Тайната на Пегас

— Вече не го правят. Само ще те лишат от пенсия и социално осигуряване.

— По-лошото е годините, които съм им дал.

— Освен това аз не питам кои са хората на Агенцията в Рим, а кого познаваме там.

— Типичен адвокатски педантизъм. Защо искаш да знаеш?

— Трябва някой да ме представи във Ватикана. Агенцията сигурно знае с кого да се свържа.

Майлс дори не си направи труда да говори така, сякаш му вярва.

— Ватиканът, където живее папата? Искаш да попълниш формуляри за бъдещо канонизиране?

— Майлс, Майлс, позволяваш цинизмът да отрови слънчевия ти и весел характер. Искам само да поговоря с някого от специалистите по история на изкуството на Негово Светейшество.

Телефонната връзка не направи нищо, за да прикрие подигравателното изсумтяване на Майлс.

— И още как! Все едно аз да водя интелектуални разговори, ако съм на безлюден остров с Шарън Стоун.

Ланг въздъхна театрално.

— Говоря сериозно, Майлс. Имам клиент, който се готви да похарчи цяло състояние за произведение на изкуството с религиозен сюжет. Най-известният експерт по автора на творбата е във Ватикана. Нима бих излъгал?

— Както и аз, ако жена ми намери червило на ципа на панталоните ми. Е, добре, не мога да ти дам списък на агентите в Рим. И без това нямам нужното ниво на достъп до тази секретна информация. Случайно обаче чух, че Герта Фукс е назначена за търговски аташе в посолството в Рим.

Ланг не си спомняше дали намери време да благодари на Майлс, преди да затвори телефона. Понякога Герта Фукс го караше да забрави всичко останало.

Първата му работа в Агенцията беше нещо като кабинетен Джеймс Бонд, както сам се наричаше. Като повечето начинаещи шпиони той беше обучен в Камп Пери близо до Уилямсбърг, Вирджиния, известен сред випускниците си като Фермата. Там беше научил тайното изкуство на шифрите, следенето и употребата на оръжия, вариращи от огнестрелни до ножове, гарота и отрова. Представяше се или много добре, или зле, в зависимост от гледната точка, за да бъде назначен в Четвърто управление «Оперативна дейност», но го изпратиха в мрачен кабинет срещу железопътната гара във Франкфурт, където прекара дните си в Трето управление «Разузнаване». Вместо кинжал и пелерина, оръдията на труда му се състояха от компютри, сателитни снимки, централноевропейски вестници и еднакво скучни други пособия.

През 1989 година Ланг видя как бъдещето му в Агенцията се помрачава от гръмогласно приветствания край на студената война и се променя от нови приоритети. Дори мръсният офис с гледка към Bahnhof²² на Франкфурт щеше да се превърне в източник на носталгия, когато решиха да го принудят да учи арабски и да го изпратят на някакво място, където ден с температура четиридесет градуса изглеждаше хладен. Невестата му Доун тегли чертата, като включи дълга до пода бурка в чеиза си и го накара да вземе решение.

Ланг запази пенсията и социалното си осигуряване и отиде да учи право.

Герта беше избягала от Източна Германия, беше ценен лингвист, анализатор и експерт по въпросите на Германската Демократична република и също работеше в Трето управление на Агенцията.

Двамата с Ланг и още няколко двойки отидоха на ски в Гармиш-Партенкирхен през почивните дни. За него тя винаги щеше да остане свързана с хотел «Пост», баварската храна и склоновете на Зюгспитце. Последвалата интимна връзка между тях се разгоря силно и приключи само няколко месеца по-късно, когато той се запозна с Доун по време на пътуване за Щатите.

За изненада и разочарование на Ланг Герта по-скоро се успокои, вместо да се разстрои. Оттогава останаха приятели и подновяваха познанството си, когато графикът и назначенията позволяваха — по някое питие във Франкфурт или вечеря в Лисабон — до напускането му. По онова време тя трябваше да бъде повишена в ръководен кадър в резултат по-скоро на разпореденото от Конгреса равенство между половете, отколкото заради признатите й способности. Талантът й не се ограничаваше само с владеенето на няколко езика, но обхващаше множество умения от компютърна криптография до отлична стрелба.

Когато Ланг се замислеше вече като зрял човек, му се струваше по-добре, че Герта не е приела твърде сериозно края на връзката им.

«Свети Петър» беше само след няколко преки и куполът на Микеланджело се извиси на хоризонта на север. Ланг потърси телефонен автомат. Радваше се, че не е в някоя от онези европейски страни, където обществените телефони се пазят като съкровища и се намират само в клоновете на националната пощенска система. В Рим имаше множество улични автомати, макар че повечето не работеха. Ланг бе избрал умишлено тази част на града, за да се обади. Проследяването на разговора щеше да доведе до едно от най-посещаваните места в света. Макар че не беше невъзможно, щеше да бъде трудно да се определи точната позиция на телефона достатъчно бързо, за да бъде засечен, докато говори една-две минути.

В случай че някой подслушва разговора.

Той набра номера на американското посолство и изслуша изщракванията, изсвирванията и бръмченето по линията.

Накрая се чу глас, който говореше на италиански, и Ланг помоли да го свържат с госпожица Фукс от търговската секция.

Гласът плавно премина на английски.

— За кого да й предам?

— Кажете й, че Ланг е в града и иска да я заведе на вечеря.

— Ланг! — няколко секунди по-късно възкликна Герта. Ако не се радваше, че го чува, тогава тя бе добавила и актьорското майсторство към списъка с дарбите си. — Какво те носи в Рим?

Герта все още не беше овладяла английските идиоми.

— Доведе ме това, че отново искам да те видя.

Тя се изкикоти като ученичка.

— Все така остроумен. А доведе ли и съпругата си да ме види?

Нямаше начин да й обясни какво се е случило, без да остане на линията много по-дълго, отколкото възнамеряваше.

— Вече не съм женен. Свободна ли си за вечеря?

— Ако не свободна, за теб съм поне леснодостъпна. — Герта беше усъвършенствала реплики, които бяха отмрели заедно с водевила.

Двамата не бяха ходили никъде в Рим и Ланг не можеше да назове заведение, защото се опасяваше, че някой подслушва линиите на Агенцията. Трябваше да избере уединен ресторант, където да бъде сигурен, че няма да ги проследят, или пълно с хора място, където щеше да бъде трудно да ги забележат. Повечето потенциални свидетели означаваха и по-голяма безопасност.

Тълпите спечелиха.

— Знаеш ли къде е Пиаца Навона?

— Разбира се. Това е един от най-известните…

— Фонтанът на трите реки. Да речем в шест?

— Не е ли раничко за вечеря?

Повечето италианци дори не си помисляха да вечерят преди девет, но дълго преди това пиеха аперитиви.

— Искам да те видя на слънце, Герта. Винаги си изглеждала добре на светло.

Ланг затвори, преди тя да успее да отговори.

Като повечето адвокати той непрекъснато поддържаше връзка с кантората си по телефона. Нямаше начин да не им се обади. Не му беше останало време да си купи карта за международни разговори, затова трябваше търпеливо да изчака да го свърже операторът, чиито познания по английски вероятно бяха оскъдни.

Сара отговори на второто позвъняване.

— Кантората на господин Райли.

— Аз съм, Сара. Искам да знам дали има някакви проблеми?

— Ланг? — Гласът й трепереше от напрежение. — Обади се господин Чен.

Чен? Ланг нямаше клиент на име Чен. Не, имаше. Преди няколко години. Ло Чен беше обвинен, че е свързан с увеличаващия се брой азиатски мафиоти в района на Атланта. Чен не вярваше, че властите ще пропуснат да подслушват телефона на адвокат, представляващ хора, обвинени в престъпления, и настояваше Ланг да му се обажда от списък от обществени автомати. Ланг изпълни желанието на клиента си и звънеше от телефони във фоайетата.

Какво искаше да каже Сара?

— Спомняш ли си номера на господин Чен? — Гласът й прозвуча така, сякаш всеки момент щеше да се разплаче.

— Не съм сигурен…

Тя каза нещо, но не по телефона.

— Господин Райли? — попита мъжки глас.

— Кой сте вие, по дяволите? — поиска да знае Ланг, ядосан, че някой прекъсва обаждане до собствената му кантора.

От другия край на линията се чу безрадостен смях.

— Изненадан съм, че не ме познахте, господин Райли.

Ланг усети, че стомахът му се сви. Нещо не беше наред.

— Морс?

— И аз се радвам да ви чуя, господин Райли. Къде сте?

— Какво правите в кабинета ми, по дяволите?

— Опитвам се да ви открия, господин Райли.

— Ако имате въпроси, ще отговоря, когато се върна. И когато вие платите разговора.

— И кога ще бъде това?

В тона на Морс се долавяше нещо заплашително, което задейства параноята на Ланг.

— Питате, за да ме посрещнете с духова музика, нали?

Последва мълчание, един от онези моменти, които авторите на любовни романи описват като натежал от напрежение. Ланг обаче би го нарекъл зловещо.

И в следващия миг Сара очевидно отново взе слушалката.

— Дошли са да те арестуват, Ланг!

— Да ме арестуват? Искам да говоря с Морс. — Безпокойството на Ланг започваше да надделява над гнева. — Какви са тези щуротии? Не можете да докажете, че възпрепятствам разследването ви, по дяволите! — заяви той, когато детективът се обади отново.

Всъщност при скоростта, с която действаше прокуратурата на окръг Фултън, беше съмнително дори да убедиш съдебните заседатели във вината на самия Ханибал Лектър.

Отново се чу студен смях, същинско свистене на вятър в сухи листа.

— Доказването не е моя работа, господин Райли, а арестите. Сигурно няма да се изненадате, че имам заповед за задържане за убийство с вашето име. Къде бяхте вчера по обяд?

«На път за Далас с фалшив паспорт» — иронично помисли Ланг. Името Лангфорд Райли не фигурираше в списъка на пътниците в самолета.

— Убийство? — попита той. — На кого?

— Ричард Халвърсън.

— Кой е той?

— Беше портиер на красивия небостъргач, където е апартаментът ви.

Ланг не беше питал Ричард как е фамилията му.

— Това е абсурдно! Защо бих искал да убия портиера?

— Не мога да кажа. Може би не е докарал колата ви достатъчно бързо. И не чух къде сте бил вчера — добави Морс.

— Познавах го бегло — възрази Ланг.

— Трябва да сте го познавал добре, щом сте му оставил кучето си. Бил е застрелян с автоматичен пистолет с голям калибър като браунинга в нощното ви шкафче.

Ланг потисна импулсивното си желание да пусне телефона и да избяга. Но колкото повече научаваше, толкова по-добре можеше да обори нелепите обвинения.

— Щом сте влизали в спалнята ми, предполагам, че сте имали заповед за обиск.

— Да, официална. Получих я, когато отпечатъците ви се появиха върху гилзите. С пистолета е било стреляно скоро, но балистичната експертиза ще бъде готова утре. Обзалагам се, че портиерът е убит с вашия браунинг. — Това явно достави удоволствие на Морс. — Ако имате да казвате нещо, върнете се тук и го кажете. Намеси ли се ФБР, ще станете беглец. А вие едва ли ще се радвате да ви следват.

Ланг знаеше, че трябва да прекъсне връзката колкото е възможно по-бързо, но все още не можеше да го направи.

— Кучето, което оставих на Ричард…

Сара изглежда слушаше разговора поне отчасти. Гласът й се чу ясно някъде на по-заден план.

— При мен е. Ланг, нима не…

Ланг затвори и тръгна. Зави му се свят. Бяха убили Ричард с неговия браунинг и го бяха сложили там, където лесно можеше да бъде намерен. Ланг го беше заредил, оставяйки отпечатъците си върху оръжието. Хитро. Сега всяко ченге, ползващо интернет навсякъде по света, щеше да го търси. Интерпол, италианската полиция, всички щяха да работят за неизвестната групировка.

Колко време беше говорил по телефона? Достатъчно дълго, за да го засекат? За разлика от старите филми сега компютрите можеха да проследяват телефонните разговори със скоростта на светлината. Но за международните разговори се изискваха сателити. Нямаше жици, свързани с определени телефони. Най-доброто, което компютърът можеше да стори, беше да засече общите координати на местоположението му. Лошата новина беше, че проследяването щеше да разкрие, че Ланг не е в Съединените щати. Инак Морс щеше да чака, за да разбере това, след като получеше данните за полета от Маями до Рим от проверката на кредитните карти, каквато беше стандартната процедура при издирването на бегълци. Ланг нямаше валиден фалшив паспорт и се наложи да използва истинското си име и кредитна карта за онзи отрязък от маршрута. В днешната изострена от тероризма обстановка плащането в брой за международен полет би го подложило на внимателна проверка, каквато не искаше.

2.

Атланта

Двадесет минути по-късно

Детектив Франклин Морс отново се вторачи във факса, макар че вече внимателно беше прочел всяка подробност на двете страници. Качеството беше лошо, но въпреки това се различаваше копие на самолетен билет от Маями до Рим. Името на пътника се виждаше ясно — Лангфорд Райли. Както и зърнестата снимка.

Райли изглежда минаваше през проверката на митническите и имиграционните власти на летището и явно се намираше в Рим, когато бе разговарял с него преди около половин час.

Нямаше обаче логика в двете страници, пристигнали по факса, използван единствено от детективите в полицията на Ийст Понс де Леон в Атланта. Номерът не беше държавна тайна, но и не беше публикуван. Проверката на номерата в горната част на листовете водеше до обществен факс в Рим.

Лангфорд Райли беше в Рим и някой искаше Морс да знае това. Но кой и защо?

