Създадена за любов

ГЛАВА ЧЕТВЪРТА

Брент Маклейн погледна ядосано зачервената си длан и закрачи към колибата на своя приятел, Червената лисица. Нямаше намерение да я удря толкова силно, но проклетата жена се държеше като дива котка и той се видя принуден. Смая се, като я видя тук и като чу нежния й, възпитан глас с мелодичната южняшка провлаченост; когато се обърна и видя изобилието от блестяща златиста коса, нежните аристократични черти и големите невинни очи, нещо в него се преобърна. Гневът му избухна като граната и той потръпна от силата на яростта си.

Може би защото беше все така красива? В тази пустош приличаше на красива червена роза. За миг я бе видял отново съвършенството на грациозната й фигура, заоблените гърди и бедра, нежната талия, удължените хълбоци, които тънката памучна рокля не можеше да скрие.

И невинността! Простодушната молба в гласа й, когато си мислеше, че може да завърти на сладкото си пръстче „галантния“ офицер на Конфедерацията! Беше си заслужила боя. Той нямаше намерение да си отмъщава по този начин, но тя напълно си бе заслужила наказанието, което й отреди.

Освен това — помисли си той мрачно, а очите му потъмняха, когато си спомни онази нощ — не й сторих нищо, което да съответства на нейното престъпление. Никога нямаше да го забрави. Бяха го хвърлили през борда в студените зимни води на чарлстънското пристанище. Отчаяно се бе борил да задържи дъха си — да вдиша би означавало да напълни дробовете си с морска вода. Потъваше, бореше се, опитваше се да освободи завързаните си ръце. Ако не беше онзи офицер янки, който се бе гмурнал в морето и го бе издърпал на брега…

И сега в жегата Брент потръпна, като си спомни онзи студ. Стисна зъби. Как бе копнял да отмъсти! Да погледне отново сините очи на Кендъл Мур и безпощадно да осъди дръзката им красота и невинност… И коварство.

Дълго бе разпитвал. И бе открил коя е. Беше се заклел да я намери, както нея, така и съпруга й — Джон Мур.

Мур… Брент наистина вярваше, че един ден ще го открие. Този човек опустошаваше бреговете на Флорида като обезумял. С повече от нормална преданост и самоотверженост към янките и войната на Ейб Линкълн.

Но не бе предполагал, че ще срещне отново синеоката съблазнителка, която го бе вкарала в капана. Каквито и да бяха личните му мечти за отмъщение, той беше капитан от и без това слабата флота на Конфедералните щати. Би било глупаво да нападне форта на янките на остров Кий Уест. Нямаше право да заведе хората си на сигурна смърт или да ги обрече на плен в затвора, прочут с това, че повечето от затворниците умираха там.

А Червената лисица с малка група бойци беше извършил подвиг, за който Брент не бе дори мечтал. Маклейн все още недоумяваше. Не беше разказал на Червената лисица какво точно е станало в Чарлстън. Но Червената лисица го познаваше добре и когато Брент бе дошъл в блатото да помоли вождовете на семинолите да помогнат с провизии на предните постове на Конфедерацията в южната част на страната, Червената лисица тихо попита какво измъчва белия му брат. Брент му довери само, че има да урежда сметка с един янки и още по-голяма сметка с неговата жена. Мечтите му за отмъщение все още не бяха ясни, те бяха нещо, с което щеше да се занимава след като войната приключи. Не си бе представял, че Червената лисица твърдо е решил да достави удоволствие на своя „брат“, като му подари обекта на неговото отмъщение.

Вождът се смееше, докато Брент изкачи стълбата до колибата му. Брент му отвърна с усмивка. Не беше виждал този израз на лицето на вожда още от времето на тяхното юношество, когато младият индианец му бе подарил ловния нож на Оцеола. Като всяко малко момче, Брент изпитваше огромно желание да притежава това съкровище.

— Приятелю — подзе Червената лисица, — все още не си спечелил войната с тази жена. Битката — да, но войната — не. Опознах я добре, тя не се оставя лесно да я победиш. Прилича на нас, семинолите. Могат да ни надвият със сила, но не и да ни победят.

Брент седна на земята с кръстосани крака и се усмихна на Аполка, когато му подаде димяща чаша кафе. Изчака я да излезе и насочи вниманието си към своя приятел.

— Учуден съм, Червена лисицо, че си успял да я доведеш. Сега, когато е тук, не съм съвсем наясно какво да правя с нея.

Червената лисица повдигна скептично вежди. Не можеше да повярва, че силен воин като неговия брат Брент не знае какво да прави с една непокорна жена, особено когато жената е млада, приятно закръглена и поразително красива.

Брент се засмя, но когато заговори, гласът му прозвуча мрачно:

— Не се притеснявай, Червена лисицо, смятам да довърша някои неща, които започнах с нея, но после какво? Иска ми се да й извия врата и да я насиня от бой, но…

Червената лисица го прекъсна, като изсумтя презрително:

— Но не можеш да направиш това с жена, приятелю. Кажи ми, какво ще стане, ако я предадеш на твоите висшестоящи?

Брент отпи от горещото кафе от цикория и сви рамене.

— Нищо особено, Червена лисицо. Жени-шпиони са били хващани и от двете страни на линията Мейсън-Диксън. Изглежда и янките са толкова галантни, колкото южняците. Най-лошото, което се е случило на жена, е било кратък престой в затвора. Знам, че и това не е никак приятно. Ранените умират като мухи в затворите и на Севера, и на Юга.

— По-добре човек да умре на бойното поле — тихо произнесе Червената лисица.

Брент замълча. И двамата помнеха как Оцеола се бе разболял и умрял във Форт Молтри. Гордият вожд бе свършил в затвора. Навремето Червената лисица дори не можа да се присъедини към семейството на баща си — беше негов незаконен син и затова правителството не му обърна внимание. Брент го бе помолил да се намеси, но Джъстин Маклейн не успя да постигне нищо. По това време антииндианските настроения бяха твърде силни. Джъстин опита всичко. Не забрави, че Оцеола бе пощадил сина му и се бе грижил за него като за член от семейството, докато го бе върнал в плантацията „Южни морета“.

