Тайната на Пегас

Трудна задача.

Ланг не беше особено религиозен, вероятно защото като дете го измъкваха от леглото всяка сутрин в неделя и го принуждаваха да прекарва един час на най-неудобната пейка в цялата епископална църква. Разбира се, беше твърде малък, за да се съпротивлява. При скромните му познания не си спомняше да е чувал, че Христос е бил женен, още по-малко да е оцелял след разпъването на кръста, както пишеше в една от забележките си доктор Уолф.

Средновековни религиозни ордени в двадесет и първи век? Изключително странно.

Проучване на въпроса.

Дотук имаше повече въпроси, отколкото отговори.

Например откъде знаеха, че трябва да отидат в апартамента на Джейкъб? Ланг беше повече от сигурен, че не го бяха проследили до Темпъл Бар или от Оксфорд. Но тогава как бяха разбрали? Какво беше казал Шерлок Холмс? Нещо от сорта — ако елиминираш всички възможни решения, остава само невъзможното. Беше невъзможно някой да е открил връзката му с Джейкъб чрез служебното досие.

Следователно какъв беше отговорът?

Ланг разсъждаваше в тази насока, когато тръгна да поднови старо познанство, което нямаше как да фигурира в никое служебно досие.

Той погледна часовника си, докато се качваше по стъпалата към улицата. Часът беше девет и петнадесет, а в Атланта — четири. Когато се беше обадил от Рим в кантората си, Сара беше споменала за Чен — клиент, на когото Ланг се беше обадил от обществения телефон във фоайето на сградата, където живееше. Тъй като ченгетата бяха в кантората, тя не можа да произнесе думите «телефонен автомат», но това беше единствената причина да спомене клиент отпреди четири-пет години.

Ланг се обади от метростанцията, защото беше по-лесно, отколкото да го свържат през говорещ италиански оператор.

— Сара, помниш ли господин Чен? — попита той и затвори.

Ако можеха да проследят разговора, това би означавало, че технологиите наистина се бяха усъвършенствали повече, отколкото предполагаше. «Звезда-69», разбира се, не работеше с международни разговори. Докато претърсеха компютърните разпечатки на обажданията до кантората му, той можеше да обиколи света, при това без бързане.

Ланг смени телефона и използва кредитната карта «Виза» на хер Шнелер, за да плати разговора. За щастие Герта още не беше закрила сметката. Ланг се надяваше, че е запомнил номера на административната сграда и не звъни в магазина за деликатеси отсреща.

— Ланг?

Той много се зарадва, че чува Сара, сякаш гласът й беше на ангел.

— Аз съм. Как си?

— Вече съм добре. Детективът непрекъснато стоеше тук и помислих, че ще донесе четката си за зъби и ще се пресели в кантората. А ти как си? Разбрах, че си обвинен в убийство и тук, и в Лондон.

— Ако перифразираме Марк Твен, съобщенията за моята смърт са силно преувеличени. Виж какво, не мога да говоря дълго. Извикай свещеника и го помоли да остане до довечера. Трябва да говоря с него.

— Имаш предвид отец…

— Без имена! — грубо изкрещя Ланг и веднага съжали. Представи си, че «Ешелон» е програмирана да подслушва за имената на сегашните му приятели. Това беше малко вероятно, но възможно. — Разговорът се предава по сателит. Не е безопасно.

Сара му повярва.

— Ще му кажа. Ланг… знам, че не си убил никого.

В съзнанието му се появи образът на двата трупа на улицата, единият, убит с два куршума, изстреляни от него.

— Благодаря, Сара. Всичко ще бъде наред.

Ланг се надяваше, че думите му прозвучаха по-уверено, отколкото се чувстваше.

Четвърта глава

1.

Лондон, Пикадили

Прикриван от вечерните тълпи на Пикадили, Ланг от време на време забавяше крачка, за да погледне витрините. Не видя повече от веднъж отражението на едно и също лице. Той обиколи два пъти квартала между Риджънт стрийт и Джърмин стрийт, като спря, за да разгледа статуята на Вилям Орански на кон, издокаран в дрехи на римски император. Въпреки проблемите си, Ланг се усмихна. Преди скандалите в кралското семейство — около лейди Даяна, Сара Фъргюсън и други — англичаните бяха приемали прекалено сериозно монарсите си.

Той отново не видя два пъти едно лице за няколко минути.

После погледна часовника си и забърза като човек, който изведнъж се е сетил, че съпругата му го чака в някой ресторант или театър. Спря пред номер 47 на Джърмин стрийт. Вляво от ръждясалата решетка на домофона имаше колонка с имена и бутони на звънци. Ланг трябваше да присвие очи, за да прочете имената. Провървя му. Тя все още беше там.

Натисна звънеца.

— Кой е? — попита женски глас с лондонски акцент кокни.

Ланг се наведе към домофона. Не искаше да го чуят хората на улицата, но освен това трябваше да бъде сигурен, че ще го разберат на другия край на линията.

— Кажете на Нели, че е стар приятел. Онзи, който гледа, но не пипа.

Домофонът изщрака.

Нели О'Дуайър, някога Нелеска Дворзик, беше собственичка на един от клубовете с най-ограничен достъп за момичета на повикване в Лондон, преди Ланг да се запознае с нея. Макар че проституцията официално беше забранена, британците бяха умни и не прахосваха време и пари да се борят с бизнес, който никое правителство не е в състояние да забрани. Стига момичетата на Нели да не създаваха неприятности и никой да не се оплакваше от тях, ченгетата не я закачаха и й позволяваха да управлява фирмата си за «компаньонки».

Щом се измъкнеха от работническия рай в Източна Европа, първото желание на мнозина политически имигранти беше жена. Уискито беше на второ място, при това с голяма разлика. Много по-лесно беше да разпитваш спокоен, отпуснат и доволен, отколкото напрегнат и изпълнен с негодувание човек. Когато за пръв път изпратиха Ланг в Лондон, като най-нископоставен в йерархията, му възложиха задачата да намери сигурен източник за задоволяване на тази потребност. Точката творчески беше записана като «консултантски услуги» в докладите за разходите, които представяха за отчет пред Конгреса.

Това служене на родината едва ли беше отбелязано в служебното му досие. Ако някой разполагаше с него, нямаше да види името Нели.

Тя беше свикнала с машинациите в бившите марксистко-ленински страни и очакваше, че Ланг ще поиска процент или поне да изпробва стоката. Не беше необходимо да си гений, за да проумееш предимствата да бъдеш партньор или клиент на собственичка на бордей.

Ланг й беше благодарен за онова, което Нели прие за щедрост, макар че беше за сметка на момичетата й.

— Само ще гледам. Няма да пипам — отвърна той.

Думите му се превърнаха в шега на много езици. Оскъдно облечените млади жени ги повтаряха на английски със силен акцент всеки път, когато Ланг отидеше да вземе «компаньонка» за най-новата придобивка на Агенцията.

Нели все още ги намираше за смешни. Гласът й се разнесе по домофона с непроменено от ерата на електрониката въодушевление.

— Ланг! Върнал си се при твоята Нели! — извика тя, а после се чу бръмчене и вратата се отвори. — Качвай се веднага!

Ланг се надяваше, че Нели и момичетата й са били заети и не са обърнали внимание на новините по телевизията или поне не са го видели. Докато се качваше по дървените стълби, пръстите му се увиха около пистолета в колана.

Ами ако «Пегас» бяха научили за Джейкъб по друг начин, а не от досието му? Знаеха ли и за Нели? Той погледна надолу по стълбите — единственият маршрут за бягство. Влезеше ли в приемната на Нели, и този изход щеше да бъде затворен.

Ако «те» го чакаха…

2.

Лондон, Саут Док

Джейкъб и Герта излязоха от асансьора на жилищната сграда. В нощта проблясваха сини светлини. Без да разменят нито дума, те си проправиха път през нарастващата тълпа. Четирима униформени полицаи, застанали с лице към хората, държаха любопитните на разстояние от мястото, където двама мъже в костюми бяха коленичили до труповете на тротоара. Трето ченге записваше думите на възрастна жена.

Герта напрегна слух, за да чуе какво казва старицата.

— Един мъж избяга… Беше тъмно… Погледнах през прозореца, а после се обадих на полицията.

Герта насочи вниманието си към двете тела на земята.

По-близкият беше твърде едър, за да е Ланг. Другият лежеше по лице. Тя наруга зяпачите, които й пречеха да вижда, и ги разблъска.

— Ей, какво… — изръмжа през рамо един мъж. Той се обърна, видя ръста и изражението й и се отмести от пътя й, без да го е грижа колко от зрителите ще бъдат изблъскани.

Вкусът на кръв я изненада. Нямаше представа колко силно е прехапала устни. Не бе имала възможност да види труповете, защото инспекторът я беше заговорил и я бе принудил да се върне в апартамента на Джейкъб, преди да забележи колко е разстроена. Тревожеше се и искаше отново да излезе навън, за да се увери с очите си. Проклетият Ланг Райли! Дори не й беше казал довиждане, а очевидно се нуждаеше от помощ. Герта се замоли трупът на тротоара да не е неговият.

— Не е той — прошепна Джейкъб и я стресна.

Тя не съзнаваше, че той върви след нея.

— Откъде си сигурен?

— Тези двамата дойдоха в апартамента ми да го търсят. Ти правилно се усъмни, че не са полицаи. Изглежда все пак са го намерили.

Едва тогава Герта осъзна, че е затаила дъх.

— Gott sei danke!⁵⁸ — промълви тя.

Зарадва се, че не гледа тленните останки на Лангфорд Райли, но от друга страна беше стъписана от мисълта, че той е убил някого. Агенцията го беше подготвила да се самоотбранява и дори да убива, но Ланг определено не беше убиец.

