12

Стомахът на Декстър се сви от страх, след като погледна календара, закачен на стената в малката му стая в общежитието. Вече беше декември, което означаваше, че му остават още няколко седмици до зимната ваканция. Имаше достатъчно основания да изпитва ужас от нея, особено като знаеше, че ще трябва да се върне вкъщи и да се изправи пред семейството си. Но освен тази, имаше още няколко причини да се ужасява от приближаващия край на семестъра.

„Престани да се вманиачаваш — смъмри се той и по гледна първо към разтворените на бюрото му книги и след това към премигващия екран на компютъра пред него. — Поне докато не завършиш доклада си! Стига, че ще се издъниш на три от петте си изпита. Няма нужда да проваляш и най-добрата си оценка за семестъра…“

Декстър въздъхна. Мислите му се отнесоха, въпреки усилията му да ги задържи. Той погледна купчината дебели всяващи ужас учебници по биология, химия и икономика, струпани на пода до бюрото, и изтръпна. Трябваше му истинско чудо, за да мине по трите трудни дисциплини, да не говорим да изкара добри оценки. Колкото и упорито да учеше, просто не успяваше да хване цаката на химията или биологията. А икономиката толкова го отегчаваше, че нямаше начин да запомни данните от учебниците и лекциите на професорите.

За да се възползва от стереоуредбата на съседа, от която се носеше рап, Декстър беше оставил вратата на стаята открехната. Той като че беше единственият на този етаж, който нямаше последен модел аудиосистема, телевизор, дивили плейър и куп други скъпи уреди. Няколко от момчетата бяха забелязали празната откъм уреди стая на Декстър, но той бе успял да тушира любопитството им със засукани разкази за новите увлечения на въображаемата си майка по будизма и исляма. За негова изненада те се хванаха.

„И защо не — мислеше си той с вече познатото чувство на вина. — Нямат причина да смятат, че бих ги излъгал.“

Декстър се насили отново да погледне екрана на компютъра и тогава чу скърцането на вратата, която се открехна още малко. Той вдигна поглед, очаквайки да види някое от момчетата, което се е отбило да го покани да изпият по едно питие или да гледат някой мач, но вместо това в процепа се показа русата усмихната Дейзи.

— Чук-чук! — изчурулика тя. — Изненада! Минавах по край блока ти и реших да се отбия!

— Ей! — Декстър скочи на крака, мигновено забравил за тревогите си. Само като я видеше, и всичките му проблеми ставаха по-малко страшни. Щеше да се справи с всичко — все пак нямаше друг избор. Той се наведе, за да я целуне, а след това срита настрана няколко мръсни дрехи, тетрадки и смачкани пликчета от храна, които се въргаляха по пода. — Влизай! Извинявай, че е толкова разхвърляно!

Дейзи махна с ръка при познатото извинение и го последва до бюрото.

— След малко имам среща с Кара. Ще вечеряме в „Четирийсет и две“. Ще дойдеш ли? — тя му се усмихна с надежда.

Стомахът на Декстър се сви още повече. „Четирийсет и две“ беше един от най-скъпите ресторанти в града — едно от любимите места на Дейзи за спонтанни обеди и вечери. Много от парите на леля Пола и тези от работата на Декстър в университетската каса бяха потънали в гърлото на ресторанта.

Това беше друг проблем, за който Декстър се опитваше да не мисли. Засега успяваше да поддържа образа си на богаташче, което работи на половин ден в студентското градче, защото измислените му заможни родители смятат, че така ще „изгради характер“. Но тази фасада щеше да се срути, ако или по-точно, когато парите свършеха. Тази работа да има приятелка, свикнала с най-доброто, излизаше по-скъпо и от най-смелите му мечти. Как щеше да поддържа легендата, ако средствата, които леля Пола му беше отпуснала за семестъра, свършеха преди зимната ваканция? Беше чувал за хора, които даряваха кръв, за да вземат някой и друг долар — все по-често и по-често напоследък се хващаше, че се пита как точно става това.

— Е, какво ще кажеш? — заумилква се Дейзи. — Ще се откъснеш ли за малко от писането?

Това му напомни, че има идеално извинение да си спести поне една скъпа вечеря.

— Съжалявам — каза Декстър, — трябва да свърша този доклад. А и имам да чета за изпита по икономика тази седмица, ако искам да го взема. Ще се видим ли по-късно?

