Създадена за любов

ГЛАВА ТРИНАДЕСЕТА

Градинското увеселение на Ейми пожъна истински успех. Заселниците, които живееха край устието, се събраха да посрещнат героите на Конфедерацията. Цигулки и флейти огласяха веселото празненство, децата се гонеха по пътечките в градината. Мъжете разговаряха за коне, за реколтата и за войната, жените си разменяха рецепти и въздишаха над един брой от „Дамски журнал на Гоуди“, който Брент предвидливо бе конфискувал от федерална шхуна миналия декември.

Пълната луна все още грееше високо в небето. Сребърният диск не оставаше по-назад от буйната музика и дръзко озаряваше празненството. Човек трудно можеше да повярва, че янките са съвсем наблизо — в стария Форт Далас нагоре по река Маями. Но хората в почти изоставения форт никога не си създаваха грижи със заселниците край залива, техният брой беше ограничен и те не можеха да контролират все още непокътнатата пустош в края на тресавището. Не им минаваше и през ум, че безобидното на пръв поглед селище осигурява безопасно пристанище на едни от най-големите врагове на Съюза.

В този миг Кендъл също не мислеше за нищо друго освен за настоящето. Изпитваше огромна благодарност към Ейми и Харолд Армстронг. Те я бяха приели без въпроси и тяхното общество, което високо ценеше морала, бе решило да я допусне до себе си с непоколебима преданост. Тя, горката, също като Юга, бе жертва на тиранията на янките. Беше очевидно, че смелият герой, капитан Маклейн, е влюбен в нея. А любовта и привързаността на Кендъл към него й придаваха почтеност в очите на останалите, обичта й бе така пламенна, невинна и красива, че сияеше около нея с аурата на неземен чар, на който никой не можеше да устои. Скоро след като двамата с Брент се завърнаха на увеселението край къщата в гората и ядоха и танцуваха заедно с останалите, жените от околността решиха, че Кендъл е изключително възпитана и благородна дама.

А добрата Ейми, тази най-почтена и нравствена дама, се справи с положението изненадващо ловко. Когато гостите се разотидоха и моряците на Брент бяха поканени да пренощуват в различни къщи, Ейми извади една възглавница и я връчи на Брент, после им пожела лека нощ, с безизразно лице.

Но Хари не се сдържа и весело намигна.

Кендъл прекара нощта в щедрите обятия на своя любим. Беше толкова хубаво да се отпусне, намерила подслон и топлина до силното му тяло. Спа сладко не само защото той я бе изтощил, а понеже задоволството й бе опияняващо.

Но сутринта, когато се събуди, тя с изненада и тревога забеляза, че той гледа замислено в тавана. Брент долови движението й и разбра, че се е събудила, но не погледна към нея.

— Ще те заведа в Лондон — заяви той твърдо.

— Не! — възрази тя, облегна се на гърдите му и хвана с две ръце главата му, за да го накара да я погледне. — Не, Брент! — замоли го. — Това е глупаво. Казваш, че тук е опасно за мен, но какво ще стане, ако нападнат „Джени Лин“ по море? Това ще се окаже катастрофа за нас! А ти трябва да отидеш първо в залива, преди да заминеш за Лондон. Знам, че нямаш намерение да ме водиш там. Моля те, Брент, не постъпвай глупаво. Ще се върнеш и ще ме заведеш в Европа, тогава изобщо няма да те виждам, защото теб винаги ще те призовават да се биеш! Тук е мястото, където се завръщаш, Брент. Тук ще бъда сигурна, че ще дойдеш. Умолявам те…

— Тук няма кой да те пази! — разпалено извика Брент. Вгледа се в очите й, влажни и трептящо сини като необятната шир на океана. Усети тялото й до своето. Плюшената мекота на гърдите й се притискаше до неговите гърди, страстно умоляваща. Той неочаквано прокара пръсти през косата й, притегли я към себе си и нежно я погали по главата.

— Ако тръгнеш с мен за Лондон — промърмори той, — ще бъдем заедно през цялото дълго пътешествие по море.

— А после може никога вече да не те видя — накъсано отвърна тя. — Брент, никой не може да дойде тук и да избие стотина бели заселници. Янките не се интересуват от никого тук. А ако все пак дойдат, аз вече умея да се оправям сама. Червената лисица…

— Червената лисица ще се върне в тресавището — рязко я прекъсна Брент.

