Танц със сенки

Глава 10 … И ключът ще реши на кого да помогне

— Дори не си помисляй, че ще дойдеш с мен! — изсъсках аз на Кли-кли.

— Нищо подобно! Ще дойда и още как! — възрази шутът.

— Казах, че оставаш тук!

— Гарет, можеш да ме оставиш тук, но така или иначе ще те последвам! Освен това любимият ми медальон сега е на твоя врат. Ако продължаваш да упорстваш, ще се разстроя и ще си го взема обратно.

Стиснах зъби и за пореден път през последните пет минути обърнах поглед към стената, обграждаща имота на Балистан Паргайд. Нощ. Тишина. Луната и звездите бяха скрити зад облаците, само два големи фенера, висящи до портата, даваха някаква слаба видимост. Най-удобната комбинация за такива като мен. Колкото по-тъмно, толкова по-лесно се работи. Макар че когато наоколо е Кли-кли, думи като „по-лесно“ трябва да бъдат напълно забравени.

От приема на графа в същото това имение, до чиито стени сега лежах по корем, беше минало почти денонощие. Време беше да проникнем вътре и да си вземем това, което ни принадлежеше. Честно казано, аз исках да поема риска и да се промъкна в имението на графа още в нощта на приема, но Миралисса настоя, че не си струва прибързано да пъхаш ръка в гнездо на оси. Дори моят аргумент за появата на Лафреса не помогна. Елфийката само се усмихна и каза, че да се скъсат връзките не е толкова лесно и посланичката на Господаря ще трябва да изчака за благоприятно разположение на звездите.

Докато аз водех светски разговори с благородниците, останалите не си бяха губили времето. Миралисса беше проверила дома за магически изненади и беше открила, че на всички прозорци на втория етаж са поставени защитни заклинания. Еграсса (как е успял, просто не мога да си представя!) беше намерил подробен план на къщата, а Дивите, домъкнали със себе си няколко бутилки хубаво вино от запасите на мастер Квилд, се бяха разприказвали с петима от охраната и бяха разбрали не само графика, но и маршрутите на патрулите. Така че сега бях напълно подготвен. Оставаше само да се вмъкна, да взема ключа и да си тръгна, преди да са го преместили. Нищо работа, нали?

Когато всичко беше готово и вече исках да тръгвам, Ел, Еграсса, Маркауз, Змиорката и Арнх заявиха, че ще ме придружат. Разбира се, аз най-яростно се противопоставих на подобна идея. Само това оставаше, да ги мъкна и тях!

— Ами ако те забележат? Кой ще те прикрие, Гарет?

— Няма да ме забележат — продължавах упорито да им повтарям, но всичко беше напразно и цялата петорка тръгна с мен, докато останалите спешно стягаха багажа, за да сме готови бързо да напуснем града в случай на нужда.

Елфите се бяха облекли в походните си тъмнозелени дрехи, и без това смуглите им физиономии бяха измазани в черно, на гърбовете си носеха с’кашове, а в ръцете стискаха лъкове. Алистан беше облечен изцяло в черно, като вместо меча си от пееща стомана носеше бойния топор, принадлежал по-рано на Котката, и заедно със Змиорката и Арнх, метнал черна куртка върху любимата си броня, идваха да защитават бедния Гарет. Негова милост някак си игнорираше факта, че на практика ще бъде съучастник в грабеж, което би трябвало да опозори всеки порядъчен благородник за десет поколения напред. (Всъщност ако се замислиш, това не е никакъв позор. На всички и без това е ясно, че благородниците крадат къде-къде в по-големи размери, отколкото обикновените простолюдни.)

Елфите като две сенки се плъзнаха върху стената и замряха с опънати лъкове, прикривайки Арнх, Змиорката и Маркауз, докато и те се прехвърлят над препятствието. После тъмните скочиха в парка на графа и аз останах сам. Еграсса ме беше помолил да изчакам няколко минути, за да имат време да огледат района (т.е. да прережат гърлото на всеки, който им попадне в ръцете). Е, ако тъмните ме отърват от патрулите, аз няма да плача.

И тогава се появи Кли-кли. Не знам как беше успял да се изплъзне от бдителната Миралисса и от не по-малко бдителния Чичо, но фактът си оставаше факт — сега шутът лежеше в храстите до мен и упорито ме убеждаваше, че без неговата помощ аз ще се проваля. Двете минути, отпуснати от елфа, отдавна бяха изтекли, а аз все още спорех с Кли-кли.

— Добре! — предадох се най-накрая. — Идваш с мен. Но само до къщата! И ако вдигаш шум или ми се мотаеш в краката, собственоръчно ще те убия!

Кли-кли кимна в съгласие.

— Изостанеш ли, сърди се на себе си — предупредих Кли-кли за последно.

Не дочаках отговора, а изхвърчах от храстите, подскочих и сграбчих с върха на пръстите си ръба на стената. За щастие никой от слугите на графа не се беше сетил да посипе натрошени стъкла на самата стена. Тогава дори ръкавиците нямаше да ме спасят. Какъв шанс имаше тънката свинска кожа срещу острото стъкло? В допълнение, пръстите на ръкавиците бяха отрязани — така по-удобно се работеше с ключалките.

Набрах се, изхвърлих десния крак и се издърпах нагоре, като внимавах да не се набода на фигурките-шипове. За да се получи, трябваше да разперя ръце и да балансирам на колене.

— Гарет — прошепна отдолу Кли-кли, докато отчаяно подскачаше, — не мога да стигна!

Гоблинът беше прекалено малък, за да стигне до ръба. Бях изкушен да го оставя долу. Проблемите със сигурност щяха да са по-малко!

Скръцнах със зъби от досада и започнах да развивам паяжината. Ще трябва да му помогна, иначе никога няма да ми прости такъв номер и като нищо ще закрещи истерично под стената.

— Дръж се за въжето — прошепнах, докато спусках паяжината.

На стената до мен се появи сянка. Ел.

— Гарет, какво правиш?

— Гоблинът ми се натресе! Кли-кли, върви по стената!

— Аз вър-вя! — изпръхтя гоблинът. Естествено, не му се получаваше, шутът вървеше от една страна на друга като чувал с камъни.

Стиснах въжето, докато в същото време се опитвах да пазя равновесие на стената. Отклонение вдясно или вляво — и ме грозеше среща с шиповете.

— Нека да помогна — Ел, без да се притеснява от шиповете, се качи до мен и започна да помага да изтеглим гоблина.

Ама че картинка! Две сенки на стената се опитват да изтеглят трета. За наше щастие нямаше нито луна, нито звезди, нито зрители, иначе неприятностите ни щяха да са доста по-големи.

Най-накрая пъхтящият Кли-кли се появи горе.

— Какво правиш, гоблине? — гласът на Ел далеч не беше дружелюбен.

— Не виждаш ли? Дишам свеж въздух. И защо строят такива стени тук? Да знаех, нямаше да се качвам.

— Слизаме! Всички разговори след това — казах аз, прекрачвайки шиповете.

Провесих се на ръце, но вече от вътрешната страна, а после се пуснах и се приземих на тревата. Разбира се, можех да скоча, както и Ел, но защо? Защо да рискувам краката си без нужда? Ще счупя нещо, и край! Кли-кли остана да пъшка на стената.

— Кли-кли!

— Ей сега! — изписка гоблинът и се стовари върху мен. Успях навреме да протегна ръце и да го хвана.

— А сега обясни какво правиш тук? — приближи се Ел.

— Помагам на Гарет. И не ме гледай така, ще пробиеш дупка!

— Той така или иначе ще дойде с теб, нали, крадецо? — елфът замислено погледна Кли-кли.

— Само до къщата — побърза да го увери гоблинът. — Какво си намислил?