Заповедта за задържането на престъпник се обявяваше в публичните регистри, но малцина граждани четяха съдебните извлечения. Морс се надяваше всичко да стане тихомълком и да не плаши адвоката. Разбира се, докато Райли не беше избягал. Подателят на факса обаче не беше научил от медиите, че Райли е издирван.

Този факт го доведе до извода, че изпращачът има източник в полицията. Морс неволно огледа стаята. Сиви мебели, сив силим, сиви стаички. Хората влизаха и излизаха, телефоните звъняха и клавиатури тракаха в позната какофония.

Охраната не беше строга. Всеки би могъл да спомене, че Лангфорд Райли е човек, с когото полицията в Атланта много би желала да разговаря.

Морс допускаше, че информацията се е разчула, но беше в занаята отдавна и не приемаше анонимните обаждания за сто процента достоверни. Хората, които издаваха закононарушителите от чувство за граждански дълг, го правеха рядко, без желанието да бъдат разпознати. Понякога предаваха лошите типове, защото някой искаше да си го върне за някаква реална или въображаема несправедливост. Най-често информацията се предаваше срещу определена сума в брой или в очакване на бъдещи услуги.

Морс беше готов да се обзаложи, че в случая не може да важи нито една от изброените причини. Обичайният доносник не пътуваше до Рим. Нито изпращаше анонимни съобщения, като плащаше за презокеански факсове. Тук ставаше нещо друго.

Но какво?

Той стана от стола зад металното си бюро. Нямаше смисъл да си губи времето, като гледа зъбите на харизан кон. Каквато и да беше причината, Морс разполагаше с информация, че заподозрян в убийство е избягал от Щатите и се намира в Рим. Стандартната процедура беше да уведоми ФБР, които щяха да изпратят искане до съответната страна. Ако държавата не участваше в мащабна война, въпросното престъпление нямаше политически последици и местните детективи нямаха по-спешни задачи, полицията щеше да добави името на издирвания човек към списъка с престъпници, известни международни закононарушители и други злосторници.

Понякога извършителят допускаше грешка и попадаше в ръцете на полицаите или жандармеристи, които го връщаха в Съединените щати. Обикновено го арестуваха за друго престъпление или го забелязваха на някое летище или гара.

Морс обаче беше далеч от оптимизма, когато прекоси стаята, за да се обади на федералните власти. В този случай изглежда не беше замесен само Райли. Но може би беше убил Халвърсън, защото портиерът е знаел, че е имал причина да изхвърли онзи човек през балкона си. С изключение на откачените, шансът извършителят да убие повече от веднъж беше равен на нула.

Детективът все още размишляваше по въпроса, когато се върна при отрупаното си с книжа бюро. Отново се запита защо анонимният информатор си беше направил труда да съобщи на ченгетата в Атланта, че Райли е в Рим. Единствената причина според Морс беше, че някой иска Райли да бъде арестуван.

Още по-интересният въпрос беше защо. Ако успееше да открие отговора, можеше да получи всякаква полезна информация.

Той се облегна назад на стола и се вторачи във влажните петна на тавана. Откъде да започне? Райли беше адвокат и вероятно мнозина искаха да го видят в затвора. Морс реши да провери съдебните архиви и да види дали адвокатът е губил дела.

Не, това не беше правилната посока. Нещо му подсказа да провери служебното досие на Райли. Беше се научил да се доверява на необяснимите си и неоправдани предчувствия.

Райли беше споменал, че е бил морски пехотинец. Малка елитна част. Не можеше да са много. Морс трябваше да разбере кого може да е ядосал адвокатът господин Лангфорд Райли и отново огледа стаята, този път опитвайки се да си спомни кой има телефонния номер на службата за досиетата на военните в Сейнт Луис.

3.

Рим

17:50 ч

Ланг отиде на Пиаца Навона рано, за да види дали не са му устроили клопка. За него Навона беше най-красивият исторически площад в този град, изпълнен с красота и истории. Продълговатата му елипсовидна форма напомняше за стадиона на Диоклециан, чието място беше заел сегашният площад. Древната архитектура хармонично съжителстваше с древноримската, готическата и бароковата. Най-големият от трите мраморни фонтана на Бернини беше «Трите реки» в средата. Освен това можеше да се открие най-лесно сред тълпите туристи, улични артисти и местни жители, разсеяно наблюдаващи сцената.

Ланг избра маса пред една таверна и взе оставен вестник, над който можеше да наблюдава как безбройните туристи правят снимки, художниците продават картини и артистите искат бакшиш от оценяващата ги публика. Надяваше се, че по нищо не се отличава от италианците, седнали да прекарат спокоен следобед с чаша еспресо.

Човек едва ли би пропуснал да забележи Герта. Всички мъже се обръщаха след нея. Тя беше висока почти метър и осемдесет. Светлорусите й коси с цвят на мед галеха раменете й, разголени от опънатата по тялото блуза. Герта вървеше с дълги, царствени крачки. Скъпите й тъмни очила отразяваха светлината на залязващото слънце, докато обръщаше глава, претърсвайки площада. Когато се приближи, Ланг се зарадва, като видя, че десетината години не са променили продълговатото лице, заострената брадичка и високите й скули. Тя излъчваше недосегаемост, която държеше мъжете на разстояние. Вероятно това се дължеше на арогантността, с която бяха известни нейните сънародници.

Или на желанието им да покорят Франция.

И в двата случая Герта приличаше на жените от германските рекламни туристически плакати.

Някога Ланг си я представяше на не толкова публични места.

Тя смъкна очилата си и вторачи за миг сините си очи в него, а сетне продължи лениво да оглежда площада. Чакаше той да предприеме първия ход, да й направи знак, че е безопасно да покажат, че се познават.

Ланг скочи от стола, тръгна към нея, без да е в състояние да изтрие глуповатата усмивка на лицето си, и я целуна по бузата.

— Изглеждаш страхотно, Герта.

Тя отвърна на целувката му, но не толкова въодушевено.

— Всички ми го казват.

Той я хвана за ръката и се изненада от радостта си, че не намери венчален пръстен на пръста й, а после я поведе към масата, където чакаха чашата с кафето му и вестникът. Ланг рязко се хвърли към столовете, като си спечели гневните погледи на американска двойка — те все още не бяха научили, че най-важното за осигуряването на таксита и места в заведение са бързината и дързостта. Герта се настани с непринудеността на коронована особа, заемаща трона си, бръкна в голямата си дамска чанта и сложи пакет «Марлборо» на масата.

— Изненадан съм, че все още пушиш — отбеляза Ланг.

Тя извади цигара и я запали с клечка кибрит.

— Как няма да пуша? Мозъкът ми е промит от рекламите на вашите тютюневи компании. Показват ги тук, защото не могат да ги излъчват в Щатите.

Това не беше съвсем вярно, тъй като много европейски страни също бяха забранили рекламите на цигари.

— Не е хубаво за здравето ти, Герта.

Тя издиша дима през ноздрите си и Ланг отново си спомни за златните години на киното. И за рака на белите дробове.

— Пушенето не е толкова нездравословно, колкото твоята работа последния път, когато те видях.

— В Трето управление «Разузнаване»? — попита Ланг. — Най-големият риск беше да не ме отровят с храната в кафенето.

— Или да захвърлиш момиче като горещ картоф.

Сините й очи се впиха в него толкова изпитателно, че той отмести поглед.

— Бих искал да мога да кажа, че съжалявам. Сериозно се влюбих в Доун.

— А в мен?

— Желаех те също толкова страстно.

Герта отново всмукна от цигарата и преди да изтърси поредната си реплика от филм, изчака сервитьорът да вземе поръчките им.

— Ако хората в посолството разберат, че се срещам с бивш служител, който сигурно иска нещо, ще стана Толстой.

«Да стана Толстой» означаваше да те накарат да напишеш обемист подробен доклад за всичко, което не се вмества в установената практика, и обикновено изпълнен с удобни за теб художествени измислици.

Сервитьорът донесе две чаши «Брунело». Залязващото слънце се отразяваше в червеното вино и рисуваше кървави петна върху покривката на масата. Всеки наблюдаваше другия. Това беше любимото занимание в Рим. Батальон японци следваха екскурзовода си, жена, която държеше свит червен чадър като бойно знаме. Те се разпръснаха, за да снимат великолепния мрамор на Бернини.

Герта пресуши чашата си и заговори със зле прикрито безразличие. Ланг разбра, че е полагала усилия да се сдържи да не попита.

— Разведе ли се?

— Не.

Той й обясни за Доун, като само отчасти успя да разкаже безпристрастно за смъртта. Понякога не беше лесно да си мъж. Герта се зарази от все още силната му мъка и очите й заблестяха. Германците са много сантиментални. Пазачите от СС, които сутрин са се шегували, докато са убивали жени и деца, същата вечер са плакали на оперите на Вагнер.

— Съжалявам, Ланг. — Гласът й беше дрезгав от съчувствие. — Искрено.

Тя сложи ръката си върху пръстите му.

Той не помръдна.

— Ти не се ли омъжи?

Герта изсумтя презрително.

— За кого? В тази професия не срещаш свестни хора, а само откачалки.

— Можеше да е по-лошо — отбеляза Ланг. — Ами ако работеше в наказателната система?

Тя се оживи.

— Съществува ли такова нещо?

— Американските затвори.

Герта въздъхна разочаровано.

— Е, не си дошъл, защото не съм омъжена. Мисля, че искаш нещо друго.

Той й разказа за Джанет и Джеф и за мъжа, който беше нахлул в апартамента му.

— Кой би искал да убие сестра ти и племенника ти?

— Точно това се опитвам да разбера.

Двамата се умълчаха, докато сервитьорът отново напълни чашите им.

Ланг извади от джоба си копието на снимката на картината и го плъзна по масата.

— Ако някой ми каже какво е значението на тази картина, може би ще успея да открия виновниците.

Герта се вторачи във фотографията, сякаш декодираше шифър.

— Полицаите в Щатите не могат ли да помогнат?

Ланг взе снимката.

— Не мисля. Освен това въпросът е личен.

— Работил си в Агенцията достатъчно дълго, за да знаеш, че може да те убият, докато търсиш отмъщение.

— Не съм споменавал нищо за отмъщение. Само искам да разбера кои са онези хора. Ченгетата може да поемат случая оттам.

— Аха — рече тя, без да вярва на думите му. — И как мислиш, че мога да ти помогна аз?

— Трябва да ме представиш на Гуидо Марчени. Мисля, че е монах. Работи във ватиканския музей. Кого познава Агенцията във Ватикана?

Ланг помнеше добре пазената тайна, че Ватиканът има собствена разузнавателна служба. Курията, органът, натоварен с изпълнението на папските насоки в управата на Църквата, поддържаше мрежа от събирачи на информация, чиито главни функционери бяха мисионери, енорийски свещеници или други лица, които се показваха публично. Въпреки че не беше известно службата да е извършила убийство или атентат от средновековието насам, благодарение на броя на римокатолиците, тяхната лоялност и най-важното — тайнството на изповедта, те събираха информация, до каквато не можеха да се доберат шпионите на много страни. Агенцията често обменяше пикантни новини със Светия престол, както и с подобни организации.

Герта извади друга цигара от пакета.

— И какво да кажа на шефовете си? Защо искам да представя бивш агент на монаха?

Тя запали и вдъхна дима.

— Просто услуга за стар приятел, който има специфични въпроси за произведение на изкуството и иска да ги зададе от името на негов клиент.

— Ще си помисля.

Те поръчаха бобена чорба, патладжани в зехтин и бутилка вино.

— Герта, има още нещо, което трябва да знаеш — каза Ланг, когато приключиха с вечерята.

Тя отмести очи от огледалцето, в което се оглеждаше, за да си сложи червило.

— Че американската полиция те издирва? Затвори си устата. Не е привлекателна, когато виси така. Следобед прочетох бюлетина.

Едно от поетите от Агенцията задължения беше сътрудничество с местните власти и Интерпол в откриването на американски бегълци в чужбина. Усещайки, че изземват функциите им, ФБР бяха протестирали шумно, но напразно.

Ланг усети как стомахът му се сви.

— Искаш да кажеш, че Агенцията знае?

Герта провери резултата от усилията си, като обърна глава към светлината на свещите на масата.

— Съмнявам се. Съобщението не беше картотекирано. Пропускът ще бъде разкрит след ден-два.

— Но защо…

Тя пусна огледалцето в чантата си.

— Познавам те отдавна, Ланг Райли. Обаждането ти след толкова много години ме накара да бъда нащрек. Мисля, че не би ме потърсил, освен ако не искаш нещо. И после прочетох пристигащата информация и направих връзката. Предчувствието ми се оказа правилно.

— Може да те уволнят…

Тя стана и се протегна. Движението очерта добре оформените й гърди. Ланг предположи, че Герта съзнава това.

— Ти си стар приятел, един от Komraden²³. Малко такива ми останаха.

Той я погледна и се усмихна.

— Въпреки че съм международен беглец?

— Защо не? Бях готова да ти помогна, когато се обади, и знам, че си адвокат.

Всички се втрещяваха от адвокатите.

Ланг остави няколко банкноти на масата и се изправи.

— Разходка, преди да те кача на такси?

Герта се приближи до него и той усети мириса на тютюна в дъха й.

— Толкова ли съм остаряла, че вече не те интересувам?

Кокетността не беше един от чаровете й.

— Ако имаш предвид външния вид, възрастта е била благосклонна към теб като към отлежало уиски. Едва ли бих нарекъл «интерес» онова, което изпитвам.

— Хубаво. Тогава може да вземем такси до хотела, където си отседнал.

Ланг беше южняк и се почувства малко неудобно, когато осъзна, че тя го прелъстява. Скарлет О'Хара е стоманена магнолия. Той хвана ръката й.

— Насам, Fraulein²⁴. И между другото, обвинението е убийство. Невинен съм.

Тя преметна чантата на рамото си.

— Знаех го, преди да дойда тук.

