Тайна идентичност

3

Когато Декстър се събуди отново, вече се разсъмваше. Болките, които бе изпитал при първото си съвземане, се бяха превърнали в една обща тъпа мъчителна болка по цялото тяло. Той седна и изпъна изтръпналите си мускули. Докато беше спал, някой набързо беше издигнал тента над него. Тентата хвърляше прохладна сянка върху пясъка, но въздухът бе просмукал от влага и бе много топъл.

Декстър погледна часовника си, но той беше спрял. Без да знае колко е часът, той се почувства дезориентиран; колко време беше минало от катастрофата? Около себе си чуваше разговори и реши, че е време да разбере какво става.

В мига, в който излезе от импровизирания заслон, слънцето безмилостно го нападна. Прилоша му от горещите вълни, които се надигнаха със съскане от пясъка. Декстър мерна под навеса все още наполовина пълната бутилка вода, която Джак му бе дал, и я грабна. Водата беше топла, но той я изпи на един дъх. Тя проясни малко главата му и в същото време накара стомаха му да се свие от глад с рев.

Храна. Имаше нужда от храна. Тя щеше да му помогне да мисли.

Той си спомни, че Джак му беше казал нещо за някого, който бе събрал храната от самолета. Снощи му се повдигна само от мисълта за мазната непретоплена самолетна храна. Сега обаче му се стори направо апетитна. „Странно — помисли си той, — как една промяна в обстоятелствата може да доведе до промяна в гледната точка.“

Декстър огледа плажа. До момента никой не му беше обърнал внимание. Хора вървяха по брега, шляеха се сред останките, тук-там влачеха багаж или нещо друго. Пълен мъж с къдрава коса ровеше в огромен куфар, а близо до него малко момче с унил вид риташе пясъка. И двамата му се сториха смътно познати и Декстър си спомни, че в самолета бяха някъде около него.

Точно зад него някой проговори на език, който той не разбираше. Декстър се обърна и видя азиатец с черен поднос в ръка, на който имаше четири малки бели блюда.

— Моля? — попита Декстър, стреснат от внезапната поява на мъжа.

Азиатецът повтори думите на неразбираемия език и настоятелно махна със свободната си ръка към подноса. Декстър се вгледа в блюдата и видя, че във всяко от тях имаше някаква слузеста сивкава маса, която според него допреди известно време е била част от морския свят. Той отстъпи крачка назад, когато морският бриз довя до него миризмата на риба.

Мъжът отново каза нещо. Думите му прозвучаха безпомощно. Той изразително посочи едно от блюдата и се престори, че яде.

Декстър го побиха тръпки. Макар да беше много гладен, все пак не беше чак толкова гладен. Всъщност беше сигурен, че преди да сложи това противно нещо в устата си, би изял пясъка под краката си. Така и не можа да хареса сушито. Първия път, когато го опита, едва успя да стигне навреме до тоалетната.

— Не, благодаря — каза на азиатеца и махна с ръце. От движението отново му стана зле. — Добре съм. Благодаря.

Мъжът се намръщи и още веднъж махна към храната. Декстър се опитваше да измисли как да накара човека с рибата да се махне, когато изведнъж с крайчеца на окото си мерна група от пет-шест души, която решително вървеше през плажа към гората. Сред тях беше и една млада, руса, стройна жена с къси панталонки и светло потниче.

Сърцето му подскочи.

— Дейзи! — промълви той и се втурна по плажа напълно забравил за мъжа със сушито. — Дейзи, чакай! Аз съм! Добре съм!

Въпреки че поради замаяността си рискуваше да се просне по очи на пясъка, той успя да настигне групичката сред един открит участък с оскъдна растителност до самия плаж. Декстър прелетя последните няколко крачки, хвана жената за рамото и я обърна към себе си.

— Ей! Кой си ти? Махни ръцете си от мен, откачалка такава!

Непозната хубава блондинка го гледаше възмутено, от очите й излизаха искри. Не беше Дейзи. Изобщо не беше тя.

— О! — изстена Декстър вече потънал в пот и останал без дъх от краткото тичане. — Извинете! Помислих ви за друга.

— Де да беше някоя друга — промърмори някой от групата.

