Тайната на Пегас

— Радвам се, че ви помогнах. Ще платите за следващите копия, ако загубите и това.

Той излезе, престори се, че търси в джобовете си ключовете на колата, и огледа улицата. Дори да го следяха, не видя никого.

2.

Атланта

Час по-късно

— Музеят «Хай» за изкуство? — недоверчиво попита Сара. — Искаш да намеря номера на музей за изкуство?

Ланг седеше зад бюрото си и говореше през отворената врата.

— Защо се изненадваш толкова? Аз ходя в музеи, на театър, на балет, на други културни събития. Не помниш ли, че ти намерих билети за откриването на изложбата на Матис?

Сара поклати глава, без нито един от прошарените й косми да помръдне от мястото си.

— Това беше отдавна, Ланг. И твой клиент намери билетите.

— Разбери кой е уредникът.

Два часа по-късно Ланг спря на паркинг зад бели блокове с различна форма и големина, сякаш натрупани на купчина от дете великан. Модерната постройка сигурно беше една от най-грозните в града, който не се славеше с архитектурни шедьоври. Според теорията на Ланг разрушаването на Атланта от Уилям Шърман по време на Гражданската война преди век и половина бе придало атавистична безчувственост на строителната естетика. Музеят «Хай»³ беше кръстен на финансиралото го семейство Хай, а не защото се славеше с някакво превъзходство в света на изкуството. Всъщност сградата от бетон и стъкло бе побрала колекция, изненадваща само със своята скромност, когато се сравнеше с по-добри институции в съпоставими градове.

Ланг влезе, тръгна по главния коридор и се качи с асансьора на последния етаж. На излизане мина покрай платно с модернистична живопис, което бдителните портиери навсякъде другаде биха разпознали като мръсен парцал и изхвърлили на боклука. В дъното видя врата с табелка «Административни кабинети».

Имаше чувството, че се е озовал в Страната на чудесата. Коси във всевъзможни цветове, пръстени на всяко видимо отверстие, дрехи от «Междузвездни войни». Служителката в галерия «Ансли» беше консервативна в сравнение с тях.

Млада жена с наполовина обръсната глава и зелена коса на другата отмести очи от компютъра на бюрото си.

— Какво бих могла да направя за вас?

— Казвам се Лангфорд Райли. Имам среща с господин Сейц.

Жената посочи с дълъг колкото кама нокът, боядисан в зловещо черно.

— Ей там. — Тя вдигна телефонната слушалка. — Господин Райли е дошъл да ви види.

Отнякъде излезе мъж, който съвсем не отговаряше на очакванията му. Господин Сейц изглеждаше нормално — добре ушит костюм, червена вратовръзка и лъскави черни обувки с дебели подметки. Беше слаб, висок около метър и осемдесет, на четиридесет и няколко години, ако се съдеше по прошарените на слепоочията му коси. Изваяното му лице скоро беше виждало плажа. Или кабината на солариума.

Той протегна ръка. Златният му ролекс си съперничеше по блясък със скъпоценните камъни на копчетата на ръкавелите. Ноктите му бяха безупречно поддържани.

— Джейсън Сейц, господин Райли.

— Благодаря, че ме приехте след толкова кратко предизвестие. Имате колоритен екип.

Очите му проследиха погледа на Ланг.

— Студенти. Наемаме ги от Художествената академия — отвърна Сейц, сякаш това обясняваше странното им облекло. — Моля, заповядайте.

Двамата влязоха в традиционно обзаведен кабинет. Уредникът на музея посочи кожено кресло, откъдето Ланг можеше да се възхити на снимките на стената, които го показваха как се ръкува или прегръща с местни лидери в бизнеса, политици и видни личности. Той се намести зад бюро с размери на маса за трапезария, отрупано със снимки на картини, скулптури и други предмети, които Ланг не разпозна веднага.

Сейц се облегна назад и сключи пръсти.

— Обикновено нямам удоволствието да се срещам с непознати, но госпожица…

— Сара Митфорд, секретарката ми.

Уредникът кимна.

— Госпожица Митфорд беше много настоятелна и каза, че било спешно. За щастие една от срещите ми се отложи…

Погледът му имаше заучената искреност на човек, свикнал да моли за пари, и напълно съответстваше на желанието му да убеди Ланг, че му прави голяма услуга.

