Танц със сенки

Глава 8 Гоблински идейки

Когато отрядът с олюляващи се коне влетя в двора на хана, там вече Чичо нервно сновеше от ъгъл в ъгъл. Като ни видя, той безмълвно замърда устни, броейки ездачите, и доволен от резултата, се усмихна. Всички са цели, всички са живи, десетникът нямаше какво да се тревожи за Дивите. Загуби няма и сега можеше да си отдъхне.

Медения скочи от коня и с тих глас започна да разказва на приятеля си какво се беше случило по време на нашето спасяване. Чичо сумтеше и разочаровано цъкаше с език, съжалявайки, че поради раните си не е могъл да участва в битката.

Подадох поводите на Пчеличка на притичалия слуга и от изтощение седнах направо на земята. Докъде ме докараха, да загубя и последните си сили!

— Ей, приятелю! Жив ли си? — чух съчувствен глас. Погледнах нагоре и видях надвисналия над мен Бас.

— Ти пък какво правиш тук?

— Той е в изпитателен срок — каза шутът и пльосна задника си на тревата до мен. — Е, или нещо подобно.

— Или нещо подобно? — повторих като ехо аз.

Бас не каза нищо, само ме гледаше в очакване. Какво иска? Междувременно Кли-кли измъкна от плаща си (плащът беше нов, не скъсаният) любимото си морковче и като гризна от него, каза с пълна уста:

— Фефду фруфото фрафва фа фнаеш…

— Какво? — не разбрах аз.

— Казвам, между другото трябва да знаеш, че ако не беше твоят приятел, сега двамата със Змиорката сигурно щяхте да храните гхолите! — преглъщайки, поясни гоблинът. — Той ни каза къде ви крият.

Погледнах с ням въпрос бившия си приятел. Той предпазливо седна до нас и започна да разказва. Понякога Кли-кли се откъсваше от моркова и вмъкваше тежката си дума в разказа на Бас.

Оказа се, че по време на спускането ни с каруцата Бас бил на същата улица и видял как натоварват в каретата мен и изпадналия в безсъзнание Змиорка. Не се намесил (което е абсолютно правилно, един срещу дузина си е глупост), но успял да проследи каретата до частно владение на поддръжници на Неназовимия, намиращо се извън града. Как е успял да го направи не попитах, но като си спомних детския му прякор (Невестулката), не се изненадах. След като разбрал къде ни държат, Бас се върнал обратно в Раненг, но градските порти вече били затворени и той трябвало да прекара нощта под стените на града. И тази сутрин веднага отишъл в „Учената сова“.

— А за хана откъде знаеш? — не се удържах и попитах аз, въпреки че вече се досещах за отговора.

В деня, в който за пръв път го срещнахме на Големия пазар, Бас Невестулката ни проследил. Първо до университета, след това до „Слънчевата капка“, а накрая и до „Учената сова“. Така че знаел къде да отиде за помощ. Наистина, той не подозирал, че ще се натъкне на елфа, станал със задника нагоре.

Първо Ел решил да пусне кръв на Бас, нали затова е народната мъдрост: ако се доверяваш на всеки срещнат, рано или късно ще си покойник. Но Халас и Делер, а след това и Кли-кли, върнал се от безплодното издирване на моята персона, потвърдили, че да, видели са този човек да говори с изчезналия Гарет. Ел се успокоил и прибрал ножа, а Миралисса и Алистан подложили Бас на кръстосан разпит.

Трябва да се отдаде дължимото на елфийката — тя до последно подозирала Невестулката, предполагайки съвсем логично, че пред нея стои или най-обикновен мошеник, или поддръжник на Неназовимия, или слуга на Господаря, или мракът знае кой още. Така че в случай на измама на Бас било обещано да му изтръгнат очите и да му отрежат всички стърчащи от тялото части по особено брутален начин.

Ел, Еграсса и Медения отишли на разузнаване на адреса, посочен от Бас, и се уверили, че къщата направо гъмжи от съмнителни типове с не особено приятна външност. После дошла кавалерията в лицето на почти целия отряд (Чичо бил оставен да наглежда Бас и да лекува незарастващата си, въпреки намесата на Миралисса, рана). Останалата част от историята вече я знаех…

— Благодаря ти, Бас — трябваше да положа известно усилие, за да му благодаря. — Ако не беше помощта ти…

Нямаше нужда да казвам повече.

— Мир? — той протегна ръка към мен и колебливо се усмихна.

— Мир — стиснах ръката му — Но двамата с теб ще трябва да си поговорим сериозно.

Още му бях ядосан, задето не ни съобщи на двамата с Фор, че е жив и здрав.

— Добре, само че малко по-късно, мисля, че сега първо трябва да си починеш няколко дни. Пак ще се видим.

Бас се изправи и тръгна към вратата на хана, но на пътя му като призрак изникна Ел:

— Накъде тръгна, човече?

— Ще трябва да останете, мастер Бас — до Ел застана и Миралисса.

— Но защо, хиляда мъртви гоблина?!

От изненада Кли-кли се задави с моркова и укорително погледна към Бас.

— Делата ни в Раненг изискват конфиденциалност и, съжалявам, но не можем да ви се доверим дори и след като ни помогнахте.

— Да не смятате да ме заключите? — веждите на Бас литнаха нагоре от изненада.

— Защо да те заключваме? — намеси се в разговора Алистан Маркауз. — Ще ти осигурим всички удобства, докато отрядът не напусне града. Храна тук има достатъчно, легло също ще се намери, така че оставаш.

— А ако не съм съгласен? — заинати се Бас.

По лицето на Ел плъзна многообещаваща усмивка.

— Не ви съветвам да го правите, мастер Бас.

Бас се усмихна и обезоръжаващо разпери ръце.

— Е, мога ли да разчитам, че след всичките ви „дела“ ще ме пуснете?

— Разбира се — без да мигне, отвърна Ел.

Но аз малко се съмнявах в това. Елфите са народ практичен, на тях им е по-лесно да прережат гърлото на Бас, чисто от добри намерения и загриженост за съдбата на нашата мисия, отколкото да позволят на свидетеля да си обикаля където му скимне. Ще трябва да поговоря с Миралисса, когато наближи времето, или нейният к’лиссанг ще изпрати Бас в светлината. Ел за такива работи е бърз и безкомпромисен.