— Трябва да го намерим — прошепна тя и отмести поглед от труповете. — Някакви идеи?

Джейкъб потупа джобовете си, несъмнено търсейки лулата, която беше забравил в апартамента.

— Боя се, че нямам.

Герта затвори очи. Неколцина наблюдатели изтълкуваха жеста й като реакция на ужас към насилието по улиците в американски стил. По дяволите! Беше забравила цигарите в чантата си в жилището на Джейкъб. Ако запалеше…

3.

Лондон, Пикадили

Всекидневната на Нели приличаше на фоайе на хотел. Пред евтиния телевизор бяха наредени различни по форма и големина столове и разнебитени очукани масички. Навсякъде бяха разхвърляни списания. Там момичетата почиваха. Клиентите рядко виждаха тази стая.

Но дори да бяха старинни, мебелите пак нямаше да привлекат вниманието на Ланг. На тях се излежаваха млади, двадесетинагодишни жени. Всеки цвят на кожата, който светът можеше да предложи, беше показан с минимално покритие. Повечето бяха по къси нощници или по сутиен и бикини. Няколко бяха в по-екзотични облекла, като бродирани кимона или ризи в ярки африкански цветове. Нели беше събрала цялото етническо разнообразие на Лондон.

Момичетата отегчено погледнаха Ланг. Нищо не би наранило себелюбието на един застаряващ мъж повече от липсата на внимание от страна на група оскъдно облечени млади жени.

Нели се появи от коридора срещу него и присви очи, като видя мустаците и удебелените му бузи. Двамата се огледаха предпазливо като кучета на улицата. Ланг се изненада, че тя не се е променила. В черносинкавите й коси, искрящи в зелени и кехлибарени оттенъци, нямаше нито един сребрист косъм. Лицето й беше гладко, без бръчки, а брадичката заострена и неувиснала от възрастта. Единственото отстъпление пред изминалото време беше роклята до колене, вместо минижупите, които Ланг беше запомнил. Прасците й бяха тънки, добре оформени и без разширени вени.

Гърдите й не се бяха поддали на гравитацията и годините.

Ланг я прегърна и я целуна по бузата.

— Все още си същото младо момиче, Нели.

Тя му показа изкуствени зъби, чиято изработка вероятно беше платила обучението в университет на поне едно от децата на стоматолога.

— Правиш комплимент и на мен, и на моя невероятно скъпо платен пластичен хирург.

В гласа й все още се долавяше следа от родния й балкански език. Тя наклони глава на една страна, дръпна се назад и го огледа като лабораторен екземпляр в буркан.

— Но ти… ти не изглеждаш същият.

— Старостта не е благосклонна към всички.

Буйните й гъсти коси бяха най-съблазнителната й прелест — поне от онези, които Ланг можеше да види. Нели поклати глава и меките като коприна кичури погалиха раменете й.

— Нямам предвид това, любов.

Той докосна мустаците си и напомпаните бузи.

— Да речем, че ти си единственият човек в Лондон, който искам да ме познае.

Чувствените й устни се разтеглиха в усмивка.

— Мислех, че си напуснал работата в…

Ланг я пусна и огледа стаята, за да се увери, че няма човек, чието място не е там. Ако хората на «Пегас» го чакаха, вече щеше да е мъртъв. Беше твърде заинтригуван от красавиците, за да забележи дали го дебне опасност. Смърт поради плътско желание.

Той отстъпи назад и затвори вратата.

— Да, но сега се крия от ченгетата.

Нели отново се усмихна.

— Полицаите ли, любов? Дошъл си където трябва.

— Надявах се да го кажеш.

Ланг отново огледа помещението, но не забеляза познати лица от миналото. Похабяването беше безпощадно в занаята на Нели.

— Бих искал да пренощувам тук — каза той. — И ако може, да се обадя по телефона.

Тя повдигна изящно оформените си вежди.

— Да пренощуваш и да се обадиш по телефона? Толкова ли са грозни моите момичета, че искаш да повикаш друга жена?

Той се ухили глуповато.

— Не. Трябва да говоря с един приятел в Щатите. Всъщност той е свещеник.

Нели се изсмя грубо.

— Свещеник? Знаем какво правят свещениците. Нищо чудно, че досега не си пожелал нито едно от момичетата ми.

Тя го каза достатъчно високо, за да привлече вниманието на няколко млади жени. Ако не беше толкова вглъбен в «Пегас», Ланг би се изчервил.

Нели го хвана за ръката и го поведе към коридора, откъдето беше дошла. От двете страни имаше стаи като в хотел, само че без номера. Двамата спряха пред една от вратите и Нели бръкна в блузата си. Ланг се накани да подхвърли неприлична забележка, но тя извади ключ и отвори.

— Стаята на Сю Лий. Тя е на испанското крайбрежие с клиент — обясни Нели и сбърчи нос от лекия мирис, който Ланг не можа да разпознае. — Готви тук, когато не работи. Виетнамка е или японка, нещо такова. Ще свикнеш с миризмата. Сигурен ли си, че не искаш компания, любов?

Стаята приличаше на девическа спалня. В едната стена беше вградена тоалетка с огледало, обрамчено с лампи. Единствените други мебели бяха обикновен дървен стол, метален шкаф и единично легло. Определено не беше помещение, където скъпоплатена проститутка би прекарвала свободното си време.

Нели проследи одобрителния му поглед.

— Момичетата не забавляват клиентите в стаите си. Влизането и излизането би затруднило ченгетата да извръщат поглед. Използват хотелски стаи или имат собствени апартаменти. — Тя посочи вратата от другата страна на тоалетката. — Банята е свързана със съседната стая. Казвам ти го, за да не се изненадаш. Обади се от телефона тук.

— Благодаря.

Нели тръгна към вратата, но спря.

— Сигурен ли си, че не желаеш нищо?

— Не, благодаря — усмихна се Ланг.

Тя го погледна така, сякаш го виждаше за пръв път.

— Щом бягаш от властите, обзалагам се, че не си ял. Някои момичета си купуват риба и пържени картофи, а други китайска храна. Няма проблем да ти донесат нещо.

Думите й му напомниха, че не е ял нищо от предишната вечер, когато опита индийското ястие на Рейчъл, от което го присвиваше стомахът. Сигурно се беше оправил, защото изведнъж почувства такъв глад, че беше готов да излапа още една от гозбите й.

— Успя да ме убедиш — отвърна той и извади няколко банкноти от джоба си. — Изненадай ме.

Ланг най-после остана сам и протегна ръка към ефектния телефон с вид на антика от имитация на слонова кост и позлата. Вдигна слушалката и набра кода на Атланта и после «Справки». Дотогава не беше обръщал особено внимание на монотонния глас от компютризираната служба за информация, който имаше американски акцент.

След поредица от изщраквания и бръмчене от другия край на линията се обади познат глас. Чуваше се толкова ясно, че сякаш говореха от съседната стая, а не отвъд Атлантическия океан.

— Ланг?

— Аз съм, Франсис, любимият ти еретик.

Отец Нарумба се засмя.

— Радвам се да те чуя, макар че прочетох много обезпокоителни неща в местната преса.

Ланг се изтегна на леглото. Разговорът щеше да бъде дълъг.

— Fama volat, отче, слуховете се разнасят бързо. Знаеш какви са медиите. Обвинен на първата страница, а после оправдан някъде между некролозите.

— Предполагам — унило отговори свещеникът. — Публикуват обвинения, но не и опровержения.

— Има ли кръв, привлича интереса. Трябва да повдигнат рейтинга си за новините в шест и да рекламират вестника.

— Не си помолил секретарката си да ме накара да чакам обаждането ти само за да ми кажеш, че не си убил никого, нали?

Ланг пое дълбоко въздух и издиша.

— Както обикновено имаш право.

— Осъзнал си, че си тръгнал по пътя към ада, и искаш да чуя изповедта ти?

Въпреки че умората беше започнала да замъглява съзнанието му, Ланг не можа да сдържи смеха си.

— Няма да ти стигне времето на този свят, за да изслушаш пълната ми изповед.

— Тогава търсиш пасторските ми умения и несравним интелект?

— Вие, свещениците, не полагате ли обет за скромност? Първо искам да ме изслушаш много внимателно. После ще те изпитам, за да проверя какво си разбрал.

В продължение на двадесет минути Ланг му обясняваше ситуацията. Спираше само от време на време, за да отговори на въпроси и да благодари на младата жена, която му донесе китайски пръчици за хранене, кутия с вдигащ пара ориз и още една, за чието съдържание Ланг не се опита да размишлява.

Той приключи едновременно и с яденето, и с разказа си.

— Тамплиери? — недоверчиво попита Франсис. — Над един милиард долара годишно от Ватикана?

Ланг облиза пръстите си, по-скоро в усилие да премахне мазнината, отколкото като неволен жест, че храната му е харесала.

— Предполагам, че не знаеш нищо за това?

— За парите на Ватикана? Едва ли биха споделили подобно нещо с обикновен енорийски свещеник като мен. Знам малко за тамплиерите и онзи район…

— Лангедок.

— Да, Лангедок и замъка, който монахът Пиетро описва. Някои смятат, че някъде там е скрит Свещеният граал.

Ланг забрави за мазните си пръсти.

— Свещеният граал? Чашата, използвана от Христос на последната вечеря?

— Така си я представят Рихард Вагнер и Стивън Спилбърг. Спомняш ли си операта и филма с Индиана Джоунс? Това е и чашата в легендата за крал Артур. Но може да е друго. Старинни предания описват граала като камък със загадъчни свойства, а някои учени смятат, че е свързан с кивота на завета, изчезнал от Ерусалим хиляда години преди Христа. Хитлер мислел, че е копието на Лонгин, пронизало Христос. Няма причина да не е «съдът», за който Пиетро е прочел в гностическия документ.

