Танц със сенки

Глава 7 Приятели и врагове

Мрак вселенски и леден огън на магия. Свят в свят, сън в сън, капка в капка, огледало в огледало…

Веднъж вече съм бил тук. Кога беше това? Преди вечност, вечност по-късно или след вечност? А, да! Май си спомних — това се случи в далечното бъдеще, в онзи ден, когато Миралисса подчини ключа от Портите на Храд Спайн на моето съзнание. В онази паметна вечер аз пропаднах в мрака на Нищото, в съня на съня, изпълнен с огнените снежинки на пурпурния пламък на Кронк-а-Мор.

Но за разлика от последния път сега ми беше студено… Много студено… Студ и болка — това беше всичко, което можех да усещам.

Тялото ми беше ужасно схванато, а причината беше или студа, или болката. Коя от двете злини причиняваше по-голямо страдание? В момента нямаше значение, аз просто с всички сили исках да се махна оттук и да отида на по-приветливо и по-малко загадъчно място. Но от моите суетни опити да се измъкна от Нищото не се получаваше нищо. Бях абсолютно безпомощен и все повече и повече замръзвах…

Студено-студено-студено-студено-студено…

С течение на времето започнах да си мисля, че в стомаха ми има топка ненаситни пиявици, които ми причиняваха ужасна, с нищо несравнима болка. Ако не беше студеният вихър от остро парещи снежинки, които постоянно ме разсейваха от пещта, лумнала в корема ми, болката щеше да ме подлуди. Изобщо не можеше и дума да става да погледна какво са направили ноктите на Посланика с моя корем. Страхувах се, че ако дори за миг го видя, със сигурност ще загубя съзнание.

Болката пулсираше, растеше и се множеше в мен, като безкрайни отражения на огледален лабиринт. Тя разпространяваше остри иглички по цялото тяло и ме докарваше до лудост. Сега вече знаех какво е най-страшното мъчение.

В безмълвния танц на огнените снежинки се раздаваше ритмично тракане и ми трябваше известно време да се досетя, че всъщност тракаха моите зъби, отдавайки почит към господаря на този свят — огненият сняг, носещ студ.

Пробудилият се вятър на мрака, вятърът, който по-рано ми носеше сънища от миналото, сънища на отдавна умрели хора, елфи, орки и много други същества, хвърли острите кристалчета на ледения огън право в лицето ми. Опитах се да ги избегна или поне да се прикрия с ръце, но този жалък опит само разгневи пиявиците в стомаха ми. Те веднага почувстваха, че съм зает с нещо друго, че съм спрял да се боря с тях, че съм престанал да ги контролирам, и се впиха в червата ми. Аз изкрещях от болка и ужас.

Болка и студ. Студ и болка. Студеният огън на снега и горещият сняг на огъня. Кой от тях пръв ще ме довърши? Аз лично бих заложил на студа. Болката можеш да я отхвърлиш, да се бориш с нея, можеш дори да я забравиш за известно време. Болката е жива, тя пулсира, тя диша, и ако знаеш, че не е всесилна, можеш да се договориш с нея, дори да я победиш. Друго нещо е студът. Той е бездушен и безразличен към всичко живо. Студът е опасен и ако първоначално те мъчи и ти изгаря пръстите, то после просто се опитва да те приспи, да ти даде фалшива топлина и спокойствие, да пренесе съзнанието ти в безкрайната река на забравата и сънищата, която се влива в Морето на смъртта.

Студено! Сагот, колко ми е студено! Такъв студ просто не може да съществува! Как, как така огнен сняг може да носи студ?!

Снежинките се въртяха в мрака като гигантски огнен стълб, от който по всички закони на природата би трябвало да лъха жега. Ръцете ми така трепереха, че само като по чудо успях да хвана няколко снежинки от стълба. Леден студ, студ от огнен сняг на дланта ми, после снежинките се разтопиха, превръщайки се в струйка пара.

Как можах да забравя, че тук, в черното Нищо на магията, в света на сънищата и призраците от миналото, законите са съвсем други?!

— Здравей, Танцуващ!

Аз, както и предния път, пропуснах краткия миг, когато се появиха пред мен. През мрака изплуваха живите сенки. Господарки и гости на Нищото. Стари приятелки.

За себе си ги наричах Първа, Втора и Трета. Три сенки, три приятелки, три сестри, три любовници… Изобщо не се бяха променили след последната ни среща, нашият последен танц, благодарение на който успях да се измъкна от Нищото. Може би и този път с тяхна помощ ще успея да се измъкна на свобода?

— 3-здравейте, лейд-ди — зъбите ми тракаха и думите ми се удаваха с голямо усилие.

— Нима не знаеш, Танцуващ, че някои сънища са толкова опасни, колкото и реалността? — в гласа на Втората имаше тъга.

— Сънищата с-са опас-сни? — сетих се за всички сънища-кошмари от миналото, които бях сънувал през последния месец. — Д-да, може би, з-знам…

— Тогава защо ги призоваваш към себе си, Танцуващ? Пророчествата и съдбата невинаги ще могат да те защитят! — с мен отново заговори Втората.

Първата и Третата стояха до сестра си и просто гледаха.

— Не исках да се появявам във вашия свят на сънищата — опитах да се оправдая аз. — Дори не з-знам как се озовах с-сред този пурп-пурен сняг!

— Смяташ, че нашият свят е сън? — обади се най-накрая Първата сянка. — Грешиш, Танцуващ, нашият свят е също толкова реален, колкото и твоя. Как няма да е реален — той беше първият от всички светове. Светът на хаоса, послужил за основа на хилядите други, когато такива като теб започнаха да строят и да унищожават сенки. Нашият свят не е сън, и ние не сме сън, и ти сега не си в сън…

— И ти умираш, Танцуващ! — включи се в разговора Третата. — Ти всъщност умираш, защото прекалено често бродиш в сънища, които са опасни.

— Не разб-бирам за какво говорите… — студът приспиваше съзнанието ми.

— Сънищата могат да убиват — прошепна Първата. — Достатъчно е да се повярва, че сънят вече не е сън, че не само го виждаш, но и започваш да живееш в него… Веднага щом сънят престане да е сън, той става опасен за този, който вярва в него! Този, който ти е направил това, е бил в твоя сън…

— Или ти в неговия… — прекъсна я Втората.

— Няма значение. Ти повярва и затова получи такава рана…

Затворът на Господаря е сън?

Напомнянето за раната и неприкритото съчувствие, което се усещаше в гласа на сенките, ме накара да погледна към корема си. По-добре да не го бях правил! И това се нарича „Посланикът пропусна“! Как все още бях жив — не знам. С такива рани гарантирано се отправяш в светлината, без никакви шансове да се върнеш под синьото небе.

Пиявиците на болката започнаха да ме ръфат с удвоено усърдие и аз не можах да сдържа вика си.

— Ето виждаш ли, Танцуващ, колко опасни могат да бъдат сънищата?

— К-как… Как попаднах тук? — прошепнах аз, преодолявайки болката.

— Това ние трябва да те попитаме — ти попадна в нашия дом по своя воля.

— Аз не съм искал да идвам оттук! Аз исках у д-до-до-ма!

— Сега нашият свят ще стане твой дом завинаги. В Сиала ти вече отдавна щеше да си мъртъв. Само тук можеш да живееш!

— Искам си в моя свят!

— В твоя?! — Третата разпръсна искрящата завеса от пурпурни снежинки и закръжи около мен. — С какво е по-добър от този? Нима в твоя свят, светът, в който си се родил, можеш да направиш ето това?

Тя приближи плътно до мен и аз за миг мярнах женско лице. После сянката се сля с мен и аз почувствах как по цялото ми тяло се разлива гъделичкаща вълна, как пиявиците с разочарован писък се пръскат и отплуват в тъмнината да търсят по-слаба и сговорчива жертва.

Миг — и Третата е отново до сестрите си, а аз с нарастващо изумление гледам към мястото, където само до преди секунди зееше ужасна рана.

Нищо. Никаква рана. Абсолютно гладка кожа. Разкъсаната дреха беше единственото доказателство за удара на Посланика.

— Вашият свят способен ли е на такова нещо, Танцуващ? — в гласа на Третата звънеше триумфът на победителя.

Аз само поклатих втрещено глава. Никой, дори Орденът не може да направи така, че на мястото на дупка с размерите на юмрук, от която блика кръв и изпадат вътрешности, да се появи цяла и здрава кожа, сякаш никога не е имало рана. В Сиала такива фокуси могат да правят само боговете.

— Тогава защо толкова се стремиш към него?

— Им-мам работа за вършене — промърморих аз. — А и тук е т-твърде студ-дено.

Първата се засмя и реагирайки на нейния смях, снежинките избухнаха и се превърнаха в светлинки. Студеният вятър бързо изчезна, отстъпвайки място на все по-разширяващите се и разширяващи светлинки. Светлинките се сляха една с друга и се превърнаха в гладен хищен звяр-пламък. Пламъкът за един удар на сърцето погълна тъмнината и обгърна сенките и мен в плътен пашкул.

Аз за пореден път се удивих, че сенките изобщо не се боят от пурпурния пламък и остават все така черни и непрогледни, както бяха и докато светът се състоеше от Нищото.

Един от най-пъргавите, а може би просто най-късметлия пламък проблесна пред мен и гореща вълна облъхна лицето ми.

— Е, Танцуващ, така по-топло ли е? — насмешливо попита Първата.

— Да… — отдавна вече нямах сили да се изненадвам. Колко всесилни бяха тези три сенки? И откъде имат такъв интерес към моята персона?

— Тоест твоят отговор може да се разглежда като положителен? Оставаш ли с нас?

