Тайната на Пегас

ГРЕГ ЛУМИС

ТАЙНАТА НА ПЕГАС

Пролог

Рен льо Шато

Югозападна Франция

1872 г.

Отец Сониер направи странно откритие.

Навитият на руло пергамент беше толкова стар, че завързаната около него панделка се разпадна на прах, когато извади свитъка от скривалището му в олтара. Не беше виждал подобни писания — избледнели редове, които приличаха по-скоро на следи от червей, отколкото на текст.

Той работеше в малката църква. Енорията не можеше да си позволи да наеме работници да извършат ремонта. Покривът течеше, няколко скамейки бяха почти рухнали, тъй като нямаше нови гвоздеи, а олтарът беше по-стар от самата църква.

Отец Сониер погледна олтара и се намръщи. Каменната плоча беше станала неравна през вековете на богослужения за даване на причастие. Пукнатините и грапавините заплашваха да я срутят от двата ниски плинта, на които се крепеше. Свещеникът беше висок метър и осемдесет и тежеше над сто килограма, но едва успя да повдигне плочата. И тогава установи, че едната колона е куха и вътре е скрит свитък.

Никой не знаеше откъде е пренесен олтарът. Сониер предполагаше, че е взет от руините на някой от многобройните замъци в околността. Сложната му дърворезба беше твърде пищна за църквата, която рядко успяваше да събере по няколко су на ден в кутията за подаяния за бедните.

Районът имаше многовековна история. По тези места бяха живели римляни, рицари тамплиери и вероятно маври, когато са били в границите на испанската област Каталуния. Олтарът можеше да е докаран от някой от техните параклиси.

Или пък от катари или гностиците.

От вероятността олтарът да е бил част от еретични или езически идолопоклонения Сониер изтръпна. Един господ знаеше за какви езически цели беше служила каменната плоча. Свещеникът погледна през рамо, сякаш там имаше някой, който може да го укори за еретичната мисъл.

«Предметите не могат да бъдат зли» — помисли той, но въпреки това се чувстваше неудобно, докато държеше ръкописите. Може би беше най-добре да бъдат унищожени. Не, той нямаше право да взима подобно решение. Щеше да ги покаже на епископа при следващото му посещение. Прелатът щеше да реши какво да правят с тях.

Какво лошо биха сторили бездушни документи?

Отговорът го осени, докато отслужваше вечерната литургия. Лист хартия, закован на вратата на катедралата, разединил навеки Църквата.

Първа част

Първа глава

1.

Париж

02:34 ч.

Експлозията разтърси целия площад Вогези, както и голяма част от квартал Маре. Ако тридесет и шестте къщи, по девет от всяка страна на площада, бяха построени с не толкова устойчив материал, каквито бяха ръчно направените тухли отпреди четири столетия, щетите щяха да бъдат още по-големи. Бяха строшени старинните стъкла на повечето прозорци на най-внушителната сграда, където бе живял Виктор Юго.

Най-сериозно пострада дом номер 26, епицентърът на взрива.

Пожарникарите от Единадесети район пристигнаха дванадесет минути по-късно, но четирите етажа на сградата вече бяха обхванати от пламъци. Не беше възможно да спасят къщата и обитателите й.

Кордонът от жандармеристи държеше зяпачите на безопасно разстояние от огъня. Полицаите разпитваха облечените в халати местни жители. Мъж, който очевидно страдаше от безсъние, им каза, че гледал повторение на финала за световната купа, когато чул трясък на стъкла, последван от ослепително ярка светлина. Втурнал се към прозореца, но едва не изгубил зрението си от силния блясък.

Ченгето го попита дали някой не е хвърлил нещо през стъклото.

Човекът сложи ръка на устата си, за да прикрие прозявката си. Интересът му бе намалял, след като най-интригуващата част от зрелището приключи. Как би могъл да каже дали нещо е било запратено към прозореца или изхвърлено оттам? Той сви рамене така както само французите го правят, изразявайки незаинтересованост, пренебрежение и раздразнение от глупавия въпрос.

— Je ne sais pas.¹

После се обърна, за да се прибере в дома си, и едва не се сблъска с мъж на средна възраст, издокаран в костюм. Очевидецът се зачуди какво би могъл да прави тук в този късен час човек, облечен в делови дрехи. Нещо повече, ризата му беше съвсем чиста, а сакото и панталоните — безупречно изгладени. Местният жител отново сви рамене и затътри крака към къщата си, угрижен дали пожарът не е засегнал телевизионния сигнал в квартала.

Полицаят докосна козирката на фуражката си и кимна в почти неволен израз на уважение към новодошлия. Изопването на гърба и почтителният му вид бяха очевидни. Не всеки квартален пожар привличаше вниманието на ГДСКС — Главната дирекция за сигурност и кризисни ситуации.

Мъжът с костюма кимна едва забележимо и се вторачи в пламъците. Изкривените от високата температура водопроводни тръби стърчаха в празното пространство като умоляващи ръце. Съседните къщи бяха покрити със сажди, а останалите без стъкла прозорци зееха към площада. Горещите въглени съскаха и изпускаха пара, докато пожарникарите ги гасяха с маркучи. На мястото на грандиозната къща сякаш беше изригнала мълния от недрата на самия ад.

— Имате ли представа каква е причината? — попита мъжът.

Пожарникарят беше сигурен, че националната служба за сигурност не би проявила интерес към изтичане на газ или небрежно изпусната клечка кибрит върху домашни запаси от газ.

— Не, мосю, никаква. Главният инспектор е ей там.

Мъжът от ГДСКС остана още миг, сякаш осмисляше информацията, и после се приближи до нисък човек в униформа от огнеупорен материал с ботуши до коленете. Приличаше на дете, нахлузило дрехите на родителите си.

Мъжът показа значката си.

— Лувиер от Главна дирекция за сигурност и кризисни ситуации. Имате ли представа каква е причината?

Инспекторът беше твърде уморен, за да се смае от появата на поредния бюрократ, и поклати глава.

— Каквото и да е запалило пожара, бил е използван някакъв катализатор. Бих се изненадал, ако е избухнал случайно.

Лувиер кимна в знак на съгласие.

— Може би етер в съседство с нагревателен уред?

Пожарникарят изсумтя презрително. Етерът се използваше в процеса за превръщане на прахообразния кокаин в по-силния опиат «крек». Малцина наркодилъри знаеха или се интересуваха какви предпазни мерки да вземат срещу силно възпламенителния наркотик. Злоупотребата с необходимата за процеса топлина можеше и често ставаше причина за зрелищни резултати.

— В този квартал? — Той махна с ръка, посочвайки скъпите жилища.

През 1615 година на това място бил проведен тридневен турнир, за да се отпразнува сватбата на Луи XII. На площада живеели кардинал Ришельо и други видни личности. В центъра се състояли дуели, а зрителите наблюдавали от заслона на сводовете във фасадите на сградите. През 1962 година президентът Де Гол бе обявил Вогези за национален исторически паметник. Цените на къщите там в редките случаи, когато някоя от тях се освободеше, не бяха привлекателни за лаборатории за крек.

Очите на Лувиер проследиха жеста на инспектора и обходиха съвършената симетрия на сградите от розови тухли.

— Едва ли… Освен това — продължи пожарникарят, — ГДСКС рядко си прави труда да разследва търговия с наркотици. Защо се интересувате?

— Да речем, че е лично. Имам приятел в Щатите, който ме помоли да се срещна със сестра му и да й покажа Париж. Била отседнала при съученичка на номер 26. Обади се един човек, с когото я бях запознал, и каза, че чул за неприятности тук. Затова дойдох.

Инспекторът прокара по челото си загрубялата си ръка.

— Ако е била вътре… На нашите криминалисти ще им бъдат необходими няколко дни, за да идентифицират каквото е останало. Вероятно ще трябва да го направят по ДНК.

Лувиер въздъхна и прегърби рамене.

— Не изгарям от желание да се обадя на моя приятел.

Пожарникарят кимна съчувствено.

— Дайте ми визитката си. Лично ще се погрижа да получите копие от доклада.

— Благодаря.

Лувиер погледна за последен път зеещата яма, останала от част от най-желаните жилища в Париж. Прегърбил рамене, сякаш носеше бремето на целия свят, той мина покрай жълтите пожарни коли, които приличаха на живи същества, докато помпите ритмично изхвърляха водата. Пежото го чакаше наблизо на тясната улица.

