Тайната на Пегас

— Някой се обади и каза, че имало… — Очите на ченгето се разшириха и Ланг осъзна, че все още държи окървавените дрехи.

— Вижте, не съм… — започна той, но разбра, че каквото и да каже, ще прозвучи неубедително.

Полицаят заговори по прикрепения за ревера на куртката му радиопредавател. Ако се съдеше по треперещия му глас, беше по-уплашен от Ланг.

— Подкрепления. Да дойдат повече момчета. Бързо — извика той с акцент от Ийст Енд. — Веднага докарайте проклетите подкрепления. Извършителят е тук. Олд Бонд стрийт номер дванадесет.

Ланг пусна на пода уличаващите дрехи и отстъпи назад към склада, като вдигна ръце, за да покаже на ченгето, че не представлява заплаха.

— Дойдох преди малко и го намерих.

Полицаят беше млад и очевидно нервен. Дулото на деветмилиметровия му пистолет «Глок» потрепваше.

— А аз съм съпругът на кралицата. Не мърдай, янки. Стой там.

Ланг направи още една крачка назад и стигна до някаква голяма мебел. Ченгето бавно го последва. Може би се опасяваше, че ако Ланг се отдалечи твърде много, няма да го улучи, ако стреля. Ланг протегна ръка зад гърба си, за да провери какво представлява препятствието. Пръстите му докоснаха една от рамките за картини, които беше видял по-рано.

— Ръцете горе, така че да ги виждам — заповяда ченгето.

Ланг беше готов да се обзаложи, че полицаят няма да натисне спусъка, освен ако не е принуден. Нямаше намерение да позволи да го арестуват, ако можеше да го избегне, без да нанесе сериозни наранявания на младия мъж. Докато докажеха, че е невинен, следата, по която беше тръгнал, щеше да изстине. Освен това имаше опит с наказателната правосъдна система и знаеше колко мудно действа. Ланг прокара пръсти по богато украсената рамка, докато полицаят се приближаваше и посягаше към закачените отзад на колана му белезници.

— Казах, и двете ръце…

Ланг пое дълбоко въздух, премести тежестта си и вдигна крак. Пистолетът изхвърча от ръката на ченгето и изтрака на пода. Полицаят се обърна, за да го вземе, и Ланг му нахлузи рамката, приковавайки ръцете до тялото му. Ченгето не можеше да направи нищо, освен да гледа гневно.

— Повярвайте — каза Ланг и се отправи към изхода, — нямам нищо общо с това и повече от всичко бих искал да остана и да го докажа.

По изражението на ченгето личеше, че не му вярва.

Ланг чу пулсиращите сирени, използвани от полицията в цяла Европа, които му напомниха за филма «Дневникът на Ани Франк». Сякаш от Гестапо идваха за него. Ако го хванеха, нямаше да го изпратят в Аушвиц, но със сигурност щеше да отиде на място, оградено с бодлива тел, където те спокойно можеха да го намерят и премахнат.

Той излезе навън и тръгна, устоявайки на импулсивното си желание да побегне колкото му държат краката. Измина две преки, когато осъзна, че е забравил чадъра си.

6.

Лондон, Сейнт Джеймс

Десет минути по-късно

В «Стафърд» го чакаше бележка. «Отивам да пазарувам. Обяд в «Пойнт де Тур». Чай тук в 16:00 часа. Герта»

Към листчето беше прикрепена статия, изрязана от списание, която го информираше, че «Пойнт де Тур» е един от новите лондонски ресторанти и се намира от южната страна на Тауър Бридж. Френска кухня, много звезди. Скъп. Той реши, че няма да е разумно да чака Герта, и събра багажа си. Чувстваше се виновен, но за нея нямаше място в плановете му. Бяха го натопили, убивайки Дженсън, и бяха повикали ченгетата, за да го арестуват на местопрестъплението.

Всички органи на реда в Европа и в Съединените щати щяха да имат причина да го издирват, след като снемеха отпечатъците му от чадъра и го проследяха до «Фортнъм енд Мейсън». Представянето му за съпруг нямаше да е достатъчно прикритие, когато младото ченге опишеше външния му вид пред полицейски художник, който щеше да нарисува лицето на Хайнрих Шнелер.

Разпространени чрез Интерпол, отпечатъците му щяха окончателно да разобличат хер Шнелер.

