Танц със сенки

Глава 5 … и продължават

На следващата сутрин ме събудиха резките и гневни писъци на Непобедимия. Отначало изобщо не можех да разбера защо чувам линга, след като в ушите си имах две прекрасни тапи, спасяващи ме от звуците, издавани от хъркащия Фенерджия.

Божественото озарение се спусна върху мен, както винаги, неочаквано. Отговорът беше много прост — чувах Непобедимия, защото някаква малка зелена гоблинска гадинка някак си беше успяла да измъкне тапите от ушите ми, без да го усетя!

— О! Гледай! — раздаде се гласът на Кли-кли. Лингът запищя още по-силно.

— Опитай да приближиш пръста си още по-близо! — гласът на Мумр издаваше искрен интерес.

— Да бе, ти го направи! Ще ме ухапе!

— Няма да те ухапе!

— А аз ти казвам, че ще ме ухапе! Погледни го само как се зъби!

— Слушай, Кли-кли! Кога друг път ще ти се предостави такава възможност да го погалиш? Мармота го няма, а Непобедимия е оставен на твоите грижи. Най-накрая имаш възможност да се сприятелиш с него! Повярвай ми, той няма да те ухапе!

— Добре ги редиш, но изобщо нямам доверие на думите ти!

— Е, твоя работа — привидно безразлично подхвърли Фенерджията. — Щом не искаш да го галиш, не го гали. Събуждай Гарет и да вървим да закусим.

— Докато някои хъркаха колкото цялата армия на Мирануех, аз вече закусих — кисело отвърна Кли-кли, а след това въздъхна тъжно и каза: — Добре, ще го погаля, може пък и да не ме ухапе.

Непобедимият веднага изписка предупредително, сякаш искаше да каже, че няма да търпи фамилиарности. (Зверчето направо побесняваше, когато Кли-кли се опитваше да го погали.)

— Ох! Боли! Той ме ухапа! Кълна се във великия луд шаман Тре-тре, плъхът ме ухапа! — заоплаква се гоблинът.

— Пада ти се — казах аз и отворих очи. — Защо изобщо го закачаш?

— Гарет! Ти на чия страна си? На моята или на страната на този космат побъркан гризач? Виж! Той ме ухапа!

Като доказателство и обвинение Кли-кли размаха ухапания си пръст под носа ми.

— Малко ти е — злорадо отвърнах аз. — Само Мармота да разбере, че тормозиш зверчето му, главата ти ще откъсне.

— Глупак си ти, Гарет — каза Кли-кли и облиза ранения си пръст.

— А, не! Прощавай — казах аз, ставайки от леглото, — но не аз съм глупакът, а ти.

— Вярно, глупак съм — благосклонно се съгласи Кли-кли. — Но освен това съм и мъдрец. А ти си си просто глупак!

— От къде на къде си мъдрец? — намеси се Фенерджията, който досега само слушаше нашия спор.

— Как откъде? — изсумтях аз, докато се обличах. — Като дете е паднал отвисоко на главата си, затова се смята за мъдър глупак.

— Може и да съм мъдър глупак, но ти, Гарет, си съвсем истински глупак! И знаеш ли защо? Защото мъдрецът знае, че е глупак, и следователно е мъдър глупак! А такива като теб, които се смятат за най-интелигентните и най-мъдрите, дори не осъзнават какви са кръгли глупаци!

— Хм, боравиш и с аргументи — отбелязах аз. — Пробвал ли си да станеш професор по философия в университета?

— Леле, какви думи знаем само! — този лек сутрешен спор много забавляваше малкия гоблин. — Фи-ло-со-фия! Сигурно глупак като теб е учил тази дума поне десет години? А колкото до аргументите, много бързо ще ти докажа, че си глупак! Искаш ли?

— Не.

— Защото си глупак! — не пропусна да напомни гоблинът. — Страх ли те е?

— Просто от кралски шут не искам да чувам никакви доказателства. Ти си плямпало, Кли-кли.

— Аз ли съм плямпало?! Не, ще ти докажа, че си глупак, който не слуша мъдреци! — разгорещи се гоблинът. — Ето, слушай! Доказателство първо! Кой може да се забърка с Поръчка за Рога на дъгата?

— Глупак! — неохотно трябваше да призная правотата на зеления.

— О! Помъдряваш не с дни, а с часове! — искрено се възхити шутът, докато превързваше ухапания пръст с носна кърпичка.

Носната кърпичка далеч не беше чиста, а освен това по ръбовете й бяха бродирани сини цветчета с доста вулгарен вид. Най-вероятно тази носна кърпа е била използвана още от дядото на Кли-кли, а когато му дошло времето, той я подарил на внука си (естествено, забравяйки да я изпере).

— Да продължим нашата дискусия — продължи шутът. — Доказателство второ! Когато отказа да признаеш верността на гоблинските пророчества, разказващи за Танцуващия в сенките, тоест за теб, ти не се ли прояви като най-кръглия от всички кръгли глупаци?

— Аз се проявих като умен човек. Изобщо не ми пука дали присъствам във вашите нелепи пророчества. Глупак станах в момента, в който позволих да бъда наричан Танцуващ в сенките!

— Ох — разочаровано въздъхна шутът. — Ето че пак започна да изглупяваш. Но нищо, дори и глупак, ти прие името и вече не можеш да се измъкнеш! Пророчеството ще се изпълни!

