Създадена за любов

ГЛАВА ШЕСТА

Стана й студено и тя се раздвижи. Леки тръпки преминаха по тялото й и разкъсаха топлия пашкул, в който бе толкова уютно.

Все още полусънена, усети нещо необичайно. Една ръка я галеше нежно по гърба, плъзгаше се лениво по раменете и гръбнака й, кръжеше бавно около вдлъбнатината над закръгления ханш. Тръпките преминаха в треска. От деликатното докосване в нея се надигаха огнени вълни и оставяха след себе си гореща диря в леда, който смразяваше тялото й.

Огънят се плъзна по гръбнака и спря за малко върху тила. Продължи надолу… жигосваше плътта й и раздухваше пламъци, които проникваха дълбоко в нея, после се разпиляваха и отново тръгваха по гръбнака.

Тя се виеше и стенеше от приятното усещане, но продължи да се наслаждава на дрямката.

Дрезгав, настойчив шепот изпълни с топлина ухото й.

— Събуди се, Кендъл. Почти съмна. Искам те отново, преди да тръгна…

Гласът я накара да се събуди напълно, протегна се и отвори очи. Беше усетила студ, защото одеялото бе дръпнато настрана. А огънят в тялото й бе запален от мъжа зад нея.

Колибата вече не беше осветена от сребърните лъчи на луната. Мъгливи оранжеви и алени отблясъци се опитваха да надвият мрака.

Ръката му докосна рамото й, нежно я обърна по гръб и тя видя лицето на мъжа и дълбоките тъмносиви очи, които подигравателно наблюдаваха съпротивата й. Страстта му бе гола и неприкрита — също като решителния поглед, който не търпеше възражения. Кендъл затвори очи и преглътна. Съзнаваше, че би било смешно да се противи. Гореше от желание за него. Той я прелъсти, докато тя спеше и сега бе прекалено късно да скрие потръпването на тялото си и да се отрече от пламенните ласки, с които вече бе отвърнала. С какво удоволствие би му отказала! Да можеше да лежи безчувствена и да го гледа с презрение, каквото и да вършеше с нея…

Но дори грубото му настървение я възбуждаше. Караше я да копнее по неописуемото усещане, по жаждата, която се разливаше по тялото й като живак и я зашеметяваше…

Той си тръгваше. Току-що бе казал, че я е събудил, защото си тръгва. А още не й беше съобщил какво смята да прави с нея. Припомни си, че я бе взел само от желание да си отмъсти.

Без да отваря очи, попита:

— Пак ли отмъщение, капитане?

Той дълго не отговаряше. Тя вдигна поглед и видя, че я наблюдава замислено и с любопитство. Но в мига, в който очите им се срещнаха, той се усмихна, наклони глава към нея и прошепна до устните й:

— Не. Този път не е отмъщение. А желание.

Устните му настоятелно се впиха в нейните. Опита вкуса им, проучи всеки милиметър и закачливо ги захапа. Облиза ги с език и леко ги стисна със зъби. Разтвори уста и я принуди да пусне езика му, но когато тя отстъпи, той го извади и я остави да го търси… да играе с него така, както той бе играл с нея, да открива сама устата му. Тя се увлече в търсенето, осъзнаваше само топлината, доволна и въпреки това ненаситна за допира на голото му тяло. Наслаждаваше се на силата на ръцете, които я държаха в обятията си, на гърдите, притиснати до нейните.

Той се отдръпна от нея, тя потърси погледа му с очи, широко отворени от учудване. Докосна устните й с пръст.

— Снощи беше хубаво, но за теб насладата се сля с болката. Тази сутрин ще изпиташ само насладата.

Кендъл нямаше сили да откъсне поглед от него. Истината за положението, в което се намираше, все повече избледняваше в съзнанието й. Но тази истина бе болезнена и тя смътно разбираше, че въпреки всичко трябва да му се противопостави.

Тихо попита:

— Защо?

Той не отговори. Докосна с пръст бузата й и приглади един немирен кичур коса. Намести се върху нея, без да бърза. Движеше се бавно, почти лениво. Имаше време… достатъчно време да се наслади на всяко нежно докосване. Кендъл го усещаше с цялото си тяло — покритите му с косми крака, притиснати до нейните гладки бедра, загорелите мускулести ръце, които я прегръщаха, силни и нежни. Лицето му — грубо от наболата кестенява брада — драскаше кожата й, докато устните му търсеха челото, бузите, шията, гърдите. Ясно чувстваше възбуденото му желание. Нажеженото пулсиране до бедрата й я плашеше и измъчваше, докосваше я като метално острие и раздухваше огъня, който гореше дълбоко в нея. От краткия си опит се бе научила да чака. А очакването я караше да трепери от страст. Нямаше път назад. Жадуваше за него, искаше да я изпълни с тази дръзка сила, която я покоряваше и разкъсваше, но същевременно й даваше чувство за цялост.