— Защо съм в-ви нужен? — попитах, докато се стоплях и се опитвах да отложа отговора.

— Защо се нуждаем от теб ли? — обади се Втората. — Ти си Танцуващ със сенки. Първият танцуващ, появил се тук за последните десет хиляди години! Можеш да правиш това, което другите хора не могат. Ти сам още не знаеш на какво си способен! Ние имаме нужда от теб, нашият свят има нужда от теб, ти ще ни помогнеш да вдъхнем живот в него, Танцуващ! Живот, отишъл в други светове благодарение на такива като теб! Без теб нашият свят ще умре окончателно!

— Без мен ще умре и моят свят! — опитах се да надвикам рева на гневния пламък аз. — Мой дълг е…

— Твой дълг?! — със сарказъм каза Втората. — Крадецът заговори за дълг. Откога започна да говориш за дълг?

— Трябва да се върна и да приключа работата — упорито настоях аз. — Приех Поръчка и докато не я приключа, не съм свободен да правя това, което искам!

Сенките склониха глави една към друга и започнаха тихо да си говорят. Дали ще успея да ги убедя? В този свят, свят-пустош, изпълнен ту с огнен сняг, ту с горещ пламък, в свят, където нямах твърда опора под краката си, аз нямах място. Не го ли разбират това тези сенки?

— Добре, можеш да си тръгнеш — обяви Втората. — Ние чакахме много години, ще почакаме още малко. Така или иначе ти все някога ще се върнеш при нас. Тези, които са научили пътя към първичния свят, винаги се връщат. Ти ще ни помогнеш, Танцуващ. А сега върви!

— Къде да вървя?

— Напред.

Погледнах предпазливо към огнената стена:

— Нали знаете, че без вас не мога да мина през огъня! — опитах се да потисна надигащото се раздразнение.

— Знаем. Но този път ще трябва да минеш през него сам. Ние невинаги ще сме до теб. Невинаги джангата със сенки ще те превежда през капаните на Дома на Силата. Все някой ден ще ти се наложи да се бориш с него сам.

— Домът на Силата! — извиках аз. — Казахте Домът на Силата?! А за Дома на Любовта, Дома на Болката и Дома на Страха също ли знаете?!

— Знаем.

— А за Господаря?! Кой или какво е той?! За Господаря вие…

— Знаем — прекъсна ме Третата.

— Тогава ми кажете! Това е много важно!

— До преди малко бързаше да се махнеш оттук, Танцуващ, а сега си жаден за знания — хладно ми отвърна Първата. — За знанието се плаща, готов ли си за това?

— Зависи от това, какво ще поискате! — старите ми навици на крадец изискваха предпазливост. Не се съгласявай, докато не разбереш каква цена ще ти поискат в замяна.

— Ако искаш да научиш за Дома на Господаря, ще трябва да останеш при нас.

— Тогава цената за това знание не струва и медна пара. Тук то ми е безполезно.

— Прощавай, но твоят свят още дълго време няма да бъде готов за това знание — отвърна със съжаление Втората. — Напред, Танцуващ, огънят те очаква!

— Сбогом, сенки!

— Сбогом и до скоро, Танцуващ! Запомни, че невинаги джангата със сенки води в правилната посока!

— Ще го запомня!

— Бъди внимателен!

Те извикаха и още нещо на гърба ми, но аз вече не можех да ги чуя. Огънят заплашително се протягаше към мен със съскащи езици.

— Ти си мой! — протътна пурпурният пламък.

— Ти си наш-ш-ш! — повториха гладните огнени езици.

Аз не съм склонен към безумни и безразсъдни действия, но изглежда беше дошло време и за тях. Какво казаха сенките? Невинаги можеш да минеш през огън с помощта на танца със сенките? Не, нещо по-различно беше…

Огънят опари лицето ми, косата заплашително замириса. На ръцете, с които закрих очите си, кожата започна да се надува.

Последният път единствено джангата, лудият танц, в който ме завъртяха трите сенки, ми помогна да мина през огъня на този негостоприемен свят и да се върна обратно в Сиала.

Сега с мен нямаше нито танц, нито сенки, които да ме преведат през пурпурните пламъци. Бях оставен сам с ненаситния огън.

— Ти си мой!!! — тътнеше огнената стена.

— Ти си мой!!! — изграчих в отговор аз.

За миг в пламъците се мярна пролука и аз без колебание скочих напред. Стената триумфално изрева, приемайки ме. Болката от изгарянето плъзна по тялото ми, но дрехите и косата ми не лумнаха. Пламъците разочаровано изфучаха зад гърба ми. Преди тишината да ме погълне, осъзнах, че все пак мога да се промъквам през границата между световете и без да танцувам със сенки…

Главата ми бучеше, устата ми беше пресъхнала, тилът ми осезаемо пулсираше и не позволяваше и за секунда да го забравя. Изхриптях по-зловещо и от врящ котел и си позволих да отворя очи. Пред погледа ми всичко се размиваше, така че ми трябваше известно усилие, за да разбера къде съм този път.

— Добро утро! — гласът ме накара да обърна глава към говорещия.

— Това ли е добро утро според теб? — изсумтях аз.

— Поне още сме живи, Гарет — отговори ми Змиорката.

— Откога сме тук?

— М-м-м? Вече е утрото на следващия ден. Целият ден и през нощта останахме тук. Как е главата ти?

— Не питай — изстенах аз. — Бръмчи като разбунен кошер. Доста здраво ме удариха в каретата.

— Да. Вече започвах да се притеснявам за теб, не идваше в съзнание и само стенеше без прекъсване.

— Имах лоши сънища — измърморих аз, спомняйки си разходката по мрачните коридори на затвора на Господаря и тайнствения огнено-снежен свят на сенките, първичният свят, Светът на Хаоса, един свят, който, по думите на сенките, би трябвало да умре.

Сън! Това беше просто поредния сън от безкрайния низ кошмари! Сведох поглед и погледнах корема си. Както можеше да се очаква, дрехата не беше разкъсана от ноктите на Посланика и не беше изгорена от пурпурния пламък. Бях здрав и невредим, ако не броим лекото главоболие след срещата с ботуша и болките в ребрата от удара на каруцата в стената на къщата.

— А ти как си? Беше по-пострадал от мен — обърнах се към Змиорката аз.

— Ще оцелея — кратко ми отговори той.

Е, щом гаракецът казва, че ще оцелее, значи ще оцелее.

Опитах да размърдам ръце, но нищо не се получи — някакъв мръсник доста здраво ги беше вързал зад гърба ми.

— Дори не опитвай — ухили се Змиорката, като забеляза моя опит да проверя здравината на въжетата, стегнали китките ми. — Въжето е от влакна на арт, нямаш никакъв шанс. Аз цял час се мъчих, но така и не успях.

Арт беше такова едно дърво, мижаво, криво и абсолютно незабележимо. Но от влакната му, след подходяща обработка, се получаваха великолепни здрави въжета. Можеш да ги прережеш или прегризеш, но само много силен или много ловък човек е способен да ги скъса или да се измъкне. Въжето от влакна на арт е здраво и добре стяга китките, но не претърква кожата, така че ако не се опитваш да се измъкнеш, може да се чувстваш сравнително комфортно.

— Къде са ни пъхнали, в затвор ли? — малко глупаво промърморих аз.

Не успявах да се отърся от съня. Все още не можех да повярвам, че дългото пътуване в подземните коридори и разговора със сенките са били просто сън. Пък дори и толкова реален.

— Разбира се, че в затвор! Или си очаквал привържениците на Неназовимия да ни поканят на вечеря?

М-да. Явно доста добре са ме подредили, щом задавам такива глупави въпроси. Огледах се наоколо, опитвайки се да се запозная по-добре с мястото.

Трудно беше да се нарече затвор. Е, разбира се, имаше сиви стени, малък прозорец с решетка под тавана, мръсна слама на пода и самотен факел на стената. Тоест, на пръв поглед най-обикновена и не особено предразполагаща към постоянно обитаване килия. Но странното беше друго — никога не бях чувал от хора, които са били в затвора, че в килията трябва да има две врати.

— Втората врата да не е резервна? Ако изчезне ключът от първата? — опитах да се пошегувам аз.

Поредният глупав въпрос от моя страна остана без отговор. Мрак! Как само ми бучи главата!

Първата врата — дървена, облицована с тесни стоманени листове, се намираше точно срещу нас. Втората врата, изцяло желязна, беше на лявата стена на килията и резето й, за разлика от резето на първата, беше от нашата страна, а не отвън, както при всяка уважаваща себе си врата в затвор.

— М-м-м… — осени ме най-накрая. — Желязната врата не води към свободата, а някъде другаде. Иначе защо ще й слагат резе от тази страна? Определено не и за да си тръгнем спокойно оттук.

— Гарет, мисля, че са те ударили прекалено силно — Змиорката мислеше в същата насока като мен. Наистина ме удариха прекалено силно. — По-добре се моли на твоя Сагот да ни измъкнат оттук.

— Със сигурност ще ни измъкнат, но май с краката напред — настроението ми беше мрачно-приказливо. — Каква е вероятността отрядът да ни открие преди хората на Неназовимия да се отърват от ненужната тежест?

— Ако бяхме тежест, нямаше да ни хващат, а щяха да ни пречукат още на улицата.

— Вярно. Явно им трябваме за нещо, но колко време ще продължи тази ситуация? Кли-кли, слава на Сагот, се измъкна и мисля, че е минало достатъчно време Алистан и Миралисса да започнат да действат.

От малкото прозорче се чу кукуригане на петел.

— Ето ти и отговор — каза Змиорката. — Ние не сме в Раненг, а някъде извън града, и едва ли Алистан ще се досети къде да ни търси на такова разстояние от стените.