— Гарет, приятелю, толкова се радвам, че си жив! — Халас ме прегърна през раменете (нискораслият гном успя да го направи само защото седях на земята). — Да вървим да пийнем бира.

— Да вървим, приятелю — усмихнах се аз и се надигнах от земята.

Вървейки към вратата на хана, аз с горчивина (или не?) си помислих, че тихо, дори без да го искам, се променям. Гарет-сянката, майсторът-крадец, най-добрият разбивач на сандъци със съкровища в цял Авендум, единакът, мрачният тип, който никога не е имал истински приятели и никога не е показвал истинските си чувства към другите — се променяше. За добро или за лошо?

Само до преди два месеца да нарека някой свой приятел? Истински? Не. Аз просто нямах приятели, с изключение на моя наставник, учител и втори баща — Фор. А пък да пия бира с компания… Не се е случвало.

Крадецът, ако е добър крадец, винаги трябва да бъде сам. Никакво семейство, никакви приятелства, нищо, което да повлияе на неговата работа и на безопасността му. Така и беше до сега.

С изненада осъзнах, че вечно спорещите един с друг Делер и Халас, дразнещият и неуморен Кли-кли, Миралисса, Фенерджията, а и всички останали бяха станали тези, които без никакви колебания можех да нарека свои приятели.

Двамата със Змиорката утолявахме глада си и едновременно с това разказвахме на всички присъстващи (с изключение на Бас, който беше изпратен на горния етаж) за случилото се с нас. Всъщност разказвах аз, тъй като Змиорката ми предостави инициативата. В един момент едва не оплесках всичко, като спомена Гръмогласния, но в последния момент го замених с безличен, но много зъл човек, който иска да пролее кръвта ни. Змиорката ми хвърли одобрителен поглед и отново насочи цялото си внимание към печената змиорка.

— Едно нещо ме радва в цялата тази история, Гарет — въздъхна Арнх. — Сега поддръжниците на Неназовимия ще ни оставят на мира.

— Няма да имаме покой. Все още си остава този ваш Господар — обади се Медения.

— Но се съгласи, Шип, че има голяма разлика как ще се бием — на два фронта или на един?

— Съгласен съм, Чело.

— А мен ме тревожат поредните загадки — замислено каза Ел. — Ние с Котката, да пребъде в светлината, не сме убивали никакви шамани освен онези, които стояха край котела. Така че остава въпросът: кой ги е убил?

Въздъхнах и реших да разкажа част от видяното в моя сън.

— Имах сън — започнах аз.

Алистан презрително изсумтя, той не се отнасяше много добре към моите „видения“. Кли-кли страдалчески изстена и се хвана за главата. Миралисса, напротив, ми кимна окуражително.

Разказах за затвора на Господаря и за разговора на Посланика с тайнствената жена.

— Интересно, Гарет, много интересно! — след кратко мълчание каза Миралисса. — На теб просто ти върви с Господаря! Непременно ще разкажа на хронистите от Дома на Черната луна за затвора, който си видял. Може да успеем да го открием. А пък тази…

— Лафреса — подсказах аз.

— Да, Лафреса. Ако наистина си сънувал пророчески сън, тази Лафреса е опасна за нас. Ако тя първа получи ключа, всичко е загубено. По някаква причина аз изобщо не се съмнявам, че тази жена ще успее да унищожи връзката на ключа.

— М-м-м — проточих аз, подбирайки думите си. — Лейди Миралисса, защо слугите на Господаря не могат просто да му занесат ключа, без да чакат жената?

— Наистина — подкрепи ме Алистан. — Защо да не е по-лесно да го доставят където трябва и да не чакат тази вещица?

— Разбирате ли, милорд Алистан, ключът е настроен към Гарет, той е свързан с него, и ако го занесат там, където живее Господарят, без да се прекъсне тази връзка… Като цяло, артефактът ще бъде твърде опасен за нашия враг.

— Стоп! — невъзмутимият Змиорка се откъсна от храната и впери изненадан поглед в елфийката. — Вие знаете къде живее Господарят?!

— Досещам се — неохотно отговори принцесата на Дома на Черната роза. — Ако Господарят управлява същества като Посланика и дава такава магия на своите слуги, то би трябвало да обитава място с концентрация на огромна сила. А ключът, когато е вече свързан с друг, ще създаде в такова място такива смущения в магическия поток, че Господарят за дъ-ъ-ъ-ълго време ще загуби всички свои сили и възможности. Затова трябва първо да унищожи връзката, а това може да направи само много силен шаман…

— Какви познания само имаш, скъпа братовчедке!

— Ами не размахвам с’каша през цялото време, Еграсса! — проблясна с глиги Миралисса.

— Място на сила, Домът на Силата — измърморих под нос аз, спомняйки си думите, казани от Посланика на Лафреса.

— Какво каза?! — подскочи Миралисса.

Вдигнах поглед от супата и изненадано погледнах тъмната елфийка. Така беше стиснала масата, че кокалчетата на пръстите й бяха побелели.

— Казах Домът на Силата… знаете ли нещо за това? — не ми убягна, че Миралисса размени бърз поглед с Кли-кли.

— Въпросът е ти откъде знаеш за Дома на Силата? — избягна отговора тя.

— От съня. Домът на Силата, Домът на Болката, Домът на Любовта…

Кли-кли се задави със сладкиша и се закашля. Делер любезно и от цялата си широка джуджешка душа го удари по гърба.

С всяко ново име на Дом смуглата кожа на елфийката побеляваше все повече и повече.

— Не ми харесват твоите сънища, Гарет! Какво друго си разбрал?

— Ами… нищо — бях малко изненадан от неочакваната реакция и възбудеността на винаги спокойната елфийка.

— Сигурен ли си?! — янтарножълтите очи се впиха в мен, сякаш искаха да изтръгнат от моето „аз“ всички тайни на Вселената.

— Сигурен — отвърнах абсолютно честно, без да откъсвам поглед от очите й.

Тя цялата някак изведнъж омекна и се състари, в краищата на наклонените очи се появиха бръчици, а пръстите с черни нокти неохотно пуснаха масата.

— Какво толкова казах? Какви са тези странни Домове?

— Това е прекалено дълга история, Гарет, сега нямаме време за нея — светкавично се намеси Кли-кли.

Гласът на малкия гоблин трептеше от… напрежение?