2.

Париж

Три дни по-късно

Шофьорът протегна ръка, за да събуди пътника. Мъжът на задната седалка на таксито изглеждаше по-изтощен след презокеанския полет от повечето американци, които пристигаха на летище «Шарл де Гол». Дрехите му бяха измачкани, лицето — небръснато. Той се събуди. Очите му показваха колко е уморен. Бяха зачервени от тъга и безсъние и сякаш се взираха в нещо, което се намираше на хиляди километри. Пътникът започна да брои банкнотите.

Шофьорът прибра парите в джоба си и видя, че мъжът влезе в невзрачна сграда на отсрещната страна на Площада на Операта.

Американецът мина покрай старите асансьори, качи се на втория етаж по изтърканите стъпала, зави надясно и спря пред старомодна остъклена врата без надпис. Знаеше, че прозрачното стъкло е бронирано. Той бавно вдигна глава и се вторачи в тавана. Беше сигурен, че в сенките там е скрита камера. Вратата се отвори безшумно. Мъжът влезе в малка стая и застана пред друга врата, този път стоманена.

— Oui? — попита по високоговорителя женски глас.

— Лангфорд Райли. Дошъл съм да се срещна с Патрик Лувиер — отвърна на английски посетителят. — Той ме очаква.

Втората врата се отвори безшумно като първата и Ланг Райли влезе в един от многобройните офиси на френските сили за сигурност. Пред него стоеше мъж, облечен в черен италиански костюм. Ризата му беше ослепително чиста и безупречно изгладена. Лампите на тавана се отразяваха в обувките му. През годините Ланг и Доун се бяха шегували, че Патрик Лувиер сигурно сменя дрехите си няколко пъти на ден, за да изглежда толкова изряден.

Лувиер го погледна с прихлупените си очи, които напомниха на Ланг за куче басет.

— Лангфорд! — възкликна той, прегърна госта и продължи на английски почти без акцент. — Колко години минаха? Десет? Петнадесет? Твърде дълго за раздяла между приятели. — Той отстъпи назад, без да сваля ръце от раменете му. — Трябваше да ми се обадиш. Щяхме да изпратим кола.

— Благодаря, но с такси изглежда е най-бързо.

Французинът пусна ръцете си.

— Не мога да ти кажа колко съжалявам…

— Оценявам това, Патрик, но може ли да започнем?

Лувиер не се обиди от онова, което повечето му сънародници биха нарекли безцеремонно отношение. Беше му известно, че американците подхождат направо към въпроса.

— Разбира се! — Той се обърна и заговори на някого, когото Ланг не виждаше. — Моля те, направи кафе, Полет. Ела, Ланг.

Ланг тръгна след него по коридора. Не беше идвал от двадесет години, но освен новият килим, евтин и еднообразен като предишния, малко неща се бяха променили.

За щастие и взаимоотношенията му с Патрик Лувиер се бяха запазили същите. Макар че правителствата им често имаха разногласия, най-шумно изразеното от които беше войната в Ирак, американецът и французинът бяха останали добри приятели. Патрик с радост беше предложил да направи каквото може за сестрата на Ланг по време на посещението й в Париж при приятелка от училище. Джанет водеше осиновения си син Джеф и Лувиер настоя да взима момчето в дома си всеки ден, за да играе с неговите деца, докато Джанет и бившата й съученичка обикалят магазините на улица Фабурж Сен Оноре. Телефонното му обаждане разтърси живота на Ланг за втори път.

Патрик го покани в същия кабинет, който американецът си спомняше, и се настани зад бюро, където нямаше нищо друго, освен тънка папка. Почти мигновено се появи жена на средна възраст и сложи чаши за кафе на бюрото. Ланг имаше чувството, че напоследък е изпил тонове кафе, но беше твърде уморен, за да възрази.

— Е, сега си адвокат, така ли? — попита Лувиер, очевидно поддържайки разговор за незначителни неща, докато останат сами. — Съдиш големите американски компании за милиони долари, а?

Ланг поклати глава.

— Занимавам се със защита на престъпници с бели якички.

Французинът сви устни.

— Чиновници? Престъпници? — Изглеждаше толкова озадачен, сякаш го бяха принудили да употреби думите «австралийско» и «вино» в едно изречение. — Защитаваш престъпници с бели якички?

— Да, високопоставени служители, замесени в престъпления. Няма насилие. Незаконно присвояване на парични средства, измами, такива неща.

— И престъпникът ти плаща хонорара?

— Точно така.

Жената излезе от стаята и затвори вратата. Патрик плъзна папката по лакираната повърхност на бюрото.

Ланг я погледна, но не я докосна.

— Все още ли нямаш представа кой или защо го е извършил?

Лувиер тъжно поклати глава.

— Не, ни най-малка. Открихме ясни следи от алуминий, железен окис и азотен катализатор.

— Термит? Господи, това не е някакъв откачен, който прави в мазето си бомба от изкуствени торове. Военните го използват, за да взривяват танкове и брони, неща, които изискват високотемпературен удар.

— Това обяснява защо сградата е изгоряла толкова бързо.

Патрик отбягваше въпроса, който най-много интересуваше Ланг, следователно новината щеше да е лоша. Американецът преглътна с усилие.

— Обитателите… Намерихте ли…

— Трима. Сестра ти, осиновеният й син и съученичката й Лети Баркман.

Ланг предполагаше каква ще бъде истината, но дълбоко в душата си таеше искра на надежда, че Джанет и Джеф няма да са били там. Все едно слушаше смъртна присъда в края на съдебен процес с предварително известно решение. Не можеше да повярва, че подобно нещо е възможно в един разумен свят. Той си представи сестра си. Очите й блестяха от радост към света, който отказваше да приеме сериозно. И Джеф, детето, което разведената Джанет беше намерила в една от онези измъчвани от болести и мизерия страни на юг от Мексико. Джеф със смуглата кожа, черни очи и профил, сякаш взет от скулптура на маите. Джеф с обърнатата наопаки бейзболна шапка, широки къси панталони и високи до глезените маратонки. Джеф, десетгодишният му приятел, който му беше почти като роден син.

Ланг не посегна да избърше сълзите, стичащи се по лицето му.

— Кой би искал да…

Лувиер извади носна кърпа.

— Не знаем. Баркман е била богата разведена американка, живееща в Париж, но доколкото ни е известно, не е имала връзки с политически екстремисти. Всъщност не можем да открием никого от приятелите й, който да ни каже каква е била политическата й ориентация. Сестра ти е била лекар…

— Детски ортопед. Всяка година работеше по един месец в страни от Третия свят, където пациентите й не могат да си позволят лечение. Джеф беше останал сирак след земетресение. Тя го доведе у дома.

— И Джанет е била разведена, нали?

Ланг се наведе напред, за да разбърка кафето си. Така имаше възможност да направи нещо с ръцете си, които бяха отпуснати безполезно на коленете му.

— Да. Беше омъжена за човек на име Холт. Не сме чували нищо за него, откакто се разведоха преди осем години. Тя запази фамилията му, защото на това име е издадена дипломата й.

— Мотивът очевидно не е обир, макар че къщата е напълно унищожена.

— Освен ако крадците не са искали някой да разбере какво са откраднали.

— Възможно е — съгласи се Патрик, — но мадам Баркман е имала изключително надеждна алармена система и външни решетки. Вероятно защото е живяла в Ню Йорк. Къщата приличаше на мястото, където американците държат златото си.

— Форт Нокс.

— Да, Форт Нокс. Според мен извършителите са възнамерявали да унищожат, а не да крадат.

— Какво да унищожат?

— Когато разберем какво, ще сме близо и до разкриването на престъпниците.

Двамата се вторачиха един в друг, без да са в състояние да измислят какво да кажат, а после Лувиер се наведе към Ланг.

— Знам, че това няма да те утеши, но пожарът беше силен. Починали са мигновено, когато кислородът е бил изсмукан от телата им, ако преди това не ги е убила експлозията.

Ланг разбра загатнатата му мисъл и я оцени като добронамерена лъжа.

— Случаят е в правомощията на полицията — добави Патрик. — Не знам още колко време трябва да продължа да ги убеждавам, че имаме основания да смятаме произшествието за терористичен акт.

