Създадена за любов

ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ПЪРВА

Март, 1864

Брент не дойде веднага в Ричмънд. Въпреки че й беше мъчно, това не беше изненада за нея. Най-после бе опознала Брент добре и когато пристигнаха вести, че янките планират настъпление от Джаксънвил към столицата на Флорида, Кендъл не се учуди, че морският капитан се е отказал от морето и заедно със Стърлинг е запрашил на юг, за да се бие по суша.

Ако не го обичаше толкова силно и не се тревожеше, че някой куршум може да си пробие път към храброто му сърце, тя би проумяла напълно какво го тласка към боя дори когато нито честта, нито военният му чин го задължаваха.

Вече три години се биеше във войната, но почти не бе имал възможност да помогне на своя роден щат. Двамата със Стърлинг бяха получили специално разрешение да участват в битката при Олъсти. Кендъл прочете във вестниците за победата на южняците и изпита щастие заради Брент. Столицата Талахаси беше спасена и докато войските на Юга претърпяваха поражение след поражение, Флорида бе извоювала вълнуваща победа. Тя си представяше колко доволен е бил Брент и се чувстваше близо до него, защото знаеше какво е да се биеш от сърце.

Получаваше писма от него. Нейната участ не беше по-лоша от участта на която и да било друга жена от Конфедерацията. Някои не бяха виждали съпрузите си откакто войната бе започнала, а други нямаше да ги видят никога вече.

Кендъл поне беше в Ричмънд. Варина Дейвис, първата дама на Конфедерацията, се държеше сърдечно с нея. Взе я под опеката си от първия ден, в който Кендъл пристигна. Кендъл се наслади на гореща баня, после й поднесоха вкусно ястие от риба и я поканиха да седне до камината с чаша хубаво бренди. Варина беше уредила Кендъл да получи стая в една стара странноприемница близо до Белия дом на Конфедерацията и често я канеше на обяд или на чай, за да я информира за хода на войната и за капитан Брент Маклейн.

Кендъл й се възхищаваше. Първата дама на Юга говореше с приятен глас и притежаваше достойнство. Тя бе изгубила сина си през войната. Малкото дете паднало от верандата в дома им. Кендъл бе чувала тъжни разкази как детето умряло в ръцете на баща си, как писмата и решенията за хода на войната трябвало да почакат няколко часа — само толкова време било дадено на двамата родители за скръбта им. Мислите за сина на Варина накараха Кендъл да си спомни и за едно друго дете, което беше умряло твърде рано — момчето на Червената лисица. Родителите никога нямаше да забравят ужаса, който бяха преживели, и до последния си час щяха да носят в сърцата си тъгата по изгубените си деца. Но Варина не се предаваше на мъката. Другите й деца се нуждаеха от грижи. Кендъл се радваше на многобройната челяд на семейство Джеферсън. Проумя, че тя самата много обича малките деца и копнее за свое. Знаеше, че ситуацията, в която се намира, не й позволява това — беше презряна съпруга на един мъж, любовница на друг. И все пак…

Съдържателката на странноприемницата беше вдовица с две дъщери, едната на пет, другата на четиринайсет години, и Кендъл прекарваше много часове в тяхната компания — шиеше, четеше и играеше с тях.

Мечтаеше светът да не е това, което беше и тъгуваше по Брент. Копнееше за истински дом. Понякога я обземаха страхове, че няма да има деца или че двамата с Брент никога няма да заживеят истински семеен живот.

Но не всичко беше толкова лошо, колкото изглеждаше. Кендъл научи от Варина, че вместо да я осъждат, хората я смятат за героиня. Фактът, че бе любовница на прочутия капитан Маклейн изпълваше историята й с романтика и чар, особено вълнуващи за младите дами в Ричмънд.

Кендъл смяташе, че това е нелепо, тъй като все още се намираше в опасност. Въпреки че хиляди мъже бяха загинали, Джон Мур беше жив и невредим. За Съюза тя беше шпионин. А Кендъл, макар никога да не би изрекла мислите си на глас пред все още непреклонните южняци, беше убедена, че войната ще има само един изход. И когато янките дойдеха на власт…

Трябваше да запланува бягство. Повече от две години не беше виждала съпруга си, но добре го познаваше. Знаеше, че веднага щом може, той ще я открие. Дори ако войната продължеше още пет или десет години.

Тя трябваше да избяга. Може би в Европа… Но не можеше да тръгне, преди да дочака Брент.

И така, тя запълваше времето си с работа в болницата, страдаше заедно с ранените войници и никога не се отвръщаше от зловонието и болката. Войната я беше калила, а във Виксбърг бе придобила опит.

Работата изсмукваше силите й. Понякога виждаше познати лица — хора, с които беше израснала в Чарлстън. Помагаше им, облекчаваше болките им, пишеше писма на близките им и това я връщаше в отминалите времена. Някогашните приятели на баща й си спомняха за него, по-младите й пациенти с тъга говореха за градинските увеселения, за ловните дружини, за баловете…

В края на март Варина Дейвис й предаде писмо от Брент. Беше го писал в края на февруари. Пишеше, че двамата с брат му ще се опитат да се промъкнат в Джаксънвил и да се видят със сестра си, а после ще потеглят на север към Ричмънд. По пътя Стърлинг щял да навести жена си и сина си. Не бил ги виждал от зимата на 1861 година. Стърлинг бил длъжен да се яви в кавалерията на Джеб Стюарт до края на април, а Брент предполагал, че Чарли Макферсън, който отново бил потеглил с „Джени Лин“ към Лондон, ще се завърне през април или май.