Изсумтях и забих поглед в чинията, след което продължих машинално да разбърквам супата и да обмислям факта, че Кли-кли и Миралисса явно имат много повече общи неща и тайни, отколкото се опитват да ни покажат.

Тайни. Едни безкрайни тайни, които като сенки от факел танцуваха и обикаляха около мен, но да пукна, ако можех да ги хвана. Прииждаха още и още и скоро просто щях да се удавя в тъмния им, непрогледен поток. Кой е този Господар? Кой е Влиятелния или още Играча? Защо Господарят иска Рога на дъгата? И защо с такова удоволствие си играе с нас, точно както котка с ранена мишка? Кой е Посланикът? Какъв е този Свят на Хаоса, къде попаднах в съня си? Откъде изобщо идваха тези странни сънища? Какви бяха тези Домове на Силата, Болката, Любовта и Злото? И още хиляда и един въпроса, на които не знаех отговорите.

Да разпитвам елфийката и гоблина нямаше смисъл — Миралисса щеше да ме забаламоса с някоя умна реч, а Кли-кли просто щеше да се престори на кръгъл глупак и да ми се изплези.

Апетитът ми беше изчезнал, но въпреки това стоически доядох супата, като през цялото време усещах върху себе си изпитателния поглед на Миралисса…

— Трябва да поговорим, крадецо — сухо ми подхвърли Алистан Маркауз, когато се надигнах от масата.

— Да, милорд?

— Не тук — Алистан се намръщи. — Ела с мен.

Без дори да погледне дали го следвам, Плъха се отправи към горния етаж и на мен не ми оставаше нищо друго, освен да го последвам. Алистан ме заведе в стаята си, където вече ни чакаха Еграсса и Миралисса. Ел го нямаше, той беше поел отговорността да се грижи за Бас, който от своя страна в момента обядваше долу и се опитваше да научи Фенерджията да играе някаква ужасна мошеническа игра с карти.

— Сядай, Гарет — Еграсса ми посочи стол. — Ще пиеш ли вино?

Машинално кимнах и отпих от тръпчивото и според мен доста силно вино. Братовчедът на Миралисса беше необичайно любезен днес. А казват, че елфите били зли и лоши създания. Въпреки че то си е така. Хората никога не са живели в мир нито с тъмните елфи от Заграбия, нито със светлите елфи от горите на И’аляла. Винаги е имало търкания — през всичките тези хилядолетия, откакто нашите раси се познават една друга. За щастие, никога не се беше стигало до открита война, но пограничните сблъсъци, особено в ранните дни, когато хората се появили в Сиала, били нещо обичайно. Всъщност едва сега Домовете на тъмните сключиха мир с нашето кралство за хилядолетия, преди това жълтооките далеч не бяха толкова приветливи към жителите на Валиостр. Дори сега, като цяло, елфите ни помагаха срещу Неназовимия не от душевна доброта. Душевна доброта елфите имат толкова, колкото и техните родственици — орките. Тоест нула.

А и елфите не са такива идиоти, че да рискуват собствените си кожи за спасяването на някакво си човешко кралство. В тази игра тъмните имаха своя собствена изгода, в противен случай те и за всички съкровища на драконите не биха се съгласили да ни дадат ключа и да ни преведат през Заграбия до Храд Спайн. А изгодата, трябва да отбележа, беше много проста. Ако елфите не ни помогнат да удържим Неназовимия в Ледени игли, тогава нашето кралство в най-кратки срокове ще престане да съществува. А веднага щом това се случи, част от така наречения Защитен вал22, който вече петстотин години удържа Първите в Източна Заграбия, ще се разпадне.

Без нашата военна подкрепа нито Пограничното кралство, нито Домовете на тъмните ще издържат дълго. Орките ще ги избият един по един, след което ще залеят земята на Сиала, унищожавайки всички и всичко с огън и ятаган. Първите вярват, че целият свят им принадлежи по право и че те са единствените и най-любими деца на боговете, а всички други раси, появили се в Сиала, са просто огромно недоразумение, недостойно да живее.

Мълчанието в стаята се проточи и аз, като прочистих гърлото си, попитах:

— Защо ви трябвам?

Въпросът прозвуча малко неучтиво, но какво искат от крадец? Любезни маниери? Не знам как… По-точно знам (благодарение на Фор), но не искам. Сега пак ще питат какво ме спаси в Харгановата пустош или откъде съм чул за Дома на Силата.

— Потърпи, крадецо — подхвърли застаналия до прозореца Алистан Маркауз. — Всеки момент ще дойде Кли-кли и ще започнем…

— Кли-кли е тук. Може да започвате, ваша милост!

Шутът се шмугна през вратата и като ми намигна, седна на леглото. В този момент безгрижния и правещ се на глупак гоблин с нищо не напомняше съществото, което стоеше напрегнато на масата при невинното ми споменаване на Дома на Силата.

— Така… Не исках да говоря долу, защото там беше твоето приятелче, Гарет, а нямам намерение да разкривам плановете ни пред непознат, въпреки че ни помогна да ви измъкнем двамата със Змиорката.

— Аз мисля, че този Бас трябва да го държим заключен за известно време — проблесна с глиги Еграсса. — Направо е смешно, че се крием и търпим неудобства в собствения си дом!

— Всички останали са вече посветени в новите събития, останахте само ти и гаракеца — продължи Алистан Маркауз, макар да беше ясно, че напълно споделя мнението на елфа. — А, ето го и него…

Змиорката безшумно влезе в стаята, кимна и замръзна, облегнат до вратата. Сега мургавият гаракец много напомняше на статуя на воин от началото на Епохата на сънищата.

С появата на поредния посетител в малката стаичка стана тясно. Тя не беше особено приспособена за каквито и да са събирания или военни съвети.

— Разбрахме кой е собственикът на имота и къде се намира ключа, крадецо — сурово каза Маркауз, като се отдръпна от прозореца.

— Ако все още е там, милорд Маркауз.

— Там е, Гарет. Или най-малкото е в града — отпивайки от виното, измърка елфийката. Изглеждаше, сякаш неприятностите, стоварили се на главите ни, изобщо не я смущават.

— Простете, треш Миралисса, но как може да бъдете толкова сигурна?

— Свързана съм с ключа. Усещам го и го чувствам. Ако не беше в града… Впрочем и ти също си свързан с него, така че би трябвало да го усещаш.

