Създадена за любов

ГЛАВА ОСМА

— Обзалагам се, че си обезумял, Брент Маклейн!

Чарли разпалено зашепна, когато двамата с Брент се показаха над повърхността на водата край „Мариана“ — огромен военен кораб, закотвен в пристанището на Джаксънвил. През нощта морската вода бе леденостудена.

Брент не обърна внимание на думите му. Повдигна високо над главата си торбичка, увита в непромокаема мушама.

— Ще се окажа безумец, само ако фитилите са се намокрили. Запомни, Чарли, в успеха е разликата между лудия и гения.

Съвсем лесно успя да задигне експлозивите от фургона. Стражите се бяха отпуснали. И защо не? Янките бяха навлезли в Джаксънвил с бодра крачка. Единственият им проблем се оказа разрухата, оставена от отстъпващата войска на Конфедерацията. Нямаше защо да се страхуват от саботаж или нападение. Джаксънвил бе в ръцете им.

Най-трудно беше да убеди Дженифър, че няма да постъпва безразсъдно от гняв, заради опустошаването на плантацията.

Наистина се бе държал като безумец, но то бе, преди да види с очите си, че „Саут Сийз“ вече не съществува, макар сърцето му да го предчувстваше.

Сега разумът му надделя и той действаше предпазливо. Отмъкна експлозивите и цяла нощ се спотайва. На следващия ден неотстъпно наблюдаваше янките и изпрати съобщения на хората си чрез Джени и Лил. Изчака още едно денонощие и сега…

Много добре съзнаваше какво му предстои да извърши. Пристанището и корабите се охраняваха строго. Затова му се наложи да преплува посред нощ студените води. Единственият начин да стигне до кораба незабелязан беше да се доближи откъм кърмата.

— Как, по дяволите, ще запалим клечките с мокри ръце — това не ми е ясно — измърмори Чарли. Отчаяно риташе във водата, за да се задържи на повърхността.

— Штт! — изсъска Брент. — Само ми помогни да се метна на борда и после изчезвай оттук. Аз ще паля. Ти върни лодката обратно на кораба. Ще стигна до брега и ще ви догоня при реката. Няма да се връщаме повече тук. Ще ни търсят под дърво и камък. Янките нямат подходящи съдове, с които да поемат нагоре по реката. Не ще успеят да направят нищо до утре сутринта. А дотогава ще съм при вас.

Чарли не отвърна, само изруга, когато, опитвайки се да помогне на Брент, изпусна една торбичка с барут във водата.

— Нищо няма да стане, Брент.

Тъй като бяха сами, Чарли бе изоставил всякакви официалности. Беше станал старши лейтенант във флотата на Конфедерацията, но това не му пречеше да изпълнява нарежданията на Брент, който продължаваше да бъде негов капитан. Както и по-рано.

— Трябва ни само една торбичка, поставена на точно място. Барутът, който се намира на кораба, ще свърши останалата работа. Повдигни ме, Чарли. Трябва да се хвана за въжето и да се покатеря на палубата.

Докато Чарли се опитваше да помогне на Брент, от устата му се изсипа поток моряшки ругатни, той бе готов да улови експлозивите, ако Брент ги изпуснеше.

— Да, да. Съвсем си си изгубил ума, Брент Маклейн.

Брент сграбчи въжето и обви крака около него. Мускулите му трепереха от напрежение, докато се изкачваше нагоре. Държеше дългия фитил между зъбите си и напредваше бързо. Главата му се подаде над палубата. Не забеляза никого. Даде знак на Чарли, преди да се прехвърли безшумно през борда.

— Тръгвай! — прошепна Брент. Старши лейтенантът изчезна под водата.

Първата клечка не успя да запали. Изсъска и угасна. Брент се огледа тревожно наоколо, преди да драсне втора. Палубата с оръдията се намираше точно под него. Ако успееше да предизвика пожар, „Мариана“ щеше да хвръкне във въздуха като фойерверк.