— Да те вържа.

— Аз съм кралски шут и няма да позволя на разни зъбати елфи да ме връзват с въжета.

— Само си губя времето с вас — казах раздразнено. — Решавайте си какво ще правите, но без мен!

— Добре, нека върви с теб — елфът имаше два изхода от създалата се ситуация. Или да убие гоблина, или да го пусне. Трети вариант нямаше. — Но имай предвид, Кли-кли, че ако стане нещо, аз лично жив ще те одера.

— Всички само заплашват… Разбрах те. Ако стане нещо, край!

— Успех, Гарет, ще сме наоколо.

— А патрулите, Ел?

Под короните на нощния парк беше много тъмно, но ми се стори, че Ел се усмихна.

— Ликвидирахме три от тях, така че западното крило е чисто — Ел вдигна асиметричния си лък от тревата.

Разбрах. По-малко стражници — по-малко проблеми. Значи сега трябваше да мина през имението и да отида до прозорците на западното крило. Именно до прозорците, защото централният вход днес е забранен за мен. Както, впрочем, и другите входове и изходи в имението. По думите на Делер, който беше пил вино с охраната на графа, почти до всяка врата имало охрана. Обичайна практика за тези, които се страхуват от неочаквано нападение. Оставаха прозорците, и то само тези на задната страна, защото там патрулираше един-единствен патрул и шансът да бъда забелязан беше несъизмеримо по-малък, отколкото на другите места. Да проникна директно в източното крило беше невъзможно — на това крило имаше решетки на прозорците на втория етаж. Оставаше само един вариант — да попадна в къщата през прозорец в западното крило, да мина по един много дълъг коридор до балкона на залата за приеми, а оттам по коридора с картините до спалнята на херцога.

— Време е. Кли-кли, не изоставай!

Сагот! Защо изобщо го взех с мен?!

В парка беше тъмно и мощните стволове на дърветата изникваха пред нас като черни силуети. Но ето че се появиха светлините на къщата. Факли горяха само около централния вход на имението. Там стояха четирима стражници. По-точно стоеше само един, другите трима седяха на стълбите и разговаряха. За какво точно, не чувах — разстоянието беше прекалено голямо.

— Не спят, гадовете — разочаровано прошепна Кли-кли.

— Такава им е работата.

— Не, имам предвид тези в къщата.

Прозорците на втория етаж светеха. А щом не спяха, за мен можеха да възникнат проблеми. Неназовимият да ги отнесе тези нощни птици!

— Сега накъде, Гарет?

— Виждаш ли онези дървета?

— И какво?

— Първо до тях, после до стената на сградата и накрая до прозореца.

— Ще ни видят!

— По-малко дрънкай и прави като мен, тогава няма да ни видят. Впрочем, можеш да останеш и да ме чакаш тук, нямам нищо против.

— Мисля, че съм способен да не привличам излишно внимание към себе си — веднага отвърна шутът.

Между парка и къщата имаше около четиридесет метра празно пространство. Основно ниско подстригана зелена трева и лехи (или по-скоро цяло поле) с рози. Постарах се да пробягам това място възможно най-бързо.

Около нас властваше тишина, само разигралият се вятър шумеше в короните на дърветата. Нямаше крясъци на птици, нямаше песни на щурци. С Кли-кли трябваше да бягаме право през лехите, стъпквайки безжалостно малките бели и жълти декоративни рози. Представям си колко проклятия ще изсипе утре градинарят! Розите си отмъщаваха, като ме даряваха с ужасяващия аромат на евтин женски парфюм. Мразя рози!

Стената на къщата изникна внезапно и аз с облекчение се прислоних до нея. Кли-кли дишаше тежко до мен:

— Не знаех, че работата на крадеца е толкова трудна.

— И нервна. Не изоставай!

Тръгнахме надясно покрай стената, аз — първи, а Кли-кли плътно зад мен, като почти ме настъпваше по петите. Естествено, с нашия късмет до стената не растеше никаква трева. Нечии грижливи ръце бяха посипали дребни камъчета покрай цялата къща. Така че трябваше да пристъпваме като по сухи клонки — много внимателно.

Мракът беше непрогледен, все едно бяхме дълбоко под земята. Сега, разбира се, с Кли-кли бяхме направо невидими, но проблемът с тъмнината е, че и врагът също не се вижда. Тъкмо стигнахме до ъгъла на сградата, когато от мрака се появи патрул. Замръзнах като статуя и Кли-кли се вряза в гърба ми с изненадано възклицание. В следващите три секунди успях да направя няколко неща наведнъж: да метна качулката на главата си, да запуша устата на гоблина със свободната си ръка и да се слея със стената, мрак поне имаше за десет Неназовими.

Кли-кли, трябва да му отдам дължимото, даже не се дръпна.

Трима стражници, разговарящи помежду си, бавно крачеха към нас. Всичко би било наред, ако един от тях не носеше факел. След няколко секунди с гоблина щяхме да сме като на длан.

— И аз му викам, какво се правиш на глупак! Загуби ли? Загуби. Тогава си плащай!

— А той?

— Какво той? Той се хвана за ножа, и тогава аз го…

— Виж, Гарт, ако началника на караула разбере кой е светнал Хрен…

— Няма да разбере, ако ти си мълчиш. А и аз не съм виновен! Защо залага на бой на мечки, ако не може да плати загубата?

— На Хрен къде му е акълът! Да се хваща за ножа… Глупак беше, глупак си и умря! Няма да кажа на никого. Не се притеснявай.

— Благодаря, приятел — проникновено му благодари другия.

Бавно започнах да се плъзгам по стената, покривайки себе си и Кли-кли с плаща. Махнах си ръката от лицето на гоблина, иначе нямаше как да заредя арбалета. Бебчето ми се оказа в ръцете ми и аз с възможно най-малко шум издърпах лостчето, опъващо тетивите. Едва доловимо изщракване ми подсказа, че болтовете са в готовност за изстрелване. С помощта на Сагот щях да накарам двама да замълчат завинаги, но оставаше третият и той щеше да има меч.

Стражниците се изравниха със смешното ни укритие и пръстът ми на спусъка неволно се напрегна.

— Тази вечер е прохладна — промърмори човекът с факлата.

— Сега приключваме обиколката и отиваме в караулното, там съм скрил една бутилка точно за подобни случаи.

— Ами ако Мейло ни хване?

— Няма да ни хване — безгрижно отвърна стражникът. После минаха покрай нас и продължиха по пътя си. Никой дори не погледна в нашата посока. Наистина, каква опасност може да се очаква от страна на стената?

— Мейло? Той и родния си баща ще хване, да не говорим за такъв глупак като теб!

— Нещо тройката на Клос не се вижда.

— На Клос и хората му днес не им провървя, Мейло ги изпрати в парка — да пазят милорд графа от свирепите катерици! — захили се този с факела.

— Трябваше да се върнат отдавна. Може да се е случило нещо?

— Разбира се, че се е случило! Да не мислиш, че си единственият умник? Явно и Клос си има бутилчица под дървото. При това едва ли ще е една! Сигурен съм, че ще отдъхват на тревата чак до сутринта.

Боя се, че след срещата с Ел и Еграсса Клос и компания повече никога няма да се събудят.

— Да отидем да ги потърсим, а?

— И защо? Толкова ли ти се обикаля из парка в тъмното?

Гласовете на стражниците затихнаха в далечината.

— Размина ни се — облекчено каза Кли-кли. — Всички стражници по рождение ли са толкова слепи или само тези?

— Зависи. А ние почти стигнахме.

Оставаше ни само да свием зад ъгъла и да притичаме покрай стената, докато открием подходящ прозорец. Аз легнах на земята и внимателно надникнах иззад ъгъла, проверявайки дали всичко е чисто.

