Тайната на Пегас

Седемдесет и пет. Показания на компас или година? Преди седмица Ланг не би съзрял шифровано послание в година на кръст. От друга страна обаче и през ум не би му минало, че и картините може да представляват карти или анаграми на латински.

Магнитният север, разбира се, не само се различаваше от истинския север, но и се преместваше по малко на всеки няколко години. Седемдесет и пет градуса по времето на Сониер не е било съвсем същата посока като днес. Освен това всеки компас имаше своя уникална вградена степен на грешка. Тъй като Ланг не разполагаше с картата за коригиране, приложена към компасите на корабите и самолетите, нямаше как да разбере какво е отклонението в показанията на уреда. Или дали изобщо имаше отклонение.

Той се върна при пежото, взе фотоапарата и направи няколко снимки на кръста и статуята на фона на Кардю.

След това се спусна по стръмния склон, премина Од там, където се разклоняваше Салс и се отправи на изток. Вляво се виждаха тъмните очертания на крепостта Бланшфор.

Достъпът до стария замък беше труден. Ланг поема два пъти по черни пътища, виещи се към върха на хълма, но единият свършваше до селски двор, чиито обитатели се вторачиха в него. Вторият се оказа по-коварен, защото водеше към старата крепост на тамплиерите, но после завиваше надясно и се сливаше с пътя за чифлика.

Ланг си спомни думите на Доун, че човек ще отиде в ада, ако не спре да поиска напътствия. Той беше отвърнал, че последният, поискал напътствия, е бил един от влъхвите, който попитал цар Ирод къде е родено детето Христос. Въпросът имал фатални последици за много местни бебета и оттогава хората не питат. Ланг обаче би помолил да го упътят, ако беше видял някого.

Третият път трябваше да му провърви.

Колкото и бавно да караше, белия прахоляк се виеше на кълба зад колата. Когато спираше да погледне картата, своеволният вятър вкарваше задушливия парлив облак през смъкнатите стъкла на пежото. Пътят постепенно се превърна в пътека и неравностите предизвикаха механичните протести на двигателя. Пътеката свърши на равно място на стотина метра от върха.

Ланг спря, остави колата на скорост и дръпна ръчната спирачка. Ако пежото потеглеше само, чакаше го дълго ходене. В рохкавата почва имаше следи от гуми, но стари, размазани и почти заравнени от вятъра. Той започна да се катери по стръмния склон към старата крепост, като с всяка крачка разпръскваше водопад от буци пръст и камъчета надолу по хълма.

Върхът беше увенчан от единствената кула, която беше видял отдолу. Белите й камъни се извисяваха на тридесетина метра и после завършваха с ръждясало метално скеле. Отдавна изоставен проект за реставрация.

Ланг беше разочарован.

Очакваше нещо повече, поне следи от мястото, където се бяха издигали зидовете и постройките. Той си представяше добре поддържан манастир зад огромни порти, неколцина рицари и може би самия Пиетро.

Но вместо това видя разпръснати камъни, вероятно от местните жители, които бяха търсили материали за построяването на къщите си. Издяланите и оформени камъни бяха твърде ценни, за да ги пренебрегнат. Кулата, или по-скоро останките й, бяха запазени, защото беше трудно да стигнеш до огромните камъни на върха и да ги откъртиш. Съдейки по засъхналите бели изпражнения, използваните презервативи и графитите, вътрешността на кулата беше служила на птици, любовници и политически критици.

Ланг се усмихна, като си помисли каква би била реакцията на Пиетро и братята му към трескавите прелюбодеяния, които очевидно бяха ставали там.

Във вътрешната стена на кулата бяха издялани изтъркани от столетията малки стъпала. Някога постройката е била пететажна, както личеше от издълбаните в камъка правоъгълни дупки, където бе имало напречни греди.

Ланг гледаше внимателно къде върви. Една погрешна стъпка би имала нещастни последици.

Подът горе също беше изчезнал отдавна. Стъпалата свършваха на около метър и половина под назъбените бойни кули. Ланг се подпря на студения камък, обърна се и се огледа.

Вляво се виждаха червените керемиди на къщите на Рен льо Шато. На североизток се намираше градът, обозначен на картата като Сер.

Рен и Сер.

Пиетро имаше право. Бланшфор не беше позиция за отбрана на двете населени места. Войската, изпратена от крепостта, трябваше да премине реката, по всяка вероятност охранявана от вражеска армия. Рен, сега Рен льо Шато, беше твърде далеч, за да се види какво става там. Първото предупреждение за атака към защитниците на Бланшфор би бил пушекът от вече нападнатия и горящ град.

Щом не беше построена да отбранява Сер и Рен, тогава на каква цел бе служила старата крепост?

Кардю беше наблизо и се виждаше ясно. Ланг не беше сигурен, но му се стори, че гледа страната, която се намираше на една линия с кръста и статуята. Сега беше много по-близо и забеляза място, където хълмът беше равен, осеян с бели сипеи.

Подпирайки се с едната си ръка на стената, той извади фотоапарата и направи още една серия снимки. Беше му трудно да смени компаса с апарата, докато се подпираше, но успя, макар че здравата се уплаши, когато ръката му се плъзна няколко сантиметра. Отново седемдесет и пет градуса. Магнитната стрелка показваше, че кръстът, статуята и крепостта са подредени в една линия и сочат към едно и също място в склоновете на Кардю.

Трябваше да слезе. Нямаше място да се обърне.

Сянката на кулата се беше удължила значително. Дневната светлина нямаше да бъде достатъчна, за да изследва Кардю. Ланг погледна склона още веднъж и се върна при колата.

2.

Кардю

16:49 ч.

Снайперистът спусна оръжието едва когато миниатюрното пежо се скри надолу по хълма. За пръв път откакто Ланг излезе от крепостта, телескопичният мерник и късото дуло с монтиран искрогасител се отмести от него.

Стрелецът се изправи, протегна краката си, които се бяха схванали и отмалели, и остави на земята произведената в Израел «Галил». Пушката не беше традиционно оръжие за далекобойна стрелба. Лекотата й я правеше идеална за носене, но електронно усъвършенстваният мерник «Леополд M1 Ултра» трудно се държеше на мястото си за по-дълги периоди от време. Оръжието изискваше повече съсредоточеност и контрол, отколкото по-тежката еднозарядна голямокалибрена «Барет», предпочитана от повечето снайперисти въпреки дължината от почти метър и половина и теглото от петнадесет килограма. Но дори ако «Галил» беше подпряна на двунога, от снайпериста пак се изискваха умения и търпение.

Придружителят му свали бинокъла, който увисна на врата му, и се ухили.

— Никога няма да ти се предостави по-добра възможност.

Стрелецът сгъна приклада на пушката, отвинти дулото, извади пълнителя за двадесет патрона и сложи всеки компонент на мястото му в изработено по поръчка дипломатическо куфарче.

— Късно е да съжаляваме — отвърна той, отвори вратата на опел с парижки регистрационен номер и внимателно сложи куфарчето на задната седалка. — Но и утре е ден.

3.

Лиму

19:57 ч.

Стъмни се, докато Ланг намери магазина с червено-жълтия знак на «Кодак» в Лиму. Повече с жестове, отколкото с думи, той успя да изтръгне обещание, че филмът ще бъде промит след два часа или поне докато затвореха в двадесет и един. В Южна Европа магазините бяха отворени до късно, защото отваряха късно следобед.

Той влезе в малко, задимено и шумно бистро и рискува с надрасканото на черната дъска меню. Провървя му и се нахрани добре с гъста яхния, допълнена с евтино стипчиво вино.

В пощата нямаше работници и клиенти. Само един млад мъж ядосано мърмореше по телефона. Ланг пусна няколко монети в автомата и получи плик с марка за Съединените щати, а после взе лист от гишето и написа дълго писмо.

Той приключи точно когато младият мъж тресна слушалката, изруга и гневно излезе. Ланг предположи, че става дума за жена или за пари, или и за двете, и се приближи до стара копирна машина. Пускането на монетите предизвика протестно бръмчене и изщраквания, сякаш ксероксът не искаше да го безпокоят в този късен час. Ланг преснима изписаните страници и ги пъхна в джоба си, а оригиналът сложи в плика и го пусна в пощенската кутия за чужбина.

Той взе снимките от фотоателието, хвърли им бегъл поглед и се върна в хотела, където ги разгледа внимателно. Поради разликата в разстоянието между двете позиции от които ги беше направил, беше трудно да се определи дали двете групи снимки показват едно и също място на склона на Кардю. Трудно, но не и невъзможно. Петното зеленина на снимките, направени от пътя, можеше да е горичката от ниски кедри, които се виждаха на фотографиите от крепостта. Бялата ивица на по-далечния изглед съвпадаше с реката от натрошени изпопадали бели скали. Ланг се вторачи в снимките, направени от кулата — търсеше нещо симетрично или с правилни очертания.

Разочарова се, когато не забеляза нищо, което да не е създадено от вятъра, дъжда и рушенето на скалите през вековете, и реши на следващия ден да изследва Кардю.

4.

Международното летище на Тулуза Бланяк

23:30 ч.

Терминалът на летището беше затворен за нощта. По график следващият редовен пътнически полет беше чак в осем и двадесет и четири от Женева. С изключение на отегчения пазач, който съсредоточено гледаше портативен телевизор и не обърна голямо внимание на частния самолет, никой друг не видя «Гълфстрийм IV», когато гумите му изсвириха на пистата и двата му реактивни двигателя намалиха оборотите, докато рулираше по настилката. Никой не забеляза и как от сенките се измъкна лъскав черен ситроен, същински ястреб, устремен към плячката си. Вратата се отвори и по стълбата слязоха четирима мъже.

Тримата бяха по-млади и носеха малки куфари. Държаха ги внимателно и съдейки по грижовността, с която се отнасяха към багажа си, някой наблюдателен очевидец би стигнал до извода, че куфарите не съдържат чисти ризи.

Най-възрастният слезе последен от самолета. На ръката му беше преметнат шлифер. Имаше властния вид и държането на човек, свикнал да му се подчиняват. Дългите му до раменете сребристи коси отразяваха слабата светлина. Единият от първите трима почтително му отвори вратата на ситроена.

Двамата пилоти сковано стояха на най-горното стъпало, докато по-възрастният мъж ги отпрати, като им махна с ръка. Вратата на самолета се затвори и моторите забръмчаха. Ситроенът мина през отворените порти на охраната на летището, а «Гълфстрийм» се извиси в тъмното небе, направи остър завой на запад и се скри в мрака. Примигващите му светлини постепенно избледняха като изгарящи комети.

По-възрастният мъж седна отпред, до жената зад волана, а другите трима се настаниха на луксозната задна седалка.

— Къде е той? — попита по-възрастният на френски без акцент.

— Спи в стаята си — отвърна собственичката на странноприемницата в Рен ле Бен.

Трета глава

1.

Рен ле Бен

Ланг спа неспокойно и сънува кошмари. Доколкото му беше известно, Доун не беше идвала в тази част на Франция, но въпреки това го чакаше на кулата на Бланшфор. С нея имаше някакъв мъж. Ланг не можа да види лицето му, но разбра, че е Сониер.

Знаеше, че е безполезно да разсъждава какво означава сънят, освен че празнотата, оставена от Доун, няма да бъде запълнена до края на живота му. Бяха изминали десет години, но всеки ден мислеше за нея. Представяше си лицето й, но не Доун, за която се беше оженил, а неузнаваемото умиращо същество от кожа и кости в болницата. Ставаше му все по-трудно да си спомни как бе изглеждала, преди да се разболее. Макар и в сънищата, образът й го натъжаваше и очите му се напълваха със сълзи.

Паметта имаше садистични особености.

Ярката слънчева светлина, струяща през прозореца, го утеши донякъде. Не можеше да бъде мрачен, когато погледнеше безоблачното небе. Мъглата бе обвила долината на Од и блестеше на слънцето като одеяло от сребриста вълна. Сигурно щеше да се разсее, докато Ланг се облечеше и закусеше.

Той седна в трапезарията и докато ядеше кроасан и отпиваше на малки глътки от силното кафе, сложи на масата измачканата снимка на картината на Пусен. Нямаше значение, че лицата вече бяха избледнели, а надписът неясен. Ланг ги беше запомнил отлично. Сега се опитваше да запамети формата и местоположението на планините от фона.

Час по-късно малкото пежо отново се бореше да стигне до равното пространство под Бланшфор. Вятърът бе заличил отчасти браздите от гуми от предишния ден. Ланг потърси по-ясни следи, които биха показали, че някой е бил там, но не забеляза нищо.

Той спря в основата на крепостта, ориентира се по компаса и се отправи към Кардю. Камъчетата и храстите забавяха придвижването му по скалистото възвишение. От време на време поглеждаше компаса и проверяваше дали сгъваемата лопата още е на колана му. Два пъти пи вода от манерката, не толкова от жажда, а така можеше да огледа склоновете изпод периферията на широкополата шапка, без да изглежда, че търси нещо. Не можеше да се отърси от неприятното усещане, че го наблюдават, нещо като интуицията на хората в страшните разкази, когато злосторникът се готви да нанесе удар. Липсваше единствено тематична музика за фон, извисяваща се в кресчендо. Не видя отражения от бинокъл в далечината, нито поклащащи се храсти, нищо, което би издало присъствието на скрит наблюдател.

Помисли си, че има прекалено буйно въображение и твърде образен спомен от ужасяващата последна част на разказа на Пиетро.

Неочаквано го стресна проблясък на отразена слънчева светлина. Ланг отскочи, скри се зад скала, присви очи срещу блясъка и едва след минута осъзна, че е видял отражение на светлина върху предното стъкло на кола, минаваща по пътя долу. Той се огледа и съзря кръста. Статуята на Христос не се виждаше, защото се сливаше с дърветата в далечината.