Кли-кли просто обожаваше книгата Брук-грук — гоблинската книга с пророчества, в която уж се разказва за всички най-важни събития, които трябва да се случат в Сиала. И уж именно в Брук-грук имало специален цикъл от пророчества, наречени „Танцуващия в сенките“. Гоблинът настояваше, че тези пророчества са за мен. Аз упорито отричах всякаква връзка с безумните съчинения на побърканите гоблински шамани. Само това ми липсваше за пълно щастие — да стана герой от книга!

— И защо е приел името, Кли-кли? — полюбопитства Мумр.

— Защо ли, Фенерджия-кенерджия? Ами много просто. Защото е глупак!

Обречено си помислих, че нещо в мозъка на гоблина е превъртяло и сега той като задморски папагал цял ден ще повтаря, че съм глупак. Фенерджията не беше удовлетворен от отговора на личния шут на Сталкон и Кли-кли продължи да нарежда:

— Добре, Мумр. Сега ще ти разясня. Пророчеството за Танцуващия в сенките казва, че същият този Танцуващ със сигурност е крадец и че ще спаси целия свят от невиждано зло. А преди да направи това, ще се случат още множество събития или знамения. Посочени са много неща, по които може да се познае Танцуващия, тоест нашия любим кръгъл глупак Гарет, известен с прозвището Сянката. Отначало Танцьорът трябвало да хване демони с помощта на Коня на сенките, после да унищожи пурпурна птица, а след това да си приеме името!

— И какво общо има Гарет с това? — недоумяващо попита Мумр.

— Ох! Трудно е да се говори с вас, глупаците! — престорено се ядоса Кли-кли и отчаяно тропна с крак. — Може ли да се каже, че е хванал демоните с Коня на сенките?

— Не аз, а маговете на Ордена ги хванаха.

— Не това е важното — отряза опитите ми да възразя Кли-кли. Шутът беше яхнал любимия си кон — пророчеството на побъркания маг Тре-тре, да се мъчи в светлината дано, и нямаше намерение да се отказва! — Орденът с твоя помощ ли хвана демоните? С твоя! Беше ли изпълнено знамението? Беше! Продължаваме нататък! Имаше ли пурпурна птица в Харгановата пустош? Имаше, при това не една!

— Ако гоблините наричат тези летящи същества птици…

— Това е фигуративен литературен израз, глупако! Нищо не разбираш от изкуство! Така че имаше ли птица?

— Добре, нека да е на твоето — въздъхнах аз. Не си струваше да споря с глупак, че създаденото от шаманите на Неназовимия с помощта на Кронк-а-Мор може да се нарече кошмар с крила, но не и птица. — Имаше птица.

— Така! А името прие ли го?

— Да! Още от детството. Гарет ме наричат.

— Пфу, мъко моя! Ти наистина ли си глупак или просто се преструваш толкова умело, че никой не може да те различи?! Не говоря за рожденото ти име, а за името свише! Танцуващ в сенките — това е твоето име! Ти самият се съгласи, че мога да те наричам така! Значи името си го приел!

Още веднъж проклех деня, когато разреших на Кли-кли да ме нарече Танцуващ в сенките. А разреших, за да може досадният малък шут да се разкара от главата ми, а той проглуши ушите на целия свят, че съм се съгласил да бъда наричан така, тоест знамението е изпълнено. И сега следва да очакваме следващите, не по-малко глупави гоблински предсказания!

— И кое от пророчествата ти е наред сега? — обърнах се с пренебрежение към гоблина.

— Кое е наред ли? — шутът присви хитро очи, погледна ме и издекламира:

— Аха — не издържах и избухнах в смях аз. — Винаги съм казвал и ще казвам: твоят побъркан шаман Тре-тре е трябвало да яде по-малко мухоморки на закуска.

— Ще те помоля без необосновани обиди! — озъби ми се гневно гоблинът. — Тре-тре е най-великият шаман на моя народ! Арцивус със своя Орден и на малкото му пръстче не може да се опре!

— Дали ще му се опре или не нека други да решават. А ти схвана ли за какво се говори в това пророчество? Аз например нищо не разбрах.

— Защото си глупак — не пропусна да ми напомни шутът. — Затова се казва пророчество, за да го разбереш чак когато свърши! Но то ще стане реалност, нали „… когато пурпурният ключ изчезне…“. Тоест, ако говорим на нормален език, когато ключът го откраднат от нас.

— А този ваш ключ? Той наистина ли е пурпурен? — заинтригува се Фенерджията, който никога не беше виждал, както и другите Диви, ключа.

Миралисса не беше показала една от най-големите ценности на тъмните и светлите елфи.

— Ами не… — отвърна обърканият от толкова прямия въпрос Кли-кли. — Прилича на кристал…

Пурпурен, ха! Даже много пурпурен, макар че малкият шут нямаше откъде да го знае. Майсторът-джудже направи ключа от сълзата на дракона — най-редкият и най-твърдият камък в целия свят. Ключът изглеждаше като изтъкан от дантела студ и ледена паяжина. Единственият път, когато го държах в ръцете си, ми се струваше, че просто ще се стопи. Кли-кли беше прав, ключът изглеждаше прозрачен, но пророчеството не биваше да се разбира буквално. Пурпурният цвят беше цветът на Кронк-а-Мор. В моя сън, където майсторът-джудже държеше току-що родения от пламъците на подземните пещери ключ, бях видял как в него блещука пурпурна искрица, реагираща на песента на шамана. Човекът не успя да зареди ключа с Кронк-а-Мор, но искрата остана в него. Тя спеше някъде дълбоко вътре и се събуди само веднъж, в деня, когато Миралисса настройваше артефакта към мен. Тази искра ме хвърли в небитието, в пурпурния пламък. И ако не бяха сенките, които живееха там, където няма място за сенки, и ако не беше танцът с тях, не знам дали щях да оцелея… Потръпнах, спомняйки си безумната джанга със сенките.