По-късно през нощта Ланг лежеше върху измачканите чаршафи и потта на гърдите му изсъхваше. Герта спокойно спеше до него и дишаше дълбоко и равномерно. Бяха се любили без задръжки и звуците несъмнено бяха разсеяли подозренията на домакина за отказа на Ланг да въвеждат данните от паспорта му в системата.

Той реши, че обвиненията в убийство лесно може да бъдат оборени. Щеше да покаже на Морс фалшивия паспорт и да го накара да провери списъка на пътниците на авиолинията. Агенцията нямаше да остане доволна, че бивш неин служител е използвал фалшиви документи, изработени от тях, но това нямаше значение. Проблемът беше, че трябваше да се върне в Атланта, за да докаже алибито си. Ланг обаче все още не беше готов да го стори.

4.

Рим 4

12:30 ч. на другия ден

— Брат Марчени не е във Ватикана.

Ланг остави парчето пица, което ядеше, и преглътна.

— Тогава къде е?

Герта беше отишла на работа сутринта и после се бяха срещнали в заведение на Виа дел Бабулно с гледка към Испанските стълби, на стотина метра от белите варовикови ъгли, прави линии и тераси в пролетните им одежди от розови азалии. Както обикновено, на стъпалата бяха насядали младежи — студенти и художници, които изглежда прекарваха дните си, като се излежаваха на слънцето и се снимаха.

Герта очевидно изпита удоволствие от безпокойството на Ланг и го удължи, като предпазливо разрови с вилицата салатата си.

— В Орвието. Ръководи реставрирането на стенописи.

Ланг отпи от бирата си. Орвието се намираше на около час и половина път северно от Рим, близо до магистралата за Флоренция.

Той остави чашата си.

— Искаш ли да прекараш един ден в Умбрия като туристка?

Герта изяде салатата и запали втора цигара.

— Защо не? Само че не като турист. Не можеш да общуваш със свещеника, ако той не говори английски или аз не ти превеждам.

Тя за пореден път беше прочела мислите му обезпокоително точно. Герта владееше свободно няколко езика, включително италиански. Намирането на преводач във Ватикана не представляваше проблем, но в един малък град като Орвието вероятно беше невъзможно.

— Това «да» ли означава?

Тя кимна, потърси пепелник и след като не намери, изтръска в чинията си пепелта от цигарата, която изцвърча в зехтина от салатата.

— Да.

— Най-добре е да отидем с кола. Международният бюлетин с бегълците, който си видяла, вероятно вече е стигнал до местните ченгета, затова трябва да стоя далеч от горещи точки.

«Горещи точки» се наричаха местата, където можеше да бъде хванат натясно — гари, автобусни спирки и летища.

Герта вдигна брадичка и издиша дима нагоре.

— Мисля, че мотоциклетът е по-привлекателна идея. Каската е идеална маскировка и никой не би предположил, че ще си на мотоциклет.

Той се засмя.

— Аз също не бих очаквал това от себе си. Заглеждала ли си ги отблизо напоследък? Рокерски кафенета и барове, състезания, облози, китари на гърбовете. Трябва да караш проклетите мотори така, сякаш правиш любов с тях. Освен това да се движиш по магистрала, без да си затворен в нещо метално, е чисто самоубийство.

— Някога обичаше мотоциклетите. Дори имаше «Триумф Бонвил». Наричаше го «ракетата между краката».

— Това беше преди повече от десет години. Поумнях с възрастта.

Герта угаси цигарата си в чинията.

— Или стана по-скучен?

— Снощи не мислеше, че съм скучен.

— Държах се учтиво.

Сянката върху масата ги накара да вдигнат глави. Сервитьорът следеше разговора им с очевиден интерес.

— Любовни кавги — обясни Ланг.

— Не сме влюбени — каза Герта.

— Ти ме обожаваш.

— Само в сънищата ти.

Сервитьорът избяга. Герта и Ланг прихнаха да се смеят.

— Жалко, че вече няма радиокомедии — рече Ланг, когато отново беше в състояние да говори сериозно. — Наистина ли мислиш онова, което каза?

— Че не сме влюбени?

— За мотоциклета.

— Това би било добро прикритие. Никой няма да заподозре, че човек на твоите години ще се качи на мотор.

Ланг се усети, че това е обида.

— Предлагаш да се возиш отзад чак до Орвието?

— Чистият въздух ще ни се отрази добре.

— Съгласен съм. Но ще намерим ли мотоциклет, на който ще можем да седим, а не да се прегърбваме?

Четвърта глава

1.

Рим

Следващата сутрин

Ланг не очакваше хубав италиански мотоциклет като «Дукати» или «Мото Гуци». Те бяха твърде скъпи за обикновените италианци и повечето се изнасяха за Щатите. Предполагаше, че Герта ще докара някой от малките японски мотопеди, обичайни за тесните улици на Рим.

Но грешеше.

Сутринта Герта пристигна със стар, но запазен «БМВ 1000». Моторът не се славеше с високи скорости, но беше изключително надежден, возеше меко и не вдигаше шум. «БМВ» първи внедриха кардана, който повечето мотоциклети вече използваха вместо предизвикващата вибрации и изискваща трудна поддръжка верига.

Ако не беше русата плитка на гърба на зелено-белите кожени дрехи, никой не би познал лицето на Герта, скрито под каската.

Ланг гледаше развеселен и изненадан, докато тя слизаше от мотора. От познатите му от женски пол единствено Герта беше достатъчно силна, за да повдигне такъв тежък мотоциклет на стъпенката му. Всъщност май не познаваше друга жена, която кара мотор.

Той оглеждаше одобрително беемвето, когато тя махна каската си.

— Хубав е, нали? — попита Герта.

— Пътуването ще си заслужава. Предполагам, че нямаш втори екип кожени дрехи?

Европейските мотористи по магистралите носеха колоритни кожени костюми от две части, вместо предпочитаните от американците джинси. Ако не беше облечен подходящо, Ланг щеше да бие на очи.

Тя посочи прикрепения към седалката багажник — там имаше втори екип кожено облекло и каска като нейната.

— Нямам представа на каква цена си убедила някого да ти даде мотоциклета си плюс всичко това — подхвърли Ланг и взе кожените дрехи. — И няма да питам.

Герта се засмя.

— Защо да ги взимам? Те са мои.

Той почувства лека ревност, че облича панталони, носени от неизвестен брой други мъже.

— Предполагам, че ще настояваш ти да караш.

— И да те принудя да седиш зад жена? — Тя намери това за много смешно. — Всички ще ти се подиграват.

Ланг се изненада, че панталоните са му по мярка. Якето беше тясно, но все пак го закопча. Отражението му във витрината показа типичен европеец, готов за пътуване извън града. С изключение на сандалите.

— По дяволите! Забравих си обувките.

Герта се усмихна.

— Нямам други ботуши.

— В пансиона имам един чифт. Не са рокерски, но ще са по-удобни от сандалите.

Бавното придвижване по тесните улици беше нещо като опреснителен курс за мотоциклетисти. Ланг изгаряше от нетърпение да излезе на магистралата, където скоростта щеше да направи мотора много по-стабилен, отколкото изискваше бавното придвижване в многолюдния град.

Той влезе и излезе от стаята за секунди, докато Герта седеше на мотоциклета и разглеждаше пътната карта. Обувките му не бяха пригодени за смяна на скоростите на мотор, но щяха да свършат работа. Ланг обърна на изток, към Тибър, освободи съединителя и настъпи газта.

2.

Старият собственик на пансиона наблюдаваше през пролуката между завесите на прозореца. Колко странни бяха германците! Мъжът не само плати за стая в скромното жилище, за да чука курвата, но и караше беемве на стойност два-три пъти повече от заплатата на средния италианец. Къде ли държеше скъпия мотоциклет? Определено не беше дошъл с него. Мъжът и жената очевидно бяха свикнали да се возят заедно. Имаха еднакви кожени дрехи. Съпругата на германеца трябваше да знае какво прави мъжът й и сигурно беше готова да плати за информацията.

Трябваше да узнае самоличността на мъжа. Вероятно в стаята му имаше документи… Важното е да бъде предпазлив. У наемателя имаше нещо неискрено и лицемерно, а суровият му поглед предупреждаваше, че не трябва да го ядосват.

Някой припряно почука на външната врата. Нека да чака. Трите стаи бяха заети и нямаше причина хотелиерът да бърза, за да отпрати някого. Тропането стана още по-настойчиво и старецът затътри крака да отвори.

Мъжът на прага беше облечен в работен комбинезон, униформата на европейската трудова класа. Можеше да е водопроводчик или шофьор на камион. Едва ли искаше стая.

— Si?

Работникът го блъсна, вмъкна се вътре, затвори вратата и извади снимка. Хотелиерът позна германеца.

— Виждал ли си този човек? Американец? — попита непознатият. Акцентът му не беше столичен, вероятно дори не беше италианец.

— Да не съм бюро «Справки»? — презрително се усмихна старецът. Като всяка друга стока и информацията имаше цена и не трябваше да се дава безплатно. Може би човекът работеше за съпругата на госта на пансиона. — Изчезвай. Иди да задаваш въпросите си другаде или ми покажи полицейска значка.

Непознатият бръкна в горния джоб на работния си комбинезон, извади пистолет и го насочи към главата му.

— Ето я значката, дъртако. А сега питам още веднъж преди жалкият ти мозък да се разплиска във входа: виждал ли си този американец?

Старецът се уплаши. Беше виждал такива неща в американските филми по телевизията. И този човек може би беше американец. Нещо по-лошо, съдейки по начина, по който осакатяваше езика, можеше да е с италиански произход. При всеки случай да умре заради тайната на госта не влизаше в наема. Ако непознатият го оставеше жив и здрав и се разкараше, хотелиерът щеше да каже сто пъти благодарствена молитва в църквата.

Той кимна и посочи снимката на госта.

— Мислех, че е германец.

— Не ми пука какво мислиш — ядосано каза странникът. — Тук ли е сега?

Старецът усети, че пикочният му мехур се изпуска. Топлата урина се стече по краката му и изстина, когато попи в панталоните. Надяваше се, че мъжът с пистолета не е забелязал това. Щеше да отиде да се помоли в «Свети Петър», макар че коленете го боляха от артрита — само този човек да се махне.

— Излезе няколко секунди преди да дойдеш. С жена.

Хотелиерът почувства, че премалява от облекчение, когато мъжът прибра оръжието в джоба на работния си комбинезон.

— Двойката на мотоциклета?

Собственикът на пансиона трескаво закима.

— Да, да. Те бяха. Тръгнаха към Флоренция.

Непознатият го изгледа подозрително.

— Откъде знаеш?

Ако не се беше вцепенил от страх, старецът би се сритал, че е казал нещо, което би задържало натрапника. Щеше да се затътри до «Свети Петър» веднага щом този лош тип се махнеше.

— Видях цвета по краищата на пътната карта, която жената гледаше. Там беше показана само северната област между Рим и Флоренция.

Странникът присви очи.

— Имаш добро зрение за възрастта си.

Хотелиерът беше убеден, че е казал твърде много. Щяха да го намерят мъртъв в пансиона, където бяха вложени дългогодишните му спестявания. Не само щеше да се довлече до «Свети Петър», но и щеше да вземе всичките пари, платени от проклетия американец, и да ги пусне в кутията за подаяния за бедните като благодарност за спасението си!

Мъжът с пистолета се завъртя на петите на работните си ботуши и остави стареца да гледа след него. Беше пощаден. И това беше хубаво. Ако негодникът беше стоял още малко, собственикът щеше да бъде принуден да му отнеме оръжието и да го застреля като американския полицай, когото беше видял във филма по телевизията. Какво каза ченгето? А, да. «Хайде, направи деня ми приятен.»

3.

Умбрия

Два часа по-късно

Докато се движеха по магистралата, Герта и Ланг минаха покрай група мотели, каквито имаше навсякъде във вътрешността на Америка, следваха върволица от камиони през модерната част на Орвието и накрая излязоха от главния път и поеха по-бързо.

Старата крепостна стена се намираше на равния връх на скално образувание, геоложко явление, което всеки жител на югозападна Америка би определил като високо планинско плато със стръмни стени. Движението не беше оживено. Туристите все още не бяха открили мястото, макар че огромният празен паркинг под главния площад издаваше стремежите на гражданите на Орвието.

Завивайки по тесните улици, Ланг подкара по Виа Маурицио и Пиаца Думо, където се извисяваше катедрала. Слънчевите лъчи танцуваха по фасадата на пищната сграда, образец на италианската готика. За разлика от по-известния град Тоскана на север, на площада имаше малко коли. Ланг спря и Герта преметна дългите си крака над седалката, за да слезе.

Двамата влязоха в нартекса на църквата и спряха на входа, докато очите им привикнат към сумрака. Пламъкът на свещите в страничните параклиси потрепваше и стенописите сякаш оживяваха. Някъде зад мястото на хора — подиумът, където напречният неф пресичаше централната част на катедралата — блестеше сияние.

На богато украсения олтар бяха наредени още свещи. На мъждукащата им светлина Христос сякаш се гърчеше на разпятието. Вдясно имаше ярко осветен параклис. Електрическите прожектори изглеждаха не на място в многовековната обстановка. Подът беше покрит с найлони. Навсякъде бяха разпръснати четки, ножове за маджун и шишета с боя, но дори бъркотията не можеше да отвлече вниманието от разкошно оцветените фигури, премятащи се надолу към ада — любимият на италианската стенопис Ден на Страшния съд.

Независимо дали беше рисуван от Микеланджело, Бернини или някой друг художник, сюжетът винаги напомняше на Ланг за късен петъчен следобед в бар за несемейни.