— Но аз знам как да го намеря! — възкликна Кендъл, освободи се от неговата хватка и постави ръце върху гърдите му. Надвеси се над него и го погледна в очите. — Наистина, Брент! Той ме научи на толкова много неща. Аз сигурно мога да се оправя по-добре през лабиринта от реки и канали, отколкото повечето бели мъже! А него никога вече няма да го изненадат неподготвен, Брент. Знаеш това не по-зле от мен, нали?

Брент се намръщи, неспокоен мраз се спусна като студена вълна по лицето му, а тъмносивите му очи се превърнаха в димящи амбразури.

— Кажи ми — промълви той, здраво обви талията й с ръце и внезапно я привлече още по-близо до себе си — защо настояваш да останеш тук. Защото това е моето пристанище, или защото Червената лисица е наблизо?

Очите й се разшириха от учудване и устните й се извиха в лека усмивка.

— Наистина ли ревнуваш от човек, който те обича като роден брат? Ако е така, мой храбри южняко, ти си глупак. Откровено ще ти кажа, че обичам Червената лисица като свой брат.

Кендъл се наведе към лицето му и обсипа с нежни целувки ъгълчетата на устата му. Отърка устни в кестенявите му мустаци. Нарочно се притисна към него и чувствено потри гърдите си в тялото му. После се повдигна, опря длани в раменете му и леко го разтърси.

— Обичам те, Брент. Където и да се намирам, аз съм само с теб. Когато знам, че ще те видя отново, дните и месеците минават по-леко. Моля те, вярвай в любовта ми, тя е всичко, което мога да ти дам. И не се съмнявай в благородното и чисто приятелството между мен и Червената лисица.

Сведе гъстите си златни мигли, после отново ги повдигна. Очите на Брент изглеждаха черни като въглени, докато се вглеждаше в лицето й. Нежно погали бузата й.

— Красива си, Кендъл — промълви той. Нямаше нужда да казва нищо повече, гордата топлина в очите му и благоговението, с което я докосваше, изразяваха всичко. Кендъл се отпусна с наслада в силните му обятия. Имаше чувството, че не може да му даде достатъчно любов. Захапа рамото му, после с върха на езика закачливо облиза следите от зъбите си.

— Ти си този, когото обичам — прошепна тя. Спускайки се все по-надолу по тялото му, тя го окъпа в целувки. Шепотът й стана несвързан, когато той отвърна с нескрита жар на докосванията й и запали лудо вълнение в нея.

— Ти си този, от когото имам нужда… за когото копнея…

Не се страхуваше да го докосне на най-интимни места и да се радва на красотата на тяхното любене. Не се смути, когато той обгърна с ръце кръста й и я повдигна върху себе си. Гордост, чиста като лъчите на слънцето, озари очите й и те се преобразиха в омагьосващи сияйни езера. Любовта превръщаше всяко нежно движение, всяка тиха въздишка в изкусителна магия.

Ще я обичам — помисли си Брент — дори след смъртта.

Той потрепери при мисълта колко кратко и ценно бе времето, което прекарваха заедно. Трябваше да му се наслаждават напълно.

Усмихна се, очите му изглеждаха измамно сънливи.

Изведнъж мощен тласък сля телата им и двамата се озоваха на гребена на разтърсващо удоволствие. След като ураганът на насладата утихна, сгушил в прегръдките си своята благовъзпитана тигрица, Брент не се сдържа и отново прокара пръсти по гърба й…

Неочаквано се вкамени и скочи в леглото. Обърна я по корем така внезапно, че тя извика от изненада. Брент не обърна внимание на вика и опипа с пръст избледнелите черти по гърба й.

Белезите почти бяха изчезнали, подутините едва се забелязваха, но той се учуди, че не им е обърнал внимание досега. Вчера, когато я видя и се увери, че тя се намира в безопасност, Когато я взе в прегръдките си, той сякаш бе завладян от треска…

Копнежът по нея бе замаял съзнанието му, но сега, при вида на издайническите белези, които помрачаваха искрящата красота на кожата й, той обезумя от гняв. Никога в живота си не бе усещал толкова силна омраза.