Самият Брент също никога нямаше да забрави Оцеола. Силните красиви черти на вожда бяха завинаги запечатани в паметта му. И сега го виждаше както преди много години — възседнал коня си, да се приближава към мястото, откъдето Брент наблюдаваше разрухата на някогашното селище на плантатори южно от Миканопи. Плантаторът, когото Брент бе дошъл да посети, бе мъртъв, а голямата му красива къща — изгорена до основи.

На този ден през 1835 година Брент беше само петгодишен и не знаеше, че правителството на Съединените щати е анулирало всички договори, подписани с индианците от Флорида. Не знаеше, че белите нямат намерение да спазват каквито и да било договори, а само искат да изтикат индианците в резервати далеч на запад. Не знаеше, че много заселници се отнасяха към индианците като към дивеч.

Знаеше само, че към него се приближава човек с мъдри, тъмни очи, възседнал петнист кон. Тъмнокож мъж с превръзка на челото, в която бе втъкнато перо. Индианец. Брент бе измъкнал джобното си ножче и се бе приготвил за бой.

Оцеола бе спрял пред него и те дълго се гледаха втренчено — изплашеното дете и вождът, вече натрупал мъдрост, макар и млад на години. Най-после Оцеола бе проговорил.

— Остави ножа, момче. Ти притежаваш смелостта на истински боец. Но Оцеола не воюва с деца.

Оцеола бе сложил Брент да седне пред него на петнистия кон и го бе завел в лагера на семинолите. Бе изпратил съобщение на родителите му, но Брент остана няколко месеца при индианците, преди баща му, Джъстин Маклейн, да дойде да го вземе.

Това беше преди повече от двайсет и пет години. Войните с индианците бяха продължили, Оцеола не бе вече жив. Семинолите и микасуките се бяха съпротивлявали срещу прогонването на индианците в резерватите на запад, но белите ги изтикваха все по на юг и по на юг, докато стигнаха тук — на територията Евърглейд. Никога не се предадоха, никога не се оставиха да ги победят. Бяха се научили да изкарват прехраната си сред негостоприемното блато. Познаваха го така, както белият човек никога нямаше да го опознае.

— Как върви твоята война? — запита Червената лисица и прекъсна спомените на Брент.

Брент допи кафето си на един дъх, стана и закрачи по платформата, като търсеше отговор на въпроса.

— Като всяка война, Червена лисицо. Хората умират. Най-големите сражения се водят във Вирджиния. Хиляди загиват, покосени като жито в полето. Имаше една битка в Манасас, край рекичка, наречена Бул Рън. Там млади мъже и от двете армии мряха като мухи. Това нарекоха победа на Юга. Войските на Севера се разпръснаха и побягнаха към Вашингтон. Но всички разбраха, че войната няма да свърши бързо. В момента шансът е на страната на Юга. Но аз се страхувам, Червена лисицо. Северът има огромно население. Войниците им загиват, но други идват на тяхно място. Те са като вълна, която никой не може да спре.

Червената лисица наблюдаваше лицето на своя приятел. Най-после Брент млъкна и се загледа в спокойствието на падащия здрач. На свечеряване Евърглейд бе приказна земя. Слънцето залязваше — огромна пламтяща топка в оранжево и алено, — а покритите с мъх дървета и високите треви се полюшваха от лекия ветрец, който охлаждаше влажния горещ ден. Красивите силуети на чапли и жерави се открояваха на фона на златистия залез.

— Ти си против тази война — каза Червената лисица. — Защо се биеш тогава?

Брент сви рамене.

— Сент Огъстин е далеч на север от това блато, но и двете се намират във Флорида. Това е моят дом, както и твоят. Нейните войски се бият и умират далеч оттук. Земята е останала без защита и войниците на Севера върлуват по крайбрежието. Аз се бия за същото, за което и ти винаги си се бил. Да опазя това, което е мое.

Той замълча, после отново сви рамене и срещна погледа на индианеца.

— А може би се бия, за да опазя нашия начин на живот? Кой знае? За да имат лекарства старите и болните, да има храна за децата. Понякога превозвам оръжие, за да продължат мъжете да се избиват един друг. Не винаги разбирам какво правя, Червена лисицо. Знам само, че човек трябва да следва призванието си, да избере на чия страна е, да се бие и да отдаде силите си там, където е мястото му.

Червената лисица мълчеше и слушаше. После го погледна открито.

— Робството е лошо нещо. Подслонявали сме тук избягали негри, по чиито гърбове личаха дамги от желязото.

Брент не отмести погледа си.

— Аз не притежавам роби, Червена лисицо. Баща ми — да. Но той се грижи добре за тях. Те са нахранени, облечени, учат ги дори да четат и пишат.

— Джъстин Маклейн е добър човек. Но не са много плантаторите като него.

Брент сви рамене.

— Не са много и хората, които притежават роби. Повече от половината от войниците на Юга никога не са притежавали нищо друго освен парче земя. Робите са скъпи. Само богатите ги притежават. Богатите се бият, разбира се, за чест. Но някои плащат на други да се бият вместо тях и по-голямата част от войската се състои от бедни. Но индианците също са практикували някои форми на робството.

— Да, но и аз като теб не съм съгласен, че човек може да бъде собственост на някой друг. Човекът не е животно, което могат да бичуват, оковават и продават.

— И въпреки това ти ме подкрепяш — тихо каза Брент.

— Аз се боря против синята униформа. Боря се против кавалерията и пехотата, против които моят народ винаги се е борил. Семинолите намразиха синята униформа. Когато свърши войната, ще реша дали да продължа битката си с белия човек.

Червената лисица погледна приятеля си, но Брент не каза нищо. И двамата мислеха за едно — когато белите спрат да се бият един срещу друг, да оставят семинолите да живеят спокойно на територията Евърглейд.

