Тайна идентичност

8

Първо Декстър погледна програмата в ръката си, след това написаната на ръка бележка, пъхната във вратата на училищната стая, и изпита кратък пристъп на вина.

— Увод в английската литература — пишеше на бележката. Декстър си представи какво би казала леля му, ако знаеше какъв курс е записал. „Защо губиш твоето време и моите пари за такъв безполезен боклук? — би казала тя със сумтене. — Нали всички казват, че имаш мозък. Използвай го! Запиши нещо полезно. Когато станеш богат лекар, ще можеш да си купиш всички тузарски книги, които ти се прииска.“

Декстър направи гримаса при мисълта. Другите курсове, които записа за угода на леля си Пола, бяха повече от практични — химия, биология, икономика, испански. Но не можеше да завърши без кредитите от хуманитарните курсове. Защо да не запише нещо, което му беше наистина приятно, дори и то да не се изплатеше финансово някой ден? В гимназията най-много харесваше часовете по английски и поглъщаше книгите, които учителите препоръчваха, още докато другите деца се жалваха, че трябва да ги четат.

Но Супер Декстър няма да позволи на две стари огорчени жени да му казват какво да прави, предизвикателно си помисли той. Супер Декстър иска да разшири хоризонтите на мисленето си и прави нужното за целта.

Той се усмихна и огледа претъпкания коридор, доволен, че никой не можеше да чуе мислите му. Декстър се почувства по-добре, пристъпи към вратата и надникна в стаята. Професорът още не беше дошъл, макар че неколцина студенти вече бяха насядали по старите скамейки, а други се въртяха пред вратата.

— Ей, Декс — провикна се нечий познат глас. — Как си, брато?

Декстър се изправи и погледна към коридора. Към него вървеше Ланс, който живееше срещу него в общежитието му. Ланс също беше първокурсник и беше записан в баскетболния отбор на университета. Освен че беше висок, атлетичен и всички го познаваха, той беше и едно от най-умните момчета, които Декстър познаваше. Откакто се запознаха, Декстър се бореше със силния навик да се страхува до смърт от хора като Ланс. Но полагаше всички усилия да се пребори с навика си и засега като че успяваше.

— Гепи, брато — отвърна той. Гласът му беше небрежен и безгрижен като този на Ланс. Ланс приближи с широка пружинираща крачка и Декстър вдигна ръка за поздрав. — К’во ста’а?

Ланс плесна ръката му с усмивка.

— Преживявам първата седмица — каза той. — Човече, професорите тук са брутални. Вече имам да пиша един доклад и трябва да прочета осем глави. А днес съм имал още само един час.

Декстър се изхихика.

— Разбирам те. Смятам, че професорът ни по химия иска да ни убие. Обзалагам се, че и за това имам да чета — той посочи с палец бележката на вратата. — И този курс ли си записал?

— Няма начин, човече — поклати глава Ланс. — Часовете по литература в гимназията ми стигат. Записах психология заради изискванията за хуманитарните дисциплини. Много по-лесно е.

— Не е лошо. Трябва да влизам — каза Декстър. — Ще се видим по-късно.

— Добре. Ако искаш, чукни ми на вратата, като тръгнеш за вечеря, а? Може да отидем заедно — Ланс му махна за довиждане и се обърна. — Не се напрягай много, брато!

— Доскоро — Декстър се чувстваше като спечелил от лотария, когато влезе в стаята. Щом някой като Ланс искаше да му е приятел, можеше ли да е задръстеняк? Може би у дома — леля Пола и децата в училище — години наред са грешали за него.

Той се огледа за свободно място. И точно когато се канеше да седне на задните редове, Декстър погледна напред… и сърцето му прескочи един удар. Там, седнала на първия ред, беше тя, момичето от парка! Бе навела русата си глава на една страна над някакви банкови книжа, но Декстър би я познал и на оня свят. Оглеждаше се на четири за това момиче от първия път, когато я видя преди няколко дни, но не я беше срещал. Досега!

Изведнъж гърлото му пресъхна и той преглътна с мъка. Това беше неговият шанс. Стискаше ли му да се възползва?

„Какво би направил Супер Декстър?“, запита се той.

Въпросът му даде смелост. Декстър си пое дълбоко въздух, тръгна и седна на свободното място до нея.

Тя вдигна очи. Той й се усмихна.

— Ей — възкликна той, преструвайки се на изненадан. — Това си ти.

Тя го погледна объркано за част от секундата, след това се усмихна по-широко.

— А, да — каза тя. — Момчето, което не можеше да намери регистратурата.

Гласът й беше по-скоро игрив, отколкото надменен, и той се засмя.

— Да, аз съм — каза Декстър. — Ако бях по-близо, щях да се спъна в нея.

Момичето се разсмя и протегна ръка.

— Аз съм Дейзи — каза тя. — Дейзи Уорд.

— Декстър Стъбс — отвърна Декстър и пое ръката й. Кожата й беше мека и топла на допир и той не искаше да я пусне. — Първи курс ли си?

— Да — отвърна тя. — Следвам английски. Поне засега. Баща ми твърди, че ще променя решението си поне петнайсет пъти, докато завърша — тя се засмя с един от нейните весели мелодични смехове. — Мисля, че тайно се надява да завърша икономика като него. Завършил е този университет преди един милион години. Ами ти?

— Първи курс. Още не съм записал специалност — каза Декстър. — Мисля… мисля и аз да завърша английски — това беше истина, технически. Обмисляше го. Знаеше, че леля му никога няма да му позволи, не и докато тя плащаше.