Декстър премига към тъмнокосия мъж, който бе изрекъл тези думи, и се запита защо му се струваше толкова познат. И той ли беше седял в неговия отсек от салона на самолета?

И тогава се сети: това беше непознатият, който му бе помогнал веднага след катастрофата, онзи, който беше взел за самия себе си. Всъщност двамата нямаха нищо общо един с друг, с изключение на възрастта, деляха ги няколко години разлика.

Декстър се почувства неловко, трябваше да каже нещо, макар че другият мъж като че да не го помнеше. Преди да беше решил какво да прави, хубавата блондинка каза:

— Млъквай, Буун — отсече тя, тръсна глава и изгледа тъмнокосия мъж с неприязън. — В случай че още не си го разбрал, и аз не изгарям от щастие, че съм тук с теб, но това не означава, че цял ден ще рева като малко дете.

— Няма значение, Шанън — намръщи се Буун и се обърна.

— Добре ли сте? — висока млада жена с червеникавокафява коса, събрана на опашка — загрижено гледаше Декстър. — Малко сте блед.

— Добре съм — Декстър се насили да се усмихне. — Прощавайте за недоразумението.

Те продължиха по пътя си, а той смутен се върна на плажа. Толкова беше сигурен, че блондинката е Дейзи…

Дейзи.

Името накара сърцето му да се свие и го изпълни с чувство на вина. Как можа да забрави за Дейзи? През цялото време лежа и спа, а тя може да е ранена… или по-лошо.

— Ей, човече? Добре ли си?

Декстър вдигна очи и си даде сметка, че върви, загледан в земята, и замалко не се е блъснал в някой от другите. Беше афроамериканец с къса козя брадичка, който го гледаше загрижено.

— И-и-извинете — запъна се Декстър и си даде сметка, че още е леко замаян. — Не гледах къде вървя. Извинявайте.

— Няма нищо. Вие ли сте човекът, дето беше в безсъзнание цяла нощ? Синът ми се чудеше дали изобщо ще дойдете на себе си. Между другото, аз съм Майкъл.

Декстър погледна към момчето, което беше видял преди малко, и реши, че това трябва да е баща му.

— Аз съм Декстър. Декстър Крос. Да, сигурно става дума за мен. Но се съвзех. Трябва да намеря един човек — приятелката ми, Дейзи — той завъртя глава, за да огледа плажа, и се олюля.

— Ей! — Майкъл протегна ръка да го задържи. — Не изглеждаш добре, човече. Сигурен ли си, че не искаш да легнеш за малко?

— Нищо ми няма. Трябва само да хапна малко и да намеря Дейзи…

— Да хапнеш — Майкъл се огледа. — Онзи здравеняк, Хърли, отговаря за храната. Мисля, че в момента помага на Джак, но храната е ей там. Ела!

Не след дълго Майкъл му подаде пакет самолетна храна. Декстър седна в сянката на една отломка, колкото да погълне храната. Почти не усети вкуса й. След това изпи цяла бутилка вода.

Храната и водата проясниха съзнанието му. Почувства се по-добре, но мислите му не можеха да се съсредоточат върху нищо друго, освен върху едно: намирането на Дейзи. Той се изправи и огледа оцелелите, които виждаше, но от нея нямаше и помен.

„Разбира се, че няма — каза си той, докато разсеяно чешеше едно ухапване от комар. — Ако беше тук и беше добре, досега щеше да ме е намерила.“

Двама млади мъже, които носеха куп възглавници от седалките на самолета, минаха покрай него. Декстър пристъпи да ги пресрещне.

— Ей! — провикна се той. — Къде са ранените? От катастрофата? Трябва да намеря един човек.

Единият от младите мъже избърса потта от челото си.

— Дано да не е онзи с шрапнела — каза той. — Лекарят е с него в момента. От това, което чух, няма голяма надежда.

— Стига, Скот — обади се другият. — Недей да го плашиш — той погледна Декстър. — Не е онзи с шрапнела, нали?

— Изобщо не е „онзи“ — отвърна Декстър. — Момиче е. Търся приятелката си, Дейзи. Хубава, толкова висока… — той вдигна ръка, за да покаже височината й. — Руса.

Другите двама едновременно свиха рамене.