Ланг искаше ГДСКС да разследва случая поради две причини. Първо, приятелството му с Лувиер по всяка вероятност щеше да гарантира повече от рутинните действия по разкриването на престъплението. Освен това френските сили за сигурност бяха едни от най-добрите в света. Второ, парижката полиция представляваше тресавище от вътрешни политически борби. Изпълненията на неспособния инспектор Клузо в «Розовата пантера» на Питър Селър се основаваха на факти.

Французинът погрешно изтълкува замислянето на Ланг като колебание и продължи.

— Разбира се, всеки източник…

— Искам да отида на мястото — прекъсна го Ланг.

Лувиер вдигна ръце с дланите напред.

— Разбира се. Колата и шофьорът ми са на твое разположение колкото дълго искаш.

— Имаш ли представа какво са правили през деня преди…

Патрик докосна папката.

— Обичайна практика е да се проверяват такива неща.

Американецът взе папката, отвори я и с парещи от сълзи очи започна да чете.

3.

Париж

Същият ден

Ланг излезе от кабинета на приятеля си и отиде на площад Вогези. Присъствието му на последното място, където Джанет и Джеф са били живи, някак го приближи до тях. Той не чуваше скърцането на зъбите си и не съзнаваше, че се е намръщил. Местните жители, куриерите и любопитните пешеходци ускоряваха крачка, докато минаваха покрай него, сякаш беше потенциално опасен.

— Ще ги намеря, каквото и да ми струва това — промълви Ланг. — Проклети копелета!

Детегледачката в униформа зад него побягна, за да закара количката с бебето колкото е възможно по-далеч.

След това Ланг отиде в погребалната агенция, препоръчана от Патрик. Собственикът се държа професионално и сдържано, без да проявява раболепното сантиментално съчувствие, изразявано от шефовете на американските погребални агенции. Ланг плати за два семпли метални ковчега и уреди транспортирането на труповете до Щатите.

Той безуспешно се опита да не мисли колко малко от Джанет и Джеф ще съдържат направените по европейската мода ковчези.

Нямаше смислена причина да проследява последните часове на сестра си, освен от любопитство. Пък и полетът му беше чак вечерта и не искаше да злоупотребява с гостоприемството на приятеля си. Бележките от кредитните карти, които Патрик беше изискал по електронната поща, описваха маршрута на Джанет в последния ден от живота й. Беше ходила в «Хермес» и «Шанел» и бе направила сравнително дребни покупки — шал и блуза. Ланг реши, че вероятно се е интересувала повече от сувенири, отколкото от модните тенденции. Той надникна във витрините и видя манекени, твърде кльощави, за да бъдат реални, и облечени в дрехи, чиято цена надвишаваше убеждението му за екстравагантността на стоките в магазините.

Последната бележка от кредитна карта го заведе на остров Сен Луи. Засенчен буквално и икономически от съседния Ил де ла Сите и извисяващата се катедрала Нотр Дам, Сен Луи представляваше странен квартал в средата на Сена. Ланг запомни осем преки с малки хотели и двадесет и седем бистра и магазинчета, пълни с чудновати неща.

Той остави пежото и шофьора на Патрик на едно от малобройните места за паркиране на тесните улици, слезе пред една сладкарница и вдъхна аромата на наскоро изпечените франзели и сладкиши. Ланг тръгна по улица Сен Луи ен Ил и стигна до кръстовище, където тротоарите бяха още по-наблизо един до друг. Той се опита да свери адреса на бележката, но номерата на сградите бяха или трудно забележими, или не съществуваха. За щастие имаше само един магазин. Антикварен.

Звънчето на вратата извести влизането му в пространство, препълнено с постижения на цивилизацията, събирани най-малко от стотина години. На шивашки маси бяха наредени газени и електрически лампи, купища прашни списания и прибори. По застланите с мъхнати черги и ориенталски килими пътеки стояха бронзови и мраморни статуи и бюстове на богини и императори. Ланг прогони образа на паяжините, които въображението му предизвика.

В помещението миришеше на прах, занемареност и мухъл. Внимавайки да не бутне грамофонните плочи от петдесетте години на двадесетия век, Ланг се огледа и потърси собственика.

— Salut! — Пред скрина се показа глава. — Какво мога да направя за вас?

Като повечето парижани продавачът притежаваше способността непогрешимо да разпознава американците.

Ланг му даде копието на бележката.

— Търся информация.

До предната част на магазина докуца същество, чиято полова принадлежност трудно можеше да се определи. Сбръчкана ръка взе бележката и я вдигна към прашна лампа. От някакъв джоб се появиха очила.

— Какво желаете да знаете?

Ланг се опита да съчини правдоподобна история и реши да каже поне половината истина.

— Джанет Холт ми беше сестра. Преди няколко дни загина в пожара в Маре, докато беше на гости тук. Опитвам се да разбера какво е купувала по време на престоя си в града.

— Много съжалявам. — Търговецът посочи към стената или по-скоро към празното пространство между два тъмни портрета на хора в облекла от деветнадесети век. — Купи картина.

— Портрет? На кого?

Това беше много странно.

Продавачът поклати белокосата си глава.

— Не, картина на пастири и поляна, вероятно религиозна сцена.

Това беше повече по вкуса на Джанет.

Ланг отвори уста да зададе следващия си въпрос, но размисли. Имаше ли значение какво се е случило с картината? Съдейки по източника й, беше съмнително дали е имала някаква художествена или парична стойност.

— Картината беше тук отскоро — продължи човекът в черно. — Всъщност веднага след сестра ви дойде мъж, който много се ядоса, че е продадена.

Годините на търсене на необикновеното и на разпознаване на аномалии алармираха интереса на Ланг.

— Спомняте ли си нещо за мъжа?

— От Близкия изток, вероятно арабин, облечен в хубави, но евтини дрехи. Говореше добър френски.

Ланг не обърна внимание на загатнатото обвинение.

— Каза ли защо иска картината?

— Не, но както виждате, продавам много красиви неща.

Ланг се замисли.

— Казахте, че картината е била тук отскоро. Помните ли откъде я взехте?

Продавачът прелисти някакви книжа.

— От Лондон, Майк Дженсън, търговец на антики. Олд Бонд стрийт, номер 12, Лондон W1Y9AF. Купуваме стока един от друг.

«Ако не се продаде на едно място, опитай на друго» — помисли Ланг.

— Бихте ли ми дал лист и писалка?

Той записа името и адреса, макар че не можеше да обясни защо смята това за важно. Вероятно защото беше първата малко необичайна подробност за последния ден на Джанет.

— Благодаря. Много ми помогнахте.

Ланг излезе и тръгна по обратния път. Някой беше искал картината, която бе купила Джанет. Възможно ли беше това да е станало причината за смъртта й? Нямаше логика. Както Патрик беше казал, къщата на площад Вогези беше като Форт Нокс. Трудно му беше да си представи, че някой е бил толкова ядосан, защото Джанет го е изпреварила и е купила желаната от него картина, та да я убие за отмъщение.

И все пак…

Бръмченето в главата му се засилваше и той се изненада, когато изведнъж осъзна, че чува звука. Ланг се обърна и видя, че един от вездесъщите в Париж мотористи увеличава скоростта и прескача бордюра на тротоара. Лицето му беше скрито под каска. Ланг предположи, че човекът е пиян или сериозно болен. С нарастващо ускорение мотоциклетът се насочи към него. Ланг отскочи в някакъв вход. Мотористът се наведе и слънчевата светлина се отрази в ръкавицата му. Ланг се хвърли встрани и усети, че нещо одраска рамото му.

Ядосан на онова, което прие като престъпно нехайство, той се изправи, готов да преследва моториста и да го събори от седалката. Задачата обаче беше безнадеждна. Мотористът зави зад ъгъла и се скри от погледа му.

— Мосю! — Продавачът изтърча от магазина. — Ранен сте!

— Не, нищо ми няма — отвърна Ланг, но сетне проследи погледа му и видя, че през разреза в ризата му се процежда кръв. Блясъкът на острие, умишленото отклоняване от улицата… Някой едва не бе прерязал гърлото му.

— И тук има престъпници като във всеки голям град — по-късно през деня отбеляза Патрик.

— Да, но той не посегна да грабне портфейла ми и да избяга — изръмжа Ланг. Рамото му се беше схванало от дебелата превръзка. — Копелето искаше да ме убие.