Писмото не беше многословно. Кратко и сбито, написано на гърба на някакъв стар документ. Но беше подписано „С любов, Брент“ и тези три думи стоплиха сърцето й и й дадоха сила.

Въпреки това нещо в писмото я притесняваше, но тя осъзна какво е то чак когато няколко седмици по късно срещна в болницата още едно познато лице.

Както се беше навела да даде вода на един трескав войник, Кендъл усети, че някой я дърпа за полата. Отметна кичур коса отчелото си и се обърна. Видя пред себе си странно познат израз. Лицето на войника беше мръсно, брадата му бе израсла като гъст храсталак. След няколко минути внимателно взиране тя го позна — беше нейният зет.

— Джийн! Джийн Макинтош! О, господи, как си? Колко съм глупава! Ти лежиш в болница, а аз те питам…

— Ще се оправя, Кендъл. Един куршум ме улучи в рамото миналата седмица, докато разузнавах. Докторите успяха да го извадят. След ден-два излизам оттук. Кендъл, от толкова време се тревожим за теб. Лоли винаги ми пише, че те споменава в молитвите си.

Кендъл сведе мигли и прехапа устните си.

— О, Джийн! Исках да пиша на майка и на Лоли, но все още се страхувам от втория ми баща.

— Кендъл — прекъсна я Джийн, явно изненадан, — той е мъртъв.

— Да не би да са го убили във войната? — смаяна попита Кендъл.

— Не — изсмя се Джийн. — Джордж умря от задушаване, докато се опитваше да изяде всичкото си говеждото, преди войската да му го поиска.

Кендъл съзнаваше, че не е редно да изпитва радост при вестта за нечия смърт. Но не можеше да не остане доволна от това, че на света все пак май имаше справедливост.

— Как са Лоли и майка? — попита тя. — Виждал ли си ги скоро?

— Отидох си в отпуск преди Коледа — отвърна Джийн. — Не знаеш, че си станала леля, нали, Кендъл? Ние с Лоли имаме момиченце, роди се миналото лято. Много е красива. Очите й са сини като небето, а косата й е златна като лъчите на слънцето.

— Прекрасно, Джийн! Аз съм леля! А Лоли и майка — те добре ли са?

— Да. Но понякога малко се тревожа за тях. Говори се, че янките ще сринат със земята Южна Каролина, ако се доберат до нея, защото смятат, че ние сме започнали войната.

— О, Господи…

— Не се притеснявай, Кендъл. Не биваше да ти казвам това. Ние имаме най-добрите войници и генерали на света. Янките никога няма да стигнат до Чарлстън.

Напротив, ще стигнат — помисли си Кендъл, но премълча пред Джийн.

— Кендъл, защо не си отидеш вкъщи да видиш майка си и сестра си?

Въпросът на Джийн я накара да осъзнае какво я е притеснявало в писмото на Брент. Семейството. Той я обичаше, но неговото семейство бяха брат му и сестра му. А тя не беше виждала майка си от деня, в който Чарлстън се отдели от Съюза.

— Ще отида, Джийн. Няма да е задълго, но ще отида.

Тя бързо целуна зет си по челото и се обърна, решила веднага да говори с главния лекар. Но пак се върна при Джийн и попита:

— Джийн, сигурен ли си, че ще се оправиш?

— Напълно — увери я той и широко се усмихна.

Лоли получи известието за смъртта на мъжа си в деня, когато Кендъл пристигна.

Двете сестри бяха прекарали два часа в щастие и възторг. После на вратата почука войник с писмо от старшия офицер на Джийн. Той бил починал в резултат на инфекция след хирургическа намеса.

Кендъл си помисли, че е добре да е тук до сестра си точно сега. Сестра й бе заякнала през годините на войната, но нейният брак беше действително по любов и в този ден част от нея умря.

Тя бе мечтала да прекара тези дни в сладки разговори със сестра си, в смях и наслада от лудориите на малката си племенница.

Вместо това трябваше да организира погребение и да подкрепя крехкото, раздирано от плач тяло на Лоли, докато с военни почести полагаха Джийн в пръста на семейната плантация.

Майка й бе на легло заради тежка простуда.

Но Кендъл поне успя да я прегърне и целуне, въпреки майчинските й предупреждения, че ще се зарази.

— Не ме интересува, ако ще цял месец да съм на легло, майко. Целувката си струва това.

Майка й се разплака и я прегърна. Толкова отдавна не беше виждала по-голямата си дъщеря.

— Страхувам се за мама — честно призна Лоли пред Кендъл, опитвайки се да спре за малко сълзите си и да се погрижи за момиченцето, което никога нямаше да види баща си. — Тя толкова често се простудява. Няма никакви сили, а и аз не издържам вече. Не мога да се оправя и с двете плантации. Кендъл, не можеш ли да останеш тук? Крестхевън ще бъде твой.

— Не, Лоли — тъжно отвърна Кендъл на молбата на сестра си. — Трябва да се върна в Ричмънд. Но ще намеря болногледачка за майка и ще наема хора да ти помагат.

— Кого ще наемеш? — горчиво попита Лоли. — Всички мъже са във войската.