Ланг продължи да върви и застана на поляната със сипеите, която беше забелязал от крепостта. Той извади от портфейла си снимката на картината на Пусен и бавно я обърна.

Назъбеното празно пространство се намираше между върха вляво и много по-близкия хълм. Ланг наклони глава, за да може да види по-ясно обърнатите очертания. Носът не беше толкова заострен и брадичката липсваше, но контурите приличаха на профила на Вашингтон върху монетите от двадесет и пет цента. Пусен бе нарисувал картината преди четиристотин години — предостатъчно време за промени в релефа.

Мястото беше голямо колкото футболно игрище.

Ланг се промъкна между камъните и скалите и стигна до точката, където равното пространство се срещаше с ръба на склона на Кардю.

Той стоя там няколко минути. Едно място беше малко по-стръмно от останалите, но скалата се издигаше на същата височина. Изкъртените камъни не биха ли се търкаляли, докато стигнеха равно място? Причината беше земното притегляне.

Той стоеше пред голяма скала, сякаш забита в склона. Върхът й се извисяваше над главата му. Това беше единствената скала наоколо, която можеше да бъде поставена над вход, достатъчно голям, за да се провре човек или поне единствената на равното място, където се различаваха очертанията на профила на Вашингтон. Ланг се облегна на грапавата й повърхност. Краката му се плъзгаха по ронливата почва и камъчетата. Дори цялата му тежест не беше достатъчна да я отмести поне сантиметър.

Трябваше да има начин. Сониер го беше направил, инак тайната щеше да остане скрита. Но как?

Сигурно беше въпрос на елементарна физика. Нищо във физиката обаче не беше просто. Ланг едва изкара тройка в гимназията.

Той отстъпи назад, погледна нагоре по склона и видя скала на пет-шест метра, приблизително със същите размери като тази пред него. Покатери се до нея, извади лопатата от въжената примка на колана си и започна да копае в основата. След десетина минути усилена работа съблече ризата си. След около час бе подкопал скалата с ров, дълбок тридесетина сантиметра. Ако не внимаваше, камъкът щеше да се откърти и да го премаже.

Той избърса лицето си с ризата, размота въжето от колана си и го завърза около скалата, а после слезе до по-ниския камък и направи същото.

Двете скали бяха завързани една над друга с най-издръжливото алпинистко въже, което беше успял да намери. Ланг отпи глътка вода от манерката, за да отпразнува постижението. Надяваше се, че следващата стъпка би накарала учителя му по физика да се гордее с него.

Той взе лопатата и заравни пътека от горната скала надолу по склона. След това се върна горе, заби лопатата под скалата като лост и натисна с всичка сила, приклякайки като гмуркач на десетметрова кула.

Лостът беше елементарна част от физиката.

Ланг очакваше, че тежестта ще отмести камъка, но усилията му бяха напразни. Зарече се, че когато се прибере у дома, ще започне да тренира редовно, но разбира се, най-лесното от влизането във форма бяха обещанията.

Трябваше да измисли друг начин да отмести скалата. Ланг спря да работи и отново отпи вода.

Звук от стържене на метал го накара да забрави жаждата. Огромният камък помръдна толкова незабележимо, че му се стори по-скоро пожелателно мислене, отколкото реално движение.

Учителят по физика в гимназията би казал, че тоновете инерция скоро ще се превърнат в кинетична енергия.

Ланг натисна дръжката на лопатата с подновена енергичност. Разнесе се скърцане на камък. Едва успя да отскочи встрани, когато скалата бавно се отмести и започна да се плъзга надолу по хълма. За няколко секунди набра скоростта на товарен влак по прави релси.

Ланг се замоли въжето наистина да е толкова издръжливо, колкото пишеше в рекламата.

Изкъртената скала с трясък се удари в по-долната каменна грамада, която я последва надолу по склона на планината, като разпръскваше камъни и пръст и изкореняваше растенията по пътя си.

Мястото, където стърчеше по-долната скала, се скри във вихрушка от бял прах и пясък. Ланг седна на най-близкия камък и зачака. Докато прахолякът се разсейваше, той се запита дали Сониер бе използвал същия метод, без да разполага с технологично усъвършенствано въже. Но как беше върнал скалата на мястото й? Може би вместо нея беше катурнал друга скала по хълма и бе запушил входа.

В склона се появи черна дупка.

Ланг стана. Тръпнеше от вълнение. Ако предположението му беше правилно, предстоеше му да тръгне по стъпките не само на Сониер, но и на Пиетро.

Той намокри ризата си с остатъка от водата в манерката и я завърза на носа и устата си, за да спира праха, а после откачи фенерчето от колана си, провери дали работи и се отправи две хиляди години назад в миналото.

2.

Кардю

Снайперистът отмести очи от оптическия мерник.

— Той влезе в някаква пещера. Не го виждам.

Другият човек свали бинокъла си.

— Да, забелязах. Предлагам да се приготвиш, защото всеки момент може да се наложи да използваш оръжието.

Стрелецът отново допря до бузата си металния приклад на пушката «Галил» и насочи дулото към входа на пещерата.

— Няма къде да ходя. Ще чакам.

Ако на ясното синьо небе имаше облаци, те биха хвърлили сенки върху белия камък. Източник на сенките можеше да бъдат и скалите в зависимост от ъгъла, под който ги осветяваше слънцето. Или сенките можеше да са на овце, сновящи от скала на скала толкова бързо, че човек не беше сигурен дали наистина е забелязал движение.

Снайперистът обаче не мислеше така.

Оптическият мерник се премести на петнадесет метра от входа на пещерата.

3.

Кардю

Мъглата от бял прах отрази обратно светлината на фенерчето в очите на Ланг и го заслепи. Не виждаше стените, нито ниския таван, и удари главата си в камъка. Пред очите му се завъртяха разноцветни петна.

Той спря, опасявайки се от друг сблъсък. Трябваше да се досети, че проклетият таван е нисък. Хората, живели преди няколко столетия, са били високи едва метър и петдесет. В музеите не беше виждал броня, в която да може да се побере.

Прахът се уталожи и Ланг забеляза следи от каменоделско длето, каквито и Пиетро беше видял. За разширяването на пещерата бяха използвани повече усилия, отколкото Ланг можеше да си представи.

Той тръгна предпазливо, като стъпваше внимателно и леко, за да не разпръсква белия прах на пода. На отсрещната стена видя сянката на правоъгълен каменен саркофаг, тридесет на четиридесет сантиметра и висок тридесетина сантиметра. Единствено формата му го отличаваше от камъните, паднали от тавана през вековете. Вдлъбнатината в слоя прах показваше, че има капак. Огледът отблизо разкри грапавини, може би гравирани букви. Ланг избърса камъка. Повърхността беше топла, дори гореща, в сравнение с хладния въздух в мрака наоколо.

Той се опита да вдигне капака, но не успя. Прахът и мръсотията го бяха запечатали като с цимент. Ланг отново усети топлина, сякаш се излъчваше отвътре.

Той клекна, доближи лице до камъка, затвори очи, духна леко и после се втренчи в надписа.

Голяма част от издълбаните знаци се бяха напукали и изронили, докато камъкът се бе разширявал и свивал, реагирайки на промените на температурата в пещерата. Едната редица букви приличаше на надпис на иврит, който Ланг веднъж бе видял в синагога. Арамейски, древният език на юдеите. Пишеше нещо и на латински, но буквите едва се четяха.

Белите му дробове неволно се разшириха, когато от изненада глътна шепа прах и се закашля. Не си спомняше кога е седнал на земята, докато се взираше в древните букви на светлината на фенерчето. Разкриването на загадката на картината на Пусен беше едно, но намирането на този надпис беше съвсем друго. Мислите трескаво препускаха. Ланг не беше в състояние дори да гадае какви биха могли да бъдат последиците от откритието му. Сониер, Пиетро… Те трябва да бяха видели същото.

Неочаквано пещерата се изпълни със светлина, която блесна зад гърба му.

— Много умно, господин Райли! Поздравявам ви.

За миг Ланг помисли, че полицията най-после го е намерила. В следващия миг обаче се уплаши, че не е така.

Забравил за ниския таван, той понечи да се изправи.

— Не мърдайте, ако искате да живеете. И дръжте ръцете си така, че да ги виждам.

Ланг вдигна ръце в общоприетия жест, че се предава. Нямаше смисъл да предизвиква тези хора. Не че им беше нужно предизвикателство, за да убиват. Някой го сграбчи грубо и го блъсна към стената. Последва бърз, но щателен професионален обиск. Ръката пребърка джобовете му, извади съдържанието им и махна почти изсъхналата риза от лицето му.

— Не е въоръжен — каза друг глас. — Но тук има някакво писмо.

Копието, направено в пощата.

Ланг рискува и погледна през рамо, но видя само ослепителната светлина.

— Може да прочетете писмото, преди да направите нещо… прибързано — каза той.

Мъжете го хванаха за раменете, обърнаха го и го блъснаха към изхода. Ланг отново удари главата си в ниския таван, докато се препъваше към дневната светлина, която го накара да трепне след мрака в пещерата.

Когато очите му се приспособиха, той видя мъж на петдесет и няколко години, облечен по-скоро за конференция, отколкото за планина във Франция. Човекът четеше писмото и по изражението му личеше, че съвсем не се забавлява.

Написаното беше от типа «Ако с мен се случи нещо, направете това и това» и не беше особено оригинално. Но независимо дали беше банално или не, Ланг предполагаше, че ще спаси живота му, поне за момента. В този миг беше готов да бъде спасен с какъвто и да е друг литературен похват, включително атака на кавалерията.

До човека в костюма стояха още двама мъже, по-млади и по-едри.

Имаха такъв вид, сякаш някога се бяха занимавали със спорт, където сблъсъците бяха чести — футбол, ръгби, хокей, нещо, в което причиняването на болка се насърчава. Вратовете им преливаха от колосаните яки на ризите. Телата им бяха плътно натъпкани в ушитите по поръчка костюми. И двамата бяха с италиански обувки за по хиляда долара, предназначени за управленския елит. Ако се съдеше по блясъка на лъскавата черна кожа, обувките не бяха ходили на много екскурзии като тази. Всеки държеше десетмилиметров «Хеклер и Кох» — малки картечни пистолети, които със сгънат приклад можеше да се поберат в дипломатическо куфарче, по-тежка артилерия от оръжията на убийците в Лондон, предпочитани от тайните служби от охраната на президента на Съединените щати или «тюлените» от морската пехота. Мъжете обаче не бяха от никоя от тези части.

Ланг не се обърна, но беше сигурен, че онзи, който го беше изхвърлил от пещерата, е същият като тях.

По-възрастният вдигна глава.

— На кого изпратихте писмото?

— На Дядо Коледа — отвърна Ланг. — Искам да изпреваря коледната навалица.

Мъжът леко кимна и третият човек изви ръката на Ланг. Болката се стрелна чак до раменете му и го накара да изохка.

— Никой не обича умниците, господин Райли — спокойно каза мъжът, сякаш поучаваше неразумно дете. — Уверявам ви, че ще получа отговор. Въпросът е колко ще издържите преди това.

Ланг престорено погледна наляво и после надясно.

— Не виждам диба, преса за палци или други уреди за мъчения, с които крал Филип и момчетата му са изтезавали вашите хора. Сигурен ли сте, че можете да задавате въпроси без необходимата екипировка?

Отново извиха ръката му и Ланг може би само си въобрази, че чу звук на скъсани сухожилия. Беше убеден, че видя по-ярки звезди, отколкото когато удари главата си.

— Отговорът? — попита мъжът с посребрелите коси.

— Какво ще стане, когато го получите? Предполагам, че няма да си тръгна оттук с вашите благодарности.

Човекът в костюма не беше първият, който го бе нарекъл умник, и Ланг искрено се надяваше да не е последният. Целта на разговора обаче не беше светски шеги и закачки. Подготовката в Агенцията го беше научила, че когато е притиснат в ъгъла, трябва да протака и да печели време с надеждата да намери изход. Но в присъствието на трима въоръжени мъже щеше да му е необходимо доста време.

По-възрастният, очевидно лидер, му се усмихна студено.

— Много сте проницателен, господин Райли.

Той кимна на здравеняка от лявата си страни, който бръкна в джоба си и извади тънка продълговата кутия. Вътре имаше спринцовка.

— Трябва да отворите клиника, момчета — отбеляза Ланг. — Всеки път, когато ви видя, искате да ми сложите инжекция. И дори не сте ме попитали дали съм алергичен.

Среброкосият отново кимна и човекът със спринцовката се приближи до Ланг.

— Какво е това, по дяволите? — попита Ланг. — Серум на истината?

— Все още не, господин Райли. По-късно може би малко натриев пентотал. В момента ви искаме успокоен, за да се отпуснете и да се насладите на пътуването, както се изразявате вие, американците.

— Имам няколко въпроса. И двамата знаем, че няма да ме пуснете, за да напиша статия в «Нешънъл Инкуайърър». Може поне да ми доставите удоволствието да получа някои отговори.

Мъжът въздъхна.

— И после несъмнено ще ми кажете на кого сте изпратил писмото, нали?

— За да се отървете от тях, както направихте със сестра ми и с племенника ми? Убихте и портиера на блока и търговеца на антики в Лондон. Мисля, че няма да ми повярвате дори ако ви кажа.

Надолу по хълма блесна нещо. За миг слънцето се отрази в стъкло или в метал. Ланг не беше сигурен дали наистина го видя. Мъжете с нищо не показаха, че са го забелязали. Ланг погледна в противоположната посока, за да не го издаде, ако там наистина имаше някого или нещо. Каквото и да беше обаче, едва ли щеше да бъде на негова страна.

Може би грешеше, но не си спомняше кога това му се беше случвало.

По-възрастният мъж кимна на онзи до него да почака.