На скелето по средата на стената с изтерзаните души, осъдени на вечни мъки, или да спят сами, стояха трима мъже и разглеждаха едната фигура. Двамата бяха облечени в работни комбинезони, а третият беше в изпръскано с боя свещеническо расо.

— Отец Марчени? — извика Герта.

Мъжът в расото се обърна. Приличаше на някой от светците, изобразени в катедралата. Розовият му скалп беше увенчан с бели коси, които блестяха като ореол на ярката светлина. Той беше дребен, може би колкото собственика на пансиона, и горе-долу на същите години.

— Si?

— Говорите ли английски? — попита тя и засенчи очи, когато погледна към горната част на скелето.

Монахът поклати глава.

Герта заговори на италиански.

Марчени се усмихна и отговори, посочвайки някъде зад гърбовете им.

— Каза, че ще слезе след една-две минути, и с удоволствие ще разговаря с нас. Трябва да се наслаждаваме на изкуството в тази великолепна църква, докато чакаме.

Ланг не се интересуваше от религиозно изкуство, затова вместо да пусне монети в кутиите, където събираха средства за осветление на стенописите в параклисите, започна да се забавлява, като разчиташе епитафите на латински на паметните плочи на прелати и благородници, направили щедри дарения за катедралата. Гробовете на бедните несъмнено бяха забравени отдавна.

Може би смирените някога щяха да наследят земята, но тя няма да си спомня за тях.

Ланг се вгледа в малката стъкленица, вградена в олтара, и се опита да отгатне каква свещена реликва се съхранява там. Гвоздей от Светото разпятие или пръстът на Свети Павел?

Никога нямаше да разбере.

Герта го хвана за ръката.

— Отец Марчени идва. Ще пием кафе на площада.

Монахът предпочете вино.

Тримата седнаха в заведение само на няколко метра от масивните врати на катедралата. Герта и Марчени си размениха изтърканите клишета, характерни за началото на разговор между непознати.

Възрастният монах направи знак на сервитьора да му донесе втора чаша вино, а после каза нещо на Герта и погледна Ланг.

— Той иска да види снимката, която носиш — преведе тя.

Ланг му я даде.

— Кажи му, че искам да знам какво изобразява.

Марчени се вторачи във фотографията и после отговори.

Ланг нетърпеливо чакаше превода.

— Трима пастири гледат надгробен камък.

Ланг не се беше замислял за такова обяснение на загадъчната каменна структура.

— Коя е жената?

Старият монах изслуша превода на Герта и отговори, като се прекръсти.

— Светица, вероятна самата Дева Мария — каза Герта. — Наблюдава пастирите край гроба на Христос, преди Той да се възнесе.

Страхотно! Ланг беше дошъл чак дотук, за да чуе тълкувание на религиозен сюжет на картина, въпреки че гробът на Христос винаги се изобразяваше като пещера, от която може да бъде отместен камък. Разликата обаче едва ли си заслужаваше пътуването.

Той си спомни вица за двамата оцелели корабокрушенци, които плавали със спасителна лодка в мъглата. Изведнъж видели суша и човешки силует. «Къде се намираме?» — попитал го единият. «В морето, близо до брега» — отвърнал човекът. «Представяш ли си? — рекъл вторият в лодката. — Попаднахме на адвокат.» — «Как разбра, че е адвокат?» — учудил се спътникът му. «Ами отговорът му беше абсолютно точен и не означаваше нищо.»

Също като отговора на монаха.

Отец Марчени сигурно долови разочарованието му, защото извади лупа от расото си, присви очи, вторачи се в снимката и после отново се обърна към Герта.

— Надписът на надгробния камък е на латински и между думите няма разстояние, както са ги изписвали древните римляни.

— Това го разбрах и аз. — Ланг отново се почувства като в морето.

— «Et in Arcadia ego sum» — бавно прочете отец Марчени с треперещ глас.

— Какъв е смисълът! — каза Ланг. — И «sum», и «ego» са в първо лице. «Sum» означава «аз съм», а «ego» е местоимение в първо лице.

Герта го погледна сякаш му беше израснала втора глава.

Той сви рамене извинително.

— Латинският ми е нещо като хоби.

— Не знаех.

— Не беше свързано с връзката ни. Обикновено общувахме с пъшкания и стенания. Попитай добрия отец дали «sum» и «ego» не означават едно и също.

Герта го погледна гневно и продължи да разговаря с монаха. Той ръкомахаше оживено, сякаш ръцете му можеха да разкрият загадката.

Най-после Герта кимна и преведе.

— Втората употреба на първото лице единствено число е вероятно за подсилване на смисъла. Изразът може да се преведе като «аз съм също» или «аз съм дори» и в Аркадия, но значението е специфично. Може би художникът се е изразил алегорично, сякаш иска да каже «Аз съм и тук», тоест, че смъртта присъства дори в Аркадия.

— Гробът на Христос е в Канада или в Гърция? Попитай го дали е възможно.

Преди да отговори на въпроса, монахът направи знак на сервитьора да му донесе още една чаша вино и се засмя, като отново размаха ръце.

— Художникът е французин, а французите прекалено се занимават с жени и вино, за да отдават значение на географската точност. Освен това Аркадия често е символ на пасторална идилия.

«Или на нещо друго» — помисли Ланг.

Той пиеше кафе, защото трябваше да кара мотора обратно по тесния лъкатушещ път. Кафето му беше изстинало и той махна на сервитьора. Отец Марчени извади ъгломер и се залови да измерва снимката. Той я обърна на една стана и после наопаки, а накрая кимна и заговори на Герта.

— Това е не само снимка, но и карта.

Ланг забрави, че иска да притоплят кафето му.

— Карта? На какво?

Отново последваха размяна на реплики и жестикулации от страна на монаха.

— Много от старите картини представляват и карти. Пастирите държат тоягите си под ъгли, които образуват равностранен триъгълник. Виждаш ли? — Тя посочи. — Ако начертаем и третата страна, гробът ще бъде в центъра. Това означава, че картината или картата насочва наблюдателя към гроба, където и да се намира.

— Сигурен ли е?

Марчени закима енергично и постави ъгломера върху една от осите на снимката, а после върху друга.

— Сигурен е. Тоягите на пастирите, войнишките мечове и други линейни предмети често се използват като знаци. Не може да е случаен фактът, че двете страни на триъгълника са под геометрично правилни ъгли.

— Гроб между тоягите на двама пастири? — недоверчиво попита Ланг.

Герта поклати глава.

— Не. Виждаш ли дърветата, които се извисяват от планината на заден план? Ако продължиш линиите им, те също ще стигнат до гробницата. И онази назъбена дупка в планината е оградена с дървета. Отец Марчени твърди, че ако се намираш на това място и продължиш по права линия нагоре, както е показано на картината, ще стоиш там, където е гробът.

Монахът я прекъсна.

— Много е важно да се отбележи, че фонът не е същият, какъвто той си го спомня. Различен е от картината на Пусен, която добре познава. По онова време е било обичайно художникът да нарисува няколко подобни творби.

Всичко това не звучеше приемливо за Ланг.

— Иска да каже, че картината е нещо като карта за гроба на Христос в Гърция?

Герта отново заговори на италиански. Старият монах поклати глава, прекръсти се и посочи снимката, небето и накрая себе си.

— Не. Светият гроб се намира в Ерусалим и е празен от третия ден след разпъването на кръста, когато Христос е станал и се е възнесъл на небето. Гробницата на картината може да означава всичко — съкровище или място, където на някой му се е явило видение. Когато е бил рисуван оригиналът, символизмът е бил на мода, както и скритото значение, загадките и тайните карти. Ако знаеш къде са тези планини, вероятно в Гърция, може да разбереш какво символизира гробът.

Това вече беше малко по-конкретно от отговора, че си в морето.

— Ето защо са загинали сестра ми и момчето — каза Ланг. — Някой е искал да изключи възможността те да се досетят, че са видели карта, водеща към съкровище или към нещо, за което си заслужава да убиеш.

— Или да умреш — добави Герта. — Като онзи, който е скочил от балкона ти.

Тримата се умълчаха. Ланг се опитваше да проумее за какво би си струвало да се самоубиеш.

Марчени погледна с копнеж празната си чаша, стана и се поклони.

— Време е да се връща на работа — преведе Герта. — Мързеливите мазачи нямало да свършат нищо, ако не е там.

Ланг се изправи.

— Кажи му, че един еретик искрено му благодари.

Старият монах се усмихна, като чу превода, а после се обърна и прекоси площада.

Ланг седна и изпи остатъка от студеното си кафе.

— Някой полага големи усилия никой да не живее достатъчно дълго, за да разбере смисъла на картината.

Герта тревожно огледа площада.

— По-добре си гледай задника, както се изразявате вие, американците. — Тя се намръщи. — Между другото, как го правите, без да си изкълчите кръста?

4.

Орвието

Мотоциклетът се спускаше надолу по хълма. Тесният планински път се виеше отпред като черна лента. Беемвето оставаше стабилно, докато Ланг удряше спирачки, сменяше скорости и подаваше газ на завоите. Съчетанието от прецизната инженерна изработка и мястото, където можеше да изпробва възможностите на мотора, погълна вниманието му. Дори забрави, че Герта е увила ръце около него и е притиснала гърди до гърба му.

Край шосето нямаше предпазни перила. Тук-там вдясно се виждаха върхове на дървета и покривите на града далеч долу. Гледката към умбрийската долина беше ясна и приличаше на шарена черга от различни оттенъци на зеленото, простираща се до мъгливите възвишения на хоризонта. Голяма птица с разперени крила се спусна над нивите и топлите минерални извори. Ланг си помисли, че в момента е волен като нея.

Вляво Орвието постепенно чезнеше зад крепостни стени. Накрая от града не се виждаше нищо, освен облак прахоляк и камъни.

Нямаше представа какво помрачи удоволствието от деня, пейзажа и компанията. Знаеше само, че се изненада на една от правите отсечки на пътя, когато видя голям камион в огледалата за обратно виждане на мотоциклета. Товарът зад кабината беше покрит с брезент, чиито краища се развяваха на вятъра.

Откъде се беше появил? Или Ланг беше погълнат в шофирането, или камионът се движеше твърде бързо по криволичещия път с много завои.

Ланг навлезе в десен завой и се приготви за следващата остра извивка наляво. Камионът се приближаваше. Каросерията се наклони силно и едва не се преобърна. Не се чу изсвирване на спирачки. Може би шофьорът беше пиян или спирачките бяха отказали. Никой трезвен и разумен човек не би рискувал да излети от пътя, където разстоянието между асфалта и бездната беше толкова малко.

Ланг потърси отбивка или по-широко място между шосето и планинския склон, но не видя. Вдясно зееше пропаст, а вляво се издигаше отвесна скала. Нямаше къде да избяга.

По гърба му полазиха ледени тръпки. Камионът настигаше мотора.

Беемвето направи десен завой, пое по права отсечка, дълга около двеста метра, и се отдалечи от камиона. В огледалото за обратно виждане Ланг забеляза емблемата на «Пежо» на решетката му. Въпреки свистенето на въздушната струя той чу, че шофьорът превключи на по-висока скорост.

Кретенът нямаше намерение да намалява.

Ланг потупа Герта по крака и посочи назад. Тя изруга на немски и се вкопчи по-силно в него.

Неочаквано калникът изтрещя и мотоциклетът се разтресе. Ланг сви мускули, реагирайки на удара. Копелето възнамеряваше да ги прегази!

Как го бяха открили? Как беше възможно да разберат, че е отишъл с мотор до Орвието? Ланг прогони въпросите от съзнанието си. В момента трябваше да внимава да не ги блъснат и да ги изхвърлят от пътя.

Ако стигнеше пръв до следващия завой, камионът или щеше да бъде принуден да намали скоростта, или да рискува да излети от шосето поради центробежната сила. Жалко, че Ланг не караше по-бърз мотор.

Той усети, че масивната предна броня на пежото е на сантиметри от задното колело на беемвето, и рязко свърна, за да навлезе в завоя под права линия. Скоростта изтласка мотора към лявата лента, далеч от осевата линия. Ако насреща идваше нещо, щяха да се сблъскат челно. Налагаше се обаче да поеме този риск, ако не искаше камионът да ги смаже.

Те профучаха през сянката на хълма и с облекчение чуха свистене на въздушни спирачки, когато отново излязоха на слънчевата светлина. Бяха се отдалечили стотина метра.

Ланг пак увеличи скоростта. Ръкохватките се навлажниха от потта му и ръцете му се плъзгаха. Съжали, че не беше намерил ръкавици.

В огледалата за обратно виждане само след секунда грозната муцуна на камиона се появи зад завоя като звяр, дебнещ плячка. Ланг се опита да си припомни пътя и колко остава до равнината. Ако успееха да стигнат до равна отсечка, пежото щеше да изгуби инерцията си по склона и щяха да го оставят далеч назад.

Ако.

Камионът отново ги настигна. Двигателят му победоносно бълваше пушек. Мотоциклетът не можеше да се движи по-бързо.

Герта се размърда. Сигурно знаеше, че движението й ще наруши равновесието на мотора и може да ги запрати в празното пространство. Ланг изпита желание да се обърне и да й изкрещи да седи мирно, но не можеше да си позволи дори за миг да откъсне очи от пътя.

Той усети, че ръката й се вкопчва в гърдите му — тя изглежда се навеждаше. Господи, сега ли намери да рови в чантите на седалката и да търси нещо, което може би е забравила да вземе!

В периферията на едното огледало Ланг видя как тя се изправи на задните стъпенки и се обърна към камиона. Нарушаването на аеродинамичната форма на беемвето и допълнителното съпротивление на изправеното й тяло предизвикаха вибрации в предната част на мотоциклета. Ако не трябваше да се бори да овладее управлението, Ланг би рискувал и би махнал едната си ръка от кормилото, за да я накара да седне.

