Танц със сенки

Глава 6 Разговори в мрака

Крачех по широк тъмен коридор, стените бяха облицовани с груб камък и покрити с нещо много подобно на мъх или лишеи. Нямаше почти никаква светлина и трябваше да докосвам стената с ръка, за да не пропусна случаен завой.

Таванът танцуваше като луд. Три пъти го докосвах с глава, а само няколко крачки след това колкото и да протягах ръце нагоре, не можех да го достигна — само празнота, мрак и слаба светлина някъде нависоко.

В главата ми изникваха хиляди въпроси. Как бях попаднал тук? Къде отивам? Защо? Какво търся в мрака на това подземие? И това изобщо подземие ли е?

Много съмнително, особено ако се изхожда от факта, че на всеки двадесет крачки ръката ми се натъкваше на врата. Метална врата с малко прозорче с решетка. Двадесет стъпки груб камък и мъх под ръката, а след това пръстите усещат студения и влажен от подземната влага метал. И после отново двадесет крачки камък.

Имах чувството, че съм на най-ниското ниво на някакъв огромен затвор.

Коридорът изглеждаше безкраен. Понякога зад вратите се чуваха стонове и мърморене, но по-често зад металните прегради цареше оглушителна тишина. Кой се намираше в тези подземни катакомби? Затворници, луди, пленници или душите на тези, за които пътят към светлината или мрака е затворен за вечни времена? Нямах отговор на тези въпроси, също както и желание да разбера кой всъщност е в тези килии.

Когато минах покрай поредната врата, зад нея се раздаде безумен смях. От изненада отскочих към противоположната стена на коридора и ускорих крачки, като се стараех да съм колкото се може по-далеч от побъркания затворник. Но смехът още дълго време отекваше зад мен и ме побутваше в гърба.

След цяла вечност, когато вече бях изгубил броя на крачките, ми се стори, че усещам слаб мирис на море.

Да, така миришеше в Пристанищния град на Авендум, когато вятърът духаше откъм Студено море. Това беше миризмата на сол, на водорасли, на морските капки, оставащи от блъскащи се в кея вълни, миризмата на чайки, които вечер посрещат рибарските лодки. Миризма на свежа прохлада, на риба, бриз и на свобода.

Непрогледният мрак отстъпи и бавно, ужасно бавно от него започнаха да изплуват призрачните очертания на коридора. Някъде отгоре се появи плах лъч дневна светлина. Спрях и вдигнах поглед към късчето синьо небе, виждащо се през малко прозорче във високия, просто недостижим за мен таван. На лицето ми падна слънчев лъч и неволно стиснах очи. Вятърът, който заедно със слънчевите лъчи се промъкваше през прозорчето, донесе ритмичен тътен, сякаш недалеч оттук въздъхна уморен след цял ден тежка работа великан. Някъде наблизо имаше море и прибоят се чуваше доста ясно.

Море?! Но как така? Как можеше то да се появи тук? Къде все пак съм попаднал? И най-важното, как съм попаднал?

Ако останех на това място, нямаше да намеря отговорите, които търсех, затова казах сбогом на светлината и продължих по коридора, потапяйки се отново в непрогледната тъмнина. Очите обаче привикваха бавно към мрака, така че в един момент направо загубих опора под краката си и едва не паднах. Спрях и като протегнах напред десния си крак, опипах пода.

Така си и помислих. Стълби. За съжаление, водеха някъде надолу, в още по-гъстия и непрогледен (ако изобщо е възможно) мрак. Спрях и започнах да размишлявам какво да правя.

Да слизам надолу, в дълбокото подземие на затвора (ще наричам мястото така поне докато не разбера къде точно се намирам) за мен беше крайно нежелателно. Сагот знае на какво ще се натъкна там. А и можех да бродя в мрака много, много дълго време. По-добре да намеря друга стълба, която да води нагоре, и най-добре да е към изхода на този странен и загадъчен затвор.

Всъщност имах само два изхода от създалата се ситуация: да се върна назад към мястото, откъдето тръгнах, или да се спусна надолу и да потърся стълбище, водещо нагоре. Първият вариант беше по-разумен от втория, но просто физически не бях в състояние да извървя отново целия този дълъг и уморителен път назад.

Оставаше ми да вървя напред и само напред. След като взех решението, аз започнах предпазливо да слизам по стълбите. Нямах нито маслена лампа, нито факла, нито дори магически „огън“ и трябваше да напредвам опипом. Докато слизах и докосвах стената с ръка, броях стъпалата. Оказаха се шейсет и четири. Стръмни и очукани било от времето, било от хилядите крака, стъпвали по тях, те ме отведоха в друг коридор.

Този коридор се оказа пълен близнак на онзи, по който бях минал съвсем наскоро. Същият непрогледен мрак, същият застоял и студено-влажен, вледеняващ въздух, същите изградени на груб камък и покрити с мъх и лишеи стени, същите метални врати с малки прозорчета с решетки. Единствената разлика между този коридор и първия забелязах едва когато започнах да броя крачките. Вратите бяха разположени на всеки сто крачки, а не на двадесет, както беше по-рано.

Тук беше много по-студено, отколкото в горния коридор, и след известно време, без дори да се усетя, започнах да треперя. Трябваше да ходя бавно, в тъмнината се страхувах да не налетя на неочаквана преграда или просто да пропадна в дупка, яма или да попадна в друга някоя неприятност. След като подминах седмата врата отдясно, стените на коридора се промениха. Грубият каменен градеж и мъхът изчезнаха, отстъпвайки място на базалтова скала. Неизвестните строители бяха прокопали целия оставащ коридор директно в скалата. В мен възникна подозрението, че съм попаднал в катакомби на гноми или джуджета. По-вероятно джуджета, защото ако отчета неочакваното присъствие на море и си освежа спомените по география, можеше да се приеме, че съм в източната част на Планините на джуджетата. Именно тук планините граничеха с Морето на бурите или Източния океан, както го наричат жителите на Пограничното кралство. Да се питам как така се озовах на такова разстояние от Раненг беше безполезно. В главата ми се блъскаха най-нелепи мисли.

Далеч, далеч напред в мрака се мярна светлинка. Спрях като ударен и започнах да се взирам в далечината. Пламъкът проблесна още веднъж. Аха! Най-вероятно беше пламък от все още недобре разгорял се маслен фенер. Пламъкът леко се люлееше в такт с нечии крачки и бавно се отдалечаваше от мен.

Сега не се поколебах. Огънят означаваше разумни същества, дори и да не са много приятелски настроени към неочаквани посетители. Просто трябваше да се държа на известно разстояние от човека с фенера, да съм незабележим и да се надявам, че неволният ми водач ще ме изведе от този наистина странен и загадъчен затвор.

Устремих се към светлината, пренебрегвайки опасността да се спъна в някое неочаквано препятствие и да си счупя краката. Да догоня непознатия се оказа доста лесно — той пъплеше със скоростта на огр, преял с човешко.

Минах покрай стъпала, водещи нагоре (точно по тях беше слязъл тук непознатия), и настигнах човека.

Старец. Не виждах лицето му, но по прегърбената стойка, клатещата походка, треперещата старческа ръка, стискаща масления фенер, и по сивите коси без всякакво съмнение или колебание разбрах, че този човек е старец. Неизвестният беше облечен в стара опърпана мръсносива дрипа, въпреки че аз бях готов да заложа и последната си златна монета, че преди много години тази дрипа е представлявала прекрасна камизола. Огромната връзка ключове, висяща на протъркания колан, противно дрънкаше в такт с крачките му. В другата си ръка дядката стискаше някаква купа или чиния. Не можех да видя какво има в нея, но старецът я носеше много внимателно и ръката му, за разлика от другата, носеща фенера, не трепереше. Дядката крачеше, държейки фенера в протегнатата си ръка и неговата сянка, увеличена няколко пъти, танцуваше по стените.