— Не усещам нищо, треш Миралисса — недоволно й изръмжах аз.

Нищо друго освен умора и шум в главата, ако съм абсолютно честен.

— Ти просто си дебелокож като стадо мамути, Гарет! — Кли-кли не пропусна възможността да ме подразни.

— Може и да не го усещаш точно сега, но ще го почувстваш, когато се окажеш достатъчно близо до него. Това е нещо като гъделичкане.

— Ще ми позволите ли да продължа? — злъчно се осведоми капитанът на кралската гвардия.

— О! Разбира се, милорд Алистан, моля за извинение.

— Всичко е наред, лейди Миралисса. И така, Гарет. Тази къща принадлежи на граф Балистан Паргайд — казвайки това, милорд Маркауз се втренчи в мен, сякаш очакваше от скромната ми персона някакви незабавни действия.

— И какво? — попитах тъпо.

Кли-кли отчаяно се хвана за главата и изстена, сякаш всички зъби го болят.

— Гарет, ти си се затворил в твоя мъничък свят и не виждаш нищо по-далеч от носа си! — каза гоблинът. — Граф Балистан Паргайд е най-влиятелната фигура в южната част на нашето кралство. Родът му е древен колкото и този на Сталкон, да не споменавам факта, че той е глава на всички Славеи и много, ама наистина много опасен тип. Той не питае любов към нашия крал, въпреки че засега си кротува, но само да му се удаде възможност, родът Паргайд ще предяви своите права за трона. И повярвай ми, те ги имат. А сега, след като научих, че Паргайд се е сдушил с Господаря, започвам двойно повече да се притеснявам за благополучието на краля.

— Паргайд и неговите знаменосци могат да изкарат осем хиляди меча, без да се броят дребните благородници. А с такава сила трябва да се съобразяваш — измърмори Алистан.

Още от пръв поглед ставаше ясно, че графът не си пада много по графа. Благородническа любов — какво да я правиш? Всички се дърлят за земи, мушкат се с кинжали, тровят се с отрови, а пешкира го опират простите войници.

— Земята му се простира от тук чак до заграбските гори, а златото му… Опасен тип.

— Би било по-добре да се окаже, че е невинна жертва. Тогава ще е по-лесно да откраднем ключа. Добре, разбрахме кой е собственикът на имота, какво ще правим по-нататък? — погледнах аз към Алистан.

Той подръпна моржовия си мустак и неохотно каза:

— Не мисля, че ще можем просто ей така да проникнем в къщата на Паргайд. Без карта на патрулите и информация къде точно се намира ключът… това си е чисто самоубийство. Стражата на Славеите няма да спи. Къщата е голяма и няма да успееш да претърсиш всички стаи, крадецо. Рискът е прекалено голям.

— Вие сте абсолютно прав, милорд. Влизането няма да е никак лесно, а ако влезеш, трябва да имаш точна информация за местоположението на ключа.

— Кли-кли предложи план как да влезем в дома на графа.

Кли-кли? Предложил? План? Направих най-киселата от всички възможни физиономии и погледнах Кли-кли.

— Какво? — припряно реагира той — Мислиш, че не мога да предложа гениален план ли?

— Можеш — не тръгнах да споря с него аз. — Но изобщо не се съмнявам, че твоят гениален план ще ни закара право в гроба.

— Остави красноречието си за по-късно, крадецо — днес милорд Алистан Маркауз не преливаше от добро настроение.

— Добре, Гарет. Това не е гениален план, а просто мънички гоблински идейки. За какво говоря ли? Пфу, Гарет! Винаги си ме обърквал с умните си мисли. А! Да! Не е тайна, че след два дни граф Балистан Паргайд организира ежегодния си прием в чест на някаква победа на Славеите над Глиганите, случила се преди двадесет години. Така че имаме съвсем реален шанс да попаднем на празника…

— Моля за извинение, Кли-кли — включи се в разговора Змиорката. — Но някак си не ми се вярва, че ще ни пуснат до светая светих на Славеите.

— Не се притеснявай, Мълчаливия. Ще ни пуснат и още как. И не само ще ни пуснат, но дори сами ще ни поканят! Балистан Парграйд се слави като запален колекционер на антики и това много ще ни помогне.

— Кли-кли, да не би да криеш в джоба си атрефакт от любимия си дядо? — не се удържах и го попитах аз.

— Глупак си ти, Гарет! Лейди Миралисса, покажете му…

Елфийката мълчаливо ми подаде гривна. Повъртях я в ръце, оглеждайки я внимателно отвсякъде. Черна стомана, грубо изкована, с руни, по всяка вероятност, огрски.

— Наистина ли е това, което си мисля? — вдигнах поглед към Миралисса аз.

— Не мога да чета мисли, Гарет — мимолетна усмивка докосна черните й устни. — Това е голяма рядкост. Гривната са я изковали огри още във времената преди да отидат в Безлюдните земи.

Да, точно така. Гривната беше най-обикновено парче желязо, в което нямаше нито унция скъпоценен метал или магически свойства, но древността му и това, че е едно от малкото творения, останали от огрите, вдигаше цената му до двеста, че дори и триста златни. Големи пари, особено за човек с моята професия.

— И как точно ще си купим пропуск с това? — обърнах се аз към шута.

— Вече си купихме, Гарет! Докато ти там на сламата разпалваше апетита на гхолите, ние не седяхме със скръстени ръце. Граф Балистан Паргайд вече знае, че в града има такава рядкост, и любезно изпрати покана на херцог Ганет Шагор да посети скромния му прием, като вземе със себе си интересуващата го ценност.

— М-м-м… — проточих аз. — Не улавям връзката между нас и някакъв си там херцог.

— Връзката е пряка, Гарет — Кли-кли ме гледаше насмешливо и весело. — Херцог Ганет Шагор е не друг, а самият ти!

Точно тук разбрах, че сега ще удуша малкия мерзавец за глупавите му идейки…

— Кли-кли — постарах се гласът ми да звучи тихо и любезно. — Кли-кли, приятелю мой, пак ли си ял мухоморки за закуска? Какъв херцог съм аз?

— Съвсем истински. Искаш ли да влезеш в къщата за Паргайд? Тогава ще бъдеш херцог — безцеремонно отсече шутът.