— Добре — Дейзи беше леко разочарована от отказа. Тя се надвеси над рамото му и надзърна към думите на екрана. — Е, как върви писането? Реши да пишеш за Дикенс, нали?

— Да. Върви добре. Как е Чосър?

— Почти завършен. Затова излизам да празнувам — тя му намигна игриво. — Това ми напомня да те питам, кога най-сетне ще си уточниш плановете за ваканцията? Нямам търпение да се запознаеш с нашите. Къщата на морето ще ти хареса страшно. Много прилича на тази на вуйчо ти в Кабо.

Стомахът на Декстър се сви още веднъж. Напоследък Дейзи все по-често говореше как двамата ще прекарат заедно ваканцията. За предпочитане със семейството й в къщата им на брега на океана, във Флорида.

Досега Декстър все успяваше да се измъкне, като казваше, че трябва да види какви са плановете на семейството му, преди да й обещае каквото и да е, но знаеше, че рано или късно ще трябва да й даде отговор. Очевидно тя очакваше да прекара поне част от ваканцията с него, а знаеше, от друга страна, че леля му и майка му ще искат да си остане вкъщи. Как щеше да излезе от ситуацията този път?

Отчаян, Декстър реши, че е време да хване бика за рогата, преди нещата да са излезли още повече от контрол.

— Мислех да поговорим за това — бавно каза той. Лъжите се оформиха в главата му още докато говореше. — Това май ще е още едно отлагане за после.

— Тоест? — този път Дейзи посърна.

— Днес говорих с нашите — каза Декстър и положи усилия да не изпита вина за това, че я мами. Не му беше лесно, не и когато имаше насреща тези искрени сини очи, които го гледаха с такова доверие. Той с усилие потисна желанието си да падне в краката й и да й признае всичко. — Искат през ваканцията да работя като доброволец, а… в Испания. Ще помагам на бедните — последното беше инспирирано от бързия поглед към учебника му по испански, докато се опитваше да измисли място на подходящо разстояние от Флорида. — Това е нещо като семейна традиция — бързо добави той. — Като студент баща ми е работил като доброволец и неговият баща преди него. Това е нашият начин да се отблагодарим малко. Нещо като общественополезен труд. И сега е мой ред.

— О! — за момент Дейзи не каза нищо явно, осмисляйки думите му. — Много хубава традиция. Много хубава наистина. За теб това ще бъде голямо преживяване. Ще бъде много егоистично от моя страна да започна да се оплаквам — тя се усмихна вяло. — Но въпреки това дяволски ще ми липсваш. Кога ще се върнеш?

— Още не знам. Но ще бъде много преди началото на втория семестър — той стаи дъх. Не смееше да повярва, че се е хванала на импровизираното му извинение.

— Добре. Обещай ми нещо. Ще дойдеш ли в студентското градче един ден по-рано? Нашите ще ме докарат и така поне ще можеш да се запознаеш с тях.

Декстър се поколеба само една секунда, преди да кимне.

— Разбира се — каза той трогнат, че Дейзи държи толкова на него. — Обещавам.

— Добре — усмивката отново грееше на лицето на Дейзи. Тя погледна часовника си и ахна. — Олеле! Закъснявам! Кара ще ме убие — Дейзи се наведе да го целуне по челото. — Не ставай. Изчезвам.

— Приятно прекарване. После ще ти се обадя.

Той я изпрати с поглед до вратата и я изгледа как изчезна зад нея! Въпреки че от някои от усложненията му ставаше лошо, Декстър не смееше да повярва колко много се беше променил животът му през последните няколко месеца. Учеше в един от най-добрите университети в страната, а най-невероятното момиче на света му беше приятелка и го молеше да прекарат повече време заедно.

„Късметлия, късметлия, късметлия“, мислеше си той.

Декстър леко прокара пръст по белега си с надежда да не съжалява, че обеща да се запознае с родителите й. Как щеше да обясни на майка си и леля Пола? Въпреки това не се притесняваше особено по този въпрос. Щеше да измисли нещо. Досега винаги измисляше нещо.

„Може би късметът ми наистина се е обърнал — помисли си той, забравил за работата си, загледан в тавана, потънал в размисли над обрата в съдбата си. Непрекъснато чуваше за разни преуспели хора, които са ги сполетели нещастия заради лош късмет или лоши решения. — Защо от време на време да не се случва и обратното? Все пак не е ли дошъл и моят ред“, питаше се Декстър.

Загрузка...