— Но ти не мислиш, че такова нещо съществува, нали?

Франсис само подгряваше атмосферата. Винаги оставяше най-силния си довод за накрая.

— Не знам какво е мнението на Църквата по въпроса. Предполагам, че от неколкостотин години не им се е налагало да се занимават с тази тема. Защо да не го вярвам? Знам, че в района, за който говорим, е имало енорийски свещеник в малко градче на име Рен льо Шато. Убеден съм, че се е казвал Сониер и е живял някъде в средата или във втората половина на деветнадесети век.

— Помниш всичко това наред с катехизиса? Забележително е, че не си го забравил от всичките онези религиозни бръщолевения, които трябва да научиш наизуст.

— Няма да обърна внимание на забележката ти, макар че езическата ти душа може да се успокои, ако разбере, че преди две години ходих там, докато бях във Франция като участник в международен църковен събор. После пътувах няколко дни, докато успея да намеря евтин самолетен билет, за да се върна у дома. Сониер се е превърнал в туристическа атракция. Ако млъкнеш за малко, ще ти кажа защо.

— Мълча, мълча.

— Сониер е бил беден свещеник в бедна енория. Ремонтирал е сградата на църквата, защото не са имали пари да платят на специалисти. Част от олтара се срутила. Вътре имало стари свитъци. Той се развълнувал и ги показал на всички, но не позволил на никого да ги прочете. Но местните хора и без това не можели, защото текстовете били на латински или иврит. Може би това е бил гностическият документ, за който пише тамплиерът Пиетро. Почти веднага малката енория намерила средства да ремонтира църквата и построила пансион с размери на хотел. В Лангедок започнали да пристигат много пари и върволица от кардинали. Говорим за затънтено място, за което кардиналите не били чували допреди година. Стандартът на живот на Сониер рязко се повишил. Сдобил се с нови дрехи, с иконом и изба с вино, въобще с всичко, което можел да притежава един истински принц на Църквата.

— Както и малки момчета или любовници? — не се сдържа Ланг. Франсис беше твърде лесна мишена за дребните прегрешения на Църквата.

— Още някоя вулгарност от страна на неверника, и ще затворя и ще си кажа молитвата. Сониер така и не разкрил източника на внезапно сполетялото го богатство. Умрял при загадъчни обстоятелства. Икономът му също.

— Не ми казвай. Нека да отгатна. Умрял е при нещастен случай, вероятно в пожар.

Ланг усети, че Франсис е озадачен.

— Удавил се, когато малката му лодка се преобърнала. Никой не знае какво е правил насред реката. Защо?

— Пиетро споменава четирите древни елемента — огън, въздух, вода и земя. Продължавай.

— Местните хора смятат, че пергаментите са били карта за съкровище, но така и не са ги открили. След смъртта на Сониер потокът от пари и църковни сановници в района секнал.

Ланг се протегна, борейки се с желанието да заспи.

— Провървяло му е. Намерил е заровено съкровище или олтарът е бил пълен с печеливши лотарийни билети. Какво ми говори това за тамплиерите?

Той чу гърления смях на Франсис.

— Невернико! Историята продължава. През шестдесетте години на двадесетия век някой публикувал книга, в която се изказва предположението, че Сониер е намерил съкровище, принадлежащо на тамплиерите. Те действали в онази част на Лангедок и крепостта, която Пиетро описва, е една от техните. Сониер може да е намерил част от огромното богатство, оставено от тамплиерите, когато се наложило бързо да избягат.

— Богатство? Съкровище? Докато не прочетох превода на учения от Оксфорд, мислех, че тамплиерите са били монашески орден и са положили обет да живеят в бедност, безбрачие и други неприятни неща.

— Отначало наистина са били такива. Отишли в Светите земи, за да пазят поклонниците от мюсюлманите, и се включили в кръстоносните походи. Орденът е бил основан в началото на дванадесети век. И те са дали обет за бедност като другите монаси. През следващите двеста години обаче нещата се променили. Орденът забогатял неимоверно много. Никой не знае как и откъде. Европейските крале забелязали, че войнствените монаси са собственици на замъци, земи и дори кораби. След като паднал и последният християнски аванпост в Палестина и тамплиерите се завърнали в Европа, орденът представлявал нещо като самостоятелна държава. Мнозина владетели, френският крал Филип Хубави и папата ламтели за имотите им, но се страхували от тях. През 1307 година Филип накарал стражите си да превземат замъците на тамплиерите във Франция и да хвърлят рицарите в затвора. Папа Климент Пети добре знаел интересите си. Филип бил най-могъщият монарх в Европа и Климент бил наясно от коя страна на филията е маслото. Папата издал була и осъдил тамплиерите по множество измислени обвинения. Както се досещаш, повечето други крале и императори изгаряли от нетърпение да направят същото, за да си присвоят имотите на Ордена. Мнозина от братята били пленени и изтезавани, докато признали всевъзможни грехове — от хомосексуализъм до богохулство. Накрая изгорили на кладата заловените, поне във Франция. Английският крал Едуард II и немският крал Хайнрих не си падали по признания, изтръгнати с мъчения, и отнетото от тамплиерите там не било тъй богато като във Франция. Част от братята избягали, преди да бъде издадена папската була. Несъмнено са били предупредени. Флотата и съкровищата им обаче не били намерени.

Ланг се замисли.

— И се смята, че са оставили съкровището си в Лангедок?

— Хората, които сериозно се занимават с това, не са единодушни. Някои предполагат, че избягалите тамплиери отишли в Шотландия. Тамошният крал Робърт Брус бил отлъчен от църквата и естествено, не бил в особено добри отношения с Климент. Други са на мнение, че тамплиерите са взели със себе си съкровището и са отплавали към остров по крайбрежието на Нова Скотия. Трети не вярват, че е имало съкровище, а богатството на тамплиерите са били имотите им.

— А ти какво мислиш?

Франсис въздъхна.

— Нямам определено мнение. За мен тамплиерите са интересна част от историята, но нищо повече. А колкото до съкровището им, смятам, че може да направиш по-добра инвестиция във време и пари, като купиш репродукция на карта с пролива Лонг Айлънд, където капитан Кид е скрил съкровището си.

— Капитан Кид поне не е убивал хора.

— А тамплиерите са мъртви, макар че масоните и розенкройцерите твърдят, че имат връзка с Ордена. И двете организации крият тайни, които членовете им пазят с цената на живота си.

Ланг изсумтя презрително.

— Не мисля, че имам работа с момчета със смешни шапки или с откачалки и не съм чел за хора с прерязани гърла в твоя квартален масонски храм. Типовете от «Пегас» имат сериозни намерения. Пазят някаква тайна, за която са готови да убиват. Обзалагам се, че това има нещо общо с парите от Ватикана и по някакъв начин е свързано с онова място във Франция, където Сониер е ударил джакпота.

— Може би — съгласи се Франсис. — А картината? Пастирите? Предполага се, че изобразеното там място е Аркадия в Гърция, а не във Франция. От друга страна обаче Аркадия се употребява в поезията като синоним за място с пасторална красота и спокойствие. Може да е метафора.

От разузнавателния занаят Ланг знаеше, че всички късчета от ребуса се подреждат само във филмите. Почти винаги имаше информация, която се оказваше несвързана с проблема и вероятно безполезна. Но в случая Пусен беше задействал механизъм за опазване на тайна, която «Пегас» искаха да съхранят.

— Да, може да е навсякъде — отбеляза Ланг, — но Пиетро и твоят разказ ме насочват към Лангедок. Не съм сигурен къде се вмества картината на Пусен, макар че трябва да има връзка. Инак «Пегас» не биха убивали, за да попречат на хората да разберат за значението й.

— Така е, но какво е то?

— Мисля, че може би има нещо общо с гностическата ерес и твърдението им, че Йосиф Ариматейски е брат на Христос, а Мария Магдалина е негова съпруга?

— Това са два отделни въпроса. Първо, Библията, поне признатите от Църквата евангелия, мълчат по темата дали Иисус е имал братя или сестри. Тъй като юдеите в библейските времена са имали големи семейства, по всяка вероятност той е имал братя и сестри. Винаги са съществували хипотези за съпруга. Юдейският закон изисква младите мъже, особено равините, какъвто Иисус трябва да е бил, да се оженят. Някои учени смятат, че сватбата в Кана, където той превърнал водата във вино, е неговата. Проблемът с братята, сестрите и съпругата повдига тревожни въпроси за косвените и преките потомци, с които Църквата предпочита да не се занимава. Преводачът доктор Уолф има право, че династията на Меровингите е управлявала онази област във Франция в продължение на един-два века след краха на Рим. Те претендират, че са потомци на Христос. По онова време това е бил огромен проблем за папата. Гностиците са били еретици, които вярвали, че Господ е създал Христос простосмъртен и след смъртта му не тялото, а духът му се е възнесъл на небето, противно на юдейското месианско пророчество. Няма физическо възкръсване, няма месия. Твърденията на гностиците били категорично отхвърлени на Никейския събор заедно с евангелиетата, които ги подкрепяли, както и цялата ерес, изповядваща тази доктрина.

Ланг кимна. Бореше се с умората. Челюстите му се разтегнаха в широка прозявка.

— Интересна църковна история, но не виждам какво общо има изобразеното на картината на Пусен. Ако изобщо означава нещо. «Пегас» очевидно смятат, че има значение. Както и да е. Възнамерявам да разкрия загадката на картината или поне да разбера какво крият «Пегас». Това е единственият начин да им отмъстя.

От другия край на линията се чу неодобрителна въздишка.

— Ланг, отмъщението може да има обратен ефект. Бих искал да оставиш полицията да се оправя.