Лувиер бавно поклати глава.

— Защо би искал да го направи?

«Тъкмо това е въпросът» — помисли Ланг.

Втора глава

1.

Полет 1074 на «Делта»: Париж — Атланта

22:35

Ланг беше изтощен, но въпреки това не можеше да заспи. Гледаше, без да следи, комедията на видеоекрана в боинга. Съчетанието от тъга, любопитство и страх от летене не му даваше покой, макар че седалката в първа класа беше широка и имаше достатъчно място да се изтегне.

Независимо дали отваряше или затваряше очи, той непрекъснато си представяше Джеф и Джанет, а после мъжа на мотопеда с нож в ръката.

Случайност? Подготовката му го беше научила да не вярва в привидно несвързани събития. Но кой би искал да убие жена, посветила живота си на осиновения си син и други малки деца по света? Нещо повече, защо би искал и неговата смърт?

Стара омраза? Не можеше да се сети кой му има зъб от петнадесет години.

— Да ви донеса ли нещо? — усмихна се стюардесата с току-що начервените си устни.

Ланг поклати глава.

— Не, благодаря. Добре съм.

Но, разбира се, не беше добре.

Той прогони от съзнанието си мислите за Джанет като родител, който изпраща непослушни деца да играят навън. Образът на двата метални контейнера в товарното отделение нямаше да му помогне да заспи. Трябваше да разсъждава за нещо приятно и успокояващо…

Не бяха ли изминали само две нощи, откакто Патрик му се обади?

Беше прекарал вечерта с отец Франсис Нарумба. Вечеряха в «Мануел», задимен бар, любимо свърталище на студенти, политици и самопровъзгласили се местни интелектуалци. Заведението можеше да се похвали с топли, макар и занемарени сепарета и окъсани високи столчета. Храната не беше много хубава, а атмосферата още по-малко, но на такова място чернокож свещеник и бял адвокат можеха да спорят на латински, без никой да забележи.

Ланг и Франсис водеха собствена кампания, за да поддържат жив езика на Вергилий и Ливий. И двамата бяха жертва на изучаването на класически езици — Ланг заради упорството си да не отива в търговски колеж, а Нарумба, защото латинският се изискваше в семинарията.

Приятелството им се основаваше на споделена потребност. Малцина гледаха на историята като на нещо по-старо от броя на списание «Пийпъл» от миналата седмица. Ланг смяташе за текущи събития всичко, случило се след първото разграбване на Рим, а Франсис имаше изумителни познания за средновековния свят. Ролята на католическата църква в онези времена осигуряваше благодатна почва за приятелски спорове.

Нарумба слушаше мълчаливо, докато Ланг се оплакваше от некадърността на прокуратурата в окръг Фултън. Критиките му бяха мотивирани не само от чисто алтруистичната загриженост на добросъвестен гражданин.

Да има клиент, чието дело се протака повече от година, не беше хубаво за бизнеса, особено за този на клиента. Съдебното преследване имаше ефекта на изпитание, тъй като в очите на обществеността подсъдимият се смяташе за виновен до доказване на противното.

— Ако са толкова некомпетентни, колкото твърдиш, тогава как прокурорът е бил назначен на този пост? — попита Франсис, погледна лошо приготвеното филе от сьомга и сви рамене от безнадеждността на кухнята на Мануел. — Fabas indulcet fames.

Латинските афоризми бяха разгорещена, оспорвана игра на перчене и самоизтъкване.

Ланг си беше поръчал хамбургер — нещо, което изискваше усилия, за да бъде лошо приготвено.

— На гладния наистина всичко му се услажда, но трябва да умираш от глад, за да харесаш това. А в отговор на твоя въпрос окръжният прокурор дължи назначението си на познатите си, а не на способностите си. Ne Aesopum quidem trivit.²

— Убеден ли си?

Ланг наля бира със стайна температура от каната.

— Вярата във всички онези светци те прави педантичен. Ако се изразим по-свободно, той е гола вода.

Свещеникът отпи от топлата бира.

— Damnant quod non intelligunt.

«Осъждат онова, което не разбират.»

След вечерята хвърлиха ези-тура кой да плати и Ланг загуби за трети пореден път. Понякога му се струваше, че Франсис получава помощ свише в това отношение.

— Как са Джанет и Джеф? — попита отецът, докато вървяха към колата.

Интересът му не беше само проява на учтивост. Откакто се разведе, Джанет беше станала предана католичка и работеше много активно в енорията на Нарумба. Ланг подозираше, че според нея мнението на Църквата за повторните бракове може да й попречи да направи друг погрешен избор. А Джеф беше много важен за Франсис, който беше роден в една от най-непривлекателните страни в Африка.

Ланг бръкна в джоба си и извади ключа на поршето.

— И двамата са добре. Миналата седмица водих Джеф на първия мач за сезона на «Брейвс».

— Струва ми се, че можеш да си позволиш истинска кола, а не тази играчка — измърмори Франсис, намествайки се на предната седалка.

— Наслаждавай се на пътуването или вземи метрото — шеговито отвърна Ланг. — Между другото, Джанет подари на Джеф куче, най-грозното псе, което ще видиш на годишното благословяване на животните.

— Както гласи поговорката, не трябва да се съди само по външността.

Ланг превъртя ключа на стартера.

— Да, но и по характер е опърничав. Мисля, че Джанет е избрала кучето, защото е имало най-малък шанс някой да го вземе от приюта.

Преди да стигне до прибирането си у дома, Ланг заспа непробудно, без да сънува. Събуди се едва когато същата стюардеса със същата усмивка го разтърси за рамото и му напомни да затегне колана си и да се приготви за приземяване.

2.

Атланта

Два дни по-късно

Ланг мислеше, че е изплакал сълзите си, когато Доун почина. Смяташе, че продължителното заболяване и агонията да гледа как жената, която обича, умира, са направили безчувствена душата му за други загуби.

Но грешеше.

Докато наблюдаваше как спускат двата ковчега в червеникавата глинеста почва на Джорджия, той изостави стоическата фасада, която южняшката традиция изискваше от мъжете, и се разрида. Първо очите му се навлажниха, а сетне по лицето му потекоха сълзи. Не си направи труда да ги избърше. По дяволите всеки, който си развали мнението за него, защото показва чувствата си. Разбира се, Ланг плачеше не само заради Джеф и Джанет, а и за себе си. Бяха си отишли и последните членове на семейството му. Мисълта го изпълни с чувство на самота, каквато не знаеше, че съществува.

И преди беше губил приятели и познати. Неколцина колеги загинаха заради рисковете на професията в предишната му работа. Беше се простил и с Доун, но с месеци бе очаквал неизбежното. Малката му сестра и племенникът обаче, му бяха отнети внезапно и по необясним начин.

Погребението имаше нереален вид и такава атмосфера, сякаш се състоеше единствено за него. Ланг имаше чувството, че е свидетел на тежката загуба на някой друг, вероятно във филм. Но в същото време не беше само зрител на мъката — тя го разкъсваше като звяр, който се опитва да прегризе решетката на клетката и да избяга на свобода.

Дупките в земята, където щяха да бъдат положени Джеф и Джанет, се намираха до мраморната плоча с името на Доун. Надписът все още не беше избледнял и беше ясен като усещането за необратима загуба, каквото изпитваше всяка неделя, когато слагаше цветя върху безучастната могила пръст. Щеше да идва на още два гроба, докато Джеф и Джанет споделяха с Доун вечността на същия хълм.

Вместо да слуша думите на Франсис, Ланг си припомняше видеоигрите, които беше играл с Джеф, и си представяше домашните му с оценка отличен. Липсваха му и двамата, но смъртта на дете винаги е заклеймяващо вселената доказателство, отричащо съществуването на милостив Бог.

Докато опечалените, предимно съседи и лекари, колеги на Джанет, и родителите на приятелите на Джеф поднасяха искрените си, макар и безполезни съболезнования, скръбта му се видоизмени в гняв. Извършителите щяха да си платят, при това с лихвата. Колкото и време да му отнеме и колкото и далеч да се наложи да пътува, Ланг щеше да ги открие.

Бяха се изгаврили с неподходящото семейство. Нямаше опит в издирването и залавянето на престъпници, но познаваше необикновени хора, които имаха достъп до информация, с каквато полицията не разполагаше. Ако се наложеше, щеше да се обади на всеки един от тях, за да намери негодниците.