Аз се прокрадвах на около десет крачки зад стареца, стараейки се да стоя на границата между тъмнината и светлината на фенера. Той вървеше мълчаливо и само от време на време глухо кашляше. Кашлицата на дядото по някакъв начин ми напомни за кашлицата на стария магистър Арцивус. Да, старият магьосник на Ордена със своите мълнии и огньове щеше да ми бъде добре дошъл сега. Но стига съм мечтал, Арцивус беше много далеч оттук, в Авендум, и подготвяше маговете за „тържествена“ среща с Неназовимия.

Дядката се тътреше, пъшкаше, кашляше и ругаеше. Започнах да се притеснявам, че всеки миг ще се разпадне и никога няма да стигне до целта на своя поход в това подземие. Но за мой късмет коридорът внезапно свърши и той, пъшкайки, спря пред последната врата. Надзирателят, както мислено го нарекох, сложи купата и фенера на пода и откачи от пояса си връзката ключове.

Така и не можех да разгледам добре лицето му, стоеше наполовина обърнат към мен. Мърмореше си нещо под нос и внимателно прехвърляше ключовете в ръцете си. Накрая избра един огромен меден ключ и го пъхна в ключалката. Древното изкопаемо се опита да завърти ключа в ключалката, но не му се получи и като проклинаше мрака и този, който го е измислил, извади ключа и отново започна да подрънква с връзката, за да намери по-подходящ.

Тук започна да ми просветва, че когато старецът тръгне да се връща, аз щях да се окажа на пътя му, освен ако не побързам да изтичам до стълбите. А в плътния мрак да тичам безшумно, без да виждам нито стени, нито стъпала, ще е доста проблематично, да не кажа направо сложно. Колкото и бавно да върви старецът, дори и да не ме види, непременно ще ме чуе.

Дядката се бореше с ключовете, а аз отчаяно търсех изход от възникналата неприятна ситуация. Можеше, разбира се, просто да го прасна по тиквата, но къде е гаранцията, че без него ще намеря пътя нагоре? Новото стълбище спокойно можеше да ме води към някакъв лабиринт и да си остана да обикалям из него до края на вечността. Така че вариантът със зашеметяването на стареца отпадаше.

Да се скрия някъде по пътя му — светлината от фенера на ширина обхващаше целия коридор и колкото и да се притискам към стената, дори сляпа къртица щеше да ме забележи.

Срещу вратата, с която старецът беше зает, преди явно е имало врата, водеща към друга килия. Точно така, имало е. Сега на нейно място зееше катраненочерна дупка, водеща към необитаема, тоест празна килия (кой ненормалник ще стои в килия, която няма врата?). Вратата — с изтръгнати панти, с прилични вдлъбнатини по цялата си повърхност и със смачкана решетка на прозореца, кротко си лежеше до стената. Не знам кого са държали в килията, но когато видях какво е направил затворникът с вратата, не завиждах на пазачите на затвора, когато това същество се е измъкнало на свобода. Да, да, именно същество! Никой нормален човек не може да остави такива вдлъбнатини в пет инчови стоманени плочи (освен ако поне в продължение на триста години, без да спира, не е блъскал по вратата с дървената си глава).

Старецът най-накрая намери ключа, вдигна фенера от земята, огледа находката на по-ярка светлина, изсумтя удовлетворено и вкара ключа в ключалката. Докато пъшкаше и се бореше с вратата, аз се промъкнах като призрак на две крачки от него и се хвърлих в мрака на дупката.

Старецът спря да върти ключа и рязко задуши въздуха с нос. Сега приличаше на куче, застинало в ловна стойка, което е усетило, че зад гърба му е минала лисица.

Но на мен не ми беше до странностите на дядката. Аз едва не изскочих обратно в коридора, защото вонята в празната килия ме караше да предположа, че цяла армия гноми е повръщала вътре без прекъсване в продължение на десет години. Закрих лице с ръкава и се опитах да дишам през устата.

Оказа се трудно, защото миризмата беше остра и отблъскваща и очите ми започнаха да сълзят. През цялото време, докато стоически се опитвах да се боря с вонята, старецът стоеше неподвижно като статуя точно до другата врата. Дали не е заподозрял нещо проклетникът?

Надзирателят отново задуши въздуха, после тръсна глава, сякаш прогонваше незнайно откъде появила му се халюцинация. Нямаш шанс, татенце, никакъв! Не можеш ме подуши при такава воня! Дори да имаш обоняние на имперско куче!

Миризмата от килията не се понрави на стареца и той продължи борбата с упоритата ключалка пред него. Докато той отключваше вратата, аз се опитах да запазя остатъците от закуската в стомаха си. Само да се измъкна от подземието, ще изхвърля вмирисаните си дрехи, след което поне месец ще кисна в гореща вана, за да се отърва от ужасната воня, която сякаш беше попила във всяка частица на тялото ми.

Ключалката най-накрая поддаде, изщрака и дядката триумфално се засмя. Ръждивите несмазани панти изскърцаха и вратата на килията приканващо се отвори. Старецът вдигна купата и като освети пътя си с фенера, влезе в килията.

До ушите ми достигна слабо подрънкване на верига.

— Събудихте ли се? — гласът на стареца сега беше остър и хриплив. — Предполагам, че сте огладнели за три дни?

Отговор не последва. Само веригата още веднъж издрънча, сякаш невидимият за мен затворник се е размърдал.

— А! Горди сме! — засмя се дядката. — Е, добре! Ето ви вода. Хляба, съжалявам, но го забравих в караулното. Но не се притеснявайте, красавици. Следващия път непременно ще го взема. След ден или два.

И отново доволният смях. Лош смях, зъл.

Погледнах от своето укритие, надявайки се да видя какво се случва в килията отсреща, но видях само приглушената светлина от фенера и гърба на стареца.

— Е, аз ще тръгвам, приятно оставане. А водичката си я изпийте, тя, разбира се, не е фазан с гъби или ягоди със сметана, но също е вкусна!

Дядката излезе от килията и вратата със скърцане започна да се затваря.

— Чакай! — един от затворниците все пак реши да говори.

Жена!

— Виж ти! — изненада се дядката и скърцането на вратата спря. — Едната проговори. Какво искаш?

— Свали веригата!

— А нещо друго не искаш ли?

— Направи каквото ти казвам и ще получиш хиляда златни.

— Не се унижавай пред него, Лета! — рязко произнесе друг женски глас.

— Хиляда? Уау! Много — изсумтя старецът и вратата на килията отново заскърца.

— Пет хиляди! — в гласа на Лета се промъкнаха нотки на отчаяние.

Вратата продължи да се затваря.

— Десет! Десет хиляди!

Вратата се затръшна и аз потръпнах. Грохотът беше такъв, сякаш самото небе рухва на земята. Връзката с ключове задрънча и аз се отдръпнах навътре в килията, по-далеч от светлината на фенера. Освен това от новото място бих могъл да видя лицето на стареца. Просто трябваше да видя лицето на човека, който ей така просто и небрежно се отказа от десет хиляди златни!

Ключът сухо изщрака в ключалката и старецът закачи връзката на колана си. После се обърна и аз видях лицето му.