— Мечтай си. Парижката полиция не разполага с никакви улики. Искам резултати, а не затворени неразкрити случаи. Изглежда забравяш, че хората на «Пегас» се опитаха да ме убият в Атланта. Убеден съм, че онази вечер не искаха да побъбрят приятелски с мен. Освен това успяха да ми припишат две убийства. Бих казал, че имам много да им връщам.

— Трябва да се предадеш на полицията, преди да се наложи да убиеш още някого. Господ ще ти помогне.

— Слуховете говорят, че помага на онези, които сами си помагат, падре.

— Желаеш ли съвет от приятел, а не от свещеник?

— Целият съм в слух.

— Illigitimi non carborundum.

— Франсис, можеше да измислиш някакъв свободен превод на «Не позволявай на копелетата да те смажат».

— Тогава си пази задника.

Въпреки проблемите си Ланг се усмихваше, когато затвори телефона. Водеше обречена на неуспех битка със съня, но намери сили и извади снимката на картината от портфейла си. Фигурите бяха загадъчни като надписа на латински.

Той се прозя отново и се запита дали скоро ще спи в леглото си. Мисълта за дома задейства сходна идея. Изпита желание да седи на балкона със сутрешното си кафе, да гледа града и да чете вестник.

Вестникът.

Ланг редовно решаваше игрословици с разбъркани букви. Ако се справеше, появяваше се познат израз. Ами ако надписът на латински беше като ребус във вестника, анаграма, в която привидно излишна дума предоставя букви, необходими за разчитането на посланието?

«ETINARCADIAEGOSUM.

ЕТ IN ARCADIA EGO (SUM).»

Изтощеното му тяло и съзнание запротестираха, когато стана от леглото, за да прерови шкафа, докато намери касова бележка от «Хародс». По-нататъшното търсене откри къс молив за вежди върху тоалетката. Ланг се залови да пренарежда буквите, като започна с онази, която докосваше пръстът на пастира, така че във всеки вариант първата да е А.

Двадесет минути по-късно той се беше вторачил в написаното, забравил за съня. Правилно ли го четеше? Латинският му беше добър за състезания по афоризми, но трябваше да се увери, че този път правилно е разчел написаното.

Ланг отвори вратата толкова рязко, че стресна млада жена, която вървеше по коридора.

— Къде мога да намеря Нели? — попита той с такъв тон, сякаш светът зависеше от това.

Тя си възвърна самоувереността, изисквана от нейната професия, посочи и заговори с акцент, който Ланг не можа да определи.

— В кабинета в дъното на коридора.

Лицето на Нели беше неестествено бледо — отражение на синкавия компютърен екран на няколко сантиметра от очите й. Най-модерната технология в света вече служеше на най-древната професия.

Тя се обърна и столът й изскърца.

— Променил си решението си… По дяволите! Изглеждаш сякаш си видял призрак.

Ланг предположи, че по-рано кабинетът е бил килер. Вътре нямаше място за двамата, затова застана на прага.

— Имам странна молба.

Тя му се усмихна накриво и кимна заговорнически.

— Странните желания са част от занаята ми, любов. Кожени дрехи? Вериги?

— Още по-странно. Можеш ли да намериш латинско-английски речник по това време?

Нели се втрещи, вероятно за пръв път в кариерата си.

— Латински? Да не би да ръководя университет? — Тя се замисли. — До университета има книжарница, макар че едва ли е отворена.

Ланг беше твърде развълнуван, за да чака. Ако се окажеше прав… Вероятността засенчи трезвия му разум.

— Ще отида да проверя. Запази свободна стаята ми.

Нели сложи ръка на рамото му в опит да го спре.

— Не си прави труда, любов. Едно от момичетата ми е при клиент на «Блумсбъри». Скоро ще се обади и ще я накарам да прескочи до Мюзиъм стрийт. Не е необходимо да рискуваш да попаднеш в ръцете на властите, нали?

На Мюзиъм стрийт имаше кафенета и магазинчета, където продаваха стари книги и други печатни издания. Много от тях работеха до късно.

— Благодаря.

Час по-късно Ланг остави окъсания латинско-английски речник с меки корици, стъписан от откритието, че се е оказал прав. Картината на Пусен вече не беше загадка, макар че щеше да бъде нужен олимпийски скок в религиозните убеждения, за да се повярва на посланието. «Пегас» обаче бяха повярвали. И затова бяха готови да убиват.

Разказът и загадъчният надпис твърдяха едно и също, колкото и невероятно да беше. Сега Ланг само трябваше да отбягва ченгетата и някои неприятни хора, докато намери точното място и потвърди историята на монаха, умрял преди седемстотин години.

Заминаваше за Франция.

Тамплиерите: Краят на Ордена

Разказ на Пиетро от Сицилия

Превод от средновековен латински от Найджъл Уолф, доктор на историческите науки

5.

Така отлитаха дните, сякаш понесени на криле на соколи. Помагах на иконома на манастира като негов сенешал, смятах с абака и правех описи на продукцията, която крепостните селяни в храма произвеждаха⁵⁹. Крадях време от работата си и ходех в библиотеката, за да науча повече за гностиците и тяхното зловредно вероотстъпничество. Документите бяха толкова сквернословил и срамни, че единият беше скрит в куха колона. Съществуването му беше известно само на неколцина братя. Колко много искам да не бях един от тях! Не се забавлявах от непочтителността, показана към Светото писание, а по-скоро бях любопитен да разбера какво е съдържанието на съда, споменат в древните свитъци. Исках да узная и каква е причината папският престол да изпраща лепта на храм, чието единствено задължение е да пази Сер и Рен, две обикновени селища, които не са застрашени от опасност.

Гностическите документи ме изкушиха както змията Ева и ме накараха да търся оставени в забвение знания.

Един грях поражда друг и аз започнах да се отдалечавам от замъка. Пътешествията ми ме отведоха отвъд границите на феодалното владение на тамплиерите, покрай река Салс и в хълмовете и планините, и по-точно в Кардю. Избрах този път, защото беше най-сходен с описания в пергаментите на еретиците — древния римски път, по който бяха поели Йосиф Ариматейски и Мария Магдалина, когато бяха дошли по тези места⁶⁰. Уреждах напускането на задълженията си към моите братя и към Бога, като безсрамно лъжех по-висшите от мен и лицемерно твърдях, че обикалям границите на имението на тамплиерите. Извършвах още по-голям грях, защото търсех забранени знания.

Местните селяни не можеха да ме упътят, защото говореха на диалект, който не разбирах. Дори да знаеха франкски или латински, едва ли щяха да отговорят на въпросите, изпълнили главата ми. Бяха мръсни и кални и воняха на пот и на изпражнения и ми беше трудно да запомня, че и те са деца на Бога. Още по-смущаваща беше мисълта, че произхождам от такива като тях. Чистите дрехи, ястията с месо всеки ден и спретнатото легло нощем бяха породили у мен греха горделивост, който се беше вкопчил в душата ми като минога за злочеста риба.

В един октомврийски ден се връщах от поредното си пътешествие. Земята все още беше прашна и суха, защото зимните дъждове не бяха започнали. Овощните градини бяха отрупани с узрели плодове и есенни листа, а лозите представляваха само чепати вейки, тъй като гроздето вече беше обрано и сложено да се суши. От запад духаше студен вятър с дъха на първия сняг, който виждах на планините, известни като Пиренеи, в чието подножие свършва Лангедок и започва иберийската страна Каталуния. Тогава се запитах защо тамплиерите не освободят от езичниците земите от другата страна на планината⁶¹. Спрях на склона на Кардю, за да благодаря на Бога за зрелищната гледка и да се възхитя на величието и великолепието, сътворено само за шест дни. Едва изрекох «Амин», когато огромен заек, несъмнено затлъстял от изобилната храна през лятото за сметка на градините на Ордена, изприпка досами краката ми, а после спря малко по-нагоре и ме погледна дръзко.

Заекът прекъсна мислите ми за нашия Създател. Спомних си за летните месеци, преминали без вкусното месо, което виждах пред мен. Вдигнах кривака и предпазливо тръгнах към него.

На втората крачка не стъпих на твърда земя под храст боровинки, а в празно пространство, и паднах. Изправих се и докато посягах към тоягата, която бях изтървал, видях, че храстите прикриват отвор в земята, много по-голям от онзи, където бях хлътнал.

Не беше обикновена дупка на животно, а тунел или шахта в камъка. Беше бяла като далечния сняг и толкова хитро замаскирана, че ако не бях паднал, щях да я подмина, без да я забележа. На стените се виждаха следи от каменоделска работа. Следователно не беше естествен процеп или разсед в планината, а създадена от човешки ръце пещера. Ако не се бях обърнал и потърсил обяснение за откритието си, щях да посрещна в мир очакващата ме съдба. Сатаната обаче разпали любопитството, което ме поведе напред.

На светлината отвън видях, че се намирам в примитивно разширена пещера. Мракът не ми позволяваше да преценя точните й размери, но можех да стоя изправен и протегнатите ми ръце не докосваха нито стени, нито таван.

В средата на неравния под забелязах някакъв предмет, камък, голям колкото свитък⁶². На него бяха издълбани букви. Не можах да разбера дали са юдейски, арамейски или латински. Прокарах пръсти по тях, защото нямаше достатъчно светлина, за да ги видя ясно. Структурата на камъка беше като на варовика в Лангедок, затова по всяка вероятност беше издялан там, където го бях намерил. Едва ли такъв тежък предмет беше донесен от Светите места. Нямаше да разбера това, без да прочета надписа, и бях изпълнен с желание за знания не по-малко страстно от онова, което кара мъжа да търси блудница.

Трябваше ми светлина, за да изследвам загадъчното си откритие. Храмът беше само на четвърт час път и се виждаше от входа на пещерата. Светлината на восъчната свещ щеше да уталожи жаждата ми за знания, по-силна, отколкото стомахът ми някога бе изпитвал за храна.