— Той ли направи това? — с нисък и напрегнат глас изрече Брент. Кендъл се разтрепери.

— Всичко това вече е минало — отвърна тя тихо.

Но не беше. Той продължаваше да милва с пръсти раменете и гърба й.

— Няма да намеря спокойствие, докато този човек е жив.

Суровата увереност в гласа му я накара отново да се разтрепери. Брент сякаш не забеляза.

— Брент, моля те не прави нищо прибързано.

— Никога не правя нищо прибързано.

Сигурна беше, че е така. Убедена беше, че ще обмисли и запланува внимателно действията си и един ден ще открие Джон Мур.

Незнайно защо тази мисъл вледени сърцето й. В разпаления тон на Брент се усещаше толкова много омраза и едва обуздана ярост! Тази омраза я плашеше. Тя презираше Джон Мур и също го ненавиждаше. Но повече от всичко искаше да го забрави. Той нямаше място тук. Вклиняваше се между нея и Брент и тя не можеше да понесе това. Омразата щеше да помрачи и завладее изцяло чистата красота на тяхната любов, за която им бяха отредени само кратки мигове.

— Брент? — промълви тя.

— Какво? — дори този въпрос беше произнесен грубо.

— Моля те, не му позволявай да застава между нас. Умолявам те.

Той се обърна по гръб, постави длан под главата си и се загледа в тавана.

— Брент! — замоли го тя.

Най-после той срещна погледа й.

— Ще го намеря, Кендъл. Не днес, сигурно не и утре. Но този ден ще настъпи. И той ще заплати за Аполка, за Ематла, за сина на Червената лисица и за всички невинни, които загинаха заради неговата зверска жестокост. Ще плати и за всичко, което ти е причинил.

Кендъл притисна лице към рамото му, опитвайки се да спре сълзите. Не можеше да отрече, че Джон заслужава да бъде наказан. Но кой знае защо не искаше Брент да го убие.

Знаеше, че Брент е убивал хора. Оръдието гърмеше и сееше смърт сред врага. Но това беше война. Трагедията на битките съществуваше заради убежденията на хората и тя беше почти сигурна, че повечето войници не изпитват нито радост, нито омраза в сърцата си, когато убиват на бойното поле. Войната не познаваше лицата на тези, които загиваха в нея. Мъже настъпваха към вражеския фронт, за да убият хората, които отбраняваха своите позиции. И кръвта на падналите бе злочестият спътник на победата.

Но ако Брент намереше Джон Мур, неговата смърт нямаше да е безлична. Смъртта на Джон щеше да бъде убийство.

И тя се запита как ще се отрази то върху душата на човека, когото обичаше. Човекът, който цял живот бе останал верен на строгия закон на честта…

— Брент — прошепна тя, — моля те върни се при мен. Не му позволявай да победи, не му позволявай да спусне преграда между нас. Това чувство те отнема от мен, а съвсем скоро ще трябва да ме оставиш.

Той я погледна и блясъкът на отмъщението най-после се стопи в очите му.

— Ела тук, скъпа — промърмори той. Разроши косата й и я притегли към себе си. Притисна я за миг и тя усети как напрежението бавно напуска тялото му. Онова чувство все още беше тук, заключено дълбоко в него. Но той нямаше да му разреши да нахълта неканено в кратките мигове, които им принадлежаха.

— Аз вече пропилях следобеда, ревнувайки те от един червенокож „дивак“, който е най-добрият ми приятел. Глупаво, нали?

— О, без съмнение.

— Така ли? Ами какво ще кажеш за Деланд? — с престорена тревога изрече той.

— За Травис? — невинно го попита тя.

— Да, Травис с неговото послание за любов.

Тя изведнъж стана сериозна.

— Аз също обичам Травис. Той е мой скъп приятел. Добър човек е, Брент. Има сърце и душа и често неговата доброта правеше живота ми поносим.

Той реши да не я дразни повече. Загледа я развеселен и я целуна по челото.

