Тайна идентичност

7

— Кога трябва да се роди детето? — Декстър попита Клеър.

Тя вдигна поглед от портокала, който белеше.

— След около месец — отвърна жената, отмахна кичур коса от очите си и примижа към него на силната утринна светлина.

Той се усмихна.

— О! Сигурно се притесняваш. Неспокойна ли си?

— Да — тя погледна портокала. Ръцете й замряха, а лицето й стана тревожно. — Не знам дали да си пожелавам да е по-скоро или по-късно. Понякога искам всичко да свърши — бременността, болките, неудобствата… и тогава си казвам, че сигурно съм луда — и че трябва да се радвам. Поне така ми казват всички. След това ми се иска да го отложа до безкрай, тъй като не знам как ще се оправя, когато детето се появи… — Клеър поклати глава и се на сили да се усмихне. — Май съм просто по-смахната, това е.

— Недей да мислиш така — кротко я посмъмри Декстър, усетил притеснението в гласа й. Искаше, ако може, да й помогне да се почувства по-добре. — Нормално е да си малко уплашена, когато ти предстои такова важно нещо като това да имаш дете. То ще промени целия ти живот. Всеки би се чувствал така.

— Мислиш ли? — усмивката озари цялото й лице, като слънчев лъч, пробил през облаци. — Благодаря. Хубаво е от време на време да чувам такива неща.

Двамата поседяха мълчейки известно време. Суетнята и шетнята на утринната рутина, станала привична само за два дни, царяха около тях. Клеър дообели портокала си и го разчупи на парчета. Декстър я гледаше, мислите му се върнаха към ужасното откритие, което беше на правил предишната вечер. Вкочаненият и окървавен Джейсън, когото беше намерил в храстите, ясно му беше показал, че цялата тази невесела ситуация е сериозна и съвсем истинска. Особено след като Декстър все още нямаше представа какво е станало с Дейзи.

— Декстър! Земята вика Декстър.

Декстър премига и видя парчето портокал, което Клеър размахваше под носа му.

— Извинявай — каза той. — Май се отнесох. Мислех си…

— За тялото, което си открил вчера? — тихо довърши изречението вместо него Клеър.

Декстър я погледна с изненада. Новините се разпространяваха удивително бързо.

— Да, точно така — призна той. — Беше малко шокиращо откритие.

— Заповядай — тя му подаде парче портокал и го погледна със съчувствие. — Разбрах, че си го познавал. Сигурно не ти е било лесно. Надявам се, че е не е бил някой специален за теб човек.

— Не — Декстър пъхна парчето портокал в устата си и го сдъвка. Сокът, който бликна от него, беше толкова сладък, че Декстър направи физиономия. — Не го познавах много — каза той, след като преглътна. — Беше по-големият брат на приятелката ми. Запознах се с него преди няколко седмици. Бяхме на почивка в Австралия.

— О — Клеър прочисти гърло неуверено. — А приятелката ти? И тя ли… и тя ли беше в самолета?

Декстър се поколеба, след това отвори уста да отговори. Но преди да беше успял да каже нещо, чу, че някой го вика. Той вдигна очи и видя Джак бавно да идва към него.

— Ето те и теб — разтревожено каза лекарят. — Търсех те — той видя Клеър и бързо й се усмихна. — Как се чувстваш днес?

Клеър сложи ръка на корема си.

— Добре, благодаря — отвърна тя. — Пак рита.

— Добре — Джак отново погледна към Декстър. Погледът в очите му беше уморен и малко объркан. — Виж, Декстър, чух, че имаш известен опит в психологията.

— Какво? Нямам — възрази Декстър леко обезпокоен. — Следвам психология. Първокурсник съм. Имах само няколко часа…

— Ще свършат работа — каза Джак. — Много хора срещат трудности, задето са тук — той махна с ръка към оцелелите пътници, които се занимаваха с разни неща по плажа. — Не е чудно, нали?

Клеър се засмя тихо.

— Да — каза тя. Ръката й все още беше на корема.