Задъха се, когато той взе гърдата й в уста, задържа я и с език погали втвърденото зърно. Сластно и бавно. Тя се изви и зарови пръсти в косата му.

Той не бързаше… Нежното мъчение продължи, атаките върху сетивата й се усилваха. Прокара ръка отстрани по извивките на тялото й, погали ханша и се наслади на дългите бедра. Кендъл едва усети как той премести тялото си и даде свобода на изкусните си ласки. Устните му се върнаха при нейните, дланта му — корава и груба, но вълнуваща — премина по корема й, закръжи надолу и зарисува шарки по вътрешната страна на бедрото й. Тя затрепери, омаяна от това изпепеляващо усещане. Извърна се, опитвайки се да избяга от ръката, която отнемаше разума й и я превръщаше в тръпнещо, стенещо същество, изцяло подвластно на волята му.

Опита се да скрие чувствата си, като зарови глава в неговите гърди. Но той не й позволи. Хвана брадичката й с ръка и срещна погледа й. После я пусна и постави длан между гърдите й. Сърцето й биеше лудо. И двамата го усещаха. Дишането й беше учестено и накъсано.

Трепереше цяла, желаеше го, беше готова за него.

— Попита ме защо — тихо прошепна той. — Ето… — ръката му здраво хвана рамото й и погали бедрата й — ето защо.

Тя искаше да му каже нещо. Но звуците не се откъсваха от гърлото й.

Той обви тялото й с ръце и затвори очи.

— Прегърни ме, Кендъл. Докосни ме. Люби ме.

Тя покорно го взе в обятията си и той внимателно се намести върху нея. Вклини силните си крака между бедрата й, без да срещне съпротива. Очите й, широко отворени, го гледаха и не отказваха нищо. Той наблюдаваше лицето й, докато плавно навлезе в нея. Тихият звук, който се откъсна от влажните й, разтворени устни удвои чувственото удоволствие от женската прегръдка. Вече не можеше да контролира възбудата си, страстта, която бе потискал досега, се освободи от оковите и той се задвижи в нея в див всепоглъщащ ритъм. Кендъл отново се задъха, захапа якото му рамо, а пръстите й блуждаеха безумно по гърба му, сграбчваха го, пускаха, после пак се впиваха в него и го милваха.

— Прегърни ме — прошепна той — с цялото си тяло.

Тя сляпо се подчини и обви крака около него. Тихо извика, защото това движение го накара да навлезе още по-дълбоко и го направи част от нея. Отново чу шепота му — нежно й говореше колко много го възбужда. Колко добре го кара да се чувства…

Лицето му, напрегнато от растящото желание, се надвеси над нея.

— Говори ми, Кендъл, кажи ми какво усещаш.

Тя затвори очи, осъзна, че се извива и притиска към него, за да посрещне мощните му тласъци, че се разтреперва отново и отново, а удоволствието стига непоносими висоти. Но не успя да намери думи. Дори в най-интимния момент от тяхното страстно и красиво сливане не можеше да проговори. Червенина изби по бузите й, искаше й се да се скрие, докато безсрамно и ненаситно го приема в себе си.

— Кендъл…

— Не… не мога…

Дрезгав смях изпълни въздуха — смях на мъж, доволен от победата си.

— Ще се научиш, скъпа, с времето ще се научиш.

Смехът и думите му внезапно секнаха, когато тя простена и трескаво го сграбчи. И тогава проговори. Извика името му, а по тялото й запрепуска удоволствие и разкошни тръпки завладяха стройната й фигура.

— О, Брент… Брент…

Той още веднъж потъна в нея корав и силен, тялото му настръхна, разтърси се от мощна тръпка и се отпусна. Опияняваща почуда я изпълни заедно с избликва нето на неговото семе. Това бе върхът на удоволствието. Любовта, на която той я бе научил, притежаваше величествена сила. Тя се предаваше на волята му, но и той отстъпваше пред нея. Това я радваше.