И се уплаших. Силно.

Последният път, когато бях толкова уплашен, беше когато влязох в Закритата територия и се срещнах с очарователния и гладен Смехурко.

Старецът имаше жълта, подобна на пергамент кожа, остър прав нос, сини безкръвни устни, мръсна невчесана брада и очи…

Тези очи ме изплашиха и накараха коленете ми да се разтреперят. Бяха черни. Абсолютно черни…

Дъртото изкопаемо имаше студени, ахатови очи, в които нямаше никакви признаци за зеници или ириси. Можеш ли да наречеш черните дупки мрак и празнота очи?

Това просто не трябва и не може да съществува в нашия свят. Черните очи изглеждаха по-мъртви от камък, по-студени от лед, по-безстрастни от вечността.

Не издържах погледа на тези ужасни очи и направих крачка назад.

И по всички закони на вселенската гадост под крака ми попадна някакъв отпадък. Не е нужно да си гений, за да отгатнеш, че този отпадък оглушително изпука. Оглушително не е много подходяща дума в тази ситуация. Имах чувството, че звукът на злощастната посуда, останала в килията след напускането на затворника, се разнесе по цяла Сиала.

Старецът, както и следваше да се предположи, незабавно замръзна на място и втренчи мъртвите си очи в тъмнината. Там, където се криех аз.

Не измислих нищо по-добро от това да си внуша, че съм бездушен труп или камък. Просто казано, се опитах не само да не мърдам, но и да не дишам.

Дядката подуши с нос въздуха и аз отправих молитва към Сагот да не ме забележи. От надзирателя с черните езера мрак вместо очи направо ми идваше да се подмокря.

Старецът прехвърли фенера от дясната ръка в лявата. В освободената ръка, сякаш с магия, се появи оръжие. Повечето от всичко това нещо приличаше на… На какво може да прилича голяма бедрена човешка кост, при това заострена? Само на заострена голяма бедрена човешка кост и на нищо друго.

Костта в светлината на фенера изглеждаше жълта и само острият й край, напомнящ по форма връх на копие, беше в мръсно-ръждив цвят. Цветът на засъхнала кръв. Старецът се ухили и в устата му светнаха прогнили жълти зъби, а после той стисна по-здраво странното си оръжие и като повдигна фенера, тръгна в моята посока.

Не вярвайте на тези, които казват, че в последните оставащи секунди преди смъртта човек вижда целия си живот да преминава пред очите му като стадо доралиски коне. Лъжат. Откровено, нагло и безбожно лъжат. Никакви видения не видях в тези секунди. А и за какви видения може да става дума, когато коленете ти се тресат от страх? Ужасният дядка беше решил да ме довърши — без никакво съмнение.

Дали богът на крадците чу молитвата ми или миризмата, към която вече почти привикнах, удари по чувствителния нос на надзирателя, но дядката спря на три крачки от моето убежище.

Сега старецът гледаше право в мен, а границата на светлината на фенера му стигаше на пет крачки от краката ми. Само още няколко крачки и аз щях да се окажа в кръга на светлината!

Мислено проклех безгрижието и любопитството си. Ако бях по-умен, щях да се притисна до стената, а не да стоя като статуя в центъра на килията точно срещу вратата, разчитайки, че тъмнината ще ме защити от погледа на стареца.

Черните очи се взираха в моята посока без да мигат и сърцето ми думкаше в гърдите ми по-силно, отколкото ковашки чук на гном. Нима не може да го чуе?

Дядката гледа дълго. Много дълго. Не по-малко от минута. Минута, която ми се стори година. Минута, за която успях да се състаря с цял век.

— Проклети плъхове — изхриптя най-накрая старецът. — Наплодили се, гадините! И какво изобщо ядат тук?

Старецът пъхна оръжието-кост в пазвата си, премести фенера от лявата ръка в дясната и засурна крака по коридора към стълбите. Скри се от погледа ми и сега можех да видя само едно малко късче от коридора и вратата, зад която бяха затворничките. Колкото повече се отдалечаваше старецът, толкова повече намаляваше светлината в коридора.

И през ум не ми мина да правя безумия, като се промъквам след надзирателя. От момента, в който видях очите му, цялото ми желание да се измъкна от вонящата килия изчезна. По-добре да изчакам, а после кротко и бавно да стигна до стълбите, дори и в абсолютна тъмнина. Така че останах на мястото си и зачаках старецът да се отдалечи колкото се може повече от моето убежище.

Ами ако изобщо не се кача по най-близките стълби, а се върна до другите, по които попаднах в този коридор, после да се добера до мястото, където се събудих, и да потърся друг изход? Сега вече не ме мързеше да извървя дългия път назад. Бях готов да направя каквото и да е, дори да изравня Планините на джуджетата със земята, само и само да не се срещам със стареца. Не знам защо толкова се уплаших, но с такива очи…

Прекъснах мисълта си и се съсредоточих върху настоящето. Шумът от стъпките на стареца беше изчезнал, оглушителна тишина заля коридора. И светлина! Светлината от фенера не изчезна съвсем! В коридора беше полумрак…

Внезапната липса на шум от стъпките му и присъствието на светлината говореха само за едно: старецът беше спрял, преди да стигне до стълбите. Но защо, да го вземе мракът?

Без да откъсвам очи от вратата, аз внимателно направих крачка вляво, после още една, и още, и още.

И тук едва не получих разрив на сърцето! Честна дума, още никой не беше успявал да ме уплаши два пъти за толкова кратко време!

Старецът не беше отишъл никъде. Това хитро копеле беше легнало на пода и надничаше в килията. Ако бях останал на мястото, на което стоях само до преди няколко секунди, проклетия дядка щеше да остане незабелязан за мен. А ако бях направил още по-голяма глупост и вместо да се отдръпна встрани, бях излязъл от килията, щяхме да си сблъскаме носовете с надзирателя. Сега той внимателно гледаше точно мястото, където стоях до преди секунди.

Какъв хитрец! Какъв опасен хитрец! Какво се случи с тази показна мудност и влачене на крака?! Колко ловко, безшумно и незабележимо се беше върнал! Мракът да ми изпие кръвта, ако заминаването му не беше просто много добре изигран спектакъл!

След като огледа всичко, което искаше, старецът започна да се изправя от пода. Направи го ловко и безшумно, стараейки се да се държи така, че аз, намиращ се, по предположението на стареца, на съвсем друго място, да не мога да го видя.

И аз наистина нямаше да го видя, ако стоях на предишното си място! Благодаря на Сагот, че ме накара да се изместя встрани!

Ръката на дядката се пъхна под дрехата и измъкна костта. Гърбът ми на мига стана мокър от пот.

Само за три удара на сърцето старецът скочи пъргаво в средата на коридора, застана срещу отвора на вратата и с едва уловимо движение на ръката хвърли костта там, където, според него, се намирах аз. Костта като жива изписка във въздуха, прелетя през цялата килия и глухо изкънтя в отсрещната стена, след което падна на пода.

Старецът изсумтя изненадано и замислено се почеса по врата.

— Наистина са плъхове — каза донякъде разочаровано. — Какви работи само си внушава човек! Ех, каква кост изгубих! Сега, докато миризмата не изчезне, няма влизане в тази дупка.

Като мърмореше и ругаеше, старецът тръгна към фенера. Влачещите се стъпки се отдалечиха, после за няколко секунди затихнаха (очевидно дядото вдигаше фенера от земята) и отново се раздадоха. Със затихване на стъпките в коридора стана по-тъмно и скоро отново настъпи непрогледен мрак.