Ланг прибра в джоба си парите, които Герта беше оставила в сейфа на хотелската стая, написа й бележка, че е неадекватен, и излезе.

Той прекоси Мол, отиде в парка «Сейнт Джеймс» и прекара няколко минути там, преструвайки се, че гледа птиците на остров Дък. Никой не прояви интерес към него, нито към патиците. Ланг тръгна и мина по Уайтхол, края на дребния кафяв чакъл на парадния плац на Конната гвардия и фасадата на Банкетната зала, където се провеждаха кралските гуляи. Принц Чарлс I беше обезглавен точно там. Ланг обаче не се интересуваше от историята, а дали някой го следи.

Разбира се, фактът, че не ги виждаше, не означаваше, че «те» не са там. Оценяваше тяхната изобретателност. Убиецът на Дженсън можеше да го премахне в сенките на магазина. В град с по-малко убийства годишно например от Монтгомъри, Алабама, смъртта на търговеца на антики би повдигнал повече въпроси. И «те» бяха направили така, че Ланг да бъде издирван като виновника.

Той подозираше, че ако ченгетата го заловяха, «те» щяха да знаят къде да го намерят. Престъпна организация с членове в Америка и Европа със сигурност имаше достъп до полицейска информация и затворите, където биха го изпратили. И какво щеше да прави тогава? Кой щеше да повярва на заподозрян в две убийства, който бръщолеви несвързано за международни конспирации и тайни, скрити в картини?

Ланг се наведе, престори се, че завързва обувката си, и крадешком погледна назад. Група японци бъбреха с чуруликащи като птици гласове и спираха да снимат всичко, което видеха. Той ги изпревари и зави надясно, като се надяваше да се скрие сред уличното движение, гълъбите и разхождащите се тълпи на площад Трафалгар Скуеър.

Поне имаше едно предимство, колкото и малко да беше. «Те» не знаеха за окървавеното листче с името на компанията, по всяка вероятност продала картината. Бяха убили Дженсън, за да потулят информация, която бяха пропуснали да забележат.

Над метростанцията на Чаринг Крос се издигаха огромен търговски център и административна сграда. Ланг спря до телефонен автомат. Безличната стоманена будка беше почти същата като онези в Съединените щати. Повечето стари червени телефонни кабини отдавна се бяха превърнали в украса на баровете в Съединените щати. Поне там беше единственото място, където ги виждаше. За разлика от американските телефонни будки, указателят все още беше прикрепен на мястото си. Ланг намери номера и го набра, без да изпуска от поглед малката чанта с вещите си, която беше взел от хотела.

Когато краткият разговор приключи, през облаците се беше показало анемично слънце, по-скоро за красота, отколкото затоплящо.

Ланг затвори и продължи по Странд, докато стигна до Темпъл Бар Мемориал, железен грифон, който отбелязваше мястото, където централен Лондон се сливаше с Уестминстър. Там Странд се превръщаше във Флийт стрийт, бившият център на лондонските издатели на вестници.

Ланг не отиде заради вестниците. Пък и без това пресата отдавна се беше изнесла в предградията заради по-краткото ежедневно пътуване, по-ниските наеми и по-скромните искания за заплати от страна на синдикатите.

Той се обърна за последен път и свърна в тясната уличка Мидъл Темпъл Лейн. Оттам един още по-уединен обиколен път водеше до малък парк, обграден от сградите на Темпъл Бар, където се намираха канторите на почти всички лондонски адвокати.

Ланг остави паметта да го води нагоре по мраморното стълбище, изтъркано през вековете от стъпките на клиентите, готови да се разделят с парите си, за да намерят справедливост и възмездие. На остъклената до половината врата на площадката със златисти букви пишеше «Джейкъб Анулевич, адвокат».

Чакалнята беше занемарена. Два стола, тапицирани в пъстър кретон, популярен през четиридесетте години на двадесетия век и износен до неузнаваемост, бяха отрупани с книжа. По издрасканата маса бяха разхвърляни папки. Бюрото на секретарката беше учудващо подредено. Олющеният му фурнир се виждаше под големия компютърен монитор, единственият знак за двадесет и първото столетие.

Дори да имаше секретарка, тя явно беше освободена, докато траеше посещението на Ланг.

— Райли!

На прага на вътрешния кабинет застана по-възрастен от него мъж с черна тога, колосано бяло жабо на гърдите и къса бяла перука на плешивата глава, същинско птиче гнездо върху скала.