— Добре, Гарет. Върви си напълни корема, че ни чакат още много работи за правене!

— Аз имам само една работа, Кли-кли, същата, за която се заклех пред гроба на Котката. Ще взема Рога на дъгата, ще го дам на Ордена, ще взема честно заработените си пари и грамотата с помилването, след което ще продължа да живея за собствено удоволствие. Останалото, ако, разбира се, не застрашава живота ми и не вещае печалба, не ме засяга.

— И все пак имаме една работа — много сериозно каза Кли-кли. — Мумр и Змиорката отиват да сменят Мармота и Еграсса.

— Не улавям връзката. Какво общо имам аз?

— Първо, ще дадеш линга на Мармота…

— Мога да го оставя и тук — прекъснах го аз.

— Второ — невъзмутимо продължи Кли-кли, — Миралисса те помоли да огледаш къщата и да кажеш ще можеш ли да се промъкнеш вътре и да откраднеш ключа изпод носа на слугите на Господаря.

— Да открадна? Изпод носа? — като ехо повторих аз. — Аз?

— Е, определено не съм аз! Нали ти си крадецът тук!

На това нямаше какво да отвърна. Взех линга от възглавницата и като го сложих на рамото си, казах:

— Да вървим. Знаеш ли къде отиваме?

— Аха. Медения дойде сутринта и всичко ми обясни. Фенерджия, идваш ли?

— Да, дай ми само минутка да свърша една работа — каза Мумр, измъквайки изпод леглото страховития двуръчен меч.

Кли-кли хвърли подозрителен поглед на прекалено доволния воин, но се въздържа от коментар.

— Но имай предвид — предупредих гоблина, докато напусках стаята, — че преди да закуся, не искам да чувам за никакви разходки из града.

— Изобщо не се съмнявам, че ще закусиш. Мастер Квилд отдавна е сервирал масата.

— Фенерджия, накъде така? — обърна се Кли-кли към Мумр, когато след обилната закуска излязохме от хана.

— Ей сега се връщам — неясно отвърна воинът и изчезна зад ъгъла.

— Какво му става? — изненадано ме погледна гоблинът, сякаш се занимавах само с това, да разгадавам мислите на Фенерджията.

Естествено, не му отговорих нищо, а Змиорката само сви недоумяващо рамене. Фенерджията се появи след минута. На рамото на воина лежеше огромен вързоп, от който стърчаха гребло и метла.

— Да не си решил да се заемеш с доброволно почистване на Раненг? — Кли-кли сигурно си помисли, че Мумр е полудял.

— Еха, голяма си лисица, Фенерджия! — възхитено се ухили Змиорката. — Мислиш, че стражата няма да провери защо метлата и греблото заемат толкова много пространство и са увити в тези парцали?

— Стражата проверява само джобовете на жителите на този славен град. За тях греблата са толкова интересни, колкото дворцовият етикет за врабчетата! — ухили се изключително доволният от себе си Фенерджия.

— А аз се досетих какво имаш там освен метла и гребло! — триумфално каза Кли-кли и от възхищение към собствената си проницателност заскача на един крак.

Аз също се досетих — любимия двуръчен биргризен на Мумр. Хитрецът го беше увил в дрипи заедно с греблото и метлата, убеден, че бдителната стража на Раненг няма да провери такъв непривлекателен за тях вързоп.

— Защо не го изкара през вратата, а го хвърли през прозореца? — полюбопитства шутът.

— Ако бях минал през вратата, Чичо щеше да забележи.

Логично. Чичо внимателно следеше Дивите. На десетника изобщо не му се искаше да плаща на стражата за провинили се воини…

Сега Мумр беше единственият в нашата компания, който имаше сериозно оръжие. Ако се стигне до сблъсък, към моя кинжал и гаракските даги на Змиорката (метателните ножове на шута не се брояха, те явно бяха само за красота) щеше да се присъедини и острието на Фенерджията.

Огромният двуръчен меч, предназначен да проправя път в редиците на пехотата на противника и да унищожава копия и пики, по размер можеше да съперничи едва ли не със самия Мумр. А за тежестта на това оръжие можех само да гадая.

Калъф за биргризена просто не се полагаше и Мумр мъкнеше меча, като го мяташе на рамо, а когато яздеше кон, го провесваше в специална примка на седлото. Нищо чудно, че при такъв живот конят на Мумр се отличаваше със свадлив характер. Животното постоянно беше нервно и се страхуваше, че докато препуска, Мумр по невнимание може да го накълца.

В деня, когато за пръв път видях оръжието на Мумр, изобщо не повярвах, че Фенерджията знае как да си служи с биргризена. Техниката на владеене и фехтовка с острие с такава дължина, доколкото бях чувал, беше изключително трудна и изискваше не само опит, но и физическа сила, много по-голяма от тази на ниския и слабичък, на пръв поглед, човек. Но Мармота ме увери, че Мумр е способен да посече и летящ комар със страховития двуръчен меч и по някаква причина аз изобщо не се усъмних в това. Освен това още едно доказателство за майсторството на Фенерджията беше златният дъбов лист, гравиран върху дръжката на меча, който показваше, че собственикът на оръжието е Майстор на дългото острие. Мумр беше Майстор и почти като бог на бойното поле и сред бойците-меченосци. За такъв като него в редовната пехота плащаха с чисто злато като на тежка кавалерия, че дори и повече.