— Тогава вероятно ще ми кажете как открихте пещерата и… съдържанието й. Бих искал да се погрижа никой друг да не го прави. Но първо ще отговоря на въпросите ви, господин Райли.

Среброкосият седна на плоската скала и разгъна писмото на коленете си. Ланг усети, че леко отпуснаха ръцете му. Имаше чувството, че ставата на извитата му ръка пламти.

— Тамплиери? — попита той. — Вие сте тамплиери?

Мъжът с посребрелите коси заговори така, сякаш разказваше позната история.

— Точно така, господин Райли. Щом знаете кои сме, тогава вероятно познавате и нашата история. През 1307 година кралят на Франция… — Той се намръщи, сякаш си спомняше лично предателство. — Вероломният Филип изпрати заповед на раболепните си слуги да арестуват рицарите на Храма на Соломон и да им предявят фалшиви обвинения. Шпионите ни бяха навсякъде, във всеки съд в Европа. Те ни предупредиха какво ще се случи. Колкото е възможно повече от нас, без да предизвикват подозрение, избягаха в Шотландия, където Климент, лакеят на Филип, не можеше да ги стигне. Шотландският крал, сега известен като Робърт Брус, беше отлъчен от Църквата и не беше приятел на папата.

Среброкосият говореше по-скоро с драматична интонация, отколкото с акцент, макар че според Ланг английският не беше майчиният му език.

— Колкото е възможно повече от вас? — Ланг се замисли за клетия Пиетро, обвинен несправедливо и оставен в ръцете на Инквизицията. — Изоставили сте мнозина ваши братя да бъдат изтезавани, убити и изгорени на кладата.

Мъжът кръстоса глезените си. Носеше къси чорапи, каквито европейците предпочитат.

— Бог отсъди кой да замине и кой да остане, а не ние.

Ланг се изкуши да попита дали изборът е бил съобщен на каменна плоча или с горящ храст, но се въздържа.

— Климент би останал доволен, ако беше заловил всички членове на ордена ви, нали? — отбеляза той. — В края на краищата, вие сте го изнудвали, така както правите днес с папската институция.

Среброкосият бръкна във вътрешния си джоб, извади сребърна табакера и му я показа.

— Предполага се, че е направена от няколко от прословутите тридесет сребърника, дадени на Юда. — Той извади цигара и предложи на Ланг, който поклати глава.

— Не пуша. Няма смисъл да поемам рискове за здравето си.

Дори да бе разбрал иронията, тамплиерът не й обърна внимание.

— Изнудване е грозна дума, господин Райли. Ние предпочитаме да казваме, че пазим най-голямата тайна на папата. — Той запали цигара със златна «Ронсън».

— И го правите още от времето на Кръстоносните походи, когато сте я открили? — попита Ланг.

По-възрастният човек издиша струя синкав дим, който ветрецът мигновено разпръсна.

— Да, отдавна служим на истинската църква.

— Страхотно й служите, няма що! — Ланг не положи усилия да прикрие презрението си. — Убийства, изнудване… Едва ли може да се каже, че това са християнски добродетели.

Среброкосият с нищо не показа, че се е обидил.

— За съжаление несъвършеният свят не позволява последователно придържане към християнските добродетели. В края на краищата нашият Орден беше основан като военна организация, обучена в нехристиянското изкуство на войната. Това беше необходимо тогава, също както сега от време на време е нужно по някое нехристиянско действие. За щастие ние се изповядваме и причестяваме, за да ни бъдат опростени такива грехове.

— Включително убиването на жени и деца?

Тамплиерът стъпка фаса.

— Нямаме време за идеологически спорове, господин Райли. Достатъчно е да кажа, че когато държахме Ерусалим, един от нас намери пергаменти, които ни доведоха тук. Свещеникът Сониер е открил същите свитъци, скрити в олтара. — Той се усмихна. — Известно ни е, че знаете за Сониер, господин Райли. Защо инак ще посещавате затънтено място като Рен льо Шато? Тайната на Кардю трябва да бъде пазена, без значение кой ще пострада.

— Дотук с библейската повеля «обичай ближния си».

Тамплиерът стана пъргаво като младеж.

— Господин Райли, аз отговорих на въпросите ви. Да, ние сме тамплиери. А сега, ако обичате, отговорете на моите, или… — Той кимна на главореза със спринцовката.

4.

Кардю

— Най-добре стреляй, преди да забие иглата — каза придружителят на снайпериста. — Обзалагам се, че е пълна с гадости.

Стрелецът не отмести мерника.

— Няма нищо по-гадно от куршума, който Райли ще получи в главата, ако избързам и не улуча.

Другият се въздържа и не каза нищо. Знаеше, че изстрелването на куршум точно в желаната точка от разстояние, зависи от атмосферните условия, математиката, химията, физиката и биологията.

Колкото по-далечен беше изстрелът, толкова по-голямо внимание трябваше да се обърне и на най-лекия ветрец. Траекторията на куршума трябваше да бъде пресметната точно и количеството на барута трябваше да бъде изчислено в съответствие с необходимата мощност. Ако беше недостатъчно, куршумът щеше да се възпламени, преди да е стигнал до мишената, а ако беше твърде голямо, щеше да я прехвърли. И в двата случая ускорението нямаше да бъде предвидено и щеше да бъде подчинено на други променливи величини като тежестта и скоростта на гилзата.

Снайперистът трябваше да притежава нужните физически качества, за да диша в ритъм с изстрела, да вдишва, да издишва, да задържа дъха си и бавно да го изпуска, докато в белите му дробове останеше достатъчно, така че ръцете му да са неподвижни, но не толкова много, че да трепнат. При най-малката грешка куршумът щеше да се отклони от целта, макар и с няколко сантиметра.

Гравитацията също влияеше на траекторията, в зависимост от това дали куршумът трябва да бъде изстрелян нагоре или надолу по склон. Разликата изискваше прецизно настройване на телескопичния мерник.

Ако беше лесно, всеки щеше да може да го прави.

Той запази нетърпението за себе си.

5.

Кардю

10:24 ч.

Отначало Ланг помисли, че мъжът със спринцовката ще се моли на Бога. Той бавно се свлече на колене и когато след няколко секунди чу пукота на изстрел, Ланг осъзна, че се е случило нещо неочаквано. Ехото все още отекваше в планината, когато тамплиерът падна по лице на земята и черепът му се пръсна в експлозия от кръв и мозък.

С едно-единствено движение Ланг се освободи от изненадания си похитител, грабна писмото и се хвърли на земята. Ударът едва не изкара въздуха от белите му дробове. Той се затъркаля надолу, опитвайки се да не обръща внимание на нараняванията от острите камъни, и се скри зад голяма скала от погледа на останалите трима тамплиери.

Оглушителната тишина не е оксиморон. Променливият ветрец сякаш престана да свисти в пясъка върху скалите. От пътя в далечината не се чуваше бръмчене на коли. Беше толкова тихо, че дори споменът за изстрела започваше да избледнява като сън. Ланг имаше чувството, че или е оглушал, или звуците спряха да съществуват.

Тамплиерите сигурно също се криеха зад скалите. Пукотът прозвуча като плесник, известявайки, че се стреля от разстояние. Снайперистът вероятно се взираше през оптически мерник и чакаше.

Какво? Ланг беше убеден, че не беше мишената. В противен случай щеше да бъде мъртъв. Нямаше логика в това тамплиерите да го хванат да разкрива тайната им и после да го убият, преди да разберат как я е разбрал и на кого е изпратил писмото.

Тогава кой?

Отказа се да разсъждава. Нямаше значение. Ако стрелецът продължаваше да принуждава тамплиерите да се крият, докато Ланг се промъкнеше от скала на скала до колата… Защо не? Не им трябваше мъртъв на тамплиерите, защото нямаше да научат каквото искаха. Затова ако загадъчният стрелец не възнамеряваше да го убие, а на тамплиерите им беше нужен жив…

Ланг не беше готов да рискува, залагайки живота си на логиката.

И това беше хубаво.

Той се хвърли към друга скала. В същия миг картечният пистолет «Хеклер и Кох» изстреля кратък откос и остри каменни отломки ужилиха като пчели лицето му. Ланг нямаше оръжие, нито дори джобно ножче, и беше уязвим и в опасност.

Опитваше се да определи откъде дойдоха последните изстрели, когато чу нещо друго, освен заглъхващото им ехо — скриптене в песъчливата почва. Някой се приближаваше към него, движейки се бавно и целенасочено със скъпи италиански обувки. Несъмнено вървеше с наведена глава, пазейки се от неизвестния човек със снайперовата пушка.

Ланг остави писмото на земята и го затисна с голям камък. Ако го заловяха, местоположението му можеше да се превърне в разменна монета. Той се придвижи покрай скалата и взе бял камък, който се побираше идеално в дланта му. Камъкът не беше достоен съперник на автоматичното оръжие, но беше по-добре от нищо.

Може би.

6.

Кардю

10:42:30 ч.

— Сега пък какво? — попита спътникът на стрелеца. — Накара всички да се хвърлят на земята.

Снайперистът все още съсредоточено гледаше през оптическия мерник.

— Ще чакаме.

— Да чакаме? Колко?

— Колкото е необходимо.

7.

Кардю

10:43 ч.

За разлика от звука на обувките, които се приближаваха към него, гумените подметки на Ланг заглушаваха движенията му. Въпреки това той не можеше да стои вечно зад скалата. Ако онези хора имаха поне скромни познания по тактика, единият щеше да заобиколи скалата, а друг да чака Ланг да влезе в обсега на мерника му. Неизвестната величина беше снайперистът. Тамплиерите трябваше да предприемат нещо под прикритието на картечните пистолети и Ланг трябваше да предположи, че стрелецът не иска да убие него.

Стъпките спряха от другата страна на скалата и после бавно продължиха наляво. Ланг направи няколко крачки надясно, като стискаше камъка в ръката си. Още две стъпки, и щеше да види мястото, където беше оставил тамплиерите. Той си представи единия дебеловрат главорез, който чака, насочил късото дуло на «Хеклер и Кох» към гърба му.

Единственото, което не очакваха, беше Ланг да атакува. Той пъхна камъка в колана си и потърси къде да се хване. Пръстите му намериха малка пукнатина и Ланг се издърпа нагоре.

Върхът на скалата беше висок шест-седем метра и широк три, заострен в отсрещния край и твърде дълбоко вдлъбнат, за да легне по корем, но му осигуряваше прикритие. Ланг можеше само да се надява, че тамплиерите ще го търсят по земята и че не е мишена на снайпериста. Идеята беше рискована, но му даваше възможност за избор.

Отдолу се чу шум. Ланг се извъртя и погледна натам. Не беше забелязал, че единият тамплиер има плешиво петно на главата си. Той се промъкваше покрай скалата, допрял до рамото си приклада на оръжието.

Ланг извади камъка от колана си и приклекна, доколкото беше възможно. Трябваше да скочи върху мъжа, ако искаше да го изненада.

Нещо го накара да погледне през рамо. Картечният пистолет се намираше на тридесетина метра от него. Оръжието не беше особено точно от това разстояние, но с пълнител с тридесет патрона нямаше начин да не улучи.

Нямаше време да се увери дали ще връхлети върху тамплиера долу. Можеше само да скочи и да се надява.

Той погледна за последен път и главата и раменете му се показаха над скалата, зад която се криеше. Дори от тридесет метра видя, че тамплиерът се усмихва, убеден, че ще го застреля.

Но беше застанал встрани от скалата, за да има по-добра видимост. Това беше фатална грешка.

Главата му се пръсна в розова мъгла.

Ланг скочи точно когато по хълмовете отекна вторият изстрел на снайперовата пушка.

Звукът накара мъжа долу да вдигне глава. Той тръгна, но не достатъчно бързо, за да избегне силата на тежестта на Ланг. Сблъсъкът изкара въздуха от белите им дробове и двамата паднаха. Тамплиерът се опита да насочи оръжието си. Ланг го хвана за рамото и го обърна на една страна, така че дулото да сочи към земята, а после вдигна камъка, готов да разбие черепа му.

— Достатъчно, господин Райли.

Думите бяха придружени от допир на студена стомана до тила му. Гласът беше на мъжа с прошарената коса. Единият тамплиер се бе пожертвал за стръв, докато по-възрастният се беше промъкнал зад гърба на Ланг под прикритието на скалата между тях и снайпериста.

Бяха го надхитрили.

— Пуснете камъка и вдигнете ръце на главата си. Бавно. А сега не мърдайте.

Ланг се подчини на заповедите.

Човекът, върху когото беше скочил, бавно се изправи. Ръкавите, панталоните и един от шевовете на сакото му бяха разкъсани. Очевидно никога повече нямаше да облече този костюм. Другата добра новина беше, че двама от смъртоносната групировка повече нямаше да убиват.

Опрял дулото на картечния пистолет в тила му, среброкосият каза няколко думи на език, който Ланг не разбра. Другият мъж се обърна с гръб към него.

— Сложете ръцете си на раменете, господин Райли.

Ланг се подчини и тримата бавно започнаха да слизат по планинския склон. Ланг вървеше между двамата и снайперистът, който беше убил другите двама, нямаше възможност за точен изстрел, без куршумът да прониже две тела. Хитро.

8.

Кардю

10:47 ч.

— По дяволите! — Човекът се изправи, без да сваля бинокъла. — Измъкват се.

За пръв път от няколко часа снайперистът отмести очи от оптическия мерник.

— Не всички.

Придружителят му изсумтя неудовлетворено.

— Все едно. Отвеждат Райли. Трябва да ги проследим и да се опиташ да очистиш другите двама.

— И да рискувам да го убия? Освен ако не са болни или откачени, те ще го държат между тях като шунка в сандвич.

— Убеден съм, че той щеше да хареса сравнението, но те се измъкват.

— Не. Просто няма да останат тук и когато тръгнат, ще разберем къде отиват.

9.

Кардю

11:03 ч.