— Джейкъб! — Ланг остави чантата си, за да отвърне на мечешката му прегръдка. — Кога се включи във възстановката на Гилбърт и Съливан?

Анулевич отстъпи назад и му позволи да си поеме дъх.

— Все същият умник!

— А ти все още защитаваш незащитимото. Защо си се издокарал с този костюм? Мислех, че го обличаш само в съда или за да се маскираш за честването на Деня на заговора срещу английския парламент през 1605 година.

— Къде мислиш, че бях, преди да се обадиш? В клуб «Мейфеър».

— Само ако вече не са толкова строги с изискванията за членство.

Джейкъб покани Ланг в малкия си кабинет, където миришеше на тютюн от лула от корен на изтравниче. Пепелникът беше пълен.

— Едва ли — равнодушно отбеляза той. — Все още не приемат жени, евреи и членове на Парламента от лейбъристката партия. И трябва да представиш препоръки най-малко от петима членове, двама от които мъртви.

Кабинетът на Джейкъб беше разхвърлян като чакалнята. Той вдигна купчина папки, погледна отдолу, остави я и взе друга. Този път откри малка дървена кутия, в която сложи перуката си.

— Клубове. Все още е трудно да бъдеш един от избраниците на Йехова сред не евреите.

Ланг премести книжата от стола и седна върху тапицерията от изкуствена кожа.

— Като гледам талията ти, напоследък не си преживявал погроми. Доколкото разбирам, все още си далеч от Обетованата земя по свой избор.

Джейкъб беше син на оцелели от холокоста полски евреи и като дете беше заведен в Израел. По-късно беше имигрирал в Англия и бе станал британски поданик. Това не го лиши от израелското му гражданство и го направи идеален кандидат да стане един от агентите под прикритие на Мосад, живеещи в приятелски или вражески страни. Ако историята беше научила евреите на нещо, това беше несигурността на съюзите с «гоя». Ето защо те шпионираха еднакво безпристрастно и приятели, и врагове.

Задачата на Джейкъб беше да наблюдава арабските дипломати в Лондон и да предава на шефовете си откъслечната информация, от която са изтъкани гоблените на международните афери. Понякога сведенията се предаваха на разузнавателната общност на Съединените щати, където нямаше иракско, иранско и либерийско посолства, които да шпионират.

Малко по-неизвестни бяха уменията на Джейкъб да борави с експлозиви. Беше ги придобил, докато служеше в израелската армия, преди да имигрира в Англия. Според непотвърдени слухове той бе проникнал в скривалището на известен терорист от Хамас и бе поставил експлозив, свързан с телефона му. Следващото обаждане беше отнесло главата на терориста, без дори огледалото на стената да се напука. Независимо дали това беше вярно или не, Джейкъб се славеше като бог на детонациите и фокусник с пластичните експлозиви.

Американците и британците подозираха, че задълженията му включват да шпионира и тях. Всички потенциално засегнати страни — ЦРУ, ФБР, МИ5 и МИ6 — бяха на мнение, че той вече се е оттеглил, колкото и странен да беше изборът му да прекара последните си години в практикуване на право, първата му любов, и още по-странното му решение да предпочете лондонския ръмеж пред средиземноморското слънце.

Анулевич отвори вратите зад бюрото си, където имаше малък шкаф, плот и газов котлон с чайник.

— Все още ли го обичаш с лимон и без захар?

Ланг се усмихна.

— Възрастта не се е отразила на паметта ти.

Джейкъб напълни две порцеланови чаши.

— Едва ли може да се каже, че това е благословия. Още си спомням кого мразя, но зрението ми отслабна толкова много, че не ги виждам. — Той отвори тенекиена кутия и тъжно поклати глава. — Боя се, че бисквитите са се свършили. — После подаде на Ланг една от вдигащите пара чаши и запали зловонната си лула. — Е, разкажи ми какво прави през последните десет години, Лангфорд. Може да споменеш и причината за тези смешни мустаци, които, надявам се, са фалшиви, и за отвратителния германски костюм.

Ланг огледа стаята и докосна ухото си.

Джейкъб кимна.

— А, да, пролетният ден навън е прекрасен. Хайде да пием чая си във вътрешния двор. Кой знае, може дори да чуем чучулига да пее, макар че последната, която видях в Лондон, беше преди години и клетото същество умираше от мръсния въздух.