— Жалко, че носи синя униформа. От него би станал чудесен южняк! Честно казано, скъпа, не бих искал да отричащ привързаността си към Червената лисица и Деланд. Твоята страст и преданост са част от онова, с което ме покори завинаги. Ще трябва да се примиря с факта, че жената, която обичам, привлича възхитените погледи на мъжете така, както цветята примамват пчелите. Мисля, че ще успея. — Той се усмихна унило и целуна връхчето на носа й.

Кендъл бе сигурна, че е невъзможно да изпита по-голяма радост и по-силно щастие, отколкото в този миг в неговите прегръдки.

Прекараха деня заедно. Изведоха младите арабски кобили на семейство Армстронг и запрепускаха по плажа. Брент й показа пътечките между боровете и храстите. После я заведе на един закътан плаж и не я остави на мира, докато тя не се съблече и не скочи в топлата пролетна вода заедно с него, наслаждавайки се на вълните, пясъка и златното слънце. Рай ги обкръжаваше и рай цареше в душите им. Но когато величественото злато на слънцето се превърна в пурпур и после избледня до бледомораво, те притихнаха и се умълчаха. Времето беше техен враг и им се изплъзваше неусетно. Оставаха им само часовете на нощта. Единствено стържещият глад и мисълта, че ще прекарат заедно последните мигове, които им оставаха, ги накараха да се приберат в дома на семейство Армстронг.

Изненадаха се като откриха, че там пак има празненство. Развеселен, Хари им каза, че за малко са изпуснали венчалната церемония.

Лойд беше решил да се омъжи за момичето на свещеника и бащата бе отстъпил пред неговата настоятелност. Отначало той се бе мръщил при мисълта моряк да му стане зет, но после му беше хрумнало, че офицер от известната „Джени Лин“ не е за изпускане. Лойд беше обещал, когато войната свърши, да направи всичко възможно за построяването на пристанище в залива.

Брент наблюдаваше Кендъл в мига, когато тя научи новината. Гледаше я и докато тя весело и с възторг поднасяше поздравленията си на младоженците. Дори когато самият той отиде да поздрави своя моряк, Брент продължи да я наблюдава с ъгълчето на окото си. Тревожна бръчка се появи на челото му.

Кендъл настоя да помогне на Ейми и останалите жени да раздигнат масата. После тихо и незабележимо изчезна от трапезарията.

Брент се извини пред хората си, които продължаваха веселбата, и я последва. В дневната нямаше никого и той се отправи към малката спалня, която бяха дали на Кендъл. Бутна вратата, без да чука.

Тя лежеше по гръб, загледана с невиждащи очи в тавана, а косата й бе разпръсната около лицето като ореол от къдрици. Беше скръстила ръце върху гърдите си. Роклята й падаше на изящни дипли около нея.

По бузите й се стичаха тихи сълзи.

— Кендъл!

Той бързо се приближи и седна до нея. Грабна я в прегръдките си. Тя не възрази, обви ръце около врата му и заплака на рамото му.

— Какво има, любов моя? — нежно попита той.

— О, Брент. Толкова се радвам за тях.

— Не ми изглеждаш много радостна — сухо отбеляза той и се опита да изтръгне от нея смях.

Тя само се разплака още повече.

— Кендъл, моля те, скъпа, какво има?

— О, Брент! Никога няма да мога да се омъжа за теб! Никога няма да бъдем заедно както се полага. Съпрузи пред Бога и хората. Не ме болеше толкова силно, докато не обръщах внимание на това, но сега…

— Кендъл! Шшшт. Скъпа, моля те не плачи. — Досега не му беше хрумвало, че изобщо не е споменал думата „брак“. Това, което ги свързваше, бе толкова дълбоко, че при нормални обстоятелства бракът би се подразбирал от само себе си.

Той отвори уста да каже, че няма да остави Джон Мур жив до края на войната. Но изведнъж се отказа. Знаеше, че този въпрос безумно я тревожи. Не вярваше тя да се страхува от това, че Джон може да излезе победител в схватката им, нито пък вярваше, че дори за миг ще жали съпруга си.

Нещо много по-дълбоко я глождеше. Нещо, което той не разбираше напълно, но към което бе решил да проявява уважение.

— Кендъл… — Приглади назад косата й с всичката си любов и нежност. — Кендъл, войната ще свърши и ти ще получиш развод.

Тя застина в обятията му и думите й прозвучаха като шепот.