— Но обясни ми, моля те, какво е това, което наричаш флота? Ти плаваш на своя собствен кораб със своите хора. Как може това да е флота?

Брент се засмя сухо, смехът му прозвуча горчиво.

— Когато Конфедерацията се образува, тя вече имаше готова армия. Хората напуснаха армията на Съюза и се присъединиха към Юга. Конфедерацията дори разполагаше с неколцина морски офицери. Но не притежаваше кораби. Затова призова гражданите си да й помогнат. — Брент сви рамене. — Това е най-добрият начин. Моята шхуна е здрава, по-здрава от това, което биха ми дали. Мога да се движа бързо в морето, а мога да навлизам лесно и в тесни реки. Войната току-що започна, а храната и облеклото вече не достигат.

Червената лисица понечи да отвори уста, но изведнъж млъкна, защото забеляза Аполка. Тя грациозно се изкачваше по стълбата, като се държеше само с една ръка, а с другата крепеше табла с храна за съпруга си и за неговия гост — красивия бял воин, когото индианците бяха нарекли Нощния ястреб. Това име ставаше все по-известно из пристанищата на Юга, до които Брент дръзко се промъкваше през блокадите на Съюза.

— Жена ми ни носи вечерята — каза Червената лисица. — Нека говорим вече само за приятни неща.

Брент се върна на мястото си и седна срещу Червената лисица, усмихвайки се на Аполка. Задушено месо от елен, със задоволство установи той и вдъхна апетитния аромат. Индианците бяха излезли на лов, за да нагостят него и хората му.

— Както винаги, Червена лисицо, си щедър в гостоприемството и аз ти благодаря!

— Добра готвачка е моята Аполка, нали?

— Най-добрата — съгласи се Брент и се усмихна отново на жената на вожда. Той не можеше да води разговор с нея, защото макар белите да наричаха всички индианци на Флорида с името семиноли, езиците на семинолите и микасуките бяха различни. И двете племена произхождаха от Джорджия Крийк, но от различни части. Брент знаеше добре езика мускоги, но микасуките използуваха диалект на езика хитичи, а Аполка бе микасуки. Обичаите на двете племена обаче бяха съвсем близки и смесените бракове между неколкостотинте индианци, останали на огромната територия на Флорида, не бяха нещо необичайно.

В племенно-родовото общество на индианците жените ядяха отделно от мъжете, затова след като им поднесе храната, Аполка понечи да тръгне надолу по стълбата, но изведнъж спря. Прошепна нещо на ухото на Червената лисица, вождът на семинолите се засмя от сърце и тъмните му очи весело заблестяха, като се обърна към Брент.

— Аполка ми каза, че Кендъл Мур е изкъпана, нахранена и затворена в колибата.

— Благодаря — тихо отвърна Брент. Сведе очи над чинията си и се зае с храната, без да усеща никакъв вкус. Как да си отмъсти?

Преди година едва не загина от нейната ръка, но пък сега постоянно си играеше със смъртта.

Тази жена нарани гордостта му. Неговият кораб стана жертва на коварната й атака.

Но нещо повече от желанието за мъст го караше да я търси. Нещо, което го бе измъчило днес, докато гледаше как тинята я засмуква.

Той все още я желаеше. Водеше го споменът за коприненото докосване на плътта й, топлината на стройното й тяло, израза в очите й.

Но бе измамница! — припомни си той. Опита се да го излъже. И успя! Беше се загубил в нея, в нуждата да я докосва, да я усеща, да я опознава…

Но тя ми отвърна със страст! — обади се в него друг глас. Никой не можеше да изиграе такава тръпнеща страст. Той бе усетил ускорения й пулс, повдигането на гърдите й, когато ги милваше с длани, жадните й, потръпващи устни. Помнеше как заобленото й тяло се извиваше към неговото… Дали пък всичко това не бе репетирано и добре изиграно?

Може би е така — въздъхна той. Тя ме съблазни и сега ще си довърши това, което така дръзко започна. Изтърпях толкова много заради нея.

Но освен желанието да си отмъсти той чувстваше дълбок копнеж. Тя не излизаше от мислите му. Ако можеше най-после да я има, може би щеше да пречисти душата си от тази магия, която не му даваше мира. Тази синеока магия със златисти коси…

Брент вдигна очи и видя, че Червената лисица не е докоснал храната си — наблюдаваше го.

— Имам едно предложение, Нощен ястреб.

— Така ли? — Брент любопитно повдигна кестенявите си вежди.

— Остави я на моите грижи.

— Кендъл?

Червената лисица кимна.

— Какво ще правиш с нея? Ще я изпратиш обратно на онзи янки, когото мразиш?

Брент замълча, изненадан от болката, която сви стомаха му.

— Изглежда, че е съблазнила и червенокожия човек, както и белия.

Червената лисица сви рамене.

— Признавам, че ми харесва. Тя не се предава, горда е. Не знам какво ти е сторила, но има висока цена. Ако не беше твоя, братко, щях да я задържа за себе си.

— Това е все едно да си вземеш вкъщи алигатор — сухо отвърна Брент.

Червената лисица се засмя.

— Вярно е, Брент Маклейн. Но опитомяването на всяко същество е задача, към която човек трябва да подходи с внимание. Никой не иска да язди в бой умърлушен кон. Никой не иска унила и потисната жена в леглото си. А тази жена няма да остави никой да я стъпче. Духът й е силен. Има сърце на велик воин. Ако човек я укроти внимателно, тя ще му даде това, което малко хора под слънцето получават.

— Хм, сигурно нож в гърба — промърмори Брент. Червената лисица повдигна вежди, но не каза нищо повече. Брент преглътна последното парче месо и остави чинията.

— Тя е твоя пленница, Червената лисицо.

— Не, вече не е моя. Аз ти я дадох. Предлагам само да я пазя, докато те няма.