Слънцето не беше станало по-топло и Ланг потрепери, когато излязоха на двора.

— Мислиш, че кабинетът ти се подслушва?

Джейкъб мрачно кимна.

— Според вашия поет Робърт Фрост някои хора мислят, че добрите огради означават добри съседи. В нашия занаят… предишния ни занаят добрите подслушвателни устройства означават добри съседи. Вашата Агенция, МИ5 и другите не се страхуват от онова, което смятат, че знаят. Затова им позволявам да подслушват какво става в кабинета ми. Сигурно ги приспивам. Вече нямам какво да крия. Освен това, ако не бяха твоите сънародници…

— Щеше да си мъртъв — довърши мисълта му Ланг.

Преди години от подслушването на телефона му работодателите на Ланг бяха разбрали, че Джейкъб ще бъде наблизо по времето, когато групировка на Хамас планира да взриви кола бомба край израелското посолство. Терористите не знаеха, че сградата отдавна е укрепена като бункер срещу всичко по-малко от ядрена експлозия и най-тежко ще пострадат съседните постройки. Арестът на онези, които смятаха да се присъединят към Аллах в рая, разкри факта, че в арабската групировка има внедрен шпионин. Ланг настоя, че няма смисъл Джейкъб да се разпада на съставните си атоми, и го предупреди.

— Наистина щях да съм мъртъв — съгласи се Джейкъб. — Само малко по-лошо от старостта. А сега, кажи ми какво толкова прави през последните десет години, че се страхуваш да не те подслушват?

Ланг му разказа всичко.

Джейкъб поклати глава.

— Много съжалявам, че си загубил семейството си. Не познавах сестра ти и племенника ти, но Доун³⁷… Поетично име. Вероятно си спомняш, че проявих здравия разум да я попитам какво намира в теб, когато преди няколко години дойдохте в Лондон. Прекрасен човек. И сега си адвокат в Америка, издирван за убийства, които не си извършил. Как мога да ти помогна?

Двамата бяха извървели краткото разстояние между адвокатските кантори и старата кръгла постройка Темпъл. Ланг бутна тежката врата и направи знак на Джейкъб да влезе.

— Студено ми е. Тук няма никого и се съмнявам, че някой подслушва това място.

Храмът беше построен през дванадесети век от Ордена на рицарите тамплиери. Вътрешният кръг беше ограден с колони. В средата на изтъркания варовиков под бяха изваяни легнали каменни фигури, притиснали мечове до броните на гърдите си. Нямаше надписи, разкриващи самоличността им. Ланг предположи, че са тамплиери.

Двамата обиколиха помещението, докато Ланг довършваше разказа си.

— Дружеството с ограничена отговорност «Пегас» е единствената улика, с която разполагам, или поне разбирам. Ако правят бизнес в Европа, «Ешелон» би трябвало да знае.

Джейкъб спря.

— «Ешелон»? Вашата Агенция за национална сигурност не споделя информация с никоя от агенциите, чрез които бих могъл да открия компанията.

«Ешелон» представляваше глобална електронна шпионска система от сателити, ръководена от американската Агенция за национална сигурност — най-секретната от всички. Оперативните й агенти бяха компютърни гении, а оръжията й — високите технологии. Не участваше в активен шпионаж в традиционния смисъл на думата, но недалеч от Лондон поддържаше строго охранявана станция за сателитно наблюдение, способна да засече всеки факс, електронно съобщение и телефонен разговор в Европа. «Ешелон» действаше на принципа на интернет, като сканираше международните телекомуникации и автоматично сортираше информацията. Системата прихващаше ключови думи. Компютърът ги анализираше автоматично и ги пращаше на онзи, който би могъл да се интересува от тях. Информацията се споделяше само между САЩ, Англия, Канада, Австралия и Нова Зеландия.

Ланг се усмихна.

— Разбира се, ти вече си се пенсионирал. Освен това Мосад, естествено, не разполагат с метод за засичане на «Ешелон» и не биха го направили дори да можеха. Не искам да използвам приятелството ни, като помоля…

— Не можеш ли да получиш информацията от бившите си работодатели или от приятелите им в МИ6?

Ланг поклати глава.