Брент се отмести, но коляното му остана свито върху краката й. Облегна се на лакът и собственически обхвана кръста й с ръка. Кендъл го гледаше втренчено и се опитваше да успокои дишането си, молеше се това шеметно, опияняващо удоволствие, това чувство за насита да не изчезне. Но когато усещането заглъхна, тя отново с мъка осъзна обстоятелствата. Той не говореше, само я гледаше, в ъгъла на устните му се появи усмивка, а очите му си оставаха все така тъмносиви.

Премести ръката си, лениво прокара пръсти по ребрата й, приглади една къдрица и отново удобно намести длан върху кръста й.

— А трябва да ходя на война — промърмори той и поклати глава с мрачно съжаление, сякаш това бе някаква поразителна несправедливост.

Кендъл изтръпна и бързо сведе мигли, после вдигна очи предизвикателно в отчаян опит да скрие страха в сърцето си.

— Поне знаете къде отивате, капитан Маклейн.

Той повдигна вежди и на устните му се появи дяволита усмивка.

— Изведнъж станахме много официални, мисис Мур. Но трябва да призная, че след като смятате за добре да използвате малкото ми име само при определени случаи, наистина чудесно подбирате моментите. Да шептите „капитан Маклейн“ не би допринесло много за разпалването на страстта ми.

Очите на Кендъл застрашително светнаха, той видя, как тя сви устни и стисна челюсти. Инстинктивно вдигна ръка да хване китката й, преди дланта й да се стовари върху бузата му. Гневната ярост остана в очите й дори когато разбра, че е уловена, а той се изсмя горчиво. Явно се забавляваше. Притисна китките й от двете страни на главата и се наведе да постави целувка върху здраво стиснатата й уста.

— Ти ми кажи, Кендъл, какво да направя с теб.

— Да ме вземеш със себе си — тросна се тя. — Сигурно ще минеш през някое южно пристанище.

— Сигурно — съгласи се той закачливо и се усмихна на опитите й да се освободи от хватката му.

— Тогава…

— Не мога да те взема с мен, Кендъл. Отправям се към Гълф Коуст, където ще се водят военни действия. Няма да е безопасно.

— Но първо можеш да ме свалиш някъде. Точно така! А аз ще се придвижа до Джаксънвил или Фернандина…

Веселата усмивка напусна лицето му и той заговори с рязка горчивина.

— В нито един град по крайбрежието не е безопасно. Най-малко пък в Джаксънвил.

Изненада се, като видя как цветът изчезна напълно от бузите й и ги остави сиви като пепел.

— Нали… няма да ме изпратиш обратно във Форт Тейлър?

Брент се намръщи.

— Няма.

— Ох…

Произнесе го с въздишка на облекчение и бързо сведе мигли. Въпреки това той усети, че тя трепери и сърцето му заби по-силно. Тя наистина мразеше този янки, за когото бе омъжена, а освен това твърдо криеше страха си от него.

— Бъди спокойна, Кендъл, няма да те изпратя обратно.

Тя прехапа долната си устна, миглите й все още бяха спуснати, после ги повдигна и се вгледа в него с виолетово-сините си очи.

— В такъв случай… какво ще направиш?

Той се засмя тихо, смаян от тревогата й.

— Можеш да останеш тук — рече усмихнат. — Червената лисица предложи да те пази за мен.

— Да ме пази… за теб? Аз да не съм ти някакъв кораб, Брент Маклейн! И не искам да остана тук! Умолявам те като джентълмен…

— Кендъл, ясно си спомням, че още онази нощ в Чарлстън ти казах да не разчиташ на това, че съм джентълмен.

Отново видя как в очите й блесна гняв, тя стисна челюсти и непреклонно нацупи устни. После миглите й затрепкаха и тя го загледа със сладка невинност.

— Капитан… Брент, не разбираш ли? Война е! Искам да бъда там, където мога да знам какво става…

— Кендъл — опита се да я прекъсне той.

Сладкият й глас стана още по-нежен и тя продължи, без да обръща внимание на думите му.

— Не искам да гния в някакво забравено от бога блато с шепа червенокожи и алигатори!

Най-после Брент я пусна и седна, загледан в прозореца, откъдето утринта предупреждаваше за настъпването си с все по-ярка светлина.

— Кендъл, скъпа — твърдо произнесе той, а тихият му провлачен говор бе изпълнен със сарказъм, — и да ми се правиш на южняшка красавица, и да ми изпадаш в истерия — нищо няма да ти помогне. Оставаш тук.