Опитах се да успокоя полудялото си сърце, готово да изскочи от гърдите. Размина ми се! Колко ми провървя! Ако не бях се преместил, оръжието на стареца щеше да ме пробие! Хвърлянето му беше толкова бързо, че не само нямаше да имам време да го избягна, но дори нямаше да разбера какво става!

Спаси ме късметът, помощта на Сагот и капризната съдба. Така че благодаря на всички за наново подарения ми живот.

Стъпките на стареца отдавна бяха стихнали, а очите ми дотолкова свикнаха с тъмнината, че тя престана да бъде непрогледна, и успях да различа контурите на вратата. Около мен беше много, много тихо, но страхът не изчезваше. Сега най-банално се страхувах да мръдна. Ами ако това е поредната хитрост на ужасния старец? Нали вече видях колко безшумно може да се движи. Колко му е да се престори, че си тръгва, да махне фенера и сега да ме причаква в мрака на коридора?

Причаква ме… В мрака… На коридора… Между лопатките ми полазиха мравки и продължиха пътя си надолу. Косата на главата ми настръхна. Проклетият дядо с проклетите черни очи е подъл за десет орки и, скрит в засада, е напълно способен да ме изпрати на последна разходка в светлината.

Стига, Гарет, спри! Престани да мислиш за това, в противен случай страхът ще се просмучи в костите ти! Още малко подобни мисли и ще започнеш да се паникьосваш! Ти си крадец, Гарет, спокоен и разсъдлив майстор-крадец, с прякор Гарет-сянката. Гарет-сянката, страшилище за сандъците на богатите. Гарет, когото малки зелени гоблини с остри езици наричат не иначе, а Танцуващ в сенките. Ти никога не си се предавал на паниката по време на работата си, така че не й се предавай и сега! Спокойно… Спокойно… Възстанови дишането, вдишвай през носа, ето така… Вдишване, издишване… Браво! Сега се махни оттук, преди да е станало по-зле!

Не знам дали аз си мърморех тези думи или някой невидим ми ги нашепваше на ухото, но страхът с гневно ръмжене и скърцане на зъби отстъпи на границата на съзнанието ми.

Да обикалям в мрака невъоръжен си беше истинска лудост, затова задържах дъха си и тръгнах към далечната стена на килията, където лежеше оръжието, хвърлено от стареца. Наложи се доста дълго да опипвам пода с крака, опитвайки се да го открия. Очите ми се насълзиха, в носа ми сякаш бяха посипали гаракски чесън. Най-накрая напипах костта и като се наведох, взех в ръка това странно оръжие.

Тежка беше! След като стиснах костта в ръка, веднага се почувствах по-уверен. АКО, да не дава Сагот, се случи нещо, ще имам с какво да се защитавам от нападателите. Пъхнах костта в пояса си и предпазливо надникнах в коридора.

Нищо и никой. Тъмнина и мрак.

Светлината на фенера не се виждаше, би трябвало старецът да се е изкачил по стълбите… Или дъртото копеле беше угасило фенера и сега ме чакаше да изляза от дупката си.

Още веднъж прогоних от ума си лошите мисли и като отчаяно напрягах слух, излязох от своето убежище. След замайващата воня на килията задушният и застоял въздух на коридора ми се стори като освежаващ нектар на боговете.

Все още не можах да се отърва от спомена — проклетите черни очи сега вечно ще ме преследват в кошмарите. Ех, да беше тук Змиорката…

Змиорката! Как можах да го забравя!

Пелената на забравата падна от очите ми и всички отминали събития се разгърнаха пред мен. Спомних си какво се случи тази сутрин. Първо пътуването до имението на неизвестния слуга на Господаря, после нападението на поддръжниците на Неназовимия, безумното ни бягство върху каруцата, сблъсъка със стената, пленяването и загубата на съзнание. Когато се свестих, вече бях в коридорите на подземния затвор. Но ако аз съм тук, тогава къде са закарали Змиорката? И защо мен са ме оставили на пода в коридора, а не са ме сложили в килия като другите пленници? И ето още една странност — чувствах се така, сякаш изобщо не съм се блъскал с пълна скорост в стената на онзи злополучен дом… Ръцете и краката ми бяха цели, главата не ме болеше, тялото — също. Готов бях още сега да се надбягвам със стражата.

В странно, много странно място бях попаднал… Нима Неназовимия, или по-скоро неговите поддръжници, имат такъв огромен затвор в сърцето на Валиостр? А този затвор дали е във Валиостр? Ясно чух грохота на морски прибой, а в близост до Раненг няма никакво море. Кълна се в главата на Кли-кли. Най-близкото море е Морето от бурите, а до него има една седмица езда. И ако приемем, че аз не съм в Раненг, а някъде до Морето на бурите, значи съм бил в безсъзнание много, много дълго време!

Ех! Защо се мъча да гадая? Трябва по-бързо да се измъкна от това отвратително място, а по пътя да се опитам да намеря и да освободя Змиорката. Той спокойно може да е в някоя от килиите по коридора.

Да го намеря. Ха! Лесно е да се каже, но е много трудно да се направи. Ако на сляпо ще отварям всяка врата, това може да отнеме цяла година. А има вероятност да се натъкна и на неприятности, ако отворя грешната врата. Кой знае какви ненормалници може да има зад тези врати? Така че, за да намеря Змиорката, ще трябва да отида до караулното и да хвърля едно око на книгата на затворниците. Такова нещо непременно трябва да го има в затвора, дори службата да я носят разни старци с черен мрак вместо очи.

Тръгнах по коридора към стълбите, но преди да направя и десет крачки, спрях. Затворничките! Как можах да ги забравя! Жените би трябвало да знаят що за затвор е това. А и да ги оставям на милостта на стареца не беше работа. Може да опитам да освободя пленничките, поддръжниците на Неназовимия не бяха докоснали шперцовете в джоба ми.

Веднага в главата ми се разигра буря от противоречиви мисли: „Гарет, ти не си рицар на бял кон от захаросана детска приказка — прошепна ми глас, в който се прокрадваха цинични нотки. — Вземай се в ръце и изчезвай оттук колкото се може по-далече! Така или иначе не можеш да спасиш жените“.

„Разбира се, че ще ги спася! — възрази друг глас. — Би ли оставил човек да изгние в тъмница, ако има дори нищожна възможност да го спасиш?“

Уау! Имам не един, а цели два вътрешни гласа! Плюс истинския ми, а още и гласът на Валдер! Общо четири! Май е време да заема легло в стая с меки стени в болница „Десетте мъченика“20.

„Бих — отвърна първият глас. — Да се блъскаш в мрака с полуумрели от глад бабички си е безумие! Ще се загубим.“

„Изобщо не искам да слушам! А ако ти гниеше зад решетките? Например в Сивите камъни?“

„Първо, не бих гнил. Аз не съм лесен за хващане. И второ, ако, повтарям, «ако» гниех в Сивите камъни, нямаше да се намери нито един глупак, който, рискувайки собствения си живот, да тръгне да ме спасява.“

„Както винаги си самонадеян и твърде циничен.“

„А ти си прекалено добричък. Трябвало е да се родиш не крадец, а жрец на Силна.“

„Както искаш, но аз искам най-малкото да се опитам да ги спася!“

„Добре — отвърна вторият глас след кратка пауза. — Но не казвай после, че не съм те предупредил. Въпреки че… Може да вземем десетте хиляди златни, които бабката обеща на стареца. Десет тук и петдесет от краля при завършването на Поръчката. Ех, ще си поживеем!“

Върнах се при килията, където държаха затворничките.