Но мисля, че не си струва да губим повече време в описание на любимата играчка на Мумр, още повече че днес утрото се очертаваше прекрасно. Птиците пееха, радвайки се на лятото, цветята цъфтяха, небето беше синьо, тревата зелена, слънцето грееше. Ако не беше откраднатият изпод носа ни ключ и че все още не знаехме нищо за съдбата на Гръмогласния, денят щеше да е чудесен.

— Дълго ли ще вървим, Кли-кли? — обърнах се към гоблина аз.

— Не много — измърмори шутът.

С дясната си ръка той се държеше за ръкава ми и скачаше на един крак за собствена и на минувачите радост. Не успях да го откъсна от мен, шутът се беше впил в ръкава ми като кърлеж в куче, така че трябваше да премина към увещания. На любезната ми и искрена молба да спре да се държи като глупак и да върви като нормалните хора на два, а не на един крак, Кли-кли отказа, и се наложи просто да не му обръщам внимание. Нямаше да се бия с него, я!

— Колко не много? — попитах отново след поредния неуспешен опит да изскубна ръкава си от здравата хватка на гоблина.

— Около час — безразлично отговори Кли-кли и скочи над падналата на пътя пръчка. Аз изпъшках.

— Но нали трябва да отидем в южната част на града, на Пъстрия хълм. До там е доста ходене.

— Точно в това е въпросът, че някой ходи, а друг подскача и се прави на глупак — не се сдържах от коментар аз.

Кли-кли беше готов да подскача през целия този час, без да пуска ръкава ми.

— Прощавай, но днес не ни дадоха карета — ухили се кралският шут.

Гадинката откровено излъга, сигурно за да ме дразни. От хана до нашата цел вървяхме не повече от двадесет минути.

Улицата, водеща към Пъстрия хълм, се изкачваше по него под немислим ъгъл. Докато стигна до района на Големите клечки, от мен, за разлика от воините, се лееше пот като из ведро, и слава на Сагот, че гоблинът все пак ме беше пуснал и сега крачеше встрани.

— Ей с това да се повозиш! — замечтано промърмори шутът почти на самия връх на хълма.

Проследих погледа му. Пред една от къщите имаше стара очукана каруца, запъната с дървени трупчета, за да не би случайно да тръгне надолу и да сгази някой по-муден минувач.

— Дори не си го и помисляй! — предупредих го аз.

— Нищо не разбираш, Гарет! Аджамия, с една дума! Виж само каква стръмнина! Ще се понесем като ураган!

— Не ми харесва твоята идея.

— Каква идея? Че ще се понесе като ураган? — попита недочулият Фенерджия.

— Не — отвърнах аз. — Че ние ще се понесем като ураган. Ако ти, Кли-кли, си решил да се самоубиваш, не бива да забъркваш и нас в твоите безумни идеи!

— Гарет, все същия задръстеняк си! Отпусни се, нищо не ни застрашава! Откъде ти хрумна за самоубийство?

— Защото главата ти е куха! Този хълм е дълъг повече от четиристотин ярда! Че ще тръгнем, ще тръгнем. Че ще се засилим, ще се засилим! Направо като ураган — имитирах го аз. — Но как ще спрем? С главата ти ли? После ще трябва да ни събират костите из цял Раненг!

— О! — дълбокомислено каза шутът, докато обмисляше моите съображения, и със съжаление погледна каруцата. — Не бях помислил за този проблем!

— И последно кой от нас е глупак, и кой — мъдрец?

— Глупакът си ти, а аз съм мъдрец — това дори за най-тъпия доралисец е ясно. Между другото, вече пристигнахме, ето го имението!

Около имението, разположено на самия връх на хълма, нямаше никакви други постройки на поне стотина ярда. Както беше казал Медения, на размера му можеше да завиди и кралският дворец. Вярно, оттук не виждах добре шедьоврите на създателите на това малко творение на архитектурната мисъл, голяма част от сградата беше скрита от гъстите корони на дърветата, растящи в парка на имението. Достъпът до частната собственост беше ограничен от висока сива стена, върху която имаше сложни стоманени фигурки. Гледката на тези фигурки изобщо не ме заблуди — основното им предназначение беше на шипове и преграда за осмелилите се да прескочат стената, и едва след това — за декорация. Не се съмнявах, че в допълнение към шиповете вътре ни чакаха или кучета, или гаринчи, или пазачи (или всички заедно).

Стоманените порти на имението бяха обсипани с изрисувани изображения на птици. Имаше летящи, пеещи и само Сагот знае какви още птички. Загледах се в рисунките и осъзнах, че това са славеи, а от това следваше, че в това гнездо на оси живее някой благородник от рода на Славеите.

Надявах се, че докато киснем тук, Миралисса ще успее да разбере кой е собственикът на тази бърлога.

— Впечатляващо! — каза Фенерджията, преценявайки дома с поглед. — Какво ще кажеш, Гарет?

— Сложно е.

— В смисъл?

— В смисъл да се измъкнеш оттам.

— Но ти си майстор в тези работи. Не е ли така?

— Да. Но това не прави нещата по-лесни. Къде са Мармота и Еграсса?

— Сигурно се крият зад дърветата, затова не ги забелязваме — изказа предположение Кли-кли. — Скрили са се, Гарет, просто са се скрили. Или мислиш, че двама души, постоянно обикалящи около имението, няма да привлекат внимание?

— Ами щом са се скрили, потърси ги. Аз нямам намерение да играя на криеница.

— Направо ще ги намеря! Защото не съм толкова глупав, колкото някои други! — каза нашият мъдрец и решително започна да върти глава.