— Не сме виждали такъв човек сред ранените — каза Скот. — Съжалявам. Проверете сред палатките — той махна с ръка, за да посочи малкото поселение от тенти и други временни заслони, пръснати сред останките.

— Добре, благодаря — Декстър отстъпи назад и закри очи с ръка, а те продължиха по пътя си. Той тръгна към първата палатка и надникна вътре. Вместо Дейзи, намери мъж на средна възраст, половината от единия му крак липсваше.

Изтръпнал, Декстър продължи, преди мъжът да е отворил очи и да го е видял. Той погледна в още няколко палатки, но всичките бяха празни.

Тъкмо се оглеждаше за следващото място, на което да провери, когато мерна мъж с позната физиономия да излиза от тропическата гора в края на плажа. Това беше мъжът, който беше извикал Джак снощи, сети се Декстър.

Той тръгна към него с намерение да му благодари, задето го е наглеждал, докато е бил в безсъзнание. Преди да стигне до него, другият го забеляза и го погледна изумено.

— Ей! Как се върнахте толкова бързо? — попита той и забърза към него.

Декстър го погледна объркано.

— Какво?

— Хайде — отвърна другият. — Ако знаете кратък път до плажа, кажете кой е!

— Не… Не знам за какво говорите — запъна се Декстър. — Казвам се Декстър Крос и идвах да ви благодаря за…

— Аз съм Арц. Приятно ми е — мъжът, Арц, го изгледа подозрително. — Не ми е ясно какво правите тук, Крос.

— Какво правя? Не ви разбирам.

— Естествено — настоя Арц. — Преди малко ви видях ей там, при кривите дървета. Знам, че и вие ме видяхте. Дори ми махнахте, за бога. Знам, че бяхте вие. Доста се изненадах да ви видя на крака, след като бяхте в безсъзнание почти целия ден вчера.

Декстър поклати глава.

— Съжалявам. Нещо бъркате. Не съм ходил в джунглата. Откакто съм на себе си, съм тук, на плажа.

Арц не изглеждаше убеден, но сви рамене.

— Щом казвате — той погледна през рамо към дървото, което леко се поклащаше на вятъра. — Аз самият се придържам близо до плажа, особено след онова нещо, което чухме снощи и днес пак.

— Какво е станало? — Декстър нямаше търпение да продължи издирването на Дейзи, но думите на Арц и уплашеният поглед, който изведнъж пламна в очите му, събудиха любопитството му. — Какво сте чули? — той посочи себе си. — Нали помните, че бях в безсъзнание?

— А, да — Арц се усмихна бързо. — Да. Е, радвайте се, че сте го пропуснали. Беше доста страшничко. Силен трясък, странни шумове… — той драматично махна с ръце, очевидно останал без думи, за да илюстрира онова, кое то се опитваше да опише.

Декстър поклати глава.

— Но какво е станало? Откъде са дошли тези шумове? Да не е бил спасителен отряд?

— Не мисля — Арц сви рамене. — Никой не знае какво беше. Беше силно и страшно. Само това знам.

— А! — интересът на Декстър бързо се топеше. За каквото и да говореше Арц, то не беше и наполовина толкова важно, колкото това да намери Дейзи. — Вижте, трябва да намеря приятелката си. Да сте виждали блондинка в джунглата. Ей толкова висока? — Декстър показа с ръце.

— Не. Приятелката ви значи. Отдавна ли сте заедно?

— От около шест месеца — отвърна Декстър и тръгна обратно към централната част на плажа заедно с Арц. — Състуденти сме в колежа.

— А, така ли? Какво учите в колежа, Крос?

— Психология — отвърна Декстър. — Харесва ми. Записах преди няколко месеца.

— Много хубаво, много хубаво. Много интересна дисциплина. Послушайте ме — не ставайте учител. Не и на девети клас — Арц потръпна и завъртя очи. — Доверете ми се по този въпрос. Учител съм. В гимназията.

Декстър учтиво се засмя.

— Не съм мислил много какво ще правя, след като завърша — призна той. — Имам доста време дотогава. Може да преподавам, може да изчакам да видя какво ще изскочи. В това отношение имам късмет. Хубаво е да знам, че винаги мога да се опра на парите на родителите си…