Ланг и двамата тамплиери слязоха от другата страна на Кардю и се приближиха до рейндж роувър, паркиран между две скали, които бяха толкова големи, че превозното средство се видя едва когато стигнаха до него.

— На задната седалка — заповяда среброкосият.

Ланг се качваше в джипа, когато усети убождане във врата. Преди да успее да седне, вътрешността на роувъра се набразди вълнообразно, сякаш гледаше във вода. Ръцете и краката му натежаха като олово и се сковаха. Той разбра какво се е случило. Знаеше, че трябва да се бори срещу въздействието на опиата, но въпреки това усещането не беше неприятно.

И в следващия миг пред очите му се спусна мрак.

Пета част

Първа глава

1.

Неизвестно място

Неизвестно време

Ланг дойде в съзнание. Нямаше представа колко дълго е бил в несвяст, нито къде се намира.

Разбира се, те не искаха да знае тези неща, ако смятаха да го разпитват обстойно. И бяха на път да успеят. Само разбираше, че лежи на необичайно твърдо легло и гледа старомоден балдахин. Рамото все още го болеше силно от извиването на ръката му.

Работата в Агенцията го беше научила, че пълната дезориентация е резултатно средство в разпитите. Пленникът нямаше представа дали е ден или нощ и това объркваше биологичния му часовник. За да разпиташ някого успешно, трябва да се погрижиш нищо да не се прави по едно и също време и да не се повтаря. Ако не позволяваш на обекта да знае къде се намира, провокираш всякакви видове безпокойство, които можеш да използваш при разпита.

Както и светлината. Затворникът трябва да бъде изолиран в помещение без прозорци и на еднакво силно осветление денонощно. Ако планът е лишаване от сън, използва се ярка светлина, а за да не вижда добре — слаба или непрогледен мрак.

Историите за серум на истината са празни приказки. Освен в някои стари шпионски романи, опиатите обикновено не помагат много. Натриевият пентотал, скополаминът и други подобни наркотици потискат способността на мозъка да измисля лъжи, но са и рисковани. Ако се използва твърде малко количество, обектът продължава да лъже, а при голяма доза или заспива, или умира. Онова, което опиатът го кара да бръщолеви, е неразбираемо.

Обикновените старомодни изтезания също не са надеждни. Имат резултат в изтръгването на самопризнания, но не и в получаването на информация, защото разпитваният е готов да изрече всякаква лъжа, за да спре болката. Ланг много се надяваше, че тамплиерите знаят това.

Бяха го учили, че целта на съвременния разпит е да изтощи обекта и да пречупи волята му. Не толкова учтивият израз беше вид промиване на мозъка.

Той се измъкна от леглото и обиколи малката стая. Извитата вътрешна стена го накара да се запита какъв е външният вид на сградата. На единствения прозорец имаше капаци и несъмнено решетки отвън. На вратата беше монтирана сложна месингова ключалка. Ланг се наведе, затвори едното си око, присви другото и погледна, но не видя нищо. Ключът беше оставен от външната страна.

Слабата светлина на тавана открояваше малко сенки, защото освен Ланг и леглото, в помещението нямаше нищо друго. Нито картини на стените, нито килим на пода. С изключение на ръчно накования дървен под и красивите и несъмнено много скъпи тапети, все едно се намираше в затворническа килия.

Освен… Той потърси врата за тоалетна, но не видя такова нещо. Наведе се и забеляза порцеланово нощно гърне под леглото. Е, поне нямаше да бъде онзи, който щеше да го изхвърля. В това положение всяка хубава новина беше добре дошла.

Ланг обиколи стаята втори път и започна да брои гвоздеите на пода. Поддържането на съзнанието заето беше най-успешната защита срещу дезориентацията. Когато стигна до шестдесет и втория гвоздей, ключът се завъртя в ключалката. Ланг се хвърли в леглото, легна и се престори, че все още е в безсъзнание.

— Престанете, господин Райли — каза познатият до болка глас. — Въздействието на успокоителното средство, което ви дадохме, трябва да е преминало. Да се правите на ударен, както се изразявате вие, американците, няма да ви бъде от полза.

Ланг отвори очи и зяпна от изненада. Сякаш се беше върнал назад във времето. На прага стоеше мъжът с посребрелите коси, облечен в ризница, а върху нея — бяла туника с ален малтийски кръст на гърдите. На краката си носеше метални обувки със заострени носове.

— Нека да отгатна — рече Ланг. — Готвиш се да поискаш сърце от магьосника.

Тамплиерът го погледна безучастно и се намръщи.

— Моля? Предполагам, че имате предвид облеклото ми. Тамплиерите се обличат традиционно, когато са в храма.

Храм? Беше отвлечен от ненормални обитатели на светилище? Де да беше така!

Мъжът отстъпи встрани. Зад него стоеше друг, облечен в монашеска власеница и бос. Държеше съд, от който се разнасяше непогрешимото ухание на храна. Ланг изведнъж си спомни, че не е ял след закуската в деня, когато го плениха.

— Несъмнено сте гладен — каза среброкосият. — Икономът ви е донесъл нещо от трапезарията. Това е скромно ястие от осолена риба треска, но ще се уверите, че е много хранително.

Мъжът в монашеските одежди постави гаванката на леглото. Отблизо ароматът беше още по-приятен. Бяло месо, плуващо в зеленчуци.

— Хайде, яжте — подкани го водачът.

Ланг погледна човека, който беше поднесъл храната.

— Имате ли вилица?

Среброкосият поклати глава.

— Вилиците са се появили през шестнадесетия век. Ние употребяваме само ножове, както са правили нашите предшественици.

Това обясняваше нощното гърне.

— Хубаво — каза Ланг, без да откъсва очи от дървената купа с прекрасното ухание, — ще забравим за добрите обноски.

— Опасявам се, че ще трябва да се постараете да ядете без прибори, господин Райли. Мисля, че разбирате нашето нежелание да ви дадем нож.

Ланг беше толкова гладен, че не му пукаше. Той взе парче риба и го сложи в устата си. Не беше ял много неща, които бяха толкова вкусни. Почти приключваше, когато двамата тамплиери излязоха.

— До скоро — каза Ланг, щом вратата се затвори.

Секунда по-късно ключалката изщрака.

Той пресушаваше соса от гаванката, когато стаята се завъртя пред очите му. Очертанията на ъглите се замъглиха и дъските на пода загубиха ясните си очертания. Главата му изведнъж натежа и вече не можеше да я държи изправена. Бяха сложили в ястието нещо друго, освен подправките.

«Но защо?» — запита се той, докато пред очите му отново се спускаше мрак. Едва ли можеха да го разпитват, докато беше в несвяст.

Но му се спеше твърде много, за да го е грижа.

2.

Неизвестно място

Неизвестно време

Единствено все още пълният му стомах свидетелстваше, че не е бил в безсъзнание повече от няколко часа. В очите му блестеше ярка светлина. Макар че беше буден, той се чувстваше немощен и главата му сякаш тежеше цял тон.

— Виждам, че отново сте с нас — каза глас зад светлината. — Време е да отговорите на един-два въпроса.

Ланг опита да се надигне и да седне.

— Имам право на едно телефонно обаждане, преди да дам окончателния си отговор, нали?

Не му отговориха. Среброкосият имаше по-важна работа, отколкото да гледа американска телевизия.

— Искам да знам две неща, господин Райли. Как разкрихте тайната ни и на кого изпратихте писмото?

— И веднага щом ви кажа, ще изляза от тази стая?

— Убеден съм, че ще уредим нещо.

«Нещо като куршум в тила ми» — помисли Ланг.

— И аз имам няколко въпроса. Например, след като сте искали да запазите тайната на Бланшфор, защо сте допуснали да съществува нейна виртуална карта, нарисувана от Пусен?

— Подлагате на изпитание търпението ми, господин Райли, но ще ви отговоря в знак на добра воля. Пред нас винаги е стоял изборът дали да рискуваме да съхраним в писмен вид тайната или да я оставим да бъде забравена, ако голям брой от нашите членове бъдат сполетени от неприятности с фатален край — преди столетия чумата, а сега масовите разрушения, предизвикани от езичници терористи, които Западът няма воля и решителност пръв да унищожи. По времето на Пусен, първата половина на седемнадесети век, е било благоразумно да поискаме местоположението на нашето… откритие да бъде отбелязано някак. Заедно със словесните откъси в ритуалите ни картината би послужила да се намери точното място.

Интересът на Ланг го накара да забрави колко е изтощен.

— Как сте могли да бъдете сигурни, че Пусен няма да издаде тайната ви?

Светлината се отмести и Ланг видя силуета на мъжа. Изглежда седеше, но в стаята нямаше друга мебел, освен леглото. Стол ли бяха донесли?

— Пусен беше масон.

— Е, и?

— Масонството е инструментът на ордена ни. Членовете им са на нашите заповеди. Винаги сме ги контролирали в световен мащаб. Доскоро мнозина знаменити люде бяха масони, например вашият Джордж Вашингтон и повечето от бащите основатели на страната ви. Чрез тях знаем най-съкровените тайни на нациите. Нямаме намерение да преживяваме втора 1307 година. Пусен нарисува картината, защото му беше заповядано. Малко по-различен вариант на творбата му е изложен в Лувъра. Той не знаеше какво е значението й. Поръчахме да направят копия, по едно за всеки от нашите храмове. Миналата година преместихме дома в Лондон и продадохме някои неща, вместо да ги пренасяме. Товарачите по грешка опаковаха картината заедно с останалите продадени вещи. Отговорих на въпроса ви, а сега искам да знам къде изпратихте писмото.

Ланг се прозя, без да се преструва, и бавно описа кръг с наранената си ръка.

— За да убиете още някого? Нямам намерение да ти кажа.

Тамплиерът въздъхна.

— Добре, господин Райли. Ще ви оставим за малко да размишлявате върху положението си. Когато се върнем… опасявам се, че ще бъде много неприятно. Вече не използваме диба и преса за палци, но можем да правим изумителни неща с автомобилни акумулатори, щипките за клемите им и обикновени готварски електроуреди. Предупреждавам ви обаче, че времето ни е ограничено.

Ланг трябваше да забрави за теорията си, че изтезанието като метод за разпит е изоставено.

Среброкосият стана и невидимият стол изскърца. Ланг се отпускаше на леглото, когато някой изви ръцете му зад гърба, окова китките му с белезници за рамката и събу панталоните му. Раменете му пламнаха.

— Вижте какво, сигурно ще можем… — започна той.

Мъчителят го хвана за тестисите и разтегли кожата му. Ланг усети допир на студен метал. Преди да успее да добави нещо, дъхът му се изпари от пронизващата болка, която изгори тестисите му и се разпространи из цялото му тяло. Кръвта му сякаш завря и пред очите му се спусна червена стена от агония.

Ланг не чу собствения си писък. Изгарящата, разкъсваща болка беше изместила другите четири сетива и го принуждаваше да се гърчи мъчително, но спря внезапно, както беше започнала. Щипките бяха свалени и ръцете му освободени. Огънят в слабините го накара да забрави за рамото си.

— Това бяха само няколко волта — каза гласът в мрака. — Ще ви оставим да помислите за въздействието от по-силен ток, вероятно прокаран по метална пръчка, вкарана в ануса нагоре до простатата.

Те излязоха. Ланг изпитваше болка, каквато не беше чувствал никога. Той внимателно се обърна на една страна и едва тогава забеляза, че от шока се е подмокрил.

3.

Неизвестно време

Неизвестно място

Вече не беше необходимо да брои гвоздеите на пода, за да намира работа на съзнанието си. Трябваше да измисли как да се измъкне оттам, преди отново да са опърлили тестисите му.

Всяко движение разпалваше нов огън в слабините му и подчертаваше неотложната потребност да избяга. Стискайки зъби, Ланг се опита да отвори прозореца. Капаците не помръднаха. Вероятно бяха заковани отвън с масивни болтове, които нямаше да може да отвинти дори ако ги достигнеше. Освен това, ако не беше на първия етаж, скачането през прозореца не беше особено умна идея.

Той бързо отхвърли мисълта да използва същата тактика като с тамплиера в апартамента си в Атланта. Те сигурно знаеха, че може да се опита да се нахвърли върху тях, когато влезеха в стаята, и ако бяха повече от един, Ланг нямаше шанс. Трябваше да измисли нещо друго. Отново започна бавно да обикаля стаята.

Вратата беше направена от ръчно издялано дърво. Следите от длетото и детайлите на месинговата ключалка се виждаха ясно дори на оскъдната светлина. Ланг коленичи да я разгледа и остра болка отново прониза тестисите му. Той изохка и надникна през ключалката. Нямаше пружина като модерните дръжки. Като повечето стари врати и тази вероятно се е залоствала с обикновено резе отвътре, но празните дупки от винтове показваха, че е извадено. Ключалката беше запушена, но на Ланг му се стори, че видя слаба светлина, проникваща между вратата и рамката. Той плъзна поглед нагоре и надолу. Светлата ивица се простираше от горния до долния край и прекъсваше само там, където мандалото влизаше в гнездото.

Ланг седна на пода, събу едната си обувка и използвайки мръсотията и пръстта върху подметката, направя почти невидима резка на рамката, на нивото на резето.

След това се върна при леглото и го огледа отдолу. Вместо пружини, имаше старомодни летви, върху които беше сложен дюшекът. Поне веднъж Ланг се зарадва, че леглото е неудобно. Летвите…

Изкушаваше се да се изтегне за няколко минути и да се предаде на болката, но нямаше време. Той хвана едната летва и изви другия й край, докато чу изпукване. Извади треска от счупената летва и върна здравата част на мястото й.

Беше направил каквото можа. Сега трябваше да разчита на капризното благоразположение на късмета си.

Макар да имаше чувството, че през него минава нажежена лава, той уринира тънка струя кръв в нощното гърне, а после удари по вратата.