Побягнах, сякаш ме гонеше адът, както действително се оказа, и се втурнах през портите, поздравявайки едва-едва пазачите. Прекосих сводестата галерия и привлякох вниманието на всички. Не ме беше грижа за упреците, които щеше да предизвика подобно държане⁶³. Толкова много бързах, че забравих да се придържам към стените на галерията. Хукнах по средата, без да се съобразявам кои от братята ми щяха да бъдат принудени да се дръпнат. Влязох вътре и потиснах инстинктивното си желание да грабна първата запалена свещ. Намерих една в стаята си и спрях в параклиса, за да я запаля от постоянно горящите свещи там. В бързината едва не забравих да се поклоня и да се прекръстя на излизане.

Върнах се в пещерата по-бавно, отколкото я бях напуснал, защото ако ветрецът или някое рязко движение угасеше свещта, трябваше отново да ходя до храма, за да я запаля.

Коленичих до каменната плоча и доближих свещта. Латинският надпис беше на толкова стар диалект, че ми беше трудно да го разчета. Камъкът, на който беше издълбан, се беше изронил.

Докато съзерцавах надписа, сякаш леденостудената ръка на Сатаната стисна сърцето ми и пред очите ми се спусна мрак. Нямам представа колко време съм бил в безсъзнание, но когато се свестих, изпитах желание да не се бях събуждал. Дори сега не се осмелявам да назова какво имаше под камъка според надписа. Огънят, на който скоро ще бъда предаден, няма да бъде достатъчен, за да пречисти душата ми от издълбаното на камъка проклятие.

Бях втрещен и обезумял и не знаех какво да направя. Трябва да съм бил обладан от дявола, защото се опитах да отместя камъка. По Божията воля плочата беше дълбоко забита и не помръдна. Ако бях успял, със сигурност щеше да ме сполети участта на съпругата на Лот⁶⁴, защото очите ми щяха да видят нещо много по-ужасяващо за Бога от края на Содом. Следващата ми мисъл беше да споделя откритието си с по-мъдри и по-отдадени на Бога от мен. Те вероятно щяха да го обяснят. Сега съзнавам, че това беше същото непреодолимо желание, с което Сатаната бе изкушил Ева, за да сподели греха си с Адам, разпространявайки болестта на греховните знания като чума⁶⁵.

Знам, че не бях с ума си, защото оставих недогорялата свещ. Това разточителство беше един от по-малките грехове, които щях да извърша поради любопитството, което дяволът запали в душата ми.

Когато пред очите ми отново се появи храмът, аз видях, че оттам излизат на тълпи мъже на коне, повечето рицари, всички облечени като за сражение. Сред тях разпознах Гийом от Поатие, Тартус Германеца и други — най-опитните в изкуството на войната. Оръженосците водеха мулета, натоварени като за продължителен поход. Те отминаха, преди да стигна до крепостните стени, оставяйки облак задушаващ прахоляк.

Изненадах се, като видях, че портите са вдигнати и никой не ги пази, защото ако бяха тръгнали да прогонят нашественици, от които Светият престол се страхуваше, рицарите тамплиери със сигурност щяха да обезопасят източника си на провизии.

Вътре цареше бъркотия и смут. Свинете и воловете бяха отвързани и тичаха свободно из градините на манастира, а в краката ми пляскаха с криле и търчаха напосоки патки и кокошки. Не можах да намеря Филип и предположих, че е заминал с господаря си. Икономът беше в склада до трапезарията и замислено се взираше в разпръснатите на пода хранителни продукти и бъчви за вино с разкъсани обръчи.

Той беше възрастен човек и обичаше реда. Гласът му трепереше от тъга.

— Заминаха — каза икономът, преди да успея да го попитам каква е тази суматоха и бъркотия. — Пристигна ездач, изпратен от самия брат Жак дьо Моле⁶⁶. На всички незаети с друго братя беше заповядано да вземат свещените реликви, да изпразнят хазната и да се запасят с провизии за седем дни. Не знам с каква цел.

Това беше изключително странно. «Незаетите с друго братя» бяха рицарите, обучени в изкуството на войната. Оставаха само отговарящите за прехраната. Ако отиваха да се сражават, рицарите със сигурност не биха получили заповед да изложат на риск свещените реликви и съкровището на Храма, като ги занесат на бойното поле. Мислех само за моето опасно и зловредно откритие и не обърнах голямо внимание на прищявката на Великия майстор на ордена. Питах се на кого бих могъл да се доверя.

Мъдростта на решението на Великия майстор се изясни след вечерня. Бяхме се събрали в дома, седяхме на издяланите в стените каменни пейки и обсъждахме малкото работа, останала след заминаването на рицарите. В монашеските си одежди криех мастило, паче перо и хартия, защото възнамерявах да се върна към задълженията си, когато съвещанието приключи, макар че всъщност съзнанието ми беше завладяно от откритието и не знаех дали ще мога да събера две и две. Нямах представа на кого да се доверя. Първата част на Правилника на Ордена беше прочетена⁶⁷, когато вратата се отвори с трясък. На прага застана кралският наместник за Сер и Рен, придружен от тълпа въоръжени мъже.

— Какво желаете, братко? — попита икономът, който според правилника на Ордена като присъстващ старши брат поемаше задълженията на игумена.

— Не съм ви брат — отвърна кралският наместник.

Не знаех името му, но бях го виждал в храма. Малките му свински очички надничаха от тлъстото лице, сякаш беше търговец и се готвеше да предложи цена за топ плат.

— Какво означава това натрапване? — настоя икономът.

Кралският наместник се дръпна и помещението се изпълни с въоръжени мъже, които блокираха вратата. Единственият изход беше през килера на склада.

— В името на Филип, по Божията милост крал на французите, ви заповядвам да се предадете, защото сте арестувани и всичкото ви имущество е конфискувано.

Братята възнегодуваха.

— Не може да бъде! Ние сме служители на Църквата и сме неподвластни на законите на крал Филип!

Кралският наместник остана невъзмутим и се изсмя, същински кучешки лай, докато четеше от документ с кралския печат.

— Кралят ви обвинява в престъпленията идолопоклонничество, богохулство, разпътен живот и физически извращения като ласки и целувки на интимни места, изгаряне труповете на починалите братя, за да смесвате пепелта с храната на по-младите братя, изпичане на живи бебета, намазване на идолите с мазнина, извършване на тайни ритуали и мистерии с млади девици и редица други злодеяния, които са твърде ужасяващи и немислими, за да бъдат назовани⁶⁸. Отнемат ви се всички права да бъдете изслушани в църковни съдилища.

— Ще отговаряте пред Негово Светейшество! — обади се някой.

— Негово Светейшество се подчинява на крал Филип — отвърна наместникът.

След това заявление ние бяхме грубо изблъскани и измъкнати навън, качени на теглени от мулета каруци и откарани в нощ, осветена от бледа луна. Слабата светлина не разпръсна мрака в душата ми, защото отправените към нас обвинения бяха толкова далеч от истината, колкото клетвопрестъпничеството. Единствената ми утеха беше, че мнозина от братята очевидно са били предупредени днес следобед и аз бях станал свидетел на бягството им.

Не можех да не мисля дали хората на краля са намерили документа или все още е в безопасност в скривалището си. Притежанието на такива писания би осъдило на смърт всички ни.

Нямах представа къде ни водят, но не хранех надежда какво ще се случи с нас, когато пристигнем. Знаех какво правят с вещиците, магьосниците и еретиците. Най-мъчителна и болезнена беше мисълта, че изкуплението не е сигурно. Бях научил това в пещерата и дълбоко в душата си бях по-отявлен еретик, отколкото виновен по предявените обвинения.

Четвърта част

Първа глава

1.

Лондон, Пикадили.

05:30 ч.

Вътрешният часовник на Ланг го събуди. За миг изминалият ден му се стори мимолетен като съня, който вече не си спомняше. «Пегас» и тамплиерите бяха само кошмар, който можеше да изчезне като дим. Джанет и Джеф бяха в дома си в Атланта и се приготвяха за работа и училище. Ланг трябваше да провери електронния си бележник, за да види какви са задачите му през деня.

Женското ухание в стаята и сладко-киселият вкус на мазната китайска храна от предишната вечер бяха по-осезаеми. Реална беше и болката в ръката му от удара в стомаха на мъжа.

Ланг беше заспал, без да си направи труда да се съблече. Раздърпаните му дрехи и наболата брада не показаха предпочитания от него образ, когато се погледна в огледалото над тоалетката. Той почука на вратата на банята между двете стаи. Никой не отговори. Едва ли някое от момичетата на Нели беше станало в този ранен час. Ланг заключи отсрещната врата и се съблече. Имаше усещането, че дрехите са се превърнали във втора кожа на тялото му. Пусна душа и нагласи температурата на водата. Ароматът на цветя на сапуна беше твърде силен за него, но въпреки това пречистващ и освежителен.

Докато горещата струя масажираше гърба му, Ланг състави план как да мине през Лондон, международната граница и френските градове и села. Беше готов да се обзаложи, че британските железопътни гари и летища се наблюдават.

Той се изкъпа и с лека погнуса се избърса с единствената хавлия, която вонеше по-лошо и от сапуна. В шкафчето над мивката намери малка розова самобръсначка. Опитвайки се да не мисли на кои места на тялото е била използвана, Ланг внимателно избръсна областта около мустаците си. Вече беше свикнал с тях, сякаш бяха негови.

После се облече и огледа резултата. Обикновен трудов човек в измачкано облекло. Нямаше да бъде зле, ако се беше осмелил да излезе и да си купи нови дрехи, но беше твърде рисковано.

Ланг излезе от стаята и провери дали някой друг е буден.