Тя не продума толкова дълго, че накрая той се обърна да я погледне. Беше седнала и прикриваше голотата си с ръце, здраво прегърнала колене. Мрачни очи, тъмносини като нощното небе, се вгледаха в него, тя отново прехапа яростно устни.

— Докога? — попита шепнешком.

Той я изгледа. По дяволите! Бе способна да се завърне от унеса на дивата страст и след миг да изглежда като предизвикателна девица с широко отворени очи и разпилени коси, подчертаващи красотата й, която сякаш завинаги щеше да остане чиста…

Въздъхна примирено.

— Докато се върна. Докато измисля къде да те заведа — някъде, където скоро няма да има сражения.

Лека тръпка премина по тялото й. Дали от облекчение? Той не знаеше. Тя отметна коса през рамо и пак го погледна предизвикателно.

— Ако остана, капитан Маклейн, искам да се разберем, че повече няма да меля това проклето коонти. И няма да пера нищо друго, освен собствените си дрехи!

Брент тихо се засмя, привлече я в обятията си и я свали обратно на пода — изкушението бе твърде силно, за да му устои.

— Брент — възпротиви се тя, останала без дъх, и прегърна раменете му с изящните си ръце.

Но той я гледаше безмилостно.

— Слушай, Кендъл. Важно е. Искам да ми обещаеш, че няма да причиниш никакви неприятности на индианците. Блатото може да бъде рай, но може да бъде и страшен ад. А сега, когато янките постоянно кръстосват крайбрежието, е още по-опасно. Като войник на Конфедерацията, който стана твой любовник, няма да те върна на съпруга ти, от когото си направила всичко възможно да избягаш. Но ти гарантирам, че ако се натъкнеш на янки, те ще те върнат толкова бързо на Джон Мур, че ще ти се завърти главата. Това няма да има нищо общо с южняците, това ще бъде за тях просто едно почтено дело.

За първи път видя в очите й да се появяват сълзи, но тя премигна и бързо ги преглътна. Питаше се с горчивина и болка как ли е живяла с Джон Мур.

— Искам да ми обещаеш, Кендъл — твърдо каза той.

Тя отново сведе мигли.

— Няма да се опитвам да бягам от индианците. Харесвам Червената лисица. И Аполка. Аз… — В гласа й се прокрадна болка, тя спря за миг, после продължи безизразно. — Просто искам да си отида вкъщи. Но всъщност май вече нямам дом. В Чарлстън също ще трябва да се крия.

Това не беше молба за съчувствие, а самата истина. И в този миг Брент й прости всичко. Той нежно взе лицето й в ръце и се вгледа в очите й.

— Кендъл, войната няма да продължава вечно.

Тя се засмя горчиво.

— Знам. Чувала съм го и от двете страни. „За месец ще направим янките на пух и прах“. „Тия южняци ще побягнат към къщи за нула време“.

— Добре, Кендъл. Няма да свърши скоро. Но все някога ще свърши. Ще те закарам до някое южно пристанище. Но дотогава се примири с живота тук, признай, че не е толкова лошо. Едва ли можеш да наречеш Червената лисица дивак.

— Не, но Нощния ястреб… — промърмори тя.

— Наистина ли мислиш така? — запита той с престорена учтивост, без да обръща внимание на присмеха. — Толкова ли съм див?

— Разбира се.

Той погледна към прозореца, осветен в алено от лъчите на зората. После се обърна отново към нея.

— Радвам се, че оценяваш дивото в мен, скъпа, защото моите първични инстинкти пак се обаждат, а войната ще е дълга и страшна.

Дори не си помисли да го отблъсне. С тиха въздишка го прегърна, посрещна с радост милувките и желанието, което така бързо го бе обзело. Колкото повече го опознаваше, толкова по-неудържимо бе опиянението от познанието… и очакването.

А денят настъпваше. Животът й, цялото й същество се бе променило изцяло само за една нощ и то заради този мъж, който бе станал неин любовник. Бе открила красивите дълбини на страстта между мъж и жена и в неговите обятия можеше да забрави всичко. Трагичните вихри на войната, които опустошаваха страната; горчивата мъка, която изпълваше нейния живот.