Не че това имаше значение. Решетката на камиона приличаше на хромирана уста, готова да се отвори и да ги погълне. И Ланг не можеше да направи абсолютно нищо.

Изведнъж се разнесе двукратен пукот, заглушен от силния вятър и от каската му. Спукана гума! Той предположи, че мигновено ще загуби контрол върху управлението при високата скорост, но се чуха още три приглушени звука, наподобяващи плясване с ръце. Беемвето се клатеше, защото Герта се беше изправила на пътя на въздушната струя.

Той погледна в огледалата и видя, че камионът бързо изостава. Слънцето се отразяваше в милиони искри върху строшеното предно стъкло. Ланг гледаше изумено как пежото описва все по-широки кръгове, докато накрая с пронизително изсвирване на гуми излетя от пътя като огромна ракета. За миг сякаш увисна в празното пространство, и после носът му се насочи надолу и бездната го погълна като душите на фреската в катедралата в Орвието. На Ланг му се стори, че шосето се разтресе от поредицата удари в скалата, докато камионът падаше.

Герта седна и уви ръка около кръста му. Ланг усети мирис на кордит, който вятърът отнесе след миг, и разбра какво се е случило.

Склонът постепенно се изравни и пътят се разшири. Ланг отби встрани, спря и извади ключа от стартера на мотора. Нито той, нито Герта помръднаха или казаха нещо. Горещината от цилиндрите се просмукваше в кожените им дрехи, докато двигателят се охлаждаше с припукване.

Ланг най-после свали каската си и се обърна към Герта, която разкопча нейната.

— Бях забравил, че през осемдесет и седма спечели състезанието по стрелба в Агенцията. Доколкото си спомням — и с пистолет, и с пушка.

Тя се усмихна престорено скромно, сякаш й беше направил комплимент за нов тоалет.

— И през осемдесет и осма, и през осемдесет и девета. След това престанах да се състезавам.

— Къде е пистолетът?

— Хвърлих го долу заедно с Schweinhund²⁵ в камиона. Когато полицаите намерят останките, ще започнат да разпитват всички в района. В предното стъкло има дупки от куршуми. Не исках да имам оръжие в себе си.

— Чист ли е пистолетът?

Герта се наведе и огледа грима си в огледалата на мотоциклета по-скоро като девойка преди първия си бал, отколкото като човек, който току-що е стрелял по-добре и от Джеймс Бонд.

— На Агенцията е. С ръкавици съм и не оставих отпечатъци, нито следи от барут по ръцете си, които може да бъдат открити с парафин. Трябва само да се отърва от резервния пълнител в чантата на седалката.

— Да се върнем ли да видим какво е станало с шофьора?

Тя се обърна и унило погледна напуканото фибростъкло на задния калник на беемвето.

— И властите да довтасат, докато се мотаем там? Мисля, че едва ли ще повярват на обясненията на международен беглец.

Ланг се замисли.

— Може да разберем кой е бил.

— Ако съблечеш кожените си дрехи и ги сложиш в багажника, аз ще отида сама. Ченгетата няма да свържат жена с такава стрелба. В края на краищата, те са италианци. Ще решат, че е опит за отвличане. Ще видя дали шофьорът има документи за самоличност и ще се погрижа да не каже на никого какво се е случило.

Герта потегли. Докато я гледаше, Ланг си помисли, че Киплинг трябва да е познавал някого като нея, след като е написал, че при някои видове женските са по-смъртоносни от мъжките.

5.

Магистрала Умбрия

Тридесет минути по-късно

Ланг чакаше на едно от местата за почивка, с които беше осеяна магистралата. Островите с бензиностанции, кафенета и тоалетни бяха същите като по пътищата в щата Ню Йорк или по Флорида Съншайн Стейт Паркуей. Защо Америка изнасяше само лошият вкус? Той имаше теория, че някой ден цяла Европа ще прилича на Канзас или по-лошо — на Калифорния. При тази перспектива как беше възможно някой да е привърженик на глобализма?

Ланг се замисли за нещо друго, случило се през деня. Капучиното пред него беше входният му билет, цената, която трябваше да плати, за да седне в бара. Кофеинът не го зареди достатъчно с енергия, защото се загуби в прилива на адреналин, който едва сега започваше да спада. Как беше живял толкова дълго без тръпката, предизвикана от опасността? Макар че работата му в Агенцията не включваше рисковани ситуации, престрелки и скоростни преследвания, все пак беше вълнуващо да планира тайното прехвърляне на политически имигрант през охранявана граница. Дори предугаждането на следващия ход на шахматната дъска на Европа носеше трепет преди червеният цар и пионките му да бъдат изметени от игралното поле.

След това очакваше само словесни дуели в съдебната зала — стилизирано като представление на театър Кабуки. В момента играта му липсваше повече, отколкото предполагаше. Бързото развитие на събитията и предизвикателството бяха избледнели в спомен, обагрен в носталгия, докато се занимаваше с потискащото еднообразие на юридическото образование и практика. Навремето промяната изглеждаше повече от плавна. Беше сигурен, че ще се прибира у дома всяка вечер, вместо непрекъснато да дава неизпълнени обещания на съпруга, обезумяла от тревога при поредната новина, че ще отсъства за неопределено време.

Доун вече не беше жива и Ланг беше въвлечен в игра с по-висок залог, отколкото би предпочел. Дори червените, онези заплашващи света орди от безбожници комунисти, причината за съществуването на Агенцията, не бяха фанатици. Е, поне онези, които познаваше. Не беше чувал за противников агент, изгарящ от нетърпение да умре за марксизма, като муджахидин, готов да пожертва всичко в името на Аллаха. Членовете на неизвестната групировка или «те», както несъзнателно беше започнал да ги нарича, бяха фанатици като опасани с експлозиви арабски терористи. Мъжът, който искаше да го убие, се беше втурнал, за да скочи през балкона и да се срещне със създателя си, вместо да рискува да го заловят. Шофьорът на камиона не можеше да очаква да оцелее при високата скорост по виещия се път. Единствената му надежда беше да вземе със себе си двамата мотористи там, където мислеше, че си заслужава да отиде.

Защо? В името на какво?

За Ланг подобен фанатизъм загатваше за религия или по-вероятно секта. Историята беше пълна с мрачни примери. Исмаилитският орден на асасините или хашишините, които бяха посрещнали кръстоносците с ножове през нощта, индийската религиозна секта на тайните удушвачи на имперска Англия, японските камикадзе, умиращи за техния император бог.

Обясненията на отец Марчени му подсказаха идея защо «те» може да искат картината и да убиват заради нея. Някъде можеше да е скрито съкровище и Пусен беше нарисувал ключа към местонахождението му. Ланг обаче не беше чувал за мъченици, в името на материално богатство. Хората умираха за каузи, идеи или отмъщение. Но за земно богатство, което никога нямаше да притежават?

От друга страна, старият монах не беше казал, че картината е карта за пиратско злато, заровено съкровище или нещо подобно. Но защо инак си заслужаваше да убиеш заради картина, която дори не пресъздава точно оригинала? Дали беше идеология?

Какво? Свещеният граал?

Ланг беше сигурен за някои факти. Преследвачите му искаха картината и възнамеряваха да премахнат всеки, който можеше да научи тайната им, по всяка вероятност свързана с местонахождението на нещо изключително ценно за тях. Той беше заинтригуван какво би могло да представлява това. Разкриването му можеше да го доведе до убийците на Джанет и Джеф и до онези, които се опитаха да убият и него. Сега, след като знаеше, че картината крие някаква тайна, Ланг трябваше да разбере кой пази истината. И защо.

Той имаше план.

В препълненото помещение настъпи тишина, когато Герта влезе и седна на свободното място до него. Високата метър и осемдесет красавица в кожени рокерски дрехи очевидно не беше обичайна гледка. Без да обръща внимание на очите, които следяха всяко нейно движение, тя запали цигара и направи знак на бармана, посочвайки чашата на Ланг — и Герта искаше капучино.

Ланг беше готов да се обзаложи, че барманът не е обслужвал никого толкова бързо.

Разговорите се подновиха и той се усмихна.

— Появата ти беше смайваща.

Герта дръпна дълбоко от цигарата и отговори през мъглата от тютюнев дим.

— Ще го преживеят.

Ланг нетърпеливо зачака да му разкаже какво е открила. Тя отпи от кафето.

— Е?

Герта бръкна в джоба си и извади сребърна верижка със същия медальон, какъвто Ланг беше видял в Атланта — четири триъгълника, които се срещат в центъра на кръг.

— Нямаше документи, нито портфейл.

— Предполагам, че е бил…

— Мъртъв. Знакът говори ли ти нещо?

— Същият носеше и мъжът, който нахлу в апартамента ми.

Герта угаси цигарата и прибра верижката в джоба си.

— Би било по-лесно да използва пушка, отколкото камион. Имаш ли предположения защо се опита да ни прегази, вместо да ни застреля иззад някое дърво?

Ланг не изгаряше от желание да поставя под съмнение мъдростта на решение, благодарение на което бяха останали живи.

— Може би е имало причина да загинем в пътно произшествие.

Тя сви рамене, сякаш въпросът нямаше значение.

— Мъртвите са си мъртви. Но ние не сме. Какво ще правим сега?

— Трябва да напусна Италия и да отида в Лондон.

— Няма да е лесно. Снимката ти сигурно вече е в ръцете на всички полицейски сили в Европа.

Герта имаше право.

— След въвеждането на Общия пазар по границите няма охрана. — Ланг направи знак на бармана да им даде още две кафета. — Ако мога да се кача на самолет на летище, където не пристигат и не заминават полети извън Европа, там няма да има проверки на митническите и имиграционните власти. Ще трябва да се тревожа само да не ме познае някое ченге на летището и малко по-свястна маскировка ще реши проблема.

— Но ще трябва да покажеш паспорта си, за да се качиш на самолета.

— Мисля, че се сещам за някой, който…

Тя се огледа, опасявайки се да не чуят разговора им.

— Да, гравьорът зад бижутерския магазин на Виа Гарибалди. Ако сме двамата, маскировката ти ще бъде още по-убедителна. Полицията не търси двойка.

— Благодаря, но не искам да те излагам на риск.

— Риск! — Герта повдигна вежди в недоумение. — А какво беше онова на пътя? Английско чаено парти?

— Ако искаш да ми помогнеш, виж дали не познаваш някой в «Наука и технологии», който може да ми направи маскировка.

«Наука и технологии» беше Второ управление в Агенцията и екипираше агентите шпиони с всичко — от радиопредаватели, които се събират в тока на обувката, до чадъри, изстрелващи отровни стрели.

Герта се вторачи в чашата си.

— Или ще дойда с теб, или няма да получиш помощ от мен. Няма да ти съдействам да те убият.

Ланг се замисли върху новото развитие на нещата. Герта не беше невинна млада дама, изпаднала в беда, за която постоянно трябваше да се тревожи. Беше го доказала. И все пак…

— Гравьорът е в затвора за фалшификации — прекъсна мислите му тя, сякаш отгатна, че той преценява възможностите си за избор.

— Много си убедителна. Можеш ли да получиш помощ от «Наука и технологии», ако все още правят такива неща?

Герта изпи остатъка от кафето си и направи гримаса от горчивината на утайката.

— Да, хората в отдела могат да ти осигурят такава маскировка, че и родната ти майка не би те познала. Но едва ли ще помогнат на бивш техен служител да се укрие от полицията. Освен това трябва да се попълват формуляри за реквизита, за разрешение…

Като всеки клон на правителството, Агенцията се управляваше с усърдно писане на доклади и бюрокрация. На служителите като Ланг се разрешаваше да се оттеглят без правото отново да заемат предишната си длъжност. Изключение правеше Първо управление «Администрация», където бюрократите бяха в изобилие като хлебарки. И също като насекомите, служителите там оцеляваха от всичко — съкращения на бюджета или ядрена атака. Чиновниците изискваха безкрайни формуляри, за да оправдаят съществуването си.

— Не си заслужава труда — съгласи се Ланг. — Все още си спомням как да се маскирам така, че да не ме познаеш.

— С или без дрехи?

Той не обърна внимание на въпроса й.

— Ще ми трябват пари. Всъщност доста, защото не мога да използвам кредитната си карта. Тегленията от сметката ми лесно може да бъдат проследени. Ще се нуждая и от дрехи и други лични принадлежности, тъй като моите неща са в пансиона. Няма да е разумно да се върна там. Остават паспорт, шофьорска книжка, кредитни карти и така нататък. Можеш ли да набавиш всичко това?

— Стига да проумееш, че ще дойда с теб.

— Бива те да се пазариш!

— Правя го заради твоята безопасност. Както казах, не можеш да си видиш задника.

— И ще тръгнеш ей така?

— Периодът на отпуските наближава.

Ланг знаеше кога е претърпял поражение и каква е цената на стратегическото отстъпление.

— Добре. Иди в квартирата си в Рим и вземи каквото ни трябва. Само не забравяй, че съм те предупредил. Това не е военна игра.

Герта се усмихна мило и заговори с мелодичен южняшки акцент, имитиран предимно от хора, които не са ходили по` на юг от Вашингтон.

— Ах, скъпи, това е най-любезната покана, която съм получавала!

Той дори не се опита да отгатне какво би отговорил Рет Бътлър от «Отнесени от вихъра».

Тамплиерите: Краят на Ордена

Разказ на Пиетро от Сицилия

Превод от средновековен латински от Найджъл Уолф, доктор на историческите науки

2.

Още преди слънцето да достигне зенита си, жегата принуди Гийом от Поатие да махне наколенниците и металните пластини на краката си²⁶ и да остане само по нагръдник и налакътници²⁷ над ризницата. Над всичките му бойни доспехи беше бялата мантия, която се развяваше около него като облак.

