Тайна идентичност

23

— Благодаря, че ме изслуша. — Полуусмихната, Кейт хвърли бърз поглед на Декстър. — С теб се говори лесно.

— Няма защо — Декстър не си направи труд да отбележи, че той беше говорил повече от нея. Беше успял да изкопчи единствено, че неизвестно как и откъде на острова се е появил пистолет. И някой го беше употребил, за да сложи край на мъките на умиращия мъж, по негова молба.

След това Кейт категорично смени темата с въпроса защо Декстър е в джунглата по това време. Преди да се усети, той вече й разказваше житейската си история.

Кейт въздъхна и вдигна очи към звездите, които примигваха високо над дърветата.

— Странно — тихо каза тя. — Понякога е толкова трудно да се говори с хората. Дори и когато знаеш, че трябва да поговорите.

— Да — съгласи се Декстър. Той я погледна с любопитство и се запита дали е готова да се открие още малко пред него. — За кого говориш?

Тя се колеба толкова дълго, че Декстър реши, че няма да му отговори.

— За Джак — най-сетне отвърна Кейт. — Знам, че трябва да поговорим за… за едно нещо. Нещо… сложно. Но е толкова трудно да улучиш подходящия момент.

— Може би трябва да го създадеш — подхвърли Декстър. — Ако за теб е важно да говориш с Джак, просто го направи. Сигурно няма да е толкова страшно, колкото си мислиш…

— Защо смяташ, че той ще разбере? — остро отвърна Кейт, преди Декстър да беше успял да се доизкаже.

Декстър все още нямаше представа за какво говори тя, но сви рамене.

— Може и да не разбере — отвърна той. Мислите му се върнаха към собствените му проблеми вкъщи. — Но трябва да опиташ. Иска ми се аз самият да бях опитал по-настоятелно да поговоря с Дейзи.

Кейт отпусна рамене и кимна.

— Може да си прав — съгласи се тя. — Утре ще опитам да поговоря с него — тя погледна Декстър. — Извинявай. Не исках да те потискам с това.

— Не си ме потиснала — тихо каза той, обзет от самосъжаление. — Сам съм си виновен. Сега, след като всички знаят, че съм лъгал за себе си, никога повече няма да ми се доверят. Напълно ги разбирам.

Кейт поклати глава.

— Едва ли. Всеки си има тайни — тя отново погледна звездите. — В известен смисъл на всички, които сме тук, този остров дава възможност да започнем отначало, начисто.

Декстър я погледна със съмнение. Според него тя беше просто вежлива. Какво можеше да знае за тайния му живот човек като нея. Въпреки това ценеше усилията й да го ободри. Щом го изслуша и не се притесни от разказа му, може би нещата на острова не бяха толкова безнадеждни за него.

След няколко минути двамата тръгнаха обратно към плажа. Буун ги видя, когато излязоха от тропическата гора, и веднага забърза към тях.

— Декстър, човече — каза той с явно облекчение, а Кейт се изгуби някъде към огньовете. — Не ни изкарвай акъла така! Така избяга в тая тъмница! Притеснихме се за теб, човече.

— Притеснихте се? — Декстър се развълнува. — Но след като разбрахте, че съм ви лъгал…

Буун сви рамене и махна с ръка.

— Не говори глупости — каза той. — Не беше на себе си. След катастрофата никой не е на себе си. Освен това беше и дехидратиран.

Арц дойде точно, за да чуе последните думи на Буун.

— Прав е — каза той. — Все ти повтарям, че трябва да пиеш много вода и да се пазиш. Иначе ето какво става — думите му прозвучаха раздразнено, но в очите му светеше загриженост.

— Благодаря. Извинявайте, че ви изплаших.

Огледа се и видя, че Шанън гледа към тях. Декстър й се усмихна неуверено, а тя му отвърна само с фалшива полуусмивка и бързо се обърна на другата страна.

Декстър въздъхна.

Добре, може би не всички щяха да го гледат по същия начин сега, след като знаеха истината. Но той не можеше да направи нищо по въпроса. Можеше само да го приеме.

— Значи наистина няма да ме намразите заради лудия Декстър Крос? — попита той с шеговит тон, който изобщо не прозвуча шеговито.

Буун сви рамене.

— Не можеш да отговаряш за думите си, когато не си на себе си.

— Да — кимна Арц и превзето сви устни в стил „учителят знае най-добре“. — Важното е, че ни каза истината сега, когато си я спомни.

— Благодаря, момчета — искрено каза Декстър. — Не се тревожете. Отсега нататък имате истината и само истината.

Леко движение в края на джунглата привлече вниманието му. Декстър погледна натам. Тъмен, самотен силует ли се спотайваше между дърветата?

Двойникът му се обърна, вече загубил интерес. Който и да беше той, нямаше нищо общо с Декстър.

Малко по-късно Декстър седеше край един от сигналните огньове и обсъждаше странната история с Буун.

— Нищо чудно, че не можах да си спомня за онзи луксозен ресторант, за който ми говорихте с Шанън — каза Декстър и се засмя тихо. — Никога не съм бил в Лос Анджелис, докато не спряхме там на път за Австралия.

— Сега, след като си спомни останалата част от истинския си живот, спомни ли си дали приятелката ти е била в самолета? — попита Буун.

Декстър поклати глава.

— Не съм сигурен — каза той. — Знам само, че досега не съм намерил ни вест, ни кост от нея на острова.

Буун кимна.

— Лоша работа, човече.

— Да — Декстър въздъхна и се загледа в огъня. — Ще трябва да почакам да ни спасят и тогава ще видя какво ще правя.

Започваше да си дава сметка, че винаги ще има неща, които не знае или не разбира. Може би така беше замислен животът.

„И може би можем единствено да търсим истината — каза си той и замислено потърка белега си. — Каквото и да ни струва това.“