Брент се изправи. Достатъчно дълго бе чакал, достатъчно бе надничал в душата си. Да говори за Кендъл Мур му бе много по-трудно, отколкото би си признал. Горещи светкавици го раздираха и предизвикваха болка в слабините му. Беше време да открие какво иска, защо споменът за нея продължава да го измъчва.

— Още веднъж ти благодаря, приятелю — каза той на Червената лисица. — Утре сутрин ще реша какво да правя с нея.

Индианецът се засмя многозначително.

— Приятен сън, Нощен ястреб. Няма да те безпокоим.

Брент се спусна по стълбата. Закрачи с широки и решителни стъпки към колибата със залостената врата. Мускулите му се свиха от напрежение и той здраво стисна челюсти.

Кендъл крачеше из тясната колиба разтревожена, почти на ръба на истерията.

Беше победена. Когато я заведоха на реката, за да я изкъпят, вече нищо не я интересуваше, чувстваше се като човек, който е бил толкова дълго болен, че всяко движение е болка за него. Трябваше да й помагат като на дете. Тя нямаше сили да се възпротиви, докато се занимаваха с косата й. Пък и имаше ли смисъл? Дори да беше се отървала от усърдните индианки, какво щеше да прави? Да избяга? Да, щеше да избяга и… пак да затъне в тинята.

Не беше покорна, а по-скоро — изпаднала в шок. По обратния път се движеше все така механично. Изпитваше глад и щом изяде вкусното еленско месо, оставено в колибата, силата й се възвърна и тялото й се съживи.

Но от това не й стана по-добре. Никога в живота й не я бяха били. И въпреки че бе изтърпяла и по-лоши неща, да я напляскат като малко дете й се струваше по-унизително от това да я ударят в момент на гняв. Мразеше го, искаше й се да му избоде очите. Но знаеше, че е в капан. Нямаше как да избяга, нямаше къде да отиде. Можеше само да крачи из колибата и да се тревожи, а напрежението й растеше в очакване на мъжа, който бе убеден, че го е съблазнила, за да причини смъртта му.

Арогантно копеле! — помисли си тя и злобно ритна чамовата стена на своя затвор. Как смее да допуска, че смъртта му заслужава толкова висока цена!

Тръпка премина по стройното й тяло, докато крачеше. Щеше да я убие. От удара бе изгубил съзнание и го бяха хвърлили в ледените води. Без съмнение щеше да я убие.

Но вече бе имал възможност да го направи. Можеше просто да стои и да гледа как тинята свършва работата вместо него. Но не, гневът му беше твърде силен. Така бе казал. Смяташе да довърши започнатото. Означаваше ли тази заплаха, че смята да я изнасили? Доста глупаво за мъж, който вече бе получил от нея повече от всеки друг. Гореща червенина се надигна в нея и обагри бузите й. Искаше й се да го разкъса, но си спомняше с отвратителна точност как се почувства, когато той я докосна, колко прекрасно и мъжествено изглеждаше загорялото му мускулесто тяло, как докосването на горещата му пулсираща мъжественост едновременно я изплаши и възбуди. Той се бе отнесъл към нея с огромно внимание, беше я докосвал толкова чувствено и изкусно, че тя с дива страст бе пожелала да задоволи глада на тялото си.

Но тогава той не я мразеше. И тя не го презираше.

Студената тръпка се спусна й като снежна лавина. Сега нямаше да е внимателен. Щеше да се отнесе към нея като към боклук, от който трябва бързо да се отърве.

Бе способен на жестокост, тя го усещаше.

Кендъл изведнъж спря, сви дланите си в юмруци и яростно заудря стената. Да го вземат дяволите! Да гори вечно в ада! Той вече бе започнал отмъщението си — беше я оставил да се тресе от ужас и тревога пред неизвестното!

Какво ли щеше да й направи? Да я бие, да я унижава?

Почти истеричен смях бликна от устните й. Нищо не можеше да бъде по-лошо от онова, което вече бе изтърпяла. Но тя всеки път оцеляваше. Каквото и да казваше или правеше с нея Джон Мур, тя винаги вдигаше гордо глава и го пронизваше с хладно превъзходство. Така бе оцеляла.

Но този човек не беше Джон Мур.

Беше млад, мъжествен и силен и изпепеляващата заплаха в стоманените му очи я предупреждаваше, че той е човек, който нямаше да я пощади, след като бе открил, че го е използвала. Пък и искаше да довърши това, което тя бе започнала.

Напрежението, което растеше в стомаха й, я покоси, стаята се завъртя пред очите й като сива мъгла и тя протегна ръце да се подпре на стената, за да не падне. Не, този път той нямаше да е страстен и нежен любовник. Единственото му желание щеше да е жестоко да си отмъсти.

— Трябва да говоря с него! Трябва да му обясня. Да го убедя, че не съм искала да му сторя нищо лошо — произнесе тя гласно.

Това беше трудна задача. Но тя ще седне и ще чака търпеливо. И ще помни, че никой не може да я победи, че ще оцелее, че можеха да я обиждат, но никой не можеше без нейно позволение да стори нещо на сърцето, душата и волята й.

Отпусна се на пода и стисна зъби, когато все още болезнената плът докосна твърдото дърво. Очите й се напълниха със сълзи от болка и унижение.

Нищо лошо не исках да ти сторя, Брент Маклейн, но от този ден нататък по-добре не се появявай пред очите ми! — кръстоса крака и закова поглед във вратата. Без да мисли оправи простата си памучна рокля, сякаш беше облечена в най-елегантния от балните си тоалети, готова да посрещне посетители от Крестхевън.

Нищо не е свършило още, капитан Маклейн. Без съд и закон ти ме осъди, призна ме за виновна. Но аз няма да треперя и да се моля в краката ти. Ще се опитам разумно да ти обясня всичко.

Никога нямаше да й повярва…

Тя се принуди да придаде на лицето си спокоен вид. Скръсти ръце в скута си.

Въпреки това, когато чу стъпките по стълбата, не можа да потисне лудото биене на сърцето си и накъсаното си дишане.

