

Нямаше кой да й помогне. Хората му сигурно бяха озлобени като него. Те може би също смятаха, че тя трябва да плати.

Гневът на Джон изведнъж избухна с пълна сила.

— Кендъл, кучко, ще те убия!

Още по-силно притисна острието към гърдите й и го завъртя. Тя изкрещя от болка. Отправи поглед към него, а устните й бяха готови да го помолят за милост. Но не каза нищо. Вместо злорадството, което бе очаквала да види в студените му сини очи, тя срещна странен, зареян в далечината поглед.

Ножът падна от ръката му.

Джон Мур политна напред и се строполи на земята. Смаяна, Кендъл проследи движението му и видя, че от рамото му стърчи нож. Погледна напред.

Човекът в синьо се приближаваше към нея. Мъка, съжаление и загриженост бяха изписани на лицето му.

Травис Деланд спря за миг пред Кендъл и се увери, че раната й е само повърхностна. После коленичи до Джон. Кендъл видя как раменете му натежават и кокалчетата на пръстите му побеляват… Неочаквано пронизителен писък раздра въздуха. Някой се втурна покрай Кендъл и се нахвърли върху Травис.

— Проклет янки! Остави сестра ми! Ще те убия, ще те разкъсам с голи ръце!

— Лоли! — изпищя Кендъл. — Чакай!

Твърде късно. Лоли и Травис се търкаляха по земята. Нейната златокоса, крехка сестра се бореше възхитително и изливаше върху Травис всичката си скръб, омраза и гняв, насъбрали се в нея през войната.

Травис галантно се опитваше да не нарани Лоли, докато се отбранява, което не беше лесна задача.

— Спри, опърничава жена! — изрева той, хвана я за раменете и разтърси главата й, сякаш да я вразуми.

— Спрете и двамата! — намеси се Кендъл и се хвърли да ги разтървава. — Травис! Лоли!

Но изведнъж някой я улови и я бутна настрана. Тя познаваше тези ръце. Груби и нежни. Винаги би ги познала. Брент. Брент…

Който мислеше, че Травис ги е нападнал. Той изкопчи Травис от Лоли и схватката стана смъртоносна. Двамата мъже се затъркаляха по земята.

— Слава богу! — извика Лоли. — Убийте го, капитан Маклейн, убийте го!

— Не! — изпищя Кендъл. Огледа се и видя, че Червената лисица също е дошъл и наблюдава боя между двамата. — Червена лисицо! Спри Брент! Спри го, Травис ме спаси!

Индианецът сви рамене.

— Нищо лошо няма да си направят…

— Травис ми спаси живота! Той е мой приятел! — твърдо отсече тя и се втурна към мъжете. — Спрете! И двамата! Веднага спрете!

Юмруци летяха във въздуха и сипеха удари, от които й прилошаваше. Отчаяна, Кендъл затича към реката. В една от лодките намери кофа. Напълни я със студена вода, върна се при двамата мъже и я изля върху главите им.

Смаяни, те се отърсиха от водата и впиха гневни погледи в нея.

— Недей да се месиш, Кендъл! — изсъска Брент. — Този човек нападна теб и сестра ти!

— Проклет да бъда, ако съм ги нападнал! — възрази Травис.

— Той не ни нападна! — потвърди Кендъл. — Аз не мога да не се намеся! Травис спаси живота ми, а ти ще го пребиеш!

— Виж какво, Кендъл — с негодувание възкликна Травис. — Да не мислиш, че не мога да се справя сам? Той не се бие кой знае колко добре!

— Точно така, ти добре се справяш, Травис! — глас, студен като острието на меч, долетя иззад гърба на Кендъл. Тя се опита да се обърне, но разбра, че не може. Кървава ръка я хвана през кръста, остър като бръснач нож потрепна до гърлото й. Едва успя да преглътне.

Джон! Бяха го забравили в разправията, мислеха, че е мъртъв. Той трябваше да е мъртъв. Господи, този човек никога ли нямаше да умре!?

Травис и Брент прекратиха спора си. И двамата се изправиха безмълвни. Пребледняла, Лоли застана зад тях. Червената лисица стоеше встрани.

Най-неочаквано той се бе изправил срещу тях. Може би беше полумъртъв, но все още имаше достатъчно сили, за да застраши живота на Кендъл.

— Проклети копелета! — изсъска Джон и ги огледа със свиреп поглед, който заблестя от гняв, щом попадна върху Травис. — Всички до един сте проклети копелета!

Брент пристъпи към него с черен дим в очите си и с напрегнато изражение.

— Пусни я! Веднага!

— А, ето го най-сетне смелия, неустрашимия, великолепния капитан Маклейн! Прелъстителят на чужди съпруги! Е, сър, моята няма да си струва усилията, след като приключа с нея. Но както и да е, тя е моя! Моя, проклет южняко! И сега си тръгва с мен!