— В момента съм зает, за да се занимавам и с това — Джак погледна към палатката на лазарета, разположена по-нагоре на плажа — импровизиран заслон, направен от сини и жълти брезенти и парчета отломки. Декстър знаеше, че в нея лежи мъж с огромна, дълбока рана на корема. Мъжът, чието име никой не знаеше, беше останал жив след катастрофата, но от хълбока му стърчеше назъбен къс метал, който Джак беше извадил предишния ден и беше зашил раната. Цяла сутрин хората на плажа с приглушени гласове говореха за мъжа. Онези, които го бяха виждали, смятаха, че не изглежда добре. Декстър беше сигурен, че Джак прави всичко възможно при дадените обстоятелства, но ако спасителните екипи не пристигнеха скоро…

— Знам — каза Декстър и целият потръпна. — Разбирам.

— Затова ми трябва помощта ти — Джак се усмихна и прокара ръка през вежди, покрита с капки пот. — Много ще ти бъда благодарен, ако поговориш малко с тях… да видиш какво можеш да направиш. Няма да навреди, а може да помогне, нали?

— Не знам — неуверено започна Декстър и потърка белега на брадичката си. — Страхуваше се, че Джак очаква твърде много от обучението по психология през първата година. Освен това Декстър си беше намислил да се върне в джунглата и да продължи издирването на Дейзи.

— Хайде, Декс — насърчи го Клеър. — Разговорът с теб ми помогна. Имаш подход. Някой ден ще станеш много добър психолог.

Декстър се изчерви от комплимента.

— Благодаря — той се поколеба още малко, все още размишлявайки за Дейзи. Накрая погледна Джак и кимна. — Добре. Ще помогна, ако мога.

— Чудесно — каза Джак.

— Все пак семейството ми винаги е помагало на другите — продължи Декстър, докато се опитваше да се настрои за предстоящата задача. — Фондация „Крос“, чиято цел е да… да… — той спря объркан, след като никакви примери не изскочиха в главата му. — Да… — опита пак той — в момента не мога да си спомня. Но беше за нещо важно. Това е една от най-уважаваните благотворителни организации в света. Може и да е една от най-големите. Не съм сигурен…

Той се намръщи малко, питайки се какво му става.

Много внимаваше да пие достатъчно вода, за да не се обезводни, а съзнанието му беше ясно като кристал. Тогава защо не можа да си спомни такава важна подробност от живота си?

Най-сетне тръсна глава и се отказа да размишлява по този повод. Джак не изглеждаше особено заинтригуван от подробностите. Той даде на Декстър списък с имената на хората, които според него имаха нужда от помощта му, след това му благодари и забърза към палатката.

— Леле, семейството ти има благотворителна организация? — каза Клеър, когато Джак си тръгна. — Впечатляващо!

— Да. — Декстър сви рамене. — Дядо ми… не, прадядо ми… Единият от двамата я е основал, след като забогатял на борсата.

Той направи всичко по силите си да се съсредоточи и да събере информацията, раздразнен от странните празнини в паметта си. Как щеше да помогне на другите да върнат разсъдъка си, след като големи части от собственото му съзнание се носеха незнайно къде? Но колкото и да опитваше, единственото нещо, което успя да изплува в съзнанието му, докато мислеше за фондацията „Крос“, беше мъгливият, необясним образ на лекар от „Бърза помощ“, който бута носилка.

Той поклати глава, отчаян от самия себе си.

— Е — обърна се Декстър към Клеър и се изправи, — ще си спомня всичко. Сигурно всички сме още в шок, поне малко.

— Сигурно — съгласи се тя.

Декстър я остави да довърши закуската си и тръгна към брега в търсене на първия човек от списъка — жена на име Роуз. Той я намери, седнала точно до прибоя, загледана в морето.

— Здрасти — каза той и се отпусна на пясъка до нея. — Помниш ли ме? Срещнахме се вчера. Аз съм Декстър.

Тя не отговори. Беше вдигнала ръка към врата си и стискаше колието, което носеше. На лицето й имаше лека усмивка, а очите й не се откъсваха от хоризонта.

Декстър се опита да привлече вниманието й още няколко пъти, но не постигна успех. Тя си остана безмълвна и непристъпна. Едва ли разбра, че той изобщо е там. Накрая Декстър я остави с леко чувство на поражение от първия си опит за терапия.

За щастие се справи доста по-добре със следващите двама „пациенти“. След като поговори няколко минути с Джанел, млада жена, чиито очи шареха нервно, беше я срещнал предния ден, остана убеден, че е успял поне малко да повдигне духа й. После поговори с Арц, който, въпреки притесненията на Джак, му се стори, че е съвсем добре — просто беше малко раздразнителен и изгорял от слънцето.