Странно, но гневът го успокои, защото някак внесе ред в инак объркания свят. Ланг си представи вкуса на отмъщението, без да обръща внимание на нарастващото нетърпение на гробарите. Забавянето му край гробовете беше отлагане на затрупването с пръст на ковчезите, останали затворени по време на опелото.

Нечия ръка докосна рамото му. Мислите му се разпръснаха, когато Франсис го потупа по гърба. Ланг го беше помолил да извърши богослужението не само като свещеник, но и като негов приятел.

— Трябва да мислиш за Джанет и Джеф, а не за отмъщение.

Ланг въздъхна.

— Толкова ли е очевидно?

— За всеки, който погледне лицето ти.

— Не мога да го отмина току-така, Франсис. Как бих могъл да забравя какво се случи? Някой уби двама невинни. И не ми казвай, че такава е била Божията воля.

Свещеникът поклати глава, гледайки двата гроба.

— Предполагам, че ме помоли да отслужа опелото, защото искаш да включиш по-висша сила от себе си и…

— Глупости! — изръмжа Ланг. — Къде беше твоята висша сила, когато се нуждаехме от нея?

Той мигновено съжали за избухването си — резултат от мъката, гнева и двете безсънни нощи. Макар че не изповядваше определена религия, не беше необходимо да подценява и омаловажава вярата на другите.

— Прости ми, Франсис. В момента не съм на себе си и не знам какво говоря.

Дори да беше обиден, свещеникът не го показа с нищо.

— Разбираемо е, Ланг. Мисля, че се досещам и какво мислиш. Няма ли да е по-разумно да оставиш на френската полиция да разследва случая?

Ланг изсумтя презрително.

— Лесно ти е да го кажеш. За тях това са поредните две убийства. Искам справедливост. Незабавно.

Нарумба се вторачи в него. Големите му кафяви очи сякаш четяха мислите на приятеля му.

— Оцеляването ти в рискована професия не означава, че си подготвен да намериш извършителите.

Ланг не беше казвал на Франсис за предишната си работа. Свещеникът обаче беше умен и се досети, че адвокат, учил право на тридесет и няколко години и с празнота в биографията от почти десетилетие, вероятно има минало, което не желае да обсъжда. Франсис беше предположил каква е истината или нещо близо до нея.

— Подготвен или не, трябва да опитам — отвърна Ланг.

Нарумба кимна мълчаливо, отмести поглед и се втренчи в склона, а после изрече обичайните си думи на раздяла:

— Ще се моля за теб.

Ланг изкриви устни в гримаса, която не приличаше много на усмивка, и произнесе обичайния си отговор:

— Предполагам, че няма да навреди.

Докато наблюдаваше как Франсис слиза надолу по хълма, той осъзна, че се е зарекъл пред себе си. Това не беше обещание, родено от гнева, или решение, за да се почувства по-добре, което скоро щеше да бъде забравено, а обвързване.

Обаче нямаше представа как да го изпълни.

3.

Атланта

Час по-късно

След погребението Ланг отиде в жилището на Джанет.

Би го обявил за продан, макар че не му се искаше да го прави. Джанет беше работила усилено сама, за да може да даде дом на сина си. Къщата беше част от двамата и Ланг не желаеше да се разделя с нея.

Той тъжно забеляза, че тревата трябва да се окоси. Сестра му не би я оставила в това състояние. Ланг едва не се разрида, когато в задния двор видя люлката, която преди две години бяха сложили заедно с Джанет. Усилието им бе струвало почти един цял горещ летен следобед и хладилна чанта с леденостудена бира. Предишния месец Джеф беше признал на чичо си, че вече е голям за люлка за малки деца.

Ланг отключи вратата и усети, че въздухът в жилището е застоял, както става в необитаемите домове. Напомни си, че трябва да направи задълбочен оглед, разходи се на горния етаж и долу, а накрая влезе във всекидневната и се усмихна тъжно. Стаята беше много по-подредена, отколкото някога я бе виждал. На стените бяха окачени картини на Джанет — печални светци, мъченици с непреклонни мрачни лица и окървавени разпятия. Джанет колекционираше творби с религиозни сюжети. Ланг я беше запалил на тази тема.

Преди години политически емигрант от балканска страна бе донесъл част от колекцията си от произведения на изкуството с изображения, които несъмнено беше откраднал от някоя забранена от комунистите черква, и ги продаваше с въодушевление, каквото може да изпитва само новоизпечен капиталист. Ланг си спомняше, че платната изобразяваха окървавената току-що отсечена глава на Йоан Кръстител и друго окървавено тяло, пронизано със стрели. Предполагаше, че е на свети Себастиан. Цветовете бяха забележителни, стилът — ранновизантийски, а цената на търга в Лондон — съвсем приемлива. В светлината на неотдавнашното покръстване на Джанет в католицизма подаръците изглеждаха подходящи. Или поне повод за смях.

Картините оказаха по-голямо въздействие, отколкото Ланг очакваше, и разпалиха интерес, който щеше да продължи до края на живота й. Тя не беше особено набожна въпреки приемането на католицизма, но харесваше изображенията на светци в нещастието на мъченичеството им. Обясняваше, че това е единственият вид изкуство, който може да си позволи да купи. Импресионистите и съвременните им приемници далеч надвишаваха финансите й. На пазара се продаваха много религиозни картини и цените дори на някои по-стари бяха по джоба й.

Джанет изпитваше удоволствие и от невинаги успешните опити на Ланг да преведе латинските текстове по изображенията.

Той разбираше страстта към колекционирането. По време на пътуванията си дори беше успял да събере малка сбирка от предмети, свързани с класическия свят, на който се възхищаваше — римска монета с лика на Август Цезар, етруска обредна чаша, дръжка на македонска кама, може би принадлежала на някой от воините на Александър Велики.

Ланг вече заключваше външната врата, когато до тротоара спря пощенски камион. Пощальонът пусна нещо в кутията и замина.

Сара, секретарката на Ланг, беше идвала през последните няколко дни да събира пощата — предимно рекламни листовки, тръбящи, че за купувачите животът продължава, сякаш не се е случило нищо. Иронията, че съществуването на Джанет се свеждаше до включването й в списък от каталози за поръчки по пощата, беше горчива. Ланг беше изпълнител на завещанието й и възнамеряваше да плати някои сметки, преди да се сбогува от нейно име с кредитните карти «Американ Експрес» и «Виза».

В пощенската кутия имаше картичка с обява за разпродажба в «Нийман», квартален вестник и плик с името «Галерия Ансли». Воден от любопитство, Ланг го отвори и извади разпечатано на принтер писмо, което уведомяваше «драгия клиент», че от галерията не са могли да се свържат с никого по телефона, но работата е свършена.

Галерия «Ансли» се намираше в малко помещение на Шеста или Седма улица, на няколко минути път от дома на Джанет. Нямаше смисъл да кара Сара да ходи и там.

Девойката зад гишето имаше стърчащи яркочервени коси, подобно по цвят червило, татуирана на врата пеперуда и обеца на лявата вежда. Щом я видя, липсата на собствени деца изведнъж му се стори по-поносима. Тя погледна първо писмото и сетне Ланг. Челюстите й престанаха да мачкат дъвката в устата.

— Вие сте…

— Лангфорд Райли, братът на доктор Холт.

Момичето отново погледна писмото в ръката си и после него.

— Господи! Прочетох във вестника… Съжалявам! Доктор Холт беше приятна и добра жена.

На Ланг вече му бяха дотегнали съболезнованията, но все пак беше мило от страна на девойката.

— Благодаря. Аз се грижа за имуществото й, затова дойдох да взема…

Той посочи листа в ръката й.

— О, извинете! Ей сега ще я донеса.

Ланг проследи движенията й между лавиците зад гишето по мляскането с дъвката.

Момичето се върна с пакет, увит в кафява хартия.

— Доктор Холт я изпрати от Париж. Поръча ни да я сложим в рамка и да направим оценка, за да я застрахова. — Тя откъсна малък плик, прикрепен с лепенка за хартията. — Това е моментална снимка на картината и оценката. Пазете ги на сигурно място. И ще ни трябва копие. — Девойката сложи плика и пакета на гишето и погледна касовата бележка. — Двеста шестдесет и седем долара и петдесет и пет цента, включително таксата.