Ножът трепереше в ръцете му. Кендъл не смееше да си поеме дъх. Усещаше острието, притиснато към вената й, имаше чувството, че след малко от нея ще потече кръв…

— Джон! — извика Травис. — Пусни я, за бога! Аз съм този, който…

— О, да! Ето го моят първи приятел! Човекът, който заби нож в гърба ми! Ще дойде време, когато ще си уредя старите сметки и с теб, Травис. Но сега ще отделя внимание само на Кендъл. Няма да я убия. Освен ако не ме принудите. Затова стойте по местата си. Моята съпруга се връща вкъщи с мен. Връща се в моите нежни прегръдки! Тя вече няма да е същата южняко, това ти го обещавам. Харесваше лицето й, а? Погледни го добре за последен път. Гърдите й бяха красиви, нали? Това и аз го знам, но те вече няма да бъдат същите. Може би ще ти позволя да я видиш пак някой ден. Може би ще се срещнем отново някога — в ада!

Той тръгна заднишком към лодките и повлече Кендъл със себе си. Тя не смееше да си поеме дъх. Но щом Джон се помръдна, дрезгав вик разцепи като гръм гората.

Брент летеше към нея. Погълна разстоянието между тях със силата и устрема на пантера. Отчаяният му безразсъден скок беше точен. Хвърли се върху Джон, повали го на земята и го отблъсна от Кендъл.

Джон Мур изрева от гняв и се опита да забие ножа в гърдите на Брент. Кендъл изпищя, но Брент не се нуждаеше от предупреждението й. Улови китките на Джон и ги удари в земята. Ножът се изплъзна от ръката му. Брент сви юмрук и яростно го стовари върху лицето на Джон. Гледаше го с ледени сиви очи и каменно изражение. Понечи да го удари отново.

Кендъл изведнъж изпищя ужасена, втурна се към него и падна на колене.

— Брент, той вече не представлява опасност. Брент, моля те…

Тя даже не можеше да намери думите за това, което искаше да му каже. То беше онова същото чувство, обзело я в деня, когато го бе видяла да преследва заедно с другите жената, която им беше дала отровния пай. Джон може би заслужаваше да умре заради делата си, както и онази жена. Но Кендъл не искаше Брент да е съдникът.

Той отправи поглед към нея. Сякаш минаха години, сякаш гората край тях беше мъртва, сякаш вятърът бе спрял и ги чакаше. После Кендъл усети, че той е разбрал това, за което тя нямаше думи. Брент въздъхна. Протегна ръка към нея и погали бузата й.

— Господи, колко много те обичам — прошепна той. Стана, подаде й ръка и я привлече към себе си. Двамата направиха няколко крачки от мястото, където лежеше човекът, причинил им толкова болка. Изведнъж замръзнаха. Сребърно острие прелетя като мъгла край тях.

Чуха рязка въздишка и едновременно се обърнаха. Джон се беше опитал да стане и да достигне ножа си. Очите и устата му бяха подути и окървавени. Изглежда искаше да убие или нея, или Брент — кого от двамата, Кендъл никога нямаше да разбере.

Но така и не беше успял да достигне ножа. Сега от гърдите му, точно над сърцето, стърчеше дръжката на кама. Тъмночервена кръв шуртеше от застиналото му тяло и попиваше в униформата.

Червената лисица мина край Лоли, край Травис, край Брент и Кендъл. Наведе се над трупа. Този път Джон беше мъртъв, без съмнение. Но това нямаше значение. Червената лисица коленичи, извади камата и я заби отново в тялото му.

— Първият удар — за Аполка, моята жена, моят живот. Вторият — за сина ми. Моята кръв.

После се изправи.

Брент застана пред Травис.

— Деланд — с пресипнал глас рече той, — моля за извинение. Но сега ще ви помоля, сър, да се махнете от нашата територия, преди да…

— Брент! — извика Кендъл. — Това вече не е наша територия. Всичко свърши, Брент. Войната приключи.

Той я погледна. Премигна. После се извърна към Травис. Поклати глава.

— Кендъл…

— Генерал Ли е капитулирал! — продължи тя. — Травис, кажи му, убеди го!

Брент отново се взря в Травис. Травис кимна тъжно.

— Кълна се, Маклейн. Ли се предаде официално в Апоматокс на десети.

Брент се задъха. Все още стоеше изправен, но пусна ръката на Кендъл. Пръстите му се забиха в дланите, кокалчетата побеляха.

— Ли не е единственият генерал. Кърби-Смит сигурно още се бие на запад. Нищо не е свършило. Не е възможно. По дяволите, не е възможно! Толкова години, толкова жертви, толкова кръв!

— Да, Брент, жертвите бяха много — съгласи се Кендъл. — Брент, моля те, повярвай! Всичко свърши!

