Танц със сенки

Глава 3 Гномският зъб

Огромните бронзови крила на портата на Университета в Раненг, на които беше гербът на тази древна и почтена институция, гравиран под формата на разтворена книга с увита около нея лоза, се оказаха широко отворени и гостоприемно посрещаха всички, идващи от парка, разпрострял се между Горния град, Университета и школата на Ордена. Паркът наистина беше огромен и прекрасен и когато се озовах в него, имах чувството, че съм попаднал в приказната гора от детските сънища, в която дъбовете целогодишно подпират със зелените си корони небесния свод.

Нашият водач ни поведе през портата и после свърнахме по една от сенчестите каменни пътеки, водещи покрай сивите сгради на факултета към сърцето на Университета.

— Защо има толкова малко хора тук? — полюбопитства Делер, докато се оглеждаше на всички страни.

— Студентите са или на практика, или държат последните си изпити, или вече са във ваканция, почтени. Всичко зависи от факултета — сви рамене момчето. — Да знаете какви купони стават тук в началото на есента! А сега е пълен застой, като в блато, освен централната сграда от тази страна на Университета, сега почти всички факултети са разположени в нея…

— А този ваш… — Делер защрака с пръсти, припомняйки си името. — Лечебен факултет, той къде е?

— А! Лечебният факултет е до моргата, така че няма да видим почти нито един студент, докато не стигнем на мястото.

— До моргата? — стреснато попита Халас.

— Това е за в случай, че нещо се обърка с ваденето на зъба — подкачи го Делер. — Да не се мъкне трупа надалеч.

— Какво грачиш, мутро? — подскочи Халас. — Цялото ви джуджешко племе е такова, само да грачите можете. Цял живот само това правите, а ние всички шахти и тунели за вас прокопахме!

— Вие за нас?! Та вие и една свястна вещ не можете да направите със собствените си ръце! Мотичници сте се родили, мотичници ще си и умрете!

— Може и да сме мотичници, но не крадем чужди магически книги!

— Нищо не сме откраднали! — възрази Делер. — Това са нашите книги!

— Стига! — не издържа и изкрещя Змиорката. — Престанете да се карате!

Изненадващо, но думите на Змиорката оказаха на гнома и джуджето точно същия ефект, както ведро студена вода върху биещи се котки. Халас и Делер затвориха усти и заплашително засумтяха.

Каквото и да казваше нашият водач, но все пак срещнахме по пътя няколко студенти. Двама бледи младежи, измъчени дали от изпити, дали от обилна дегустация на младо вино, минаха покрай нас, спорейки за това има ли светлината същност или е просто само антимрак без право да се разпада на съставните си елементи.

Друга компания седеше на тревата под дърветата и лениво прелистваше книги.

— Тези са от Литературния факултет — улавяйки погледа ми, презрително поясни нашият водач. — Бохеми.

Кли-кли изсумтя язвително, чувайки последната дума.

— Какво сумтиш? — не се сдържах и го попитах аз.

— Такива модерни думички знае — подсмихна се гоблинът. — Направо е готов за професор.

Не знам за какво се изненадваше — светът не стои на едно място, науката се развива и скоро всеки селянин ще знае не само какво означава думата бохем, но и ще може да напише трактат „За филологическите изисквания на нецензурната лексика, срещаща се в южните райони на Валиостр“.

Гномите бяха открили тайната на барута, бяха сътворили печатарската преса, носеха се слухове, че сега майсторят в мините си някакъв парен котел. Ще минат сто години и никой няма да се изненадва, че книгите не са написани на ръка, а са напечатани на печатна преса. А може след хиляда години хората да се научат и да летят.

— Не се хили, Кли-кли — подкачих шута. — Това не краси културния гоблин.

— Ти пък не знаеш какво е това бохем! — не остана длъжен Кли-кли.

— Представи си, знам — разочаровах го аз. — Библиотеката на моя учител може да съперничи на кралската.

— Нещо не ти вярвам, образован крадец — това е глупост.

— Да. Както и образован гоблин. Какво четете в Заграбия, освен книгите на вашия Тре-тре?

— Великият Тре-тре — машинално ме поправи Кли-кли. — Имаме много древни книги, Гарет-барет. Много повече, отколкото си мислиш! Много хора са готови да си заложат душите, за да им хвърлят дори само едно око.

— О, вярвам ти, тайната рецепта на гоблинския буламач, който така замъглява мозъка, много го търсят…

— Бля-бля-бля! Изглежда, пристигнахме.

Зад дърветата се показа жълта триетажна сграда с широко стълбище, на което количеството студенти можеше да си съперничи с броя на гномите на Полето на плевелите.

— Изпити? — попита Делер, гледайки прелистващите книги студенти.

— Да, днес е изпитът по анатомия за втори курс — намръщи се момчето. — Всички издържали ще отидат в „Слънчевата капка“ да празнуват. Така че довечера ще има голямо напиване!

— Ясно — ухили се Делер, сякаш самият той току-що е преминал същата тази анатомия и вече пиянства — Ъ-ъ… приятелю мой Халас! Ти нещо пребледня. Да не те хвана шубето?

— Гномовете не се страхуват! — гордо каза Халас и с уверени стъпки се заизкачва по стълбите.

— Само да не припадне — прошепна ми Кли-кли.

Гномът, който първи се хвърли в боя в двореца на Сталкон и не се уплаши от съществата, появили се след магията на слугите на Неназовимия в Харгановата пустош, сега се тресеше като трепетликов лист на есенен вятър.

— Ако припадне, Делер ще го хване — успокоих Кли-кли аз.

Ние влязохме в сградата и продължихме по дълъг коридор, претъпкан с възбудени студенти, след което се озовахме в зала, където видимо се провеждаше лекция.

Подът на залата рязко слизаше надолу към катедра, до която някакъв белокос преподавател принуждаваше двадесетина студенти да гледат как той с помощта на трион и нож разфасова проснатия на желязна маса труп.

— Господин професор! — извика нашият водач. — Доведох ги!

Професорът се отказа от опитите да отвори черепа на нещастния покойник и, присвивайки очи, за да ни фокусира, каза:

— Е, най-накрая! И колко са много!

— Само него го боли зъба — бързо каза Делер и посочи с пръст Халас.