„Гарет, Гарет. Какво правиш?! Трябва да се измъкваш, а не да спасяваш незнайно кого.“

Извадих шперцовете, изработени от джуджета по моя специална поръчка и внимателно, за да не издам и най-малък звук, поставих шперца с триъгълна засечка в ключалката. Опитах да го завъртя. Не се получи. Хм, тогава да опитаме четириъгълния с жлеб нула-осемнайсет… Така… Да! Най-малкото в ключалката нещо тихичко изщрака.

А ключалката не беше проста. В нея имаше не по-малко от девет пружини, а и още две скрити. Докоснеш ли по невнимание някоя от тях — започваш цялата работа от самото начало. Определено джуджешка работа! Маломерните, както винаги, изпипваха творенията си, и сега ще трябва да положа доста усилия, за да отворя вратата. Чисто теоретично, за да се преборя с такава брава, щеше да ми отнеме от две до петнадесет минути.

„Не прибързвай. Помисли. Тези жени не се страхуваха от стареца!“ — неочаквано се раздаде в главата ми.

Аз потръпнах. Това не бяха моите „вътрешни гласове“, не беше глупав спор със самия мен, това беше гласът на Валдер. Архимаг Валдер, умрял преди няколко века и намерил убежище в моята гостоприемна глава, която пуска всеки, който не го мързи.

„Мислиш ли?“ — уплашено помислих аз.

„Да, Гарет, да. Този старец изплаши ли те?“

„Дали ме е изплашил?! И още питаш?!“

„И мен. Мен също ме изплаши, макар че видях «това» със съвсем друго зрение. А гласовете на жените по време на разговора… Гласовете им дори не трепнаха! Така че струва ли си ние да… — шепотът на Валдер в главата ми за миг спря. — Струва ли си ти да се пъхаш в леговище на паяци?“

„Къде попаднах… къде попаднахме, Валдер?“

„Не знам. Не мога да си спомня — за пръв път Валдер да не знае нещо. — Ние просто се свестихме тук и това е… Сякаш някой ни захвърли тук…“

Просто се свестихме? Тоест някой добричък е щракнал с пръсти, и аз хоп, се оказах в затвора?!

Мислено пожелах на този щракащия да се прости не само с пръстите, но и с ръката си. За да знае как се изпращат незнайно къде порядъчните хора!

„Какво да правя сега?“ — попитах за всеки случай Валдер.

„Това си е твоята глава — дойде отговорът. — Сам решавай какво да правиш.“

„А, да прощаваш! Благодарение на теб сега това не е само моята глава! — възмутих се аз от думите на архимага. — Ти влезе в нея, без да поискаш разрешение, така че сега бъди така добър, нали нямаш намерение да изчезваш от нея, дай ми съвет: как да постъпя?“

Отговорът беше тишина. Проклетият архимаг, както се беше случвало и преди, изчезна, сякаш никога не го е имало. Но аз не се заблудих — Валдер само се преструваше на ням, докато не ме заплаши реална опасност, най-вече магическа. Той вече на няколко пъти ме измъкваше от много сериозни неприятности и не се съмнявах, че ще продължава да ме измъква и занапред.

Някой може да каже, че с архимага имаме взаимноизгодно сътрудничество — Валдер ме спасява от опасни ситуации, а в замяна аз давам на душата му сън и временно забвение в малко ъгълче на своето съзнание. Ами така си е. Нека всички, които вярват, че това е страхотно, да млъкнат за вечни времена! Те просто не знаят какво е да споделяш СОБСТВЕНАТА си глава с друг човек, пък дори и да е умрял много отдавна и да не ти се бърка, докато не стане напечено. Това е много неприятно чувство — да усещаш в себе си някой друг, а и да си спомняш неща, които никога не са се случвали в живота ти. Въпреки че не мога да отрека — ако архимагът не беше с мен, щях отдавна да съм нахранил червеите в гроба.

— Мракът да те отнесе. Можеш да си мълчиш до посиняване! — изругах аз.

Не успях да взема решение какво да правя. Решението го взеха вместо мен и го взеха по не най-добрия начин.

Някъде откъм стълбите прозвучаха стъпки. Който и да беше, вървеше с твърда уверена крачка. Непознатият се движеше в моята посока и аз си помислих, че днес всички затворници само за това мечтаят, да се разхождат по коридорите на затвора. Фор винаги ме е учил да се притеснявам от онези, които нахално обикалят места, където трябва да се движиш само на пръсти и да не привличаш ненужно внимание към себе си. Щом вдига шум, значи от нищо не се страхува. А щом от нищо не се страхува, значи може да е опасен. А щом може да е опасен, значи трябва на всяка цена да избягваш срещата с такъв човек.

Винаги съм се опитвал да следвам тази мъдрост на стария си учител, затова и до ден-днешен съм жив и здрав. Този път също нямах намерение да я нарушавам.

Извадих шперца от ключалката и се вмъкнах във вече станалата ми като родна килия с липсваща врата. Вонята отново ме удари в носа, но този път успях да свикна с нея много по-бързо, отколкото по време на предишното ми посещение. Застанах така, че да виждам коридора и вратата на килията на неизвестните затворнички, които не се страхуваха от черните очи на стареца, и се заслушах в приближаващите се стъпки.

Когато напусках коридора, хвърлих бърз поглед в посока приближаващия човек, но не забелязах никакви признаци на светлина. Това подсказваше, че в ръцете на неочаквания посетител може да има таен фенер, огънят на който може да се види само от близко разстояние. Имаше още един, най-неприятния вариант — непознатият просто не се нуждае от светлина и вижда прекрасно в тъмнината. А ако това е така, то този тип очевидно нямаше нищо общо с човешката раса, следователно може да ме е забелязал още докато човърках в ключалката.

Стъпките бяха само на пет метра от скривалището ми. На три… Две…

Непознатият наистина имаше таен фенер, в мрака се видя тесен оранжев сърп светлина, който изобщо не позволяваше да се види нещо. Във всеки случай, поне за мен. Успях да видя само черно очертание, тъмна сянка на фона на едва отстъпилия мрак.

Непознатият спря пред вратата, ключалката изщрака и се отвори. Хм… Нещо май не чух как ключът влиза в ключалката.

Вратата жално изскърца. Днес в затвора да не е приемен ден? Вече втори посетител за последния половин час. Опитах се да видя каквото и да е, макар че в тази тъмнина освен силуета на неканения гост беше просто невъзможно да се види друго. Оставаше да си държа ушите отворени.

Непознатият влезе в килията и аз чух как веригата отново издрънча.

— Здравей.

Този път първа проговори втората жена.

— Най-важното е винаги да си учтив, нали така, Лафреса? — насмешливо каза неочакваният посетител. Чувайки гласа му, аз веднага пожелах да съм на хиляда левги оттук.

Мрак! Х’сан’кор и хиляди демони! Петите ми в тиган да изпържат! До края на живота ми винаги да ме хващат! Загазих, леле как само загазих!!!

Познах този глас. Досега го бях чувал само два пъти, и всеки път много ми се искаше да съм колкото се може по-далеч от неговия собственик. Това беше „той“, вярното куче на Господаря, онзи, когото наричаха Посланика.

Посланикът беше най-опасното същество от всички, които бях срещал в живота си. Вухджааз и Шдуъйрук, двамата братя демони, с които случайно се бях сблъскал, не можеха и на малкото пръстче да му се опрат.