Вратата не се отвори с трясък, открехна се бавно и постепенно. Брент Маклейн стъпи на площадката и влезе, втренчил поглед в жената, която хладнокръвно го очакваше. Отново го обзе раздразнение. Тя изглеждаше така, сякаш седеше пред сребърен поднос за чай и първите й думи щяха да бъдат: Една лъжичка или две, капитане?

Той се приближи, без да сваля поглед от нея. Известно време само я гледа, после се върна и решително затвори вратата след себе си.

— Много по-добре изглеждате, мисис Мур.

— Ако преди не изглеждах добре, капитан Маклейн, то вината е изцяло ваша.

— Нима? — повдигна той кестенявите си вежди. — Не си спомням да съм ви бутнал в тинята.

Решението на Кендъл да остане спокойна започна да се изпарява, а раздразнението й растеше.

— Бягах от вас. Ако не бяхте ме изплашили до смърт…

— Изплашил? Не съм произнесъл нито една заплашителна дума, мисис Мур. За мен бе приятна изненада да ви открия тук — меко и провлачено каза той.

— Изненада? — опита се да е вежлива. — Едва ли, капитане. Червената лисица и неговите бойци ни нападнаха очевидно по ваша заповед.

Брент се засмя, но смехът му, сух като барут, не прозвуча весело, а беше готов да избухне в напрежението, което изпълваше влажния въздух.

— Заблудили сте се, мисис Мур. Никога не бих заповядал на Червената лисица каквото и да било.

— Не можете лесно да ме измамите, капитане.

— О, а вие вече успяхте да го сторите веднъж, мисис Мур, нали?

Тихият въпрос бе зададен толкова спокойно и любезно, че по гърба й полазиха тръпки. Той прекоси стаята и надникна през един от тесните прозорци, с ръце на бедрата.

— Само формално ли сте омъжена за Джон Мур, Кендъл?

Устата й изведнъж пресъхна. Не можеше да отговори.

Той се обърна и гласът му прогърмя заплашително:

— Е, Кендъл?

Не го оставяй да те сплаши! — напомни си тя. Дръж се… дръж се с достойнство.

— По закон съм негова съпруга — хладно отвърна тя. — Но всъщност, капитан Маклейн, вие не бихте разбрали…

— О, мисис Мур, умирам от желание да разбера — промърмори той подигравателно. — Моля ви, разяснете ми ситуацията.

Грешка направих като седнах — помисли си Кендъл. Той бавно закрачи зад нея. Тя го усещаше като огън, който изгаря гърба й. Всяка негова стъпка предизвикваше тръпки по гърба й, а всеки пристъп от тръпки все повече отслабваше решимостта й да запази самообладание. Не искаше да забележи страха й, въпреки това желанието й да се обърне към него бе огромно. Но не биваше! Не биваше той да разбере как й въздейства. И все пак трябваше да преглътне, преди да проговори — чувството бе същото като да остане на място, когато зад гърба й се промъква змия.

— Чакам, мисис Мур.

Шепотът докосна ухото й като огън. Но тя не помръдна.

— Много е просто, капитане. Родена съм край Чарлстън. Когато Южна Каролина се отдели от Съюза, разбрах, че войната е неизбежна. Не исках да остана на север, когато…

— И съпругът ви по случайност се оказа след вас? — язвителният въпрос долетя от дъното на колибата. — И се намеси точно в момента на… истината, така да се каже?

Кендъл замръзна:

— Да.

— Но вие ми казахте, че нямате съпруг.

— Аз… аз ви излъгах.

— Това вече го вярвам!

Тя извика, когато пръстите му се вплетоха в косата й и болезнено извиха врата й назад. Бе застанал зад нея с разтворени крака — сякаш мускулести стълбове — и бедрата му докосваха раменете й, докато я държеше безмилостно. Извиси се над нея, приковал поглед в очите й с яростна стоманеносива злоба. Тя не се опита да се освободи от хватката му, вдигна брадичка и отвърна на погледа му с нажежен син пламък.

— Ти, самовлюбено магаре! Никой не те преследваше! — Думите й завършиха с писък, защото пръстите му се впиха още по-силно в косата й, той злобно я дръпна и със замах я отхвърли от себе си.

— Тогава ми обяснете, мисис Мур, как така се случи, че бях хвърлен зад борда и се озовах в ледените води без надежда за спасение, ката давещ се плъх. Ако в тинята ви се стори зле, опитайте да стоите гола в морето посред зима.

Кендъл политна напред от силата на удара му. Изправи се и се обърна към него. Наистина бе глупаво да стои с гръб към такава змия, независимо от обстоятелствата. А докосването му я лишаваше от самообладание. Трябваше да се успокои! Трябваше да поговори разумно с него и да потисне страха и яростта си.

Стоеше изправена и го гледаше с ясното съзнание, че гневът му е като осезаема сила в пространството между тях. Но тя бе твърдо решила да победи.

— Сър — каза студено, — вие бяхте изваден от водата, и то от янки, ако смея да добавя. Както виждам, жив сте. Дали ще ми повярвате, или не е без значение. Случаят отдавна е минало и смятам, че вече осъществихте дребнавото си отмъщение. Бях отвлечена от диваци, замъкната в някакво блато, изплашена до смърт от тинята и бита по най-унизителен начин. Ако някой трябва да си отмъщава, то това съм аз, капитан Брент Маклейн. Сега ви моля, сър, като войник на Конфедерацията, като капитан на служба на Юга, да престанете с детинските си глупости и да предприемете необходимото, за да ме закарате до някое южно пристанище колкото е възможно по-скоро!

Няколко мига той я гледа невярващо, после се засмя и отметна назад кестенявата си коса.

— Детински глупости, така ли?

Гласът му звучеше меко. Тя малко се поотпусна.

— Капитане, знам само, че всеки офицер от флотата на Конфедералните щати би трябвало да помогне на една дама от Юга, изпаднала в беда.