Никой.

На тази страна на къщата не светеше нито един прозорец.

— Тук.

Извадих паяжината и хвърлих свободния край нагоре, целейки се в балкона, надвиснал над главите ни. Магическата връвчица-спътник без каквито и да са там котки или куки съвсем спокойно залепна за камъка. За собствено успокоение я подръпнах няколко пъти, проверявайки здравината на пътеводната ми нишка към небето. Не мърда! Ненапразно платих в злато за това чудо.

— Стой тук, Кли-кли. Не вдигай шум и не си и помисляй да правиш някакви фокуси! — погледнах строго към гоблина.

— Да, Гарет.

— И каквото и да се случи, не смей да тръгваш след мен.

— Да, Гарет.

— Ако не се върна до час, намери Маркауз и се махайте оттук.

— Да, Гарет — малкият гоблин изглеждаше като най-нещастното същество в Сиала.

— А ако нещо се случи, свирни, но тихо.

— Но, Гарет, аз не…

— Кли-кли — казах раздразнено. — Просто направи това, което ти казвам.

— Добре, Гарет — смирено се съгласи гоблинът.

Освободих щипката, придържаща плаща на раменете ми. Плащът беше хубав, абсолютно черен, както и всичките ми дрехи, но да се катериш с него по стени, особено високи, си беше неудобно и даже трудно.

— Дръж си очите отворени — дадох последно наставление на шута аз и дръпнах паяжината, като й дадох мислена заповед.

Въжето трепна и започна да ме издига. Аз трябваше само да се опирам с крака по стената и да гледам как балконът се приближава.

Някъде по средата на пътя, докато бях между небето и земята, отдолу се раздаде съскане като от горещ тиган или като от умираща от паралич змия. Спрях и погледнах надолу. Кли-кли беше пъхнал почти всичките си пръсти в устата и надуваше усърдно бузи, опитвайки се да изобрази тръбач.

— Какви ги вършиш? — изсъсках отгоре.

— Опасност! — шутът посочи в посоката, от която бяхме дошли.

По пътеката, опасваща цялата къща, крачеше самотен стражник. Наистина не знам какво търсеше сам, но със сигурност не беше приключение. Човекът гледаше пред краката си, затова не виждаше стоящия точно на пътя му Кли-кли.

Шутът се защура наляво-надясно, без да знае къде да се скрие, а аз раздразнено изскърцах със зъби.

— Къде ли се е дянала? — измърмори стражникът. Не можех да видя лицето му, но гласът беше младежки.

В този момент човекът вдигна поглед и видя Кли-кли.

КАЗВАХ АЗ, ЧЕ С ГОБЛИНА ЩЕ ИМАМ ПРОБЛЕМИ!

— Ей! Не мърдай! Какво правиш тук?! — ръката на стражника се отпусна на дръжката на меча.

— Я ела тук — заговорнически му махна Кли-кли.

Сагот! Какво прави този идиот?

Без да сваля ръка от меча и да откъсва поглед от Кли-кли, стражникът тръгна към него. Човекът беше объркан от факта, че неприятелят се оказа дребничък и, уличен в престъпление, не прави опити да избяга или да извади оръжие.

— Хайде, ела. Аз не хапя.

— Ба! Ти си шутът на онзи херцог! — стражникът спря точно под мен.

— Той самият е глупак! От какво се плашиш?

Дръпнах паяжината и плавно започнах да се спускам.

— Какво правиш тук, малък негоднико? Сега ще те хвана и ще ти издърпам ушите!

Бях на не повече от един ярд от главата на този глупак.

Гоблинът следеше с половин око еквилибристичните чудеса, които демонстрирах.

— Искаш ли злато? — между пръстите на шута се появи жълта монета.

Преценката на Кли-кли се оказа абсолютно точна. Има сред хората такива екземпляри, на които, покажи им монета и те вече абсолютно нищо не съобразяват.

— Искам! — извика мъжът.

Изобщо няма да се изненадам, ако в този момент се пули отчаяно и се опитва с всички сили да следи монетата.

Ударих го с двата крака, целейки се в тила му. На главата си имаше шлем и ударът се получи не много силен, но все пак напълно достатъчен. Той падна на колене и се хвана за главата. Разтворих пръсти и паднах върху него, събаряйки шлема му.

— Удари го! — изписка Кли-кли, подскачайки на едно място. — Удари го!

— Колко си… кръвожаден… гоблине — изплюх аз и извадих ножа от ножницата, прикрепена с два ремъка към десния ми крак.

Човекът се оказа изненадващо здрав. Наложи се два пъти да го удрям с дръжката на ножа по тила, накрая добавих и удар по темето за собствено успокоение. Едва тогава стражникът благоволи да падне и да утихне.

Обърнах се към Кли-кли.

— Какви ги вършеше?

— Трябваше да го разсея, докато ти се спускаше като демон на отмъщението.

— Питам, защо не свирна?

— Аз не мога да свиря. Опитах се да ти кажа, а ти дори не пожела да ме изслушаш! — оправда се гоблинът.

Зад гърба си чух шум. Обърнах се рязко, но се оказа само Ел. Той тъкмо избърсваше кинжала си в дрехите на стражника. Мъртвия стражник. Защото няма как да си жив, ако ти вкарат в сърцето почти ярд студена стомана.

— Сега вече няма да закрещи — жълтите очи на елфа неодобрително проблеснаха. — Трябва да довеждаш нещата до края, Гарет.

— Приключвай по-бързо със задачата си, крадецо. Времето изтича — от мрака се появи Алистан Маркауз. — Кли-кли, с теб ще поговоря малко по-късно. Сега идваш с нас. Ел, хвани тялото за ръцете.

— Чакайте… — спрях ги аз. — Гоблинът ще ви вкара в неприятности. Той е като трън в задника.

— Какъв неблагодарник! — обиди се Кли-кли. — Ако не бях аз, този покойник щеше да те забележи.

— Слушай, шуте, виждаш ли онези храсти, които са точно срещу прозореца на спалнята на графа? Ще се скриеш там, докато не ти извикам. Ще ти хвърля ключа, а ти по най-бързия начин ще избягаш с него. Ел, помогни му да се прехвърли през стената.

— Добре.

Подскочих, улових края на въжето и всичко започна отначало. Когато прехвърлих крака през парапета и се оказах на балкона, долу вече нямаше никой — нито елфа и графа, нито Кли-кли, нито тялото на мъртвия. Паяжината надеждно зае обичайното си място в пояса ми.

Балконът беше малък, създаден по-скоро за красота — тук едва ли можеха да се поберат и двама души. Вратата му представляваше остъклена дървена решетка — доста крехка и беззащитна преграда за хора като мен. Но първото впечатление винаги е измамно — при такава явна беззащитност очаквай някоя уловка. За щастие, дори не ми се наложи да гадая или да губя ценна стъкленица със заклинание за откриване на магия. Миралисса каза, че на всички прозорци на втория етаж има защитни заклинания. Не знаех как действаха, но онзи, който реши да се промъква в къщата през нощта, го очакваше горещо посрещане. Миралисса предложи да създаде руническо заклинание, с което да унищожа защитата, но аз учтиво отказах. В последно време имах крайно негативно отношение към руническата магия. (Откакто прочетох един свитък с руническа магия и така прогоних всички демони в мрака. Е, или почти всички. Вухджааз и Шдуъйрук не се броят.) Освен това не исках да разбера на собствен гръб какво ще се случи, когато шаманството удари по човешка магия. Също така не можех да разчитам на медальона на Кли-кли — той неутрализираше само шаманство, не и магията на хората и светлите елфи. Така че за да вляза в къщата, трябваше да използвам собствените си запаси.