— Оценявам, че ми отделихте време. Сигурен съм, че имате много работа, щом ръководите подобна институция.

Господин Сейц се усмихна. Ланг би се учудил, ако зъбите му не бяха съвършени.

— Всъщност музеят се ръководи от директорски съвет. Аз съм техен скромен служител.

— Е, да… — Ланг не знаеше как да отговори на неподходящата скромност, затова отвори куфарчето си и му даде копието на снимката на картината. — Питах се какво може да ми кажете за това.

Уредникът на музея я погледна и се намръщи.

— Опасявам се, че не разбирам.

— «Les Bergers d'Arcadie» от Никола Пусен. Или поне нейно копие.

Джейсън Сейц кимна.

— Доколкото си спомням, рисувана е в средата на седемнадесети век във Франция. Оригиналът се намира в Лувъра. Какво по-точно искате да знаете?

Ланг предложи приемливо обяснение.

— Не съм наясно. Адвокат съм и се занимавам със случай, свързан с картината.

Уредникът вдигна ръце с дланите напред.

— Господин Райли! Музеят не удостоверява автентичността на произведения на изкуството за отделни хора. Щом сте адвокат, убеден съм, че разбирате какви са отговорностите ни.

Ланг нетърпеливо поклати глава и побърза да успокои тревогата му по отношение на правните въпроси.

— Извинявам се. Не се изразих добре. Искам само да науча историята на картината и какво изобразява.

Джейсън Сейц се успокои само донякъде.

— Боя се, че няма да ви помогна много. — Той завъртя стола си, взе книга от старинната маса зад него и я прелисти. — Мога да кажа, че имате снимка на копие, при това не особено автентично. Аха, ето я… Не е съвсем същата, нали?

Уредникът посочи снимка на подобна картина. Отначало Ланг не видя разлика, но когато се вгледа по-отблизо, забеляза, че възвишенията на фона са по-равни и обърнатият профил на Вашингтон липсва.

— Не съм специалист по религиозното изкуство от късния Ренесанс — добави Сейц, затвори книгата и доближи до очите си копието на Ланг. — Буквите на камъка изглежда са латински.

Ланг стана и погледна над рамото му.

— И аз мисля така.

— Очевидно означават нещо. Може би цялата картина е някакъв символ. Художниците от онази епоха често са предавали послания чрез произведенията си.

— Имате предвид нещо като шифър?

— Да, но не толкова сложно. Например вероятно сте виждал натюрморт, цветя или зеленчуци, с един-два бръмбара по тях или повехнал цвят?

Ланг сви рамене безучастно. Едва ли би запомнил такъв вид изкуство.

— Това е било характерно за времето, когато Пусен е рисувал. Определено цвете или друго растение — например розмарин за спомен. Бръмбарът напомня за египетския скарабей, символ на смъртта или задгробния живот.

Ланг се върна на мястото си.

— Според вас картината съдържа някакво послание?

Този път уредникът сви рамене.

— Възможно е.

— Кой би могъл да знае?

Сейц бавно завъртя стола си към прозореца зад него и мълчаливо се вторачи навън.

— Нямам представа. — Той погледна ролекса си. — И се опасявам, че времето ни изтича.

Ланг не помръдна от креслото.

— Кажете ми име, ако обичате. Някой запознат с творчеството на Пусен, за предпочитане специалист, който да може да изтълкува символите в картината. Повярвайте, важно е. Не става дума за научно упражнение.

Уредникът се обърна и се втренчи в него. Устата му беше намръщена, несъмнено, защото не беше свикнал да го задържат. После отново се приближи до купчината книги, откъдето беше взел първата, грабна друга и я прелисти.

— Струва ми се, че водещият авторитет по творчеството на Пусен и религиозното изкуство през късния Ренесанс е Гуидо Марчени. Написал е много неща за Пусен.

Ланг извади тефтерче от куфарчето си.

— И къде мога да намеря господин Марчени?

Намръщването се превърна в иронична усмивка.

— Не е «господин», а «отец». Брат Марчени е монах, специалист по история на изкуството във Ватиканския музей в Рим. — Джейсън Сейц стана. — А сега наистина трябва да ме извините, господин Райли. Някоя от младите дами ще ви изпрати.

Той излезе преди Ланг да успее да му благодари, макар че нямаше за какво. Беше по-озадачен от всякога.