Халас подскочи и изгледа злобно джуджето.

— Гном? Хм… Какво пък, това ще бъде опознавателно — каза професорът и остави триона настрана. — Заповядайте, почтени, заповядайте.

— Това е, приятели — обречено въздъхна Халас. — Дойде ми реда за рачешката шейна10.

— Върви, не се страхувай — побутна го Делер. — Гарет, идваш ли?

— Не — отвърнах аз. — По-добре да поседя ей тук на скамейката.

— Напразно, такова представление ще пропуснеш! — Кли-кли весело заподскача по стълбите след Делер и Халас.

Аз седнах на една от скамейките и започнах да наблюдавам как слагат Халас да седне на стол, поставен до масата, където лежеше трупът. Професорът изми ръцете си и взе нещо подобно на инструмент за изтезание на палач-садист.

— Какъв беше този човек? — попита Змиорката, сядайки до мен.

— За кого говориш?

— За твоя приятел. Бас беше, нали?

— Всъщност не ми е приятел. Сега… — аз се поколебах и на свой ред попитах: — Теб обикновено любопитство ли те гризе или имаш сериозна причина да се интересуваш от миналото ми?

Змиорката известно време мълча. Той по принцип си беше мълчалив, понякога по цял ден не отваряше уста.

— И едното, и другото, честно казано. Доста ме притесни, че изведнъж се появи човек, който те познава добре.

— Мислиш, че това не е просто съвпадение?

— Не знам — сви рамене Змиорката. — Ти изведнъж видя някакъв стар враг. Съвпадение? След това, буквално няколко минути по-късно, се появява още един твой познат. Пак съвпадение? В последно време със склонен да се отнасям подозрително към всякакви съвпадения и случайности. И, извинявай, не вярвам на никого, освен на себе си. Нас ни търсят, търсят ни същите онези неизвестни, с чиято помощ загинаха първите две експедиции до Костните дворци.

— Откъде знаеш за тези експедиции? — изненадах се аз.

— Това тайна ли е? — Змиорката ме погледна. — Целият дворец само за това шепне по ъглите. И този Бас, незнайно как попаднал на нас, започва малко да ме тревожи.

Знаейки железния характер на Змиорката и това, че него на практика не могат да го притеснят никакви изненади, това „малко“ в устата му имаше много голямо значение.

За пръв път виждах Змиорката толкова развълнуван.

— Затова ме интересува — продължи междувременно гаракецът. — Сега трябва да държим ушите си отворени и да не вярваме на никого. Поддръжниците на Неназовимия излизат на светло като гъби след дъжд.

Поддръжниците на Неназовимия? Ха! Скъпият гаракец още не се беше сблъсквал с поддръжниците на Господаря! Ето кой е способен да ти подлее вода в най-неочакван момент! Да не казвам за Посланика на Господаря, чието споменаване ме хвърля в такъв животински ужас, че съм готов да отрежа собствената си ръка, само и само никога повече да не се срещам с него и да не чувам гласа му.

Замълчах, събирайки мислите си, защото не обичах да споделям с хората за своя живот. Колкото по-малко знаят другите за теб, толкова си по-добре защитен от разни изненади. Фор ми беше набил тази мъдрост в главата много отдавна и с времето започнах да осъзнавам, че старият ми учител е бил абсолютно прав. Никой в Авендум не беше наясно с чувствата и слабостите на Гарет-сянката и никой не можеше да ме притисне, използвайки за тази цел моите приятели и близки. Затова, като не говорех и се занимавах само със собствените си дела, не се притеснявах особено от неочакван удар в гърба.

Вярвах на мълчаливия гаракец. Навярно Змиорката беше един от малкото хора, на които не се страхувах да разкрия и излея душата си, знаейки, че всичко, което той ще чуе, ще отиде с него в гроба.

— С него дружахме още от малки деца — неочаквано за себе си започнах да разказвам аз. — Две вечно гладни и мръсни хлапета, живеещи в бедняшките квартали на Авендум. Преживяхме много неща двамата заедно, Змиорка… Глад, зимен студ, хайки на стражата… През какво ли не минахме за тези години… Аз и Бас се държахме един за друг и като цяло някак оцеляхме до момента, когато един майстор-крадец ни взе под крилото си. Името му беше Фор… Този човек ни научи на много… Той просто натъпка в мен всичко, което един уважаващ себе си крадец би трябвало да знае, за да получи в крайна сметка от гилдията званието майстор.

Фор казваше, че имам естествена дарба за кражба, може и да е така. Но Бас не беше такъв. Когато живеехме на улицата, аз изпразвах джобовете на минувачите, а не той. Бас имаше друга страст — карти и зарове. В крайна сметка Фор вдигна ръце от моя приятел, а Бас все повече и повече затъваше в играта. Няколко пъти попадаше в неприятни ситуации, проигравайки всичко. По това време Фор беше известна фигура в престъпния свят на Авендум и успяваше да спасява Бас от проблеми. Но всяко нещо все някога си има край. Веднъж, когато Бас беше на двадесет, той загази здраво. Приятелят ми задлъжня с голяма сума на Маркун, този човек дълго време беше глава на гилдията на крадците в Авендум. Бас не каза нищо нито на мен, нито на Фор. Той просто взе нашите пари и изчезна. Открадна злато от своя учител и от своя приятел. После имаше слух, че хората на Маркун са го пуснали под кея, но тялото така и не се намери. През всичките тези дванадесет години аз и Фор мислехме, че Бас е мъртъв. Не можеше просто да изчезне и да не ни каже нищо! И сега си представи моето изумление, когато го видях след всичките тези години в Раненг жив и здрав. През цялото това време той е бил жив и нищо не ни е казал!

— Да-а… — проточи Змиорката.

— Задоволих ли твоето любопитство?

— Да, Гарет. Да се надяваме, че вашата среща е просто съвпадение… Смяташ ли да се срещнеш с него и да поговорите?

— Не, той избра друг живот…

Змиорката не каза нищо. Той насочи вниманието си към случващото се до катедрата.

Професорът, стиснал инструмента за мъчения в ръката си, четеше лекция на студентите.