— Не знам как да бъда херцог! — избухнах аз. — Аз съм крадец, Кли-кли! Крадец, а не благородник и светска птица! Какво, нямаше друг кандидат ли?!

— А кого би предложил ти, Гарет? — с искрен интерес ме попита Миралисса. — Дивите отпадат, те са воини и дори за кратко не биха могли да се престорят на херцог. Всеки веднага ще разпознае в тях обикновения човек. Милорд Алистан също не може, той е известен и ще го познаят. И кой остава? Ти.

— Защо веднага херцог, а не елф или алчно джудже? Не мога да бъда херцог — продължавах да упорствам аз.

— Ще можеш и още как. Никой не кани джуджета и елфи на такива приеми. Така че ще можеш.

— Но аз не знам всички тези глупави благороднически правила, етикети и тем подобни великосветски простотии! Ще ме разкъсат още на петата секунда!

— Ох, Гарет, не ме разсмивай! — Кли-кли, седнал на леглото, безгрижно клатеше крака. — Смяташ, че тези смотаняци ще разберат нещо? Сега ти си херцог, а не някакъв си там смотан маркиз. Ще си сложиш вечно намусената физиономия и никой дори няма да те приближи с въпроси. Бъди важен, студен и уверен в себе си, като пуяка на мастер Квилд, това е всичко!

— Ти дори не знаеш за какво говориш — поклатих глава аз. — Това е авантюра…

— Цялото ни начинание до Храд Спайн е авантюра, Гарет — сериозно каза Кли-кли. — Имаме два дни, през които ще се опитам да те науча на някои неща. И да ти разкажа легендата.

— В кралството херцозите да не са колкото мухи на труп? Кли-кли, имай страх от боговете! Всички херцози се знаят! Откъде ще се вземе още един? От отвъд морето? По говора ми дори доралисец веднага ще разбере, че съм прекарал целия си живот във Валиостр!

— Спокойно, не се притеснявай! Има такъв херцог, втори братовчед на нашия крал по линия на баба му. Той е човек със странности, живее като отшелник, двайсет години не е напускал замъка си, така че никой няма да разпознае измамника в теб.

— Но има…

— Щом казвам, че никой няма да го познае, значи никой. Не се притеснявай, аз ще бъда с теб и ако нещо…

— Не! — подскочих аз.

— Какво не?

— Не! Няма да бъдеш с мен!

— Това пък защо?

— Кли-кли, ти си бедствие на две тънки крачета! Ако дойдеш с мен, със сигурност няма да излезем живи оттам!

— Аз идвам с теб, Танцуващ в сенките, този въпрос вече е решен. Освен това ще ти трябва свита и суфльор. Херцозите, ако не знаеш, не ходят сами на гости.

— Хубава свита! Малък зелен глупак!

— Точно това ти трябва, глупак! Кой ще те гледа теб, когато в къщата се появи шут?

Хм? Е, трябваше да призная, че гоблинът е прав — всички ще гледат шута, а не някакъв си херцог-особняк.

— Кли-кли, а няма ли да те разпознаят като кралския шут? — попитах притеснено, вече се бях примирил с безумната идея да стана херцог за няколко часа.

— Какви ги дрънкаш, Гарет! — възрази гоблинът. — Вероятността да срещна познато лице сред Славеите е направо никаква. А и освен това за вас, хората, всички гоблини са еднакви. Всичко ще е наред и никой нищо няма да заподозре. Мастер Квилд вече ни е осигурил подходящи за случая дрехи. Ще те съпровожда Еграсса. Както и шест души почетен караул.

— Прощавайте, но целият ви план е съшит с бели конци! Аз нито приличам на благородник, нито приличам на херцог и каквото и да кажете, но само един въпрос по хералдика — и веднага всичко ще лъсне! Кълна се в Сагот, ще се провалим! Предпочитам да рискувам и без никакви планове да се опитам да проникна в къщата! Повтарям, Кли-кли, повтарям с цялата отговорност на човек, когото милорд Алистан е свикнал да нарича хлъзгав тип — ние нямаме никакъв шанс!

— Ние нямаме не само шансове, но и избор — въздъхна гоблинът. — Или имаш подръка друг херцог?

— Имам — погледнах към Змиорката, който стоеше до стената.

Със Змиорката, благородник до мозъка на костите си, всичко щеше да е много по-лесно. Странно, че Миралисса не беше избрала него за херцог.

Воинът присви очи и ме погледна.

— Разбери, Змиорка, аз не знам никакви маниери, нито етикет, нито много други неща. По-скоро ще оцелея в клетка с Х’сан’кор, отколкото в ролята на херцог на този прием!

Гаракецът се поколеба.

Алистан с привичен жест подръпваше мустаци. Всички в отряда подозираха, че Змиорката е благородник, но никой не подозираше „доколко“. Ако им кажех, че е херцог…

— Той не може да стане херцог! — възмути се Кли-кли. — Ако ще и хиляда пъти да е бил благородник преди Дивите сърца, той е гаракец! А Ганет Шагор не е гаракец!

— За това мога да помогна — включи се Миралисса. — Ще е трудно да се наложи маска, но си заслужава да пробваме, освен това Змиорката наистина повече прилича на херцог. Какво ще кажеш?

— Мисля, че мога да се справя с ролята на благородник, милейди — безстрастно каза гаракецът.

Аз въздъхнах с облекчение и благодарно кимнах.

— Гарет, рано е да се радваш — заплашително се намръщи Кли-кли. — Така или иначе ще трябва да отидеш на приема.

— Кли-кли е прав — потвърди Миралисса. — Ще трябва да отидеш. Само ти можеш да почувстваш къде крият ключа.

— Но нали вие, лейди Миралисса, казахте, че чувствате, че ключът е в Раненг.

— Мога да кажа, че е в Раненг, но само ти можеш да определиш конкретното място — поясни елфийката.

Аз въздъхнах:

— По време на прием слугите чакат господата навън.

— Точно така, и затова ти няма да си слуга — сините очи на гоблина сияеха триумфално.

Дори не смеех да попитам каква блестяща идейка е родила зелената глава на шута този път. Осъзнавайки, че нямам намерение да любопитствам на кого искат да ме превърнат този път, Кли-кли продължи:

— Ще те направим дралан23!

Какво път. Това можеше и да мине.

— Кли-кли, всички благородници ще се вбесят, ако до тях се появи дралан.