В гората настана тишина. После детето на Лоли се разплака.

Брент остана неподвижно само миг, преди да тръгне към лодките. Той сякаш не виждаше нищо пред себе си, вървеше като сляп.

— Маклейн! — извика Травис след него. — Упълномощен съм да помилвам всеки южняк, който хвърли оръжие!

Брент се поколеба за малко, после продължи към реката. Кендъл се втурна след него, но Червената лисица я спря.

— Остави го — тихо й каза. — Той те обича. Беше готов да жертва живота си за теб. По-късно ще живее само за теб. Сега го остави да се примири с поражението.

Кендъл остана смълчана, загледана след Брент, който гребеше нагоре по реката, и имаше чувството, че сърцето й ще се разкъса. Като в просъница чу как Лоли взе на ръце разплаканото дете и се обърна към Травис с открита враждебност.

— Е, янки, кажи какво сте направили ти и твоите приятели със селището?

— Нищо! — троснато отвърна той. — Казах вече, че войната свърши. Наредих на хората ми да се оттеглят.

Лоли тръгна към лодката, която ги бе довела тук.

— Индианец… после някакъв янки… — несвързано мърмореше тя. — Кендъл, можем да си отидем вкъщи, ако този янки казва истината и ако все още имаме дом.

— Разбира се, че казвам истината — настоя Травис раздразнен, изоставил галантността си.

— Кендъл? — отново попита Лоли.

— Още не — промълви сестра й. Не изпитваше мъка заради смъртта на Джон, но знаеше, че двамата с Травис бяха длъжни да го погребат.

— Е, добре — промърмори Лоли. — Май не мога да се отърва от този индианец.

Червената лисица се засмя.

— Трябва да внимаваш с диваците, Златокоса жено. Но заради сестра ти ще те заведа вкъщи.

Кендъл гледаше как двамата се настаняват в лодката. После се обърна към Травис:

— Ти ми спаси живота. Знам какво ти струваше това.

Травис сви рамене, но очите му издаваха, че не му е било леко.

— Джон трябваше отдавна да умре. Той от години всъщност е мъртъв. Но някога беше мой приятел. Дано да почива мир.

— Дано — прошепна Кендъл.

Хванаха се за работа. Изкопаха гроб с едно от греблата и кофата за вода. Погребаха Джон, а с него и миналото.

След като поставиха кръст над гроба, те се отправиха към лодката. И докато гребяха към устието на реката, разговаряха — за бъдещето.

Както бе очаквала, Кендъл намери Брент в малкото заливче. Той гледаше към морето. Чу я, но не помръдна.

Кендъл седна до него. Той нито я погледна, нито проговори. Тя облегна глава на рамото му и се загледа заедно с него в нощното море.

— Обичам те — каза му нежно.

Тръпка премина по тялото му. Най-после я прегърна.

— Загубихме Юга, Кендъл. Войната нямаше смисъл. Нищо не ни остана.

Кендъл потръпна от отчаянието в гласа му. Тя сложи ръце на рамената му, коленичи в пясъка пред него и обърна стоманения му поглед към себе си.

— Брент, ние имаме всичко.

— Всичко ли!? — избухна той. — Кендъл, аз нямам нищо! „Саут Сийз“ изгоря. Нямам нито цент освен конфедерални пари, с които можем само да си запалим огън. Старият начин на живот също си отиде. Югът си отиде.

— Не си е отишъл! — възрази Кендъл. — Земята все още е тук, Брент. Ще трябва да построим всичко отново, но нали земята е тук. О, Брент, изгубихме много, но и спечелихме. Живи сме! И аз те обичам. Докосни ме, Брент. Аз съм жива и имам нужда от теб. Най-после можем да имаме нещо — нещо истинско, нещо завинаги. — Тя сграбчи ръката му и я постави между гърдите си, където сърцето й биеше в ритъма на живота. Сълзи се надигнаха в гърлото й. — Господи, Брент, всичко свърши и можем да започнем отначало! Моля те, моля те…

Тя рухна до него и отчаяно зарида. Беше го изгубила заедно с войната. Той нямаше да се примири с поражението. Щеше отново да я напусне и да потърси южняците, които продължаваха да се бият.

Но най-после тя усети пръстите му върху косата си. Той разсеяно я погали.

— Кендъл, вече нямам какво да ти предложа. Нямам дом. Дори не знам, къде е „Джени Лин“.

— Брент, аз нямах нищо, докато не открих теб — прошепна Кендъл. — Можем да си построим дом тук. Травис каза, че почти нищо няма да се случи тук. Никой не се интересува от някакво малко селце край тресавището. — Тя се поколеба за миг, но намери смелост, докато той я галеше собственически. — Травис би искал да построи пристанище и да работи тук.

— Какво, искаш да работя заедно с някакъв си янки? — възкликна Брент и пръстите му гневно се впиха в косата й.