Смръщи чело — дали фитилът не бе прекалено дълъг?

Щеше да гори цяла вечност. Сви рамене. Не му се умираше. Искаше да има достатъчно време, за да се отдалечи.

Въздъхна с облекчение — следващата клечка успя да подпали фитила…

Изправи се и викна:

— Ахой, янки! След миг корабът ви ще избухне! Скачайте всички през борда!

Хвана се за едно въже, скочи върху планшира и се гмурна във водата. Но преди да изчезне под повърхността, чу забързани стъпки — на кораба биеха тревога.

Край ухото му изсвистя куршум, отправен наслуки към водата. Мина съвсем близо край него. Дробовете му щяха да се пръснат, но той сви тяло и се гмурна още по-надълбоко. Пое на север, събра всички сили и загреба с мощни тласъци. Назад останаха доковете на пристанището и корпусите на десетките кораби. Едва тогава главата му се показа над водата и измъчените му дробове поеха големи глътки въздух.

— Копеле проклето!

Пронизителният вик разцепи нощния въздух. Моряците скачаха от кораба и се хвърляха във водата. Брент реши, че няма време за бавене. Гмурна се отново и усети вибрациите на водата — „Мариана“ беше избухнала.

Както бе очаквал, корабът се оказа плаващ барутен погреб. Изплува и видя, че пристанището изглежда така, както на тържествата по случай националния празник. Объркани, янките сновяха насам-натам. Цареше суматоха. Водата стана по-топла, въпреки че Брент се намираше на голямо разстояние от горящия кораб.

Потопи се отново и заплува с все сила. Гмуркаше се и гребеше, докато се увери, че е достатъчно далеч. Студената вода го караше да бърза. Навлезе в тесен скалист залив. Дори оттук виждаше пожара.

Надяваше се, че всички на кораба са обърнали внимание на предупреждението му. Водеше война, но не беше хладнокръвен убиец.

Задъхан, полежа известно време на брега. После стана и се запъти между крайбрежните дървета към гъстата гора зад тях. Мокрите дрехи и нощният студ го караха да трепери.

Призори щеше да стигне реката, където „Джени Лин“ го чакаше, скрита на сигурно място.

— Ахой! Кой там?

Въпросът бе изстрелян още щом Брент сграбчи с уморени ръце стълбата на „Джени Лин“. По тялото му се стичаше вода. Успокои се, като разбра, че хората му са нащрек.

— Капитан Маклейн! — извика той.

— Вие ли сте, сър? Качвайте се на борда!

Не му трябваше помощ, но не се възпротиви, когато два чифта яки моряшки ръце се протегнаха над планшира и го изтеглиха на палубата.

Бързо се изправи и видя, че хората, които го посрещнаха, бяха Крис и Лойд.

— Къде е Макферсън? — попита той разтревожен.

— Върна се преди половин час, капитане. Дадохме му малко бренди и го изпратихме да си почива. Не се наложи да увещаваме стария Чарли да си пийне…

— Старият Чарли е лейтенант Макферсън, момчета — с лек укор изрече Брент. Той и екипажът му бяха нещо необичайно в Конфедералната флота. Бяха го назначили за капитан, но при известни условия. На кораба му имаше само леки оръдия. Беше малък в сравнение с фрегатите и военните кораби, предназначени за тежки битки. Основната му работа бе да доставя провизии и боеприпаси, където е необходимо и колкото е възможно по-бързо. „Джени Лин“ се промъкваше през блокадите, но докато много от останалите кораби, които се занимаваха със същото, с удоволствие печелеха пари от войната, „Джени Лин“ служеше единствено на правителството в Ричмънд.