— Мисис Мур, абсолютно сте права. — Той нехайно пристъпи към нея с ръце върху бедрата си, оценявайки я с усмивка, която накара сивите му притворени очи да придобият тъмен оттенък. — Ние от флотата на Конфедералните щати наистина се опитваме да бъдем галантни с дамите, изпаднали в беда. Но ми се струва, че напоследък е по-трудно да се открие една истинска дама, отколкото чифт копринени чорапи в Джаксънвил.

Гласът му бе съблазнително плътен и приятен. Дори тук, в пустошта, ухаеше на море. Докато говореше, той продължи бавно да крачи и накрая спря точно пред нея. Тя вдигна поглед, хипнотизирана и упоена от дрезгавия му глас. Изведнъж се бе променил. Разбира се! Тя му бе напомнила за честта на Юга. А той можеше да бъде джентълмен, когато поискаше. С широките си рамене и обшитата със злато униформа на капитан от Конфедерацията, с изсечените си черти, озарени от съблазнителната, леко подигравателна усмивка…

Кендъл бе напълно изненадана, когато силните му ръце се впиха в раменете й и я разтърсиха толкова силно, че косата й се разпиля по гърба и очите й бяха принудени да срещнат неговите.

— Така, както аз виждам нещата, вие се държахте към мен не по-добре от евтина мръсница и интригантка…

Думите му бяха прекъснати от болезнен шамар. — Кендъл освободи раменете си, вдигна ръка и го удари толкова внезапно, че той нямаше време да се опази от безумната й ярост.

— Долен простак! Тъпо копеле! — изсъска тя. Ругаеше, за да обуздае страха, който се надигна в нея, когато видя как той здраво стисна челюсти и как очите му се свиха в стоманени процепи и загубиха привидното си равнодушие. Дланта й бе оставила червена следа върху загорялата кожа на изсеченото му лице. Устните му побеляха, той напрегнато ги стисна и отвърна на погледа й. Изведнъж протегна ръка и я сграбчи за китката като змия, която досега се бе спотайвала.

— Пусни ме! — Тя отчаяно се задърпа.

Със свободната си ръка сграбчи ръката му и заби нокти в нея. Като обезумяла го зарита, дивите й удари попаднаха в глезените му и той изръмжа от болка.

Но по същия начин, както бе хванал китката й, той сграбчи крака й и тя полетя във въздуха, изгубила равновесие. Усещането за полет трая само секунда — в следващия миг се чу рязко тупване и тя се озова зашеметена по гръб на пода.

Преди да успее да надигне натъртеното си тяло, той стовари тежестта си върху нея и я възседна през кръста в хватка, от която бе невъзможно да се измъкне. Тя задъхано изруга. Погледна в суровата, безмилостна стомана на очите му и по-скоро първичният страх, отколкото смелостта, я накара да продължи борбата. Отчаяно се опита да се освободи от желязната хватка на краката му, като се извиваше и махаше към него с юмруци. Той тихо изруга, удивен от дивата й сила, но все пак успя да я усмири, да вдигне китките й високо над главата и да ги хване здраво само с една ръка.

— Мадам, предложихте ми нещо миналия декември, но така и не ми го дадохте. Е, скъпа, вече си в друго пристанище. С джентълмена, когото смятахте да измамите.

Тя лежеше неподвижно, но той усещаше съпротивлението — гърдите й се повдигаха предизвикателно, бедрата й се притискаха към хълбоците му. Както онази нощ тя предизвика в него диво желание, което завладя мислите и помрачи разсъдъка му. Беше красива. Дори сега, когато го гледаше, а омразата придаваше на кристално-сините й очи блясък на скъпоценни камъни, той не можеше да мисли за нищо друго, освен за това, как устните й се бяха отдали на неговите с колебание, но и със страстно удоволствие, как тялото й бе оживяло при докосването на ръцете му, как пищните й гърди се бяха притискали към него…

Но тогава едва не ме уби — припомни си той. Беше го довела до състояние на пълна забрава и животинска страст, само за да види поражението му.

— Наистина, мисис Мур, не разбирам защо се съпротивлявате толкова много тази вечер. Миналия път бяхте повече от благосклонна да приемете прегръдките ми. Какво? Да не би сега наблизо да няма янки, които да ви измъкнат от ръцете на съдбата?

Тя замръзна, очарователните й очи предизвикателно го гледаха. Засмя се неуверено:

— Капитан Маклейн, може и да не повярвате, но за мен янките са толкова отвратителни, колкото и вие. Така че правете с мен каквото искате. Не мога да се боря с вас. Няма дори да се съпротивлявам.

Продължи да го гледа, като се молеше да го е засрамила и съвестта му да се е събудила. Той я загледа със загадъчен поглед, който не й говореше нищо. Силните квадратни челюсти и пълните му устни не изразяваха нищо. Повдигнал подигравателно вежди, той запита:

— Няма да се съпротивлявате?

Кендъл усети как горещина залива лицето й. Спомни си ясно онази нощ в Чарлстън. А двубоят между тях продължаваше. Тя почувства силните бедра, яките ръце, които я държаха в интимна хватка. Както онази нощ усещаше топлината и мъжественото му излъчване. Пулсът му биеше силно в мускулестия му врат и тя разбра, че е обзет от напрежение и възбуда. През тънкия плат на роклята си и грубите му панталони усети туптенето на неговата надигаща се мъжественост.

Преглътна. И двамата го усещаха, докато се гледаха в очите.

Той бавно се усмихна — леко движение, което изкриви устните му, но не се отрази в суровата стомана на очите му. Изведнъж освободи китките й, постави длан до главата й и затисна с пръсти косата й. Лявата си ръка сложи върху гърдата й и погали зърното с палец. Платът на роклята й не му пречеше. Почувства как при допира зърното се втвърди, усети съблазнителната закръгленост и топлина, буйните удари на сърцето й. Тя не се възпротиви, остана неподвижна, в очите й се четеше лека промяна — все още не се примиряваше, но дали бе изплашена?

От мен ли се страхува, питаше се той, или от себе си?