— Бившите ми работодатели не ми дължат услуга, особено онези в лондонската станция. Привличат типове от Харвард и Йейл, които не биха и сънували да ги видят с човек, завършил държавно учебно заведение. — Той сбърчи нос, имитирайки акцента на висшата британска класа. — А що се отнася до МИ6, и те правят същото. Едва ги разбирам какво казват. Говорят през кеймбриджките и оксфордските си носове. Досадно им е да работят с проклет янки. Няма смисъл… Е, стари приятелю, досещаш се какво искам да ти кажа.

Джейкъб се засмя и вдигна ръка в знак, че се предава.

— Добре, достатъчно. Какво те кара да мислиш, че «Ешелон» може да намери «Пегас»?

— Няма електронни пратки, които «Ешелон» да не може да засече. Така «Боинг» победи «Еърбъс» в наддаването за нов самолет за няколко страни в Средния изток.

— Знаеш, че на американските разузнавателни агенции им е забранено да правят такива неща, Лангфорд. Уверяват ни, че използват подобни технологии само за да следят терористи, Бен Ладен, Северна Корея и продажбата на ракети на някои арабски страни.

Ланг завъртя очи.

— И, разбира се, отклоняването на милиарди долари към американски компании няма да е достатъчно убедителен мотив, за да отстъпят от тази политика?

Джейкъб се огледа, уверявайки се, че никой не е влязъл в сградата, откакто разговорът беше започнал.

— Дори ако това, което казваш, е вярно, как може да бъде открито едно-единствено име?

— Прави се лесно, като се задават ключови думи в софтуера.

— Като например «експлозив»?

— Да. Преди няколко години чух разказ за ирландски комедиант, който играел на сцените в Сохо. Бил нервен преди премиерата и се обадил на приятелката си в Белфаст. Казал, че се страхува да не експлодира. Кварталът бил отцепен, преди да стигне до театъра. Сапьори, кучета, всичко. МИ5 обвинили любимеца на всички времена — анонимното обаждане.

Джейкъб се почеса по брадата.

— Ако някой може да проникне в «Ешелон», ключовата дума ще бъде «Пегас». И ще проследи комуникациите на компанията. Както казваш, трудна задача за малка бедна агенция като Мосад.

Ланг се усмихна.

— Малка да. Бедна — може би. Но несъмнено най-способната в света.

Джейкъб гледаше някъде покрай Ланг.

— Това ли е всичко, което знаеш за онези хора, извършили толкова много убийства? Свързани са по някакъв начин с «Пегас»?

— Така предполагам. — Ланг бръкна в джоба си и му показа медальона на шофьора на камиона. — Двамата мъже, които се опитаха да ме убият, носеха такива медальони. Четири триъгълника се срещат в центъра на кръг. Едва ли е случайно съвпадение.

Джейкъб присви очи и се вторачи в медальона.

— Не е случайно съвпадение. Нито четирите триъгълника.

Ланг го погледна съсредоточено.

— Нещо като Малтийския кръст. — Джейкъб посочи. — Навсякъде са около теб.

Ланг се обърна и видя кръстове, издълбани на еднакви разстояния в стените. Столетията почти ги бяха заличили и той не ги беше забелязал дотогава.

Челюстта му увисна.

— Не разбирам.

Джейкъб се приближи до стената и прокара пръсти по един от кръстовете, оградени в кръгове.

— Тази църква е тамплиерска, една от останалите само две или три в света, които не са били разрушени, оставени да рухнат или коренно променени. Струва ми се логично схемата да има нещо общо с тях.

— Невъзможно! — възрази Ланг. — Тамплиерите са били войнствени монаси, положили клетва да бранят поклонниците в Свещената земя от мюсюлманите. Орденът е разпуснат с папска була през четиринадесети век.

Джейкъб сви устни.

— Невъзможно или не, пред очите ти е символът, същият като в ръката ти.

Историята започваше да звучи като пътуване във времето в лош научнофантастичен филм. Още малко, и Ланг щеше да научи, че Ричард Лъвското сърце го иска мъртъв.

— Защо монашески орден отпреди седем-осемстотин години ще се интересува от някаква картина? И ако все още съществуват, те са свещен орден, а не шайка убийци. Няма логика във всичко това.

Джейкъб поклати глава.

— Приятелю мой, тъй като съм евреин, аз не се интересувам много от християнските свещени ордени. Твърде много от тях са служили на своята религия, като са убивали изповядващите моята. Имам обаче приятел, който може би знае отговора. Професор по средновековна история в «Крайст Чърч» в Оксфорд. Градът се намира на един час път с влак.