Той не показа неудобство, докато ни разказваше за трудностите в сраженията с ненавистните турци и за запустелите, безводни и необитаеми земи. Там Гийом от Поатие и другарите му не намерили манната небесна, с която Господ дарявал юдеите в дивата пустош, а бодливи растения с малко влага и хранителни качества. Изяли няколко от конете си и затова оставили катапулта²⁸, тарана, обсадните стълби и други бойни принадлежности в пясъка.

Оръженосецът му, млад мъж, няколко години по-голям от мен, се казваше Филип. И той не помнеше семейството си, защото от малък беше отгледан от рицарите тамплиери.

Влачехме се върху тежко натовареното муле в прахоляка след жребеца на Гийом от Поатие. Филип ме забавляваше с разкази за екзотични земи, за каквито не бях чувал. Той беше заедно с господаря си от пребиваването им в Кипър и беше споделял трудностите на пътуването оттам. Два пъти ги бяха обсаждали пирати от Африка и два пъти ги бяха спасявали вярата им и вятърът, изпратен от Бога.

Рискувайки да си навлека греха лакомия и ненаситност, аз разпитвах Филип отново и отново за храната и жилищните условия. Той потвърди думите на господаря си. Два пъти на ден поднасяли месо и братята — независимо дали били рицари, оръженосци или други — спели на дюшеци, напълнени със слама, която сменяли всяка седмица. Наблизо имало поток, където се къпели, ако времето е хубаво. Вероятно тогава се увлякох толкова много по разкоша, който ме чакаше, че едва не забравих задачата си да служа на Бога, а не на личните си желания. И сигурно за това трябва да бъда наказан.

Поехме нагоре по планината Сан Джулиано — името предвещаваше добро, защото на местния диалект беше почти същото като на нашия рицар²⁹. На върха се намираше град Ерис, ограден от крепостни стени, построени от норманските крале³⁰. Там пренощувахме в манастир, подобен на онзи, който бях напуснал. Бях толкова омаян от обещанията за предстоящото, че останах разочарован както никога дотогава през живота си.

Местата за богослужение и размисъл ми опротивяха и с нетърпение очаквах повечерието да свърши, за да се приближим с още един ден до Бургундия. Отново потеглихме по тъмно.

Утрото все още не беше достатъчно ярко, за да освети пътя надолу по планината. Пътеката беше тясна, криволичеше и беше невъзможно да се види следващият завой. Радвах се, че яздя муле — то далеч превъзхождаше трудноподвижните коне, които трябваше да водим внимателно, за да не стъпят накриво и да паднат в долината.

Бяхме изминали едва дузина фурлонга³¹ от градската порта, когато на един завой срещнахме мъже. Дори на утринната светлина видяхме тоягите³² в ръцете им. Въпреки уединения си живот аз знаех, че по пътищата мъже без животни или жени по всяка вероятност са злосторници, а не обикновени пътници.

Сграбчих броеницата на врата си и започнах да се моля за намесата на Свети Кристофър, защото макар да нямах нищо за крадене, бях чувал, че такива хора обикновено оставят жертвите си мъртви или полуживи. Всъщност не е ли това поуката от притчата на нашия Бог за добрия самарянин?

Оскъдната светлина и коварният път попречиха на разбойниците да видят, че сред нас има рицар в пълни бойни доспехи.

Докато те се приближаваха, Гийом от Поатие обърна белия си жребец и в тръс се върна при нас. Беше спокоен, сякаш отричаше, че му предстои да влезе в бойна арена³³. Той извади големия си меч от багажа, завързан на гърба на един от конете, които едва-едва се влачеха зад нас, и вдигна щита си. И така — с меча в едната ръка и щита в другата — Гийом от Поатие обърна коня и препусна към злосторниците.

— Да бъде Божията воля! — извика той, докато трополеше надолу по тясната пътека.

Както след малко щях да се уверя, пешаците, въоръжени само с тояги и къси ножове, изобщо не са достоен съперник на рицар на кон.

Негодниците предугадиха каква ще бъде съдбата им и се разпръснаха, обречени от собствения си избор на място за нападение. Нямаше къде да избягат, освен надолу по пътя или да скочат в пропастта и да намерят смъртта си.

Нашият рицар се изправи на стремената, замахна с огромния си меч и отсече главата и раменете от тялото на единия мъж, който направи една-две крачки и се строполи в море от собствената си кръв. Следващият сподели участта на другаря си. Другите двама се хвърлиха в бездната, за да не бъдат заклани като прасета.

Бях виждал хора да умират от треска или просто по Божията воля, но не бях гледал как душите си отиват от този живот с толкова много кръв. Въпреки че мъжете ни мислеха злото, аз се терзаех, че наблизо няма свещеник, който да им даде последно причастие. Измънках някаква молитва за разбойниците с надеждата да предпазя душите им от вечни мъки — отмъщение, каквото никой християнин не желае дори за злите си врагове. В края на краищата, всички ние сме деца на нашия Бог Иисус на небето.

Ако в главата на Гийом от Поатие се въртяха подобни мисли, той не го показа с нищо, а отново се изправи на стремената и ни направи знак с меча да се приближим.

— Добре ли сте, милорд? — попита Филип.

Гийом от Поатие се изсмя и му подаде с дръжката напред окървавения си меч.

— Слава богу, колкото добре може да се чувства човек, който току-що е изпратил негодници на полагащото им се място в ада. Трябва да побързаме да намерим и останалите, защото бивакът им сигурно е наблизо.

Нямам представа защо мислеше така, а и не беше моя работа да оспорвам преценката на Божи рицар. Когато земята стана равна, усетихме мирис на пушек. В небето, вече яркосиньо от пълната утринна светлина, се виждаше струя дим. В края на пътя Гийом от Поатие ни направи знак да не вдигаме шум и ни поведе в гора, която беше толкова гъста, сякаш отново беше паднал здрач.

Скоро стигнахме до поляна. Няколко мизерни колиби от клони бяха скупчени около огъня в средата, където се печеше сърна, открадната от местния земевладелец. Разбойниците се хранеха много по-добре от Божиите служители.

Около огъня седяха и няколко жени. Някои кърмеха бебета. Мъжете бяха стари или сакати, несъмнено в резултат от разбойническия живот. Щом видяха нашия рицар, те се разпръснаха като ято яребици и се прибраха в грубоватите си подслони.

Гийом от Поатие реши, че е под достойнството му да хукне да ги гони. Той се наведе, взе горяща главня от огъня и подпали копторите. Докато се отдалечавахме, ние чувахме писъците на обхванатите в пламъците хора.

— Сър — рекох аз, — разбирам защо прогонихте онези, които искаха да ни ограбят, но не е ли нехристиянско да запалвате онези, които не ни сториха зло?

Той наклони глава на една страна и потърка брадичката си.

— Невинните помагат на злодеите. Те са зли същества, крепостни селяни, избягали от господаря си, и правят пакости на пътници като нас. Унищожаването им не е нищо повече от убиването на вредители в хамбар.

Думите му не съответстваха на моето разбиране за Божието учение, че сме братя дори с най-низшите от нас. Но аз бях млад и невеж и се намирах в компанията на човек, сражавал се и раняван за Христос, затова смених насоката на въпросите си.

— Но, сър, вие не погледнахте в очите им! — продължих аз, спомняйки си неговата забележка за раната му. — Те умряха в колибите си. Опекоха се като погачи.

Той кимна и се усмихна.

— Имате добра памет, братко. Но всяко правило има изключения. Хората в колибите умряха от огън, един от четирите Божи елемента.

Знаех, че четирите елемента са огън, вода, въздух и земя, но нямах представа какво общо имат с убиването. Бях се отдал на греха възгордяване и се засрамих да призная невежеството си.

След няколко часа влязохме в град Трапани. На гръцки името означава «сърп» заради пристанището с форма на полумесец. Както споменах, дотогава не се бях отдалечавал на повече от един ден път от родното си място. Разбира се, бях чувал за морето, но съвсем различно е да го видиш. Бях мислил за водите, по които е вървял Иисус и където са ловили риба апостолите му, но не знаех какво точно представлява. Срамувам се да го призная, но въображението ми явно беше толкова бедно, че не можех да си представя нещо толкова наситено синьо, бурно и огромно. Бях свикнал с хълмовете и планините, дърветата и потоците, но сега сякаш видях самия край на земята.

За пръв път видях и кораби, грамадни каруци, плаващи по водата с големи бели платна — достатъчно плат, за да се увие манастирът, където бях живял. Стори ми се, че има хиляди плавателни съдове, наредени гъсто един до друг, докато се издигаха и снишаваха с всеки дъх на необятното море³⁴. Казаха ми, че безчислената флота принадлежи на тамплиерите. Те платили откуп на венецианците да напуснат Свещената земя и решили да си купят собствени кораби³⁵. Рицарите, които не го бяха сторили, се бяха събрали там, за да потеглят към храмовете си.

Няколко дни чакахме попътен вятър, за да ни заведе на север по крайбрежието на Италия, към Генуа, и после до бреговете на Бургундия. Но дори размерите на корабите в сравнение с безкрайността на морето и моята вяра не ме спасиха от притеснения. Признавам за своя слабост и недостатък, че не бях в състояние да се утеша с мисълта, че Божията воля ще пребъде.

Докато бяхме в Трапани, аз установих, че не само Гийом от Поатие е различен от бедните монаси в манастира, който бях напуснал. Всичките му братя тамплиери живееха добре. Макар че не е работа на човека и единствено Бог може да съди, аз забелязах, че скромността и бедността не бяха сред техните качества. Тамплиерите изпиваха огромни количества неразредено с вода вино, което бързо осъждаха като по-лошо от вината, произведени в други региони, и бяха безпътни и разпуснати в навиците си. Хазартните игри бяха нещо обичайно за тях като молитвите, както и разказването на истории, в които главен герой беше разказвачът, и всеки се изкарваше по-голям храбрец от другия.

Научих, че много от правилата на папската власт не важат в Ордена на тамплиерите. Очевидно в това се коренеше изпадането им в немилост, което беше пагубно, макар и не толкова зрелищно като падението на Сатаната от небето.

Пета глава

1.

Атланта

Същият ден

Морс се беше прегърбил на стола и четеше поредния факс, този път от архивите на Отдела за отбрана в Сейнт Луис.

Райли наистина беше служил в периода, който бе казал, и между седмия и осмия му шиен прешлен беше заседнал куршум. Ако Морс разбираше правилно медицинския жаргон, преглеждащият лекар беше възприел начина на мислене «ако няма да се счупи, не го оправяй». Хирургичният опит да се извади куршумът можело да засегне нерв с дълго име. В това имаше логика.

Морс стана толкова внезапно, че краката на стола му се треснаха в сивия килим. Детективът в съседния кабинет отмести очи от компютъра и го погледна гневно.

— Седмият? Осмият? — измърмори Морс, а после вдигна телефонната слушалка и по памет набра номера на съдебната медицина.

Първият човек, с когото разговаря, потвърди подозренията му. Нямаше осми шиен прешлен. След седмия започваше гръдният кош.

Грешка?

Може би.

Той бръкна в джоба на сакото си, преметнато на облегалката на стола, и извади тефтерчето си. Не след дълго намери номера на кантората на Райли. Ако секретарката на адвоката му окажеше малко съдействие…

2.

Атланта, кабинетът на Арнолд Краузе, доктор по медицина

Морс мразеше да посещава лекарски кабинети, дори когато не беше пациент. Изпокъсаните стари списания и евтините мебели бяха неприятни като думите на жената в приемната «Лекарят ще ви приеме след малко» — неизменно и бодро дадено обещание, което рядко се изпълняваше. Морс имаше теория, че някъде съществува училище, където рециклират пациенти с лоботомия, за да работят в лекарски приемни.

Полицейската му значка обаче промени нещата. Едва му остана време да седне и да вземе брой на «Пийпъл» отпреди един месец, когато го поканиха в кабинет, облепен с дипломи и сертификати.

— Арнолд Краузе. — В стаята влезе нисък мъж в бяла престилка, заобиколи го, застана зад бюрото и протегна ръка. — Разбрах, че се интересувате от медицинския картон на господин Райли.

Морс усети нервността, която повечето хора изпитват при среща с полицаи.

— Точно така, докторе. В Джорджия няма конфиденциални отношения между лекар и пациент…

Краузе се настани на кожения стол зад бюрото и плъзна кафява папка и голям плик по лакирания махагон.

— Знам, но не даваме медицинските картони без призовка по съдебно дело. Ако обаче разследват някого от пациентите…

Детективът седна на креслото срещу бюрото и започна да прелиства папката.

— Благодаря ви, че не държите на формалностите.

— Опитваме се да съдействаме на органите на реда — отвърна лекарят, изпитателно наблюдавайки къде Морс е насочил вниманието си.

Морс прочете бележките за прегледа през есента. Здравето на Райли изглеждаше цветущо. Той нетърпеливо отвори плика и изсипа на бюрото рентгенови снимки. Вдигна ги една по една към светлината от единствения прозорец в кабинета, докато намери онази, която търсеше, и я даде на Краузе.

— Това е вратът, нали?

Лекарят завъртя стола си и сложи снимката на вграденото в стената светлинно табло. Неоновата светлина примига и се включи.

— Да, долната част на шийния дял. Снимката е на гръдния кош.

Беше очевидно, че Краузе едва сдържа желанието си да попита защо Морс иска да знае това.

Детективът не обърна внимание на неизречения въпрос.

— И в шийния дял на господин Райли няма заседнали чужди тела, нали?

Лекарят се намръщи.

— Чуждо тяло? Например…

— Куршум.

Краузе видимо пребледня.

— Куршум?

Морс се наведе напред.

— Да, ако там има куршум, щяхме да го видим, нали?

Краузе кимна.

— Със сигурност. Но защо…

— При прегледа на господин Райли не сте виждал белег? Следа от огнестрелна рана или от изваждане на куршум?