— Защо смяташ, че сме извън града? Да не би в града да не може да има петли?

— О, не, те са навсякъде, но в каретата се свестих и преди пак да ме проснат в безсъзнание, успях да видя, че пейзажът навън определено не беше градски.

Аха. Приятна новина. Сега поне е сигурно, че шансът да ни намерят в това мазе, при това далеч от градските стени, е нулев.

— Умееш да вдъхваш надежда — въздъхнах горчиво.

Оставаше само да чакаме и да се надяваме на чудо, на Сагот и на всички готови да ни помогнат личности. Първото ни избягваше, вторият, изглежда, не ни чуваше, а третите просто не съществуваха (или бяха на левги далеч от нас). Както казват моряците от Пристанищния град, бяхме се насадили на пачи яйца. Здраво се бяхме насадили.

Преди нашите пазачи да ни почетат с присъствието си, петелът успя да изкукурига още веднъж.

Накрая резето на обкованата с метални ленти врата издаде стържещ звук и в килията влязоха двама души. Първият беше широкоплещест мъж на около петдесет, с лилав нос и леденосини очи. Нисък, плешив, в намачкани, залети с мазнина дрехи и с крива усмивка на грозната мутра. Вторият посетител се оказа… Гръмогласния. Жив и абсолютно здрав.

В първия миг дори не повярвах, че виждам именно Гръмогласния, а не някакъв морок или призрак, излязъл от гроба.

Лицето на Змиорката не трепна, когато видя кой ни е дошъл на гости, само очите му започнаха заплашително да святкат.

— Ще ти изтръгна сърцето, Гръмогласен.

— Ще се постарая да бъда внимателен и да не попадам в ръцете ти — отвърна много сериозно влезлият. — Извинявам се за причинените ви неудобства.

Змиорката със същия леден глас пожела на Гръмогласния да си натъпче всички неудобства там, където не огрява слънце.

— Жалко — огорчено каза Гръмогласния. — Искрено съжалявам за всичко случило се, но съдбата си е съдба. Вие избрахте своята си страна, а аз — моята си.

— И отдавна ли си я избрал? — попитах навъсено, когато най-накрая забелязах това, което Змиорката беше видял от самото начало — малък пръстен с форма на лист отровен бръшлян на пръста на Гръмогласния.

С този пръстен всичко веднага си дойде на място. Ето откъде поддръжниците на Неназовимия бяха разбрали къде сме отседнали и къде се намира ключът! Сигурно и до дома на Славеите са ни проследили също не без помощта на Гръмогласния.

Колко ловко само е действал този мръсник! Точно под носа ни и никой нищо не е заподозрял! Но как да подозираш своя другар, с когото си преживял толкова много?! Как можеш да подозираш Див, че служи на Неназовимия?! Това е все едно да наречеш слънцето зелено, а огрите — очарователни същества!

Гръмогласния беше разчел всичко много точно: каза, че отива при роднини, а в същото време е съобщил на съратниците си за нас и после се е върнал в хана. Всичко останало беше въпрос на техника. Хората на Неназовимия нахлули в хана, убили слугите, Маркауз с другите се скрили в кухнята, а Гръмогласния инсценирал смъртта си и изчезнал заедно с нападателите и нашия ключ. Кой, кой би свързал Дивия с Неназовимия? Естествено, че никой! И ако слугите на Господаря не бяха откраднали ключа от чакалите на Гръмогласния, ние никога повече нямаше да чуем за него.

— От много време, Гарет, от много време — ухили се предателят. — Не знаеш колко поколения от моето семейство помагат на Владиката да се върне във Валиостр.

— Но ти си Див. Как можа?

— Гарет, много си ми симпатичен, но не ми говори за Дивите! Аз им отдадох четиринадесет години от живота си само защото Неназовимият заповяда на мен и другите Верни да го направим.

Слугите на Неназовимия наричат себе си Верни? Ха!

— И много ли сте сред нас? — гласът на Змиорката излъчваше вселенско спокойствие.

— Е, ще ти отговоря, приятелю — ухили се предателят. — Сега вече мога да ти кажа и знаеш ли защо?

— Защото няма да излезете живи оттук — отвори най-накрая уста мъжът с лилавия нос и пискливо се засмя. Аз познах гласа му — точно тази гад искаше да ме убие, когато бях почти в безсъзнание след удара на каруцата в стената.

— Млъкни! — рязко го прекъсна Гръмогласния. — Бяхме шестима, шестима, които станахме уши и очи на Неназовимия сред Дивите сърца, Змиорка. Изненадан ли си? Щеше да си още по-изненадан, ако чуеш имената им. Ще ти кажа едното, ей така, за старото приятелство. Помниш ли Огризката — помощник-капитана на Бухала? Той беше главният в нашата група, жалко, че така и не се върна от Безлюдните земи.

— Жалко, че и ти не остана с него — глухо каза Змиорката.

Този път гаракецът не успя да скрие истинските си чувства. И на доралисец щеше да стане ясно колко е шокиран, научавайки, че в Дивите сърца има предатели. При това цели ШЕСТИМА! Немислимо!

— Щях, ако ти не ме беше измъкнал оттам — кимна признателно Гръмогласния. — Както и да е, това са минали работи, ще имаме още време да си говорим. А сега дойдох само да ви видя и да разбера трябва ли ви нещо. Дай им вода!

Последните думи бяха адресирани до Лилавия нос. Гръмогласния тръгна към изхода, но аз му извиках.

— Гръмогласен!

— Да, Гарет?

— Струваше ли си?

— Кое да си струваше? Четиринадесет години таен живот или службата при Владиката?

— Второто.

— Не разбираш, Гарет, няма и да разбереш. Нито ти, нито Дивите, с чиято татуировка оскверних тялото си. За вас Неназовимият е чисто и първично зло — и нищо повече.

— Виж ти, как говориш — промърмори Змиорката.

— Свикнал си да виждаш Гръмогласния вечно мрънкащ, заспал и недоволен на целия свят, нали, приятелю? — Гръмогласния се усмихна за пръв път. — Гръмогласния! Само ако знаеше колко ми е омръзнало това скапано име! В продължение на четиринадесет години бях куче, в продължение на четиринадесет години лаех за вашия крал! Аз си имам име, и то може би е дори по-благородно от твоето, гаракецо, криещ своята титла.

— Благородността няма да те спаси, ще те убия без дуел.

— Възможно е, но едва ли — намръщи се Гръмогласния. — Колкото до твоя въпрос, Гарет, струваше си. И още как. От самото начало. Ако не беше Рогът на дъгата, Неназовимият отдавна щеше да е смазал династията на Сталконите.

— Да мразиш някаква си династия в продължение на стотици години! Твоят Неназовим е луд!

— Сталконите го направиха такъв! Сталконите очерниха името на най-добрия маг на Ордена пред хората! Всички, които е обичал, се отвърнали от него, включително брат му, жена му и децата му! Не му е оставал друг избор освен Кронк-а-Мор и безсмъртието! И сега той иска отмъщение!

— Няма на кого да отмъщава. Всички отдавна са мъртви, а брат му Грок лежи в гроб в Храд Спайн.

— Този разговор няма да доведе до никъде — поклати глава Гръмогласния и излезе от килията.

— Гръмогласен! — изрева Змиорката и аз подскочих от изненада.

— Да? — изненадващо, но той се върна.

— Помни — ще ти изтръгна сърцето!

Гръмогласния не каза нищо, само изгледа с присвити очи вързания гаракец, усмихна се криво и не много уверено, след което излезе.

— Ето ви водата — Лилавия нос постави две купички пред нас.

— И как според теб ще пием с вързани зад гърба ръце? — попитах аз.

— Извинявай, но това не е мой проблем. Не съм самоубиец и няма да ви развързвам ръцете. Търсете си глупак другаде. Всъщност ще ви дам съвет: може и да не пиете — така или иначе не ви остава много.

— Тогава защо ни доведохте тук? Да бяхте ни убили още на улицата.

— Щях да го направя с радост, особено за такъв приказливец като теб, но не бива. А защо бяхте заловени, това е интересен въпрос. Но го задайте на Ризус, когато дойде да ви пренареди костите. Ха-ха!

Лилавия нос се отправи към изхода.

— Ей, боклук! — тихо му заговори Змиорката. Гласът на гаракеца беше пропит с презрението на по-висшия към по-нисшия. — Кой е този Ризус?

— Боклук? Боклук ли ме нарече? — Лилавия нос сви юмруци.

Бързо скочи към гаракеца и замахна с юмрук. Змиорката не сведе поглед и Лилавия нос така и не посмя да го удари.

— Искате ли да разберете как ще умрете? — злобно се усмихна накрая. — Ще бъдете изядени от съседите си по килия. Всъщност сега ще ви запозная.

После пристъпи към желязната врата и с усилие издърпа скърцащото резе. Зад вратата се показа масивна кована решетка, преграждаща пътя към съседната килия. Бях неприятно изненадан от приличащите на следи от зъби нарези в долната част на решетката. Някой усилено се беше опитвал да прегризе дупка в нея и това изобщо не ми хареса. Съществата с такива зъби по-добре да ги заобикаляш. И то поне на левга разстояние.

— Не съм ги хранил от три седмици, така че и костичка няма да остане от вас! Оставям вратата отворена, за да се насладите на гледката. Когато Ризус приключи с вас, ще дръпна лоста в коридора, решетката ще се вдигне и някой ще го изядат, хе-хе!

Лилавия нос още по-гадно се захили и напусна килията.

— Какво има там, Змиорка? Виждаш ли? — попитах напрегнато.