Не беше тайна, че онези, които преди са се търкаляли в калта, а сега носят благородническа титла, не са особено предпочитани от тези, на които тази титла е дошла от именити предци.

— Толкова по-забавно ще изглежда — за зеления това щеше да е повод да се позабавлява.

— Какво трябва да правим на този прием? — въздъхнах аз, примирявайки се с неизбежното.

— Пийте пенливо вино, хапвайте фазани и казвайте умни речи за времето.

— Стига, Кли-кли! Какво наистина трябва да правим?

— Ти трябва да се опиташ да разбереш къде Паргайд крие ключа. Не се притеснявай, Миралисса каза, че веднага щом се окажеш достатъчно близо, ще почувстваш връзка с него.

Е, щом така казва Миралисса… Но се опасявах, че този път тъмната греши. Защо не усещах ключа, когато беше при нас?

— Значи просто трябва да разбера къде го държат?

— Да. Не мисля, че ще можеш да го вземеш просто ей така, когато наоколо има толкова много хора — каза елфийката.

Е… не точно това бях правил на младини, но ключа все някак ще успея да открадна.

— Има още един малък проблем, треш Миралисса. Бледния може да се появи във всеки един момент, а той ме познава лично. Фенерджията разбрал ли е нещо? Къде е отишъл Ролио?

— Мумр научи единствено, че твоят Бледен е напуснал града и е поел по югозападния тракт. Да се надяваме, че до приема няма да се върне.

— Ще трябва да рискуваш, крадецо.

А вие, милорд Алистан, бихте ли рискували? Не, разбира се, що за авантюра, да ме погълне мрака! По-добре да се превземе всичко с щурм.

Следващите два дни бях просто непоносим и принудих Кли-кли да съжали сто пъти за гениалната си идея да ме превърне в дралан. На всички мои аргументи, че на обикновен човек, съвсем наскоро сдобил се с титла, това просто не е нужно, Миралисса и гоблинът отговаряха съвършено различно от очакванията ми.

Наистина не предполагах, че да си благородник е толкова трудно. Да държиш в главата си безброй абсолютно глупави и ненужни неща — на това беше способен само онзи, в чиито вени тече благородна кръв.

За тези дни научих как трябва да държа чашата, как да пия, да се кланям, как да се държа на масата, да правя комплименти, многозначително да мълча, да предизвиквам на дуел, да говоря за вечността, за конете, за лова със соколи, за военните паради, за турнирите, за хералдиката и прочее глупости, които нямат място в живота на никой уважаващ себе си майстор-крадец. В края на втория ден главата ми просто преливаше от ненужни знания.

Оказа се, че гербът на херцог Шагор е таралеж на виолетово поле, и аз, за да съм в крак с това, станах навъсен и кисел като стадо зверчета на моя нов господар — Змиорката. Към края на втория ден при вида ми Кли-кли съскаше и плюеше като побесняла котка, но въпреки това двамата с Алистан продължаваха да ми пълнят главата със знания. Последното мъчение за мен стана родословието на херцога. Както се оказа, всеки дралан бил длъжен да знае родословието на този, който му е дал благородническата титла.

Родословието, да ви кажа, си е истинска джунгла! Трябва да помниш кой на кого, с кого, как, защо и колко в крайна сметка деца са им се родили, които се падат не знам какви си на не знам кого си и така до безкрайност. В крайна сметка аз окончателно се оплетох в новопоявилите се роднини на Змиорката и нарекох пралелята, прекрасната херцогиня Де Ландрен втора братовчедка на праплеменника по линия на шестата полусестра, в момента женена за чичото на дванайсетата сестра на майка му по линия на баща-дядо-баба. Кли-кли ядосано се изплю и като каза, че съм безнадежден, щом не мога да запомня толкова просто нещо, изчезна в кухнята на хана, оставяйки Арнх и Фенерджията, които през целия процес на обучение се скъсваха от смях, да се шегуват с мен.

— Ако имах толкова много роднини, щях да избягам от дома си! — през смях каза Арнх.

— Ти и така си избягал — напомни на жителя на Пограничното кралство Мумр.

Това предизвика пореден взрив от смях в Арнх и при опита да си избърше очите едва не се заля с чашата бира.

Привечер бях обзет от нервна криза и само обикалях напред-назад в кръчмата като гаринч, затворен в клетка. Знаех, че всичките тези маневри и игри със съдбата няма да свършат добре за нас. Дотук бяхме, кълна се в Сагот! И всичко заради Кли-кли, орките да го отнесат!

— Мармот — обърнах се аз към воина, който в момента обучаваше Непобедимия. — Видя ли къде отиде Кли-кли?

— Виж в твоята стая, май там се мотаеше.

Ама разбира се, грижовният гоблин ми подготвяше облеклото за приема. Между другото, все още не бях успял да разгледам парадния си костюм. Кли-кли грубо отказваше да го покаже, очевидно загрижен за душевното ми равновесие. Всички останали участници в маскарада вече бяха получили новите си дрехи — за Дивите това бяха зелени парадни униформи с избродиран на гърдите сив таралеж на виолетово поле. Змиорката имаше скъп костюм с висока колосана яка и широки ръкави в тъмнокафяв цвят, а Еграсса вече се беше облякъл в синьо-жълта камизола, на която беше избродирана черна луна — знакът на неговия Дом. Когато приближих до стаята, която делях с Фенерджията и Кли-кли, зад вратата се раздаде непознат глас:

— Обвиняеми! Признавате ли се за виновен?

— Не, не се признавам! — пропищя Кли-кли.

— Имате последна дума, преди да бъде обявена окончателната и справедлива присъда.

— Всички вървете в мрака! — тържествено произнесе шутът.

— Тогава чуй присъдата си, нещастнико!

Трети глас се включи в разговора:

— Във връзка с кражбата на частна собственост си осъден на разчекване. Присъдата следва да се изпълни незабавно!

Отворих изумен вратата и надникнах в стаята — кой знае защо очаквах да видя едва ли не целия кралски съд и палача в добавка. Но не, стаята беше празна, ако не броим седналия на масата Кли-кли. Пред него стоеше огромна чиния с едри бели череши, но гоблинът не й обръщаше никакво внимание. В този момент той беше зает с неотложни дела — да къса крилата и краката на уловените мухи.