Не знаеше какво изпитва той към нея. Не разбираше напълно чувствата му. Знаеше само, че иска да го обича силно, да отвръща на страстта му със страст, да запази завинаги спомена за него в тялото и душата си. Искаше да не се разделя с мечтите за любов и благородство в дългите самотни нощи, които я очакваха…

Той дълго я държа в прегръдките си. Накрая стана. Кендъл зарови лице в одеялото — не искаше да гледа как се облича и си отива. Беше изморена, изтощена и не можеше да се помръдне. Той беше внесъл безпорядък в чувствата й, бе насилил душата й, но сякаш й бе хвърлил спасителен пояс, който тя все още стискаше колебливо, но с отчаяна надежда. Беше доволна от яростното му любене, радостна от това, че той също се нуждае от спомен, но и невероятно уморена от всичко, което изпита.

Беше ужасна мисълта, че той си тръгва.

— Нощният ястреб — промърмори тя. Говореше, за да попречи на сълзите от отчаяние да потекат по бузите й. — Червената лисица. И изведнъж Аполка. Защо сте се нарекли Червена лисица и Нощен ястреб? Тези имена са на английски.

Тя усети, че той свива рамене, но не посмя да погледне към него, докато обличаше ризата си и я напъхваше в панталоните.

— Цивилизацията, скъпа, белият човек — отвърна той. — По времето на войните с индианците белите започнаха да им дават прякори. За да преговарят с тях, много от семинолите и микасуките приеха тези прякори — често използваха названията на горските животни — Орел, Опосум, Катерица, Лисица. Сега, като белите, индианците все по-често приемат името на баща си, но всъщност обществото им е матриархат. Майката на Червената лисица се наричаше Малката лисица. Той има и индианско име — всички семиноли и микасуки имат и „истинско“ име, което получават по време на Танца на зелената пшеница. За баща си Червената лисица е Асияхоло. Белите не можеха да произнасят името му правилно.

Кендъл чу приближаването на ботушите му. Усети, че се навежда над нея.

— И самата дума „семинол“ е интересна. Заселниците твърдяха, че означава „беглец“, защото индианците бягаха на юг, за да предотвратят войни между племената и с белите. Но това не е съвсем вярно. „Стремящ се към свобода“ е истинското значение на думата и Червената лисица също се стреми към свобода. Както и да потъпкват и колят народа му, той се стреми към свобода. — Гласът му секна и той неочаквано приклекна до нея. Обърна я така, че да срещне погледа й. Стисна я в грубата си прегръдка и заговори развълнувано. — Да избягаме на свобода, Кендъл. Това е всичко, което се опитваме да направим всъщност. Червената лисица, ти… аз. Вярвай му. Кендъл. Но ако нещо се случи с него, в залива има един човек, който ще ти помогне, ако му кажеш името ми. Казва се Харолд Армстронг. Ще го намериш при устието на река Маями в първата нощ на всяко пълнолуние. Крясъкът на присмехулник означава, че наоколо е чисто. Разбра ли?

Кендъл се вгледа в очите му и кимна. Полагаше отчаяни усилия да спре напиращите сълзи. С учудване забеляза, че за толкова кратко време той бе станал смисъл на живота й. Една нощ прекараха заедно, само една нощ. И то нощ, започнала с омраза.

— Разбрах — прошепна тя.

Стори й се, че отново ще я целуне. Едно горещо сливане на устните преди раздяла. Но той рязко я пусна. Изправи се и тръгна към вратата. Спря, не смееше да се обърне. Стомахът му се сви на топка, усети болка в гърдите. Чакаха го битки, а да напусне тази жена, която доскоро мечтаеше да унищожи, се оказа най-мъчителната крачка в живота му. Само да хвърлеше още един поглед към нея — одеялото, с което се бе загърнала, не скриваше почти нищо от тялото й — нито двата хълма с цвят на магнолия, нито златния водопад на разпръснатите коси, нито примамливите виолетово-сини езера…

— Ще се постарая да те отърва от меленето на коонти — въздъхна той.

— Да, моля те! — промълви тя. Гласът й издаде, че е готова да заплаче. Прехапа устни, преглътна и заговори с равен, присмехулен тон, за да победи вълнението, което щеше да я задуши: — И гледайте да не ви убият, капитан Маклейн. В тази пустош не се чувствам зле, но не ми се стои тук дълго…

Гласът й секна. За миг той се вкамени, а тя впери поглед в широкия гръб в сива униформа.