Екипажът се състоеше от хора, предани на Конфедерацията, но те плаваха без печалба за себе си, само поради една причина — Брент Маклейн. Брент знаеше, че се намира в странно положение — трябваше да внимава така, сякаш ходи по въже. Дисциплината на кораба бе от огромно значение, но той бе принуден да я смекчава, ако желаеше екипажът му да играе по строгите правила. Предлагаха му по-големи кораби, но той тактично отказваше, като напомняше на командващия флотата, че успехът му зависи от способността на кораба да маневрира.

— Добре, сър! — смънка Лойд. — Сега накъде? Нагоре по реката или в открито море?

— Нагоре… — започна Брент, но бе прекъснат от развълнувания вик, който долетя от марса.

— Съюзническо знаме на хоризонта! Шхуна! Приближава се откъм устието, сър!

— По дяволите! — Брент тихо изруга, спусна се към мачтите и се изкачи на марса. Шхуна, приблизително толкова голяма, колкото „Джени Лин“, току-що взимаше завоя на тясното устие.

По-голям кораб от този не би могъл да премине — в това Брент беше сигурен. Ако човек не познаваше добре реката, рискуваше да заседне в плитчините при устието.

Той дръпна бинокъла от моряка на вахта и огледа кораба, като се чудеше да се бие ли, или да бяга. Имаше вероятност да потопят врага и по-този начин да блокират реката зад себе си.

— Всички на палубата! Артилеристите — по местата! Готови!

По тихата палуба затрополяха крака, изпълнителни моряци, твърдо стиснали устни, затичаха нагоре-надолу. Брент слезе от марса и застана до Лойд, готов да даде команда за огън.

Зачака. Корабът трябваше да се приближи достатъчно близо, за да го улучат, но не чак толкова, че да стреля пръв по тях.

Макферсън, въпреки че бе изтощен, зае мястото си до щурвала и се зае с управлението на „Джени Лин“.

Брент свиваше и отпускаше юмруци, а шхуната се приближаваше все повече. Още не. Още не. Пет, четири, три, две…

Изведнъж стълб вода изригна като нефтен фонтан откъм бакборта и „Джени Лин“ се разлюля. Първият снаряд на янките не улучи целта.

Изчакването на Брент даде резултат. Сега беше негов ред.

— Огън! — изрева той, а в това време пръски вода се издигнаха и заляха палубата.

— Оръдие номер едно — огън! — заповяда Лойд на четиримата артилеристи.

„Джени Лин“ се разтресе от изстрела и застена. Но екипажът й нададе победен вик. Снарядът бе пробил корпуса на шхуната.

— Номер едно — зареди! Номер две — готови за стрелба!

— Спрете огъня! — нареди Брент и вдигна ръка. Наблюдаваше потъващия кораб на Съюза.

Изстрелът се оказа фатален за вражеския съд — нямаше съмнение, че корабът ще потъне. Можеха да продължат стрелбата, но нямаше да постигнат нищо друго, освен да залеят реката с кръв.

— Капитане, вижте! — Лойд посочи засегнатия кораб. — Изпращат лодка, сър. Трима души са, развяват бяло знаме.

Като видя, че малката лодка се приближава към тях, Брент присви очи. Двама моряци гребяха, а един офицер стоеше на, носа и крепеше знамето. Трябва да е храбър човек — помисли си Брент. — Осмелил се е да тръгне, когато оръдията на „Джени Лин“ могат всеки миг да стрелят отново.

— Спрете огъня! — отново заповяда той. — Нека разберем какво иска капитанът на янките.

— Може да е измама, сър — намеси се Лойд.

Брент поклати глава.

— Струва ми се, че не е. Ние имаме предимство. Корабът им потъва бързо. Мисля, че това е смел ход, за да предотвратят кръвопролитието.

— Както кажете, сър.

— Помогнете им да се качат на борда. „Джени Лин“ уважава бялото знаме и доблестната капитулация.

След миг пред Брент стоеше млад лейтенант с внушителни кестеняви мустаци, които преминаваха в ниско подстригана брадичка. Той поздрави отривисто и се представи:

— Бартоломю Гриър — лейтенант от военноморските сили на Съединените щати.