За пръв път чух Посланика точно преди тази твар с един удар на ръката си да разкъса гърлото на кронхерцог Патийски. Вторият път разпознах гласа му в онзи момент, когато той заповяда на двама крадци да унищожат скритите в старата кула на Ордена карти на Храд Спайн.

Аз много, ама наистина много се надявах, че никога повече няма да чуя този глас и няма да се срещна с неговия собственик. И ето ти изненада! Срещнах го в най-неподходящия момент!

— А какво друго ми остана освен учтивост? — в гласа на жената имаше горчивина. — Или мислиш, че ще започна да те моля да запазиш живота ми?

— Единствено волята на Господаря може да запази живота ти — студено отвърна съществото. — Аз съм само Посланик, изпълняващ неговата воля. А колкото до това, че няма да ме молиш… Ще ме молиш! Стига само да го пожелая. Как само ще ме молиш, Лафреса!

Жената не каза нищо.

— Така-така — съвсем по човешки се засмя Посланикът, без да чака отговор. — Виждам, че Благ ви държи само на вода.

— Ще изтръгна сърцето му! — яростно изсъска Лета.

— Не мисля, че това ще го нарани — подсмихна се Посланикът. — Би трябвало да знаеш как да се справиш с Продалите се. По-добре отрежи главата на Благ, отколкото да се опитваш да изтръгваш ненужното му сърце… Но мога да те обнадеждя — скоро ще можеш да осъществиш своята закана, мила Лета. Напоследък все по-често си мисля да направя от теб същата такава Продала се, какъвто е старият Благ. На нашия общ приятел му трябва помощница м-м-м… за всякакви… утехи.

Посланикът се засмя. Да, с него ставаха някакви промени. Първия път, когато го чух, в гласа му нямаше никаква емоция, но няколко дни по-късно по време на разговора с крадците, работещи за Маркун, също слуга на Господаря, гласът на Посланика вече беше по-близък до човешки. А сега… Сега неговият глас беше изпълнен с емоции и ярки изрази.

— Винаги си се отличавал с гнили шегички, робе! — презрително отвърна жената.

Тайно се зарадвах, че не спасих затворничките. С човек, разговарящ като равен с Посланика, определено не исках да си имам работа.

— А ти през целия си кратък живот си се отличавала с голямо самочувствие — насмешливо парира Посланикът. — Прекалено на сериозно си се взела, скъпа Лета, както и красивата Лафреса, и си плати за това.

— Аз винаги съм била вярна и съм изпълнявала всички заповеди на Господаря! — разпали се Лета.

— Винаги ли? Е, Лета! Не бива да лъжеш стар приятел. Тук сме само ти, аз и Лафреса, така че можеш смело да кажеш как успя да провалиш такава проста задача.

— Ние направихме всичко, което заповяда Господаря! За благото…

— Не говори за благото! Това го остави за жреците и префърцунените пауни, които наричат себе си благородници! По-добре отговори защо пурпурният ти облак не подейства?! — изрева Посланикът. — Защо още ключът не е в Господаря?!

Пурпурният облак! Май не за гръмотевичната буря говореше вярната хрътка на Господаря? Изглежда сега ставаше дума за онази същата гадост, която за малко не унищожи нашия отряд в Харгановата пустош.

— Не знам защо не подейства — уморено каза жената. — Нали знаеш, че направих всичко точно и правилно, както заповяда Господарят. Слугите убиха всички шамани на Неназовимия, те също преследваха отряда, после ние се възползвахме от отварата на тези недоучени магове, прикрихме шаманството с гръмотевична буря, за да не може Орденът, да не дава мракът, да надуши нещо, и изпратихме магията с подходящ вятър. Всичко беше изчислено и никой не би трябвало да оцелее. Нито елфите, нито елфийката имаха нужните познания, за да ми попречат. Те не можеха да унищожат облака!

— Но взеха, че го унищожиха! — в гласа на Посланика прозвуча едва прикрито раздразнение.

— Не бяха те — възрази Лета. — От шаманството на тъмните и Първите вони от левга, а тук нищо!

— Не се оправдавай пред него, Лета! — рязко каза Лафреса. — Той е само слуга.

— Не бяха те! — упорито продължи да твърди жената, без да обръща внимание на думите на Лафреса.

— Не бяха те? Кой тогава?! Кой, кажи ми, в името на Купела с Кървавата роса?! — изсъска Посланикът.

— Не знам. Някой силен. И най-вероятно магьосник, защото не можахме да почувстваме нищо. Някой, когото не си взел предвид.

И името му е Валдер. Именно моят Валдер разпръсна пурпурния облак на милион малки парченца, с което спаси живота на отряда.

— Не прекалявай, Лета! Вие и така вървите по тънък лед! Всичко беше взето предвид! Всичко!!! Или искаш да ме убедиш, че сред тези мравки се крие магьосник? Играчът от Авендум не каза нищо за никакъв магьосник. Нито един от Ордена не е тръгнал с отряда, той се погрижи за това.

— Не вярвам на Играча, Посланик — измърмори Лета. — Играчът е хитра лисица, той може по всяко време да обърка всичките ни планове.

— Грешиш! Играчът е твърдо верен на Господаря. Безсмъртието и знанието са голям стимул за вярност.

— Ако е толкова верен на Господаря, тогава от каква глупост е посочил този крадец?

— Такава беше волята на Господаря.

— Значи първоначално Господарят казва на Играча за крадеца, а на следващия ден иска да го убие! Къде е логиката?

Тази Лета трябва да вземе пример от мълчаливата Лафреса — ще живее по-дълго.

— Млъкни, Лета, докато не съм ти изтръгнал езика! Не е твоя работа да обсъждаш волята на Господаря!

— Няма нужда от заплахи, Посланик! Познавах те в друг живот, така че си задръж красноречието за овцете, които Господаря нарича слуги! Тях ще уплашиш много по-добре от мен!

— О, да! Те са много по-приятни от теб. Въпреки че ти с нищо не се различаваш от тях. Ти си също толкова смъртна, макар да помниш всичките си предишни животи. Но разговорът сега не е за слугите, а за теб, любезна Лета. За теб и твоята съкилийничка. Вие допуснахте грешка, ужасна грешка. Не оправдахте доверието на Господаря и затова се озовахте тук. Така че сега ви очаква разплата.

— За това ли дойде тук? Колко ниско е паднал този, когото сега наричат Посланик! Е, аз съм готова за смъртта — гордо каза Лафреса.

— Искаш ли да кажеш нещо за последно? — гласът на Посланика беше непроницаем.

— Не.

Лета хрипливо и истерично се засмя:

— За разлика от теб аз винаги мога да се върна в Дома на Любовта. Докато ти, мой скъпи Дж…

Внезапно жената започна да хрипти. Знаем, виждали сме го! Когато Посланикът е малко разстроен, обича да хваща попадналите в лапите му хора за врата.

— Ни-ко-га — тихо процеди той. — Чуваш ли, Лета? Ни-ко-га не смей да произнасяш истинското ми име! Да, благодарение на теб аз съм роден в Дома на Любовта, живях в Дома на Болката и Дома на Страха, но сега съм в Дома на Силата, и не ти, малка въшко, имаш право да произнасяш моето име!

Хриповете плавно преминаха в бълбукане — любезен човек е този Посланик. А после в килията се възцари тишина.

— Ако зависеше от мен, ти никога нямаше да излезеш от тази килия, Лафреса. Щеше да останеш тук като вече покойната Лета. Не съм забравил нищо! Така че може да благодариш на Господаря при личната ви среща за запазването на живота ти! За твой късмет, жено, ти все още си нужна на Господаря. За теб има работа.