Лекарят поклати глава.

— Не, нищо. Но защо…

Морс стана и протегна ръка.

— Много ми помогнахте, докторе.

Краузе предпазливо пое протегнатата ръка, сякаш мислеше, че може да се счупи.

— Смятате, че господин Райли е бил прострелян във врата?

— Някой наистина мисли така — отвърна детективът и тръгна към вратата.

3.

Атланта, паркингът на медицинския център «Пиедмонт»

Морс даде няколко банкноти и вратата за излизане от паркинга се вдигна. Беше един от редките мигове, когато не преброи рестото. Мислеше за раната, която беше вписана в служебното досие на Райли, но не бе отбелязана при прегледа.

Нямаше нищо против човек да си измисли военна кариера. Мнозина го правеха и лъжеха, че са участвали в сражения, а всъщност не се бяха приближавали до враг, нито дори до офицерски клуб. Или твърдяха, че са били на военна служба, а не бяха носили униформа от дните си на бойскаути. Никога обаче не беше виждал самите военни да фалшифицират досиета.

Защо биха го сторили?

Морс замислено си играеше с климатика на служебния форд без опознавателни знаци и направи гримаса, когато от отдушниците започна да повява топъл въздух. Той въздъхна и смъкна стъклото.

Биха го сторили, защото господин Райли не е бил морски пехотинец, дори не е служил във Флотата, и някой предпочиташе миналото му да не бъде разглеждано подробно.

Това беше единственото обяснение, до което стигна детективът.

Той отново направи гримаса, този път при мисълта, че е отворил кутията на Пандора. Ако някой безименен безлик бюрократ беше скалъпил фалшиво минало на Райли, истинското му минало по всяка вероятност се криеше под огромния и неясно очертан чадър, известен като национална сигурност. С една дума, господин Райли беше привидение.

В такъв случай не му е била нужна причина да убива Халвърсън, нито да изхвърля през балкона другия тип. Някой във Вашингтон може би беше решил, че портиерът е агент на терористична клетка, и му бе заповядал да го убие. Или че предполагаемият крадец е зет на Осама бен Ладен.

Морс удари спирачки. Едва не мина на червен светофар.

Национална сигурност или не, хората не се измъкваха безнаказано, ако са извършили убийство. Не и когато Морс работеше по случая. Смяташе да докладва за подозренията си на федералните власти, за да ги накара да бъдат по-бдителни в международен мащаб. Вероятно те щяха да съумеят да изкопчат нещо от агентите под прикритие и шпионите, да разберат кого познава Райли в Рим и къде може да се крие.

Трета част

Първа глава

1.

Лондон

На другия ден

Изщракване на предпазен колан и блясването на надписа «Пушенето забранено» събудиха Ланг от дълбок сън. Той потърка парещите си очи, наведе се над Герта и погледна през прозореца. Около самолета се рееха мръсни облаци. От другата страна на тясната пътека между седалките млада двойка източноевропейци полагаха неуспешни усилия да успокоят плачещо дете. Стюардесите на «Бритиш Еъруейз» сновяха насам-натам, за да съберат последните чаши, преди да помолят пътниците да сгънат масичките.

Ланг вдигна седалката и прокара пръст над устата си, уверявайки се, че мустаците са залепени на мястото си. Надяваше се, че прошарената коса и очилата с дебели стъкла малко го състаряват. С изкуствено напомпаните бузи лицето му приличаше на снимката на възпълничкия Хайнрих Шнелер в немския паспорт в джоба му.

Снимката беше направена във фотоателие на една пресечка от посолството. Лепилото под нея тъкмо беше изсъхнало, когато Герта сложи копие на официалния печат в празния паспорт.

Мустаците бяха непознато усещане за Ланг, защото смяташе, че е глупаво грижливо да поддържа нещо, което растеше буйно на други места по тялото му.

След бегъл поглед служителят на билетното гише на летище «Малпенза» в Милано им върна документите и весело им пожела «Arrivederci»³⁶. Единственото внимание, което получиха от полицаите в сиви униформи и с лъснати колани и ботуши, бяха одобрителните погледи към Герта.

Тя се съгласи да си сложи само перука с къса черна коса и леко да се прегърби, за да снижи ръста си. Все пак нямаха основание да смятат, че «те» са виждали лицето й. Въпреки това Герта привличаше безсрамните погледи, с които италианските мъже бяха известни.

Хер Шнелер и много по-младата му съпруга Фреда отлетяха от Милано към относително новото градско летище в Докландс в предградията на Лондон. Ако някой беше проверил в компанията, чието име беше на кредитната карта, с която платиха билетите, щеше да научи, че фрау Шнелер придружава съпруга си по време на делово пътуване, за да избере вълна за килими в Милано и после в Лондон, откъдето щяха да продължат за Манчестър.

Ланг нямаше представа дали адресът на работодателя на хер Шнелер съществува, но от опит знаеше, че на телефонния номер в Хамбург ще отговори човек, който говори свободно немски, но вероятно се намира във Вирджиния. Знаеше също, че паспортите и шофьорските книжки ще минат проверките. Ако някой се опиташе да провери кредитните карти «Виза» или «Американ Експрес», щеше да открие валидни сметки, макар че Ланг беше обещал да не ги използва за друго, освен за доказване на самоличността си. Герта беше поискала няколко услуги, за да получи документите и кредитните карти, и тегленето на пари от сметките би нарушило споразумението, което бе сключила.

Фактът, че професионалистите по фалшификациите са на негова страна, оказваше успокояващо въздействие върху Ланг.

Самолетът се разтресе и той се вкопчи по-здраво в облегалките за ръце на седалката — павловска реакция към настойчивите уверения на авиолинията, че всеки проблем ще бъде решен със затягането на предпазния колан. Ланг знаеше, че подскачането и скърцането на самолета се дължат на спускането на колесника и превключването на скорост за приземяване. Пък и «МД 880» беше съвършеният продукт на американското инженерство. Въпреки това Ланг не намери голяма утеха в качеството на произведените в Америка части, които щяха да осеят пейзажа, ако нещо се объркаше.

Не обичаше да лети.

Приземяването и последвалото рулиране към терминала минаха безпрепятствено и кръвта започна да циркулира нормално в ръцете му, след като пусна облегалките.

Както се очакваше, нямаше митнически, нито имиграционни проверки. След няколко минути усмихнат таксиметров шофьор сложи чантите им в багажника на лъскав черен автомобил «Остин Моторс». Ланг му каза адреса и се зарадва, че от лондонските таксиметрови шофьори се изисква не само да говорят английски, но и да притежават енциклопедични знания за града.

В Италия беше априлска пролет, но в Англия зимата не искаше да си отива. Небето беше оловносиво, тук-там осеяно с тъмни облаци. Чистачката на таксито скърцаше по мокрото предно стъкло, докато пътуваха към Уест Енд.

Лондон не беше любимият град на Доун, предимно по вина на Ланг. Беше я довел там за Коледа с представи за празник в стил Дикенс, с пухкав сняг, пудинг със сливи и бъдници, но вместо това ги посрещна мъгла и се сдобиха с хрема, причинена от допотопната отоплителна система в хотела.

Дори викторианският разкош в изящно обзаведения овален апартамент в «Савой» не разсея мрака, който всяка сутрин виждаха през прозореца. Прекараха един следобед в Лондонската крепост Тауър, гледаха смяната на караула и изтърпяха прегорелия бифтек в «Симпсън». Ланг смяташе, че тези туристическите атракции щяха да й доставят удоволствие.

Лошото време задушаваше и потискаше въодушевлението им.

Двамата вечеряха с приятели на Ланг от МИ6 в техните клубове, където пиха и слушаха военни истории, и посетиха екстравагантния «Хародс». Нищо не можа да разведри мрачното като времето настроение на Доун.

Ланг беше отчаян. Лондон беше един от любимите му градове. Тогава за пръв и последен път се скараха. Върнаха се у дома по-рано, на двадесет и шести декември, въпреки крилатата фраза на Бен Джонсън, че онзи, който се насити на Лондон, е уморен от живота. Доун беше на мнение, че доктор Джонсън е обичал отвратително време и още по-отвратителна храна.

В деня, в който заминаха, времето беше лошо като в деня, когато пристигнаха.

Ланг си спомняше пътуването особено болезнено, защото само седмица по-късно Доун почувства непоносима мигрена, която я накара да се свие в поза на зародиш. След още една седмица лекарите й издадоха смъртна присъда.

Оттогава Ланг не беше идвал в Лондон.

Промените в града бяха очевидни. Навсякъде имаше строителни кранове, нови административни сгради и нови жилища за милионери. Наскоро беше прочел, че Лондон далеч надминава останалата част на Великобритания по строителство, разцвет и разрастване.

Той се вторачи в Уест Енд през стичащите се по стъклото дъждовни капки. Таксито мина край Бъкингамския дворец.

Монументът Виктория от другата страна на улицата сякаш беше оживял от дъждобраните и чадърите на туристите, които търсеха удобно място, за да наблюдават смяната на караула. Вляво се намираше улица «Сейнт Джеймс» и районът наоколо със същото име. Бяха само на няколко преки от площад Пикадили, известен с магазините, ресторантите и театрите си. След назъбените двойни кули в стил Тюдор на двореца «Сейнт Джеймс» таксито зави в малка уличка, а после свърна надясно и спря пред безлична тухлена сграда. На месинговата табелка пишеше, че това е хотел «Стафърд».

Малкият евтин пансион в Рим не беше помогнал на Ланг да се скрие от «тях». Беше сигурен, че са го проследили оттам до Орвието. Този път избра оживено място, където би отседнал хер Шнелер със съпругата си — пътеводителите го описваха като «умерено до скъпо», в хубав квартал. Решаващият фактор беше местоположението му в къса задънена уличка, където имаше частен клуб, два малки хотела и няколко офиса. Нямаше магазини и ресторанти. Всеки, който се навърташе там, лесно можеше да бъде забележим.

Портиерът с униформа като на герой от «Коледни песни» взе багажа им от таксито. Докато Герта раздаваше бакшиши и попълваше формулярите за регистрация, Ланг огледа фоайето. Беше същото, каквото го помнеше. Приемната на викторианската къща беше подредена за чай. По-нататък имаше спортен мъжки клуб в американски стил. Над бара бяха наредени шлемове на всеки отбор от Националната футболна лига. Тапицираните столове бяха много по-удобни, отколкото в подобните заведения в Северна Америка. От тавана като сталактити на райета висяха вратовръзки от униформите на различни колежи. Снимки на европейски атлети украсяваха стените. Едната показваше приземяването на «Б-17» на писта със сняг от двете страни, вероятно на някое британско летище по време на Втората световна война. Остъклените врати се отваряха към малък вътрешен двор. След последното посещение на Ланг над гаража от другата страна бяха построени апартаменти.

Той не беше доволен, че единствените изходи от хотела са предната врата, барът и вътрешният двор. Големият брой изходи означаваше безопасност и най-вече повече пътища за бягство.

Ланг завърши обиколката си. Герта го чакаше до асансьора. Стаята беше малка, спретната, чиста и добре обзаведена. Тя окачи дрехите си в гардероба, запали цигара и тръгна към банята.

— Ще се преоблека и после ще отида на Гроувнър Скуеър — съобщи му през рамо.

На Гроувнър Скуеър се намираше посолството на Съединените американски щати и следователно шефът на местния клон на Агенцията. Дори да пътуваха през свободното си време, служителите на Агенцията бяха длъжни да се обаждат, когато се намираха в друга страна. Традиционното схващане беше, че изискването предпазва оперативните агенти да не предприемат собствени проекти, точно както правеше в случая Герта, придружавайки Ланг.

— Вземи такси да не станеш вир-вода — посъветва я той през затворената врата на банята. — Най-близката метростанция е почти толкова далеч, колкото посолството.

Вратата се открехна и главата на Герта се показа, увита в облак от тютюнев дим.

— Знаеш ли това или го четеш от пътеводител?

— Къде е най-близката метростанция ли? Знам го. Много пъти съм бил тук.

Тя кимна, оценявайки информацията.

— Благодаря за съвета. Щастлива съм, че проявяваш загриженост към мен.

Вратата се затвори.

2.

Лондон, Сейнт Джеймс

Половин час по-късно Ланг излезе от «Фортнъм енд Мейсън», отвори новия си чадър и благодари на портиера, който му отвори вратата. Придобивката не само щеше да го предпазва от упорития ръмеж, но и щеше да му помогне да се слее с тълпите с чадъри на тротоара.

Вдясно неоновите светлини на Пикадили Съркъс се отразяваха в мократа улична настилка. Цветовете сякаш танцуваха по черния асфалт. Автобус на два етажа закри и после отново разкри статуята на Ерос, древногръцкия бог на любовта, който властваше над площада от едно столетие.

Клаксоните изсвириха и автобусите, камионите и колите спряха. Ланг не беше свикнал да поглежда първо надясно и слезе на платното пред яркочервена «Мини Купър». Косата на шофьора беше подстригана по модата от времето на Бийтълс. Цигарата подскачаше между устните му, докато говореше по мобилния си телефон. Ланг се промъкна зад един «Роувър» и два японски мотоциклета и успя да стигне до отсрещния тротоар.

Преди следващата пресечка вляво се намираше Олд Бонд стрийт. Той видя табелката на номер дванадесет. «Майк Дженсън, търговец на антики.» Ланг бутна вратата и влезе.

3.

Лондон, Уест Енд

Няколко километра по-нататък, в Уест Енд, един човек гледаше черно-бели телевизионни екрани, на които пробягваха картини от улиците на града. От време на време той спираше кадъра и осветяваше в бял ореол някое лице и сетне подаваше команда на компютъра да продължи.