От малката зелена торбичка на пояса си извадих стъкленица с черен като нощта прах. Издърпах тапата със зъби и с щедър жест разпръснах праха директно върху вратата, след което върнах тапата на мястото й и скрих ценната вещ обратно в чантата. През това време с вратата не се случи нищо и аз започнах да си мисля, че този път елфийката е сгрешила. Но не, в един момент на местата, където беше попаднал черния прах, се появиха петна. Появиха се направо във въздуха! Имах чувството, сякаш някой е поднесъл свещ към лист хартия. В началото бяха петна, после те се сляха помежду си, нараснаха, примигнаха и изчезнаха. Тихо изпукване. Това беше. Е, поне пред тази врата нищо не ме заплашваше.

Както си и помислих, вратата беше заключена. Кой знае защо хората не горят от желание да ме видят в домовете си. Какво толкова съм им направил?

Ухилих се на разбираемата само за мен шега. Сам се шегувам, сам се смея. Ха-ха, уважаеми господа!

Отворих ключалката за няколко секунди. Това, което бяха поставили на тази врата, дори нямаше моралното право да се нарича с гордото име „ключалка“. Фасулска работа. Леко открехнах вратата, разтворих ефирните завеси с ръце и влязох в дома на граф Балистан Паргайд.

Тъмно като в конски задник! Къде попаднах? Надявам се, че не в спалнята на стара дева, тогава крясъците са сигурни.

М-да… Започва се, подобни фразички бълвам, когато съм прекалено нервен…

Подът в стаята беше покрит с килим, така че почти не вдигах шум. Под вратата, водеща към коридора, се виждаше тънка ивица светлина. Постепенно очите ми свикнаха с тъмнината и започнах да различавам някои неща. Бях попаднал в голяма стая с множество рафтове покрай стените. Библиотека. Ако бях тук по друго време и по друга работа, със сигурност щях да проверя няколко рафта. Графът обича старините, така че не бих се изненадал, ако има книги от началото на Епохата на съня или дори от Съзидателната епоха. По пътя към вратата трябваше да заобиколя масата, която изпъкваше като черно петно на тъмносивия фон на неосветената стая.

Тежката двойна врата на библиотеката поддаде лесно. Надникнах в коридора. Никой. И правилно, по това време най-хубавото занимание е сънят. За мое нещастие, някакъв старателен мръсник беше запалил маслените фенери. Те висяха пред всяка врата и малките пламъци трептяха под стъклените чашки. Сега предстоеше най-сложното — да мина по целия коридор на това крило, да се промъкна през няколко стаи, да стигна до коридора близо до балкона над залата за приеми и по коридора с портретите да попадна в спалнята на Балистан Паргайд. После оставаше да свърша това, за което бях дошъл, и да се върна по същия път.

Постарах се да премина коридора възможно най-бързо. Дебелият килим заглушаваше стъпките ми и не се притеснявах, че някой ще ме чуе. Вратите отляво и отдясно бяха заключени, от стаите не се чуваше никакъв звук. Стигнах до пресечка с друг коридор, който, доколкото си спомнях, водеше към крилото на слугите и към мазетата. Тук светлината беше значително по-слаба и за миг се изкуших да свърна натам. Но пътят по него беше много по-дълъг, а не си струваше риска да се задържам в дома повече от необходимото.

Аха. Ето я и търсената врата. Натиснах бронзовата дръжка, но вратата не се отвори. Налагаше се да извадя шперцовете и да поровя в ключалката, за да напипам пружината. Да кажа, че се чувствах неудобно, значи да не кажа нищо. Ровенето в ключалка, докато навсякъде горят фенери и всеки лунатик може да те види от другия край на коридора си е работа неблагодарна.

— Ай! Не говори глуп-пости! Аз май казвах, че… хлъц! Да… — раздаде се зад вратата срещу мен.

— Ти си пиян, О’лак, къде отиваш?

— Да… да пусна една вода, тъпа кратуно! Или предп-почиташ… хлъц! Предпоч… пфу! Да не искаш да го направя тук, а?

Ключалката щракна, аз се хвърлих в стаята и затръшнах вратата, преди пияният да успее да отвори своята. После сложих ухо на вратата, за да чуя какво се случва в коридора. Човекът излезе от стаята и с нестабилна походка се отдалечи. Почти веднага спрях да чувам стъпките му — килимът заглушаваше всички звуци.

Намирах се в една от многото стаи в това крило. Стая за гости. За голямо мое щастие тя се оказа празна. Оставаше ми само да отида до вратата към балкона, да я отворя и да се озова на самия балкон, което и направих.

Достатъчен ми беше само един поглед, за да оценя ситуацията и да се върна обратно в спасителната тъмнина. Както бе посочено в плана, от тази стая балконът гледаше към вътрешния двор на имението на графа. Ако някой все още не е разбрал, имението на графа беше построено под формата на квадрат с малко вътрешно дворче, към което водеха вратите на приземния етаж. Имаше фонтан и пет хилави дръвчета, чиито клони едва достигнаха нивото на втория етаж. Под едно от дърветата седеше стражник и пушеше лула. Само благодарение на огънчето успях веднага да го забележа.

До този момент планът ми беше много прост: да се спусна с паяжината в двора, да притичам до стената на противоположното крило и като се изкача на балкона, да се окажа в приятна близост до ключа. Сега проклетият стражник обезсмисляше всичките ми усилия — гледаше право в моята посока и ако се спуснех сега, беше вън от всякакво съмнение, че ще ме забележи въпреки нощта. Да се връщам обратно и да тичам по коридорите също беше много опасно, във всеки един момент можеха да ме забележат.

Оставаше ми само едно — да чакам. Дължината на паяжината така или иначе не беше достатъчна, за да стигне до срещуположната стена. Да сваля пушача с болт? По принцип можех, но не бях сигурен, че в такава тъмнина ще го улуча точно в гръкляна. А ако пропусна, така ще се развика, че ще събуди цялата къща. Седнах на пода и през завесите започнах да наблюдавам проблясването на лулата. Сагот, никога не съм мислил, че пушенето на лула е толкова продължителен процес. Най-накрая стражникът стана, почука си лулата в ствола на дървото, метна арбалета на рамо и закрачи към изхода. Аз въздъхнах с облекчение, но както се оказа, радвах се рано. Преди да стигне до вратата, пазачът рязко се обърна и тръгна покрай стената, после пак се обърна… Патрулира, кучето! Не ми харесват прекомерно ревностни стражници — от тях получавам главоболие. Този човек беше един от тях.

Да скърцам със зъби беше безсмислено — така проблемът нямаше да се разреши. Седнах отново на пода и започнах да броя стъпките на пазача. Шест… Десет… Петнайсет… Пет… Единадесет… Двайсет и две…

Времето ще ми е много малко, почти никакво, но си струваше да рискувам. Изчаках, докато стражът ми обърне гръб, и изскочих на балкона.

Паяжината залепна и като се прехвърлих през парапета, бързо скочих от балкона, държейки въжето с двете си ръце.

Осем…

Може би това беше най-бързото ми спускане по въже. Ако нямах ръкавици на ръцете си, щях да си нараня не само кожата, но и месото. Но дори и ръкавиците не успяха да ме спасят изцяло — дланите ми сякаш огън ги опърли.

Десет…

Дръпнах въжето към себе си, то се отлепи от балкона, падна и веднага се нави на топка.

Тринайсет…

Втурнах се напред. Там, под ствола на хилавата дива ябълка, мракът беше особено гъст.

