Тайна идентичност

18

— Горе главата, Дексо!

Декстър се обърна точно навреме, за да избегне удара по главата с кутията сода, която Джейсън изстреля от другата страна на басейна. Декстър улови кутията и се усмихна леко, когато братът на Дейзи се разкикоти силно на изненаданата му физиономия.

— Порасни най-сетне, Джейс! — смъмри го Дейзи, излегнала се на плажната си кърпа. — Забрави ли, че вече не си в колежа!

— Няма такова нещо като бивш колежанин.

Плътните устни на Джейсън се разтеглиха в усмивка и той дяволито намигна на Декстър. След това се засили, направи предно салто и цопна в басейна сред фонтан от пръски, които стигнаха до Дейзи и я накараха да се разпищи.

Декстър се насили да се разсмее. Бяха минали само няколко дни от екскурзията им до Сидни, а вече беше отегчен от шутовщините на Джейсън. По-големият брат на Дейзи беше общителен и обичаше забавленията, точно както тя му го беше описала. Проблемът беше, че много често поведението му граничеше с досада. Той беше на двайсет и три, но чувството му за хумор беше останало в седми клас.

Госпожа Уорд погледна над слънчевите си очила и промени положението си в шезлонга си.

— Стига, Джейсън — нежно каза тя, когато синът й излезе над водата и заплува към ръба на басейна. — Не създавай главоболия, чу ли ме? — тя остави списанието, което четеше, седна в шезлонга и се протегна. След това се огледа. — Басейнът е прекрасен, нали?

— Да — съгласи се Декстър.

Басейнът и целият хотел бяха по-хубави и от най-смелите му мечти. Тристайният апартамент, който господин и госпожа Уорд бяха резервирали, беше по-голям от къщата на майка му.

Той трепна при мисълта за майка си. Гласът й беше прозвучал откровено тъжен, когато й се беше обадил, за да й каже, че тази ваканция ще бъде в чужбина по програма за обмен на студенти. Но щом леля му Пола беше разбрала, че това може да бъде от полза за някоя добре платена работа след дипломирането, бързо убеди сестра си, че е нещо много добро за Декстър.

„Иска ми се да не ги лъжех — помисли си Декстър неспокойно. — Като че всичко, което казвам напоследък, е лъжа…“

Въпреки опасенията му, трябваше да признае, че до момента пътуването до Сидни вървеше доста добре. За негова радост, господин и госпожа Уорд бяха настояли да поемат всичките му разноски, включително и скъпия самолетен билет — бизнес класа, не каква да е. От пристигането им в Австралия господин Уорд прекарваше повечето време в работа, а те разглеждаха забележителности, пазаруваха и седяха край басейна. В края на седмицата господин и госпожа Уорд заминаваха за Япония, където господин Уорд имаше работа. Но Дейзи и Джейсън, а следователно и Декстър, решиха да останат в Австралия и да се върнат без тях. Декстър с нетърпение очакваше да прекара тези няколко дни с Дейзи без зоркия надзор на родителите й. Разбира се, оставаше Джейсън…

Декстър отвори содата, която Джейсън му беше хвърлил. Кутията изсъска, пяната изскочи от нея и той бързо грабна кърпата си, за да попие течността. Екземплярът му на „Принцът и просякът“, който лежеше на хавлията, падна на земята.

Госпожа Уорд се наведе и взе книгата. Тя погледна корицата.

— Марк Твен, а? — каза тя. — Харесва ли ти, Декстър?

— Разбира се — отвърна той. — Четохме я през семестъра, но реших да я включа в курсовата си работа, която трябва да предам малко след като се върнем. Затова я взех да я прегледам.

Госпожа Уорд прелисти книгата и кимна.

— И аз съм я чела в колежа — каза тя. — Интересна история. На каква тема е курсовата ти работа?

— Остави го на мира, мамо — обади се Джейсън, преди Декстър да бе успял да отговори. Джейсън беше още в басейна, здравите му загорели ръце лежаха на ръба. — Дексо е дошъл да си почине, не да си говори със старците за колежа.

Госпожа Уорд се засегна леко.

— Никой не те кара да слушаш, Джейсън — смъмри го тя. — Извинявай, ако ти досадих, Декстър.

— Да, престани, Джейс — обади се и Дейзи.