— Страхотно. Само че предпочитам да стоя далеч от гарите. Сигурен съм, че полицията ги наблюдава.

Джейкъб отново почеса брадата си.

— Довечера ще му се обадя. Ще му кажа, че ще отидеш при него. Пренощувай при мен и утре може да вземеш колата ми. Да се надяваме, че няма да се появи друг камион, който да иска да те прегази. Може би когато се върнеш, ще имам информация от «Ешелон».

Докато се връщаха в кабинета, Ланг забеляза на пейката мъж, който четеше лондонски вестник. Заглавието гласеше «Убийство в Уест Енд». Ланг не можеше да бъде сигурен от това разстояние, но му се стори, че позна собствената си снимка от служебното му досие в Агенцията.

7.

Уестминстър 16:50 ч.

Следобедното слънце обагряше сивите води на Темза в оранжеви оттенъци, поне онази част от реката, която инспектор Дилън Фицуилям виждаше от кабинета си на шестия етаж в Скотланд Ярд. Той стоя пред прозореца още една минута и после се върна при книжата на бюрото си.

След четири години в отдела за издирване на бегълци в столичната полиция той напълно съзнаваше колко малка е вероятността да услужи на онзи американец. Как му беше името? Да, Морс от полицията в Атланта. Ченгетата в Лондон имаха достатъчно работа и без да издирват престъпник, който се беше изплъзнал през рехавите пръсти на янките.

Убиецът на търговеца на антики в Уест Енд. Полицаят почти го беше заловил на местопрестъплението. Защо не бе прерязал и неговото гърло? Описанието, което уплашеният млад полицай беше дал на художника, съвпадаше със снимката в международния компютърен файл с бегълци, издирвани в целия свят, ако се пренебрегнеха мустаците и пълните бузи.

Компютрите изясняваха нещата. Фицуилям нямаше да познае мъжа с маскировката, която му придаваше вид на по-стар и пълен. Дегизировката беше професионална. Каквато би трябвало да бъде, както се оказа. Според информацията, пристигнала от Щатите, човекът беше бивш служител на ЦРУ, американският еквивалент на МИ6. Инспекторът не знаеше кое е по-изненадващо. Дали фактът, че беглецът е бивш разузнавач, или че ЦРУ бяха признали това. Беше ужасно смущаващо да разбереш, че някой от колегите ти се е побъркал и е убил двама души без очевидна причина. Райли наистина вече не беше един от тях.

Компютрите. Всъщност Райли все някога щеше да бъде разпознат и със старомодна задълбочена полицейска работа. Фицуилям не искаше да се хвали, но от Вашингтон потвърдиха, че пръстовите отпечатъци върху чадъра са на Райли. Провървя им с чадъра. Оказа се, че е купен същия ден от «Фортнъм енд Мейсън» и платен с кредитна карта на някой си Хайнрих Шнелер, за когото служителите на «Виза» не бяха чували. Фицуилям щеше да се придържа към тази информация и тихомълком да се опита да го проследи след уведомяване, че картата е била използвана отново. И да се погрижи всяко ченге на всяко международно летище да има снимка на хер Шнелер с и без проклетите мустаци.

Инспекторът въздъхна, седна и прикова поглед в лицето, което го гледаше от снимката на бюрото. В днешно време постигаха изумителна яснота. Фотографията можеше да е направена от огромно разстояние. Той я отмести настрана и отново прочете материалите, изпратени с нея.

Райли беше живял в Лондон и имаше много познати там, при това странни. Оперативен агент на Мосад, вероятно вече пенсиониран, германка, която чукаше, поразително красива жена, съдейки по снимката от служебното й досие, и няколко бармани в заведенията, където пиеше. Фицуилям се намръщи. Нямаше да е лесно да изтегли детективи от разследванията им, за да отидат да разговарят с всички тези хора.

Той взе снимката. Трябваше да се залавя за работа. Братовчедите чакаха и бяха нетърпеливи. Нещо по-лошо, те вярваха на собствените си филми, внушаващи, че Скотланд Ярд е способен да направи всичко, което поискат от него. Фицуилям изсумтя предизвикателно, докато набираше телефонния номер. Скотланд Ярд би трябвало да има ресурсите и възможностите на проклетото ФБР на янките.