Те сигурно бяха поставили пазач отвън, защото ключалката веднага изщрака.

На прага застана едър мъж в бяло свещеническо расо с качулка и колан от въже, какъвто вероятно Пиетро бе носил преди седемстотин години. Светлината блестеше зад гърба му и пречеше на Ланг да види ясно чертите на лицето му, като образуваше ореол около късо подстриганата му руса коса и се отразяваше в автомата, преметнат на рамото му.

— Гърнето трябва да бъде изхвърлено — каза Ланг и посочи.

Мъжът се ухили презрително и ноздрите му се разшириха от погнуса, когато усети миризмата на засъхнала урина по дрехите на Ланг.

— Когато го напълниш, ти ще го изхвърлиш, езичнико… Ако все още си жив.

Акцентът му беше славянски, вероятно руски, а автоматът — един от многобройните АК-47, произведени в Русия или в Китай, които след разпадането на Съветския съюз бяха пръснати из цяла Европа. Пред предпазителя на спусъка имаше пълнител за тридесет и седем патрона с формата на банан.

Човекът се обърна и излезе.

Вратата се затвори с трясък и Ланг коленичи. Ключът се превърташе в ключалката, когато той грабна треската и я пъхна на очертаното място между вратата и рамката. Чу, че тежкото резе я удари, и се замоли тънкото дърво да издържи.

Ланг се облегна на дъбовата врата, така че да не помръдне, ако мъжът отвън се опита да я отвори, а после се плъзна надолу, седна и протегна ръка над рамото си, за да задържи треската.

Колко дълго щеше да чака? По някое време мъжът с посребрелите коси щеше да дойде отново заедно с човека с щипките и акумулатора. Ланг погледна китката си и в същия миг си спомни, че бяха взели часовника му. Той започна бавно да брои до шейсет, опитвайки се да прецени колко минути изминават.

Десет.

Двадесет.

Тридесет.

Ланг предпазливо открехна вратата и видя два крака, вдигнати на стол. Пазачът си почиваше или вероятно спеше, ако се съдеше по дълбокото му равномерно дишане. Окуражен, Ланг отвори по-широко вратата, но не му провървя, както се надяваше. Пазачът четеше списание. Автоматът беше на коленете му.

Слабо осветеният коридор зад него се простираше вероятно на шест-седем метра и пресичаше друг коридор като в голям хотел. Липсваха единствено номерата на вратите.

Ланг притвори, събу и другия си ботуш, пъхна върха на гумената подметка между пода и вратата и се върна при леглото. Ленените чаршафи бяха стари и поръбени с красива дантела. Изпитвайки съжаление, че ще съсипе нещо толкова изящно, Ланг откъсна две дълги ивици и отново се приближи до вратата. Той смачка едното парче плат и направи примка от другото.

Пазачът все още беше погълнат от списанието. Ланг хвърли ботуша си над главата му и той се приземи шумно.

Списанието падна на пода. Мъжът грабна оръжието си и скочи.

Ланг разполагаше само с част от секундата, преди тамплиерът да разбере къде е източникът на отвличане на вниманието и да се обърне. С едно-единствено движение той отвори широко вратата, хвърли се и повали пазача на земята. Автоматът изтрака на дъските на пода. Ланг нахлузи примката от ленения чаршаф на врата му, затегна я, заглушавайки вика му, и напъха другото парче плат в устата му. Пазачът вкопчи пръсти в гърлото си, опитвайки се да разхлаби импровизираната гарота. Ланг вдигна крак, ритна го между лопатките на гърба и с всичка сила го блъсна на земята. Човешкият хранопровод представлява тръба от мускули, която трудно се затваря напълно, но отслабващите усилия на пазача показаха, че Ланг е успял.

Тамплиерът вече лежеше неподвижно, когато се чу звук на приближаващи стъпки.

4.

Синтра, Португалия

23:40 ч.

Те наблюдаваха последните два етажа на старата сграда с фасада от варовик на отсрещната страна на криволичещата, засенчена от дървета улица. На прозорците имаше капаци, сякаш обитателите не желаеха полъха на лекия бриз откъм океана, намиращ се на петнайсетина километра от тях. Сградата можеше да се опише като замък или дворец заради размерите й и огромната площ на двора. Всъщност постройката не беше много по-величествена и внушителна от съседните. Всички летни вили в квартала бяха достатъчно големи, за да бъдат кралски резиденции. На хълма в градчето бяха построени три царствени жилища.

В началото на деветнадесети век в местността се беше влюбил лорд Байрон, както и редица европейски благородници и богаташи. През последното столетие все по-безполезните и некадърни социалистически правителства и данъците, необходими на илюзията за социално равенство, бяха принудили мнозина собственици на изящни ваканционни къщи да ги продадат на новия световен елит и анонимни многонационални корпорации.

Докато се разхождаха, придавайки си безразличен вид, двамата спряха пред сградата и се вторачиха в разкоша на осветените помещения отвъд защитните стени.

— Няма голямо движение — отбеляза снайперистът. — Днес не видяхме и нито един турист.

— Няма и да го видим — каза спътникът му, докато оглеждаше фасадата над оградата с бодлива тел. — Малцината, които идват тук, пристигат с автобус, обядват в някой ресторант на площада и заминават. След като обиколят замъците, няма какво повече да правят. Хотелите са скъпи и трябва да имаш препоръка от хора, стоящи в сянка, за да наемеш стая.

Стрелецът се намръщи.

— Не знаех за това градче, докато ти не проследи «Пегас» дотук. Как успя?

По негласно споразумение двамата се обърнаха, сякаш да продължат разходката си, когато голям мерцедес намали, за да вземе един от множеството завои по пътя, и без усилия увеличи скоростта нагоре по хълма.

— Ти го направи. Накара някой да проникне в компютъра за контрол на въздушното движение на французите. Вчера е имало само един полет с частен самолет от Тулуза Бланяк до Лисабон.

— Но това не е Лисабон.

— Не, но Синтра се намира на двадесетина километра от столицата. Градчето винаги е било убежище за хора, които не искат да бъдат забелязани от властите. Обадих се на португалски адвокат, когото познавам, помолих го да провери данъчните регистри и готово. Момчетата от «Пегас» се появиха.

Мерцедесът се скри зад друг зид, докато следваше извивките на тясната улица. Двамата отново се втренчиха в сградата.

— Мислиш ли, че той е там, в онази кръгла кула? — попита снайперистът.

— Защо инак ще го водят тук?

Те постояха още няколко минути и сетне продължиха да вървят бавно, сякаш разглеждаха забележителностите.

— На оградата има бодлива тел и електричество с висок волтаж — отбеляза стрелецът. — Обзалагам се, че в двора има детектори за движение. И вероятно кучета.

Другият човек изказа на глас очевидното.

— Няма да можем да го измъкнем с фронтална атака. Ще трябва да наблюдаваме сградата и да чакаме удобна възможност.

— Ами ако не се случи?

Придружителят сви рамене и бръкна в джобовете си.

— Ще направим всичко възможно и ще се надяваме.

Снайперистът се намръщи, недоволен от безспорната истина на отговора.

— Може да го убият, преди да успеем…

Спътникът се обърна по посоката, от която бяха дошли.

— Може би вече са го направили. Но се съмнявам, че биха го докарали чак тук само за да го убият. Сигурно първо ще искат да разберат как е разкрил тайната им. Той вероятно знае, че животът му ще продължи само докато запази информацията. Предполагам, че все още не са го пречупили.

Двамата навлязоха в сянката на огромен дъб, чиито клони бяха надвиснали над оградата срещу портата на сградата, която ги интересуваше.

— Ако съумее да избяга, едва ли ще мине през голямата желязна порта. Да си вземем нещата от колата и да се подготвим — каза единият.

— По-добре да извикаме подкрепления — отвърна другият.

5.

Лондон

01:23 ч.

Инспектор Фицуилям мразеше среднощните обаждания. Макар да не го признаваше, той се тревожеше от факта, че звъненето на телефона не оказваше въздействие върху съпругата му Шандън. След тридесет и две години брак посегателството върху спокойствието им рядко я предизвикваше дори да се обърне на другата страна.

Това обаждане обаче накара детектива да забрави за любопитството си към реакцията й.

Човекът от другия край на линията се представи и Фицуилям скочи като пружина.

— Кой?

Името беше повторено. Беше го чул правилно първия път.

— Къде? — попита той и се намръщи, като чу отговора. — Чакайте малко. — Фицуилям взе писалката и тефтерчето, които винаги държеше на нощното си шкафче. — Моля, повторете указанията.

Човекът от другия край на линията изпълни искането му и затвори.

6.

Синтра

05:27 ч.

Ланг грабна автомата, преметна го на рамото си, завлече пазача в стаята и затвори вратата. Мирисът на смърт и мисълта, че отново е убил, го задавиха. Ако имаше време, щеше да изпита гняв към хората, които не само убиваха, но и бяха превърнали и него в убиец.

Той остави трупа от другата страна на леглото и като се опитваше да диша през устата, се наведе, развърза въжето на кръста на пазача и изхлузи расото през неподвижната му глава.

През вратата се чуха гласове, изразяващи изненада, че пазачът е изчезнал. Ланг трябваше да действа бързо.

Черпейки сили от запаси, каквито не съзнаваше, че притежава, той успя да вдигне трупа, да го сложи на леглото и да го покрие с чаршаф. Вратата се отваряше, когато Ланг нахлузи расото и го спусна върху дрехите си. Имаше време само да дръпне качулката над лицето си и да скрие автомата под монашеските одежди, преди в стаята да нахлуят мъжът с посребрелите коси и един друг човек.

Среброкосият зададе въпрос на език, който Ланг не разбра — прозвуча като славянски.

Ланг предположи какво го питат, посочи тялото под чаршафа и смотолеви нещо.

Тамплиерът повтори думите си, този път с по-нервен тон.

Ланг кимна, заобиколи леглото и тръгна към вратата.

Щом се озова между двамата и изхода, той се обърна рязко, хвърли се към коридора и тресна вратата. Както се надяваше, ключът все още беше в ключалката. Двамата вътре заблъскаха по масивната дървена преграда, но резето изщрака в гнездото си. Ланг прибра ключа в джоба на расото.

В коридора стоеше количка, каквито използват автомонтьорите. На нея имаше акумулатор за автомобил с жици и щипки за клемите. Гледката накара Ланг да си припомни болката, която все още изпитваше. Той се пребори с желанието си да се върне в стаята и да изпече топките на някой друг.

Ланг огледа коридора, извади автомата и провери пълнителя. Беше пълен. Жалко, че пазачът нямаше и резервен пълнител. Амунициите са като парите по време на ваканция. Колкото и да вземеш, все не стигат.

Той надигна расото и окачи оръжието на дясното си рамо с дулото напред, така че ако се наложи, да стреля през дрехата. Едва ли щеше да получи точки за точност, но руският автомат беше предназначен по-скоро за бърза стрелба, отколкото за състезание по прецизност.

Ланг допря гръб до стената и тръгна по коридора уверено, сякаш знаеше къде отива. Двете разклонения изглеждаха еднакви — слабо осветени, с извити стени и врати на равни разстояния.

Надясно ли да продължи или наляво?

Той избра коридора вляво, така че калашникът да бъде от външната страна. Ако се наложеше да го използва, предпочиташе да не стреля пред тялото си. След малко стигна до арка на стълбище и сводест прозорец и видя, че навън е тъмно. Стъпалата водеха само надолу. Намираше се на последния етаж.

Стълбите бяха мраморни. Също като в крепостта Бланшфор, средната им част беше хлътнала от стъпките, минали по тях през вековете. Стъпалата се спускаха в тясна спирала и Ланг забави крачка, за да изчака, докато лекият му световъртеж премине.

На всеки от двата етажа имаше площадки с прозорци. През вълнообразното ръчно изработено стъкло той видя блещукащи тук-там светлини в нощта.

По спиралното стълбище се разнасяше звук. Беше толкова слаб, че Ланг се запита дали несъзнателно не го е чувал от известно време. Колкото по-надолу слизаше, толкова по-ясен ставаше, докато накрая позна напев на латински без определена мелодия, но въпреки това приятен за слушане и звучен.

Все още беше твърде далеч, за да различи думите. Стигна до следващата площадка. Стъпалата продължаваха, но през прозореца видя дървета. Клоните им се очертаваха на светлината на улична лампа. Стори му се, че забеляза и ограда. Той спря. Странната кръгла сграда вероятно имаше най-малко едно подземие, където несъмнено се помещаваше тъмница. Съдейки по онова, което виждаше навън, сигурно в момента се намираше на партера.

Ланг влезе в друг извит коридор. Сводестият таван се извисяваше на шест-седем метра. Студените сиви каменни стени бяха украсени с гоблени. Фигурите бяха в човешки ръст и потресаващи. Мъченици, пронизани със стрели, в безмълвна агония се печаха над огньове или бяха поглъщани от лъвове.

Между страховитите изображения бяха окачени брони, мечове и шлемове.

Това явно беше партерът.

Ланг обаче все още не знаеше къде се намира сградата. Също като във вица за хората в спасителната лодка — знаеше къде е, но нямаше представа къде се намира.

По каменния под отекнаха стъпки. Ланг стисна автомата с едната ръка, а с другата придърпа качулката над лицето си, но се оказа, че не е необходимо. В коридора като дух премина силует в бели одежди. В ръцете си държеше броеница и мърмореше нещо под носа си, вероятно молитва.

Щом тамплиерът се скри от погледа му, Ланг също изпита желание да се помоли.

Песнопението се усили и той видя откъде идва. Огромното кръгло помещение вдясно беше пълно с мъже в бели мантии или с брони. В средата, пред изящно изваян мраморен олтар, стоеше мъж в бяло, с лице, обърнато към насъбралото се множество.

Точно както Пиетро беше описал параклиса в Бланшфор.