Ланг й даде кредитната си карта и пъхна плика във вътрешния джоб на сакото си. Какво щеше да прави с картина с религиозен сюжет? Не можеше да става и дума да я продаде. Джанет я беше купила в последните часове на живота си. Все щеше да й намери място някъде.

Той подписа касовата бележка от кредитната карта, сложи я в джоба си, стисна пакета под мишница и спря на прага, за да може очите му да се приспособят от сумрака в галерията към ярката пролетна светлина навън.

Нещо не беше наред.

Предишната обостреност на сетивата обичайно му помагаше да се ориентира в обстановката и се беше превърнала в част от него. Той вече не я забелязваше — нещо като инстинкт на елен, който се ослушва за звуци от хищник. Съзнанието му регистрира, че портиерът на отсрещната жилищна сграда стои от лявата, вместо от дясната страна на вратата, до някаква таратайка в богаташки квартал, пълен с мерцедеси и беемвета.

Едва след секунда Ланг осъзна, че е спрял и се е вторачил в улицата. Беше му необходима още една, за да проумее защо. Мъжът на отсрещната страна, скитникът, който дремеше, за да прогони демоните на евтиното вино в осеяния с хартии и стъкла вход на една от необитаемите сгради в квартала. Той седеше срещу Ланг, привидно затворил очи. Износеното му камуфлажно яке, дрипавите джинси и мръсните маратонки без връзки бяха съвместими с облика му. Човекът можеше да е някой от хилядите бездомници, обикалящи из града. Но колко от тях бяха гладко избръснати и с късо подстригана коса, която не висеше под плетената шапка? Дори да беше наскоро освободен от затвор, където държаха на личната хигиена, едва ли би се излежавал там по обед, когато църквата малко по-нататък по улицата раздаваше супа и сандвичи. Освен това беше заспал много бързо. Ланг беше сигурен, че скитникът не беше там, когато пристигна в галерията, но въпреки това си бе намерил подходящо място и бе задрямал след две-три минути. Дори разяждащата червата отрова, купена с долари, изпросени от амбициозни млади кариеристи с чувство за вина, не би го приспала толкова бързо.

Разбира се, Ланг може би грешеше. В квартала имаше много просяци и беше пропуснал да забележи този. Това обаче беше малко вероятно.

Той вдигна ръка, сякаш да засенчи очите си, и остави място между пръстите си, наблюдавайки мъжа, докато вървеше към мястото, където беше паркирал поршето си. Плетената шапка бавно се обърна. Човекът го следеше.

Ланг се качи в колата и обиколи квартала. Когато се върна, мъжът беше изчезнал.

Той си напомни, че параноята невинаги означава, че някой те следи.

Трета глава

1.

Атланта

Същият следобед

Ланг знаеше, че секретарката му Сара би го предупредила, ако в работата му възникнеше спешен случай. Реши да занимава съзнанието си с нещо и да провери как вървят нещата, затова отиде в офиса си — апартамент, който се намираше на висок етаж в един от небостъргачите в центъра на Атланта.

Сара плачеше, докато му поднасяше съболезнованията си по време на погребението сутринта, и той очакваше, че отново ще се разридае. Все пак Сара добре познаваше Джанет и Джеф. За негова изненада тя го поздрави с думите:

— Кенет се обади. Джанет е оставила този номер за спешни контакти. Кучето Мърморко е било там две седмици. Искаш ли да го взема? Между другото, що за име е Мърморко? Какво стана с Шаро или Верен?

— Предполагам, че Джеф го е избрал. — Ланг нямаше представа какво ще прави с голямото грозно куче. Мърморко обаче беше приятел на Джеф и нямаше да бъде изпратен в приют. Всъщност, като се замислеше, присъствието на кучето може би щеше да му върне малка част от семейството. — Не, благодаря. Аз ще го взема, като се прибирам у дома.

Той седна зад бюрото, отрупано с папки с надпис «За изпращане по пощата».

След като напусна предишната си работа, двамата с Доун се бяха съгласили, че правото е привлекателна втора кариера. Малката му пенсия и нейната заплата го издържаха, докато учеше. Идеята да работи за някого обаче беше непривлекателна. Ланг завърши, основа собствена адвокатска кантора и започна да телефонира на стари познати и да търси клиенти.

Мълвата се разпространи и практиката му стана печеливша. Доун напусна работа и отвори бутика, за който мечтаеше. Ланг вече не беше подвластен на непредсказуемостта на предишната си професия и се прибираше вкъщи почти всяка нощ. А когато не се връщаше, съпругата му знаеше къде е и кога да го очаква.

Имаха всичко, за каквото жадуваше средностатистическият американец — голяма къща, достатъчно пари, за да правят каквото искат, и любов един към друг, която времето изглежда разпалваше все по-силно като бензин, изливан в огън. Дори след пет години не беше нещо необичайно Доун да го посрещне на вратата по оскъдно облекло или гола, и двамата се любеха във всекидневната, прекалено нетърпеливи да стигнат до спалнята.

Получи се много неудобно, когато една вечер Ланг доведе у дома клиент, без да се обади предварително.

Единственият облак на хоризонта им беше, че Доун не можеше да забременее. След безкрайни тестове те уредиха осиновяване, но няколко месеца по-късно Доун започна да губи апетит и да слабее. Женските части, отказали да възпроизвеждат, бяха станали злокачествени.

За по-малко от година едрите й гърди заприличаха на отпуснати празни кесии. Ребрата й стърчаха и сякаш щяха да пробият бледата й кожа при следващото затруднено поемане на въздух. Тогава за пръв път Ланг осъзна, че същата вселена, която му даде любяща и отзивчива съпруга, може хладнокръвно да я гледа как линее и се превръща от кипяща от здраве жена в скелет с опадали коси, чийто дъх мирише на смърт, и единственото й удоволствие са опиатите, временно облекчаващи болката.

Докато ракът се развиваше, двамата си говореха за нейното оздравяване, какво ще направят и къде ще отидат. Всеки се надяваше, че другият вярва в това, но всъщност тайно се молеха неизбежният край да настъпи по-бързо.

Ланг страдаше от мисълта за нейната тленност и от нелогичното чувство за вина, че не може да й даде утеха. Имаше предостатъчно време да се подготви за смъртта й.

Докато си спомняше всичко това, той се запита кое е по-лошо — мъчението на сигурната смърт или внезапното отнемане на сестра му и племенника му.

Колкото до второто — поне можеше да мечтае за отмъщение, за разчистване на сметките с онези, които бяха причинили смъртта им. За Доун обаче нямаше да изпита това удоволствие.

През годините след оттеглянето му необходимостта да използва предишните си връзки постепенно намаля. Докато ровеше в чекмеджето на бюрото си, Ланг се запита колко от тях са останали. Пръстите му докоснаха фалшивото гръбче и той плъзна дървената плоскост, зад която имаше тефтерче. Извади го и го отвори. Кой работеше още? Нещо по-важно — кой му дължеше услуга?

Ланг набра номер с код 202, остави телефонът да позвъни два пъти и затвори. Номерът му щеше да се появи на нечий компютърен екран и за по-малко от секунда щеше да бъде сверен с името и местонахождението му. Ако, разбира се, номерът все още принадлежеше на човека, с когото се надяваше да се свърже.

Сара му позвъни след минута.

— Търси те някой си господин Бъркли. Каза, че отговаря на обаждането ти.

Ланг вдигна слушалката.

— Майлс? Как я караш, стари приятелю?

Отговорът се забави за част от секундата повече от обикновен разговор. Обаждането се препращаше през един от разпръснатите из земното кълбо предаватели и не можеше да бъде проследено.

— Отлично, Ланг. А ти как си, по дяволите? — Майлс Бъркли беше запазил провлачения си южняшки акцент, сякаш беше някакъв безценен трофей.

— Не много добре, Майлс. Нуждая се от помощ.

Ланг знаеше, че думите му се сравняват с предишни записи на гласа му. Или се проверяват с технологии, изобретени след напускането му.

Последва кратко мълчание.

— Ще направя всичко, Ланг…

— Преди три дни в Париж избухна пожар. Изглежда е бил използван термит.

— И аз така чух.