В малката кухня встрани от главния салон видя висока чернокожа жена в лъскава смарагдовозелена рокля. Тоалетът с дълбоко изрязано деколте и къса пола показваше, че току-що се е върнала от нощна смяна.

— Здрасти! — каза тя с дрезгав глас с акцент от Антилските острови. — Кой те доведе тук?

— Нели ми разреши да пренощувам.

Жената се обърна към него и учудено повдигна изящните си вежди.

— Неприятно ми е дори да си помисля колко ти е струвало това, скъпи.

— Трябва да отида в Манчестър — без предисловия заяви той.

Та изви стройното си тяло, за да напълни чаша с вдигащо пара кафе, и късата й рокля се вдигна с още десетина сантиметра. Ланг реши, че не го е направила неволно.

— Манчестър? — повтори проститутката. — Далеч си от дома си, скъпи. Съпругата ти сигурно знае, че ще се прибереш.

— Ще ти платя да ме закараш.

— Не съм такси, скъпи. Върнах се преди малко. Ще трябва да вземеш влака като всички останали — отвърна тя, но изглежда размисли, докато пиеше кафето си. — Жалко. Налага се да наема кола. Нели сигурно знае някоя агенция…

Очите й бяха същия цвят като кафето и го наблюдаваха изпитателно. Ланг имаше чувството, че е жребец, когото оценяват на селски панаир.

— Специален приятел ли си на Нели?

Той не устоя на аромата на прясно направеното кафе, взе чаша от плота и й я подаде.

— Може ли?

Жената леко поклати глава, без да откъсва очи от него.

— Налей си.

Ланг напълни чашата.

— Познавам я отдавна.

Тя изпи кафето си и млясна, сякаш опитваше нещо много вкусно.

— Колко би платил на някого да те закара до Манчестър?

Той сви рамене.

— Колко струва? Двеста?

Проститутката му се усмихна, показвайки ослепителнобели зъби.

— Чудесно. За двеста лири ти гарантирам най-забавното преживяване в живота ти.

Ланг не се съмняваше в това, но в момента не беше в необходимото настроение. Загатнатият му отказ изобщо не я притесни. Няколко часа по-късно тя го остави на терминала на «Бритиш Еъруейз» в Манчестър. Едва когато колата потегли, Ланг осъзна, че не я беше попитал как се казва, нито тя него. Всъщност жената беше показала професионална липса на любопитство през целия път и не пророни дума, когато той я помоли да спре на един мост, откъдето хвърли пистолета в реката долу.

Използването на документите за самоличност и кредитната карта на Хайнрих Шнелер беше рисковано. Ланг предполагаше, че чадърът, който забрави в магазина на Дженсън, е проследен, но нямаше достатъчно пари за билет. Тъй като отиваше в страна от европейската общност, паспортът не му трябваше, но се нуждаеше от нещо, което да го идентифицира като гражданин на Обединеното кралство.

Ланг започна да наблюдава една сергия за вестници и внимателно избра жертвата, мъж на неговите години и с подобно телосложение. Човекът взе «Гардиан» и пъхна портфейла в джоба на сакото си. Ланг го блъсна леко, извини се учтиво и се превърна в Едуард Рийс — името в шофьорската книжка на мъжа. Махна мустаците, купи си слънчеви очила и с тях се нареди на най-дългата опашка. Всеки продавач на билети би предположил, че лицето му ще съответства на снимката в шофьорската книжка, докато Ланг демонстрираше обичайното за пътниците нетърпение, като местеше тежестта си от крак на крак и поглеждаше часовника си.

Той се опита да не изглежда прекалено успокоен, когато красивата жена зад гишето му даде билета.

— Приятно пътуване, господин Рийс. Когато пристигнете в Лондон, обърнете се към нашия представител на изхода да ви обясни къде да се качите на самолета за Тулуза Бланяк.

Ланг седна на мястото си със смесица от обичайния си страх от летене и задоволството, че дотук всичко е минало безпроблемно. На летище «Гетуик» щеше да се прехвърли от вътрешните на международните изходи, без да се налага да минава през охраната и полицията, която несъмнено го издирваше. Можеше дори да използва картата «Виза» на Шнелер. Това беше причината да вземе този полет. Искаше да избегне «Хийтроу», чието разположение би изисквало да влезе в залата за международни полети и да мине през детектори за метал, наблюдателни ченгета и камери.

2.

Лондон, Международно летище «Гетуик»

09:56 ч.

Ланг беше незабележим сред хората, пътуващи по работа, докато прекосяваше залата. Като мнозина други и той не носеше багаж.

Можеше да се усъмни, ако беше видял пътника зад него, който се шмугна в тоалетната, вместо да продължи към чакащите самолети за различни точки на Великобритания. Мъжът влезе в една от кабинките, затвори вратата и отвори мобилния си телефон.

— Той заминава — каза човекът.

3.

Лондон, Мейфеър

11:02 ч.

Герта седеше пред монитора и кимаше, сякаш изразяваше съгласие. Както беше предположила, кредитната карта «Виза» представляваше неустоим източник на финансиране за Ланг. Тя се поздрави за логичното мислене. Мъжете наистина бяха предсказуеми.

Тулуза Бланяк? Лангедок беше споменат в документите от Оксфорд и се намираше някъде в югозападна Франция. Ланг беше казал това на Джейкъб и очевидно мислеше, че там ще открие тайната на «Пегас», заради която едва не го убиха. Може би имаше право, но по всяка вероятност го очакваха неприятности.

Герта стана, излезе от компютърната зала, където пушенето беше забранено, спря в коридора и запали цигара. Трябваше да поиска още няколко услуги и да отиде при момчетата от Второ управление «Наука и технологии», макар че не й беше необходимо нещо научно, нито високотехнологично.

Първо обаче трябваше да се обади по телефона. Пренебрегвайки погледите на непушачите, тя влезе в асансьора, без да угаси цигарата си, а когато излезе навън, забърза към най-близката метростанция и редицата телефонни автомати.

Герта набра номера и пусна монети, когато от другия край на линията отговориха.

— Ти позна. Той отива във Франция. Всъщност самолетът му би трябвало да се приземява в момента — без предисловия каза тя и после се заслуша. — Добре, ще те посрещна.

4.

Международното летище на Тулуза Бланяк

11:42 ч.

Ланг пристигаше от страна от Европейския съюз, затова нямаше причина двамата полицаи на вратата да го забележат. Те бяха съсредоточили вниманието си върху младата жена, която продаваше кроасани в малкото кафене. Гърдите й бяха истинско предизвикателство за производителите на сутиени.

Ланг се озова в голям модерен терминал и ако нямаше указания на различни езици, лесно можеше да помисли, че се намира в Бирмингам или в Пеория, Илинойс. Спътниците му от самолета се разпръснаха бързо, без да се интересуват от него. Заминаващите бяха отведени на борда, самолетът беше презареден и след няколко минути Ланг беше единственият човек в залата. Изглежда никой не го следеше.

Банята на Нели беше по-просторна от пежото «Джуниър», което бе резервирал, преди да излезе от «Гетуик». Добре че нямаше багаж, защото пространството беше твърде малко.

«Евро Кар» разполагаха само с тази кола в момента, затова Ланг показа шофьорската книжка на Рийс, подписа договора, плати депозита в брой и седна зад волана. Когато откриеше, че портфейлът му е изчезнал, Рийс сигурно щеше да уведоми съответните власти първо за загубата на кредитните си карти и тогава да съобщи за кражбата на шофьорската книжка.

Пътят минаваше покрай еднакви съвременни небостъргачи и Ланг се запита защо модерните европейски жилища са неизменно грозни. Пътните знаци го насочиха към центъра на града, където средновековният камък и хоросанът замениха модерните блокове.

Той забеляза поне едно предимство в размерите на пежото, когато се вмъкна на свободно място за паркиране между старо дьошаво и рено. Над покрива на колата Ланг видя розовата тухлена кула на базиликата «Сен Сернин» — само тя бе останала от манастира от единадесети век според пътеводителя, който беше купил от летището.

На площада като почти във всички европейски градове имаше катедрала, а самият площад беше превърнат в малък пазар. Временните сергии предлагаха изненадващо разнообразие от плодове толкова рано през пролетта. Имаше и цветя във всевъзможни багри. Уханието им се смесваше с миризмата на риба, раци и миди в тави с натрошен лед.

Жени държаха малки деца и се пазаряха с продавачите. Както и в Рим, на пазара имаше малко мъже.

Ланг тръгна по тясна калдъръмена улица да търси онова, което му трябваше, и мина край колбасарница. Над тлъстите наденици на витрината бяха окачени неоскубани птици и неодран дивеч. Прясно изпечените пайове и кейкове в съседната сладкарница бяха наредени до франзелите. Ланг погледна отраженията във витрините и видя само своето.

Той намери магазин с екипировка за къмпинг и според местонахождението му предположи, че е посещаван предимно от местни клиенти.

В края на краищата Лангедок беше малка селска провинция, сгушена в подножието на Пиренеите. Доколкото Ланг видя, областта привличаше малко туристи. Когато говореха за южна Франция, хората обикновено имаха предвид източната съседка на Лангедок — летният курорт за забавление на богаташите — Ривиера. Кан, Ница и Антибите бяха световноизвестни, докато малцина чужденци можеха да назоват друг град в Лангедок, освен Рокфор — родното място на синьото сирене.

Близките възвишения и планини обаче привличаха местни алпинисти и туристи, които коренно се различаваха от летовниците на Лазурния бряг. Планинарите бяха млади, любители на приключенията и нямаха пари за пътуване до по-далечните и престижни Алпи.

Всичко това вероятно обясняваше защо собственикът на магазина беше намръщен и неучтив. Както и фактът, че беше французин. Ланг не беше млад като повечето му клиенти и се надяваше, че изглежда по-заможен. Беше сигурен, че човекът не обича мръсотията, насекомите и непредсказуемото време в планината.