Естествено, гоблинът не намери никого. Ако един елф иска да не го забележат, няма да го забележат. А и Дивите, особено разузнавачите им, винаги са се славили като майстори на маскировката и със способността да се скрият дори там, където изглежда невъзможно (например в огромна пчелна хралупа). Без подобни умения в Безлюдните земи, изобилстващи от не особено приятелски настроени създания, нямаш никаква работа.

Мармота и Еграсса изскочиха като два призрака от гъстите храсти, растящи в близост до стената, ограждаща имението. Изобщо не бих си помислил, че в такива храсти може да седят двама здрави воини.

— Забавихте се — посрещна ни Мармота.

— Има си хас! Вас и самия Х’сан’кор няма да ви намери! — казах аз, подавайки радостно пищящия линг на собственика му. — Разбрахте ли на кого принадлежи този дом?

— Не. А вие?

— Не — отвърна Змиорката. — Всичко спокойно ли е?

— Като в църковен двор. Най-малкото никой не е излизал през тези порти, но някъде около час преди зазоряване влязоха седем ездачи. В храстите е удобно, направихме си хубаво леговище там, и от пътя не се вижда, така че настанявайте се. Може спокойно да седнете, портата се вижда като на длан.

— Късмет — пожела на воините немногословния Змиорка и тръгна към храстите. Шмугна се в някаква пролука и клоните веднага го скриха от погледите ни.

— Хайде, Гарет. Какво стоиш като пън на улицата? — подкани ме Кли-кли.

— Слушай, Кли-кли — възразих аз. — Нали ми каза, че само трябва да огледам къщата и нищо повече. Нямаше уточнение, че съм длъжен да влизам в храсти!

— Откъде се извъди толкова опърничав! — сложи ръце на кръста дребничкият шут. — Защо трябва постоянно да те уговарям като някакво малко дете?

— Добре, добре — вдигнах примирено ръце аз. — Предавам се, само не мрънкай!

— Ето, така е по-добре! — триумфално се изпъчи шутът и изчезна в храстите.

Аз го последвах, утешавайки се с мисълта, че докато Миралисса не разбере на кого е този дом и с Алистан не измислят как да се промъкнем вътре, така или иначе нямаше да правя нищо. Нямаше значение дали ще лежа в храстите или ще стоя в хана. Вярно, в хана го нямаше досадния Кли-кли, но пък имаше Миралисса.

След като призракът на Валдер ме спаси в Харгановата пустош от пурпурното хвъркато, тъмната елфийка ме гледаше с много голям интерес. Аз не й казах, както и на никой друг, че в главата ми живее духът на мъртъв архимаг. И след събитията от пустошта играех ролята на кръгъл глупак, като казвах, че не знам какво се е случило и как съм се спасил! Не знам чие беше това желание да не разкривам истината за случилото се при стария овраг — на Валдер или мое, но аз категорично отказвах и всячески избягвах разговори на тази хлъзгава тема.

През нощта Мармота, Еграсса и Медения се бяха постарали и укритието беше великолепно. Когато се гледаше от страна на пътя, храстите изглеждаха непокътнати, но само да попаднеш вътре и веднага се оказваш в уютна зелена бърлога с разчистени клони и утъпкана трева. Мястото беше достатъчно да побере поне двама души. Разбира се, ние бяхме не двама, а четирима, но Кли-кли не се отличаваше с големи размери, а и аз се свих малко, така че съвсем удобно се настанихме в наблюдателния пост.

Фенерджията веднага легна на тревата, сръга ме в ребрата с увития меч, откъсна стръкче трева, пъхна го между зъбите си и започна да наблюдава през листата на „покрива“ облаците, носещи се по небето. Прекрасно занимание за всеки, който иска бързо да заспи.

Змиорката пое първата смяна и се вторачи в портите, само ние с Кли-кли страдахме от ужасна скука. Неуморният гоблин и за секунда не можеше да стои спокоен, и колкото по-дълго бяхме в засада, толкова повече той се изнервяше.

— Сам влезе тук, сега ще търпиш — злорадо казах аз.

Гоблинът само изсумтя неодобрително и легна на тревата до Мумр. Започна да брои прелитащите над нас облаци, но скоро му омръзна и след по-малко от пет минути се размърда, блъсна ме с крак в хълбока и запълзя към Змиорката.

— Появи ли се някой? — прошепна Кли-кли.

— Никой — кратко отговори гаракецът, без да сваля поглед от целта.

— А-а-а… — разочаровано въздъхна гоблинът, после отново ме ритна с крак в хълбока и пак започна да брои облаците, без да обръща внимание на не най-приятелския ми поглед.

Десет минути по-късно цялата история се повтори. Ритник в ребрата, пълзене към Змиорката, въпрос, отговор, разочаровано „А-а-а…“ и ритник в ребрата.

На третия път не издържах:

— Кли-кли! Стой си на мястото или не отговарям за себе си!

— Ама аз само за минутка до Змиорката!

Ритник в ребрата. Аз се вбесих и се опитах да върна ритника на шута, но той незнайно как успя да се размине с крака ми и като захихика весело, ми се изплези. Е, какво пък, ще изчакам връщането му!

— Появи ли се някой?

— Никой.

— А-а-а… Ох!

Кли-кли искаше да се върне на мястото си, но Змиорката, без да го погледне, притисна ръката му към земята:

— Стой тук.

— Но защо?!

— Стига си дразнил Гарет.

— Но на мен ми харесва! — опита да се оправдае Кли-кли.

Воинът не отговори и шутът, възмутен от смъртната обида, ме нарече доносник, но да противоречи на Змиорката не посмя и остана на място.