Брент с усилие потисна усмивката, която се появи на устните му при вида на скованата стойка на лейтенанта, и отвърна на поздрава:

— Капитан Маклейн. Какво има, лейтенанте?

— Сър, предавам се. Моля за милост от името на екипажа ми. Ако стреляте още по „Йорквил“, само ненужно ще отнемете живота на моряците ми. Корабът вече не представлява опасност за вас.

— Виждам, лейтенанте — спокойно отвърна Брент. — Нямаше нужда да се жертвате. И без това не смятахме да стреляме повече.

Младият човек видимо се отпусна и Брент усети странно вълнение. Този янки бе извършил едно честно и благородно дело. Брент си спомни разговора с Дженифър. Наистина, почтени хора се срещаха и в сини, и в кафяви униформи.

Лейтенантът отново настръхна, сякаш ужасен от това, че за миг е издал своето облекчение.

— Признавам, капитане, разчитах на вашето милосърдие. Знаем, че вие сте отговорен за пожара на „Мариана“. Но нито един човек не загина.

Брент сви рамене и притвори очи.

— Смъртта е част от войната. Но се стараем да убиваме колкото може по-малко.

— Тъй вярно, сър — съгласи се уставно лейтенант Гриър. — Но на ваше място аз щях да стрелям докрай.

— Не се безпокойте, лейтенанте. Бих вдигнал кораба ви във въздуха, ако се беше наложило.

Лейтенантът изведнъж се огледа и видя, че неговите двама моряци и екипажът на Брент напрегнато следят разговора.

— Сър — обърна се той към Брент, — бих искал да разменим няколко думи насаме.

Заинтригуван, Брент кимна.

— Заповядайте в каютата ми.

Повика Лойд и му посочи двамата янки, които с тревога очакваха съдбата си.

— Потегляме нагоре по реката. Погрижи се за нашите… гости. Предложи им по чаша кафе и им дай тютюн. Може би ще прекарат остатъка от войната в лагер за военнопленници. Нямаме време да вземем и останалите. Ако са истински моряци, ще доплуват до брега.

Десет минути по-късно Брент седеше срещу северняка от Другата страна на тясното си бюро. Лейтенант Гриър пълнеше лулата си, а по лицето му се четеше страхопочитание. От доста време екипажът на „Йорквил“ не си позволяваше никакъв лукс. Северът също страдаше от недостиг на провизии.

Брент изчака лейтенантът да запали лулата и да издиша дълга струйка дим. После повтори въпроса си:

— Е, лейтенанте?

Севернякът видимо се напрегна, поколеба се за миг, после погледна Брент открито.

— Както вече казах, сър, вие водите честна борба. Задължен съм ви. Затова ще наруша устава и ще ви предупредя…

Брент присви очи и усети как мускулите му се втвърдяват. Изпита същото необяснимо чувство на страх, което бе преживял, докато яздеше към „Саут Сийз“ и вече предчувстваше, че…

— Продължавайте, лейтенанте.

Севернякът леко се размърда на стола си. Брент разбираше, че в него се води някаква вътрешна борба. От едната страна стояха правилата, а от другата — личното му желание за справедливост.

— Много сте прочут, капитан Маклейн. Сигурно знаете. Домът ви беше единствената къща, която изгорихме между Сейнт Огъстин и Джаксънвил.

Брент не отговори. С повдигане на вежди даде знак на лейтенанта да продължава.

— И двете страни вършат несправедливости — промърмори лейтенант Гриър, загледан в лулата си, после вдигна поглед към Брент. — Говори се, капитане, че сте приятел с някакво индианско племе, изтикано в блатата. Преди време тези индианци отвлекли съпругата на офицер, служещ във Форт Тейлър. Някои твърдят, че вие имате нещо общо с това, понеже дамата е южнячка. Говори се още, че съпругът й се държал като луд. Потеглих от Кий Уест преди седмица, капитане. Изглежда лейтенант Мур действа да го изпратят срещу семинолите. Сигурно ще успее. Капитанът във Форт Тейлър беше уведомен, че пазачите на фаровете по южното крайбрежие получават провизии от индианците. Ако те са се присъединили към Конфедерацията, за Съюза няма да бъде недопустимо да тръгне на бой срещу тях.