— Някои вече са се върнали — уверено рече Кендъл. През следващата седмица тя откри една свободна негърка, която чудесно се справяше с майка й, и двама мъже, на които имаше доверие. Назначи ги за управители на плантациите. Лоли я погледна със съмнение, като разбра, че е наела ампутирани бивши войници, но после с безразличие сви рамене. Кендъл знаеше, че не бива да очаква душата на сестра й да се възстанови скоро.

Въпреки че бе осигурила подкрепа за Лоли, преди да тръгне, Кендъл откровено й каза:

— Лоли, тук няма да сте в безопасност, ако…

— Ако янките спечелят войната? — невъзмутимо попита сестра й.

— Да.

— И какво предлагаш?

— Не съм напълно убедена, но мисля, че знам едно място, където няма да има тежки последици от войната. Скоро ще ти пиша.

Кендъл видя, че на лицето на сестра й се появява студена усмивка:

— Не сме чували за теб откакто започна войната и сега, като казваш скоро…

— Не е честно! Много добре знаеш, че не можех да дойда в Чарлстън.

— Можеше да ми пишеш. Кендъл, мразиш ли ме за това, че ти беше продадена на Джон Мур вместо мен?

— Не! — ужасена възкликна Кендъл. Яростно поклати глава. — Лоли, никога не съм те мразила. Аз бях по-голяма и по-силна. Вторият ни баща мислеше, че аз ще му донеса повече пари.

Лоли се засмя и за миг русата й красота засия, въпреки трагедията, който тъй скоро бе преживяла.

— Кендъл, аз съм изтощена. Аз не бих издържала това, което ти преживя: брака с Джон, затвора, бягството. Умирам от желание да видя твоя капитан Маклейн. През цялата война все за вас двамата се говореше!

— Няма да има „вас двамата“, ако не се върна в Ричмънд — промърмори Кендъл.

Майка й плака, когато дойде време да тръгва, но тя вярваше, че дъщеря й ще се погрижи за тях и ще се върне да ги отведе със себе си на безопасно място. Беше твърде слаба, за да стане от леглото, и Кендъл се сбогува само с Лоли.

Открили, че войната е заздравила връзката между тях, двете сестри се прегърнаха. После Кендъл целуна детето, удивена от чудото на новия живот, и се опита весело да се сбогува.

— Кендъл — тихо промълви Лоли.

— Да?

— Не е ли странно, че Джийн умря, а Джон — не.

— Да, странно е, Лоли. До скоро виждане — добави Кендъл.

Лоли се усмихна и помаха с ръка.

Кендъл мислеше само за семейството си, когато се качи на влака за Ричмънд. Не забеляза, че по пътя имаше много войници, които изглеждаха разтревожени.

Въпреки песимизма си по отношение на войната, тя не разбра, че нещо не е наред чак докато не пристигна в странноприемницата и не откри, че Варина Дейвис се е опитвала да се свърже с нея. Освежи се и веднага забърза към първата дама на Конфедерацията.

Посрещна я черен иконом и я заведе в стаята на Варина.

— О, Кендъл, скъпа! — Гласът й, както винаги, беше нежен и мелодичен. Но гласът на Варина щеше да си е все така нежен и изискан, независимо дали се готвеше да й каже, че денят е прекрасен, или да й съобщи, че янките са завзели Ричмънд. Тя наистина беше възхитителна жена — изтънчена, благовъзпитана, любезна и изпълнена с достойнство.

— Какво се е случило, Варина? — попита я Кендъл. Варина не отговори веднага. Усмихна се и се приближи към нея, а кринолинът шумолеше под сребристата коприна на роклята й.

— Най-напред, скъпа, да ти кажа, че отново ще напусна града. Онзи ужасен генерал Грант настъпва към нас. Трябва да ти съобщя и нещо, което се опасявам, че ще те нарани. Капитан Маклейн беше тук по време на отсъствието ти. Той се надяваше да те намери тук, а също и да поеме командването на кораба си. Но лейтенант Макферсън още не се е върнал. Той отново беше изпратен в Лондон. О, само ако англичаните пожелаеха да се намесят и да ни предложат помощта си! Но това е невъзможно. Капитан Маклейн се присъединява към отряда на брат си. Затова смятам, че за теб ще бъде най-добре да напуснеш Ричмънд заедно с мен.

— О, не! — прекъсна я Кендъл и усети, че кръвта се отдръпва от лицето й и го оставя бяло като сняг. — О, не! Брент е бил тук, а аз…

— Всичко е наред, скъпа. Той беше в болницата и разбра, ти си отишла да погостуваш на семейството си…

Варина млъкна, защото Кендъл се изправи рязко.

— Но аз му обещах да бъда тук.

— Кендъл, ние сме във война. Сигурна съм, че капитанът те разбира.

Кендъл енергично поклати глава.

— Трябва да го намеря. Знаеш ли къде отиде?

— На север, по железопътната линия към войската на Ли, но ти не можеш да тръгнеш след него, Кендъл. Околността е пълна с янки.

— Трябва да отида! Трябва! Моля те, Варина! Ако можеш, помогни ми. На всяка цена трябва да го настигна.

Варина въздъхна.

— Президентът Дейвис няма да е доволен. Но добре. Ще разбера кога тръгва следващият куриер и ще уредя да тръгнеш с него. Ще се наложи да пътувате бързо по черни пътища, Кендъл. Важно е писмата от съпруга ми да стигат до генерал Ли колкото е възможно по-бързо.

— Повярвайте, мисис Дейвис, вече съм свикнала с черните пътища и опасностите по тях!