— Какво мога да направя за моя Господар? — гласът на Лафреса дори не трепна. Очевидно тя изобщо не се разстрои от това, че Посланикът току-що уби Лета.

— Ти си една от малкото, на които Господарят може да повери ключа. Трябва да го вземеш и да го донесеш тук.

— Ключът?

— Да нямаш проблеми със слуха, Лафреса? Ключът е в ръцете на един от слугите. Ти трябва да отидеш при него и да вземеш артефакта, или за теб това е много сложно?

— Не… Не е сложно. Но защо аз?

— Да, правилно разсъждаваш, мила Лафреса. На твое място можеше да бъде Лета, всъщност всеки човек, дори без да притежава твоите способности, може да донесе ключа на Господаря, но има проблем… Ключът е бил подчинен. Проклетата елфийка направила шаманство и сега ключът не може да бъде донесен тук, докато някой не наруши връзките. А освен теб само още пет души могат да направят подобно нещо. Предвиждайки твоя въпрос, защо вместо тези петима си избрана ти, ще отговоря: Играчът в Авендум е прекалено зает, а другите са твърде далеч. Ще им трябва много време, за да се подготвят дори и за началната магия… Познавайки твоята наистина природна дарба към Кронк-а-Мор, смея да предположа, че нямаш нужда от подготовка. Или почти нямаш…

— За кога му трябва ключа на Господаря?

— Крайният срок е две седмици.

— Оттук до Раненг ще трябва да пътувам четири месеца.

— Ще бъдеш там след седмица. Вземи ключа, разруши връзката, донеси го на Господаря, и тогава, може би, нашият повелител ще забрави за твоята досадна издънка. Разбра ли всичко?

— Да.

— Добре.

— Ще ми трябва време, за да изчакам благоприятна позиция на звездите, иначе връзките няма да се разрушат.

— Нямаш много време.

— Свали ми веригите.

Раздаде се тихо щракване.

— Вземи фенера и излизай оттук.

— С радост — отзова се жената.

— Лафреса! Помни, че този път не бива да правиш грешки, в противен случай в Дома на Любовта скоро няма да попаднеш.

— Ще запомня твоите думи, Посланик.

Краката на жената бяха боси, само така може да се обясни, че не чух стъпките й, когато излезе от килията. За миг в коридора проблесна лъч от фенера и тъмен силует на жена. В полумрака успях само да видя, че е сравнително ниска. М-да… Прекалено малко, за да мога да я идентифицирам по-късно. Но ако тази Лафреса ще ходи в имението на Славеите за ключа, то непременно трябва да я изпреваря. Зад жената от килията излезе друга сянка — Посланика. Той последва Лафреса.

И трите пъти, когато се сблъсквах с Посланика, не успявах да разгледам лицето му. За мен той така и си остана черен крилат силует с очи, горящи като злато.

Е, Х’сан’кор с него! Нямах намерение да си рискувам главата, за да видя мутрата на Посланика. Сигурен бях, че е толкова противна, колкото и той. По-добре да изчакам в убежището си, докато опасната двойка напусне коридора, а после ще тръгна по своя си път.

Останах да стоя на място, чакайки стъпките да стихнат.

„Гарет, ти май съвсем престана да мислиш“ — внезапно се обади Валдер.

„А ти днес просто дрънкаш без спиране — отговорих на архимага. — Какво е станало?“

„Не чу ли какво каза той? До Раненг пътят е четири месеца, а тя ще бъде там след седмица“ — намекна архимагът и отново изчезна.

О, мрак! Когато стигна до града, ключът вече няма да е там! И нито Миралисса може да бъде предупредена, нито Маркауз! Единственият изход, дори изобщо да не ми харесва, беше да последвам тези двамата и…

Какво „и“? Какво?! Да им попреча? Или да ги помоля да ме вземат с тях?

Сагот, посочи ми пътя!

Излязох от килията и като докосвах с ръка стената, се отправих към стълбите, там, където преди две минути отидоха Посланика и жената. Стараех се да вървя възможно най-бързо и тихо. Най-малкото се опитвах да го правя в абсолютния мрак. Сега съжалих, че докато бях в Авендум, не се запасих с магическата отвара, даваща на очите нощно зрение. Когато в магическия магазин купувах всичко наред, не се сетих да взема така нужната ми сега стъкленица. Защо ти е да харчиш злато, когато преди по-малко от половин година си пил от това вълшебно питие? Не знаех, че на Закритата територия цялото ми прехвалено нощно зрение просто ще изчезне и ще трябва да обикалям из мъртвия град едва ли не сляп. А после… После беше или Конят на сянката, или демоните, или кралят със съвета, или атаката на поддръжниците на Неназовимия в двореца. Залисах се и забравих. В крайна сметка не я купих и тръгнах на поход без нея. Последната ми надежда беше да надникна в магическия магазин в Раненг, но и тук нищо не се получи. Събитията се задвижиха много бързо и не ми беше до магически шишенца и бутилки.

Тези, които преследвах, се движеха на около петнадесет ярда пред мен. Не смеех да ги приближа по-близо, за да не ме забележат. За дистанцията между мен и слугите на Господаря се ориентирах по звука. Ако крачките ставаха по-тихи, засилвах ход и ги догонвах. Ако прекалявах и звукът от стъпките ставаше по-силен, аз спирах и изчаквах момента да продължа.

Така стигнахме до стълбите. Тук трябваше да изчакам, докато Лафреса и Посланика не се качат по стълбите догоре.

Когато звуците от техните стъпки почти изчезнаха, аз стъпих на стълбите.

Изкачвах се дълго. Много дълго. Първо, беше все така тъмно, а стъпалата се оказаха с различна височина и трябваше да крача почти опипом, така че се придвижвах със скоростта на охлюв. Второ, стълбището се оказа много дълго. Първоначално изглеждаше право и водеше само нагоре, но после започна да се вие в спирала и не свършваше и не свършваше.

Мислех, че Сагот ще ми прибере душата направо на проклетите стъпала. Естествено, изгубих от поглед тези, които преследвах през цялото това време. Днес беше ден на непрекъснати разочарования: не само, че се намирах в бърлогата, по-точно в затвора на Господаря, но и изоставах от жената-шаманка. Сега завръщането в Раненг за четири дни ставаше много съмнително.

Когато стълбите свършиха, аз внимателно надникнах в коридор, осветен от редки мъждукащи факли. Никой. Нито Посланика, нито жената с доста странното име Лафреса. Ще трябва да ги догоня, за мой късмет този коридор водеше само в една посока, така че нямаше как да се заблудя.

Стените, изградени от масивни каменни блокове, в по-голямата си част бяха покрити със сажди, останали от горенето на хиляди факли. Дъгообразният таван също не блестеше от чистота. Тук-там все още се бяха съхранили остатъци от първоначалното измазване, но дори за неопитния ми поглед възрастта на тези остатъци се изчисляваше с десетилетия. Че дори със столетия. Никакви врати в стените, само надписи на неразбираем език. Или огрски, или езикът на Първите — относно писмеността на тези две раси бях пълен профан…

Вървях малко, не повече от сто, сто и петдесет крачки, и коридорът свърши с друго стълбище, макар че този път то беше с не повече от двадесет стъпала. А след него отново властваше мрак. Направих първата крачка и веднага в ноздрите ме удари слаба миризма на гнило, тлен и прах.

— Е, не е забавно — измърморих под нос и свалих крайната факла от стената.