— Какво ще стане, ако… ако янките победят?

Малко южняци биха си помислили да изрекат подобен въпрос през пролетта на 1862 година. Само неколцина предвидливи граждани и военни — хора, които си даваха сметка, че блокадата ще се затяга все повече и че Югът не е в състояние да произвежда необходимите му оръжия — обмисляха сериозно такъв изход на войната.

Брент искаше да изкрещи, че Конфедерацията не може да изгуби. Ден след ден той водеше битки, гледаше как хората умират и слушаше съобщенията за нарастващия брой на жертвите.

Сега за първи път осъзна колко трудно му е да приеме мисълта, че всичко това може да се окаже напразно.

— Няма да изгубим — промълви той и още докато изричаше тези думи, усети как го обземат студените тръпки на предчувствието.

— Казах „ако“, Брент — тъжно отвърна Кендъл.

— Пак ще успеем. Ти си живяла известно време в Ню Йорк. Кендъл. Знаеш, че и янките са хора от плът и кръв. Ще има майки от Севера, които ще плачат за загиналите синове на Юга. Ако изгубим, Югът ще бъде наказан. Всичко ще се промени завинаги и невъзвратимо. Но въпреки това ще си имаме работа с хора. Имам приятели в пристанищата на Севера — във Вашингтон, Балтимор, Бостън. Те не са се превърнали в чудовища заради войната. По един или друг начин, щом войната свърши, ще се постараем да получиш развод моля те, не плачи, Кендъл. — Той се поколеба за миг. И двамата знаем, че Травис би ти помогнал пред съда, ако думата на един офицер от Конфедерацията вече не означава нищо.

Тя прехапа устни и стисна очи. Кимна, после неспокойно повдигна мигли.

— Ами твоето семейство? Твоят дом? — попита тя.

— Моят дом е купчина развалини, а семейството ми ще те обикне, независимо дали си имала преди мен един или двайсет съпрузи. Не ги обиждай, Кендъл. Те няма да те съдят, а ще се радват на нашето щастие. Е, как ти се струва?

— О, Брент! Твоят дом…

— Джаксънвил беше завзет — кратко отвърна той, после добави: — Разрухата е била причинена най-вече от отстъпващата армия на Конфедерацията. Но семейство Маклейн няма добра слава сред федералистите. Кендъл, това беше само една къща. Сестра ми е добре и последните вести от баща ми и брат ми също са хубави. А къщата може да се построи отново. Разбрах колко е нищожна разрухата на „Саут Сийз“, когато стигнах при Червената лисица и научих какво означава истинска загуба. Кендъл, повярвай ми, ние сме щастливи. Толкова мъка ни заобикаля. А ние имаме себе си, имаме мечти, които да ни помогнат да преживеем дългите нощи. Ще издържим, докато настъпят по-добри времена.

Той се отдръпна и надникна дълбоко в очите й. Тя опита да му се усмихне, но опитът беше неуспешен. Отново избухна в сълзи и се хвърли на рамото му.

— Сега пък какво? — запита той, едновременно развеселен и раздразнен.

— Ти ще си тръгнеш — проплака тя. — Утре сутринта ще отплаваш… и аз толкова се страхувам за теб, Брент. Ужасно се страхувам. Загинаха много хора и… още ще загиват…

— Обещавам ти, че аз няма да умра — с насмешка се закле той и погали раменете й, за да изтрие болката и напрежението в тях. Прегърна я силно. — Обещавам ти.

— Не мога да понеса това, че тръгваш.

Той нямаше отговор за това, не знаеше как да направи раздялата по-безболезнена.

Помисли си каква борбена личност е тя, колко много бе изтърпяла с достойнство и гордост. Замисли се и за белезите по гърба й, и за това колко обиди е понесла, гордо вдигнала глава, изправила стройния си гръб и нежните си рамене.

Беше доволен, че най-после тя изля пороя от сълзи. Радваше се, че е с нея, че може да й предложи поне рамо, на което да изплаче мъката си, щом не можеше да й даде нищо повече от далечни обещания.

— Брент?

— Какво, любов моя?

— Обещай ми, че цяла нощ ще ме държиш в прегръдките си и няма да ме пуснеш нито за миг.