— Ш-ш-шт! — изсъска воинът, без да откъсва поглед от решетката и мрака на съседната килия. — Не ми харесва това.

— Има си хас, при вонята, която се носи оттам! — съгласих се с него аз.

Миризмата, носеща се от съседната килия, предизвикаше лека паника. А не беше прекалено остра — просто лек намек за миризмата, която обикновено предхожда вонята, но дори този намек беше достатъчен да настръхна. Така миришеше гнилото месо. Така миришеше мършата. Така миришеха труповете.

— Този кучи син си има жив мъртвец! — възкликнах аз.

— Изглежда стигнахме до един и същ извод.

Зад решетката властваше тишина и мрак. Никакво движение…

Потръпнах — да ме изяде ходещ труп, съживен с помощта на хаотичната магия на огрите, която все още властваше в нашия свят. Ужасна смърт!

Змиорката се извъртя и преобърна купата си с вода.

— Какво правиш? — попитах го аз.

— Опитвам се да се изправя на крака, което те съветвам да направиш и ти. Трябва да се измъкнем оттук.

Оказа се не особено трудно, за щастие само ръцете ни бяха вързани, така че след минута двамата със Змиорката стояхме изправени на собствените си крака. По-сложно беше да прехвърлим вързаните си ръце отпред. След половин час упражнения и едновременно с това наблюдение на решетката отново седнахме на сламата, без да сме постигнали желания резултат. Ръцете ни бяха вързани зад гърбовете и там си останаха. Въжето от арт потвърди легендарната си надеждност.

— Ако роднините ми знаеха колко ниско съм паднал! — неочаквано избухна в смях Змиорката. — Първо отидох при Дивите, а сега съм зад решетките и се готвя да стана закуска на полуизгнило месо! Ако баща ми разбере, ще получи втори удар!

— За какво говориш? — възкликнах аз.

Змиорката ме погледна и тъжно се усмихна:

— Станах Див преди около десет години, Гарет. Дивите сърца са моето ново семейство, а Самотният великан е моят нов дом. Отхвърлих всичко, което беше в предишния ми живот, и станах нещо, което преди не харесвах, още по-малко пък уважавах. При нас в Гарак не обичат онези, които вие наричате Диви. Сам знаеш защо.

Кой не знае? Преди време, по време на Вастарската сделка, Дивите като на шега разгромили „Драконите“ на Гарак21.

— В предишния си живот двайсет и седем години носех различно име, Гарет. Гръмогласния правилно каза, че всички Диви преди са имали други имена. Да сменя семейното си име, носено с гордост от моите предци, с прякора Змиорка — кое може да е по-лошо за един благородник? Слушаш ли ме, Гарет?

Стараех се не само да слушам, но дори и да не дишам, само и само да не прекъсвам Змиорката. По думите на Мармота никой сред Дивите не знае кой е Змиорката и какво е правил, преди да дойде в Самотния великан, макар всички да усещали, че гаракецът не е от простолюдието. Той винаги се държал на разстояние от другите, винаги бил спокоен, хладнокръвен, мълчалив и великолепно владеел двойката остриета на дворянското съсловие на Гарак. Той беше загадка за много хора, включително и за мен. Скалата, Ледения, Непробиваемия, Мълчаливия, Студения — това бяха част от прозвищата, с които го кръщаваше Кли-кли.

Фактът, че сега Змиорката си изливаше душата пред мен, беше доста необичайна постъпка за него. Той не беше склонен към сантименталности и повечето Диви бяха убедени, че ще отнесе тайната за появата си в Самотния великан със себе си в гроба.

— Баща ми е „Зъбът на Дракона“, Гарет — продължи Змиорката. — Знаеш ли какво означава това?

Имах сили само колкото да кимна. „Зъбът на Дракона“ беше най-високият военен чин в армията на Гарак! „Зъб на Дракона“ по вековна традиция могат да станат само близки роднини на краля, а от това следваше, че във вените на Змиорката тече кралска кръв! Това не е просто благородник, това дори не е херцог! Това е кронхерцог с право да наследи трона, ако родът на краля внезапно бъде прекъснат.

— Баща ми, Марлен ван Арглад Дас, братовчед на краля на Гарак, е вече шестият „Зъб на Дракона“ в нашето семейство. Висока чест, крадецо! Най-висшата чест за един благородник в нашето кралство.

Аха. Знаех, неведнъж съм го чувал. На гаракския благородник не му трябва нищо друго в живота, освен висшата чест да пази семейството, вековните благороднически традиции и други непонятни за мен глупости. Благородниците в Гарак просто са обсебени от думите „чест“ и „вярност към краля“.

— Аз бях най-големият син в семейството, така че също ми предстоеше да стана „Зъб на Дракона“. Предстоеше… — Змиорката скръцна със зъби.

— Какво ти попречи? — попитах предпазливо. Той ме погледна и видях, че в очите му плискаше езеро от стара болка.

— Какво ми попречи? — замислено повтори той. Беше видно, че е много далече от мен, някъде там, в миналото. — Младостта, арогантността и, предполагам, гордостта… По онова време мислех, че мога да взема всичко от живота. Най-големият син на „Зъба на Дракона“, племенник на краля, чакаше ме прекрасна кариера на военен… Най-добрият мечоносец в кралството, изключвайки краля и баща ми. Аз бях всичко това и правех каквото си поискам. Смятах се за най-добрия, пръв във всичко, и мнозина вярваха същото. А тези, които имаха различно мнение, изпращах в гроба след дуел. Бях недосегаем и прекалено безразсъден. Любимец на благородниците, на жените… Аз! Аз! Аз! И това в крайна сметка ме погуби…

— Какво стана?

Не трябваше да прекъсвам гаракеца. Змиорката тръсна глава, прогонвайки спомените от миналото, и като се втренчи в решетката на килията, каза:

— Няма значение какво се е случило, Гарет. Това са отдавна минали събития. Направих грешка, опозорих себе си, баща си, семейството си и моят крал. А позорът се измива само със смърт. И аз умрях. Улис ван Арглад Дас престана да съществува и се появи Змиорката… Предполагам, че така беше най-добре за всички… В онази нощ аз умрях и запазих честта на своя род. Никой така и не разбра, че останах жив. Аз… аз просто не можах да забия кинжала в гърлото си… Нито баща ми, още по-малко кралят знаят за това, макар да мисля, че по-малкият ми брат подозира… Напуснах страната… Без име, без възможност да се върна в Гарак… Нямах нищо друго освен оръжията си. Отидох в другия край на северните земи и станах Див. Станах от онези, които в предишния си живот не харесвах и не уважавах. Тук никой не ме пита за миналото ми и… Днес нещо много се разбъбрих — сепна се Змиорката. — Но не е изненада — дори собствената си тайна да пазиш десет години е много трудно, прости ми, че те натоварих с всичко това.

— Забрави.

— И ти забрави този разговор, не трябваше да го започвам, Гарет.

— Но го започна, нали?

— Предполагам, че просто искам да те помоля да ми направиш услуга — измърмори Змиорката и погледна в тавана. — Ако внезапно умра, а ти оцелееш, предай „брата“ и „сестрата“ на по-малкия ми брат. Той има много повече права от мен да носи семейните остриета на рода ван Арглад Дас.

— Не мисля, че ще мога да го направя — казах след известна пауза. — Ние двамата сме в една и съща лодка и ще ни изядат заедно.

— Ти просто обещай — настоя Змиорката.

— Добре, обещавам.

— Благодаря, Гарет. Никога няма да забравя това.

„Естествено, че няма да го забравиш — помислих си аз. — За краткия срок, отреден ни от безжалостната Сагра, е доста трудно да се забрави каквото и да е.“

Зад решетката, отделяща ни от килията, някой изчурулика. Ние със Змиорката едновременно обърнахме глави към странния звук.

— Чу ли? — стреснато попитах аз.

— Аха — мрачно отвърна той. — Това е по-лошо и от гладни мъртъвци.

По-лошо от гладни мъртъвци? Хм-м? Х’сан’кор да го вземе, що за гадост са затворили привържениците на Неназовимия!

— М-м-м… Улис… ъ-ъ-ъ… Змиорка, не можеш ли просто да ми кажеш, а не да ме оставяш да се изнервям още повече? — помолих аз.

— Е, щом искаш… Гледай!

Змиорката се извъртя, подхвана обърнатата купа с върха на ботуша си и я засили към решетката. При сблъсъка със стоманената преграда тя се пръсна на парчета.

Чуруликането премина в заплашително съскане и от мрака към решетката се хвърлиха четири същества. Те се вкопчиха в нея с настървението и ненавистта на гладни демони. Едно от съществата се опита да разкъса решетката и в килията се разнесе ужасяващо металическо скърцане. Обърнах се и започнах да се моля на Сагот преградата да издържи на тази захапка.

Решетката издържа, но по нея останаха дълбоки следи. Славата на тези зъби се носеше по цяла Сиала. Те без проблем трошаха старите кости на мъртвите в гробищата.

— Гхоли, да ни пази Сагот! — изкрещях аз. Затова вонеше на разлагащи се трупове. — Това копеле си е опитомило гхоли!

Змиорката не каза нищо, само внимателно наблюдаваше създанията.

Така изминаха няколко изморителни и не много приятни за нас минути. Ние гледахме тях, те гледаха нас. Но при гхолите, за разлика от нас, интересът беше чисто гастрономически.

Много малко от градските жители, само тези, които са се сблъсквали с гхоли някъде в откритото поле, ще разберат за какво става дума. Гхолите са доста редки, след прочистването им от Ордена тези същества могат да се срещнат само в най-отдалечените места на Сиала, в стари изоставени гробища, които те напускат единствено ако някъде другаде има голяма битка. А битките гхолите ги надушват като с магия.