Кендъл трепна, но отвърна с достойнство:

— Не, само те моля да обмислиш предложението на един човек, който винаги е бил наш приятел.

Тя почувства как той застива и после се отпуска. Повдигна глава от гърдите му, с опакото на дланта си изтри сълзите от бузите си и срещна погледа му. Очите му бяха стоманеносиви и намръщени, но той повдигна брадичката й.

— Добре, ще го обмисля.

— О, Брент! — щастливо въздъхна Кендъл и се хвърли на шията му така, че и двамата паднаха назад в пясъка. Бързо го целуна, преди той да възрази или да се отдръпне. Отначало устните му бяха студени и застинали, но после ръцете му я обгърнаха и устните му отговориха на целувката й. Животът, топлината, желанието се върнаха при него и устните му с наслада погалиха нейните. Когато тя го погледна, на смръщеното му лице изгряваше лека усмивка.

— Обичам те, малка южнячке — промълви той. Ръцете му все още я притискаха здраво, а гласът му бе дрезгав. — Може би наистина имаме всичко. Докато имам теб, винаги ще виждам пред себе си храбростта и красотата на Юга.

— О, Брент — прошепна Кендъл и се облегна на гърдите, усещайки топлината и силата му под връхчетата на пръстите си. Известно време полежаха под палмите, любувайки се а тишината на красивата нощ. После тя отново заговори:

— Брент, Травис ми направи и друго предложение.

— Така ли?

Кендъл усети как тялото му се вкамени и не устоя на изкушението скришом да се усмихне, докато нарочно се бавеше с отговора.

— Да…

— Кендъл! — ръцете му я стиснаха здраво.

Тя повдигна ослепително сини очи към него.

— Предложи ми да се оженим на борда на неговия кораб. Напълно законно е.

Брент се засмя и Кендъл разбра, че най-после битките им наистина са приключили. Щеше да мине време, докато изградят отново живота си и излекуват душите си, но между тях вече цареше истински мир.

— Струва ми се, че предложението е добро — промърмори той и я привлече към себе си.

Тя му даде целувка, но после се опита да се измъкне от обятията му.

— Брент, ще ни ожени тази вечер, ако искаш.

— Искам.

— Е? — попита тя.

Сивите му очи проблеснаха чувствено.

— След малко — прошепна той. — Преди да стана семеен, искам един последен час под луната с момичето, което ми направи предложение преди толкова години.

Кендъл сви устни. Но после бавно се усмихна, покорена от силата на ръцете му. Луната беше прекрасна… а те имаха нужда от това време… време за нежност. Време, за да зараснат душевните им рани…

Два часа по-късно Брент Маклейн се ожени. И южняците, и янките присъстваха на церемонията. Командирите им бяха заповядали да се държат учтиво. И така, те стояха един до други, — сини униформи и изпокъсани сиви куртки.

В първия миг напрежението беше ужасяващо. В очите на янките се четеше укор за несгодите, които бяха преживели. А южняците не можеха да приемат, че всичко е свършено, че смъртта, кръвопролитията и разрухата са били напразни.

Но когато Бог бе призован на брачната церемония, всички те бяха завладени от чувство, което не можеше да слее в едно синьото и сивото, но по някакъв тайнствен начин ги накара да осъзнаят, че войната наистина най-после е свършила. Дори земята се обновяваше — беше пролет. Вече не бяха длъжни да убиват непознати. Можеха да си идат вкъщи.

Когато кратката церемония приключи, хората се смесиха. Отначало изпитваха неудобство и враждебност, но после се разприказваха за това, какво ще правят, когато вече няма да воюват. И колкото повече говореха, толкова по-силно ги обземаше желанието да настъпи мир.

Брент и Кендъл излязоха на палубата. Пролетният ветрец приятно подухваше, острият свеж мирис на морето ги омайваше. Кендъл посочи към устието на реката и доволно се облегна на рамото на мъжа си.

— Погледни, Брент.

„Гордостта на Юга“ беше закотвена там и леко се полюшваше от слабото вълнение. Наистина изглеждаше като горда жена пред тях — красив силует в нощта. Мачтите й се извисяваха високо към небето и сякаш докосваха луната. Странно защо корабът й напомни, че не всичко е изгубено. Гордостта, честта и храбростта принадлежаха на мъжете и жените, които оставаха дори след смъртта на борещата се нация. Гордостта, честта и храбростта бяха неосезаеми, но тя и Брент щяха винаги да се държат за тях така, както се бяха държали за своята любов.

Брент постави брадичка върху главата й и Кендъл усети, че той бавно се усмихва. Дали си мислеше същото, което и тя? Беше сигурна, че отговорът е да.

— Ще намеря начин да запазя този кораб — каза й той. И тя разбра, че наистина ще го запази.