Майлс все още четеше местните вестници и отбелязваше, проучваше и картотекираше всичко необичайно, което би могло да бъде предвестник на интересна дейност. Очевидно продължаваше да се занимава със същата работа.

Ланг се зарадва, че поне в това отношение му е провървяло.

— Липсват ли военни запаси? Имаш ли представа откъде може да е дошъл този боклук? И кой би притежавал подобни оръжия?

— Защо се интересуваш? — поиска да знае Майлс. — Мислиш, че може да е някой твой клиент?

— Изгоря къщата на приятелката на сестра ми. Тя и племенникът ми бяха вътре.

Отново настъпи тишина, която беше твърде дълга, за да бъде приписана на предавателя.

— По дяволите! Съжалявам, Ланг. Нямах представа. Разбирам защо се интересуваш, но засега не разполагаме с нищо. Доколкото ни е известно, няма кражби от военни обекти, нито липсва инвентар. Разбира се, всеки може да си тръгне с половината руски арсенал, без руснаците да разберат. Сестра ти да не се е забъркала в нещо?

— В нищо, освен с детето си, медицинската си практика и религията си. Това едва ли може да се нарече престъпно.

— Тогава е трудно да се отгатне мотивът. Да не си решил да се върнеш? Надявам се, че не е така. Които и да са онези негодници, по всяка вероятност са професионалисти. Няма начин да ги заловиш сам, дори ако разбереш кои са.

— И през ум не ми е минавало — излъга Ланг. — Ясно ти е защо се интересувам. Ще ми се обадиш ли, ако научиш нещо?

— Знаеш, че не става, поне не официално. Приятел за приятел. Ще видя какво мога да направя.

Ланг затвори телефона и дълго гледа през прозореца.

Току-що беше започнал, а вече се намираше в задънена улица.

2.

Атланта

По-късно същия ден

«Парк Плейс», «място за парк», не беше особено оригинално име. Строителният предприемач на жилищната сграда с апартамента на Ланг го беше заимствал от играта «Монопол». И издигането на небостъргача, който приличаше на купчина от кубове, вероятно не беше нова идея. Портиерът в униформа от комична опера обаче беше необичайно явление, първият в Атланта и малко неуместен за местата южно от Горен Ийст Сайд в Ню Йорк.

Когато Ланг се прибра вкъщи, портиерът Ричард се прояви по-скоро като препятствие, отколкото като услужлив помощник на живеещите в блока. Той огледа Мърморко със същото изражение, с каквото би погледнал боклук, хвърлен в мраморното фоайе на сградата. Размахващата се опашка и умоляващите кафяви очи на кучето не намалиха презрението му.

Ланг с нежелание трябваше да признае, че Мърморко нямаше вид на куче на заможни хора. Козината му беше черна и рошава, а муцуната бяла. Породата му трудно можеше да се определи. Едното му ухо беше заострено, а другото увиснало и прегънато като повехнало цвете. Дърпайки се на новата си каишка, Мърморко душеше старинния шкаф, за който Ланг отдавна подозираше, че е автентичен. Ако кучето вече не беше намокрило чемшировото дърво, Ланг трябваше да се притеснява за килимите от Абхазия.

Той реши, че петдесет долара ще превърнат презрението в благодарност, и се оказа прав.

— Беше на племенника ми — с извинителен тон обясни Ланг, докато даваше на портиера сгънатата банкнота. — Не знаех какво друго да правя с него.

Ричард прибра парите в джоба си със спокойствието на човек, свикнал с щедростта на обитателите не само на Коледа. Несъмнено беше научил за смъртта на Джанет и Джеф. Като всички служители в сградата, и той знаеше какво се случва в живота на онези, които обслужваше.

Портиерът намигна заговорнически.

— Струва ми се, че тежи по-малко от пет килограма.

Правилникът на Асоциацията на жилищните сгради забраняваше домашни любимци над пет килограма — тегло, каквото Мърморко очевидно надвишаваше пет-шест пъти.

— Подаръкът е, за да бъда сигурен, че способностите ти да преценяваш точно няма да отслабнат — отвърна Ланг и също му намигна.

— Може да разчитате на това. Да ви помогна ли с пакета?

Ричард имаше предвид опакованата картина под мишницата му.

Ланг благодари, но отказа. Бързаше да стигне до асансьора, преди да се е появил някой от съседите му с по-набито око.

Кучето провери всеки сантиметър на апартамента, увери се, че двамата с Ланг са единствените живи същества там, отпусна се в ъгъла и се вторачи в празното пространство с едно от онези животински изражения, които може да тълкуваш по всевъзможни начини. Ланг предположи, че му липсва Джеф.

Храната щеше да го развесели. Но какво да му даде? Не му беше минало през ума да се отбие в магазина за кучешка храна, макар че знаеше какво обича Мърморко. С чувство на вина Ланг извади половин килограм кренвирши от фризера и ги сложи в микровълновата фурна. Саможертвата му обаче беше възнаградена само с учтиво подушване. Кучето наистина страдаше за младия си стопанин.

— Ако не искаш да ядеш, няма проблем — каза Ланг и мигновено се почувства глупаво, че се опитва да завърже разговор с куче.

Мърморко не реагира и само насочи тъжните си кафяви очи към него. Ланг седна на дивана и се запита какво ще прави със злоядо куче и непотребна картина.

Мърморко захърка. Страхотно. А разправят, че кучето било най-добрият приятел на човека.

Ланг огледа помещенията. През вратата в коридора се влизаше направо във всекидневната. От остъклената стена срещу нея се виждаше центърът на Атланта. Вляво беше спалнята. По-голямата част от стените беше запълнена с вградени лавици, отрупани с книги на различна тематика, които изискваха много повече пространство, отколкото малкият апартамент можеше да им осигури. Ланг се беше принудил да купува само издания с меки корици, защото не можеше да изхвърли старите, а нямаше място за нови.

На малкото свободно пространство между лавиците бяха окачени пейзажи от сравнително неизвестни импресионисти, които бяха купували заедно с Доун. Любимата й картина на Херцог беше в спалнята, където наситените й зелени и жълти багри разведряваха утрините.

Ланг продаде къщата, която се бяха надявали да се напълни с деца, и запази малко неща, най-вече предметите на изкуството. Повечето нейни антики бяха твърде големи за едностайния му апартамент и пищността и претрупаността им бяха прекалено женствени за вкуса му. А и асоциациите бяха твърде болезнени. Ланг се беше заблуждавал, че болката ще намалее, като се отърве от познатите неща.

Изхвърлянето на мебелите беше в известен смисъл прозрение — да възприеме вещите като неодушевени предмети, взети под наем най-много за един човешки живот. Смъртта на Доун го накара болезнено да осъзнае безполезността на материалното имущество. Това бяха само неща, от които в края на краищата трябваше да се откажеш. Не че беше станал аскет и отбягваше земните наслади. Но ако можеше да се радва на по-хубави ресторанти, да живее там, където е избрал, и да кара колата, която иска, останалото беше излишен багаж.

Ланг бе заменил антиките със съвременни мебели от хром, кожа и стъкло и бе запазил само две неща, предшествали съпругата му — преса за ленени дрехи от златист дъб, където бе поставил телевизора и уредбата, и малко писалище от осемнадесети век. Под вълнообразното ръчно направено стъкло се намираше малката му колекция от антики и няколко редки книги.

Той забрави за хъркането на Мърморко, докато съзерцаваше кафявия пакет, подпрян на стената до вратата, и реши да разгледа съдържанието му.

Намери каквото очакваше — платно с размери метър на метър и двадесет, на което бяха изобразени трима брадати мъже в къси туники и със сандали. Те разглеждаха правоъгълна каменна структура. Двамата отстрани държаха тояги или геги, а третият в средата беше коленичил и сочеше надпис, издялан в камъка. ETINARCADIAEGOSUM. Латински. Предпазливият превод на Ланг беше «Аз съм в Аркадия», но това не включваше «sum». Защо имаше излишна дума? Първото, което му хрумна, беше неправилно тълкуване, но не можа да открие друг смисъл в думите.

Вдясно от мъжете стоеше богато облечена жена, опряла ръка на рамото на приведения човек. На фона зад фигурите се извисяваха планини, варовикови възвишения, а не свежата буйна зеленина, характерна за повечето религиозни картини. Релефът се събираше в една точка в празното пространство — долина сред назъбени скали в мъгливата далечина.