Гхолите са мършояди. Налитат основно на човешко, за предпочитане отлежало една-две седмици на открито, но не отказват и друга мърша. За гхола няма по-голям деликатес от разлагащ се костен мозък на мъртвец, затова малките челюсти на мършоядите, въоръжени с редки, но изключително остри зъби, са способни да чупят костите на мъртвите така, както чук чупи печени лешници.

Гхолите, особено гхолите-единаци, са страхливи и затова не особено опасни за възрастен човек, с изключение на случаите, когато от глупост човекът реши да спи в близост до стари гробища. Но виж дете, дори и десетгодишно, гхолът ще го разкъса без проблем.

Ситуацията рязко се променя, когато гхолите са в глутница, особено ако са гладували по-продължително време. Какво се случва с тях, когато са почти обезумели от глад, може да се охарактеризира с една дума — освирепяват. В миналото са известни случаи, когато гхоли са се събирали в огромни глутници и са изтривали от лицето на земята цели села. А историята за двамата рицари, тръгнали на някаква война, които се натъкнали на шест гхола, гладували цяла година, я знае всяко дете. От рицарите, както можело да се очаква, останали само броните, при това порядъчно смачкани.

Какво да кажем за двама вързани пленника? Ако наистина не са яли три седмици, от нас и костица няма да остане.

От устата на единия гхол, вкопчил се с лапички в решетката и втренчен в нас, сякаш сме най-ценното нещо на света, потече тънка струйка лепкава слюнка.

У-у-у, каква гадост. Как още не са се изяли един друг?

Гхолът ми хвърли лаком поглед и като склони глава, насмешливо изчурулика. Сега съществото много приличаше на малкото на някоя незнайна птица. Макар че в действителност единственото общо между птиците и гхолите е глупавото им чуруликане. Външно гхолите повече приличат на много нещастни и съвсем безобидни, макар и малко странни, същества. На големина колкото новородено бебе, с пепелносива гладка кожа, огромни кървавочервени очи, непропорционално голяма глава, малко телце, издут корем, къси криви крачета, дълги тънки ръчички и редки жълти зъби, гхолите често предизвикват в срещналите ги за пръв път хора, които не знаят пред какво са изправени, съжаление или смях, но не и страх. Това беше погубило много самоуверени кандидат-смелчаци, направили грешката да обърнат гръб на привидно безобидния, но много гладен гхол.

— Изядем! — изведнъж каза един от гхолите, гледайки право в нас. — Изядем-изядем-изядем! Изядем! Аха! Изядем!

Гхолите, както и огрите, имат в главите си някакви трошици мозък. И ако огрите от най-могъщата раса в Сиала, единствената раса от Тъмната епоха, доживяла до наши дни, расата, създала първата нова магия на света — шаманството и страшния Кронк-а-Мор, са се превърнали в тъпи и изключително свирепи чудовища, то гхолите, напротив, от век от век поумняваха. За щастие, прекалено бавно. Гхолите можеха да запомнят и да повтарят отделни думи не по-зле от отвъдморски папагали, и бяха много по-умни от маймуните, които понякога могат да бъдат видени на Пазарния площад.

— Изядем! — съобщи за последен път гхолът и се скри в мрака.

Другите два последваха примера на малкия приказливец, оставяйки четвъртия да дежури на решетката. Гхолът се вкопчи в нея с две ръце, дръпна я няколко пъти, след което разочаровано замърмори нещо.

— Виж само какви нокти има — прошепнах доста нервно аз.

И как да не съм нервен, като знаех, че Лилавия нос по всяко време може да дръпне ръчката и да вдигне решетката, която сега беше единственото нещо, което ни отделяше от среща с боговете.

— Има ги, за да може да повдига надгробните плочи. Не гледай ръста им, Гарет. Гхолите са силни и за да стигнат до трупа, понякога правят такива неща в гробищата, че не са за разказване — след кратка пауза произнесе Змиорката.

— Неща? Какви неща? — много исках да пия и то по възможност не вода, а вино.

— Нали ти казах, че не са за разказване. Поспи, Гарет.

Погледнах го да не е полудял.

— Не, абсолютно сериозен съм. Поспи, така или иначе нямаме какво друго да правим.

— Да спя, когато имаме такива съседи? Това не е за мен!

— Е, както искаш.

Змиорката затвори очи. Този ван Арглад и така нататък имаше просто железни нерви. Не бих се изненадал, ако заспи дори зад гърба му да стои самият Неназовим.

О, Сагот! Нима Миралисса с нейното прехвалено шаманство няма да ни открие и ще ни изядат тези малки гадинки? Погледнах отново към гхола, застанал на пост до решетката. Всички демони на мрака! Колко смрадлива слюнка има в него? Ако гхолите се откажат да ни ядат (което беше много малко вероятно), тогава просто ще се удавим в слюнката им или ще се задушим от вонята й.

Гхолът, забелязвайки, че го гледам, стана някак нервен и изчурулика. Веднага от мрака се появи друг гхол, който ни хвърли подозрителен поглед, сякаш проверяваше дали закуската не се кани да се измъкне, и след като се увери, че всичко е наред, отново потъна в тъмнината.

Уау! Та те ни надзираваха! Гхолите бяха решили да си играят на ловци преди яденето.

„Валдер — мислено повиках аз архимага. — Валдер, тук ли си?“

Никакъв отговор.

Доколкото знаех от сънищата за предишния живот на Валдер, той мразеше гхолите, затова искрено се надявах, че в краен случай просто ще ги изпържи.

„Валдер!“

Никакъв отговор. Явно този път архимагът нямаше намерение да се намесва. Което беше жалко, с удоволствие бих погледал горящ гхол. Печени са много по-безобидни, отколкото сурови и живи.

Направих свирепа физиономия на гхола-пазач. Той като някакво огледало направи ответна гримаса и, трябва да кажа, че на него му се получи много по-добре и… по-страшно.

Минаха повече от четири часа, откакто се запознахме с очарователното семейство гладни гхоли, а Змиорката така и не се събуждаше. През това време гхолите на два пъти сменяха часовия. Пазачите съвестно стояха и се пулеха с червените си очи, понякога заплашително съскаха, чуруликаха, пускаха лиги, пробваха да прегризат решетката и ме изнервиха много повече, отколкото навремето отрядът корумпирани стражници, които ме бяха хванали в неподходящ момент в съкровищницата на един граф. Като цяло, гхолите се забавляваха според възможностите си, докато не им писна и поредният стражник-гхол (явно най-умният от четиримата), осъзнавайки, че няма къде да се дяна, се скри в мрака за постоянно. Но аз все още имах чувството, че оттам ме наблюдават много внимателни и много гладни очи.

Слънцето отдавна грееше в небето и лъчите му проникваха през тясното прозорче, разположено точно под самия таван на килията. Падаха в средата на пода, образувайки равномерен кръг светлина. Времето изтичаше като златен пясък и нищо не можеше да забави неговия ход. И определено не работеше за нас.

Отначало не обърнах внимание на писъка, раздал се някъде над главата ми. Затова пък гхолите и Змиорката му обърнаха. Първите, разтревожени от неизвестните звуци, се прилепиха към решетката, докато гаракецът рязко отвори очи, сякаш изобщо не беше спал.

— Хвала на всички богове! — възкликна воинът и аз видях радостта, избила през обичайната му маска на спокойствие и невъзмутимост.

Вдигнах глава към прозореца, откъдето идваше тънкото писукане.

— Линга! — възкликнах радостно.

— Точно така. А това означава, че момчетата са ни открили!

— Ей! Има ли някой тук? — неочаквано се раздаде от прозореца гласът на Мармота.

— Тук сме! Защо се забавихте толкова дълго?

— Да бяхте се скрили на още десет левги, щяхме да ви търсим поне още седмица! Живи ли сте?

— Да!

— Можете ли да се движите?

— Ръцете ни са вързани!

— Това не е проблем, веднага ще спусна Непобедимия!

— Намери вратата, Мармот! — каза Змиорката.

— Това правим. Тук са се събрали поддръжници на Неназовимия едва ли не от цялото кралство! Момчетата тъкмо довършват охраната им, а аз дойдох да ви предупредя. Това е засега!

За момент в лъчите на слънцето нещо блесна, а след това един нож падна в сламата до нас. Точно зад гърба ми. Хо-хо! Сега оставаше и да го стигнем.

Чу се писък и от стената право в сеното скочи линга, след което заситни към нас.

— И какво сега? — попитах нервно, гледайки рошавия плъх.

— Сега ще вземем ножа.

— Не знам за теб, но аз дори да си мръдна ръцете не мога, камо ли да взема ножа. Проклето въже!

— Не изпреварвай събитията, Гарет.

Междувременно косматият плъх с гордото име Непобедим се втурна към Змиорката и започна да гризе въжето, стягащо китките му.

— Изненадан ли си? — ухили се Змиорката. — Мармота го научи на разни фокуси.

— Виждам.

Заля ме вълна на облекчение, осъзнавайки, че спасението не е далеч. Всеки момент някой от Дивите ще се добере до килията, ще я отключи и ще бъдем свободни. Но минутите минаваха и постепенно в сърцето ми пропълзя тревога. Защо още ги няма? Нима са ги забелязали и е трябвало да се оттеглят? Глупости, какви ги говоря! Дивите не отстъпват и не оставят другарите си в беда. Ей сега ключалката ще изщрака и…

Но ключалката мълчеше. Никакви звуци, с изключение на злобното съскане на гхолите, които изглежда почувстваха, че закуската им се кани да изчезне. Непобедимият нададе радостен писък и тръгна към мен, а Змиорката започна да разтрива освободените си китки.