Настъпи миг неловка тишина. Декстър се чувстваше странно виновен, макар да не беше направил нищо нередно. Той се запита дали да не пренебрегне думите на Джейсън и да отговори на въпроса на госпожа Уорд. Но пък, от друга страна, изобщо не беше сигурен дали иска да обсъжда живота на много богатите и много бедните с нея. Като се замисли, „Принцът и просякът“ малко приличаше на неговата собствена история.

Най-сетне госпожа Уорд въздъхна и стана.

— Ще отида да си взема един душ — каза тя. — Баща ви каза, че срещата ще свърши навреме и тази вечер ще вечеря със семейството.

— След малко идваме, мамо — каза Дейзи. Щом госпожа Уорд си тръгна, тя се нахвърли върху брат си. — Не се дръж така с нея — остро каза Дейзи. — Двамата с татко ти платиха екскурзията.

Джейсън сви рамене. Беше обиден.

— По-спокойно, де. Майтапех се и тя го знае.

Дейзи въздъхна, стана и започна да си събира нещата.

— Хайде, Декстър — каза тя. — Омръзна ми да плувам.

Два часа по-късно петимата бяха облечени за вечеря и бяха в много по-добро настроение. Каквито и неприязнени чувства и напрежение да бяха измъчвали семейство Уорд, явно бяха забравени от всички, освен от Декстър. Дейзи, Джейсън и родителите им бъбреха и се шегуваха непринудено, когато влязоха в осветения от свещи ресторант за морска храна на няколко пресечки от хотела им. Незабавно бяха настанени на уединена маса в изискания двор на заведението.

— Е — изведнъж каза господин Уорд и се обърна към Декстър. — Как върви психологията, младежо?

Макар господин Уорд да се държеше извънредно мило, Декстър се смущаваше. Сякаш двамата говореха на различни езици — или поне на различни диалекти. Декстър не можеше точно да каже защо имаше такова чувство, но беше безпомощен и винаги оставаше с усещането, че малко не е в час, когато господин Уорд говори с него.

— Идеално, сър — учтиво отвърна той. — Часовете по психология, които записах през този семестър, много ми харесват. Професорът ми е много готин. Каза ми да си помисля за аспирантура или научни изследвания.

— Чудесно — каза господин Уорд и постави салфетката в скута си. — Но ако избереш изследванията, гледай да влезеш в някоя корпорация. Не ти трябва да се забиеш в академичното гето. Ти си умно момче. Заслужаваш добър живот.

— О, тате — Дейзи, която слушаше разговора, завъртя очи. — Не го слушай, Декстър. Мисли, че всичко извън Уолстрийт е гето.

Декстър се усмихна неловко, а другите се засмяха разбиращо. Започваше да мисли, че първото му впечатление от вечерята им в италианския ресторант е било вярно — непрестанните коментари за пари, които господин Уорд правеше, му напомняха за леля Пола, въпреки че във всяко друго отношение двамата бяха на светлинни години един от друг.

Господин Уорд отпрати с ръка някаква муха, която жужеше наоколо, и погледна към сина си, който седеше срещу него.

— Много жалко, че Джейсън не е наследил моя интерес към бизнеса — каза той. — Ако оставиш на него, сега щеше да свири на китара в някой вертеп и да живее от социални помощи.

Джейсън изсумтя.

— Стига вече, тате — раздразнено каза той. — Печелиш. Работя за компанията ти. Престани вече с грехопаденията ми.

— Стига сте се карали — гласът на госпожа Уорд беше както винаги тих, но тонът й беше твърд. — Трябваше да прекараме една хубава и спокойна ваканция. Хайде да си поговорим за нещо приятно. Какво ще кажете?

Останалите не възразиха, когато тя заговори за това какви забележителности смята да разгледат на другия ден.

Останалата част от вечерта премина в разговори за общи неща. След това, когато господин и госпожа Уорд отидоха да изпият по едно питие в бара на хотела, а Джейсън се запиля да търси базар, Дейзи и Декстър си направиха една интимна разходка из вечерните улици на Сидни. Вечерта беше топла, с едва доловим бриз и Декстър веднага усети как се отпуска.

— Хубаво е — тихо каза Дейзи след малко.

— Да — Декстър огледа околността, наслаждавайки се на бриза, който идваше от пристанището. — Сидни е много хубаво място. Но е странно… — той се отнесе замислено.

— Кое? — попита Дейзи. — Архитектурата ли?

Той сви рамене.

— Да — отвърна той. — Всеки път, когато завием зад някой ъгъл и видя прочутата сграда на операта, или когато влезем в някой магазин, в който свири характерната им музика, или пък чуя този австралийски акцент, се чувствам на непознато и екзотично място. Но пък друг път, като сега… — той махна с ръка към тихите улици. — Бихме могли да сме, в който и да е град на света. Поне така ми се струва.