— Не се ли умори да се правиш на глупак? — попитах аз, влязох в стаята и взех шепа череши.

— Работата ми е такава, Гарет — въздъхна гоблинът и хвърли всичко останало от мухите през прозореца. — Ако не се правех на глупак, още щях да си стоя у дома, в Заграбия, и да уча за шаман. Ех!

— Съжаляваш ли? — попитах аз и изплюх една костилка.

— Ами не… Всичко, което се случва, е за добро. Освен това, ако не бях аз, кой щеше да те защитава?

— Мен? Искаш да кажеш, че ме защитаваш? — за стотен път се връщахме към този разговор.

— А кой друг, ако не аз? Само благодарение на мен си още жив — шутът се изпъчи важно.

— Благодарение на теб, мой малък зелен пакостнико, получих трън в задника, студена вода в леглото, глупаво пророчество и титлата лъжедралан в комплект с паунски дрехи — подарък от херцога. Между другото, къде е той?

— Как къде? Той си е на същото място, където е бил през последните двадесет години — в семейния замък на Морски хълм, това е до границата с Исилия.

— Говоря за костюма, а не за Ганет Шагор! Бих искал да видя какво ми е подготвил по твоя заповед нашият любезен ханджия. В какво ще съм облечен на този прием?

— А-а-а! — схвана шутът и скочи от стола. — Скоро ще видиш.

— Скоро? А защо не сега?

— Защото имаме още една важна работа. Последвай ме, Танцуващ в сенките, сега ще получиш своя последен урок.

— Да пропаднеш в мрака дано! Докога ще ме мотаеш? — ядосах се аз. — Цял ден ме тормозиш с тази хералдика, в нея дори Неназовимият ще се препъне, не само обикновен крадец. За днес уроците са достатъчно!

— Ти не си обикновен крадец. Ти си майстор-крадец — шутът насочи палец към мен, сякаш беше истински арбалет. — И би трябвало най-малкото да можеш да танцуваш в прилично общество!

Идеите на Кли-кли бяха една от друга по-безумни.

— Остава и да израждам да ме научиш. Крадецът — синоним на акушерка. Драланите не ги канят да танцуват! А освен това аз мога да танцувам и без твоите уроци.

— Можеш. Някаква джанга или галкаг — Кли-кли лапна черешка, затвори лявото си око, прицели се и плю към прозореца. — Благородниците имат съвсем различни танци. Да вървим, нали не искаш да оплескаш всичко в най-неподходящия момент?

За пореден път през този ден изстенах, но нямаше какво да правя и трябваше да последвам шута в общата зала на хана, проклинайки деня, в който се срещнахме.

Дивите се бяха събрали в залата. Само Мармота не беше облечен в зелен костюм — той оставаше в хана заедно с Алистан, Миралисса и Ел. Тук беше и Бас, който озадачено се мръщеше, гледайки доста странните дрехи на Дивите — облечени като слуги, и за щастие не разбираше нищо.

— Ей, Делер! — извика Кли-кли към джуджето. — Ела за малко!

Делер се откъсна от спора с Халас и без да бърза, се запъти към нас. В костюма на слуга-телохранител джуджето приличаше на крава в униформа на Дивите егери.

— Какво искате?

— Виж, Делер. Заради общото дело, направи ни услуга!

— Какво? — подозрително ни погледна той, осъзнавайки, че услугата винаги е безплатна, а джуджетата безплатно не обичат да правят нищо.

— Прегърни Гарет.

Лицето на Делер се изопна.

— Ти това… Кли-кли, въпреки че си мой приятел… Направо мога да те перна в муцуната… Аз не съм от тези… онези.

— Глупак си ти, Делер! Просто трябва да науча Гарет да танцува!

— А-а-а — разбиращо проточи джуджето и като свали шапката-котле, разроши огненочервената си коса. — Тогава не ставам заради ръста, на вас ви трябва Медения.

— Медения — мрачно изръмжа Кли-кли. — Медения е като мечка, ще смачка краката на Гарет…

— Ами тогава Арнх.

— Арнх?

— Какво пък! Съгласен съм! Ще е доста забавно! — ухили се плешивият воин и стана от масата.

Забавно? По някаква причина не споделях ентусиазма на Арнх за танцуването.

— Чудесно! Значи така, Арнх, прегърни Гарет. Сложи си ръката на талията му. На талията! Ти изобщо знаеш ли какво е талия? Точно така! Гарет, а ти какво стоиш като статуя? Направи същото! Така! Гърба! Дръжте гърба изправен! Какво стоите като парализирани, да ви отнесат орки дано! Така! Сега гледайте какво трябва да правите!

Гоблинът направи няколко сложни и абсолютно откачени стъпки.

— Е, как е? — обърна се към нас доволен.

— Прилича на подскачането на доралисец, след като му пуснат горещи въглени в гащите — изрази всеобщото мнение Халас.

Последните думи на гнома потънаха в смях.

— Ама че сте глупаци! Това сега е най-модерният танц! — Кли-кли се опита да надвика смеха.

Смехът премина в рев.

Кли-кли раздразнено изсумтя и се нахвърли върху мен и Арнх:

— Какво стоите като статуи?! Правете като мен! В такт!

Чувствах се като пълен идиот.

— И… раз-два-три, раз-два-три! Отсечена стъпка! Три… Гърбът по-изправен!… два-три! Гарет, не провлачвай крака! Раз-два-три!

Продължихме. Арнх настъпи пръстите на десния ми крак, един път едва не паднахме на пода, когато Кли-кли започна да ускорява темпото. Всички се хилеха без спиране, Фенерджията извади свирката си и започна да свири някаква мелодия. Безплатното представление дойде да погледа и мастер Квилд. Елфите също слязоха в залата. Накрая се появи и самия Алистан. Физиономията на нашия многоуважаван граф беше от доволна по-доволна. Наистина, не всеки ден можеш да видиш нещо такова…

— Раз-два-три! По-високо крака! Раз-два-завъртане-три!

Неуморимият Кли-кли не млъкна и за минута. Арнх отново ме настъпи и аз изохках от болка. Най-накрая всичко свърши и аз си поех дъх.

— Кли-кли, защо беше нужно да учиш Гарет да танцува точно сега? — поинтересува се елфийката. — Нали знаеш, че Балистан Паргайд не понася танци и на неговите приеми никога не се танцува.