Изходът беше на отсрещната страна. Ако наречеше вратата масивна, нямаше да бъде справедлив към нея. Двата единични плота се извисяваха почти до тавана и бяха плътно затворени с дебел железен прът. Лъскавите месингови панти бяха високи един метър.

Ланг се замисли дали да не се втурне към нея, но бързо се отказа от идеята. От двете страни стояха пазачи, въоръжени с автомати АК-47, контрастиращи неуместно на белите им туники с алени кръстове.

Те го гледаха без особен интерес, докато се приближаваше към тях.

Отговорът им на знака му да отворят, беше произнесен на същия славянски език, който чу и преди. Ланг пресилено сви рамене, за да им покаже, че не разбира. «Пегас» беше международна организация и със сигурност не всички говореха на един и същ език.

Мъжът вляво показа с жестове, че чете нещо, и протегна ръка, очаквайки да получи някакъв писмен документ. Добрите братя очевидно изискваха пропуски, за да влизат и излизат от сградата.

Човекът вдясно се вторачи в краката на Ланг, който отново беше обул ботушите си. Всички останали бяха с метални обувки или по сандали.

Тамплиерът бързо свали автомата от рамото си, но Ланг го изпревари и насочи оръжието си. Звукът от изстрела между каменните стени в затвореното пространство беше оглушителен. В средата на кръста на туниката на пазача зейна червена дупка и кръвта изцапа белите му одежди.

Другият беше нетърпелив като събрата си да умре за каузата и също вдигна автомата си. Ланг изстреля още един куршум от хълбок, съзнавайки, че отново е принуден да убива.

Ехото от изстрела все още отекваше в ушите му, когато монотонното пеене спря. Ланг остави ремъка на автомата да се изплъзне от рамото му и хвана оръжието с две ръце, за да го използва срещу огромното резе, като прогони от съзнанието си вероятността вратата да води към друга част на сградата или към вътрешен двор.

Резето тежеше петдесетина килограма и се наложи да го повдигне, за да отвори. Усилието предизвика пронизителна болка в изкълченото му рамо и в слабините, която разсея угризенията от убийството на поредните двама тамплиери. Агонията беше толкова силна, че за миг изпита желание да се обърне и да ги застреля всичките.

Звукът зад него загатна, че може и да му се предостави тази възможност. Ланг погледна тълпата, стисна зъби от болка, блъсна още веднъж резето и ритна вратата. Огромните панти бавно помръднаха и отвориха тясна пролука. Ланг видя бледия зрак на зората и усети полъха на ветрец.

Беше почти навън.

Той хвърли поглед през рамо и видя, че определено недоволното множество се приближава към него. Макар че не бяха въоръжени, намеренията им очевидно бяха враждебни. Ланг се наведе, взе единия «Калашников» от пода, включи го на автоматична стрелба и докато се измъкваше между гигантските врати, изстреля един откос в тавана. Трясъкът и дъждът от мазилка постигнаха желания ефект и всички се хвърлиха на пода.

Ланг хукна надолу по стъпалата и сетне по алеята за коли.

Нямаше представа къде се намира, затова побягна по каменната настилка. Видя субтропични растения, палми, испански щик, грамаден кактус и висок зид. Не беше помислил, че може да има ограда, при това твърде висока за прескачане и с бодлива тел отгоре. Вгледа се внимателно и забеляза и жици. Независимо дали искаха да държат някого вън или вътре, тамплиерите не се шегуваха.

Щом имаше алея за коли, трябваше да има и изход.

Движейки се в сенките, Ланг продължи по каменната настилка и стигна до портата. Беше желязна, висока колкото всички други врати, през които преди малко беше минал, и пазена от двама мъже с автоматични оръжия. Единият беше допрял до ухото си мобилен телефон и Ланг беше готов да се обзаложи, че не се обажда да му донесат пица.

Той приклекна зад храстите и огледа обстановката. Топлият бриз беше натежал от влага и ухаеше на солен въздух и жасмин. Мястото се намираше близо до океан, но кой?

Пазачът затвори телефона, прибра го в джоба си и каза нещо на колегата си. Двамата хванаха оръжията с две ръце и започнаха да оглеждат двора. Ланг се замисли дали да не изстреля два куршума в бърза последователност. От това разстояние едва ли щеше да пропусне. Не. Звукът щеше да привлече вниманието на всички. Освен това не беше сигурен как да отвори портите. Стоманените болтове от двете страни показваха, че има механизъм, който контролира движението им. Ако се изискваше комбинация или не можеше да намери бутона, нямаше да постигне нищо.

Положението се влошаваше. Той чу лай на приближаващи кучета.

Нямаше много време. На изток се развиделяваше. Скоро щеше да бъде светло.

7.

Лисабон, летище «Портела»

06:24 ч.

Двумоторният «Дехавиланд» се отклони от пистата на лисабонското летище «Портела» и се отправи към малка рампа, където чакаха няколко превозни средства. След минути шествието от черни ланчии потегли по Авенида Марешал. Градът все още не се беше разсънил.

Инспектор Фицуилям наблюдаваше през тъмното стъкло как нощта с нежелание се оттегля от Лисабон. В пътеводителите, които прегледа в самолета, пишеше, че старият град се намира някъде там в мрака. Той си позволи за миг да си представи, че двамата с Шандън са на почивка, седят в малък ресторант с изглед към Тагус, величественото пристанище на Лисабон, и гледат замъците на околните хълмове. Всичко беше великолепно само на снимките.

За съжаление пътуването му не беше романтично. Автомобилите профучаха по Кампо Гранде. Полицейските коли задържаха камионите с доставки и прибиращите се в домовете си закъснели гуляйджии. След няколко минути излязоха от магистралата, завиха на «детелината» и минаха край предградието «Куелус». Дори розовият зрак на зората не можеше да разхубави еднообразните бели жилищни блокове, които приличаха на кутии, струпани върху голите склонове.

«За тях е адски удобно» — помисли той. Французите биха предпочели да пукнат, но не и да го поканят да присъства на ареста. Италианците и германците биха го задушили с безкраен поток от доклади. Жалко, че целият Европейски съюз не съдействаше с такава лекота като португалците! И още по-хубавото беше, че според Карлош, връзката му тук, никой не си правеше труда да иска заповеди за арест. Само потропваш на вратата и търсиш господин Лангфорд Райли.

Фицуилям се облегна назад на седалката.

Мисията щеше да му достави удоволствие. Може би Карлош щеше да издейства дори заповед за екстрадиране, а Фицуилям щеше да има възможност да купи подарък на Шандън и да се върне заедно с Райли още същия ден.

Единственото неприятно нещо беше, че информацията бе изтекла и местната полиция бе имала време да предупреди похитителите на Райли. Фицуилям беше научил, че ченгетата в Синтра смятат за свое задължение да закрилят местните благородници дори — или особено — от националните власти.

8.

Синтра

06:47 ч.

— Ще можеш ли да я срежеш, без да те удари ток?

Снайперистът отговори, като вдигна оголената жица и бързо я свърза с малка черна кутия, която приличаше на джобен касетофон.

— А с това най-малко два часа няма да разберат, че веригата е прекъсната.

Двамата бяха срязали бодливата тел и седяха на част от стената под клоните на огромните дървета. Телта беше хвърлена на земята от външната стена на зида.

Отдолу имаше малка порта, скрита от разцъфнали увивни растения. До тях беше куката, която бяха използвали, за да завържат въже на горната част на оградата. Пазачите не чуха звука, защото разследваха източник на друг шум — камъче, хвърлено на калдъръма на алеята за коли.

— Ами ако той не излезе до два часа? — попита другият. — Ще се приближим спокойно до вратата и ще поискаме да го видим?

Снайперистът се приготви да отговори, но после вдигна ръка и посочи двамата пазачи на портата.

Увеличаващата се светлина постепенно озаряваше лицата им. Позите им излъчваха присъщото за тази професия отегчение, докато се взираха в избледняващите сенки на утрото. В същия миг те изведнъж застанаха нащрек и единият допря мобилен телефон до ухото си. Ако някой от двамата на оградата подозираше, че става нещо, подозренията им се потвърдиха, когато чуха кучешки лай.

9.

Синтра

06:48 ч.

Ланг нямаше много възможности за избор. Ако изобщо извадеше късмет, би трябвало да разполага с две-три минути, докато кучетата надушат миризмата и доведат преследвачите до него или го нападнат. Вероятността да бъде разкъсан и да стане на кайма надделя над угризенията му да застреля пазачите на портата. Трябваше да го направи с един откос, преди някой от тях да успее да отвърне на огъня. Той превключи на автоматична стрелба, пое дълбоко въздух, прицели се в гърдите на човека по-наблизо, изпусна затаения въздух и натисна спусъка.

Нищо.

Пръстите му докоснаха ударния механизъм и тялото му се смрази от страх от главата до петите. Затворът беше отворен, готов за нова пачка патрони. Ланг беше взел оръжието на някой от хората вътре и нямаше време да провери дали е заредено. Автоматът беше празен и безполезен.

Е, може би не съвсем безполезен. Вероятно можеше да използва приклада като бейзболна бухалка. Криейки се в сенките, Ланг побягна към портата. Кучетата бяха по петите му. Приличаха на добермани.

Той се наведе, готов за финалния спринт от петдесетина метра открито пространство, когато чу нещо друго, освен лаенето на кучетата. Обърна се и видя тъмен предмет, усети силен удар по главата и пред очите му се спусна мрак.

10.

Синтра

06:49 ч.

Пред триметровата желязна порта изсвириха с гуми и спряха шест коли.

Преди инспектор Фицуилям да успее да слезе от задната седалка, двама мъже заудряха по метала с прикладите на американските си картечни пистолети. Той видя, че Карлош говори по домофона, и след малко портата бавно започна да се отваря.

11.

Синтра

07:00 ч.

Макар и зашеметен от удара, Ланг почувства пулсираща болка, сякаш в тила му беше забит касапски сатър. Двама мъже с автомати го влачеха за краката.

Чуваха се крясъци. Дърпаха го към задната част на сграда, която приличаше на средновековен замък. Бръмченето на двигатели го накара да се извърне — по алеята се движеха пет-шест дълги черни коли. Или присъстваше на мафиотско погребение и всички колеги на споминалия се бяха дошли в града, или беше пристигнала някаква важна особа. Главата го болеше твърде много, за да разсъждава кой е гостът.

И в следващия миг видя двама души в униформи в цвят каки — или военни, или полицаи. Понякога в Европа беше трудно да забележиш разликата. Въпреки че болката замъгляваше мисловния му процес, Ланг разбра, че по някакъв начин ченгетата са успели да го открият. Този път тежката артилерия беше пристигнала навреме.

Радостта му обаче не продължи дълго.

Похитителите го отвеждаха. Единият допря дулото на автомата до пулсиращата му глава.

Неизреченото послание беше ясно. Ако издадеше звук, който да привлече внимание, това щеше да бъде последното нещо в живота му. Въодушевлението му се замени с отчаяние. Сградата пред тях беше достатъчно голяма и можеше го скрият на някое затънтено място, където ченгетата никога нямаше да го намерят.

— Ланг! Насам!

Той позна гласа, който го извика някъде откъм високата ограда. Халюцинираше ли?

Ако беше така, мъжете от двете му страни също имаха халюцинации. Те се обърнаха надясно и отместиха оръжията от Ланг. Той се възползва от шанса и побягна презглава.

Мъжете се обърнаха отново и насочиха автоматите си към него. Ланг видя черните дула и предположи, че всеки момент ще избълват пламък — последното, което щеше да види на този свят.

Но единият, а после и другият паднаха по лице, сякаш ударени с невидим чук. В същото време по оградата отекна пукотът на пушката, която ги застреля.

Ланг се наведе, възнамерявайки да се върне за оръжията им, но същият глас го подкани.

— Бягай, Ланг!

Той видя въже, спуснато по оградата. По късно щеше да започне да вярва, че с подходящо окуражаване човек може да счупи всички рекорди в «Гинес». Знаеше, че постигна това, докато тичаше към въжето. Вкопчи се в него и подпирайки се с крака на зида, се изкатери по-бързо от Тарзан. Дори забрави за болката в изкълченото си рамо.

Той осъзна, че се е превърнал в лесна мишена. Очакваше да чуе изстрели всеки момент. И в следващия миг въздъхна облекчено. Нямаше да има изстрели. Тамплиерите нямаше да посмеят да стрелят, освен ако не искаха война с полицията.

Отдолу се чу ръмжене и нещо се закачи за краката му. Единствената му надежда беше, че кучетата не умеят да скачат много високо.

Някой дърпаше и навиваше въжето, докато Ланг се приближаваше до върха на оградата.

Той не се изненада, като видя Герта, която беше притиснала буза до приклада на снайпер и бе заела стандартната поза за стрелба. Беше я познал не само по гласа, но и по точните изстрели. Изуми се обаче, когато видя Джейкъб до нея.

— Прекалено стар си за тези неща — отбеляза Ланг.

— Оценявам проклетата ти благодарност — отвърна евреинът и спокойно спусна въжето от другата страна на оградата, — но може да я изразиш още по-красноречиво, когато слезем. — Той сбърчи нос. — Онези там долу твоите приятели ли са?

Под тях се чукаше боричкане, лаене и ръмжене.

Герта хвана снайпера с една ръка и протегна другата към въжето.

— Вие двамата може да седите тук цял ден и да си говорите, но аз тръгвам.

Тя се спусна по външната стрина на зида и се скри от погледа им. Ланг я последва, като този път усети бодежи в рамото. Докато разпределяше тежестта си равномерно по въжето, мускулите в слабините му се стегнаха и изгарящата болка плъзна до стомаха му.

Тримата застанаха под сенките на дърветата на тротоара и Джейкъб прибра въжето. Герта разглоби оръжието си и сложи частите в дипломатическо куфарче.