Дейзи му се усмихна.

— Да — отвърна тя. — Много добре те разбирам.

Декстър все още мислеше.

— Може би градовете са като хората. Отвън са различни, но отвътре имат много общо.

— Ооо! Колко дълбокомислено! — закачи го тя. — Това в часовете по психология ли го научи?

Декстър се изчерви и се усмихна.

— Може би — закачливо отвърна той на свой ред.

Известно време двамата вървяха мълчаливо. Изведнъж на Декстър му се прииска този момент да продължи завинаги. Двамата с Дейзи можеха просто да си останат в него, заедно, щастливи, усмихнати, в разбирателство. Но още преди мисълта да се беше оформила в главата му, той със съжаление си даде сметка, че това не е възможно. Скоро, съвсем скоро, щяха да се върнат към грижите в университета, ежедневието, живота…

— Между другото, харесвам семейството ти — каза той, нарушавайки тишината. — В началото се плашех от тях, защото са толкова съвършени. Но след това разбрах, че се карате и спорите като всички други…

Дейзи го погледна.

— Разбира се, че се караме — каза тя. — Ти какво си мислеше? Ние сме като всички останали.

— Да… — изведнъж, докато двамата вървяха из тихите, облени в лунна светлина улици на непознатия познат Сидни, Декстър изпита непреодолима нужда да й каже истината.

„Все някога трябва да й кажа — помисли си той. — Тази работа със Супер Декстър работи засега. Но не може да продължи вечно.“

— Нямам търпение да се запозная с вашите — каза Дейзи, притисна се към него и му се усмихна. — Искам да разбера от кого си наследил това красиво лице и този прекрасен характер. Може да отидем до Ню Йорк преди края на семестъра и да вечеряме с вашите.

Той се усмихна леко.

— Да — отвърна Декстър и си даде сметка, че моментът за истината бе отлетял като есенни листа във вечерния бриз. — Чудесна идея.

Последната вечер, преди да отлетят за Япония, господин Уорд дръпна Декстър настрани след вечерята в хотелския ресторант.

— Искам за малко да поговоря с теб, синко — каза той с обичайния си заповеднически маниер. — С жена ми скоро ще заминем от Сидни, а с теб не сме имали възможност да си поговорим. Нали знаеш, по мъжки.

Декстър трепна. Това не му хареса.

— Разбира се — отвърна той.

Двамата замълчаха, докато Дейзи, Джейсън и госпожа Уорд минаха край тях и продължиха към фоайето. Декстър лепна любезна полуусмивка на лицето си и зачака, готов да отговаря на трудни въпроси за себе си и миналото си.

Вместо това господин Уорд започна да говори за своя живот. Говореше за това как е израснал по света като син на дипломат, за колежанските си години и след това за успешната си кариера в света на големите финансисти.

— Нали разбираш какво искам да ти кажа, момче? — каза той и въпросително погледна Декстър.

— Ами… — Декстър не знаеше какво да каже.

За щастие господин Уорд почти не спря, за да го изчака да му отговори, и продължи нататък:

— Разбираш защо го направих, нали? — каза той. — Парите, хубавата къща… всичко беше заради семейството ми. За Алисия, а след това и за Джейсън и Дейзи. Те са всичко за мен, Декстър. И затова искам да им дам всичко.

Декстър продължаваше да няма представа какво да отговори.

— Това е… страхотно, сър — неуверено каза той. — Сигурен съм, че високо го оценяват.

Господин Уорд кимна и тупна Декстър по рамото.

— Да. И точно затова аз оценявам теб, младежо — каза той. — Харесва ми да те виждам с Дейзи. Виждам, че имаш глава на раменете си, която става за нещо, и че имаш бъдеще. Малко ми напомняш на мен на тези години. Знам, че ще се грижиш за Дейзи, както аз винаги съм се грижил за нея. Исках да ти кажа това.

— Благодаря — смутено отвърна Декстър. Знаеше, че господин Уорд е малко пийнал — той отново беше изпил няколко чаши вино на вечеря. Но думите му бяха искрени.

За него всичко се свежда до пари, осъзна Декстър и стомахът му се обърна. Но той си е такъв… и Дейзи е възпитана така. Господин Уорд никога няма да приеме истинския Декстър. И може би се заблуждавам, че Дейзи ще го приеме.