Кендъл и капитан Мелбърн, куриерът, комуто бяха поверени писмата на президента до генерал Ли, пристигнаха в лагера на войската след два дни. Кендъл отново беше поразена от вида на окъсаните, изгладнели войници.

Но не това беше главната й тревога в този миг. Сърцето й биеше лудо през цялото пътуване, страх и ужас я бяха обзели.

Брент й беше казал да стои в Ричмънд и независимо дали тази негова заповед беше справедлива или не, обещанието, което тя му бе дала, превръщаше отсъствието й в предателство. А миговете, прекарани заедно, бяха толкова кратки… и ценни. Тя силно желаеше да го види, но се страхуваше как ще я посрещне той. Отново и отново репетираше думите, които смяташе да му каже, докато капитан Мелбърн я водеше към кавалерията…

Веднага го забеляза. Той се беше облегнал на един дорест кон и отпиваше кафе от тенекиено канче, заслушан в разговорите около себе си. Очите му станаха наситено сиви, когато някой направи остроумна забележка. Засмя се и устните му се извиха в широка усмивка.

Изглеждаше съвсем различно от последния път, когато го беше видяла. Брадата и мустаците му бяха подстригани. Косата му се спускаше над яката, но прическата беше хубава и модерна. Униформата му бе овехтяла като на останалите войници, но въпреки това той бе съвършеният образ на офицер от Юга — мъжествен и възпитан, високомерен и галантен.

Искаше й се да го повика, името му вече беше на устните й, но тя не успя да го изрече. Изведнъж някой подсвирна. Един от мъжете я беше видял и бе изразил изненадата и възторга си.

Сивите очи на Брент се обърнаха към нея и се разшириха от учудване. Сърцето й спря да бие, докато чакаше реакцията му. Сигурно щеше да се ядоса, да я отблъсне, да се отрече от нея…

Но той се усмихна и тя се изплаши, че ще припадне от радост и облекчение. Той тръгна към нея, дългите му крачки погълнаха разстоянието между тях и Кендъл усети трепетната му прегръдка около тялото си и силните му пръсти в косата си. Той я притисна към себе си. После пред всички свои другари я целуна нежно, страстно, с обич. Сълзи бликнаха в очите й от сладката милувка на устата му, от неговия мирис, от неговия допир. За един дълъг миг забрави войната, забрави света около тях, а земята и небето се завъртяха пред очите й.

Но после той зашепна в ухото й, думите и гласът му бяха изпълнени с тревога.

— Кендъл… какво правиш тук?

— Трябваше да те видя. Нали обещах да стоя в Ричмънд…

— Кендъл, тук се готвим да посрещнем цялата армия на Грант!

— Но аз…

— Чакай! — прекъсна я Брент. Все още държеше ръцете й. Ослепителен огън проблесна в мъгливите сиви дълбини на очите му и той посочи развеселената публика зад тях. — Струва ми се, че трябва да си намерим по-усамотено местенце.

Някой се покашля, после се засмя.

— Наблизо има едно малко ханче, братко. Този лагер едва ли е място за жена.

Кендъл се обърна към говорещия.

— Стърлинг! — възкликна тя и радостно го прегърна. Той я завъртя в кръг, без да обръща внимание на намръщения си брат.

— Кендъл, изглеждаш прекрасно! Всички войници сигурно си мислят, че са видели ангел! Но тук не е безопасно. Брент — обърна се той към брат си, — трябва да я заведеш някъде.

— Знам. Но…

— Аз ще те извиня пред Стюарт. По дяволите, Брент, ти си от флотата. Изобщо не си длъжен да бъдеш тук.

— Ще се върна призори — обеща Брент. После видя, че целият отряд ги гледа. Повдигна изящната ръка на Кендъл и каза:

— Кендъл, запознай се с момчетата от кавалерията на Флорида. Момчета, това е Кендъл Мур. Бързо си кажете здравей и довиждане.

Кендъл се изчерви от одобрителните викове на мъжете, но не за дълго, защото Брент я повдигна от земята и я сложи да седне пред себе си на седлото. Пришпори коня и излезе от лагера в бърз тръс. Няколко пъти ги спираха, но Брент казваше на предните постове, че придружава дамата до безопасно място, и те им разрешаваха да продължат.

Не проговориха, докато не стигнаха порутеното ханче. Брент завърза коня, свали я на земята и я поведе навътре. Здраво стиснал ръката й, той взе единствената свободна стая от съдържателя, който като видя униформата на Брент поиска да разбере какво става в лагера.

Брент не го излъга.

— Скоро ще има битка. И то наблизо.

— Не сте дезертьор, нали, капитане?

— Не, сър, само прекарвам няколко часа с моята… съпруга. После ще се върна на фронта.

Най-после влязоха в една занемарена стая. Брент се огледа, после сви рамене и я придърпа към себе си.

— Съжалявам, че не можах да осигуря нищо по-добро.

Кендъл се усмихна.

— Ако си спомняте, сър, прекарах много нощи в пещери. Това напълно ме задоволява, докато вие сте с мен.

— С теб съм — дрезгаво прошепна той.

— Брент — започна Кендъл, — съжалявам, че не бях в Ричмънд. Обещах ти, но не те очаквах точно тогава и затова…

— Ще ми разкажеш по-късно, Кендъл… много, много… по-късно.