Ланг знаеше какво иска — туристически ботуши «Мефисто», най-хубавите в магазина и със сигурност най-скъпите, съдейки по внезапното въодушевление на продавача, докато му ги показваше. Ланг избра и филцова шапка с кожена лента, каквато би харесал Индиана Джоунс, половинлитрова пластмасова манерка, две дебели памучни ризи, два чифта джинси, компас, сгъваема лопата и фенерче с резервни батерии. Накрая взе и въже, най-издръжливата и лека разновидност със стъклени нишки, предпочитана от сериозните алпинисти. Цената му вероятно се равняваше на седмичния приход от продажбите. Ланг плати и презрението на французина се замени с добронамереност.

Малко по-нататък по улицата Ланг купи евтин фотоапарат със светкавица, няколко филмчета и куфар от дебел картон за придобивките, които после едва напъха в малкия багажник на пежото.

Той излезе от града и се отправи на юг към Лиму. Двете тесни ленти на шосето лъкатушеха през терен, какъвто не беше виждал. Зелени хълмове се редуваха със заострени голи белезникави скали, същински гигантски кости, стърчащи от земята. Пиренеите вдясно бяха ефимерни като сън в далечната мъгла.

Движението не беше оживено. Имаше повече трактори, отколкото автомобили. Ланг мина покрай лозя, където напъпилите лози се бореха със скалистата почва. Овцете приличаха на валма памук, разпръснати по хълмовете. В много от нивите растяха слънчогледи и тютюн.

Колкото по` на юг отиваше, толкова повече развалини виждаше. Останките от няколко големи крепости и замъци избледняваха под лъчите на същото слънце, което бе топлило Пиетро преди седем столетия. Мисълта беше страшна — сякаш Ланг се връщаше във времето.

Той мина през Лиму. Според пътната карта в колата това беше последното достатъчно голямо селище преди крайбрежието, за да бъде обозначено като град. Ланг зави по ръба на дълбока пропаст. Далеч долу блещукаше вода. Там се виждаха и червените керемидени покриви на селата Еспераца и Кампан-сюр-Од. Испански звучащи имена го накараха да си спомни, че тази част на Лангедок е била област в Каталуния преди една от безкрайните войни, преначертали границите на Европа за две хилядолетия.

Дори да имаше знак за Рен ле Бен, Ланг го пропусна. Селцето се състоеше от купчина измазани с вар сгради с керемидени покриви. Беше твърде малко, за да има катедрала или дори площад. Ланг трябваше да намали скоростта, защото настигна трактор. И трактористът, и машината бяха виждали по-добри дни.

Въпреки облаците от мазен дизелов пушек Ланг навреме забеляза знака за странноприемница «Рен ле Бен» и зави по черен път с разцъфнали плодни дървета от двете страни. На малкия хълм пред него се появи сграда, боядисана в розово. Според пътеводителя това беше единственият хотел в радиус от няколко километра.

Преди да слезе от колата, той отново си сложи мустаците. Подът на фоайето беше от варовик. Тъмната ламперия се издигаше до коридора на втория етаж. Над главата му беше окачен селски полилей с форма на колело от каруца. На чамовото бюро имаше месингова лампа, подвързан с кожа регистър и излъскан звънец. Дневната светлина струеше през сводест вход вляво, отвъд който се виждаше малката трапезария на хотела с един-единствен прозорец към долината на Од.

Ланг остави куфара си и отиде да разгледа. Жена миеше чиниите от обяда.

Тя се стресна, вдигна глава и го видя.

— Oui?

Френският му не беше по-добър от италианския.

— Chambre?⁶⁹ — с надежда попита той и остана приятно изненадан, когато му отговориха утвърдително.

По време на единствения си престой в снобския парижки хотел «Бристол» Ланг беше използвал английско-френски речник и се пребори със синтаксиса и трудното произношение, за да помоли да му донесат студена напитка. След няколко минути наистина получи нещо студено, само че беше мъртва риба. Случката промени мнението му за лингвистичните му способности и за французите. Не ценеше особено много и двете.

— Американец ли сте? — на съвършен английски попита жената.

— Германец — с подходящ твърд тевтонски акцент отвърна той.

Тя избърса ръцете си в престилката и се усмихна, сякаш да покаже, че разликата е незначителна.

— Имаме стая с изгледа, който виждате оттук — продължи жената на английски и посочи прозореца зад себе си.

Тя го заведе обратно във фоайето и отвори регистъра. Ланг с нежелание й даде паспорта и кредитната карта на Шнелер.

Ако му провървеше, данните от паспорта щяха да стигнат до полицейските компютри в Париж едва след няколко дни, и жената щеше да прокара кредитната карта през автомата чак когато Ланг плащаше и напускаше хотела. Тя изглеждаше разочарована. Записа номера на паспорта и направи ксерокопие на картата.

Ланг се опита да си спомни кога за последен път видя да правят ксерокопие на кредитна карта, вместо да я обработят електронно. Жената му я върна, взе ключ от таблото и тръгна към стълбите. Ланг трябваше да подтичва, за да върви редом с нея. Тя отвори една от вратите в коридора и мълчаливо му направи знак да влезе. Стаята не се отличаваше с нищо друго, освен с обещания изглед към Од. Туристическите списания биха описали въодушевено пейзажа — нещо като искрящи на слънцето диаманти и река, криволичеща сред варовикови скали.

Веднага щом жената излезе, Ланг отвори куфара и облече джинси и дебела риза. Ботушите бяха по-удобни, отколкото му се сториха в магазина. Той взе въжето и го закачи на колана си заедно със сгъваемата лопата.

После заключи, откъсна косъм от главата си и го залепи със слюнка между вратата и касата. Ако някой влезеше в стаята, той трябваше да знае.

Тамплиерите: Краят на Ордена

Разказ на Пиетро от Сицилия

Превод от средновековен латински от Найджъл Уолф, доктор на историческите науки

6.

След шест дни стигнахме до мястото, където ни водеха тъмничарите. Ако имах повече мастило и хартия, разказът ми щеше да бъде изпълнен с жестокостите и лишенията, които понесохме, но тези факти вече не са важни.

Не знам нищо за сградата, където ни държат, освен че е кралски замък с две кули на висок хълм с изглед към река. Всеки брат е в отделна килия, за да не можем да общуваме. Моята килия се намира под повърхността на земята, затова нямам прозорец. Стените са толкова дебели, че не чувам нищо, освен припкането на гризачи в сламата, която ми е легло и единствена мебел. По камъка се стича вода и влага, и мирише на гнило и разложение.

Веднъж дневно под вратата подават копаня с помия, каквато не бих дал и на свиня. Няма лъжица, нито нож и трябва да изпреварвам плъховете и после да ям като куче. След третия ден на затворничество се научих да благодаря на Бога и за малкото храна, която ми дават.

Когато ни арестуваха, не ни позволиха да вземем нищо, освен дрехите на гърба си. Ако не бях скрил в дрехите си материалите за работа след вечеря, нямаше да мога да запиша последвалите събития.

Първата сутрин след пристигането ни бях грубо завлечен в голяма стая и изправен пред огромен подиум. Там седеше човек, когото ми представиха като служител на Великата инквизиция в Париж. Той ми прочете обвиненията, вече отправени от кралския наместник. Отрекох ги и после ме поведоха към друга стая, откъдето се чуваха писъци и стенания.

Предположих, че там щяха да ме изтезават, за да призная лъжливите обвинения срещу братята от Храма в Ерусалим. Не знам кое беше по-лошо — да чакам, докато слушам страданията на другите, или да изтърпя мъченията.

Исках да се моля на Бога да ми даде сили да издържа, но мисълта за проклетата пещера ме лишаваше от набожността и вярата, защото не знаех на кого да се моля.

В помещението настъпи тишина и отвътре изнесоха осакатеното тяло на мъртвия стар иконом. Всъщност той беше един от онези членове на Ордена, на които им провървя.

Завързаха ме за желязна рамка в седнало положение, така че краката ми да са опънати към параван. От другата страна беше запален огън. Намазаха петите ми с масло, махнаха паравана и ги изпекоха като еленово месо над огнище. От време на време преместваха паравана, за да регулират горещината, и всеки път ми прочитаха възмутителните обвинения. Отричах, въпреки че усещах миризмата на изгорялата си плът. Заглуших слуха си с писъци и сетне пред очите ми падна благословен мрак.

Инквизиторите ме свестиха и започнаха отново.

На следващия ден ми извадиха два зъба, а на по` другия ме сложиха в стрападо — уред за изтезания чрез вдигане и спускане с въже.

Нямах представа откога лежа в сламата в окаяната си килия. Изгорената ми плът привличаше гризачи и други гадини, а разкъсаните мускули ме боляха, докато ги отблъсквах, когато пред мен се появи момче. Отначало помислих, че е видение, породено от агонията, от която често изпадах в безсъзнание. Момчето обаче беше изпратено да се грижи за нещастниците като мен и да смени сламата и позеленялата воняща вода във ведрото.

Името му е Стефан и ми носи новини. От него научих, че дори понтифът папа Климент V ни е изоставил и се е съюзил с крал Филип, за да унищожи Ордена на тамплиерите, въпреки обещанията на предшественика си. Негово Светейшество обявил всички тамплиери за вероотстъпници, имуществото им било конфискувано и Ордена забранен. Много рицари, голяма част от съкровищата и корабите им изчезнали безследно.

Братята, които откажат да се признаят за виновни по отправените срещу тях обвинения, щели да бъдат изгорени пред храма в Париж.