Следващ в списъка беше Хърли — огромният младеж, който се беше нагърбил със задачата да се грижи за провизиите от храна и вода от самолета. Освен това за последните двайсет и четири часа Хърли беше работил и като аматьор — медицинска сестра на Джак, и беше прекарал много време с него и ранения мъж в лазарета.

Декстър го откри да рови в някакъв куфар в сянката на едното самолетно крило.

— Ей — каза той. — Как си?

— Пич? — Хърли го погледна задъхан от усилията. Лицето му беше зачервено. — Хората слагат някои доста странни неща в куфарите си.

Декстър направи гримаса.

— Така ли?

— Да — Хърли отметна глава назад, за да отмахне къдравата си коса от потното си лице. — Напълно. Вече три пъти преравям тези куфари и търся лекарства и медицински материали. Няма да повярваш какво намерих.

— Търсиш лекарства? — Декстър погледна към лазарета. — За онзи човек ли?

— Да — Хърли сви рамене и добави под нос. — Не че много ще му помогнат…

Без да обръща внимание на думите му, Декстър по гледна към куфара.

— И намери ли нещо?

— Всъщност не — отвърна Хърли и отново сви рамене. — Джак каза да търся антибиотици, но тук няма много антибиотици. Прерових всичко — той махна с ръка към купчината багаж, струпана край него. След това преглътна с мъка и погледна над рамото на Декстър. — Почти всичко.

Декстър погледна назад. Хърли гледаше корпуса на самолета.

— Провери ли там?

Хърли поклати глава.

— Няма начин, пич. Там има тела.

Декстър потръпна при мисълта за жертвите, които все още бяха затворени в самолета. След два дни под горещото тропическо слънце…

— Разбирам те — каза той на Хърли и прогони внезапно появилия се страшен образ на Дейзи, безжизнена, прикована към седалката си от предпазните колани, а мухите се разхождат по безжизнените й сини очи. — Не те виня.

Декстър веднага смени темата и двамата заобсъждаха очаквания спасителен отряд и няколко други неща. Декстър помогна на Хърли да провери няколко куфара, но не можа да не забележи, че Хърли все поглежда към фюзелажа и при всяко поглеждане обикновено веселото му лице посърва. Това леко притесняваше Декстър, особено като си помислеше за ужаса, който се криеше вътре.

Трябва да потърся Дейзи там. Мисълта прелетя през съзнанието му — нежелана и неприятна. Ами ако е там?

Той погледна фюзелажа, който се издигаше от пясъка като полирана метална гробница. Не. Не може да е там.

Ами ако е?

Колкото повече Декстър се опитваше да обори идеята, толкова по-убеден ставаше, че Дейзи лежи вътре и се пече в подобната на фурна метална обвивка на самолета. Все едно някой друг контролираше мислите му. Някой разсъдлив и безсърдечен.

Не е на плажа, настояваше гласът с безстрастна, желязна логика. Не е в джунглата. Къде другаде може да е?

— Пич, добре ли си? Да не ти е зле?

Декстър осъзна, че Хърли го гледа загрижено, и се насили да се усмихне.

— Добре съм — каза той. — Мисля, че няма да е зле малко да се скрия от слънцето.

Хърли го погледна съчувствено.

— Добра идея — каза той и попи потта от челото си с чифт боксерки, които тъкмо беше измъкнал от един от куфарите. — Горещината е брутална.

Декстър се сбогува и забърза към дърветата, като старателно държеше очи далече от извисяващата се снага на фюзелажа. Знаеше, че единственият начин да се успокои, е да провери. Какво толкова!

Но някак си не можеше да го направи. Не можеше да влезе вътре. Може би отвращението на Хърли му се беше прехвърлило, а може би просто не можеше да понесе мисълта за миризмата, мухите и гледката.

„Трябва — каза си той. — Трябва да знам дали не е там.“ Беше толкова погълнат от самоубежденията си, че едва не се блъсна в Джак, който бързаше към него.

— Извинявай — смотолеви Декстър.

— Как върви? — попита Джак. — Мисля, че трябва да поговориш с още един човек. Скот се беше изгубил в джунглата и след като се върна, нещо му стана. Имаш ли минутка да поговориш с него?

— Разбира се — каза Декстър доволен, че има извинение да прекъсне досегашните си размисли. — Разбира се, че имам минутка.

Той забърза след Джак, а облекчението му бе само леко помрачено от кратък пристъп на вина.