Декстър прогони мрачните си мисли и положи всички усилия да се съсредоточи върху думите на Дейзи. Тя говореше за любимите си автори и часовете в гимназията. Не след дълго двамата вече говореха за книги и литература, сякаш се познаваха от години. Макар че целият ден бе чакал с нетърпение този час, Декстър се разочарова, когато професорът дойде и настъпи тишина.

Когато един час по-късно лекцията свърши, Декстър трескаво търсеше нещо остроумно, което да каже на Дейзи, за да я накара да остане и да си поговорят още малко. Той все още не знаеше почти нищо за нея и не можеше да понесе мисълта, че ще трябва да чака до следващия час по литература, който беше чак след два дни.

За негова изненада тя беше тази, която го заговори, след като професорът разпусна студентите.

— Е, какво мислиш, Декстър Стъбс? — попита тя. — Нали няма да се откажеш от курса?

— Няма начин — бързо отвърна той и за момент изпадна в паника. Такава възможност дори не му беше минавала през главата, но дали не беше минала през нейната? Ами ако тя се откажеше от курса и той никога вече не я видеше?

— Ами ти? — попита я той възможно най-небрежно.

Дейзи започна да си събира нещата и да ги пъха в чантата си.

— Не — безгрижно отвърна тя. — Страхувам се, че ще трябва да ме търпиш цял семестър. Дано да нямаш нищо против.

— Нямам — задавено каза той, изумен от факта, че най-красивото, най-удивителното момиче, което някога беше виждал… флиртува с него.

Тя се усмихна.

— Добре. Кой е следващият ти час?

Преди да беше осъзнал какво става, двамата бавно вървяха през двора на университета към близкото кафене.

— Значи и баща ти е учил тук, така ли? — каза той. — Супер.

Тя сви рамене.

— Някои хора смятат, че ми е по-лесно, защото съм по наследство.

— По наследство? — неуверено повтори Декстър. — Какво означава това?

— Не си ли чувал за наследство? Това означава, че родителите ти или бабите и дядовците ти са ходили в този университет, което означава, че имаш по-голям шанс да влезеш в него. Някои хора смятат, че направо те приемат, но не е точно така — тя завъртя очи. — Макар че след като името на баща ми стои на новата библиотека, е трудно да убедиш някого, че са ме приели благодарение на собствените ми качества.

— Наистина? — Декстър й хвърли бърз поглед, не беше съвсем сигурен дали не се шегува. Но лицето й беше сериозно.

— Да — каза Дейзи. — Преди няколко години дари пари, за да я обновят — тя поклати глава и русата й коса падна върху очите. — Но стига толкова за мен. Що за семейство е твоето, Декстър? Някой от вашите ходил ли е тук на училище? Или може би е дарил пари за нещо?

Той се поколеба. До този момент тя беше толкова открита с него, че Декстър се почувства гузен да скрие истината за себе си. Но можеше ли да постъпи другояче? Ако тя разбереше какъв е в действителност, че видът му на Супер Декстър всъщност прикрива един задръстеняк без пукната пара, нямаше начин красиво, заможно момиче като нея да поиска да излиза с него. Освен това, ако тези факти се разчуеха, това щеше да е краят на Супер Декстър. Декстър щеше да се превърне в поредния случай на снизходителност, също като момчето от общежитието му, което работеше на три места, за да стабилизира положението си.

— Не, не съм тук по наследство — най-сетне каза той и безцелно ритна едно камъче на алеята. — И двамата ми родители са учили в „Принстън“. Едва не ме отписаха от завещанието, когато разбраха, че искам да уча тук — смехът му прозвуча удивително нормално дори за него самия. — Шегувам се. Нямаха нищо против.

— Какво работят? — попита Дейзи. — И къде живеят?

— И двамата са адвокати в… Ню Йорк — Декстър се почувства неловко, след като изтърси още една лъжа. Как щеше да се оправи с тази опашата лъжа? Кракът му не беше стъпвал в Ню Йорк. — А… но аз бях в пансион и затова домът ми е в… Кънектикът — бързо добави той. — Дейзи беше споменала, че семейството й е от Вирджиния, затова Декстър реши, че залага на сигурно.

— Така ли? В кое училище? — с любопитство попита Дейзи. Декстър не беше успял да изпадне в паника, когато тя добави: — „Чоут“? „Хотчкис“?

— Да — бързо каза той. — Искам да кажа във второто. Във… „Хотчкис“.

— А, добре. Познавам много хора от „Чоут“, но само един, който е учил в „Хотчкис“. Работеше за баща ми… по-голям е от теб поне с четири-пет години — каза тя. — Сигурно не го познаваш… Джаксън Халоуей.

Декстър поклати глава.

— Никога не съм го чувал — искрено каза той.

Тя му зададе още няколко въпроса и той успя да й от говори без грешка. Всъщност беше изненадан с каква лекота лъжите се изплъзваха от езика му… без да се осъзнава колко лесно вярваше в тях.

Леля му Пола би казала, че е така, защото повечето хора са родени наивни. Но Декстър предпочиташе да мисли за това по друг начин. Може би новоизмислената история имаше успех, защото всъщност той беше такъв. Ако повярваше в Супер Декстър, можеше и да стане Супер Декстър.

Декстър се усмихна на тази мисъл, когато стигнаха кафенето, и той кавалерски задържа вратата, за да влезе Дейзи. Да, тази теория му харесваше. Много му харесваше.