— Не трябва ли да побързаме? — попита Ланг. — Не искам да ви карам да правите нещо прозаично като бягане, но не трябва ли да се омитаме оттук, по дяволите?

Те се спогледаха и Джейкъб сви рамене.

— Вероятно, но се съмнявам. Предполагам, че момчетата от полицията и инспектор Фицуилям ще ангажират вниманието на бившите ти домакини известно време. Не познавам португалските закони, но се обзалагам, че някой ще трябва да дава обяснения за притежанието на незаконни оръжия.

Тъй като беше американец, Ланг беше забравил колко е трудно в Европа да притежаваш нещо друго, освен оръжия за спортна стрелба.

— Кой е Фицуилям? — попита той.

Докато прекосяваха затревената площ, Герта и Джейкъб се редуваха да му разказват как са го проследили до Лангедок и после до Синтра. Едва тогава Ланг разбра в коя страна се намира. Преживяването беше дезориентиращо.

Отвъд моравата имаше друга ограда с бодлива тел отгоре. Те се покатериха и се спуснаха пред съседното имение, което се намираше на около четиристотин метра от замъка на тамплиерите.

Когато тримата стигнаха до фиата, паркиран една пресечка по-нататък по хълма, воят на сирените се разнасяше от всички посоки. Покрай тях профучаха две полицейски коли с проблясващи светлини.

Втора глава

1.

Рим

Четири дни по-късно

Редуваха се да шофират и спираха само за бензин и закуски, докато се върнаха в Рим. Там Герта имаше достъп до тайна квартира, малък апартамент на последния етаж в сграда на Виа Кампания. От прозореца на малката всекидневна се виждаше древната градска крепостна стена до Вила Боргезе — най-големият парк в Рим.

Джейкъб спеше на сгъваемо легло, а Герта и Ланг се настаниха в спалнята. За щастие шоковото изтезание нямаше трайно въздействие.

В мига, в който се събуди на третия ден, Ланг разбра, че трябва да е неделя. Оживените улици бяха тихи и от парка се разнасяха весели детски крясъци и смях.

Тримата съумяваха някак да не си пречат, докато приготвяха обилна закуска в тясната кухня. Джейкъб или се съобрази с Герта и Ланг, които не понасяха миризмата на риба рано сутрин, или просто не можа да намери пушена херинга, и изпържи наденички.

Ланг пиеше втора чаша еспресо. Джейкъб запали лулата си, а Герта — «Марлборо».

— Господи, защо си направихте труда да ме спасите, когато ще ме уморите от рак на белите дробове? — възкликна Ланг и размаха ръка в безуспешен опит да прогони дима.

— Е, няма да стоим тук вечно. Всъщност какво смяташ да правиш?

Ланг забрави за пушека.

— Ще разоблича негодниците и ще разкрия тайната им на света — гневно отвърна той. — Щом тя излезе на бял свят, потокът от пари от изнудване ще секне. Това ще бъде краят им.

Джейкъб всмукна от лулата си, забеляза, че е угаснала, и я разрови с клечка кибрит.

— И да прекараш остатъка от драстично съкратения си живот в поглеждане през рамо? След като тайната излезе на бял свят, писмото вече няма да те предпазва.

— Копелетата убиха сестра ми и племенника ми, а след това ме обвиниха в две убийства, които не съм извършил. Какво предлагаш? Да се целунем и да се сдобрим?

Герта искаше да попита нещо, но Джейкъб я изпревари.

— Предлагам да потърсиш друга форма на отмъщение. Помисли за стотици милиони християни. Аз съм евреин и не съм особено религиозен, но християнството е стабилизираща сила в света. Разрушиш ли го…

Герта следеше разговора толкова внимателно, че остави цигарата си да гори и пепелта падна върху протрития килим.

— Да разруши християнството? Какви ги говориш?

Джейкъб обвинително посочи с лулата.

— Точно това смята да направи. Кажи й.

— Да, кажи ми.

Ланг въздъхна.

— Джейкъб прочете дневника на тамплиера и стигна до същия извод като мен. И двамата се оказахме прави.

— Тамплиерът, който е написал дневника, е бил запознат с гностическата ерес и…

— С какво? — попита Герта. Цигарата й догоря до филтъра и тя я угаси в напукания пепелник.

— Гностиците са ранна християнска секта. Вярвали са, че Христос е простосмъртен и няма божествен произход. Следователно, след като е бил разпънат на кръста, на небето се е възнесъл духът му, а не тялото му. През триста двайсет и пета година, горе-долу по същото време, когато римският император Константин направил християнството официална религия в империята, епископите на Църквата се събрали в Никея, за да решат някои тревожни въпроси. Първо, трябвало да изберат няколко от множеството разкази за живота на Христос. Спрели се на четири — евангелията на Матей, Марко, Лука и Йоан. Вероятно една от причините да бъдат предпочетени е фактът, че и в четирите е описано възкресението, тялото на Исус и всичко останало. Тържеството на безсмъртието над смъртта станало основното християнско послание, както и сбъдването на юдейското месианско пророчество. Впоследствие гностиците и всички други, които не споделяли официалния възглед, били преследвани и ликвидирани като еретици. Тамплиерите открили, че гностиците имат право и тялото на Христос не се е възнесло на небето или някъде другаде, а брат му и съпругата му са избягали от Палестина и са взели трупа.

— Това е съдържал «съдът», за който Пиетро е прочел в гностическите документи — обади се Джейкъб.

— Под една или друга форма. По онова време юдейският погребален обичай е изисквал тялото да бъде оставено да се разлага най-малко една година — продължи Ланг. — След това слагали костите в малък каменен саркофаг и го погребвали завинаги. Никога няма да разберем дали тялото на Христос е било донесено в Лангедок и после костите му са били преместени или е било скрито, докато са останали само костите.

— Защо не са оставили тялото му там, където е било след разпъването? — попита Герта.

Ланг сви рамене.

— Не мога да кажа със сигурност, но имам няколко предположения. Първо, всички юдейски месиански пророчества описват възкръсване на тялото. Оставянето на трупа би отрекло статута на месия на Христос и вишестоящото му положение пред учениците му. Второ, това биха направили и последователите му — да вземат тялото, ако семейството му не го сторело. Трето, Иисус е бил екзекутиран като обикновен престъпник. Гробниците са били за богатите. Било е само въпрос на време трупът да бъде изхвърлен или положен в обикновен гроб.

— И тялото или костите са били преместени в югозападна Франция? — попита Герта и взе друга цигара.

Ланг кимна.

— Тамплиерите са открили мястото. Можеш да си представиш какъв смут би предизвикала в Църквата появата на останките на Христос? На рицарите обаче им хрумнала страхотна идея — да изнудват Църквата и папата.

Герта запали, вдигна глава и го погледна.

— Да, но папата е имал огромна власт и би могъл да унищожи трупа, да го премести някъде, където да не могат да го намерят, или да елиминира тамплиерите.

Ланг се замисли.

— Отново само предполагам, но мисля, че папата не е имал чак толкова голяма власт. Трябвало е да плаща на наемници всеки път, когато се е налагало да води война. Тамплиерите са били постоянно готова армия и са укрепили района около гробницата със замъка Бланшфор. Всеки опит трупът да бъде взет би изложил тайната им на риск от разкриване. Освен това никой папа не би желал да бъде замесен в оскверняването на гроба на Христос, въпреки че не са искали да признаят за съществуването на такъв гроб.

Джейкъб и Герта млъкнаха, несъмнено търсеха пропуски в теорията на Ланг.

— Ако си прав, защо тамплиерите не са преместили саркофага на сигурно място? — попита Джейкъб.

Ланг вече си беше задавал този въпрос и смяташе, че има отговор.

— За да откриеш гроба, трябва да знаеш за него. Тамплиерите са притежавали своеобразен документ на местонахождението му. Ако бяха го преместили, саркофагът би загубил автентичността си.

— Имаш предвид например как картина с подписа на Рембранд, за чието съществуване не е знаел никой, неочаквано се появява на нечий таван — отбеляза Джейкъб, мрачно гледайки отново угасналата си лула. — Може да анализираш боята и платното, но винаги ще остане сянка на съмнение.

— Съмнение, каквото тамплиерите не са могли да допуснат — каза Ланг.

Герта си наля още кафе и предложи на Джейкъб.

— Не, благодаря — отвърна той. — Това нещо би разтопило лъжицата, ако се опитам да го разбъркам.

— Еспресото трябва да бъде силно.

Джейкъб отмести чашата си.

— Може и да е истинско италианско еспресо, но нервите ми няма да издържат на повече кофеин. — Той погледна Ланг. — Остава въпросът какво смяташ да правиш.

Джейкъб, разбира се, имаше право. Разобличаването на тайната на тамплиерите щеше да достави огромно удоволствие на Ланг, но щеше да разтърси голяма част от населението на света. Той се замисли. Разкритието би унищожило вярата на Франсис, така както беше станало с Пиетро. Ланг си спомни за утехата, която религията беше дала на Джанет. Кой беше той, че да заличава добри дела, въздействали цели две хиляди години? Е, повечето бяха добри дела, като се пренебрегнеха кръстоносните походи, Светата инквизиция и няколко други крайности.

Ланг взе решение.

— Бих се изненадал, ако «Пегас» не ме търсят. Мисля, че не е в наша полза да знаят къде сме. И вие ще бъдете в опасност, ако разберат, че сте ме измъкнали от Синтра. Между другото, магазините тук отворени ли са в неделя?

Герта го погледна учудено.

— Повечето.

— Можеш ли да ми намериш компютър, какъвто и да е, стига да има модем?

Тя се намръщи.

— Предполагам, че ще го платя с моята кредитна карта, както и билетите ти за самолета.

Герта не се сърдеше за това, а само искаше да му го напомни.

— Добре, добре. Ще ти върна парите.

— Как?

Ланг не я разбра.

— Какво имаш предвид?

— Много бих искала да видя Атланта и да посетя плантацията «Тара» и другите прекрасни места от книгата.

Той остана озадачен и после се сети.

— «Отнесени от вихъра»? Не знаех, че хората все още я четат, защото политиката е представена погрешно в романа. Тези места не съществуват.

— Не съм ходила в Атланта, нито в американския Юг.

— По това време на годината там е горещо и градът е вторият с най-мръсен въздух в страната.

— Нямам намерение да живея на улицата. Убедена съм, че има климатици.

— Уличното движение е ужасно.

— Не смятам да шофирам.

— Звучи чудесно — ухили се Джейкъб.

— Въпреки това имам желание да видя Атланта — настоя Герта. — Но мисля, че ти не искаш да ти дойда на гости.

Ланг наистина не искаше тя да отива при него. Нямаше нищо против посещението й, но идеята да споделя малкия си апартамент с жена за повече от една нощ беше обезпокоителна. Той си представи кремове за лице на мивката в банята, дантелено бельо в чекмеджетата на скрина и чорапогащник, окачен на завесата на душа. Няколко пъти бе имал неприятности с жени, които идваха на гости и не пожелаха да си тръгнат. От друга страна, дължеше живота си на Герта. Тя му беше помогнала и се готвеше да го направи отново. Ланг не беше неблагодарник, особено когато обещанието щеше да бъде изпълнено в неопределено бъдеще и включваше поразително красива жена.

— Добре. А сега — компютърът?

— Ще донеса от Агенцията.

— Не. Искам нов, в който да не е имало други електронни адреси, освен моя. — Ланг се обърна към Джейкъб. — Ще ми е нужен и имейлът на «Пегас». Те са корпорация, регистрирана на остров Джърси, затова би трябвало да имат електронен адрес и може би дори официален сайт за законния си бизнес.

2.

Рим

Два часа по-късно

Pegasusltd@gb.com беше адресът, който Джейкъб лесно намери. Продавачите в магазина за електроника много помогнаха за настройките на новия компютър, така че Ланг да може да използва местния сървър за интернет.

Седеше до масата в кухнята, а Герта и Джейкъб надничаха над раменете му, докато бавно написа съобщението, което тримата бяха измислили.

«Искам да се срещнем, за да обсъдим въпроси от взаимен интерес. Отговорете преди въпросите да са станали публично достояние.

Райли.»

Измина час. Ланг не беше в състояние да се съсредоточи и десетина пъти препрочете една и съща страница от петъчния брой на «Интернешънъл Хералд Трибюн». Джейкъб дремеше пред прозореца, а Герта слушаше по радиото футболен мач на немски. Можеше да е и «Най-доброто от речите на Адолф». Реакцията на публиката би била същата.

Краткият комикс не му се стори смешен. Ланг мислеше дали е възможно да се проследи съобщение по електронната поща до определена телефонна линия.

Изведнъж от компютъра се разнесе звук като гонг и на екрана се появи съобщение. По картинката с неразпечатан плик разбра, че има поща, и без да е необходимо да знае италиански.

«Определете час, място и условия.»

Това беше всичко — кратко и ясно. «Пегас» очевидно не бяха отнесли въпроса до правния си отдел.

Ланг вече се беше посъветвал с Герта и Джейкъб как да отговори.

«Църквата «Сан Клементе», Виа ди Сан Джовани в Латерано, Рим. Триклиниумът на Митра. 15:30 ч. четвъртък. Да дойде само един човек.»

Герта беше предложила срок след четиридесет и осем часа. За това време Ланг можеше да стигне до Рим от всяка точка на земното кълбо и нямаше да се разбере откъде е изпратил имейла. Мястото беше идея на Джейкъб. «Сан Клементе» е типична за Рим, защото отразява няколко исторически периода. Семплата фасада е от осемнадесети век, но църквата е действала още от дванадесети. Под красиво изваяния олтар и мозайките, изобразяващи удавянето на Свети Климент, има останки от християнско светилище от четвъртото столетие. Още по-надолу са руините на храма на Митра — култ от първи век към мъжката плодовитост, пренесен в Рим от Персия и станал популярен сред военните.