3.

Атланта

Вечерта

Ланг беше толкова погълнат от мислите си, че едва не пропусна да чуе как асансьорът спира на неговия етаж. Приближи се до вратата, наведе се да вземе «Атланта Джърнъл Конститюшън» и се вцепени.

«ПОЖАР ИЗПЕПЕЛЯВА РАЙОН В ЦЕНТЪРА НА ГРАДА» известяваше заглавието на първа страница. Снимката от въздуха показваше стълб от пушек, извисяващ се от квартал с едноетажни сгради с равни покриви. Постройката в средата беше галерия «Ансли».

Ланг влезе и се отпусна на най-близкия стол, забравил за Мърморко, който беше готов да излезе на разходка.

«Рано следобед днес пожар изравни със земята цял квартал на Седма улица. Според капитан Джуал Абар, главен следовател в пожарната в Атланта, причината е повредена газова печка. Напълно са разрушени три магазина, галерия «Ансли», компанията за вътрешно обзавеждане «Дуайтс» и «Следобедни деликатеси». Други сгради в популярния пазарен район са претърпели сериозни поражения. Абар каза, че няма тежки наранявания, макар че няколко души са приети в Мемориалната болница «Грейди» заради вдишване на пушек. Морис Уайзър, управител на вегетарианския ресторант «Следобедни деликатеси», е казал, че печката избухнала в момента на включването й.»

Ланг не дочете репортажа. Пусна вестника на пода и се вторачи в стената. Възможно беше печката да е експлодирала по изумително стечение на обстоятелствата. Точно както беше възможно и някой да е хвърлил запалителна бомба в къщата в Париж, едва не му бяха прерязали гърлото и в апартамента му бяха нахълтали, за да откраднат картина, при това копие. А сега беше изгоряла и галерията, където се съхраняваше друго копие.

Ако всичко това беше случайно, тогава проклятието, тегнещо над диаманта «Хоуп», който носеше нещастие на собственика си, беше като четирилистна детелина в сравнение с Пусен.

Вместо поредица от случайни инциденти, Ланг съзря ужасяваща с простотата си схема. Онзи, който притежаваше картината или знаеше нещо за нея, беше в опасност. Включително самият той.

Но защо? Милиони хора виждаха в Лувъра оригиналната творба на Пусен. В такъв случай причината беше несъществената разлика във фона на копието на Джанет. И щом я искаха толкова много, че да извършват безогледни убийства и палежи…

Ланг знаеше четири неща. Извършителите се стремяха на всяка цена да заличат всички следи, водещи към творбата. Не ги интересуваше кой ще пострада. Имаха международна разузнавателна мрежа, може би по-добра от полицейските сили в повечето страни. И бяха отлично подготвени за задачата.

Последните два извода бяха най-страшните. Разузнаването и подготовката им говореха за професионализъм и организираност. Но коя групировка би опожарявала и убивала само за да унищожи копие на Пусен? Очевидно организация, която силно се интересува от тайната, вписана в платното.

Редът на мисли беше прекъснат от настойчивото крачене на Мърморко.

— Добре, добре — каза Ланг. — Дай ми минута.

Той отиде в спалнята, отвори чекмеджето на нощното шкафче и извади браунинга. Дръпна плъзгача и се увери, че в гнездото има патрон. Провери предпазителя и затъкна оръжието в колана си. От сега нататък пистолетът щеше да му бъде като кредитна карта. Нямаше да напуска дома си без него.

Сутринта щеше да подаде документи за разрешително. Но засега липсата на оръжие би имала много по-тежки последици, отколкото незаконното му притежание.

Докато излизаше от апартамента заедно с Мърморко, Ланг спря в коридора и остави две издайнически улики. Първата беше миниатюрна ивица лепенка, пъхната между вратата и дръжката, хитрина, която всеки професионалист би очаквал и намерил лесно. После близна ръката си и я избърса във валчестата дръжка, залепвайки косъм за месинга. Беше невъзможно някой да го види и щеше да падне и при най-лекия допир.

Ако разсъждаваше правилно, скоро щеше да очаква компания.

4.

Атланта

Няколко минути по-късно

Ланг прибра кучето, сложи замразена енчилада в микровълновата фурна и му даде кучешката храна, която най-после се сети да купи. По звуците от лакомото лапане той разбра, че е направил добър избор.