— … Както виждате, зъбночелюстната система на гномите е доста близка до зъбночелюстната система на човека. Но има и определени различия: структурата на черепа и алвеоларните израстъци на челюстите на гномите са малко по-различни. Захапката им е права, а зъбите на тази раса са доста по-малко, отколкото на хората, те са само двайсет и четири, по дванадесет на всяка челюст. Отсъстват кучешки зъби и втора двойка кътници. За съжаление, приятели, нямам възможност да ви покажа зъби на орки или елфи. Но повярвайте ми, и при двете раси те са абсолютно идентични, което доказва тяхното изключително близко родство. Свръхразвитите глиги на долната челюст са довели до развитие на доста специфична захапка, при която долната челюст се измества по време на отварянето на устата… Впрочем, ние се разсеяхме. Причината, накарала днешният ни пациент да дойде, е горен десен четвърти зъб. Склонен съм да предположа, че факторът за възникване на болката е рязкото преохлаждане на тялото. Но тук, разбира се, е желателно да се говори с пациента, защото с предположения не се стига далече. Спомням си, че имаше случай, когато мой пациент…

— Мисля, че това ще продължи много, много дълго — подсмихна се Змиорката.

Така мислеше не само гаракецът. Някои от студентите откровено скучаеха, Кли-кли поглеждаше с интерес към лъскавия нож, оставен до трупа, а Делер отчаяно се прозяваше, покривайки уста с масивната си длан. Халас нетърпеливо се въртеше в стола, като постепенно цветът на лицето му се променяше от блед към червен. И в момента, когато приказливият професор започна да анализира десетия клиничен случай от своята практика, търпението на гнома свърши.

— А-а-а! Кълна се в ледените червеи! — изрева гномът. И като скочи от стола, решително закрачи в нашата посока.

— Къде тръгнахте, скъпи?! — извика изненаданият професор. — Ами зъбът?

Всички студенти се събудиха от дрямката и зяпнаха гнома.

Чувайки въпроса, Халас спря, обърна се и показа на присъстващите неприличен жест, от който бедният професор се хвана за сърцето. Останал доволен от резултата, гномът с гордо вдигната глава се запъти към изхода.

— Дотук с изваждането! — изплю Делер, присъединявайки се към нас.

Кли-кли не каза нищо, само трагично въздъхна и подсмръкна с нос.

— И къде отиваме сега, Халас? — попита Делер.

— Да пием! — измърмори гномът.

— Какво? — не повярва джуджето.

— Казах, че отиваме да пием — изръмжа Халас. — Да не оглуша? Може пък пиенето да притъпи проклетата болка!

На изхода от сградата се натъкнахме на същото момче, което ни доведе до приказливия професор. Гномът се вкопчи в него като гладен гхол в кост с гранясал костен мозък:

— Къде е най-близката кръчма?!

— Кръчма?

— Да! Кръчма, механа, пивница или каквото и да е друго място, където можеш да се напиеш?!

— А! „Слънчевата капка“. Тя е съвсем близо до университета! През парка и надясно.

Гномът изгуби всякакъв интерес към нашия водач и се втурна по стълбите.

— Благодаря ти — каза на момчето Кли-кли. За разлика от гнома, гоблинът винаги се стараеше да бъде вежлив и дискретен.

Открихме „Слънчевата капка“ без никакви затруднения и Халас решително влезе през вратата на заведението. Навярно това беше най-лошата от всички кръчми в Горния град. Въпреки близостта до Университета и школата на маговете, тук явно се събираха не най-благонадеждните личности на града. Преценяващият ми поглед веднага фиксира масата с пет доралисци и масата, на която седяха момчета с висящи на гърдите метални знаци на гилдията на каменоделците. Доралисците и каменоделците си хвърляха недоволни погледи, но засега не пристъпваха към активни бойни действия. Склонен бях да предположа, че до бой няма да се стигне преди момчетата да опустошат поне още пет канички с вино.

Друга опасна зона в „Слънчевата капка“ се явяваха масите, на които се бяха разположили десетина Бездушни егери, празнуващи, както разбрах, уволнението. Тези момчета се мръщеха както на доралисците, така и на каменоделците. На безизразните им лица беше застинала мрачна решимост да смачкат муцуните и на едните, и на другите.

Разбира се, залата беше пълна и с обикновени, доста по-миролюбиво настроени хора, но напрежението определено витаеше във въздуха и собственикът на кръчмата хвърчеше като побъркан, опитвайки се да разреди обстановката.

— Хм… — казах, опитвайки се да надвия глъчката. — Дали да не потърсим по-спокойно място?

— Не се страхувай, Гарет, ти си с мен! — каза Халас и седна на единствената свободна маса, намираща се точно до бара.

Всъщност изобщо не се страхувах. Сложете редовните клиенти на тази кръчма в „Нож и брадва“ — без съмнение щяха да припаднат от страх. А тук… Просто кой би искал да се пъха в дупка, където се очаква сбиване? Нормално е да се грижиш за себе си, ако имаш избор.

Пред нас като с магия се появи прислужница.

— За тези четиримата бира, а за мен нещо много, много силно — каза гномът.

— Имаме пшенична тинктура и крудър11.

— Смесете пшеничната тинктура с крудъра, добавете тъмна бира и малко „Гномска жар“ — реши след кратко колебание гномът. — Имате „Гномска жар“, нали?

— Ще намерим, господине.

Дори и да беше изненадана от странния избор на гнома, прислужницата с нищо не го показа.

— Слушай, Халас — обърна се Делер към гнома. — Ако си решил да се самоубиваш, не ти трябва да пиеш тази гадост. Просто ми кажи и аз без колебание ще те изпратя в светлината.

Халас избра доста странна тактика за нападката на Делер — той просто игнорира думите на джуджето.

— За мен, ако е възможно, не бира, а сок от моркови — обади се Кли-кли.

— Не сервираме такова нещо.

— Е, тогава някакъв друг сок.

— Нямаме сок — вече не толкова любезно каза прислужницата.

— А мляко?

— Бира.

— Добре тогава, бира — огорчено въздъхна Кли-кли. Прислужницата се оттегли да изпълни поръчката.

— Какви хора и в какво място! — раздаде се познат глас.