Времето се влачеше безкрайно. Мумр дъвчеше тревичката, Кли-кли дремеше, победен от безделието, аз лежах на хълбок и се въртях от една страна на друга. Само Змиорката стоеше все така неподвижно, както и преди два часа, и наблюдаваше портите. Не се виждаше никакво движение или други признаци на живот. Несъмнено те се охраняваха, и се охраняваха добре, нали тук живееше някой от войнственото раненгско благородно братство, но оттук не виждахме никакви пазачи.

След около три часа Змиорката прошепна:

— Най-накрая!

Станах, отместих внимателно една клонка и погледнах към портата. Двама пазачи, явно от личната охрана на собственика на къщата (на униформите си имаха някакви емблеми, макар че от такова разстояние не можех да ги разгледам добре), чевръсто отваряха тежките крила на портата.

— Какво става? — попита събудилият се от дрямката Кли-кли.

— Гнездото на хлебарките се раздвижи — измърмори Мумр. — Гарет, свий се малко, нищо не виждам.

От портите излязоха конници. Един, трима, петима. И Бледния, да го отнесе мрака!

— Бледния е с тях! — прошепнах тихо.

— Къде? — Кли-кли толкова искаше да види Ролио, за който му бях разказвах, че едва не изпадна от храстите точно на пътя.

Нямаше да ни е до смях, ако шутът се беше изтърколил под копитата на конете, минаващи покрай нас! Но Змиорката внимаваше и дръпна Кли-кли за крака, връщайки го обратно в храстите.

— Ей онзи, с изцяло черните дрехи, е Бледния — обясних аз. Ръцете така ме сърбяха да пусна един болт в убиеца, но за съжаление арбалетът не беше в мен. — Къде ли отиват?

— Ах, вселенски мрак! Заминават си! — изруга Змиорката. — Заминават си, кълна се в дракона!

— А ключът дали е в тях? — налях масло на огъня аз. Ездачите започнаха да се отдалечават към виждащите се в далечината къщи.

— Мумр! Бързо след тях! — заповяда Змиорката.

— Но те имат коне!

— А ти имаш крака! В града няма да препускат, ще видиш, че ще яздят бавно! Постарай се да разбереш къде отиват.

— Добре — изплю тревичката Фенерджията. — Ще опитам.

— Остави меча!

— Прекалено съм свикнал с него — Мумр вдигна вързопа, метна го на рамо и последва ездачите.

— Мамка му и мрак! Надявам се Бледния да не го забележи!

— Трябва да кажем на Маркауз и Миралисса — Змиорката излезе от храстите. — Все още имаме минимален шанс да ги прихванем до градските порти.

— Има много градски порти — оспори идеята Кли-кли. — Ще трябва да побързаме!

Но до хана не можахме да стигнем. И по-точно, просто не ни позволиха да го направим. Щом стъпихме на улицата, по която бяхме дошли преди няколко часа, двама души ни преградиха пътя. Дискретни дрехи, мрачни лица, студени очи. Изглеждаха много самоуверени, но увереността им беше напълно оправдана и разбираема — всеки държеше в ръката си изваден меч.

— Изглежда от имението все пак са ни забелязали — казах аз и извадих кинжала от ножницата.

Кинжал срещу меч — това е все едно арбалет срещу балиста. Не знам за Змиорката, но мен съвсем тривиално щяха да ме накълцат на салата, веднага щом тръгна с ножа срещу меч.

— Погледнете назад! — изпищя Кли-кли.

Зад нас приближаваха още шестима. Поредният проблем засега беше все още далеч. Но пък всеки имаше арбалет. Зареден.

Едва тогава забелязах, че арбалетчиците излизат не от имението, чиито порти оставаха затворени, а от голяма карета.

— Това не са Славеи! Това са слуги на Неназовимия! Проследили са ни!

Змиорката глухо изръмжа и измъкна дагите.

— Гарет, не стой като глупак! — зашепна Кли-кли, наблюдавайки приближаването на стрелците. — Носиш ли чантата с магическите дрънкулки?

— Не, оставих я заедно с арбалета и ножа.

Гоблинът отчаяно изстена.

— Това е най-глупавата ти постъпка от всички други!

Но аз вече не го слушах, а отчаяно се опитвах да измъкна от джоба в ръкава си моя скрит коз. Това беше магическа стъкленица с течност, която при счупване създаваше светкавица, шум и дим. Абсолютно безполезно нещо, но го получих съвсем безплатно и ми беше жал да го изхвърля, а досега нямах възможност да го изпробвам. Отдавна не носех „бомбата“ в чантата си, за да не би случайно да я объркам с другите. Бях я прибрал в специален джоб на ръкава си и бях забравил за нея, тъй като изобщо не тежеше.

— Прикрийте си очите! — извиках аз на приятелите си и хвърлих стъкленицата в краката на мечоносците.

Последва светкавица, гръм, и част от улицата бе обгърната от гъст млечнобял дим. Един от мечонесците уплашено изкрещя.

— Дръжте се зад гърба ми! — заповяда Змиорката и се втурна към зашеметените врагове, без да му пука за мечовете им.

Единият седеше на улицата и изненадано примигваше с очи. За меча, лежащ на няколко крачки от него, човекът дори не си спомняше. Вторият враг беше по-малко уплашен. С леко непохватен замах той се опита да отнесе главата на Змиорката, но гаракецът се хвърли под меча, блокира го с лявата си дага и заби дясната във врата на противника си. След това Змиорката трябваше да отскочи доста отчаяно, така че кръвта, бликнала от раната, да не опръска дрехите му.

Вторият, който продължаваше да седи и да премигва объркано с очи, го ударих с крак в челюстта. Неуспешният убиец изтрака със зъби и рухна на улицата.