Ястието на Ланг съдържаше толкова много люти чушлета, че можеше да се смята като военно действие от страна на Република Мексико. Той изсипа остатъците в купата на Мърморко. Кучето го погледна укорително и без да докосва енчиладата, се сви в ъгъла. Ланг очевидно беше по-голям познавач на консервираната храна, отколкото на международната кухня.

Избра тръбен стоманен стол с минимална тапицерия, на който едва ли щеше да се чувства удобно, и го сложи встрани от вратата за външния коридор. Ако вратата се отвореше, столът щеше да бъде зад нея. След това премести от другата страна на входа лампа, включена на най-ниската степен. На слабата й светлина би се очертал силуетът на всеки влизащ, но в коридора отвън не се виждаше нищо. Ланг сложи автоматичния пистолет на коленете си, макар че не възнамеряваше да го използва, освен ако не се наложеше. Искаше отговори, а не трупове.

И после зачака.

Светлината не беше достатъчна, за да чете, затова седеше там и наблюдаваше очертанията на Атланта. Далеч на юг видя реактивни самолети, светли точици, които кацаха или излитаха от международното летище «Хартсфийлд-Джаксън». Лъчи на прожектори безцелно кръстосваха нощното небе. Ланг устоя на импулсивното желание да погледне светещия циферблат на часовника си. Времето минава по-бавно, когато човек го следи.

Може би грешеше и не беше в опасност. Това обаче беше малко вероятно. Онзи, който беше унищожил къщата в Париж и бе запалил пожара в Атланта, едва ли щеше да го пощади. Единственият въпрос беше кога щеше да се случи това.

Много след полунощ, когато обикновено угасваше лампите и си лягаше, той долови или може би си въобрази, че усети нещо на пода до него, не толкова звук, колкото неопределено нарушаване на продължителната тишина. Мърморко изръмжа и Ланг сложи ръка на рунтавата му глава, за да го успокои. Кучето беше взело присърце упрека му след кражбата на картината.

Ланг стана, безшумно премести стола встрани и отново затъкна пистолета в колана си. По гърба му полазиха ледени тръпки и мускулите му се свиха в очакване. От много години не беше изпитвал това усещане. Липсваше му.

От вратата се чуха поредица тихи изщраквания. Той се зарадва, че не е намерил време да сложи нова ключалка. Смяната й би предупредила неканения гост, че обитателят знае за евентуалното му посещение, и би го направила още по-предпазлив.

Опита се да диша дълбоко и положи усилия да успокои съзнанието и мускулите си. Подготовката му го беше научила, че напрежението поражда грешки. А грешките водят до смърт. И напрежението, и подготовката обаче бяха забравени, когато вратата бавно се отвори и тъмният силует се очерта на бледата светлина на лампата.

Ланг устоя на импулсивното си желание да се хвърли с цялата си тежест върху вратата и да прикове натрапника към касата. Беше твърде лесно да избяга в коридора. Или да стреля във вратата. Той изчака, за да може да види човека, който влезе с протегната ръка и безшумно затвори. Нещо блестеше между пръстите му.

Ланг беше сигурен, че е оръжие. Яростта от загубата на Джанет и Джеф се възпламени и се надигна като горчилка в гърлото му. Но той потисна нетърпението си и продължи да чака.

Неканеният гост затвори вратата и се обърна с лице към него. Преди съзнанието на Ланг да успее да регистрира шока, изписан на лицето му, лявата му ръка се стовари като брадва върху дясната китка на другия мъж в движение, разчетено да натроши дребните и крехки кости. Или поне да избие оръжието. Едновременно с това Ланг го удари с изопнатата си дясна длан в гърлото. Изпълнен правилно, ударът би оставил противника безпомощен, опитвайки се да поеме въздух в наранения си ларинкс и без да е в състояние да се съпротивлява.

Обаче успя само донякъде. Нещо изтрака на пода. Мъжът изохка и залитна назад. Ланг беше преместил тежестта си по време на атаката и също се олюля и загуби равновесие, но се опита да забие юмрук в гръдния кош на натрапника, и по-точно в слънчевия му сплит, и да го принуди да се превие на две, ала уцели ребрата му.

Мъжът отскочи встрани, спъна се в стола, на който бе седял Ланг, и се просна на пода. Ланг щракна електрическия ключ на осветлението.