Към масата приближиха Фенерджията, Арнх и Мармота. Лингът скочи от рамото на Мармота, пльосна се на масата и започна да души с розовия си нос с надеждата да получи нещо. Кли-кли веднага пъхна под носа му морков, но Непобедимия само се озъби и нададе тих вой. Лингът просто отрязваше всички опити на гоблина да се сприятели с него.

— Вас какъв вятър ви доведе тук? — не много любезно се обърна към новодошлите гномът.

— Не виждам да се радваш на нашата среща — ухили се Арнх и седна на свободния стол.

Мумр и Мармота последваха примера на своя спътник, макар на Мармота да му се наложи да вземе стол от съседната маса, където бяха козлохората. Доралисците изгледаха злобно воина, но не предприеха нищо повече, решавайки, че рогата и брадите им струват повече от някакъв си стол.

— Днес никой не го радва — отвърна Делер вместо гнома.

— Извадихте ли зъба? — попита Фенерджията.

— Слушай, Мумр — раздразнено започна Халас. — Свири си на пищялката и не ме закачай!

— У-у-у, колко сме сърдити — огорчено поклати глава Фенерджията.

— Защо не го извадихте? — включи се в разговора Арнх.

— Промених си решението! — избухна гномът. — Какво, не мога ли да си променя решението?

— Добре, Халас, добре — добродушно го успокои Арнх. — Щом си го променил, променил си го. Какво си се разкрещял?

Прислужницата ни донесе бирата и огнената смес на Халас, после взе поръчката на тримата новодошли Диви и се отдалечи.

— А вие какво правите тук? — попитах Мармота, който тъкмо слагаше линга на рамото си.

— Ами Арнх ни помъкна на разходка из града, а на връщане решихме да минем оттук да си наквасим пресъхналите гърла и ви видяхме.

— И какво интересно има в града? — попита Кли-кли, докато предпазливо душеше бирата си.

— Слушай, Кли-кли — пренебрегвайки въпроса на гоблина, каза Мармота. — Престани да мърдаш с крака! Ще ми изцапаш целите панталони.

— Извинявай — каза шутът, макар по вида му да не личеше, че се разкайва особено. — Халас, ти защо не пиеш?

— А ти? — озъби се гномът, втренчен в халбата си, сякаш там плуваше змия.

— Аз я мириша! — реагира Кли-кли. — Това ми е напълно достатъчно!

— Аз също.

— Да бе. Крудърът от халбата ти вони по-силно от козел — ухили се Фенерджията.

— Що за раса са тия гноми?! — отпивайки от гъстата тъмна бира, лукаво се усмихна Делер. — Страх ги е зъба да си извадят, после си поръчват адска смес, а накрая ги е страх да я изпият.

— Кой се страхува?! За какво намекваш, нещастник?! На Полето на плевелите не се страхувахме да ви счупим рогата, а да се страхуваме от тази вода ли? Ето!

Халас грабна халбата, на чийто размер би завидяла всяка уважаваща себе си кана, и на един дъх я изля в гърлото си. Аз потръпнах. Капка от гърмящата смес би съборила дори и Х’сан’кор.

Гномът свърши, изпръхтя, тупна халбата на масата, фокусира разбягалите се в различни посоки очи в една точка и се заслуша в усещанията си, издувайки ноздри. Всички се взирахме в Халас с искрено възхищение.

— Ама че… — прошепна гномът, облъхвайки ни с непредаваемия аромат на сместа. — Ама че… Ама че химия, мамка му!

— Жив ли си? — притеснено се вторачи в приятеля си Делер.

— Не! Вече съм в светлината! Толкова ми е добре, също както когато ми спаси задника от ешафода на рачешкия херцог! Зъбът изобщо не ме боли! Прислужницата-а-а! Още три халби от същото!

— Какво пък — бавно каза Мармота. — Да пием за Котката.

— Земята да му е легло, а тревата — завивка — вдигна халбата си Фенерджията.

— Да пребъде в светлината — присъедини се и Халас.

— Да има добра зима — пожела Змиорката.

Отпихме мълчаливо, без да се чукаме.

Така се случва в живота: някой вече е в светлината, а някой е още жив. Котката остана завинаги в земята до стария овраг на Харгановата пустош. Първата жертва от тези, които ме съпровождат в Храд Спайн. Искрено се надявах разузнавачът на Дивите да е единственият загинал по време на пътуването ни.

Изгубихме Котката, след като при село Вишки пътят ни бе блокиран от магове и Бездушни егери и се наложи нашият отряд да търси нов път към Раненг. По предложение на Медения, който познаваше тези места, Алистан поведе отряда напряко през огромната Харганова пустош. Много, много отдавна по тези места се състояло едно от безбройните сражения на Пролетната война. Тук, в сърцето на Харгановата пустош, хората с всички средства се опитали да удържат напредващите към Авендум орки. И точно тук ни настигна магията на шаманите на Неназовимия, опитващи се да спрат похода на отряда ни към Костните дворци и Рога на дъгата. Отначало пустошта беше залята от гръмотевична буря, която прикри истинската заплаха. А когато видяхме какво се спуска от пурпурния облак, вече беше късно, и останахме очи в очи срещу летящите твари. Котката се опита да унищожи едно от съществата и умря на място, а аз… аз бях спасен от чудо, носещо името Валдер.

Кой е Валдер? Е, сега ще ви кажа. Така се получи, че трябваше да търся карта на Храд Спайн в Забранената територия, и някак си в главата ми се настани дух на архимаг от Ордена на име Валдер. Този архимаг лично присъствал на събитията, когато Орденът се опитал да използва Рога на дъгата срещу Неназовимия. В крайна сметка, спасявайки проклетата пищялка, Валдер загинал, а няколко века по-късно душата му се всели в главата ми и отказа да я напусне. За щастие аз почти го бях забравил, през цялото време той спеше дълбоко вътре в моето Аз и като цяло не се проявяваше. Но през онзи тъжен ден, когато умря Котката, а аз бях на път да го последвам, Валдер изведнъж се появи и някак унищожи съществото, летящо към мен, а след това незнайно как призова призраците на воините, сражавали се с орките в Пролетната война. Те от своя страна успяха да унищожат шаманството на нашите врагове и така всички останахме живи само благодарение на Валдер. Духът на архимага вече няколко пъти ме спасяваше и аз му бях благодарен до гроб, но въпреки това най-много от всичко исках да напусне главата ми веднъж завинаги.