Думите му бяха прекъсвани от горещите влажни докосвания на устните му по шията, по ушите, по тила й. Пламъците на желанието се надигаха в нея на вълни, тя се притисна към него и повдигна глава да срещне стоманеносивия му поглед с ослепителен син блясък в очите си.

— По-късно — съгласи се тя. — Много по-късно…

И наистина след много време, когато слънцето бе залязло луната се бе появила, те се сгушиха заситени и доволни един друг и заговориха. Брент беше мушнал ръка под главата си и се взираше в тавана. Другата му ръка бе около Кендъл. Пръстите му лениво приглаждаха косата й, а тя бе положила буза върху влажните му гърди.

— Кендъл, не ти се разсърдих. Радвам се, че те виждам, но бих искал да не беше идвала. Утре тук ще се води бой. Ли планира да посрещне Грант в пущинака, смята, че горският терен ще му даде предимство. Янките многократно ни превъзхождат по численост.

Кендъл прокара пръсти по гърдите му.

— Брент, ти не си длъжен да се биеш. Моля те, не участвай в тази битка. Страхувам се.

Той замълча за миг.

— Кендъл, поне пет пъти досега ми се е искало да те удуша, но в последните няколко месеца имах време да премисля нещата. В известен смисъл не бях справедлив с теб. Обичам те, Кендъл, истински те обичам, и се опитах да те разбера. Войната, времето, разстоянието не могат да променят това, което сърцето ми изпитва. Но знам, че теб нищо не може да те пречупи. Само се надявам, че ще успея да те опитомя. Поне малко. Кендъл, аз трябва да участвам в тази битка Конфедерацията се нуждае от всеки човек.

Кендъл потисна сълзите си, но когато проговори, в гласа й се усещаха преглътнатите ридания.

— Не те разбирам, Брент. Няма причина.

Той веднага я прекъсна.

— Съществуват много причини, Кендъл. Съществува Югът, съществуваш ти, аз, всички ние.

— Югът е обречен, Брент.

— Не казвай това — грубо отсече той.

— Това е истината и ти я знаеш. Знаеше я още онази нощ, когато се срещнахме, нощта, в която Южна Каролина се отдели от Съюза. Тогава аз се заблуждавах.

— Кендъл, не знам нищо друго освен това, че утре трябва да се бия. Ние притежаваме само боен дух и упоритост — нищо друго. — Изведнъж той легна върху нея и притисна ръцете й към леглото. — Кендъл, не винаги умеем да различим доброто от злото, защото светът не е само черно и бяло. Винаги има оттенъци на сивото. Вършим това, което ни се струва правилно. Ти си омъжена за друг, но в нашата любов няма нищо лошо, независимо къде ни отвежда тя. А в Кентъки, когато се карахме заради онази старица, последиците от твоите действия биха могли да докажат, че те не са били правилни. Но ти мислеше, че имаш право. Мисля, че сега те разбирам. Ох, Кендъл, ние винаги ще сме в спор!

— Брент!

— Но аз те обичам точно за това. Обичам те, защото си горда и решителна и никой не може да те пречупи, дори аз. Моля те да ме разбереш, че трябва да участвам в битката. И да ми обещаеш нещо.

— Какво? — с пресипнал глас попита тя, раздвоена между желанието да го удари за това, че я е нарекъл досадна, и потребността да обвие ръце около него толкова силно, че той никога да не може да си тръгне.

— Искам да се прибереш вкъщи колкото може по-бързо. Имам предвид при Харолд и Ейми. В Ричмънд няма да е безопасно.

Кендъл отвори уста да възрази, но той я затвори с нежна целувка.

— Веднага щом мога, ще дойда при теб — увери я той. — Хайде сега, обещай ми.

Тя не успя да продума, а той изглежда остана доволен от кимването й.

Сълзи замъгляваха очите й, докато се любеха, и мокреха бузите й дори когато полетяха в бездната на екстаза. Той ги попи с устни след утихването на страстта и я прегърна. Точно преди да заспи, тя чу шепота му:

— Ще дойда при теб в заливчето, Кендъл. Обещавам.

Когато тя се събуди преди зората, той беше изчезнал.

Денят настъпваше с грохота на оръдията и свистенето на снарядите. Битката в пущинака бе започнала.

Никога в живота си Брент не беше виждал нещо по-ужасно от тази битка.

Конният им отряд беше един от първите, които влязоха в боя. Гората изглеждаше спокойна, а небето — ясно и свежо. Той чуваше птиците, вдишваше сладкия дъх на зелените дървета и красти.

Насред път влязоха в първата схватка. Дъжд от куршуми се изсипа отляво. Конете се подплашиха, мъжете бързо скочила от тях. Намериха прикритие край пътя.

После започнаха оръдията.

И гората лумна.

Брент видя, че Стърлинг заповядва на хората си да се оттеглят. Самият той започна да отстъпва, но видя Били Крисчън, малкият барабанчик от Талахаси.

Момчетата не биваше да участват във войни. Но Били Крисчън се биеше още от самото начало на войната, поне така му беше казал Стърлинг. Оставаше му една седмица, за да навърши тринайсет, но мъжете имаха чувството, че винаги той е биел барабана за тях. Били беше сирак, чичо му Джош бе неговият единствен роднина. Джош беше дошъл в отряда.

И бе загинал. Но Били беше останал.

Ала сега, в хаоса от трупове, цвилещи коне, горящи клони и задушаващ дим, Били лежеше на земята. Прострелян в крака.