— Е, сега ще повоюваме — гаракецът се изправи, приклекна няколко пъти, за да раздвижи кръвта в изтръпналите си крака, и направи крачка към ножа. В този момент ключалката на вратата изщрака.

— Е, най-накрая! — прошепнах аз. — Ей! Какво правиш?

Змиорката се втурна към старото си място и скръсти ръце зад гърба си.

— А ако не са те?

М-да, Гарет. Време е да си смениш главата с тиква. В зеленчуците ще има повече мозък, отколкото в кратуната ти, където освен вятър и Валдер нищо свястно няма. Кой знае защо изобщо не ми мина през ума, че могат да се появят и абсолютно нежелани гости. Дали вече не остарявах?

Змиорката, за съжаление, се оказа прав. Влезлите определено не бяха спасители.

Гръмогласния, толкова невъзмутим и толкова странен (прекалено се различаваше от образа, който беше поддържал през последните четиринайсет години), се облегна на отсрещната стена, скръсти ръце и с безучастен вид втренчи поглед в незнайна точка над главата на Змиорката.

Лилавия нос застана недалеч от мен и ни посочи на третия човек:

— Ето, господин Ризус, това е крадецът, а този е с него.

Господин Ризус беше невисок мъж с черна лъскава коса и дълбоко разположени сиви очи. Тънките му устни и идеално правият нос подсказваха за човек, който не е склонен да се вслушва в мнението на другите, а нездравият жълт цвят на лицето навеждаше на мисълта за медена чума. От Ризус се носеше остра миризма на конска пот, а богатите му дрехи бяха доста мръсни и намачкани. Човекът сигурно е препускал цяло денонощие без да спира, само и само да види моя милост.

— Ще ви задам само два въпроса — гласът на Ризус беше необичайно нисък и дълбок за човек с такава крехка физика. — От вашите отговори ще зависи животът ви. По-точно, смъртта ви. Кажете ми истината и ще умрете бързо. Ако не — ще оставя гхолите да оглозгат костите ви.

Змиорката изразително изгледа господин Ризус, но не каза нищо.

— Позволете да им обясня всичко, господин Ризус — обади се Гръмогласния. — Така ще спестим много време.

Мъжът внимателно погледна Гръмогласния, кимна неохотно и процеди:

— Само действай по-бързо. Имаш десет минути, докато се преоблека от пътя.

Ризус разкопча токата, държаща наметалото на раменете му, внимателно го постави на пода, хвърли отгоре някакви корени, явно магически съставки, и напусна килията. Слушах отдалечаващите се стъпки и едновременно с това се молех Лилавия нос или Гръмогласния да не чуят тихото скърцане на зъбите на линга, продължаващ да гризе въжето ми.

Сагот! Къде отидоха нашите спасители?

— Приятели… — започна Гръмогласния.

— Неназовимият ти е приятел на теб — отговорих му навъсено.

— Така да е — съгласи се предателят. — Ако все още не сте разбрали — господин Ризус е шаман и мога да ви уверя съвсем сериозно, че е много добър шаман. Той пристигна в Раненг специално за да вземе ключа за Неназовимия. Сега можете ли да си представите колко е разстроен, когато разбра, че нямаме ключ?

— Да не е получил хемороиди? — съчувствено попита Змиорката.

Лилавия нос се захили, но срещайки погледа на Гръмогласния, веднага млъкна.

— От вас господин Ризус иска само два прости и искрени отговора на два много прости въпроса — сякаш нищо не се е случило, продължи Гръмогласния. — Ако отговорите, тогава ви гарантирам, че аз лично ще ви убия. Ще го направя бързо и безболезнено, а после ще ви осигуря достойно погребение.

— Какви са тези въпроси?

Реших да проточвам времето, докато лингът не ме освободи от въжето.

— Винаги съм знаел, че крадците са много сговорчиви — доволно се ухили Гръмогласния. — Въпрос първи: кой уби шаманите, които се готвеха да атакуват нашия отряд?

— Нали тогава беше с нас! — искрено се изумих аз. — И би трябвало да помниш, че засадата беше унищожена от Еграсса и Котката!

— Това го помня — кимна Гръмогласния и опасно присви очи. — Трябваше да затворя очи, когато елфийските стрели убиваха братята ми! Но сега говоря не за тези, които отклоняваха вниманието на Котката, а за другите, които подготвяха основния удар по вас! Тях кой ги уби?!

— Откъде да знаем? — свих рамене аз. — Намерили се добри хора, това е всичко.

— Добрите хора не са способни да убият шестте най-добри шамана на Неназовимия! — отсече Змиорката. — Сега от неговите Висши във Валиостр е само господин Ризус.

— Гръмогласен, твоят Ризус е луд! Да не мисли, че ние, които се намирахме в Харгановата пустош, ще знаем кой е светнал скъпите му магьосници на десетки левги от нас? При това след като ни пратиха пурпурния облак…

— Те не са изпращали пурпурен облак, Гарет.

— Не са изпращали? — повторих тъпо аз.

— Точно така. По това време отдавна са били покойници.

— Кой тогава е създал тази магия?

— И сега се връщаме към първия въпрос: кой уби шаманите на Повелителя?

Наистина Кли-кли беше споменал, че след като Котката и Еграсса убили групата шамани в момент, когато се опитвали да правят някаква магия на една полянка, Котката бил почувствал, че някъде съвсем наблизо други шамани създават още по-голяма по сила магия. Котката, да пребъде в светлината, в това отношение никога не грешеше и аз бях сигурен на сто процента, че сега ставаше дума точно за тези шестима шамани на Неназовимия. Нито Еграсса, нито Котката бяха успели да проучат новата опасност, защото вече били вдигнали достатъчно шум и трябвало да изчезват по най-бързия начин.

Следователно, по време на принудителното отстъпление на елфа и Дивия шаманите на Неназовимия са били още живи и са подготвяли магия, с която да ни ударят. Но не го направиха. Не успяха. Затова пък успя някой друг, по-силен и по-ловък. Същият, който без проблем беше убил шестима могъщи шамани, а след това беше създал онази гадост под формата на пурпурен облак. Но кой би могъл да направи такова нещо?

„Слугите убиха всички шамани на Неназовимия, защото те също преследваха нашата цел, после се възползвахме от отварата, която бяха започнали, прикрихме шаманството с буря, за да не може Орденът, да не дава мрака, да надуши нещо, и изпратихме магията с подходящ вятър. Всичко беше изчислено и никой не би трябвало да оцелее! Нито елфът, нито елфийката притежаваха нужните познания, за да ми попречат! Те не биха могли да унищожат облака!“ — сякаш отново чух гласа на Лета от съня ми.

Сън ли? Ами ако приемем, че това не е било сън? Или не съвсем сън?

Тогава Лафреса и компания са убили шаманите, а след това са пуснали пурпурния облак след нас. Мисля, че хората на Господаря бяха способни на такива изненади.

— За какво се замисли, Гарет? — попита Гръмогласния.

— За това кой би могъл да избие вашите шамани.

— И?

— Нямам отговор.

Гръмогласния разочаровано цъкна с език, а после призна:

— Да, по принцип и аз така мисля. Определено не сте били нито вие, нито Миралисса, нито Котката. Доста над нивото ви е, тук е действал някой много по-могъщ.

— Тогава защо питаш? — озъби се Змиорката.

— Не ме гледай така, приятелю! — намръщи се Гръмогласния. — Ще пробиеш дупка. Господин Ризус се интересува и аз съм длъжен да попитам. Добре, тогава вторият въпрос: къде е ключът?

— Нали вие самите го откраднахте! — реших да се преструвам на глупак аз.

Лингът навря нос в дланта ми, скочи на гърба ми и започна да се изкачва. Отначало се уплаших, че ще се настани на рамото ми и като го види, Гръмогласния ще се досети какво е станало, но Непобедимия спря някъде на нивото на лопатките и замря, впил нокти в дрехата ми. Опитах да размърдам ръце. Свободни, хвала на Сагот! Рошавият гризач си беше свършил работата перфектно!

— Гарет, не се прави на глупак! Много добре ми е известно, че знаете къде е ключът.

— Не знаем нищо — отряза Змиорката. — Може да вдигате решетката!

— Ще я вдигнем — каза Гръмогласния. — Най-малкото Гарет ще доживее до този миг, но виж ти — не мисля.

— Нека аз да се погрижа за тях — предложи Лилавия нос.

Гръмогласния болезнено се намръщи, но не каза нищо.

Змиорката измърмори под нос нещо много нелицеприятно за майката на Лилавия нос. Преценката на гаракеца се оказа абсолютно точна — сприхавият идиот изрева и като сграбчи Змиорката за реверите, го повдигна от пода. — Ще те разкъсам на парченца! Ще те…

Ръцете на Змиорката незнайно как се появиха на брадичката и на врата на Лилавия нос. Рязко завъртане, изпукване — и омекналото тяло на привърженика на Неназовимия се свлече на сламата.

— Мрак! — изруга Гръмогласния и се хвърли… към изхода.

— Гарет, не зяпай! — извика Змиорката.

Аз разрових сламата и му хвърлих ножа на Мармота — Гръмогласния и Лилавия нос като по чудо не го бяха забелязали. Змиорката го улови за дръжката и изхвърча от килията след Гръмогласния. Аз и лингът, които вече се беше настанил стабилно на рамото ми, останахме сами.

Изправих се с усилие — краката ми бяха отекли и имах чувството, че някой невидим с настървение забива в тях хиляди игли. Пренебрегнах неприятното усещане, добрах се до вратата и надникнах в коридора.