Времето минаваше неусетно, хора влизаха в кръчмата и си излизаха, каменоделците, доралисците и егерите систематично се наливаха с вино и някъде около два часа по-късно, когато пред мен стоеше третата халба бира, а пред Халас — осмата от неговото огнено „лекарство“, незнайно откъде се появи дядо със свирка и засвири весела джанга. Най-трезвените и способни твърдо да стоят на краката си започнаха да танцуват. Арнх хвана под ръка изпискалата първоначално от възмущение, а след това от удоволствие прислужница и я завъртя във вихъра на танца. Каменоделците весело припяваха, доралисците удряха с халби по масата, а ние потропвахме с крака, опитвайки се да влезем в такт с музиката, единствено Халас не обръщаше внимание на всеобщото веселие и продължаваше да се налива с помията си. Гном или джудже може да изпие, без да се напие, колкото и цяла тълпа хора няма да могат. Но халбите, наредени пред Халас, бяха напълно достатъчни езикът му да започне видимо да се преплита, носът му да почервенее, а очите му да заблестят. Апотеоз на лечението беше признанието на гнома в искрена любов към Делер.

— Ех, ти! Шап-апко! Хлъц! Какво щях да пра-а-авя, ако мутрата ти не е край мен? — зафъфли гномът и се опита да свали любимата шапка на Делер от главата му. — При-ислуж-ница-а-а! Хлъц! Дай от същото!

Но Мармота още преди половин час незабелязано от Халас беше казал на собственика на кръчмата, че гномът се е наливал достатъчно. Кръчмарят беше възмутен от предложението, лишаващо го от законен доход, но когато чу, че пияният гном е в състояние да направи погром в „Слънчевата капка“, неохотно се съгласи да не сервират повече алкохол на Халас.

Мина още известно време, а моите спътници изобщо нямаха намерение да стават. Сега си бяха намерили ново забавление — Мумр и Мармота започнаха да играят на погледи с доралисците. Всяка от страните се опитваше да пробие дупка в другата. Каменоделците, осъзнавайки, че може би са си намерили съюзници, видимо се ободриха, а егерите се замислиха чия страна да вземат в предстоящия бой.

В кръчмата нахлу весела тълпа студенти, решили да отпразнуват успешното вземане на изпита. Халас кротко клюмна на рамото на Фенерджията и Делер въздъхна с облекчение — досадният гном най-накрая го беше оставил на мира.

Някак неочаквано на нашата маса възникна спор за кулинарните умения на различните раси в Сиала. Джуджето се биеше с юмрук в гърдите и настояваше, че никой не може да готви по-добре от неговия народ, на което Кли-кли предложи да събуди Халас и да разбере неговото мнение по въпроса. Делер бързо каза, че няма смисъл да будят партньора му, гномите така или иначе от храна нищо не разбират, достатъчно било само да си припомним как готвел Халас по време на нашето пътуване.

— Всъщност, гоблините са майстори на готвенето — изказа своето мнение Кли-кли.

— Аха, само дето нормалните хора не могат да ядат вашата храна — изсумтя Фенерджията.

— Вас, Дивите, трудно могат да ви нарекат нормални — каза Кли-кли. — По време на рейдовете в Безлюдните земи сигурно се тъпчете с всякакви боклуци!

— Случвало се е — съгласи се Фенерджията. — Помня, че веднъж трябваше да ядем месо от снежен трол, да знаеш каква гадост беше!

— Пфу! — Мармота потръпна от спомена.

— Стига, не говорете така — не се съгласи с другарите си Делер. — Месо като месо, единственият му недостатък е, че леко вони на лайна.

— Уф! Точно от него, драги — включи се и Фенерджията, — тогава едва не си издрайфах червата!

— Нещо не останах с такова впечатление — ухили се джуджето. — След цяла седмица гладуване в снеговете ти така му се нахвърли, сякаш не беше тролско месо, а телешки пържоли. Плющяха ти ушите! А ако беше изчакал да го изпека, а не да го ядеш сурово, направо щеше да ти стане любимо.

— Гарет, мен не ме гледай — дистанцира се Арнх от откровенията на Делер. — Аз съм Стоманено чело12, а не Шип13, тези страсти са новина и за мен.

— Всички Чела сте един дол дренки — махна с ръка Мармота. — Не като нас, разузнавачите! Ние обикаляме по целите Безлюдни земи, а не стоим зад стените!

— Да обикаляш Безлюдните земи си е съмнително удоволствие — не се съгласи представителят на Пограничното кралство. — Я на огрски топор ще се натресеш, я свен ще те мерне.

— Хайде стига — не издържа Кли-кли, вдишвайки за ободряване над халбата бира. — Това ли ви е страстта в готвенето? Месо от трол! Ха!

Кли-кли направи гримаса, сякаш поне пет пъти на ден само тролско месо яде.

— А ти опитвал ли си по-екстравагантни блюда? — с любопитство се обърна към него Змиорката.

— И още как! — гордо каза Кли-кли. — Дори имаме една древна песен за такава храна!

— Хайде, изпей я тогава — помоли Мумр.

— По-добре недей! — размаха ръце Делер. — Знам го аз вашето зелено племе! Вие сте по-зле и от брадатите! Запеете ли, всички кучета в радиус миля почват да вият!

— Последно да пея или да не пея? Решавайте — в очите на шута танцуваха малки демончета.

— Добре де, пей — въздъхна Мармота. — Така или иначе няма да се успокоиш, докато не попееш.

— Аха! — радостно се ухили шутът и с тъничък гласец на придворна дама запя непретенциозна гоблинска песен за полезната храна.

— Стига! — едновременно закрещяха Фенерджията и Делер. Кли-кли прекъсна песента и с весела усмивка огледа сгърчените ни лица.

— Всеки момент ще се издрайфам — процеди през стиснати зъби Арнх.

Лицето му беше видимо позеленяло, а тънкият бял белег, разделящ мургавото му чело на две, беше станал по-забележим.

Мармота вдигна линга и го премести по-далече от Кли-кли.

— Сега разбирам защо Непобедимия иска да те ухапе — каза Мармота. — Ако се опиташ да изядеш линга, ще те убия!