Брент отвори вратата и излезе. Този път не спусна резето. Тя чу забързаните му стъпки надолу по стълбата. До ушите й долетяха мъжки гласове. Заповеди, произнесени на английски и мускоги, разцепиха въздуха. Мъжете неочаквано запяха „Дикси“. Звучеше нелепо в това затънтено блато. Но песента отшумя като вятър в далечината.

Тя не заплака. Седеше, впила неподвижен поглед в сламения таван на колибата. Звуците на природата постепенно изместиха човешката реч. Слънчеви лъчи проникнаха в стаята през малките прозорчета и до ушите й достигнаха музиката на Щурците, крясъците на жеравите и грухтенето на алигаторите…

Но в съзнанието й си остана незаглушен припевът на „Дикси“. Той не й даваше покой. И широкият гръб на мъжа със сивите очи. Уви се в одеялото и усети, че отново ще избухне в плач. Плака, докато сълзите й свършиха. После изтощена потъна в забравата на съня.

Внезапно се стресна и отвори очи. Огледа се наоколо, чудейки се какво ли я бе събудило. В колибата беше тихо. Не видя никого.

Намръщи се, осъзнала, че нещо в стаята се бе променило. Ослепителната светлина беше изчезнала, но все още не се беше стъмнило. Слънцето вече клонеше на запад и над лагера бавно се спускаше мрак. Беше спала цял ден. А индианците не я бяха обезпокоили.

Кендъл стана. Зъзнейки от студ, тя обви раменете си с ръце и затвори очи. Брент Маклейн бе тръгнал преди часове и навярно се намираше вече далеч оттук. Но не й се искаше да мисли за самотата, която я очакваше отсега нататък. След бурята в душата й се възцари покой. Сега се чувстваше по-богата. Имаше надежда. Бе избягала на свобода…

На лицето й изгря усмивка. Завъртя се и пъргаво се облече. Приглади с длан косите си и пристъпи прага на колибата.

В лагера животът си течеше както обикновено. Наоколо се гонеха босоноги деца. Огньовете, на които индианците приготвяха храната, горяха. Жените тихо приказваха, заети с домакинската си работа — едни шиеха дрехи от пъстроцветен плат, други нижеха гердани от мъниста, трети готвеха вечеря за мъжете.

— Решила си да останеш при нас?

Тя се огледа. На пътеката, която водеше към обраслата с храсти река и тресавището, осеяно с мангрови дървета, стоеше Червената лисица. Той се приближи до нея, метнал на плещите си млад елен. От шията на елена стърчеше стрела. Вождът се връщаше от лов. Имаше вид на истински повелител — пера красяха буйната черна коса, а ризата му бе обшита със сребърни полумесеци. Вместо набедрената превръзка и панталоните, които носеше на шхуната, сега бе облякъл къса, поръбена с кожа поличка. Гамаши от еленска кожа покриваха глезените му. От врата му висяха стрели и торбички за барут и сачми.

— Спала съм цял ден — промърмори тя засрамена. По бузите й изби руменина. Чувстваше се неудобно. Тъмните очи на индианеца проблеснаха, сякаш да покажат, че разбира нуждата й от сън. Той се изсмя, но не каза нищо. Докосна я по лакътя и я поведе към дома си.

— Не винаги сме живели в такива колиби, Кендъл — заразказва той. — На север къщите в селата ни бяха от здраво дърво. Но белите често ги опожаряваха. И ни изтикваха все по на юг. А тук понякога бушуват урагани и помитат всичко по пътя си. Научихме се да изникваме отново и отново от земята като корените на мангровото дърво. Никой не може да ни унищожи, защото бързо се възстановяваме и издигаме наново разрушените си домове. — Той се поспря за миг и се обърна усмихнат към нея: — Разбрах, че вече не искаш да мелиш коонти.

Кендъл се изчерви. Гневните думи, които бе изрекла пред Брент, сигурно я караха да изглежда в очите на индианеца като ленива и разглезена плантаторска съпруга. Всъщност жените дори на най-заможните плантатори не водеха лек и безгрижен живот. Обикновено колкото по-голямо бе имението, толкова повече работа имаше за стопанката на къщата. Независимо колко роби притежаваше семейството.

— Не се страхувам от черната работа. Щом оставам при вас, ще се трудя наравно с всички.

Червената лисица се усмихна загадъчно и продължи хода си.

— Значи по свое собствено желание реши да останеш при нас.

— Да — прошепна Кендъл, задъхвайки се от усилието да изравни крачка с индианеца.