Ланг си спомни, че църквата се поддържа и проучва от седемнадесетото столетие от орден на ирландски доминикански монаси. Доколкото му беше известно, все още не бяха намерили уиски.

Предимствата на мястото при евентуално враждебна среща бяха няколко. Първо, малцина туристи знаеха за църквата. Второ, храмът на Митра се състоеше от тесни коридори, по които можеше да мине само един човек. И трето, църквата се намираше в подножието на стръмен хълм, откъдето Джейкъб щеше да наблюдава и да се обади на Ланг по мобилния телефон, ако усети, че му готвят клопка. А Герта със снайпера без проблеми щеше да пази единствения вход.

3.

Рим, Латерано

15:30 ч., четвъртък

Църквите в Рим се затварят в дванадесет и тридесет на обяд в делнични дни и се отварят отново след три и половина. В десет часа Джейкъб и Герта бяха отишли на втория етаж на склада на магазин за обувки на отсрещната страна на Виа ди Сан Джовани. По обичайния за италианците начин за търгуване, магазинерът прие шепа банкноти, без да задава въпроси, срещу разрешението да използват помещението. В края на краищата, омразните данъчни инспектори нямаше да разберат за тези пари.

С педантичност, нехарактерна за Рим, монах, облечен в кафяво расо, отвори вратата точно в три и половина. Затъкнал револвер в колана на гърба си, Ланг тръгна след него и мина край украсеното с богати дърворезби оградено място за хора вляво.

Монахът изчезна и той остана сам. Ланг се приближи до олтара и разгледа детайлно изобразените животни и листа на мозайките в апсидата.

На разстояние шест-седем метра една от друга на ниския таван светеха слаби крушки. Някъде долу се чуваше течаща вода — напомняне, че Рим е разположен върху стотици извори. От повечето фонтани течеше питейна вода. Квадратният тунел беше широк колкото да минат двама души и издълбан в скала, на която оскъдната светлина придаваше червеникав оттенък. От стенописите гледаха печални и мрачни лица. Повечето се бяха предали на времето, занемареността и влагата.

Таванът на храма от четвърти век беше малко по-висок. Ланг застана неподвижно и се вслуша в течащата вода. Всеки, който твърди, че тишината няма звук, не е ходил в слабо осветена древна руина и не се е ослушвал за стъпки на евентуален убиец.

До следващото ниво — на петнадесетина метра под улиците на града — водеше спирално метално стълбище. Останките от храма на Митра бяха осветени още по-слабо от горния етаж. Тясно пространство отделяше полуразрушените стени, които стигаха до кръста на Ланг. На всеки завой към ниския сводест таван се издигаха метални скелета. Ланг не беше сигурен дали са поставени от работниците, участващи в разкопките, или ги използват, за да крепят древната постройка.

Мястото определено не беше подходящо за страдащи от клаустрофобия.

През решетките на външните стени се виждаше бързотечаща вода, черна като петрол. Купчините тухли и строителни материали свидетелстваха, че се извършва реставрация, но нямаше работници. Мисълта, че е сам под многовековните развалини, засили хладината.

Най-после тясната пътека стигна до голямо помещение. В каменните стени бяха издялани дълги пейки. В средата имаше висок колкото шкаф блок от бял мрамор. На светлината на крушките на тавана изпъкваха барелефите на Митра, който убива бик.

Това беше триклиниумът — стаята, използвана за ритуални пирове. Ланг присви очи и погледна часовника си. Три и тридесет и седем минути. Седна на една пейка и зачака. Компания му правеха само енергичното ромолене на водата и духовете на пируващите римляни отпреди две хиляди години.

Не полъхваше ветрец, но въпреки това мракът сякаш изпълзяваше от ъглите и очертаваше силуетите на въображаеми чудовища по стените. Револверът в колана му вече не беше неудобство, а сигурност.

Ланг се накани отново да види колко е часът, когато чу друг шум, освен водата. Той се изправи и се обърна, за да определи посоката. Звукът стана по-ясен и Ланг разпозна стъпки по камъка.

Извади револвера, премести се в далечния край на помещението и застана зад олтара. Искаше му се Герта да беше имала време да му осигури по-добро оръжие, например автоматичен пистолет с по-голям калибър и пълнител, вместо револвер с шест патрона, но поне имаше предимството на изненадата.

Или поне така си мислеше.

Макар че мракът скриваше лицето на човека, Ланг позна посребрелите коси на тамплиера, който застана на входа.

— Хайде, господин Райли, не е необходимо да се криете. Ако исках да ви нараня, нямаше да преминете първото ниво.

Ланг хвана оръжието с две ръце и насочи дулото към гърдите му. Едва ли щеше да пропусне от това разстояние.

— Да, страдам от лека мания за преследване. Вие изпекохте тестисите ми. Дръжте ръцете си така, че да ги виждам, и встрани от тялото си, пристъпете напред и сложете дланите си на олтара.

Тамплиерът се подчини. Ланг го претърси, но не намери оръжие.

— И след като се уверихте, че не представлявам заплаха, вероятно ще ми кажете защо поискахте да се срещнем.

Ланг посочи една от каменните пейки и седна така, че тамплиерът да бъде между него и входа.

— Ако някой влезе, свършено е с вас.

Мъжът въздъхна дълбоко.

— Пак ще повторя, че ако ви искахме мъртъв, нямаше да сте тук, господин Райли. Но може ли да зарежем заплахите и да започнем да разговаряме по въпроса? Предполагам, че искате нещо от нас, щом пожелахте да се свържем.

Той погледна Ланг в очите, бавно бръкна в джоба на сакото си, извади сребърната си табакера, взе цигара и я запали.

— Имате право — рече Ланг. — Изнудвате Църквата от седемстотин години. Сега е ваш ред да дадете пари срещу мълчанието ми.

Тамплиерът не се изненада. Очевидно очакваше това.

— Колко?

Ланг беше мислил дълго по този въпрос. Сумата трябваше да бъде достатъчно голяма, за да ги накаже, но не чак толкова, че да ги накара да се изкушат да го убият и да рискуват с писмото. Той беше подготвен да преговаря. Беше се научил от пазаренето с прокурорите, за да измоли по-снизходителни присъди за клиентите си. Но никога не беше преговарял за нещо толкова сериозно.

— Половин милиард годишно да се изплащат на фондация на името на Джанет и Джефри Холт.

Мъжът повдигна посивелите си вежди. Или беше изненадан, или се преструваше.

— Не съм чувал за нея.

Ланг кихна. Студът от камъка на който седяха, започваше да прониква в тялото му. Стана, без да откъсва поглед от изхода.

— Все още не съществува. Джанет Холт ми беше сестра. Вие я изгорихте жива заедно със сина й, когато запалихте онази къща в Париж.

Тамплиерът бавно кимна.

— Ще използвате фондация, за да насочвате средствата към…

— Не. Фондацията ще бъде истинска.

Ланг беше мислил много и по този въпрос, откакто Джейкъб го убеди, че разкриването на тайната на тамплиерите ще причини повече зло, отколкото добро. Първо му хрумна колко много пари може да поиска и какви къщи, яхти и джетове може да си купи. Простата и грозна истина беше, че идеята да прекарва отпуските си на едни и същи места беше почти толкова привлекателна, колкото и да страда от морска болест. Ужасът му от летене се засилваше обратнопропорционално на размерите на самолета. Любимият му автомобил беше «Порше», живееше точно където искаше и си докарваше неприлично големи доходи от печелене на съдебни дела — и това му доставяше удоволствие. В живота му липсваше единствено Доун, но дори тамплиерите не можеха да му я върнат.

Освен това нямаше начин да запази в тайна такава голяма сума. Не се изискваше кой знае какво въображение, за да си представи ордите от търговски агенти, наредени на опашка, за да го затрупат с молби да закупи акции, съмнителни ценни книжа и още по-съмнителни дарения за благотворителни цели. Представяше си и как данъчните служби ще се облизват при перспективата да му вземат голяма част от парите, за да запушват постоянно отварящите се дупки в бюджета. Благотворителната фондация щеше да увековечи паметта на Джанет и Джеф и да му позволи да харчи огромни суми, там където те биха искали, например за деца като Джеф в бедни страни.

Среброкосият се усмихна хладно.

— Вие сте истински филантроп, точно като съгражданина ви Тед Търнър.

— По-голям. Не се ожених за Джейн Фонда.

Ланг забеляза, че тамплиерът не възрази срещу цената. Това беше сигурен знак, че е трябвало да поиска повече.

— Има и още нещо…

— Винаги има — иронично подхвърли среброкосият.

— Приписахте ми вината за убийство в Атланта и за още едно в Лондон. Искам да прочета в «Таймс» и в «Атланта Джърнъл», че убийствата са разкрити и извършителят е арестуван.

Мъжът потърси къде да хвърли цигарата си и накрая я стъпка на каменния под.

— Това може да се окаже трудно.

— Не твърдя, че ще бъде лесно. Имате хора, готови да скачат от прозорци, затова сигурно ще намерите кой да поеме вината.

Човекът кимна в потвърждение, че ще изпълни и това искане.

— И ще знаем ли у кого е писмото?

Ланг поклати глава.

— Не съм вчерашен, приятелю. Няма да кажа къде е писмото. Животът ми е твърде скъп. Пък и знаете, че няма да разкрия публично тайната ви, защото това ще сложи край на финансирането на фондацията.

— Всички ще умрем, господин Райли. Какво ще стане тогава?

— Ако фондацията ме надживее, същото ще се случи и с тайната ви. Ще трябва да поемете риска, че ще се погрижа да не застраша ежегодното финансиране на фондацията.

Тамплиерът се вторачи в него, сякаш се опитваше да вземе някакво решение.

— За половин милиард долара на година мисля, че имам правото да чуя точно как открихте гробницата, господин Райли. Знаем по-голямата част, но останалото… Няма да ми е приятно да давам още пари, ако някой друг…

— Напълно справедливо — прекъсна го Ланг. — Знаете за дневника на тамплиера. Там е посочено, че тайната се намира в югозападна Франция. Открих я с помощта на картината. В надписа «ETINARCADIAEGOSUM» нямаше логика. Думите бяха твърде много. Предположих, че е игрословица, анаграма, и пренаредих буквите.

Ланг извади от джоба си карта на града и започна да пише в бялото поле.

«Et in Arcadia Ego (Sum)

Arcam Dei Iesu Tango

Arcam — гроб, винителен падеж.

Dei — Бог, дателен падеж.

Iesu — Иисус, притежателен падеж.

Tango — докосвам.»

— «Докосвам гроба на Бог Иисус.» Докато картината на Пусен съществува, и други може да се досетят какво означава надписът.

— След като разкрихте тайната ни, всички копия на картината бяха унищожени. Оригиналът е в Лувъра.

— И аз бих искал да попитам нещо. Как тамплиерите са разбрали къде е гробът?

Среброкосият извади друга цигара.

— Когато владеехме Ерусалим, един от нас намери документи на арамейски, древен иврит, подобни на ръкописите от Мъртво море — молба, в която Йосиф Ариматейски и Мария Магдалина искат разрешение от Пилат да заминат за друга част на Римската империя и да вземат трупа на Иисус, за да го погребат повторно. На пергамента беше написано одобрение на латински. Братята ни от онова време познавали посочените места и реки и намерили гроба. Това би поставило в неудобно положение Църквата, тъй като според нея тленното тяло на Христос се било възнесло на небето. Ватиканът решил да ни плаща, за да пазим тайната.

— Защо Ватиканът не е унищожил гробницата и съдържанието й? — Ланг смяташе, че е отговорил правилно на същия въпрос, зададен от Герта, но искаше да бъде сигурен.

Тамплиерът погледна горящия край на цигарата си. Бяха по-тънки и по-дълги от фабричните марки, които Ланг беше виждал, и вероятно правени по поръчка. Преди да отговори, мъжът дръпна дълбоко дима.

— И да извърши най-голямото светотатство? По-добре понтифът да изрови Свети Петър и да го хвърли в Тибър. Не стига, че тялото на нашия Спасител не се е възнесло на небето, но и гностиците са се оказали прави. Освен това папата е видял само част от документите, които намерихме. Запазихме в тайна къде точно са отишли Йосиф и Мария.

Ланг не беше водил по-странен разговор. Седеше сред руините на древен храм и спокойно обсъждаше тези неща с човека, косвено отговорен за смъртта на семейството му — първият, когото съзнателно искаше да убие. Знаеше обаче, че няма да го направи.

— Оставили сте много улики за такава важна тайна. Обяснихте за картината на Пусен, но кръстът край пътя, който се намира на една линия със статуята?

— Тома е относително скорошна добавка и представлява знак само за онзи, който знае какво търси. Може би трябва да махнем единия или и двата ориентира.

Тамплиерът смени позата и отпусна ръце на коленете си в очакване на следващия въпрос. Негодникът изпитваше удоволствие да се хвали колко са умни членовете на ордена. Ланг искаше не просто да го убие, а да вкопчи пръсти в гърлото му и да гледа как животът се изцежда от арогантното му изражение.

Трезвият разум му подсказа, че е по-добре да научи каквото може.

— Организацията ви трябва да е доста голяма, след като проследихте картината от Лондон до Париж и Атланта.

По-възрастният мъж изпусна цигарен дим, обагрен в червено от светлината, създавайки илюзията, че издишва кръв. Стивън Кинг би харесал това.

— Не е голяма, но е изключително ефективна. Едва ли седем века ще опазиш в тайна международна организация, ако не е ефективна.

Тези хора съвсем не бяха изпълнени със смирение и скромност, както Пиетро правилно беше отбелязал преди седем столетия.

— Като мафията — подхвърли Ланг.

Устните на тамплиера се изкривиха надолу от презрение. Той се намръщи пренебрежително на сравнението, без да разбере иронията на Ланг.