— Глупаци! — обиди се Кли-кли. — Това е просто песен за маса. Ние не ядем такава гадост.

— Кой ви знае вас, зелените — поемайки си дъх, каза Делер. — Уж сте добрички, добрички, а после — прас, и те няма.

— Хайде стига! Защо се държите като деца? Нека по-добре да ви изпея друга песен, нарича се „Муха в чинията“.

— Още една такава песен, Кли-кли, и ще те ударя. Болезнено! — с много заплашителен глас каза Мумр.

Кли-кли погледна Фенерджията и реши да не пее, преценявайки трезво, че не си струва да си рискува главата заради някаква песен.

— Уважаеми господа! — към нашата маса приближи някакъв старец. — Помогнете на инвалида, купете му халба бира!

— Ти не приличаш много на инвалид — измърмори Делер, когото боговете бяха лишили от дара на щедростта.

— Но е така — трагично въздъхна просякът. — Десет години се скитах по пустините на далечния Султанат и оставих всичките си сили и богатство в пясъка.

— Аха — недоверчиво се подсмихна Делер. — В Султаната! А аз мисля, че през целия си живот не си пристъпвал извън стените на Раненг на повече от десет ярда.

— Имам доказателство — старецът леко се олюля, явно днес не за първи път си просеше бира. — Ето!

И той театрално извади изпод мръсния си, изпъстрен с кръпки плащ нещо, напомнящо палец, но поне тройно по-голямо, а и зелено, освен това с шипове и в саксия.

— И що за звяр е това? — попита Делер, като предпазливо се отдръпна на безопасно разстояние от странното нещо.

— Ех, младеж, младеж — поклати глава старецът. — Нищо не знаете. Това е кактус!

— Какво, по дяволите, е кактус? — не разбра джуджето.

— Истински кактус! Това е рядко цвете на пустинята, което има лечебни свойства и цъфти веднъж на сто години.

— А! — недоверчиво разглеждайки рядкото пустинно цвете, се произнесе Арнх. — На мен пък повече ми напомня не на растение, а на нещо друго, само че зелено и бодливо.

— Хайде, престанете и купете бира на стареца — включи се в разговора и Фенерджията.

— И не само на стареца — промърмори Халас, отваряйки очи. — На мен също! Само че не бира, а оная отрова, която пих досега. Зъбът пак ме заболя!

— Ти си спи — изшътка му Делер. — За днес пи достатъчно.

— Да бе! — изсумтя гномът. — Няма да стане! На стареца, значи, може, а на мен — не?! Аз дори няма да те слушам! Сега ще стана и сам ще си взема всичко!

— Къде ще ставаш, Халас? Теб краката не те държат!

— Държат ме и още как! — възрази гномът, избута стола назад и се изправи. — Е?! Видя ли?!

Халас доста забележимо се олюляваше наляво и надясно, подобно на моряк по време на буря в Морето на бурите.

— Ти си непоправим — въздъхна Делер.

Халас се ухили победоносно и като направи няколко крачки, се сблъска с идващия насреща му доралисец. Доралисецът се връщаше към своята маса с пълна халба крудър и когато Халас без да иска се блъсна в краката му, почти цялото питие се разля върху гърдите на козела.

Гномът втренчи пиянски поглед в извисяващия се над него козлочовек, усмихна се и каза нещо, което е направо забранено да се казва на представител на расата на доралисците:

— Здравей, козел! Как е животът?

Доралисецът, чувайки смъртното за своя народ оскърбление (т.е. думата „козел“), без изобщо да се замисли, заби юмрук в зъбите на гнома. Делер, виждайки, че някакъв си козел се осмелява да удря приятеля му, изрева страховито и като грабна празния стол на Халас, го стовари върху главата на доралисеца. Столът се пръсна на парчета, а виж главата се оказа доста по-здрава — тя, както и следваше да се очаква, не се пръсна, но за доралисеца ударът беше повече от достатъчен и той като подкосен рухна на пода.

— Мумр, помагай! — извика Делер.

Фенерджията скочи към джуджето и му помогна да вдигне изпадналия в безсъзнание доралисец, след което го засили в дълъг полет към масата на егерите. Войниците приеха доралисеца с отворени обятия и веднага го препратиха към масата, от която вече се надигаха гневните и ядосани доралисци. Бездушните нямаха чак толкова богат опит в мятането на припаднали тела, колкото Делер и Фенерджията, така че доралисецът не стигна до набелязаната цел, а се стовари върху каменоделците. Те сякаш само това и чакаха — наскачаха от местата си и се нахвърлиха с юмруци върху егерите. Доралисците пренебрегнаха заформилия се бой между егери и каменоделци и се втурнаха към нас.

Кли-кли изписка и се пъхна под масата. Аз, знаейки каква огромна сила притежават тези грешки на боговете, наречени доралисци, грабнах от масата легендарното растение кактус и го наврях в муцуната на най-близкия нападател. Собственикът на кактуса и моята цел изкрещяха едновременно. Старецът се хвърли да спасява безценното си растение от копитата на козела, а доролисецът, блеейки противно, започна да издърпва бодлите от носа си.

По това време боят вече беше обхванал цялата кръчма и се вихреше с бойния плам на Веселите обесници15. Всеки се биеше с всеки. Из въздуха летяха халби, търсейки зазяпали се глупаци. Една едва не удари Мармота по главата и ако не беше успял да постави стол пред себе си… щеше вече да лежи на земята до изгубилия съзнание Халас.

Ужасеният собственик на заведението се опита да спре погрома над имуществото му, но получи халба по главата, хвърлена от нечия ловка ръка, и, изненадан от тази несправедливост на боговете, се скри някъде под тезгяха. Друга чаша се разби в групата студенти и те с вика „Бият нашите!“ атакуваха егерите.

Аз отскочих от масата, предоставяйки на Дивите правото да получат всички ритници и удари, все пак това им влизаше в задълженията — да ме пазят от всякакви неприятности.

— Гарет! Не ми се мотай в краката! — изкрещя Делер, устремен към един от доралисците.

Джуджето се засили към противника си, прицели се и го ритна между краката. Доралисецът отстъпи, а Делер изкрещя и се хвана за натъртения крак.