Петнайсет…

Пазачът се обърна и тръгна в моята посока. Ела, приятел, ела. Няма да ме забележиш, докато не ме настъпиш. Той отново се обърна и аз, с кратки прибежки от сянка в сянка, започнах да го приближавам. В крайна сметка се озовах зад гърба на безспирно крачещия като механична играчка стражник и стоварих дръжката на ножа в тила му. Мъжът изумено изхъхри и започна да пада по гръб. Подхванах го и го сложих да седне на тревата с гръб, опрян на дървото. После махнах болта от арбалета и го хвърлих във фонтана, а след кратко колебание чантата с още девет болта го последва. Арбалетът сложих на коленете му и отстъпих, за да преценя свършената работа. Отстрани доста приличаше на заспал. Много се надявах да „поспи“ до сутринта.

Да се кача с помощта на паяжината на нужния балкон беше работа за минута. Тук вратата беше открехната и лекото въздушно течение си играеше с белите ефирни завеси. Направих крачка в стаята, приклекнах и зачаках очите ми да свикнат с тъмнината.

Имаше някой в стаята, без съмнение, иначе защо бих чувал нечие кротко похъркване? Постепенно от мрака се появи легло. За да изляза от стаята, трябваше да мина покрай него. Тръгнах и почти бях стигнал до вратата, когато дъската под крака ми изскърца. Спрях и се намръщих като от зъбобол. Спящият се завъртя на другата страна и отново захърка. Още една крачка и отново скърцащи дъски.

От леглото се чу колебливо джаф. От изненадата едва не подскочих. Куче? Сякаш като отговор джафкането се повтори.

— Какво има, Тобиандър? — раздаде се сънен глас. Графиня Рантер! Ето в чия спалня бях влязъл!

— Р-р-рав? Рав!

— Какво има? Плъхове ли?

Графинята се надигна и се загледа в тъмното, но не посмя да слезе от леглото. За мое щастие, проклетото й куче също не се отличаваше със смелост и не бързаше да забие зъби в мен.

— За всичко това е виновен отвратителният граф, миличък! Казах му, че се страхувам от плъхове, а хората му ни настаниха в такава стая. Тук дори подът скърца, да не говорим за плъхове!

— Р-р-рав! — потвърди Тобиандър.

— Хайде да спим, добричкият ми. Гадните плъхове няма да ни стигнат!

Тобиандър за собствено успокоение джафна още веднъж и утихна. А аз трябваше да изчакам доста, преди отново да чуя хъркането на графинята.

Постарах се да напусна стаята колкото е възможно по-тихо и накрая излязох в коридора, който се оказа точно копие на онзи, по който бях минал съвсем наскоро. Същият килим, същото осветление и същата пустота.

Тръгнах напред, като спирах и се заслушвах в тишината на всеки два ярда. Една врата вдясно от мен се оказа открехната.

— И коя е тя?

— Млъкни. Някои въпроси могат да те вкарат в гроба.

Бледния!

— Ама аз само попитах…

— А аз само ти дадох съвет — по-малко ползвай езика. Знаеш, че графът обича да скъсява прекалено дълги езици. А и всъщност не знам коя е. Казаха ми да я посрещна и аз я посрещнах, останалото не ме засяга.

— Добре, добре, Ролио. Забрави! Да ти сипя винце?

— Не. И престани да пушиш тази гадост, ще ти скапе мозъка!

— Защо си такъв раздразнителен? — гласът на човека звучеше обидено.

— Притеснява ме тази жена…

Внимателно извадих стъкленото калпаче на фенера до вратата и угасих фитила. Участъкът около вратата потъна в полумрак. Сега нямаше да ме видят от стаята.

Погледнах в процепа на вратата и в носа ме удари слаба миризма на беладона25.

Бледния и още един, онзи, който пушеше, седяха на масата и играеха на зарове. Пред всеки имаше купчинка разнородни монети. Ролио седеше с гръб към мен. Бях изкушен да му забия болт между лопатките и веднъж завинаги да се избавя от бъдещи проблеми.

— Прощавай, Ролио, но мисля, че не за това се притесняваш. Просто имаш да изпълняваш Поръчка. Човекът все още е на крака, а е минал повече от месец.

— Ти си гледай твоите работи, а аз ще си гледам моите! — изръмжа Бледния.

Прозвучаха стъпки, но човекът тропаше като по време на парад на Парадния площад, така че го чух много преди да се появи в коридора. Отскочих от вратата и отчаяно се огледах, търсейки къде да се скрия.

— Какво става? — чух изненадания глас на пушача.

— Има някой там.

— Къде?!

— Зад вратата.

Чух издърпване на стол. На седем ярда напред по коридора имаше ниши, където стояха огромни, колкото човешки ръст, вази с цветя. В нишите властваше полумрак и аз се втурнах към тях, надявайки се да се скрия зад някоя от вазите. Между самите вази и стената разстоянието беше много малко и успях да се побера там с големи усилия. Не посмях да ги избутам, страхувайки се, че ще ги съборя.

По коридора покрай мен мина мъж. Клатушкаше се, сякаш крачеше не по стабилен под, а по палубата на попаднал в буря кораб. С други думи, човекът беше порядъчно пиян. И едва не се блъсна в Бледния, когато последния, стиснал в ръка метателна звезда, изскочи в коридора.

— Идиот! — изръмжа Бледния с презрителна гримаса, отблъсквайки човека от себе си. Мъжът се срути на пода:

— Б-благодар-ря.

— Ето, виждаш ли, Ролио, никой не ни е подслушвал — обади се партньорът му в заровете.

— А-аз не съм подс-слушвал, наистина. Чес-стна дума! Аз с-се заа-блу-дих!

— Млъкни!

Бледния с възбуден поглед обходи коридора, въртейки звездата в ръка, а след това с неохота прибра оръжието в колана си:

— Да вървим, Клоп. А ти върви да спиш!

— Б-благодаря.

Бледния ядосано хлопна вратата, оставяйки пияния на килима. Нещо доста му бяха опънати нервичките на Ролио — ето какво значи неизпълнена Поръчка!

Излязох от моето укритие — пияницата се опитваше да се изправи от пода и изобщо не му беше до мен. Мисля, че дори и шамански танц с барабани да танцувах около него, той нямаше да разбере какво се случва.

Коридорът свърши и аз излязох на паметния за мен балкон над залата за приеми. Сега, без музика, сновящи слуги и облечени в коприна благородници, залата изглеждаше празна и студена. Дори стражници нямаше на изхода. Нямаше свещи, нямаше факли, нямаше фенери. Тъмнина и спокойствие, и квадрати светлина по пода, идваща от прозорците. През тях надничаше показалата се зад облаците месечина.

Килимът свърши, подът на балкона и в коридора беше мраморен. За щастие, това беше обикновен тъмночервен мрамор с жилки, а не исилийски26.

Отново почувствах леко гадене в стомаха и призивите на ключа.

В коридора с портретите фенерите бяха нарядко и сенките се гонеха по стените. Странно… Графът да не обича светлината? Предците на Балистан Паргайд ме гледаха от портретите, а в очите им нещо не забелязах дружелюбни насмешки. Колкото и странно да прозвучи, но хората, изобразени на портретите, гледаха натрапника със заплашителни погледи.

За миг бях пронизан от суеверен страх — спомних си една приказка на Фор, която ми беше разказвал още като дете. Приказка за това как хората от портретите оживели и убили крадеца. Глупости! Суеверни глупости и нищо повече. Погледнах бързо към Суовик Паргайд и се извърнах. Сагот! Който и да беше художникът, рисувал портрета, този кучи син явно беше много талантлив! Нямаше да се учудя, ако Суовик още сега изскочи от портрета право пред мен.

— Аз съм тук! Тук съм! Връзките зоват! — пееше ми ключът.

Пред спалнята на графа нямаше пазач. Още една странност. Обикновено знатните персони обичат да поставят пред спалните си по няколко пазача, за да защитават неспокойния им сън. За кого в края на краищата бях подготвил сънното заклинание?