Брент легна до нея и я сгуши до себе си. Прегърна я силно.

— Обещавам — прошепна той.

Поне това обещание можеше да спази.

До сутринта тя бе възвърнала самообладанието си. Яростно се любиха, после тя му помогна да облече редингота и с ловки пръсти завърза около кръста му златния пояс. Тихо се отмести настрана, а той препаса ножницата и сабята си. После му подаде широкополата шапка с дръзкото перо. Прегърнаха се за дълга целувка и без да обръщат внимание на зората, се насладиха на последните си милувки.

После Кендъл отвори вратата и гордо го хвана под ръка, за да го изпрати до „Джени Лин“.

Екипажът на „Джени Лин“ почтително се сбогува със семейство Армстронг и заселниците, които бяха дошли. После всеки един от моряците се приближи до Кендъл. Весело се хвалеха, че техният кораб е способен да надвие всеки друг, и то съвсем бързо. Дори Лойд я целуна, след като страстно бе целунал жена си. Чарли Макферсън галантно докосна с устни и двете й ръце, а после лицето му остана дълго румено по целия път до „Джени Лин“.

Най-накрая тя усети устните на Брент до бузите си. Не посмя да го погледне, беше вперила поглед напред.

Той стисна ръцете й, после бързо ги пусна, обърна се и закрачи към „Джени Лин“.

Никога нямаше да забрави как изглеждаше той тази сутрин — капитанската му униформа излъчваше благородство й авторитет, шапката му беше леко килната на една страна, мустаците и брадата — току-що подстригани. Раменете му изглеждаха невероятно широки, тялото му — гъвкаво и подвижно, но едновременно с това набито.

Погледите им за миг се срещнаха над водата. Той закачливо й отдаде чест и се намръщи. Тя му помаха с ръка и с усилие изписа на лицето си лъчезарна усмивка.

Кендъл запази усмивката, застинала на лицето й, докато „Джени Лин“ излизаше от залива.

После усмивката бавно се стопи, а корабът се превърна в точица на хоризонта.

— Хайде да се връщаме вкъщи, миличка.

Кендъл усети нежно докосване по рамото си, обърна се и видя Ейми Армстронг, която я гледаше с дълбоко съчувствие, изписано на умиляващо пухкавото й лице.

Странно защо, майчинското лице на Ейми докосна някакви струни в сърцето на Кендъл. Обзе я копнеж да се върне в Чарлстън.

Искаше да види майка си и Лоли. Някога майка й я беше подкрепяла с обичта си, беше успокоявала дъщерите си в своите прегръдки.

Но Кендъл не можеше да се върне там. А Ейми Армстронг й даваше повече утеха, отколкото някога се бе надявала да получи.

Тя трябваше да се научи да се справя сама.

— Ще се върна скоро, Ейми — увери я Кендъл и успя да се усмихне. — Обещавам. Ти върви. След малко ще се заема с домакинската работа, която изоставих доста тези дни.

Ейми не изглеждаше особено доволна, но се примири с желанието на Кендъл.

— Добре, дете, но не стой тук сама прекалено дълго.

— Няма.

Ейми си тръгна. Кендъл се загледа зад устието на реката към залива, усети полъха на вятъра и чу шума на гората.

Забеляза лека промяна във въздуха. Обърна се рязко и видя, че зад нея стои Червената лисица.

— Времето минава, Кендъл — тихо проговори той.

— Да, знам.

— Плъзга се като слънцето по хоризонта.

Кендъл кимна.

Червената лисица протегна ръка към нея. Тя я стисна с двете си ръце.

— Тръгвам си — меко каза той, — но винаги ще бъда до теб. Знаеш това, нали?

— Да. — Тя повдигна глава и най-после успя да се усмихне сърдечно. — Знам също, че ще успея да те намеря.

Червената лисица издърпа ръката си. Също както би направил Брент, той посегна да вдигне от бузата й един развят кичур коса.

— До скоро виждане — промърмори индианецът.

Тя кимна и той безшумно изчезна между дърветата.

Кендъл се попита дали някога Брент ще проумее, че макар любовта да беше различна, това, което я свързваше с Червената лисица, бе също толкова силно, колкото чудото, което правеше от тях двамата завинаги едно цяло.