Змиорката, Фенерджията и Мармота бяха оформили клин и раздаваха удари на всеки, осмелил се да приближи на една ръка разстояние. Змиорката, служещ за острие на клина, раздаваше редки, но точни и премерени удари с юмруци, и ако някой се задържеше на крака след това, Фенерджията и Мармота си го разпределяха. Лингът на рамото на последния беше изпаднал в ярост и пищеше пронизително, опитвайки се да захапе всеки, попаднал в обсега на зъбите му. Осъзнавайки, че да остане на рамото на господаря си означава да пропусне цялата веселба, Непобедимия скочи на лицето на най-близкия противник и заби зъби в носа му. Лингът продължи да виси на нещастника чак докато на помощ не му се притече Мармота, който свали ухапания на пода с три точни удара.

— Гарет! Премести се!

Арнх ме избута настрани и като сграбчи един от егерите за реверите, го удари с глава в носа. После още един побойник беше сполетян от същата участ. А после и още един. Наистина, плешивата глава на жителя на Пограничното кралство се оказа страшно оръжие. Но, както казват, всеки си намира майстора. Един от каменоделците се промъкна зад Арнх и го удари в тила с бутилка. Бутилката се пръсна, Арнх се олюля, а каменоделецът, насърчен от успеха, вдигна назъбения остатък за втори удар. Изскочилият изпод масата Кли-кли го изрита с всички сили в крака. Онзи изпусна оръжието си и сипейки проклятия, се опита да хване Кли-кли за яката, но пъргавият гоблин се плъзна между краката му и го изрита здраво в задника. Аз внесох скромната си лепта, като му стоварих силен удар в корема. Каменоделецът се сгъна на три и се опита да задържи вечерята си. Кли-кли по най-безцеремонен начин повторно го ритна в петата точка, а аз го ударих с ръба на дланта по врата. Човекът завъртя очи и рухна на пода.

— Добре ли си? — попитах Арнх, като за всеки случай го придържах за рамото.

— Аха — промърмори воинът. Отзад на главата му беше израснала очарователна лилава цицина. — Кой ме подреди така?

— Ето този! — Кли-кли посочи с пръст към лежащия на пода човек.

— Ритни го и от мен, ако обичаш — помоли Арнх и Кли-кли съвестно изпълни молбата му.

— Става прекалено горещо! Време е да изчезваме! — под очите на Фенерджията се беше появил, простете за каламбура, най-огромният фенер.

— Глупости! — изпръхтя Делер, докато със стола отблъскваше едновременно двама доралисци. — Веселбата едва започва! А вие само ще гледате ли, или някой ще ми помогне с тези козли?!

— За козлите ще-е-е си платиш! — проблея единият от доралисците и замахна отгоре с юмрук към нискораслото джудже.

Делер отскочи настрани, заби стола в ребрата на атакувалия го доралисец и се отдръпна назад, пропускайки на свое място „тежката кавалерия“ в образа на петима войнствено настроени егери. Те като гроздови зърна провиснаха по рамената на доралисците и с войнишка акуратност започнаха да обработват физиономиите им с юмруци.

Около Змиорката се образува свободно пространство. Никой вече не се осмеляваше да си изпробва силите срещу гаракеца. Вероятно само така ми се стори, но като че ли Змиорката малко се разстрои от този развой на събитията. Тъкмо взе да му харесва, и да му се случи това!

— Можеш ли да стоиш? — попитах Арнх, докато внимателно го отпусках да седне на единствения оцелял стол. (Всички останали бяха станали жертва на Делер.)

— Какво ми причиниха? Чайникът не е порцеланов — намръщено прошепна Белега16 и докосна цицината на тила си.

— Хм, студентите са бойни момчета! — Мармота най-накрая беше спрял да чеше юмруци в мутрата на най-здравия каменоделец и сега с академичен интерес наблюдаваше боя в съседния ъгъл на кръчмата.

Студентите бяха пристъпили към боя със студентска находчивост и безразсъдство. Бяха съборили няколко маси и така си имаха импровизирана барикада, от която първо направиха, както казват гномите, артилерийска подготовка, използвайки за целта халбите за бира, и едва след това с дружен рев се нахвърлиха на Бездушните егери и техните поддръжници.

Един от набитите се опита да допълзи до изхода и да се измъкне, но не успя. Вратата просто излетя от пантите и в заведението се появиха стражници.

— Никой да не мърда! Всички са арестувани! — извика един от тях, но веднага получи халба в шлема и като се олюля, падна на колене.

Стражата се обиди, че никой не я взима на сериозно, и каменоделецът, канещ се да хвърли бутилка към тях, падна с арбалетен болт в крака.

— Изнасяме се! — извика един от студентите.

Най-съобразителните започнаха да напускат „Слънчевата капка“ през счупените прозорци.

Мармота се замисли за миг и измъкна изплашената прислужница изпод тезгяха:

— Къде е задната врата?

— Там! — кимна момичето към кухнята.

— Да изчезваме, момчета! Нямам намерение да се обяснявам със стражата! — Мармота се втурна в посоката, посочена от прислужницата.

Целият ни отряд вкупом последва примера му. По време на тактическото отстъпление Фенерджията и Делер не пропуснаха да ударят по кратуната последния останал на крака доралисец.

— Сто земни крале! — плесна се по челото джуджето. — Халас, да му опустее брадата, забравихме!

Стражниците бяха изпълнили кръчмата. Те вече притискаха биещите се и се наложи да измъкваме Халас едва ли не изпод краката им.

Гномът някак се свести и с помощта на Делер и Мумр започна да се придвижва към задната врата. Накрая се втурнахме през кухнята, стряскайки готвача, и излязохме на улицата. През цялото време Делер пееше бойния марш на джуджетата, Кли-кли припяваше с тъничко гласче, а Фенерджията доволно грухтеше. Въобще всички искрено се радваха, че се бяха поразкършили.

Изглежда доста дълго се бяхме заседели вътре, на улицата вече тъмнееше. Оказахме се на някаква тъмна уличка и хукнахме да се отдалечим колкото се може повече от кръчмата, но Халас изведнъж рязко спря и извика:

— Чантата ми!!!

Гномът изблъска опитващото се да го задържи джудже и влезе обратно през вратата на кръчмата.