— Вземи меча! — каза Змиорката, докато вземаше меча на убития от земята.

Аз владея меч колкото хлебар — кралска фрегата, но в този случай нямаше време да се обяснявам. Още щом арбалетчиците видяха какво се беше случило с техните другари, те преминаха в бяг. За съжаление, магическият ми номер не ги впечатли достатъчно — те не бягаха от нас, а към нас. Най-нетърпеливият изпразни арбалета си към нас и болтът удари в земята в опасна близост до крака на Змиорката.

— Искат да ни хванат живи! — извика гаракецът.

— След мен! — изписка Кли-кли, осъзнавайки, че скоро въздухът тук ще започне да свисти от летящи арбалетни болтове, а на такива места всеки уважаващ себе си гоблин няма абсолютно никаква работа.

Гоблинът изчезна в белия дим, аз бързо го последвах, а Змиорката ни прикриваше. Само десет крачки и ние излязохме от димния облак, покрил улицата. Арбалетчиците започнаха да стрелят, без да ги е грижа дали ще останем живи. Бялата стена ни скриваше и само това запази кожите ни цели и невредими. Един от болтовете прелетя съвсем близо до главата ми и с тъп звук се заби в каруцата със запънатите колела. Нали Кли-кли искаше да се спуска? Изглежда мечтата му щеше да се сбъдне след няколко секунди.

— Гарет, какъв е този боклук, който хвърли? — кашляйки, попита Змиорката за съдържанието на магическата стъкленица.

— Дреболия, която ни спаси от неприятности! Чакай, Кли-кли! — сграбчих гоблина за яката. — В каруцата!

— Съвсем ли си изглупял?!

— Аха! В колата, мъдрецо!

Без да ме пита нищо, Змиорката хвърли протестиращия гоблин в каруцата. Воинът знаеше, че с бягане не можеш да се скриеш от арбалетите. След десетина секунди ще разберат, че димната завеса не представлява никаква опасност за тях, а след това за нашите кожи няма да дават и медена пара. Скочих в каруцата след Кли-кли.

— Гарет, надявам се, че знаеш какво правиш! — мисля, че за пръв път виждах шута изплашен.

Нито по време на нападението на поддръжниците на Неназовимия в кралския дворец, нито в село Вишки, нито в Харгановата пустош изумрудената му кожа е имала такъв бледозелен оттенък.

С мощен удар Змиорката изби дървените подпори, задържащи каруцата на мястото й, и тя се понесе по хълма. Хладнокръвният гаракец дори я засили още, въпреки че това беше абсолютно ненужно. Хълмът беше достатъчно стръмен и нашият транспорт бързо ускори до умопомрачителна скорост.

— М-м-ми-и-сля-а-а, че-е то-ва-а-а бе-е-ше-е ло-о-оша! А! Ид-де! Я! — колелата подскачаха по уличните камъни и Кли-кли, вкопчил се с две ръце в борда, заекваше и с изцъклени от страх очи гледаше прелитащите край нас къщи.

На това място, за разлика от района около имението, беше пълно с хора. Те с крясъци отскачаха встрани, за да не попаднат под колелата на полудялата каруца, и ни възнаграждаваха с отбрани ругатни и пожелания да вървим в мрака.

Още един болт се заби в каруцата.

— Наведете се! — изрева Змиорката, опитвайки се да надвика грохота на колелата и шума на вятъра, който виеше в ушите ни.

Така и направихме. По задната дъска на каруцата затропа истински смъртоносен дъжд. Или преследвачите бяха много повече, отколкото видяхме, или бяха виртуози на арбалета. Да стрелят и да зареждат с такава скорост можеха далеч не всички кралски войници.

Кли-кли все пак подаде глава над борда, погледна напред и издаде многозначително възклицание:

— Ой!

В този момент очите на гоблина можеха да се конкурират по размер с луната. Не издържах и реших да разбера какво означава това „Ой“ в устата на нашия Кли-кли.

Работата беше в това, че улицата, колкото и да ми е тъжно да го кажа, свършваше след стотина ярда и завиваше под прав ъгъл наляво. И тук ни очакваше пренеприятен сюрприз — точно на пътя на летящата надолу каруца се извисяваше стена на къща.

Погледнах назад — преследвачите ни определено отстъпваха по скорост на безумния ни екипаж, но с упоритостта на имперски кучета, надушили дългоочакваната плячка, се носеха по следата.

— Скачаме! — извиках аз.

Скоростта на каруцата ни беше безумна и ако случайно решим да останем в нея, щяхме да се размажем в стената на къщата.

— Ако ско-о-очим, можем да се убием! — възрази ми Кли-кли.

— А ако не скочим, тогава определено ще се убием! Скачаме на „две“!

— Едно…

Не успяхме. Каруцата ли достигна стената или стената достигна каруцата, не е толкова важно. Ние се врязахме. Ние се разбихме.

С трясък се забихме в много твърда повърхност. Като цяло, ако има хора, които не разбират нормален човешки език, казвам го по букви — ние з_а_г_а_з_и_х_м_е. Както казват гномите — от огъня, та в тигана!

Ударът на каруцата в стената беше ужасен. Кли-кли, застанал като истински въжеиграч на борда на каруцата, така и не дочака моето „две“, просто излетя в неизвестна посока. Гоблинът сякаш вятърът го отнесе и в това му беше късметът. За разлика от него, Змиорката и аз останахме в каруцата.

От сблъсъка светът се разтресе. Имах чувството, че от Безлюдните земи са дотичали двойка луди великани и танцуват джанга върху ребрата ми. Как те (ребрата, разбира се!) останаха цели, още се чудя. Ушите ми звъняха, пред очите ми святкаха звездички, левият хълбок изобщо не го усещах, а освен това главата ми изглеждаше неимоверно тежка.