Извадих шперцовете, вкарах един в ключалката, завъртях… Не беше заключено. Вратата беше затворена, но не и заключена! Бутнах я, очаквайки да видя всичко, включително и мъртвия Балистан Паргайд с прерязано гърло (неволно си спомних за покойния кронхерцог Патийски и Посланика, който изпрати братовчеда на краля в мрака).

Но не, спалнята се оказа абсолютно празна. До стената, заело по-голямата част от стаята, стоеше огромно легло. Леглото на всички легла! До прозореца имаше малка масичка, на нея горяща свещ, а до нея — масивно ковчеже. Графът обичаше оргски изработки и това ковчеже не беше изключение. Оказа се направено от същия тъмен метал като гривната, която му подарихме. Избледнели руни, изображения на някакви странни същества, животни или нещо по-лошо… Но сега не ставаше дума за ковчежето, а за това, което се намираше вътре. Ключът ме зовеше и аз като хипнотизиран направих крачка към него.

— Аз съм тук! Побързай! Вземи ме! Връзките зоват! Хайде!

Стъпките, раздали се в коридора, разрушиха магията. Някой идваше насам, а аз дори не бях затворил вратата след себе си!

В стаята нямаше къде да се скрия, на прозорците имаше решетки… Леглото! Измъкнах арбалета и се хвърлих под него, надявайки се, че крачещият по коридора ще мине покрай стаята и няма да обърне внимание на отворената врата. Отдолу беше тесничко, но пък виждах цялата стая. Прах нямаше и вероятността да започна да кихам в най-неподходящия момент беше малка.

Отдолу ясно видях как в стаята влезе човек. Жена. Краката й бяха обути в елегантни червени обувки. Жената мина през цялата стая и спря до масата с ковчежето. В ноздрите ме удари аромат на зрели ягоди. Лафреса!

В коридора отново се раздадоха стъпки и след малко в спалнята влязоха високи меки ботуши. Да-да, точно така, поне за мен. Червени обувки, високи меки ботуши — това беше всичко, което виждах от моето скривалище.

— Време ли е?

Познах гласа на графа.

— Да, звездите ни благоприятстват. Как се отваря това?

Графът приближи до масата, раздаде се музикален звън, последван от няколко бързи изщраквания.

— Заповядайте, лейди Йена.

— Не ме наричайте лейди, графе.

— Както желаете, ле…

— Лафреса. Така ме нарича Господарят.

— О! — разбиращо възкликна графът.

— Спаси ме! По-бързо! Вземи ме! Спаси ме! — викът на ключа избухна в главата ми и за миг пред очите ми притъмня.

Нищо не можех да направя, ако ще и сто арбалета да имах! Не мисля, че обикновен арбалетен болт ще причини каквато й да е вреда на Лафреса. Оставаше ми само да чакам и да се моля на боговете.

— Графе, отдръпнете се, трябва да се съсредоточа.

Лафреса запя на непознат за мен език и новите крясъци на ключа зазвучаха в главата ми. Краката в червени обувки тактуваха странен и завладяващ ритъм, който се преплиташе с тихата песен на Лафреса и като живак изпълни замрялата в очакване стая.

— Спаси ме! Не искам! Нашите връзки са силни!

Болката в ушите беше непоносима, стиснах главата си с ръце, но това изобщо не ми помогна.

Песента на Лафреса ставаше все по-силна и по-силна, думите й вплитаха в музиката магия, звучаха и гърмяха над главата ми. С цялото си тяло чувствах как се пропукваха връзките, свързващи ме с ключа на Миралисса. Сякаш ми трошаха пръстите с чук.

— Нашите връзки са силни!

— Нашите връзки са силни — като омагьосан прошепнах аз.

— Силни… — сякаш чух облекчена въздишка.

Болката леко намаля, но Лафреса повиши глас и пръстите пак ги заудряха, а в ушите ми сякаш изливаха врящо олово.

— Нашите връзки са силни — отново прошепнах аз.

— Графе! Имам нужда от кръв, не мога да се справя! — извика Лафреса между виковете.

Изгарящият огън се разля по пръстите ми, но аз вече знаех какво да правя. Те не могат да разрушат връзките, докато съм наблизо. Ключът — това безсловесно и неживо, но в същото време разумно създание — беше на моя страна.

Ако не грешах, така май звучеше част от пророчеството на моя най-добър приятел Кли-кли. Честно казано, радвах се, че ключът е на моя страна.

— Нашите връзки са силни, нашите връзки са силни, нашите връзки са силни, нашите връзки са силни, силни, силни, силни, силни…

Как ти се струва тази магия, Лафреса? Харесва ли ти?!

Пеенето спря така внезапно, както и започна — едва сега можеше да се чуе тежкото дишане на Лафреса.

— Какво става, лей… Лафреса? — гласът на графа сега беше като глас на гарван — дрезгав и противен.

— Не знам — уморено отвърна тя. — Тази дилетантка е наложила такива връзки на ключа, че не мога да се справя с тях. Графе, онзи човек, който ме посрещна, още ли е тук?

— Ролио ли? Да, още е тук.

— Спомням си, че Играчът му даде задание да се отърве от точно определен човек, нали така?

— Абсолютно вярно.

— Нека го направи незабавно — ключът ми се противи, усеща близостта на човека, с когото е свързан. Нека вашият човек се отърве от намесата и аз ще опитам отново.

— Незабавно ще се разпоредя…

— Чакайте! Помогнете ми да стигна до стаята… Ключът ми изсмука всичките сили…

— Ръката ви, милейди.

— Помолих да не ме наричаш лейди! Впрочем, моля за извинение, графе. Прекалено съм уморена, за да остана учтива.

Изчаках отдалечаващите се стъпки да стихнат, а след това не мръднах още няколко минути, за да съм напълно сигурен, че няма да има неприятности.

Тихо като в гроб. Изпълзях изпод леглото, сложих предпазителя на арбалета и го прибрах обратно зад гърба си. Тази вечер щастливо се отървах, но трябва да побързам, Лафреса може да се върне всеки момент. А и Бледния го освободиха от каишката и сега ще трябва да си държа очите отворени и да спя с нож под възглавницата.

Свещта на масата беше наполовина изгоряла, а ковчежето се оказа затворено. Без значение колко изтощена от шаманството беше Лафреса, слугинята на Господаря не забравяше за бдителността и беше затворила капака, а може и магия да беше добавила… Вероятността върху ковчежето да има човешка магия или такава на светлите елфи беше нищожно малка, но нямаше да рискувам и ще направя малка проверка. Отворих прозореца на спалнята и погледнах навън. Храстите под прозореца бяха неподвижни и само можех да се надявам, че Кли-кли се крие някъде там. Вятърът веднага изгаси свещта. Е, мракът да я отнесе! Благодарение на ярко сияещата луна в стаята беше достатъчно светло. След като извадих от чантата подходящата стъкленица, капнах една капка върху капака на ковчежето. Капката падна, разпръсна се и остана неподвижна. Тук човешката магия напълно отсъстваше, иначе капката щеше просто ще изчезне. Оставаше шаманство или изобщо нищо… Ще се надявам на медальона на Кли-кли.

Облизах пресъхналите си устни и приближих до ковчежето. Това беше все едно да хванеш с голи ръце горещи въглени или отровна змия… Страшно. Ами ако медальонът на гоблина, който уж трябва да ме защитава от шаманство, не сработи?

Нищо. Абсолютно нищо. Нито гръм, нито светкавица, нито божествен глас. Ковчежето изглеждаше съвсем нормално, никаква магия. Нима сгреших за Лафреса?