— Ама че идиот! — изсъска Мармота.

— Все се забърква! Като пийне и се забърква в неприятности! — Делер се накани да тръгне след приятеля си.

— Я стой тук! — спря го Змиорката. — Нямам намерение да измъквам двама от батака.

Делер измърмори през зъби някаква гномска ругатня, но остана на място, вторачен нетърпеливо в светлия правоъгълник на отворената врата на кръчмата. Минутите се проточиха безкрайно дълго…

Накрая Халас изхвърча през вратата и се втурна към нас. Любимата му чанта висеше на гърба му.

— Ех, жалко, че онзи козел не ти счупи тъпата глава! — каза Делер, но в гласа му имаше неизказано облекчение.

— Тръгваме — скъпернически каза Змиорката, поемайки командването над малобройния ни отряд.

— Мармот, ти да не си забрави мишката в кръчмата? — притеснено попита Кли-кли.

— Аз по-скоро теб ще забравя, отколкото Непобедимия — изсумтя Мармота.

— У-у-у, колко си лош — обиди се гоблинът. — Като цяло днес денят се оказа лош!

— Това пък защо? — учуди се Арнх. — При теб по дефиниция няма лоши дни.

— Ами прецени сам — каза Кли-кли, опитвайки се да се приспособи към крачките на Арнх. — Идвайки в града, губим цял ден, на Халас зъба така и не го извадихме, а утре трябва да продължим, ако, разбира се, не възнамеряваме да стигнем до Заграбия към ноември.

— Хайде, няма да закъснеем. До януари имаме много време — не се съгласи Мармота.

Според краля и неговите съветници армията на Неназовимия ще нахлуе във Валиостр през май, когато започват да се топят снеговете на С’у-дар и ще се появи възможност да стигнат до Планината на отчаянието и Самотния великан, охраняващ единствения проход между Безлюдните земи и Валиостр. Съгласно Поръчката, аз трябва да взема Рога на дъгата от Храд Спайн и да го занеса в Авендум до началото на януари, така че Орденът да има време да зареди произведението на огрите преди магьосникът да ни е атакувал.

Ако успея, в което аз лично дълбоко и трепетно се съмнявам, и Рогът попадне в ръцете на маговете, Орденът задължително ще си присвои цялата слава и никой няма да си спомня и думичка за скромния крадец, извадил кестените от огъня в името на победата над враговете на кралството. Не, не си мислете, че се оплаквам! Такава слава ми е нужна колкото на хлебарка светлина в кухнята. С нея е къде-къде по-неудобно да изпразваш претъпканите сандъци на богаташите и да се надбягваш с охраната на херцозите, но освен това кралят ми обеща петдесет хиляди златни.

Петдесет хиляди. Петдесет. Златни. Уау! Понякога се наслаждавам на тази цифра.

Разбирам, че не бива предварително да делиш кожата на неубития обур, но ако всичко мине както трябва, с тези пари спокойно ще могат да живеят поне дванайсет поколения от бъдещите ми внуци. Доколкото знам, състоянието на граф Алистан се оценява само на двадесет и две хиляди златни, а тук имаме петдесет. Хиляди.

Бр-р-р! Нещо много рано ми потекоха лигите! Парите трябва и да се заработят, а за това ще ни се наложи да влезем в Храд Спайн. Поправка! На мен ще ми се наложи да вляза в Храд Спайн.

— Ех — огорчено въздъхна Халас. — Забравих!

— Сега пък какво забрави? — недоволно попита Мумр. — Чантата ти е тук.

— Лулата ми я няма! Лулата! Сигурно е паднала, когато онзи ощавен от огри козел ми седна на лицето!

— Ха, чудесно — Делер мразеше тютюневия дим. — Така поне за малко няма да пушиш.

— Лулата ми! От вишна! — продължи междувременно да се оплаква Халас. — Тя е семейна реликва! Дали да не се върна?

— Само опитай. С Чичо сам ще се оправяш — предупреди го Змиорката.

— Е, добре — изплю ядно Халас. — Май имам резервна в чантата на седлото.

— А как е зъбът ти? — сетих се аз. Халас нещо подозрително дълго не беше мрънкал.

— Вече го няма, слава на Сагра!

— …?

— Онзи козел така ме фрасна, че направо ми го изби, мракът да го отнесе!

— Виждаш ли, Халас — избухна в смях Делер. — Какъв благороден бръснар си намери. Тъп, рогат, и брадичка си има! Съвсем като теб! Момчета! Те се намериха един друг!

В тъмната пресечка се раздаде взрив от смях, при това Халас се смееше наравно с всички.

Три пъти покрай нас притичваха вдигнати по тревога стражници и трябваше да се крием в сенките на сградите. Змиорката реши да не рискуваме и направихме огромен кръг, за да не попаднем в ръцете на разтревожените, като оси през ранна есен, блюстители на реда. Най-накрая излязохме на улицата, водеща към „Учената сова“.

Докато вървяхме, малкото минувачи, които все още бяха по улиците, се отдръпваха от нас. Съвсем оправдана предпазливост. Какво бихте направили, ако изведнъж се натъкнете на странни типове, наскоро участвали я в сбиване, я в битка, я в разходка из самия мрак? Гномът беше с разбити зъби, Фенерджията имаше огромна синина под окото, на главата на Арнх лъщеше масивна цицина, а и останалите изглеждахме доста очукани. За наше щастие, по пътя не срещнахме никого.

Близо до хана зазяпалият се, а и все още неизтрезнял от огнените питиета Халас се сблъска с някакъв минувач. Минувачът отскочи и стреснато се вторачи в пъстрата ни група. Аз веднага познах човека — същият бръснар от Големия пазар, който поиска три златни за изваждането на зъба. Той също ни позна и като огледа пак насинените ни лица, срещна погледа на навъсения Халас. Осъзнавайки, че сега като нищо може да изяде боя, бръснарят побърза с нова оферта:

— Една златна, уважаеми гном! Единствено за вас!

Изненадващо, но Халас не налетя на бой, а като сви пръсти в неприличен жест, ги пъхна под носа на бръснаря и се ухили така, че да се види празнината между зъбите му, след което злорадо каза:

— Една златна? А нещо ей такова не искаш ли?!