Докато лейтенантът говореше, Брент не продума и не помръдна. Миглите му почти не трепнаха. Див страх бе вледенил гръбнака и крайниците му. Страх, ужас и чувство за непоносима неизбежност.

Щеше да закъснее. Беше твърде късно. Твърде късно. Блатото се намираше далеч.

Беше изложил на опасност Червената лисица. Това му причиняваше по-силна болка дори от загубата на „Саут Сийз“. Разтърсваща паника и тревога сграбчиха сърцето му. Кендъл… Тя беше тук в онази първа нощ. Точно тук — в каютата му на „Джени Лин“. Помнеше нейния образ. Очите й — големи и сияйни, прелъстителни и покоряващи. Помнеше гласа й, походката, помнеше как я бе докосвал и тя него…

Изправи се внезапно и със замах отвори вратата на каютата.

— Чарли! Заповядай на кормчията да обърне! Ще заобиколим кораба на янките и ще излезем в открито море! Вдигнете платната, посока — юг!

Поспря за малко до вратата и чу как Чарли, без да задава въпроси, повтаря заповедите му.

После се обърна към северняка, който го гледаше с нескрита тревога в очите.

— Не се притеснявайте, лейтенанте — тихо каза Брент. — Ще оставим вас и хората ви на брега. Не заслужавате да гниете в затвора. Ще кажем, че сме ви изхвърлили, защото сме нямали време да ви предадем на властите.

Лейтенантът затвори очи и почти незабележимо потръпна.

— Благодаря, капитане — прошепна той.

— Няма защо. Аз съм ви задължен.

Брент остави пленника в каютата си. Нямаше военни тайни, които севернякът да открие сред картите му.

Забърза към палубата. Щеше да им се наложи да минат с гърмящи оръдия покрай пристанището на Джаксънвил. И маневрирането край потопения кораб на янките също нямаше да е лесно.

Но тези проблеми почти не го вълнуваха сега. Щеше да се справи. Твърдо бе решил да успее, защото залогът беше голям. Червената лисица бе човек, който живееше според закон на честта, по-суров от законите на Севера или на Юга, човек, който бе рискувал много за Конфедерацията. Сам бе направил своя избор и нямаше да приеме заплащане или благодарност за делата си, нямаше да приеме утеха, ако тези дела доведяха до трагичен за него изход.

Но дори по-дълбоко от вътрешния му вопъл за индианеца, който го бе научил на приятелство, бе отчаянието, измъчващо тялото му, когато си помислеше за Кендъл.

Срещата им бе толкова кратка, но от нея научи какво е любов. Тя бе пуснала корени, които се бяха вплели в сърцето му и го дърпаха назад дори когато беше свободен да си отиде.

Кендъл.

Виждаше я пред себе си. Бурните й виолетово-сини очи, косата й — мантия от мед, обгръщаща я в разкош и див безпорядък.

Тя бе олицетворение на красота и изящество. Притежаваше онзи неосезаем дух на Юга, онова, за което се биеха, онова, което искаха да опазят. Неуловимият дух, който свързваше бедния фермер и плантатора, за да победят по-силния враг. Ставаше въпрос за нещо много по-дълбоко от въпроса за робството. По-дълбоко от краля Памук. Духът може би наистина беше недосегаем, но Кендъл — не. Тя бе жива и жизнена и в нейната топлина и красота той можеше да открие онова, което жадуваше да докосне…

Всичко, за което воюваше. Гордостта на южняка, неговата чест, слава и безгранична непоколебима любов.