Брент чу писъка на момчето и полека тръгна към него, като зорко следеше обхванатите от огъня дърветата. Чу пукота на един падащ клон и се отдръпна навреме, усети само как летящите искри минаха покрай лицето му. Намери Били, видя раната му. Момчето отвори изпълнените си болка очи и се взря в Брент.

— Капитане, обзалагам се, че отсега нататък няма да мръднете от морето — опита се да се пошегува Били.

Нов вик се изтръгна от гърлото му и Брент разкъса крачола на панталоните си, за да превърже крака му под коляното. Били вероятно щеше да изгуби крака си. Брент се надяваше да спаси поне живота му.

— Капитане, изчезвайте оттук. Гората сигурно ще избухне — предупреди го Били.

— Да, така е.

Брент взе момчето на ръце. Отчаяно се опитваше да намери път през дима и черния барут. Закрачи напред, олюлявайки се. Реши, че е открил вярната посока. Двамата бяха сами в гората, поне така им изглеждаше. Сами в ада.

Огромно дърво изпращя и се стовари зад тях. Брент ускори крачка. Стори му се, че чува тропот на копита пред себе си. Забърза.

Наистина напред имаше кон. Яздеха го един войник е простреляна ръка и друг, с рана в корема. Ранените спряха веднага, щом видяха Брент и момчето.

— Сър, можем да ви дадем коня — каза човекът с раната в корема и лицето му се изкриви от болка, още докато произнасяше благородното си предложение.

— Аз нямам дори драскотина по себе си, а вие се нуждаете от спешна помощ. Няма защо да ми давате коня — отвърна Брент.

— Но можем да вземем още един човек с нас, преди тази стара кранта да издъхне — обади се мъжът с кървящата ръка.

— Аз мога да вървя пеш — увери ги Брент. — Вие изведете Били оттук.

— Слушам, капитане — отвърна мъжът и отдаде чест. Той протегна ръце и Брент качи момчето на коня.

Мършавата кранта изглеждаше така, сякаш нямаше да успее да се помръдне, но когато войникът я пришпори, тя неочаквано се понесе в тръс надалеч от огъня и смъртта.

Брент тръгна след тях с колкото е възможно по-бърза крачка. Горещината ставаше нетърпима. Беше невъзможно да си поемеш въздух.

След малко той изгуби ориентация, после си помисли, че е открил посоката, но не след дълго му се стори, че вижда през дима и мъглата някаква колиба. Надяваше се да не се върти в кръг. Спря за миг.

И тогава огънят обхвана дървото зад него. Той чу пращенето на пламъците, чу пукота. Обърна се, готов да отскочи настрана.

Успя да избегне ствола на дървото. Но един тежък клон, който току-що започваше да тлее, се откърши. Брент вдигна ръце, но не достатъчно бързо, за да предотврати удара. Клонът се стовари върху черепа му. На сивия фон, разкъсван от огнени ивици, той видя кадифено небе и звезди. Бореше се да не изгуби съзнание, но падаше в бездна…

„Все още съм жив“, помисли си той след миг. Или пък беше в ада? Горещината беше непоносима. Опита се да стане. Не можеше да победи сивотата. Щом надигна глава, отново изгуби съзнание.

Не биваше да умира. Беше обещал на Кендъл, че няма да умре.

Като затвореше очи я виждаше. Тя тичаше по плажа, бистрата тюркоазена вода се плискаше в краката й. Слънцето светеше в косите й, а той се връщаше вкъщи при нея…

После отново се озова в пламтящата гора. Умираше. Надигна се с усилие. Беше й обещал да остане жив.

— Кендъл! — прошепна името й.

Някой стоеше над него. Виждаше буйна коса. Кендъл…?

Тук…? Но това не беше Кендъл. Косата беше прошарена. Опита се да стане и видя възрастна жена с тъжно лице й мършаво тяло.

— Госпожо, трябва да се махна оттук — каза й той.

— Вие сте почти мъртъв — отвърна тя. Той направи опит да се усмихне.

— Почти?

Тя отвърна на усмивката му. Била е красива някога. Може би преди войната.

Лицето й изчезна. Хвана го за глезените. Главата му се удари в земята.

Кендъл…

Беше й дал обещание. Господи, колко много я обичаше. Трябваше да се върне при нея. Щеше да се, върне, щеше да се върне, по дяволите, щеше да оживее!

Гората сякаш запищя, обхваната от огъня.

После горещината изчезна, болката изчезна.

И светът се изгуби в мрак.

Още преди обяд стана ясно, че малкото ханче скоро ще се окаже на фронтовата линия. Кендъл слезе в избата заедно с другите цивилни.

С времето обстрелът се усилваше. По обед ханчето вече се бе превърнало в щаб на южната войска. Салонът беше препълнен с ранени войници и мъже, които ги бяха донесли дотук, вън от обсега на вражеския огън.

Кендъл не можеше повече да търпи чакането, затова напусна избата и се качи горе. Южняците се изненадаха като я видяха, но не възразиха срещу компанията й, щом осъзнаха ползата от нея. Тя превърза ранените, занесе вода на тези, които се биеха. С настървение слушаше вестите, които пехотинците донасяха.

Кавалерията на Джеб Стюарт беше навсякъде около тях и твърдо държеше фронта. Оръдията странно замлъкнаха. Кендъл научи, че и двете страни не смеят да ги използват, защото димът от пламналата гора беше много гъст и снарядите можеха да убият не вражеските, а собствените отряди.