Неочаквано той рязко се закова на място и тя политна към широкия му гръб. Погледна я усмихнат:

— Отсега нататък няма да мелиш коонти. Искам да научиш децата ми да говорят английски.

Кендъл го погледна изненадана.

— Но ти самият говориш чудесно английски.

Той нетърпеливо махна с ръка.

— Аз съм мъж и нямам много време. Иска ми се и Аполка да научи езика на белите. Пък и не е работа на мъжа да учи жена си.

Кендъл го дари с усмивка. В края на краищата белите и червенокожите май не се различаваха толкова много.

— Но аз не говоря твоя език!

— Ще го научиш лека-полека от децата и Аполка. Вече знаеш няколко думи на мускоги, например, талахесе.

Кендъл повдигна вежди и се засмя:

— Знам само, че това е столицата на държавата ви.

— Означава древен град — отсече той и остави елена на земята пред дома си. Потупа я по рамото и я поведе към колибата. Посочи напред и с весели пламъчета в очите изрече:

— Чулуота — лисича дупка!

Ненадейно я хвана през кръста, понесе я и я пусна чак на най-горното стъпало на стълбата.

— А в замяна аз ще те посветя в тайните на тази земя. Ще разбереш къде текат реките, когато ти се струва, че всичко наоколо е само бурени и храсталаци. Ще ти кажа как да познаваш по цвета отровните змии и да усещаш, когато някоя се шмугне край теб. Ще те науча да чуваш стъпки дори в съня си и да предсказваш кога от небето ще се излее дъжд.

Кендъл наблюдаваше с любопитство каменното лице на индианеца и осъзна, че той й предлага приятелство, с което малко бели биха могли да се похвалят. Дружба, която Брент отдавна бе извоювал, и на която се радваше въпреки предразсъдъците на обществото. Огледа се и видя, че Аполка търпеливо очаква съпруга си, а двете й малки момченца се притискаха към нея и с широко отворени очи чакаха да поздравят баща си и странната бяла жена.

Смехът на Кендъл се понесе във въздуха като звънлива мелодия. Тя се усмихна на Аполка, после отново погледна към Червената лисица.

— Ще се постарая да ти доставя радост. Ще уча децата ти на английски и ще опознавам с теб природата.

Индианецът кимна доволно. Подхвърли ловния си нож на Аполка, която сръчно го хвана. Той й посочи елена и отново се обърна към Кендъл.

— Можеш да започнеш с уроците още сега, докато Аполка приготвя вечерята. Сутрин ще идваш с мен. — За миг се умълча. В тъмните му очи проблеснаха весели пламъчета. — Скоро няма да се нуждаеш от чак толкова много почивка. Нощният ястреб не ще се върне скоро. Войнишката жена не бива да се излежава до късно, освен ако не е будувала, за да достави удоволствие на мъжа си.

Тя се изчерви. Не беше сигурна какво предпочита — да зашлеви индианеца, или да прихне от смях. Последното й се стори по-разумно, особено след като той вече й бе обърнал гръб.

Аполка побутна децата към нея и Кендъл им се усмихна весело. Наведе се и ги прегърна. Малките ръчички й отвърнаха със същото.

Диваци ли? — помисли си тя. Съвсем доскоро в невежеството си бе смятала, че всички индианци са диви. А сега изведнъж се чувстваше щастлива, защото две хлапета с кожа като шоколад се гушеха доволни в нея.

Въздъхна и ги притисна силно към себе си. Видя как Аполка с леки стъпки се приближи до елена. Нощта се спускаше над лагера. Небето бе спокойно, оранжеви отблясъци пронизваха кипарисовата горичка.

Това съвсем не беше Чарлстън. Нито Ричмънд, Атланта или Ню Орлеанс… Но се чувстваше по-добре, отколкото в казармите на Севера. Тук бе най-подходящото място за един южняк, когато наоколо бушуваше война. Може би всичко щеше да свърши много по-бързо, отколкото очакваше Брент. Югът трябваше да победи. Оскъдните вести, които достигаха до Кендъл, й подсказваха, че генералите на Юга са по-добри, а също и военната им стратегия.

Децата я задърпаха, за да привлекат вниманието й. Бяха толкова доверчиви! Да, тук май наистина не беше чак толкова лошо.

Сърцето й се разтуптя.

Тук бе най-хубавото място на света, мястото, където един ден Нощният ястреб щеше да се върне за нея…