Достатъчно, находих се в тъмнина до края на живота си!

От течението, незнайно как появило се в подземието, пламъкът трептеше и хвърляше искри. Хвърлих факела в мрака, ахнах и отстъпих назад. Това, което видях през тези няколко секунди, докато пламъкът осветяваше малката зала, никак не ми хареса. Почерняла от времето грубо скована маса, върху която лежеше скелет. Веднага можех да кажа, че това не е човешки скелет, беше с прекалено големи зъби — или орк, или елф. От черепа на мъртвеца стърчеше малко и доста ръждиво топорче.

Не се страхувам от мъртъвци, особено от такива, които лежат и не закачат никого. Не се притеснявам особено и от онези твари, които членовете на Ордена наричат зомбита, а обикновените хора — бродещи или просто живи мъртъвци. Тези твари са доволно тромави и безобидни, основното правило при среща с тях е да стоиш по-далеч от ръцете и зъбите им. Е, и по възможност да не заставаш на пътя им.

Живите мъртви съществуват, съгласен съм. Но виж за живи скелети до днес не бях чувал. Такова чудо просто не би могло да съществува в природата. Как, кажете ми, могат да се движат костите, ако между тях няма мускули, хрущяли, жили и други подобни? Веднага се набиват два отговора: или някакъв идиот дърпа костите с връвчици, което е малко вероятно, или тук не би могло да мине без шаманството на огрите, което е дори много възможно.

Като цяло нямах време да изяснявам причината защо скелетът, който лежеше на масата с топор в черепа, доста упорито рита с крака и изглежда се опитва да стане. Сега ме занимаваше малко по-друг въпрос: дали е способен да стане и ако е така, доколко опасен може да бъде този кокаления? Ако стоя на място, нищо няма да узная, а и освен това, ако скелетът (ама че глупост!) има очи, той вече отдавна ме е видял.

„А щом ме е видях и не е станал, значи не е опасен. Или поне не е много опасен“ — помислих си за собствено успокоение и като измъкнах костта-оръжие от колана си, влязох в залата и вдигнах факлата от пода.

Скелетът продължаваше да рита с крака, опитвайки се да стане. Не му се получаваше особено, защото някаква добра душа беше приковала гръбнака му към масата с железни скоби и беше отрязала ръцете му от раменете.

И все пак любопитството беше моят порок. Направих крачка към масата, за да разгледам по-добре невижданата картинка. Съществото обърна глава в моята посока и засъска. Кълна се в Сагот, съскаше, без да има нито бели дробове, нито език, нито нищо от това, което би трябвало да има, за да издава звуци!

— К-х-х-ш-шшш-ша-а-а-а…

Топорчето беше забито в челото, но то (топорчето, а не челото) не беше толкова тежко, че скелетът да не може да вдигне глава от масата. Черните дупки на очните гнезда, в които тлееха милиарди пурпурни искри, се втренчиха в мен. Е, определено не беше минало без магия!

— Ососсвобод-ди, чч-човече!

За миг се вцепених. Щом скелетите са се научили да говорят, тогава е време да си запазя място в гробището — краят на света е близо.

— Не и в този живот — кой знае защо отвърнах аз и отстъпих по-далече от масата.

Скелетът отпусна глава, засъска като масло, паднало в нажежен до червено тиган, и започна да се гърчи и извива. Правеше го от душа (ако тази твар имаше такава) и масата започна да се клати.

— Аз-з така или инач-че ще с-ссе ос-с-свободя!

Всяка дума беше съпроводена с резки дърпания и разклащане на масата. Скобата около кръста на мъртвеца започна едва забележимо да поддава. Сметнах за разумно да продължа пътя си и да не подлагам съдбата на изкушение. Гръбнакът беше закрепен по цялата си дължина, с изключение на шията, така че съществото ще трябва да се дърпа поне седмица. Но нали най-важното е да започнеш! Първата скоба ще поддаде, а след нея ще се предадат и другите. Както казват — водата ще си намери дупчица. Освен ако, разбира се, тук не се появи същият добър човек, който беше приковал скелета към масата, и не възстанови положението. Във всеки случай нямах намерение да оставам и да гледам какво ще се случи по-нататък.

През следващите минути не се случиха никакви странности, още по-малко — неприятности, за което благодарности на Сагот за вечни времена!

Подът едва забележимо започна да се изкачва. Факелът осветяваше унили сиви камъни, блестящи от подземна влага, и надписи по стените, направени от нечия небрежна ръка. Таванът се издигна някъде нагоре и пламъкът на факела вече не можеше да го освети в мрака. Появи се слабо ехо, удвояващо моите крачки, и трябваше да вървя едва ли не на пръсти.

Посланикът и жената изчезнаха в мрака и нямах никакъв шанс да ги настигна.

— Заеми се с Ниските Северни нива — гласът на Посланика се разнесе по коридора и ме накара да хвърля факела на пода и да го стъпча с крака. — На Господаря вече не му трябват.

— А мога ли да ги?… — гласът на Благ трепереше от възбуда.

— Не ме интересува какво ще правиш с тези двамата, Продалия се! — всяка дума на Посланика беше пропита с презрение. — Ако искаш да ги гориш, гори ги, ако искаш да си изрязваш играчки от костите им, изрязвай си, но първо направи това, което ти казах!

— Ще бъде направено, сър! А старият Благ ще се погрижи за костите им! Да, да! Ще се погрижи!

Гласовете на Благ и на Посланика идваха отвсякъде, обгръщаха ме и не позволяваха да се определи откъде се говори. Бях сигурен, че Посланикът и старецът не са в коридора, в противен случай непременно щяха да видят светлината на моя факел. Имах чувството, че говорят някъде зад стената, но докато факелът гореше, не видях никаква врата.

— Позволете, сър, да кажа… Моля най-смирено да ми простите, ако се бъркам, където не ми е работа… но не трябваше да пускате това момиче!

Сега гласът на Благ се раздаваше точно над главата ми. Да не би да ходят по тавана?

— Заеми се с това, което ти казах! — отряза Посланикът. — В противен случай ще се окажеш там, откъдето те измъкна Господарят. Отдавна не си хранил червеи, нали?

Благ уплашено замърмори, раздаде се изщракване и стената пред мен се плъзна настрана, разкривайки една стая, осветена от светлината на маслена лампа. Дори нямах време да отскоча настрани — прекалено внезапно се отвори тайната врата. Оказах се в кръга светлина и Благ, който тъкмо излизаше в коридора, ме видя.

Кълна се в главата на Кли-кли, но за миг в черните езера на очите му светна изумление. Старецът се ухили и аз инстинктивно хвърлих в него собственото му оръжие — костта.

Трябва да кажа, че не се отличавам с майсторство в мятането не само на кост, но дори и на обикновени ножове. Но явно този път някой ме насочваше.

Улучих. Само че не стареца, а лампата. Маслената лампа се разби и избухна, а освободеният пламък обхвана Благ. Старецът изпищя и като падна на пода, започна да се търкаля, опитвайки се да угаси пламъците. Огънят вече поглъщаше брадата и дрехите му. Аз стоях, прикован от това ужасно зрелище, и видях яростния блясък на кехлибарените очи в последния момент.

Черната сянка се хвърли към мен, аз инстинктивно се отдръпнах назад и лапата с дълги нокти, готова да разкъса сърцето ми, пропусна. Почти.

Ноктите раздраха дрехата ми, а след това болката избухна някъде около корема. Преди светът да се пръсне на хиляди парченца болка, аз успях да закрещя.