Двоумя се дали да извърша клетвопрестъпничество, като се призная за виновен — така ще се избавя от изтезанията, но ще обрека на вечно проклятие душата си — или да остана верен на истината, да търпя изтезанията и накрая да бъда изгорен на кладата. Бих избрал второто, ако все още вярвах, че ще ми донесе опрощение на греховете и спасение. Всъщност нямах избор. В планината Кардю бях научил, че няма спасение.

Ако бях останал смирен и скромен монах в Сицилия и не се бях полакомил за хубава храна и дрехи, сега нямаше да съм в това положение. Ако…

Принуден съм да прекратя писането и да скрия мастилото, пачето перо и хартията, защото ще ми ги вземат, ако ги открият. Мастилото почти свърши и го разредих с вода, за да мога да напиша още нещо. Изглежда ми остава малко да разказвам и кратко време да живея и чувствам силни болки, докато пиша, защото на раменете ръцете ми са извадени от ставите и пръстите ми са подути от изтръгването на ноктите.

Очаквах да ми причинят още страдания, но ме заведоха пред инквизитора и ми заповядаха да разкрия как съм приет в Ордена. Церемонията беше скромна и бе извършена в присъствието на Великия майстор Жак дьо Моле. Казаха ми, че ще бъде много трудно да служа на нашия Бог Иисус Христос и на вишестоящите в Ордена, ако не е по моя собствена воля. Поискаха да отговоря на няколко въпроса. Карал ли съм се с някого, имам ли дългове и дали съм женен. Като чухме последното, аз и неколцина братя при спомена за послушничеството ми в Сицилия се усмихнахме въпреки сериозността на въпроса. Имам ли телесни недъзи? После попитаха дали някой има възражения срещу посвещаването ми и след единодушния отрицателен отговор бях приет в Ордена на тамплиерите.

Инквизиторът се намръщи, докато писарите драскаха с перата, и ме попита какви клетви съм полагал. Отговорих искрено, че съм се заклел над Книгата и Кръста да бъда скромен, смирен и беден до края на живота си. Великият майстор ме целуна по устата и ме предупреди, че вече трябва да спя по риза, долни гащи и чорапи, завързани с връв, да не влизам в дом, където има бременна жена, да не присъствам на сватби, нито на раждане, да не вдигам ръка срещу друг християнин, освен при самоотбрана, и да не лъжа.

Дадох тези показания и ме върнаха в килията. По-късно Стефан ми каза, че думите ми били същите като на другите тамплиери, разпитани през деня, но въпреки това инквизиторът обявил всичко за лъжа.

Ако Стефан не ми беше доверил това, щях да повярвам на твърденията на инквизиторите, че всичките ми останали братя са направили пълни самопризнания. Новите мъчители бяха по-страшни от първите, защото неколцина проявиха състрадание, разридаха се от съдбата ми и ме придумваха да пречистя душата си от покварата и да се изповядам, докато предишните ме удряха в лицето, заплашваха ме и не ми позволяваха да изпразня пикочния си мехур или червата си на друго място, освен върху себе си.

Болката е преходна, но проклятието е вечно! Предпочетох да не давам лъжливи показания срещу моите братя и Ордена. Моля се Господ да вдъхнови екзекуторите да ме удушат, преди пламъците да погълнат тялото ми. Нещо по-важно — моля се времето ми в чистилището да бъде кратко, преди моя Господ и всичките му светци да ме приемат на небето. Моля се да ми бъде простен грехът горделивост. Възгордяването ме изкуши да напусна моя пръв манастир, накара ме да търся знания, каквито не трябваше да търся, и стана причина да се усъмня във вярата и да умра, измъчван от немислимо прозрение.

Нека онзи, който намери тези писания, също да се моли за мен, защото времето ми на тази земя и материалите ми за писане бързо свършват.

Заключение на преводача

Няма запазен пълен списък на тамплиерите, изгорени на кладата в Париж между октомври 1307 и април 1310 година, ако изобщо някога е съществувал подобен документ. Известно е, че Жак дьо Моле не е направил опит да избяга и до последно е вярвал, че името на Ордена ще бъде изчистено от несправедливите обвинения.

Възможно е да не е съществувал такъв списък и анонимността на жертвите да е била част от терора, който крал Филип е искал да насади сред колебаещите се да направят самопризнания. Да умреш без име, е означавало да се простиш с живота без последно причастие и погребение в християнски гробища и следователно без утеха и надежда за възкресение — ужасяваща перспектива в началото на XIV век.

Никога няма да разберем какво е намерил Пиетро в пещерата, което толкова силно е разклатило вярата му, но това няма значение. Най-важното е разказът за живота му като тамплиер, макар и не воин, за дните след отстъплението от Палестина.

Написаното от него ще представлява интерес за историците от идните поколения.

Н. У.

Втора глава

1.

Рен льо Шато

Рен льо Шато се намираше само на няколко минути път с кола. Шосето беше тясно и криволичеше спираловидно. На върха на хълма се бяха вкопчили купчина каменни къщи, измазани с хоросан. Франсис имаше право. Сониер наистина се беше превърнал в нещо като туристическа индустрия. Две-три двойки, окичени с фотоапарати, се разхождаха по тесните безлюдни улички. Малкият туристически център беше пълен с картички с лика на Сониер и книги на множество езици за вероятностите какво може да е открил. Знаци на три езика напомняха на посетителите, че законът забранява да се копае на държавна собственост. Откритието на свещеника очевидно беше породило легенди за заровено съкровище.

Малката църква в римски стил не беше по-голяма от другите сгради в градчето. Единствената й забележителна особеност беше позлатената ивица в долната част на вратата. В пътеводителя пишеше, че това е църквата «Мария Магдалина», построена през 1867 година.

Църквата на Сониер.

Ланг влезе вътре и мигновено се изненада от злобното лице на изваян в камъка дявол. Изкривеното му тяло беше боядисано в червено и приведено под тежестта на бокал със светена вода. Сводестият таван беше висок шест-седем метра и богато украсен с разноцветни фигури. Църквата беше правоъгълна. Централната пътека разделяше осем пейки. Единственото помещение едва ли би побрало стотина души, но въпреки това всеки детайл беше изящно изпълнен като в огромна катедрала.

На тавана беше изваян ангел, застанал до празна пещера.

Откритието, че Христос е излязъл от гроба.

Уместно.

Накъдето и да погледнеше, Ланг виждаше доказателства за майсторството на най-добрите художници по онова време. Намерението на Сониер очевидно е било да направи красива и величествена църква, но без излишна показност. Свещеникът не беше възнамерявал да се превръща в духовническо парвеню.

Ланг обиколи помещението за втори път. Остана поразен от художествената изработка на дърворезбите на дъбовия парапет на олтара и стъпалата към амвона. На белия мраморен олтар беше гравиран триптих на рождението и разпъването на Христос и отново ангел в празна гробница. Беше странно, но сцената беше изобразена в центъра, вместо да бъде последна според хронологичния ред на събитията.

На стените бяха нарисувани части от разпятието. Обикновена католическа църква. На четиринадесетата сцена носеха увития в плащаница Христос към гробницата, но имаше нещо… над фигурите. Луната. Ланг беше сигурен, че юдейският закон изисква погребенията да се извършват преди залез-слънце в петък преди Шабат. В такъв случай хората не носеха Христос към гробницата!

Още едно послание от мъртвия свещеник.

Ланг изпитваше съмнения за откритието на Сониер, но тази църква ги разсея.

Той излезе, остави колата на близкия паркинг, разходи се из градчето и обядва хляб, сирене и салам, докато съзерцаваше фасадата на църквата.

После се качи в малкото пежо, спусна се надолу по хълма и отиде от другата страна на Рен ле Бен. Пътят нагоре беше стръмен и после се разклоняваше. Ланг отби встрани и провери картата, която обаче беше твърде малка и не хващаше необходимия му район, затова погледна в едната посока и после в другата, сякаш отговорът можеше да се появи по пътя.

И наистина стана така. Той вече обръщаше глава, когато забеляза каменен кръст вляво, забит на няколко метра нагоре по хълма. Такива разпятия бяха нещо обичайно за пейзажа в католическите страни, но този не беше единственият. Зад него имаше статуя на Христос и това също не беше необикновено, но Ланг не си спомняше някъде да е виждал двете заедно. Пък и статуята се различаваше от другите. Вместо да гледа към минаващите пътници, скулптурата се издигаше перпендикулярно на шосето и беше обърната към синкавата мъгла в далечината.

Ланг слезе от колата и се изкатери до кръста. Нямаше име и традиционните INRI⁷⁰. И годините бяха почти заличени от времето и се четяха трудно. Статуята беше с човешки ръст и монтирана върху плинт, сякаш за да може Христос да вижда по-добре хълмовете и долините. Някога беше сочил към нещо, ако се съдеше по протегнатата ръка, счупена в лакътя.

Ланг се надигна на пръсти, така че каменните рамене да бъдат на нивото на очите му, погледна натам, където сочеше осакатената ръка, и забеляза възвишение, малко по-високо от останалите. Той изчисли, че гледа Кардю — склона където Пиетро беше попаднал на откритието си.

Дали статуята беше следа или просто една от светините по пътищата?

Ланг се върна при кръста. Горната му част се издигаше малко по-високо от главата на Христос. На няколко крачки нагоре по склона Ланг погледна в права линия между кръста и статуята. Кардю не се отличаваше от околните хълмове и представляваше могила от бял варовик с разпръснати тук-там дървета, упорито вкоренени в скалистата почва.

Ланг погледна компаса и видя, че сочи седемдесет и пет градуса на североизток. Опитвайки се да не променя посоката, той заобиколи статуята, застана пред нея, присви очи и се вторачи в неясната изписана година. Вероятно беше 1838.

А може би беше математическият еквивалент на игрословицата от картината на Пусен.

1838

8-1=7

8-3=5