Внезапно му се прииска да я погали по бузата. Да й прошепне нежно в ухото, че красотата й го опиянява и обърква, че нежното й гъвкаво тяло го привлича и омайва.

Той диво прехапа устни, от тях потече кръв. Тя беше жената, която лукаво го измами. И сега дори пак умишлено съблазняваше душата му. Наведе се още по-близо към нея, устата му почти докосваше нейната.

— Да правя каквото искам, така ли, Кендъл?

— Не мога да ви спра — прошепна тя.

— Повторение на Чарлстън? — промърмори той.

Тя сякаш не можеше да накара устата си да проговори. Устните й едва оформяха думи.

— Не мога да ви спра — повтори.

Изведнъж устните му грубо се нахвърлиха върху нейните.

Езикът му се гмурна в устата й, без да чака покана, и тя усети вкуса на кръвта му. Промърмори нещо в знак на протест срещу това нахлуване, но сърцето й биеше лудо, тя едва дишаше, останала без сили от задушаващото усещане. Опита се да се извие и да го удари, но ръката му здраво притискаше косата й към пода. Тя сграбчи гърба му и отчаяно заби нокти в силните му, потръпващи мускули. За миг той прекъсна атаката си, после отново продължи. Но жестокостта му бе изчезнала. Устните му започнаха да се движат със старание, галейки нейните рани, които изискваха грижи. Кендъл стана жертва на внезапната промяна в докосването му, тя потръпна и се предаде, открила, че въпреки волята си все още изпитва желание към него.

Най-после той надигна глава. Лицето му бе напрегнато, а гласът — рязък, когато проговори:

— Това, което започна в Чарлстън, свършва тук.

Тя успя да долови, че у него се води някаква вътрешна борба. Знаеше, че действително мисли това, което казва. Ако сега отвореше уста и горещо го помолеше, ако го предупредеше за онова, което след малко щеше да открие, той сигурно би станал по-нежен…

Искаше да му каже, но не можеше. Думите не искаха да преминат между треперещите й устни.

Всичко, което можеше да направи, бе да лежи неподвижно. Той стана и решително започна да се съблича — изправи се висок срещу нея, а загорелите му рамене блестяха под тънкия сноп светлина, който се процеждаше през прозореца в дъното на колибата. Сивите му очи бяха тъмни и бурни като нощното море.

Вкаменена, тя го гледаше как пристъпва, как се навежда бавно към нея, тялото му — гъвкаво и мускулесто като на пантера. Той я придърпа към себе си и почна да разкопчава роклята й. Дрезгаво простена от нетърпение, платът не издържа на натиска му и се разкъса.

— Брент… — най-после устните й изрекоха името му, но не успя да каже нищо повече. Затвори очи, а ръцете му докоснаха кръста й, решително погалиха плътта и свалиха пликчетата — единствената дреха, останала на нея.

Тялото му се надвеси над нея. Тя усети нажежена сила. Стегна се, когато коляното му рязко разтвори бедрата й, но дори сега не успя да проговори. Той беше над нея, очите му търсеха нейните. Тя отвърна погледа му, но не можа да каже нищо.

Затвори очи, а устата му отново докосна нейната. Беше нежна милувка. Езикът му облиза устните й. Устните му стигнаха до брадичката й, влажната му, топла уста докосна ухото й, зъбите му нежно го стиснаха. Целувките му възбуждащо бродеха по тялото й. Докоснаха шията, намериха ключицата, после отново се върнаха на устните й.

Времето, разумът, животът… — всичко като че ли избледня, отдалечи се и се преобърна. Сякаш отново беше онази нощ в Чарлстън. Спомените за неговото докосване бяха толкова ясни, толкова приятни. Той я беше заплашвал, беше я предупреждавал, че ще отмъсти, беше водил вътрешна борба със себе си, а тя бе мълчала през цялото време. Сега всичко това вече нямаше значение. Ако е искал да я нарани, той не бе успял. Защото само я съблазни. Целувката върху устните й я оставяше без дъх и без сили да се съпротивлява. Неудържимото движение на езика му донасяше със себе си бурна сладост, изгаряща топлина, която изпълваше цялото й тяло.

Той я целуваше, обхванал гърдата й с ръка. Целуваше я, галеше, докосваше… опияняваше. Изведнъж тя усети, че загорелите му пръсти се вплитат в нейните.

Но това не бе всичко…

Тя чу тих звук. Лек вик, стенание. Идваше от нейните устни. Все още беше нежно, но здраво хваната, докато той продължаваше… отмъщението си. Изгарящите милувки на устата му покриваха тялото й, грапавият връх на езика му се плъзна по втвърдените зърна на гърдите й и като течна лава обиколи долната извивка. Тя трепереше, извиваше се, опитваше се да избяга от сладките усещания, които обхващаха цялото й същество при допира му, напрягаше се да освободи ръцете си, да се извие, да се движи.

О, отмъщение! Той щеше да е безмилостен. Пръстите му останаха здраво сплетени с нейните. Дяволските атаки на целувките му ставаха все по-интимни. Силата и здравината на тялото му я караха да се разтваря. Горещата, разтапяща съблазън на неговите докосвания и милувки покриваше голата невинност на плътта й, мокреше корема й, оставяше съскащи искри по бедрата, докато намери сърцевината на желанието й. Нито изплашеният вик, който се изтръгна от нея, нито дивите конвулсии, които я обхванаха, можеха да го отклонят от намеренията, от желанието му… От отмъщението му.

Тя искаше да умре. Мислеше, че вече е умряла, че скоро ще умре. Нощта бе избухнала в звезди, в мрак и отново в звезди. Задърпа отчаяно пръстите си, за да се освободи… или да докосне непознатата магия, която искреше така близка и така неразгадаема. Тя извика, извика името му…

Той беше там, върху нея, а устните му — върху нейните. Възпламенен, вкусваше силата на страстта си. Ръцете й бяха свободни — смътно осъзна тя. Също толкова смътно почувства промяната в него, внезапното му напрежение. Усети го — горещият връх на неговата мъжественост бе пред дверите й като нажежено острие. Господи… беше толкова възбудена, не си беше помислила, че…

Изведнъж магията бе изместена от пронизваща болка. Сълзи изпълниха очите й, опита се да не изкрещи, но от устните й се изтръгна стон и тя инстинктивно се изви, за да избегне нападението.