Повечето лондончани не знаеха, че техните образи се предават около четиридесет пъти на ден, докато пътуват и се връщат от работа, бързат по задачи между сградите или просто гледат витрините. Камерите бяха поставени след терористичните актове на ИРА. На дискретни места из града бяха монтирани хиляди камери, които не се различаваха много от камерите на охраната в универсалните магазини. Образите бяха прекалено много, за да бъдат прегледани от лондонската полиция.

Ерата на високите технологии се беше притекла на помощ със софтуер за разпознаване на лица. Снимката се програмираше в компютъра и й се определяше номер — един за разстоянието между очите, друг за дължината на носа и така нататък. Ако някой бъдеше разпознат в кадрите от камерите, прозвучаваше аларма и въпросното лице се осветяваше, а местонахождението му се появяваше на екрана.

Тъй като главните структурни елементи на лицето — тилните кости, долната челюст и назалните кости — могат да бъдат променени само с хирургична операция или поради травма, в повечето случаи компютърът можеше да «види» промени като оплешивяване, отслабване или напълняване, или най-безмилостната сила от всички — остаряването.

С присъщото нежелание на правителствените служби навсякъде по света да се откажат от властта, след като веднъж са я получили, лондонската полиция беше решила да позволи на малцина, които знаеха за устройствата, да ги забравят, защото ирландската организация беше временно разпусната по крехко взаимно споразумение. В малкото случаи, когато някой повдигнеше въпроса, длъжностните лица бързаха да подчертаят, че внушителният брой арести в бедните квартали се дължи на камерите. Демонтирането на съоръженията за наблюдение от «безопасните» райони, но не и от останалите, би обидило историческото британско чувство за справедливост и би предизвикало политическа буря в общината. Гражданите, които в редки случаи публично се оплакваха от нарушаването на личната им свобода, бяха осъждани от властите като анархисти, противопоставящи се на сигурността в града.

Същата технология беше използвана от полицията в Тампа, Флорида, «експериментално» — за да бъдат разпознати деветнадесет запалянковци с криминални досиета на финала за суперкупата през 2001 година.

Лондонската полиция последна би признала, че нещо предавано по ефира, е обект на засичане или в случая — на хакерство.

Мъжът пред екраните извършваше точно такова засичане.

Лангфорд Райли се обърна на влизане в магазина и така предостави анфаса и профила си за снимки на обективите, ненатрапчиво монтирани на тавана. Човекът пред екраните спря кадъра, присви очи и се вторачи в осветеното място, а после набра номер на мобилния си телефон.

— Ти се оказа прав — рече той. — Отива при Дженсън. Какво искаш да направя?

Мъжът се заслуша в гласа от другия край на линията и без да каже нищо повече, затвори, а след това припряно набра друг номер.

— Дженсън — съобщи той, без да се представи. — Погрижи се всичко да бъде очистено, включително Дженсън. Не, има промяна. Искаме Райли жив, за да разберем какво още знае.

4.

Лондон, Олд Бонд стрийт

Звънчето издрънча, когато Ланг влезе в магазина. Помещението беше квадратно, седем на седем метра. Измазаните с хоросан стени бяха отрупани с картини, рисувани с маслени и водни бои. Мебелите от тъмно дърво бяха наредени в редици. Въздухът ухаеше на лимоново масло.

По дървения под се чуха стъпки и някой отметна встрани завесата в задната част на стаята. Оттам излезе нисък мъж в черен костюм, потривайки ръце, сякаш ги миеше. Лицето му беше продълговато и бледо, а увисналата му черна коса беше осеяна със сребристи кичури. Усмивката му разкри криви зъби.

— Добро утро, господине — каза той с лондонски акцент кокни. — Мога ли да ви помогна с нещо или само гледате?

— Господин Дженсън? — попита Ланг.

Очите на мъжа се стрелнаха крадешком встрани като на човек, който иска да избяга. Ланг би се обзаложил, че господин Дженсън има недоволни кредитори.

— Бихте ли се представил? — Тонът му беше по-скоро отбранителен, отколкото любопитен.

Ланг се усмихна в опит да изглежда колкото е възможно по-малко заплашително.

— Човек, който търси информация.

Предпазливостта в гласа на Дженсън не отслабна.

— Каква информация?

Ланг се възхити на един висок скрин и прокара пръсти по махагоновите чекмеджета, украсени със седеф. Той извади снимката на картината и използва мраморния плот, за да изглади краищата.

— Питам се дали можете да ми кажете откъде взехте това?

Дженсън не си направи труда да прикрие облекчението си, че Ланг не е данъчен инспектор.

— Мисля, че от някакво имение или от разпродажба пред ликвидация. Не е от място, където бихте намерили друга, ако харесвате картини с религиозни сюжети.

— Адвокат съм — обясни Ланг, като продължаваше да държи ръката си върху хладния мрамор, където беше сложил снимката. — Имам клиент, за когото произходът на картината на снимката може да се окаже много важен.

Дженсън разгледа снимката. Очите му се присвиха и лицето му заприлича на муцуна на лисица, душеща в кокошарник.

— Обикновено не пазя данни за предметите на изкуството, които продавам. Съобразявам се с пространството. Трябва да проверя в тефтерите си. Това ще отнеме известно време.

— Моят клиент, разбира се, ще плати за времето ви.

Дженсън се усмихна и извади джобен часовник.

— Ще съм готов след обяд. Елате пак около два часа.

5.

Лондон, Сейнт Джеймс

Час и половина по-късно

Ланг обядва пържена риба и картофи, увити в хартиена кесия. Това не беше най-хубавата храна, която можеше да си купи, но беше най-бързо приготвената. Щеше да му остане свободно време. Той избърса мазнината от брадичката си с тънка салфетка и влезе в Бърлингтън Хаус, където се помещаваше Кралската академия за изкуство. Там прекара половин час, като недоумяващо гледаше гостуващата изложба от произведения на абстрактното изкуство.

Можеше само да каже, че са показани две школи. Едните бяха «плискачи». Хвърлената от тях боя се разплискваше по платното и образуваше форми и очертания, продиктувани от центробежната сила и гравитацията, а не от някакъв замисъл. Вторите бяха «мазачи», художници, които предпочитаха да изсипват боята хаотично и после да я размазват в спирали, линии или каквото и да е друго, стига да е в неузнаваем вид.

Картините много приличаха на резултата от усилията на Джеф да рисува с пръсти на тригодишна възраст.

Джеф и Джанет. От няколко дни Ланг се беше съсредоточил да намери техния убиец, вместо да разсъждава за празнотата, която смъртта им беше оставила в живота му. Той стисна юмруци и се закле, че ще открие неизвестните «те». Щеше да отмъсти.

Жена с вид на учителка и побелели коси, прибрани на кок, го погледна уплашено и бързо отмина, като се обърна, за да се увери, че не я следи. Ланг осъзна, че е говорил на глас.

Той призна, че не си пада по културни занимания и не е компетентен по модерното изкуство, и тръгна по пътеката със скулптурите, за да се възхити на творение на Микеланджело.

След това отново се отправи към Олд Бонд стрийт. Мъглата се беше разсеяла и бе престанало да ръми. Небето беше малко по-светло и загатваше за появата на слънчева светлина. Хората бяха прибрали чадърите и ги използваха като бастуни или ги носеха под мишница.

Звънчето пак извести пристигането му. Ланг започна да разглежда мебелите, докато чакаше Дженсън да излезе зад завесата. Изработените машинно, а не ръчно рендосани плоскости, и летите, а не ковани гвоздеи издаваха повечето творби като репродукции, отражения на възхода през минали столетия — стол «Савонарола», чиято облегалка тип «рибена кост» беше направена по-скоро по модата във Флоренция през двадесетте години на двадесети век, отколкото през петнадесети. А краката на ирландската маса «Чипъндейл», изобразяващи нокти на птица, бяха изработени по-изкусно, отколкото би работил занаятчия от осемнадесетото столетие.

Заниманието скоро му омръзна. Ланг погледна часовника си. Чакаше вече десет минути. Дженсън сигурно беше чул звънчето. Може би говореше по телефона.

— Господин Дженсън? — извика Ланг.

Отговор не последва.

Търговецът трябваше да е там. Не би оставил незаключен магазина си.

Ланг извика отново, но резултатът беше същият. Неучтивостта на Дженсън започваше да го ядосва.

Той прекоси стаята и дръпна завесата.

От тавана висяха две крушки без абажури с нисък волтаж, каквито англичаните предпочитаха. Осеяната с прашинки светлина създаваше архипелаг от сенки около масите, столовете и шкафовете в различна степен на реконструкция. Богато украсени, но празни рамки за картини, някои достатъчно големи, за да поберат портрети в естествен ръст, бяха подпрени на мебелите в изложбената зала. По гърба на Ланг полазиха ледени тръпки от сумрака и тъмните места.

Вдясно имаше врата, под която проникваше светлина. Несъмнено отвъд беше кабинетът. Нищо чудно, че Дженсън не го беше чул да влиза, след като вратата беше затворена. Ланг се приближи, като внимаваше да не се удари в някое непрощаващо дърво, протегна ръка и почука.

— Господин Дженсън?

Не получи отговор и похлопа отново, този път по-силно. Вратата се отвори.

Често беше чувал да описват мириса на кръвта като бакърен, но на него му напомни по-скоро на стомана, все едно прокара език по острие на нож. Както и да миришеше, кръвта беше разплискана из цялата стая.

Дженсън седеше пред старо писалище, отрупано с книжа. Ако не беше кръвта, щеше да изглежда като задрямал с отпусната на облегалката на стола глава. Ризата, сакото и панталоните му бяха прогизнали от кръв, която образуваше локви на бюрото и покриваше голите дъски на пода. Стената беше изпръскана с кръв. Шарките приличаха на картините в изложбата за модерно изкуство. Гърлото на Дженсън беше прерязано. Все още неизстиналите му очи изненадано бяха вторачени в тъмния таван.

Сейфът до писалището беше отворен и на пода бяха разпилени книжа. Имаше разпръснати листове и на пода. Някои вече бяха почернели от кръвта на търговеца на антики. Сякаш в предсмъртна агония той беше грабнал всички хартии, които бе успял да намери, и ги бе хвърлил във въздуха.

Ланг подпря чадъра си на стената и докосна отпуснатата му челюст. Кожата още беше топла. Дженсън беше умрял неотдавна. Ланг нервно огледа стаята. Убиецът може би се криеше в сенките от другата страна на вратата. Ланг се обърна с лице към нея и бързо започна да преравя книжата на писалището.

Повечето бяха сметки. Той едва не се задави от задушаващата смрад на кръв и се опита да диша през устата. Вероятно си губеше времето. Щом са убили Дженсън, биха ли оставили информацията, която искаха да скрият?

Отговорът беше «не» и Ланг със сигурност нямаше намерение да бъде там, когато дойдеше следващият клиент.

Той хвърли последен поглед на помещението и забеляза нещо на пода под стола на Дженсън. Напоен с кръв къс хартия. Човек, надвесен над злочестия търговец на антики, не би го видял. Ланг го взе внимателно — да не се изцапа много с кръвта на Дженсън. Напоследък кръвта можеше да убива в зависимост от това какъв вирус пренасяше. Написаното на листчето едва се четеше. Фактура от превоз на стоки с Ди Ейч Ел. Той се готвеше да го пусне и да избърше пръстите си, когато думата «Пусен» го накара да забрави погнусата си. Списъкът беше размазан, но Ланг предположи, че картината е била един от предметите, продадени на едро. Единствените четливи думи бяха «Пегас, дружество с ограничена отговорност», превозвачът и неразбираем адрес.

Или списъкът не беше свързан с хората, които търсеше, или му беше провървяло. Кое беше по-вероятно? Дали Дженсън беше купил и продал повече от една картина на Пусен, или убиецът не беше видял късчето хартия? Пусен не беше много известен художник. Фактурата нямаше как да бъде видяна, особено ако търговецът я беше бутнал на пода, когато мускулите му бяха потрепвали в последни конвулсивни гърчове.

Ланг нямаше много време да реши какво точно се е случило. Звънчето на външната врата извести пристигането на друг клиент. Или излизането. Убиецът може би бягаше и Ланг не беше в състояние да направи нищо.

Или можеше. Той напъха окървавената хартия в джоба си и предпазливо се върна в склада. Онзи, който беше прерязал гърлото на Дженсън, сигурно беше облян в кръв, ако се съдеше по количеството й в кабинета.

Ако нямаше кола или не бе успял да открадне някоя, убиецът можеше лесно да бъде разпознат, ако Ланг успееше да го настигне, преди да се е преоблякъл.

От друга страна, може би все още беше в магазина. Вероятността забави Ланг, докато се промъкваше към изложбената зала, допрял гръб до стената. Може би звънчето беше известило влизането на клиент, а не излизането на убиеца.

Той стигна до завесата и видя нещо на пода. За миг оскъдната светлина го заблуди, че това е друг труп. Ланг напрегна мускули, но после осъзна, че вижда купчина дрехи, изцапани с кръв.

Беше сигурен, че щеше да ги забележи, ако бяха там, когато влизаше. Той ги взе и бързо ги претърси. Би се изненадал, ако намереше нещо полезно, но трябваше да ги пребърка. Стомахът му се сви при мисълта, че убиецът е бил там и го е наблюдавал как влиза в кабинета.

Защо не се бяха опитали да довършат онова, което не бяха успели да направят в Атланта?

Въпросът му скоро получи отговор. Полицай в традиционна куртка с четири копчета и фуражка с голяма козирка оглеждаше изложбената зала и държеше автоматичен пистолет, насочен към Ланг.

Първата мисъл на Ланг, когато видя оръжието, беше, че убиецът е останал, преоблечен като ченге. След това обаче си спомни, че лондонските полицаи се бяха отказали от традицията и от няколко години носеха оръжия.