Когато мракът се спусна, битката затихна. Кавалеристи идваха в ханчето, за да си отдъхнат за миг, преди отново да се присъединят към своите уморени и разпръснати другари.

Кендъл отправяше молитви към небето да види Брент. Сърцето й подскочи, когато разпозна униформите на кавалерията на Флорида и видя Стърлинг Маклейн. Канеше се да го повика, когато забеляза, че той с тревога оглежда помещението. Сигурно търсеше нея.

— Кендъл, мили боже, ти си още тук! Трябва да се върнеш обратно в Ричмънд. Можеш да тръгнеш с медицинските фургони.

— Къде е Брент? — прекъсна го Кендъл.

Стърлинг се поколеба.

— Не знам.

— Нали двамата бяхте заедно? Какво се е случило с него. Стърлинг?

Стърлинг я хвана за раменете и леко я разтърси.

— Гората наоколо гори! Хората умират не само от вражеските куршуми, а и от огъня. Не можеш да видиш собствената си ръка, не знаеш кой стои пред теб — враг или приятел.

Кендъл се освободи от ръцете му, почти изпаднала в истерия.

— Аз отивам, Стърлинг. Той е някъде там. Може би умира.

Тя мина покрай Стърлинг и се затича към гората.

— Кендъл, чакай — опита се да я спре той. — Огънят е навсякъде!

Тя чу, че той тича след нея, но не се обърна. Втурна се в гората, ала след няколко крачки спря и се огледа. Кашляше и се задушаваше от гъстия дим. Стърлинг беше прав. Спускащият се здрач и сивият дим, който се кълбеше около нажежените пукащи дървета, й пречеха да види дори на сантиметър от себе си.

— Брент — изкрещя тя. Отговори й злокобна тишина, а после един огромен дъб изстена и с грохот отстъпи пред яростта на пожара. Тя извика и отскочи назад. Спъна се в купчина тела. Една ръка улови глезена й.

— Помощ! За Бога, помогнете ми.

Кендъл се взря в измъченото, покрито със сажди лице, което я гледаше. Беше на млад човек и се бе сгърчило от страх и болка. Униформата на войника беше синя.

— Поне ме застреляйте. Не ме оставяйте да изгоря. Моля имайте милост.

— Можете ли да се хванете за мен? — изстена Кендъл.

— Да, но кракът ми е прострелян на няколко места.

Кендъл се наведе и сграбчи човека през кръста. С огромни усилия успяваше да го влачи. Той изкрещя от болка, но когато тя спря, я накара да продължи.

— Благословена да сте, госпожо. Вие сте светица.

— Аз съм южнячка — сухо отвърна Кендъл.

— Значи, светица от Юга…

Димът започна да се разпръсва. Кендъл видя пред себе си хора. Движеха се като сенки, призрачни сенки в зловещата нощ.

— Помогнете ми! — извика тя.

Един човек се приближи към нея. За неин ужас тя видя, че той е в синя униформа.

— Госпожо — той взе товара от ръцете й, — трябва да се махнете оттук. Гората ще избухне като барутен погреб!

— Аз… трябва да открия един човек.

— Южняк?

Кендъл прехапа устни и кимна.

Изведнъж оранжево сияние озари нощта и страшен грохот разцепи въздуха. Цялата гора зад нея изригна в един огромен пламък, който сякаш се извиси до небето.

— Няма да ви позволя да се върнете там, госпожо, и без това няма да намерите нищо живо. Елате с мен. Ще ви заведа при лейтенант Бауър.

Усети, че той я улови за рамото, но това не я интересуваше вече. Беше покрита със сажди, уморена и отчаяна. Брент беше изчезнал в пожара. Вече нищо нямаше значение. Съвсем нищо.

Сякаш вървяха с часове. Бяха двайсетина души и носеха ранените на носилки. Трябваше да се движат на зигзаг, за да избегнат горящите участъци. Първо я заведоха в един лагер далеч на север.

Изправиха я пред уморен старец с огромни бакенбарди. Тя разбра, че и той е участвал в боя. Синята му куртка беше почерняла и обгорена и миришеше на пушек, също като нейните дрехи.

— Открихме в гората тази красива южнячка, лейтенант Бауър — каза младият янки, който я беше намерил. — Какво да правим с нея сега?

Зелените очи на лейтенанта я огледаха с учудване, но и със съчувствие. Тя сигурно представляваше печална гледка — цялата бе покрита със сажди, косата й — разбъркана, раменете — увиснали от отчаянието.

— Как попаднахте в този ад? — попита я лейтенантът и поклати глава. — Няма значение. — Той се обърна към войника.

— Щом дамата е южнячка, ще я върнем на хората й. Уредете предаването.

Добротата му я просълзи.

— Благодаря ви, сър — успя само да прошепне.

— Около нас има достатъчно ужас и болка — отвърна той кратко и приключи въпроса.

Върнаха я на кон при позициите на южната войска. Предадоха я на един от емисарите на Робърт Ли, но тя така и не успя да види генерала. Джеб Стюарт бил смъртно ранен и Ли бил при своя приятел. Опитвал се да изпрати великия предводител на кавалерията в Ричмънд.

Тя все още бе вцепенена и не се интересуваше от нищо. Просто стоеше, загледана в огъня, докато офицерите шепнешком обсъждаха какво да правят с нея. Изведнъж усети как някой докосна ръката й.

Беше Стърлинг. Обърна я към себе си я притисна в обятията си.