Не знам колко дълго престоях така. Може би секунда, а може би цял век. Звездичките пред очите ми не изчезнаха веднага, от време на време се появяваха няколко нови незнайно откъде, танцуваха във весела редичка и отново изчезваха. Към всички гореизброени неприятности можете да добавите, че от удара съобразявах трудно и с прекъсвания. Всички следващи събития съзерцавах някак отстрани.

Ето над мен се надвеси Кли-кли. Трябва да отбележа, че гоблинът беше цял и невредим, ако не броим ожулването на бузата и разкъсания плащ.

— Гарет! Хей, Гарет! Мракът да те разкъса! Ставай! Хайде, ставай!

Защо крещи така? Аз не съм глух. И защо има толкова много трески? А, да! Каруцата!

— Ставай, Танцуващ в сенките! Те идват!

Х’сан’кор да му изяде езика! Какво ми се е лепнал този шут? Да ме остави да полежа един час и ще съм като нов. Нека Змиорката да стане! Между другото, как ли е той?

Наложи се да положа известно усилие, за да се откъсна от Кли-кли, който се опитваше да ми обяснява нещо, и да обърна глава в посока предполагаемото местонахождение на гаракеца. Аха! Змиорката беше до мен, на една ръка разстояние. Лицето му беше цялото покрито с кръв, стоеше на колене и като се подпираше с ръце на трофейния меч, се опитваше да се изправи на крака. Още повече започнах да уважавам Дивия. Корав пич беше нашият Змиорка!

— Бягай, Кли-кли! Предупреди ги! — прошепна воинът.

Да бяга? От кого? И да предупреди кого? В очите на Кли-кли, чул заповедта на воина, избухна борба на демони.

— Давай, шуте — и сам не знам защо го казах. Гласът ми не беше по-добър от този на Змиорката. — Предупреди когото трябва и двамата с тебе ще пийнем бира…

Гърлото ми беше толкова пресъхнало, че бях готов да излоча цялото Студено море, въпреки че е много солено.

— Постарай се да оживееш, Танцуващ! — Кли-кли ми хвърли прощален поглед и изчезна от полезрението.

Къде хукна? А, да! Разбира се! Хукна някъде си да предупреди някого си. Така бързо изчезна, сигурно също му се пие бира. Пожелавам му много късмет в това! И лично щастие…

На Змиорката не му позволиха да стане. Някакви хора го наобиколиха, избиха му меча и го удариха в тила. Змиорката падна на земята и повече не мръдна. Аз направих опит да се изправя, но кой знае защо ръцете и краката не ме слушаха и накрая просто затворих очи, показвайки на тези лоши хора, че нямам намерение да разговарям с тях.

Хиляда демона на мрака! Разбихме се в така неподходящо появилата се къща! Е, не можеше ли някак да се отдръпне встрани?!

Мрак! Не за това трябва да мисля. А за какво да мисля? Ех! Главо моя, главо!

— Този жив ли е? — попита някой, застанал над мен.

— Да! Но е в безсъзнание! — говорещият доста осезаемо ме ритна в ребрата.

Казах вече, лоши хора!

— Ще го вземем ли с нас или един ни стига?

— Един е достатъчен — още един ритник. — Този е излишен.

— Ще ви направя вас май излишни! — още един глас. — Ще вземем и двамата! Или си толкова умен и сам ще обясниш на Ризус?

— Ама аз се пошегувах!

— Пошегувал се бил, мамка ти! Изтървахме дребния!

— Че какво може да направи този гоблин?

— Може! Може да ни докара цял куп неприятности!

— Изпрати ли някой след него?

— Ха! Чуй се само! Той всички ни ще надбяга с късите си краченца! Гоблинът вече няма настигане, така ще се покрие в уличките, че и с фенер няма да го откриеш. Стига приказки. Товарете тези, докато стражата не е дошла и народът не е почнал да се събира!

Хванаха ме за ръцете и краката и ме понесоха нанякъде. Винаги е така. Стане ли сериозен бой в града, всички стражници и минувачи просто изчезват от улиците. После, когато вече е тихо и спокойно, те, разбира се, се появяват и се бият в гърдите. Жалко, че ни задържаха неотложни дела, иначе всички щяхме да ги хванем!

Хвърлиха ме на нещо твърдо. Някой изруга, затръшна вратата и подът се разтресе и заскърца. Мисля, че бях в карета. Но защо ме мятат така безцеремонно? Можеха съвсем учтиво да ме поканят да се повозя с тях. Наистина ли мислеха, че аз, толкова учтив и неотказващ, не бих се съгласил да вляза в каретата?

Х’сан’кор! Не за това трябва да мисля!

Някой тихо изстена до ухото ми. Змиорката?

Трябваше да отворя очи, за да задоволя своето любопитство. Както се оказа, лежах на пода на карета до загубилия съзнание Змиорка. Освен нас тук бяха и арбалетчиците, които преди не повече от пет минути се опитваха да застрелят Гарет и компания.

Орките имат великолепна поговорка: „Любопитството на гоблина в Лабиринта го вкарва“. Едно от лошите момчета забеляза, че съм отворил очи и възкликна:

— Хей, този се събуди!

Исках да му кажа, че аз всъщност никъде няма да ходя и не съм този, имам си име, но езикът ми някак си отказваше да се подчини.

— Тогава го приспи — безразлично посъветваха човека.

Последното, което видях, преди да се потопя в тъмното нищо, беше падащата като камък върху главата ми сопа.