Кли-кли се поколеба и хвърли притеснен поглед в моята посока.

— Е, може би ще му е полезно за в бъдеще — промърмори накрая.

Будалкал ме е!

Направих крачка към него, но гоблинът вече се беше скрил зад гърба на Бас и оттам ми се изплези. Сега, за да го докопам, ще трябва да заобикалям масата, а през това време малката гадинка със сигурност щеше да избяга.

— Ах, ти…

— Гарет, длъжен бях да развеселя всички и да повдигна моралния им дух! — обидено се оправда гоблинът. — Защо се ядосваш?!

Взех се в ръце.

— Гарет, имаш по-малко от четвърт час да се преоблечеш — напомни ми Змиорката.

Гаракецът вече беше облечен в предоставения му костюм. Истински херцог, кълна се в светлината! Лицето му, благодарение на магията на Миралисса, вече не беше толкова смугло. Черната коса светлееше и сега никой не би познал в Змиорката гаракец. Магията на елфийката щеше да действа само до утре сутринта.

— Уау! Змиорка! Така си направо готов за гаракския трон! — възхитено възкликна Медения. Бузата на Змиорката предателски потрепна.

— Кли-кли, а къде са моите дрехи?

Гоблинът подозрително ме изгледа, претегляйки шансовете си за дълъг живот, после се реши, пристъпи иззад Бас и изсумтя:

— Да вървим.

— Къде ще ходите, Гарет? — някак между другото попита Бас.

Пред него незабавно изникна Ел и студено предложи да го изпрати до стаята му. Бас се ухили, стана и последва елфа. Езикът на Невестулката до добро няма да го доведе.

Кли-кли ме заведе в стаята. На леглото старателно беше подредена цялата ми премяна. Огледах я със скептичен поглед и като се обърнах към Кли-кли, изръмжах:

— Подиграваш ли ми се?!

— Дори не си помислям — бързо отвърна гоблинът. — Какво не ти харесва този път?

— Ето това! Това не са дрехи, а паунов костюм!

— Всички херцози са малко пауни, Гарет. Това са най-нормални дрехи за благородник. Да не говорим за драланите. Те обичат пищните облекла.

— Алистан не се облича така!

— Алистан е капитан на кралската гвардия, а не дралан, когото са поканили на тържествен прием.

— Аз не съм дралан и ти го знаеш много добре! Освен това идея си нямам, как се облича всичко това?!

— Ще се справим — смело изтърси Кли-кли и, прехапал език, започна да разбърква скъпите парцалки.

Когато най-накрая гоблинът ме доведе до огледалото, аз загубих дар слово.

На себе си имах ослепително бяла копринена риза с тесни ръкави и ажурна яка, както и кадифен жакет в наситено син цвят със златни копчета и висока яка. Отдясно на гърдите се кипреше изкусно бродиран със сребърни нишки герб, представляващ плуг, порещ някакво поле. Бричовете бяха малко тесни и затова не много удобни. Следваха високи ботуши с бродерия, широк длан и половина пояс и кинжал от пееща стомана в скъпа ножница с дръжка от сивкава кост на огр. Целият този безумен костюм се допълваше с дълъг сатенен плащ с черна подплата, три пръстена с рубини, широкопола шапка със зелено перо и масивна златна тройно сплетена верига. Ако падна с такава верига в реката, не бих изплувал. Облеклото на Змиорката беше много по-богато от моето, но от това не ми ставаше по-леко.

Погледнах Кли-кли и той отвори уста, за да сподели впечатленията си.

— Нито дума! — прекъснах го аз.

— Но аз…

— Нито дума!

— Добре, Гарет — смирено прибрал ръце, все едно е жрец на Силна, се съгласи Кли-кли.

Според мен приличах на истинско градинско плашило, готово още сега да отиде да плаши гаргите. Такива дрехи не са за мен, определено!

— А как ти се струват моите дрехи, Гарет? — Кли-кли свали плаща и се завъртя на място.

Облечен беше в нещо синьо-червено-лъскаво, а на главата си беше сложил незнайно откъде взета шапка със звънчета.

— Пъстро.

— Значи е такова, каквото трябва!

Когато слязохме в залата долу, кой знае защо никой не се засмя на моя костюм.

— Нека боговете ни помагат. Да вървим — Миралисса улови изненадания ми поглед и обясни: — Идвам с вас, непременно трябва да проверя къщата за наличие на магически капани, иначе последствията могат да бъдат много неприятни.

Беше заменила познатия сиво-зелен костюм на елфийски разузнавач с елегантна пурпурна копринена рокля, закопчана с брошка от черно желязо във формата на луна. Неизменната пепелявосива коса беше оформена във висока прическа по мирануехска мода, на шията й се виждаше огърлица от опушено-жълти топази, прекрасно хармониращи с очите й. От професионална гледна точка мога да допълня, че такава огърлица би осигурила пет години комфортно съществуване с ежедневни гуляи, запои и пръскане на пари за щяло и нещяло.

— Гривната — тя ми подаде гривната на огрите. — Когато Балистан Паргайд попита Змиорката за нея, бъди там и му я подари.

— Какво? — изненадах се аз.

— Това е малка загуба, за нас тя не представлява ценност. Но пък е шанс да се доближим до ключа, ако предразположиш графа към себе си.

— Не, нямам предвид това — намръщих се аз. — Защо гривната да е в мен, а не в Змиорката?

— Ще ти кажа по пътя.

— Каретата ви чака, лейди Миралисса — приближи към нас ханджията.

— Благодаря ви, мастер Квилд — любезно се усмихна елфийката, — много ни помогнахте.

— Какво говорите, всичко е заради мъртвия ми чичо! Вие отмъстихте за душата му, цялото ми семейство ви е задължено.

— Не забравяй, Гарет — обърна се към мен елфийката, когато вече вървяхме към великолепната карета, впрегната с шест доралиски коня, незнайно откъде намерени от Квилд. — Ще бъдем в дом на слуга на Господаря.

Ще се надяваме, че на приема всички са глупаци и няма да има нито един слуга на Господаря, а ако все пак ги има — че няма да си спомнят, че от Авендум бяха тръгнали гоблин и елфи. Тоест надявахме се на чудо и сключвахме Вастарска сделка със съдбата.

В дом на слуга на Господаря. Не трябваше да ми напомня за това.

Аз помнех.