— Кендъл, слава Богу. — Той помълча за миг, после се отдръпна от нея и погледна в безжизнените й очи. — Скоро ще потегли фургон за Ричмънд с ранените. Кендъл, трябва да тръгнеш.

Тя поклати глава, заслепена от сълзите.

— Не мога.

— Кендъл, няма да помогнеш на Брент, ако отново попаднеш на янки или като изгориш жива в пожара. Ще държа връзка е теб. Ако наистина обичаш брат ми, погрижи се за себе си. Върни се във Флорида веднага щом можеш. — Стърлинг се поспря и я прегърна. — Ти може би носиш детето му, Кендъл.

Кендъл се съмняваше, но не каза нищо. Беше минало толкова време… досега би трябвало да зачене. Но съдбата й бе отказала дори това.

— Кендъл, трябва да отидеш — настоя Стърлинг.

— Ще чакам в Ричмънд — отвърна тя. Стърлинг понечи да възрази, но се отказа.

— Ще държа връзка с теб. Обещавам.

Той удържа на думата си. Тя получаваше писма от него поне веднъж в месеца. Брент не бил намерен, писа й той, но и тялото му не било открито. Според него имало надежда и той не вярвал, че брат му е мъртъв.

Кендъл също не вярваше. Но въпреки че в писмата си Стърлинг постоянно настояваше да напусне Ричмънд, тя винаги отказваше. Отказа дори когато на вратата й почука Чарли Макферсън и й предложи да я закара при Ейми на борда на „Джени Лин“.

— Ще се върна след два месеца — твърдо каза Чарли. — И тогава ще тръгнете с мен. Капитанът би искал това.

Кендъл му се усмихна неопределено. Знаеше, че няма да тръгне.

Минаха месеци, октомври се изниза, а Брент все още бе сред изчезналите. Както бе обещал, Чарли Макферсън отново се появи на прага й.

— Няма смисъл, Чарли. Няма да тръгна никъде, докато не разбера какво се е случило с…

Думите й секнаха, когато един човек мина край Чарли. Той изглеждаше необичайно в цивилизованата й стая.

— Червена лисицо — смаяна прошепна тя.

Той пристъпи към нея, тъмните му очи бяха сурови и непроницаеми, ръцете — силни и уверени.

— Ще тръгнеш, Кендъл. Когато може, Нощният ястреб ще дойде при теб.

— Аз…

— Добре познавам своя приятел — твърдо рече Червената лисица. — И ще заведа неговата жена там, където той би желал.

Облегната на силното рамо на индианеца, Кендъл си спомни думите на Брент. Да, когато можеше, той щеше да дойде при нея в заливчето. И тя щеше да го чака… В Ричмънд с всеки изминал ден ставаше все по-опасно. Бичът на янките все повече тегнеше над града.

— Ще дойда — прошепна тя.

Лесно се промъкнаха през блокадата. Чарли се бе научил на много неща от своя капитан.

През цялото пътуване Кендъл стоеше плътно до Червената лисица. Имаше му доверие и близкото му присъствие я успокояваше.

Но една нощ, както стояха под кадифеното небе и звездите, той се отдръпна от нея.

— Кендъл Мур, аз обичам Нощния ястреб. И усещам, че той е жив. Но аз съм мъж от плът и кръв, макар кожата ми да е червена. Ти си красива жена и аз много те обичам. В своята невинност ти идваш при мен и ме подмамваш да предам своя брат.

Кендъл го гледаше с широко отворени, учудени очи. Осъзна, че той наистина я обича и е самотен — също като нея. И ако Брент Маклейн никога не бе съществувал, тя би могла да обича Червената лисица. Той беше един от най-силните мъже, които познаваше!

Но и двамата обичаха Брент. И двамата вярваха че той се върне.

— Съжалявам — прошепна тя и се отдръпна назад. Той протегна ръка към нея.

— Не си отивай. Той е мой брат, ти — моя сестра. Няма да изгубим нашето приятелство.

Да — съгласи се тя и се взря в мъдростта на дълбоките кафяви очи. — Няма да го изгубим.

Пристигнаха в залива през ноември. В началото на новата година Югът се намираше в изключително тежко положение. Шърман започна своя „марш до морето“, подпали Джорджия, разруши всичко, което не можеше да бъде отнесено. Кендъл се разтревожи за семейството си и когато Чарли спря в залива през февруари, тя го помоли да отиде в Чарлстън и да доведе на юг майка й, сестра й и малката й племенница.

Лоли и детето пристигнаха в един ветровит мартенски ден. Кендъл научи, че майка й е починала в края на януари.

Не можа да усети истинска болка. Отдавна се намираше във вцепенение. Може би това беше за добро. Майка й нямаше сили да види как Югът се разпада.

Ейми Армстронг бе във възторг от детето. Често се грижеше за малката Юджиния, което беше добре за нея, тъй като и Лоли като Кендъл беше безчувствена. Хари й помогна да ремонтират една стара колиба близо до неговата къща и Лоли прекарваше повечето време там. Държеше се любезно, но не забелязваше какво става около нея. Най-често бе сама.

Телеграфните и железопътните връзки на Юга бяха прекъснати. Много рядко до заливчето достигаха вести. Но чувството за обреченост си оставаше. Когато в края на март Чарли отплава, Кендъл се питаше дали ще го види някога отново.

Дойде пролетта. И въпреки буйството на живота, въпреки синята ведрина на небето, дните минаваха в сива тъга.