Имаше нещо особено в тази дупка… Ланг обърна картината. Пространството между планините придоби познати очертания. Приличаше на профила на Джордж Вашингтон върху монетата от двадесет и пет цента. Малък връх представляваше дългия му нос, а закръглен хълм — брадичката. Предположението беше малко пресилено, но контурите наподобяваха точно това.

Според Ланг картината нямаше библейски или друг смисъл. Той прекоси стаята, извади оценката от джоба на сакото си и сложи снимката на писалището. На бележката от галерия «Ансли» пишеше: «Les Bergers d'Arcadie», копие на оригинала от Никола Пусен (1594-1665).

Дали това означаваше, че картината е копие на творбата на Пусен, или че Пусен е нарисувал копието? Дали копието беше направено между 1594 и 1665, или художникът беше живял тогава? Оценителят от галерия «Ансли» беше определил цена между десет и дванадесет хиляди долара за картината. Ланг предположи, че това включва рамката за двеста шестдесет и седем долара, която беше платил. Можеше само да гадае дали цената е реална, или е посочена, за да се чувства добре клиентът.

Нямаше значение. Картината трудно щеше да се вмести в апартамента му. Той отстъпи назад, за да я погледне още веднъж, преди да я премести. Къде можеше да я сложи, така че да не му пречи в малкото жилище? Никъде.

Ланг я постави на сгъваемия плот на писалището, отдръпна се назад и отново се вторачи в платното. «Bergers» на френски означаваше пастири. Това би обяснило тоягите или гегите, но не и присъствието на жената, която беше прекалено добре облечена, за да пасе овце. Arcadie? Акадия? Името беше дадено на част от Канада от френските заселници през осемнадесети век? Да, беше почти сигурен, че е така. Англичаните ги бяха изгонили и те се бяха преселили в най-близката френска територия Луизиана, където бяха станали известни като акадийци или каджун. Лонгфелоу ги описваше в епическата си поема «Еванджелин». Но през 1665 година британците все още не са завладели Канада. И какво общо имаха някакви си канадски пастири, по дяволите?

Завладян от любопитство, Ланг претърси лавиците и намери историческа енциклопедия. Провинция в Канада, наречена на част от Гърция. Страхотно. Сега пък пастирите се оказаха гръцки, а не канадски. Голяма помощ, няма що!

Той остави загадъчната картина на писалището, взе оценката и снимката, занесе ги в спалнята, сложи ги в чекмеджето на нощното си шкафче и си напомни да ги заключи в депозитната си кутия в банката. После съблече костюма си, нахлузи джинси и закопчавайки джинсовата си риза, тръгна обратно към всекидневната.

3.

Атланта

На другия ден

Ланг се върна от работа и видя драскотини по месинговата пластинка на ключалката на външната врата — едва забележими следи, които необученото око не би открило. Той приклекна, така че очите му да са на нивото на дръжката на вратата и установи, че белезите не са хаотични резки, оставени от нехайна чистачка, а всяка води до дупката на ключалката. Някой се беше опитал да я отключи.

Ланг се изправи. Почти беше успял да си внуши, че инцидентът на Ил Сен Луи е бил неуспешен опит за обир. Но не напълно. Някой от предишния му живот? Едва ли би чакал толкова дълго, за да си разчисти сметките. Пък и Ланг беше в Америка, а не в Европа. Всъщност нямаше значение.

По-важният въпрос беше дали са успели и колко са.

Той преглътна с усилие и си даде време да потисне възмущението си, че са посегнали на личното му пространство. Нахълтването на един или повече вероятно въоръжени крадци може и да беше страхотна сцена за филм с Брус Уилис, но не беше стъпка към по-дълъг и здравословен живот.

Да се обади на ченгетата? Ланг посегна към мобилния телефон на колана си, но спря. Полицията в Атланта? Щяха да дойдат след цяла вечност и ако в апартамента му нямаше никого, той щеше да изглежда глупак в очите им.

Върна се при асансьорите. Изчака, докато хлапакът с пъпчиво лице и в нелепа униформа приключи с телефонния разговор и се обърна към него.

Ланг сви рамене и се усмихна смутено.

— Заключих се.

— Номерът ви? — Младежът вече търсеше резервен ключ под бюрото. Броят на възрастните обитатели беше голям и проблемът не беше необичаен.

Ланг изпита чувство за вина, докато се качваше с асансьора. Ако в апартамента му се бяха промъкнали крадци, имаше голяма вероятност да са въоръжени. Може би все пак трябваше да повика силите на реда. Не беше хубаво да въвлича младия човек в евентуален обир и да го излага на потенциална физическа опасност. И обратно, да се разправя сам с един или повече престъпници беше глупаво и безразсъдно. Героите умират млади.

Свикнал с особеностите на богатите, портиерът не попита как Ланг е успял да се заключи отвън. Той отвори вратата и му направи знак да влезе.

Очите на Ланг претърсиха тясното пространство.

— Благодаря — каза той и му даде сгъната банкнота.

— Благодаря, господине.

Съдейки по тона му, Ланг предположи, че му е дал по-голям бакшиш, отколкото хлапакът беше очаквал.

Не забеляза нищо необичайно, докато не се обърна към вътрешната стена. Картината беше изчезнала. Той бързо се огледа — да не я е преместил и да е забравил. Това обаче беше малко вероятно. Нямаше начин да не види голямото платно в малкия апартамент.

Той направи две крачки и спря пред плота между кухнята и всекидневната. Наслаждавайки се на хладните мексикански плочки под корема си, Мърморко вдигна глава и се прозя.

— Страхотен пазач си, няма що — измърмори Ланг и се насочи към спалнята, но отново спря.

До Мърморко имаше голямо мазно петно. Неканените гости бяха отвлекли вниманието на кучето, като му бяха дали нещо за ядене. Сякаш за да потвърди факта, Мърморко се оригна шумно.

— Извинено си, подкупно същество. Само се моли да не са сложили отрова за плъхове в месото.

Кучето невъзмутимо се протегна и отново се оригна.

На пръв поглед спалнята изглеждаше недокосната.

И в следващия миг Ланг забеляза, че една от сребърните му четки за коса не е точно на мястото, където обикновено я слагаше. Снимката на Доун гледаше стаята под малко по-различен ъгъл. Някой беше действал внимателно, но не достатъчно внимателно.

Ланг заобиколи леглото и отвори единственото чекмедже на нощното шкафче. Там държеше деветмилиметровия пистолет «Браунинг», който бе носил години наред. С изключение на оръжието и кутията с патрони, в чекмеджето нямаше нищо друго.

Той беше сигурен, че сложи там снимката и оценката на картината. Кой би откраднал снимката?

Отговорът се криеше в спомена за димящите развалини на площад Вогези. Някой, който не искаше да остават следи от творбата.

Ланг поклати глава. Кражбата на картината и снимката…

Той бързо огледа дома си. Няколко неща бяха преместени със сантиметър-два, но нищо друго не липсваше. Вероятно в изчезването на трите предмета имаше някакъв логичен смисъл. Крадецът беше действал спокойно, без да бърза, но бе оставил сребърните прибори, чифт златни копчета за ръкавели и пистолета. Целта му очевидно е била творбата на Пусен и всички доказателства за нея.

Защо?

Ланг нямаше представа, но възнамеряваше да разбере.

Четвърта глава

1.

Атланта

На другия ден

Сутринта Ланг чакаше пред входа, когато отвориха галерия «Ансли». Зад гишето седеше същата червенокоса девойка със същото отегчено изражение.

— Нашето копие? — попита тя. — Добре че пазим копия на всичките ни оценки, както ви казах. Ще се изненадате колко много хора ги държат в дома си. Ще стане пожар или нещо друго, и край с предмета на изкуството и оценката…

— А снимката? Споменахте, че пазите копие и от нея.

Тя кимна, мляскайки с дъвката.

— Да, също моментална.

Ланг се усмихна едва-едва и сви рамене, сякаш беше смутен от неспособността си да се грижи за вещите си.

— Колко съм глупав. Не мога да си спомня къде сложих плика. Но с удоволствие ще платя за копията.

— Няма проблем — отвърна момичето, стана и след малко се върна.

Копието на снимката беше забележително ясно, макар че цветовете не бяха толкова ярки.

Тя поклати глава.