— Защо не помогнеш, вместо само да стоиш и да гледаш? — изпухтя над ухото ми Змиорката. Трябваше да му помогна да издърпа тялото на Гръмогласния в килията.

— Жив ли е?

— Жив, но бяга, гадинката, доста бързо. Оня със счупения врат има въже. Дай ми го!

Гаракецът майсторски стегна ръцете на припадналия пленник, взе плаща от пода и го хвърли върху Гръмогласния.

— Това пък защо?

— Така е по-интересно, Гарет. Мишката с тебе ли е? Тогава да тръгваме!

На прага се появиха три познати дребни фигури.

— Какво ти казах, Халас? — радостно изписка най-малката. — Казах ли ти, че ще ги намеря първи? Казах ли ти?

— Кли-кли! Това ти ли си?

— Хората имате странния навик да казвате очевидни неща. Естествено, че съм аз, Гарет!

— Само ти ми липсваше през цялото това време!

— Аз също те обичам и се радвам да те видя жив и здрав! — направи физиономия кралският шут. — Уау! Гхоли!

Гоблинът веднага забрави за мен, пристъпи към решетката, зад която подскачаха обезумелите мършояди, и пъхна пръст през нея, сякаш искаше да се запознае с тях. За щастие на Кли-кли гоблините са много по-пъргави от гхолите, така че шутът навреме успя да издърпа пръста си и челюстите на звяра изщракаха във въздуха.

— Змиорка, остриетата ти — Делер облегна секирата си на стената и измъкна „брата“ и „сестрата“ иззад гърба си.

— А случайно не носите ли и арбалета? — попитах с надежда аз.

— Носим го, но е в Мармота, така че засега се дръж до нас. Кли-кли, оставаш ли?

— Идвам, те така или иначе са зли. Уау! Мъртвец! Змиорка, ти да не си му счупил врата? Какво гледа зад гърба си? Страхотно! А този, завития с плаща, още мърда! — продължи възбудено да дърдори гоблинът. — Защо не е като другия? Мога ли да го ритна? А? А-а-а… Разбрах! Този поддръжник на Неназовимия си го оставил за заложник, нали? Не, Змиорка, кажи ми! Прав съм, нали?

Погледът на Змиорката, отправен към мен, казваше: „Нито дума за това кой е той!“. Лицето на Гръмогласния беше покрито с плаща и нито гнома, нито джуджето, нито гоблина можеха да разпознаят бившия Див.

— Затваряй си устата, Кли-кли — измърморих аз. — Ще се забавляваш после.

— Трудно е с вас, глупаците — въздъхна Кли-кли. — Ще тръгваме ли?

— Вървете напред — нареди Змиорката. — Аз идвам ей сега.

Още веднъж се спогледахме с гаракеца и аз прочетох в стоманените му очи присъдата на Гръмогласния.

— Крайно време беше! Нашите вече две минути удържат изхода! — изпръхтя под шлема гномът.

Халас изскочи в коридора, последван от Кли-кли и Делер. На прага на килията спрях и хвърлих последен поглед към Гръмогласния. Той правеше неуспешни опити да се изправи, но се беше заплел в плаща.

— Гарет, върви — студено ми заповяда Змиорката.

— Ще те изчакам — в мен се надигна упоритост, причината за която и сам не разбирах.

— Както искаш! — мимолетно свиване на раменете.

Змиорката се наведе над Гръмогласния. Той вече беше успял да седне и сега с резки движения на главата се опитваше да отметне плаща.

— Помниш ли, обещах, че ще ти изтръгна сърцето? — обърна се гаракецът към предателя. Гръмогласния не каза нищо.

— Излъгах те — прошепна Змиорката и сряза въжето, стегнало ръцете му.

Преди вратата да се удари и резето да щракне, видях как Гръмогласния смъква плаща от главата си и удивено гледа към нас.

— Какво се туткате там? — извика ни от другия край на коридора Делер.

— Не казвай на момчетата за Гръмогласния, Гарет — помоли Змиорката. — Нека мислят, че е умрял още в хана. Не е нужно да знаят какъв всъщност е бил.

— Добре — все още не можех да повярвам, че гаракецът го пуска просто така.

— И за това, което ти казах за себе си, също мълчи.

— Добре — повторих аз.

— И още… За това, че сред Дивите има предатели, също мълчи. Сега не е време за тревоги. Когато се върнем в Самотния великан, аз сам ще поговоря с Бухала.

— Добре.

— А, ето къде бил! — кимна воинът и рязко дръпна лоста, разположен в незабележима ниша в стената.

Някъде изскърца механизъм, вдигащ решетката. Гхолите бяха на свобода. Аз потръпнах — по-добре нож, отколкото такава смърт. Не мисля, че дори и с развързани ръце Гръмогласния ще издържи дълго срещу четирите гладни мършояда, въпреки че бяха три, дори четири пъти по-дребни от човек.

Ако Гръмогласния крещеше, аз не го чувах — вратата на килията изолираше много добре всички звуци.

— Да вървим! — подхвърли Змиорката и без да се обръща назад, забърза към нетърпеливо пристъпващия от крак на крак Халас.

— Какво правехте там? — попита гномът.

— Оправяхме стари дългове — сухо каза Змиорката и като издърпа остриетата, мина покрай гнома.

Направих унила физиономия на въпросителния поглед на Халас, нямах намерение да обяснявам каквото и да е.

Кли-кли и Делер вече се бяха качили по стълбите и ни чакаха близо до вратата, водеща към свободата.

На пода до вратата лежеше господин Ризус. Мъртъв. От гърба му като мълчалив укор на справедливостта стърчаха две черни стрели. Ел, изрисувал лицето си с черно-зелени шарки, стоеше с изпъната тетива. Елфите не се отличаваха с великодушие към своите врагове и не се гнусяха да забиват стрели в гърбовете им, ако им се предостави такава възможност.

— Как си го убил? — обърнах се удивено към тъмния елф, докато гледах трупа на шамана.

Сега Ризус не беше толкова страшен. Малък дребен човечец, намерил смъртта си от елфийски стрели. Смъртта изтрива страха.

— Гарет, ти да не си сляп? Как е умрял? — подигравателно попита Кли-кли. — Не виждаш ли, че е надупчен със стрели?

— Не говоря за това! — намръщих се аз, раздразнен от несъобразителността на Кли-кли. — Питам как е успял да убие шаман?

— Шаман? Хм… — избоботи току-що приближилият Арнх, облечен от глава до пети в желязо, и с любопитство погледна тялото на Ризус.

— Ако ще да е сто пъти шаман, Гарет, но когато неочаквано и без каквото и да е предупреждение ти забият стрела под лопатката, веднага забравяш за всякакво шаманство — поясни Ел. — Да не мислиш, че в Заграбия се бием с мечове с шаманите на орките?

Не. Не мислех. Стрела от храстите и край.

— По-бързо, да ви отнесе мракът! — раздаде се някъде отдалеч викът на Мармота, а после се чуха викове на хора и звън на оръжия.

Звънът беше прекъснат от остри писъци и вой — милорд Алистан се беше включил в битката с меча от пееща стомана.

Когато изскочихме на улицата, всичко беше свършило. На дъбовия щит на Алистан имаше нова вдлъбнатина, десният ръкав на Мармота беше разкъсан, но никой не беше пострадал, което не можеше да се каже за противниците. Трима привърженици на Неназовимия лежаха мъртви, още един се гърчеше на тревата и стенеше, притиснал корема си с ръце.

Да, това не е приказка. Само в приказките умират с чест и безмълвно. В живота обикновено дълго кълнат, крещят и кървят. Под побелелите пръсти на ранения се стичаше кръв. Мъжът беше разпорен като някакво прасе.

Мечът на Арнх се вдигна и падна. Човекът утихна завинаги.

— Да вървим! — заповяда Маркауз, когато ни видя. — Сега от шума цялото гнездо ще се разхвърчи!

И ние хукнахме. Тоест хукнахме аз и шутът, останалите организирано отстъпваха към предварително подготвените позиции, охранявани в момента от неучаствалите в схватката Диви в състав Медения и Фенерджията, както и групата за отдалечена помощ, тоест Еграсса и Миралисса, въоръжени с лъкове. Чичо не се виждаше никъде. Сигурно заради раняването му го бяха оставили в хана.

Зад гърбовете ни се чуха викове, във въздуха изсвистя арбалетен болт и аз зарових нос в земята, като едва не смачках линга. Еграсса, Миралисса и присъединилият се към тях Ел започнаха ответен обстрел, целейки се в прозорците и отворените врати на къщата. Трима от най-пъргавите преследвачи, решили да ни догонят и да опитат късмета си в честен бой, получиха стрели в гърдите и се проснаха на земята, убивайки всякакво желание в другите негодяи да покажат носове извън каменните стени.

— Всички ли са добре? — попита Миралисса, докато изтегляше тетивата със стрелата към ухото си. Звън!

— Да, ако не броим нервите ми! — не пропусна да се оплаче Кли-кли. — Не съм свикнал да се чувствам като игленик за арбалетни болтове!

— Още нищо не си видял — промърморих аз, ставайки от земята.

— Изтегляме се към конете, докато преследвачите не са се опомнили!

Заповедта на Алистан така и не беше изпълнена. От най-горния етаж на масивния двуетажен дом, в чието мазе ни държаха почти цяло денонощие, изскочи нещо бяло, но уви, не пухкаво.

— Пази се! — извика Миралисса.

Аз повторно се пльоснах на земята и моят пример беше последван от всички останали, включително и от елфите. Ослепително-белият диск весело изсвистя във въздуха и се вряза в ябълковото дърво зад нас, пръскайки го на хиляди малки тресчици.