Не се виждаше никаква ключалка, но капакът упорито не поддаваше. Ковчежето се оказа със секрет, можех да се мъча с него до края на света, май ще е по-добре да го взема със себе си. Опитах се да го вдигна, но изумено възкликнах. Тежеше! Толкова тежеше, че едва успях да го повдигна над масата.

Да мъкна такава тежест през цялата къща не ставаше. Опипах всички изпъкналости и неравности, надявайки се да намеря скрита пружина, но капакът оставаше неподвижен. Спомних си, че когато графът отваряше ковчежето, се чуха няколко изщраквания. Означаваше ли това, че ключалката се активира едновременно от две, че дори и три пружини? Напълно вероятно. Промених тактиката, натискайки с единия пръст фигурка на полуптица-полумечка, с другия — черепа в краката на едно същество, и напънах с нокът капака. Безуспешно…

Хм-м… А откъде идваше музиката, преди Балистан Паргайд да отключи ключалката, позволете да попитам? Наново и много внимателно огледах стоманената кутия. Точно така, на капака имаше изрязана арфа, а в устата на полуптицата-полумечка имаше флейта. Я да пробваме… Да!

Флейтата и арфата едновременно хлътнаха навътре, ковчежето тихо звънна, няколко пъти изщрака и капакът подканящо се отвори, позволявайки ми да се насладя на цялото му съдържание. На черното кадифе лежеше ключът. Тънък, изтъкан от кристални паяжини и ледени сънища, той изглеждаше така, сякаш ще се счупи и от горещ дъх. Но това беше измамно, сълзата на дракона, от която беше направен ключа, отстъпваше само пред магия и диамантени резци, и то ако действат едновременно и много умело.

Протегнах ръка към ключа и веднага медальонът на Кли-кли стана толкова студен, че направо изгори кожата ми. Около ключа припламна жълтеникава мъгла и веднага изчезна, оставяйки разноцветни кръгове в очите ми. Благодаря на дрънкулката на гоблина — ако не беше я намерил, дори не искам да мисля какво можеше да се случи с мен.

Взех ключа и го стиснах в юмрук.

— Нашите връзки са силни — прошепна ми за последно ключът и утихна.

Най-сетне, време беше да изчезвам от гостоприемния дом на графа!

Зад гърба ми изръмжаха заплашително. Бавно, стараейки се да не правя резки движения, аз се обърнах към вратата, за да видя новодошлия.

Куче. Голямо. Много. Огромно куче имперска порода. По размери надхвърляше всички кучета, които бях виждал досега — масивни лапи, огромна глава, къса опашка, наострени уши, гладка и къса козина… Зъби… Кучето беше светло червено, с черна муцуна и черни лапи. Напрегнато беше като зареден арбалет, козината на врата му — настръхнала… Гърлото му клокочеше заплашително. Такова куче няма да лае и да вика господаря си, то ще свърши всичко само.

Гледах кучето, то гледаше мен. Все така без да правя резки движения, аз пристъпих до прозореца, но изход нямаше — всички прозорци бяха с решетки. Можех да изляза оттук само през вратата. Ще трябва да го убия, иначе излизане нямаше. Посегнах към арбалета. Кучето избухна с ураган от зъби и зловещо святкащи очи. Само за миг звярът преодоля разделящото ни разстояние и замря на един инч от най-скъпото, което имам. После вдигна горната си устна, показвайки ми колекция от впечатляващи зъби. Намерил с какво да се хвали, гадината!

— Добре, добре! — зашепнах аз, показвайки празните си ръце на кучето. — Нямам нищо! Ти какво си помисли, а?! Мен просто гърбът ме засърбя!

— Да бе, да! Направо ти повярвах! — говореха очите на кучето.

Песът още веднъж заплашително изръмжа, щракна със зъби пред мен и отстъпи назад.

— И сега какво?

— Ти ми кажи! — кълна се в Сагот, той си го помисли!

— Слушай, дойдох тук по погрешка. Може ли да си отида, а? — чувствах се като пълен идиот, разговаряйки с куче.

Песът наклони глава, погледна ме изучаващо и изплези розов език.

— Да не съм глупак.

Реших да подходя по-различно:

— Добро-о-о куче! Просто прекрасно! Толкова си краси-иво!

Звярът прибра език, присви очи и ме погледна подозрително, усещайки някакъв номер в думите ми. После легна на пода и положи глава на предните лапи. Сиреч, да чуем какво друго ще каже този двуногия.

— Ах, какво куче! — продължих да го убеждавам аз. В очите на кучето застина огромна скука. — Пусни ме, а?

Песът изсумтя. Нямаше намерение да ме разкъсва на парченца, въпреки че за него това щеше да е дреболия. Звярът беше решил да изчака пристигането на господаря си, за да ме хванат на местопрестъплението. Така… С какво разполагах?

С нищо. До арбалета не можех да стигна, това проклето от мрака куче беше умно, мисля, че ако се опитам да грабна ножа, то ще се ядоса и ще ми отхапе нещо. Какво ми оставаше? Имах в чантата си няколко бойни заклинания, пазени за най-крайни случаи, струваше си да пробвам.

Кучето посрещна опита ми да бръкна в чантата със заплашително ръмжене.

— Хей, нищо не правя! — бързо извадих ръката си от чантата. — Слушай, пес! Защо съм ти аз на теб, а?! Нека да ти донеса кокалче!

Звярът само се прозя. Какво да правя? Отпуснах гръб на прозореца и изсъсках в нощта:

— Кли-кли! Кли-кли!!

— Да! — изпискаха отдолу. — Защо се забави толкова дълго?!

— Имам проблем!

— О! — стигна до мен. — Какъв?

— Куче!

— Те не са ли приятели на човека?

Той подиграва ли ми се или какво?

— Само че то не знае за това!

— Тогава се отърви от него!

Песът слушаше с любопитство разговора, накланяйки глава ту надясно, ту наляво.

— Дори не мога да вдигна ръце! Потърси елфите, дано да помогнат!

— Къде ще ги търся сега? Впрочем, не отивай никъде! Скоро ще се върна!

Как го каза той? „Не отивай никъде“? Да, мисля, че ще последвам безценния му съвет.

Шутът го нямаше дълго време. Много дълго. Песът откровено скучаеше, докато чакаше някой да дойде и да го похвали, че си е хванал плячка. Аз кротко си чаках. Когато на вратата се появи дребна фигура, увита от главата до петите в черно наметало, сърцето ми падна в петите. Помислих, че охраната е дошла.

— М-да, големичък е — предпазливо каза Кли-кли, без да бърза да пристъпва към звяра.

Песът подскочи и със заплашително ръмжене отстъпи настрани, опитвайки се да следи едновременно и мен, и гоблина.

— Къде са Еграсса и Ел?

— Не ги намерих. Сладко кученце!

Кучето заръмжа още по-силно. Очевидно никога в живота му не го бяха обиждали така. Аз не бих си обърнал езика да го нарека „кученце“, още по-малко „сладко“. Странен народ са това гоблините!

— Искаш смъртта ми ли? Не го ядосвай! Ако не си ги намерил, къде се шля досега?

— Не съм се шлял, а те измъквам от неприятности — обиди се шутът. — Само гледай.

Песът се наежи и за всеки случай ни показа зъби. Кли-кли само се усмихна и измъкна иззад гърба си това, което криеше досега.

Котка! Или котарак? Дебел, риж, угоен като прасе! Откъде ли беше успял да го намери?

Кли-кли разтвори пръсти и котката падна на пода. По мое мнение тя все още не разбираше, че в котешкия й живот е настъпил неприятен момент. Кучето зави като призрак, видял екзорсист, и се хвърли към законната си плячка.