Не можеше да избяга. Усещаше го. Бяха стигнали твърде далеч. До края.

— Кендъл, по дяволите, Кендъл, малка глупачке, трябваше да ми кажеш, че ти… че ти никога… — дрезгавият му, смаян глас заглъхна, но дланите му обхванаха лицето й и я накараха да го погледне. В очите му се четеше учудване и сива буря бушуваше в тях.

— Ако ти бях казала, какво? — прошепна тя. — Щеше ли да ме пуснеш?

— Аз…

— Щеше ли да ми повярваш?

— По дяволите! — простена той яростно. Мускулите му се бяха стегнали в твърди възли, които я обгръщаха безмилостно. Но не можеха да се върнат. Тя не можеше да се върне.

— Щеше ли? — настоя тя.

— Не! — заяви той. — Но щях…

— Щеше да бъдеш по-нежен? — запита тя с ирония. Господи, цялата пламтеше. Гореше от болка… и от нещо друго. Течната лава, която той бе отприщил в тялото й, продължаваше да бушува. Нуждата, която за малко да задоволи…

— Щеше ли да ме пуснеш? — попита тя.

Очите му — тъмни, бурни, страстни — се вгледаха в нейните.

— Не! — изстреля той, стисна зъби и затегна хватката. — Не, нямаше да те пусна, и сега не мога да те пусна.

Накъсан стон се изтръгна от нея. Тя сведе мигли.

— По дяволите, Кендъл, не мога да те пусна! — повтори той, а тя не знаеше как да му каже, че не иска да я пусне. Че дори в този момент копнее да я люби.

— Прегърни ме — прошепна той меко. — Прегърни ме силно… целуни ме…

Устните му отново се впиха в нейните. Той вкуси солта на сълзите й. Пръстите му нежно погалиха бузата й и се вплетоха в косата й. Погледите им се срещнаха. Притворила клепачи, тя протегна ръце и го прегърна силно.

Той усети натиска на ноктите й, но вече знаеше, че не иска да го нарани. Започна да се движи, като сдържаше ненаситния глад, безразсъдното желание, което тя предизвикваше у него. Огънят, който бушуваше в слабините му. Господи, да се движи толкова бавно беше мъчително. Напрежението на тялото й понамаля, от устните й се изтръгна тих звук.

— Кендъл? — настоятелно прошепна той името й.

Тя наведе глава и я зарови в шията му, неспособна да го погледне. Но тялото й вече се поддаваше на неговото, извиваше се, полюшваше се в ритъм. Той усети копринения допир на гърдите й до своите, почувства как пръстите й отново сграбчват раменете му…

Изведнъж му бе дала свободата да лети.

Страстта, която досега бе потискал, избухна. Ръцете му се плъзнаха надолу по гърба й, обхванаха меките извивки на ханша й и я придърпаха, за да посрещне мощните му тласъци. Тя инстинктивно се притисна към него, огънят, който го мъчеше, обхвана и нея, пламна между тях, погълна и двамата и завладя света около тях.

За Кендъл не съществуваше нищо друго освен мъжа и усещането. Миналото избледня, животът изчезна. Тя препускаше, възседнала нощните ветрове, тъмнината и неудържимия глад, стремежа, който я бе обзел, смаяна пред чудото, усещаше, че копнее за някакъв неизвестен сладък край, до който не се бе докосвала… Наслаждаваше се на странната красота на прелестното мъчение и удоволствие, умираше по малко от желанието за завършек.

Той дойде. Миг на пълен екстаз и забрава — съществуваше само сладкият нектар, който избухна в тялото й и я остави лудо разтреперана, тръпките, които я заливаха една след друга, и пътуването надолу през снежни облаци към поле от нежно задоволство.

Брент нададе дълбок победен вик. Тя усети как тялото му се втвърдява, напряга, втвърдява… Топлина се разля отново по нея, изпълни я, обгърна я. Тя лудо се разтрепери в обятията му…

После прегръдката му се отпусна. Плавно.

Той внимателно се претърколи настрана. Не я докосваше, но тя го усещаше до себе си. Той се облегна на лакът и се вгледа в нея — сега, когато страстта му бе задоволена, любопитството му се събуди.

Кендъл затвори очи, опита да се отдръпне от него и извика възмутена, когато той безмилостно я дръпна обратно. Тя го беше пожелала. И то отчаяно. Магията беше прекрасна и тя все още бе във възторг от усещанията, които я доведоха до най-великото — екстаза.

Искаше да го запомни. Да се скрие в себе си. Да се наслади на спомена, докато е пресен, да създаде от него мечта.

Но повече от всичко искаше да се свие на пода. И да умре. Всичко се бе случило, защото той я мразеше. Искаше да й отмъсти. Беше я използвал. Беше довършил започнатото от нея преди много време в Чарлстън.

Никога нямаше да разбере колко голямо е било отмъщението му. Тази мисъл предизвика нови мъки в нея.

Тя стисна очи, дългите й мигли легнаха върху бузите като преграда, от която отчаяно се нуждаеше. Не искаше да се изправи срещу него, нито пък срещу въпросите му, които щяха да бъдат не по-малко настоятелни от горещата му страст. Не искаше да се изправи пред унизителния факт, който и двамата съзнаваха — че само първото му докосване тази вечер бе насилствено.

— Кендъл…

— Недей…

— Кендъл…

— Получи всичко, което искаше — получи си отмъщението.

— О, не, мисис Мур — меко каза той, — това е само началото.

— Брент…

— Отвори очи, Кендъл — произнесе той решително. — Трябва да поговорим.