Шаман, мракът да го отнесе! В къщата е имало още един шаман на Неназовимия, а Гръмогласния беше казал… Малко ли неща ни каза! Фактът си оставаше факт — някакъв шаман току-що ни обстреля с нещо гадно и само по щастливо стечение на обстоятелствата и волята на боговете ни пропусна с цели десет ярда.

Миралисса вече беше на крака и шепнейки, се въртеше в омагьосващия танц на шаманите на тъмните елфи. Ех! Ако елфийката владееше не шаманство, което изискваше дълга подготовка, а обикновеното вълшебство на хората и светлите елфи, щяхме да имаме някакъв шанс, а така… така това си беше игра на котка и мишка. Или по-точно, на жмичка в пълна тъмнина. Който е по-бърз — той ще спечели.

Ел и Еграсса концентрираха обстрела върху прозореца, от който излетя дискът.

— Милорд Алистан! — извика братовчедът на Миралисса между две стрели. — Водете хората!

Цялото внимание на елфите беше насочено към прозореца. Тъмните забравиха за вратата и от това веднага се възползваха привържениците на Неназовимия. Двама арбалетчика изскочиха оттам с очевидното намерение да надупчат кожите ни.

— Нищо не можем да направим! — Еграсса извади нова стрела от изпразващия се колчан. — Тези са ваши!

Не трябваше да дават възможност на шамана да се съсредоточи за нова магия. Дори и за секунда да спрат обстрела, белият диск ще ни направи всички на кървава прах.

— Мармот, арбалета! — извиках аз и за голяма моя изненада скочих от земята.

Дивият без забавяне ми хвърли моето бебче, слава на Сагот, вече заредено.

Единият от арбалетчиците успя да ме изпревари. Той бързо приклекна и стреля към мен от коляно. Импровизатор. И нека сега опитат да ме разубедят, че при Неназовимия не служат професионални воини! Само в армията има такива майстори.

Стрелата щеше да се забие в гърдите ми, ако незнайно откъде появилият се Алистан не сложи огромния си дъбов щит пред мен. Болтът се заби в неочакваната преграда, а аз се прицелих в арбалетчика, който още не беше стрелял, и натиснах спусъка.

Взривът беше не по-слаб от прословутото шаманство! Нещастникът беше разкъсан на две, а на втория, който бързаше да зареди арбалета си, откъсна дясната ръка и почти напълно изгори лицето му. По мое мнение само Миралисса и двамата елфи не обърнаха внимание на трясъка, причинен от изстрела ми.

Дори не бях погледнал с какво е заредено моето оръжие. Огнен болт! Да, точно така! Тъй като арбалетът ми беше с необичайна конструкция, за да може да изстрелва два болта, аз веднага погледнах лежащия в ложата си брат-близнак на току-що изстреляния болт.

— Мармот, да те отнесе мрака! Какво си заредил?!

— Каквото имаше, това заредих! Те всички са почти еднакви!

Почти?! Не вижда ли, че тези имат три червени ивици?! Аз тръгнах да вадя болта, за да го заменя с обикновен от чантата, подадена ми от Мармота, но Кли-кли се намеси:

— Гарет, трябва да бъдеш по-щедър! Стреляй в отворената врата!

Болтът струваше пет жълтици, но сега не беше време да мрънкам и да се оплаквам. Стрелях, от вратата изригна огнено кълбо, последвано от воплите и стенанията на пострадалите, а Миралисса най-накрая спря да пее и да се върти като детски пумпал от панаирите.

Елфите прекратиха обстрела и веднага, сякаш само това е чакал, от прозореца излетя поредният бял диск. Той се понесе към нас и честна дума, аз си помислих, че това е краят! Но тогава сработи заклинанието на елфийката и пред нас се появи зелена стена. Избухна и изчезна, а дискът, дали отблъснат или отразен, полетя в обратната посока. За съжаление не попадна в прозореца, където се криеше шаманът, а в ъгъла на къщата.

Взрив! Дребни каменни парчета се разхвърчаха на всички страни, поразявайки изскочилите от къщата хора не по-зле от камъните на стрелци с прашка. Нас магическият щит ни защити.

Пореден диск, поредно отразяване и обратен полет към къщата, зад чиито стени се криеше врагът, но този път на пътя му израсна друг зелен щит и белият снаряд се отклони, попадайки в плевня, намираща се на около тридесет ярда от къщата. Разнесе се уплашено цвилене на коне.

Още един диск. И още един. Шаманът на Неназовимия явно беше много по-добър, отколкото усвоилата само трошици от древната магия елфийска принцеса. Нашият щит след всяко попадение трептеше и се огъваше все по-забележимо. Следващият магически диск излетя високо в небето и избухна.

— Какво чакате, идиоти, изчезвайте! Не мога да удържа защитата! — изрева пребледнялата от напрежение Миралисса.

— Ще помогна! — Кли-кли отчаяно започна да рови в джобовете си.

— Тръгваме, Кли-кли! — милорд Маркауз посегна да хване Кли-кли за яката, но шутът измъкна от джоба си кълбо въженца и възли и дръпна някакъв незабележим на вид шнур.

Цялата структура, толкова дълго и внимателно изработвана от гоблина, който обещаваше да покаже на всички „ужасното шаманство на гоблините“, се разплете за миг, след което като истинска магия се разтвори във въздуха.

— Ой! — Кли-кли стреснато погледна празните си ръце, явно и той самият не очакваше такъв ефект. — Какво стана?

Кехлибарените очи на Миралисса се разшириха, тя се пльосна по лице в калта и покри главата си с ръце, като едва успя да извика преди това:

— На земята!!! Бързо!!!

Видът на елфийката, просната по лице в калта, ни послужи като великолепен пример за подражание, защото щом тя не се погнуси да извърши несвойствената за елфите постъпка (къпането с кал не е от обичайните елфийски развлечения), нямаше какво да му мислим.

Аз за трети път през последните две минути се пльоснах на земята, но успях да забележа как покрива на сградата изхвърча поне пет ярда във въздуха, след което рухна обратно в ревящите пламъци, бликнали от прозорци и врати.

Ву-у-ууу-ух! Над нас премина вълна от жега с изключителна сила. Горещият въздух не можеше да се диша, направо изгаряше гърлото и дробовете. Дрехите също не осигуряваха достатъчна защита, топлината се усещаше по кожата дори през ризата и панталоните.

Минаха още двадесет секунди, преди да се осмеля да вдигна глава. Масивната двуетажна каменна сграда с керемиденочервен покрив вече не съществуваше. На мястото й стоеше една-единствена стена, оцеляла като по чудо. Огънят ревеше и облизваше камъните. Към небето се виеше гъст черен дим.

Ама че случка! Дърпаш тъпото въженце — и бум, вече няма нищо! Нито къщата, нито хората в нея.

Всички, както и аз, се бяхме облещили към огъня. Медения тресеше глава, той беше най-близо до пожара и най-силно беше усетил горещия полъх на миналата над главите ни вълна. Станах от земята, изтръсках се и погледнах гневно към гоблина.

— Аз… аз… аз не исках! — уплашено заекна Кли-кли, отстъпвайки под нашите не особено любезни погледи. — Дори не съм си го помислял! Наистина! Просто трябваше да завали ситен дъждец!

— Дъждец?! — изрева Делер, плюейки пясъка от устата си. После джуджето вдигна пръст към жужащия пламък и язвително попита: — И това ли е твоят дъждец?!

— Но аз наистина не мислех, че ще се получи така! — виновно подсмръкна шутът. — Моят дядо ми го е показвал, когато още бях дете… Сигурно съм вързал грешно четиридесет и пети възел.

Физиономията на малкия шут беше покрита със сажди и мръсотия и изразяваше висша степен на виновност.

— Кли-кли — въздъхна Миралисса, като избърса мръсното си лице с гърба на ръката. — Ако още веднъж направиш нещо подобно, без да ме предупредиш…

Гоблинът закима толкова енергично, че изглеждаше сякаш главата му всеки момент ще се откачи от раменете.

В далечината се чуха виковете на бързащи към произшествието хора. Не искахме да ни виждат, така че беше време да се махаме.

— Към конете! Бързо! — Алистан метна щита на гърба си и първи хукна към мястото, откъдето до преди малко се чуваше конско пръхтене.

Подадох линга на Мармота и се постарах да не изоставам от капитана на кралската гвардия.

— Страхотно беше! — изпръхтя тичащият до мен Кли-кли. — Неслучайно дядо ми беше шаман! Как им показах на всички!

На физиономията на гоблина нямаше и следа от разкаяние.

— Ти едва не ни изпече и нас, гений!

— А ти си зъл, защото завиждаш на моите способности — каза шутът.

Аз презрително изсумтях. Знаех, че Кли-кли само се преструва на глупак, дърдорко и шут. Честно казано, за мен гоблинът беше по-умен дори от магистър Арцивус и само се правеше на глупав. Но в моменти като този бях готов да повярвам, че шутът наистина не е наред с главата.

Притичахме покрай димящите развалини на обора и зад ябълковите дървета видяхме нашите коне. Нещастните животни уплашено пръхтяха, въртяха уши и ужасено блещеха очи. Явно не бяха много щастливи от факта, че до тях се правят разрушителни заклинания.

Поздравих Пчеличка с леко потупване по хълбока и скочих на седлото.

Уау! О, да! Ако преди месец някой ми беше казал, че съм способен с едно движение да скоча на кон, директно щях да се изсмея в лицето на този фантазьор.

Алистан веднага подкара конете в галоп и аз трябваше да съсредоточа цялото си внимание върху ездата, за да не улуча някое случайно изпречило ми се дърво. И едва когато видяхме града и приближихме стените на Раненг, умората се стовари с огромна сила върху мен.