Може котаракът и да не беше израснал на улицата (прекалено дебел и угоен беше за това), но със сигурност не беше и глупав! Рижият извади нокти и започна отчаяно да бяга, обикаляйки из стаята с потресаваща за килограмите си скорост. Кучето го следваше само на няколко крачки.

— Откъде го намери? — прошепнах учудено. Глупакът се усмихна лукаво:

— В кухнята на графа, разбира се! Видя ли колко е угоен?

— Аха — отвърнах тъпо, все още не можех да повярвам, че тъпата идея на шута се увенча с успех.

— Какво „аха“? Ключът в тебе ли е? Тогава за какъв мрак киснеш още тук? Да не искаш да изчакаш кучето да приключи с котката и да се върне за нас? Тръгваме си!

Излязохме в коридора, изтичахме покрай портретите, влязохме в залата, а оттам в следващия коридор.

— Шшт — поставих пръст на устните си. Кли-кли кимна и продължи да се придвижва на пръсти. До познатите ми вази спряхме.

— Сега накъде, Гарет?

Мислех напрегнато. Пътят, по който бях минал сам, по никакъв начин не беше подходящ за двама. Освен това водеше през стаята на графинята с кучето. Да минаваме през съседните стаи също не си струваше, като нищо вместо на кротка дама можехме да попаднем на свиреп барон с меч, който няма да се церемони и със сигурност ще се опита да те промуши с меча.

— Кли-кли, как влезе в къщата? — осени ме внезапно.

— През прозореца на мазето — гоблинът направи кисела физиономия. — Ти си прекалено голям, за да минеш през него. Но мога да те накълцам на парченца и ще минеш…

— Кли-кли, сега не е време за шеги.

— Тъкмо сега му е времето. Но щом не искаш да кажеш поне едно учтиво „ха-ха“, тогава недей! Можем да опитаме през кухнята.

— През кухнята? — нямах план за първия етаж, ориентирането можеше да е проблем.

— Това е мястото, където готвят — благосклонно обясни Кли-кли. Май гоблинът днес беше решил да си го изкара на мен за всички нещастия, които хората бяха стоварили на неговото племе през вековете. — Да, през кухнята, тя е точно по пътя към мазето.

— Води.

Вратата, зад която беше Бледния с другия мъж, сега стоеше широко отворена. Нямаше никой, само слаба миризма на беладона.

Бледния вече беше получил заповедта да намери Гарет…

Кли-кли ме доведе до стълбата, която водеше към първия етаж. По нея се спуснахме в крилото на слугите. Стените тук бяха сиви и не толкова добре поддържани, както горе. Никакъв намек за богатство. Нямаше нито картини, нито килими, нито статуи или вази в ниши. Дори маслените фенери тук бяха заменени с обикновени факли, които опушваха стените.

— Сега накъде?

— Надясно — прошепна шутът.

Зад вратата на кухнята дрънчаха съдове и се чуваше разговор.

— Има някой там — казах очевидното аз.

— Аз ли не знам? Да не мислиш, че беше лесно да свия котарака на дебелата готвачка?

Как сам не се сетих, че кухнята ще работи? Кухните в такива домове обикновено изобщо не спят. Някой поддържа огъня в огнището, някой решава с каква храна да почете Балистан Паргайд на следващата сутрин, някой готви за гостите… От цялата суматоха аз съвсем забравих за това.

— За какъв мрак ме доведе тук?

— Ти помоли и аз те доведох. Не ме гледай така, Танцуващ в сенките! Сякаш не знам, че в чантата си имаш три приспиващи флакона! Или си стиснат и икономисваш? Току-виж си си върнал стъклениците обратно в Авендум!

Това му беше слабост на Кли-кли — да рови в чужди чанти, докато собствениците отсъстват. Затова не беше изненада, че гоблинът знае съдържанието на чантата ми.

Трябваше да поровя в чантата, за да избера нужната стъкленица. След това отворих вратата и я хвърлих вътре, успявайки да зърна за миг удължените лица на готвачите. После веднага затръшнах вратата. Раздаде се звучно „пф-ф-ф“ и звук от падащи тела. Боя се, че граф Балистан Паргайд днес ще остане без закуска.

— И сега какво? — полюбопитства гоблинът.

— Чакаме.

— Съгласи се, Гарет, че ако не беше моята помощ, щеше здраво да загазиш.

— Да. А сега млъкни!

— И всички все сме сериозни. И всички все сме зли — замърмори под нос гоблинът. — Слушай, Гарет — каза след кратко мълчание. — Не можем да чакаме повече, наистина!

— Защо?

— Затова — изхриптя Кли-кли и посочи зад гърба ми.

В края на коридора стоеше старият ми приятел — имперското куче. Муцуната му беше изподраскана и не особено доволна. В погледа на звяра, обърнат към нас, нямаше и капка желание да се бори за мир по целия свят.

— Изглежда не е хванал котката — заключи Кли-кли.

Кучето се задвижи и с огромни скокове се понесе към нас. Кли-кли изписка като петгодишно момиченце, което е намерило жива мишка в чинията си.

— Задръж си дъха! — извиках аз.

Влетяхме в кухнята и затръшнахме вратата точно под носа на кучето. На тази подла постъпка звярът реагира с оглушителен лай. Кли-кли плъзна резето и хукна покрай масите и горещите печки, прескачайки телата на заспалите слуги. Над пода все още се носеха остатъци от приспивателния дим и аз се стараех да не дишам. Накрая шутът блъсна вратата в другия край на кухнята и се озовахме на улицата.

— Как само лае! — с възхищение каза Кли-кли. — Чудя се какво ли ще стане с нас, ако някак успее да излезе?

Кучешкият лай се чуваше дори оттук.

— Някой непременно ще отиде да провери защо кучето на графа вдига такава врява. Трябва да изчезваме и то възможно най-бързо. Размърдай се, Кли-кли!

До парка се придвижвахме с кратки прибежки, като се криехме от охраната в сенките и храстите. Веднъж Кли-кли едва не излетя право под краката на поредния пазач, успях да го издърпам в храстите в последния момент.

Паркът ни посрещна с нощни шумове и спящи дървета.

— Къде са нашите хора? — прошепна Кли-кли, въртейки глава.

— Продължавай към стената, там ще говорим!

Когато графът открие липсата на ключа, ще изпадне в ярост. „В ярост“ всъщност ще е доста меко казано, а за настроението на Лафреса просто ще замълча — тя пак не оправда надеждите на Господаря и я очакват големи неприятности.

На половината път до стената ни посрещна Еграсса:

— Взехте ли ключа?

— Да.

Елфът извика като нощна птица. Отнякъде му отговориха.

— Оттегляме се.

Когато стигнахме до стената, Арнх и Алистан вече я бяха преодолели, а Ел ни чакаше с опънат лък.

— Първо Кли-кли.

Еграсса скочи на стената, аз повдигнах гоблина, елфът го хвана и го предаде в ръцете на онези, които стояха от другата страна. После дойде моят ред — подскочих и Еграсса и Ел ме издърпаха горе. Последен на стената се оказа Змиорката.

— Засега всичко е тихо — Ел се вслушваше в нощната тишина.

— Повярвай ми, няма да е за дълго.

Конете вече стояха до стената. Алистан и Арнх седяха на седлата, а Кли-кли се катереше на гърба на огромен жребец, когото наричаха Перце. Пчеличка, като ме видя, приветливо изпръхтя. Извадих ключа и го хвърлих на Алистан. Той го хвана във въздуха и кимна.

— Браво, крадецо.

Уау! За пръв път в гласа му чух одобрение.

— Тази нощ трябва да напуснем Раненг — каза графът и сръга коня с пети.

Отправих благодарност към Сагот. За тези няколко дни, които прекарахме тук, аз успях да намразя този град с цялото си сърце.