Непознатият се опитваше да се изправи. Беше облечен в черни джинси и черна риза и носеше кожени ръкавици. На ръст беше горе-долу колкото Ланг. Трудно беше да се определи възрастта му. Той отстъпи назад и бръкна в джоба си, докато преценяваше разстоянието до вратата.

Ланг извади пистолета от колана си, хвана го в двете си ръце, освободи предпазителя и зае поза за стрелба.

— Дори не си помисляй да мръднеш, тъпако.

Чу се изщракване и на светлината проблесна джобен нож. Мъжът непохватно се хвърли напред. Краката му все още трепереха от ударите на Ланг.

Досущ като матадор, отбягващ нападението на бик, Ланг отстъпи встрани, завъртя се на пета и с цялата ярост, насъбрана от нощта на смъртта на Джанет и Джеф, стовари тежкия автоматичен браунинг върху главата му. Май повече му се искаше да разбие черепа му, отколкото се нуждаеше от отговори.

Ударът предизвика вибрации в пистолета и ръцете на Ланг се разтрепериха. Непознатият падна като кукла с отрязани конци.

Ланг настъпи ръката му и го принуди да разтвори пръсти. След това ритна ножа и възседна натрапника, като с дясната ръка опря дулото на браунинга в главата му, а с лявата претърси джобовете му.

Нищо. Нямаше портфейл, нито пари, ключове или документи за самоличност. Професионалните убийци не носеха нищо, което можеше да издаде информация за тях или за човека, който ги е наел.

На вътрешната страна на тениската му дори нямаше етикет. На врата му обаче имаше сребърна верижка, вероятно с медальон. Ланг вкопчи пръсти във верижката и я скъса.

Непознатият се мяташе и дърпаше с всичка сила и изхвърли Ланг от гърба си, сякаш беше непредпазлив ездач на див мустанг.

Ланг се претърколи, изправи се на колене и отново насочи към него браунинга.

— Кажи ми поне една причина да не те застрелям, тъпако.

Неканеният гост се изправи. Трепереше. Очите му се стрелнаха към вратата. Ланг помисли, че човекът ще се втурне покрай него и ще се опита да стигне до външния коридор. Мъжът обаче рязко се обърна и със залитане се отправи към малкия балкон на всекидневната.

Ланг мигновено скочи.

— Хей, чакай! Не можеш да…

Непознатият се хвърли върху остъклената врата и се метна през ръба. Светлината в стаята се отрази в стотиците остри като кинжали стъкла. Ланг се опита да отключи плъзгащите се врати, но после осъзна, че няма смисъл, и мина през назъбената дупка, оставена от натрапника. Той чу уличното движение двадесет и четири етажа по-долу и звънът на останалите стъкла, които падаха от рамката на вратата. Хората вече се събираха пред блока. Нарастващата група закриваше всичко, с изключение на крак, изкривен под невъзможен ъгъл. Ланг позна униформата на нощния пазач, който погледна нагоре и обвинително посочи с пръст. Устата му беше отворена, зееща черна дупка на фона на светлините на града.

Ланг се втурна в апартамента си и се обади на полицията, но научи, че вече са изпратили патрулна кола и линейка. Той прибра браунинга в чекмеджето и набързо огледа всекидневната. Два стола бяха преобърнати и изтривалката беше събрана на купчинка при боричкането. Ножът зловещо блестеше под масата. Светлината се отрази в друг нож, паднал пред дивана, широка кама с извито острие и тясна декоративна дръжка. Джимбия — арабите номади носеха в поясите си това масово разпространено сред тях оръжие.

Едва когато се приготви да отговори на настойчивото звънене на вратата, Ланг забеляза нещо лъскаво в гънките на изтривалката.

— Идвам! — извика той и се наведе да го вземе.

Сребърната верижка. Сигурно беше паднала, когато натрапникът бе изхвърлил Ланг от гърба си. Той я взе. На тънката верижка се поклащаше медальон — кръг колкото монета от двадесет и пет цента, разделен от четири триъгълника, които се срещаха в центъра. Ланг не беше виждал подобен мотив, но въпреки това му се стори смътно познат. Вероятно му приличаше на нещо друго.

Но на какво?

Той го пусна в джоба на ризата си и отиде да отвори.

В коридора стояха трима мъже. Двамата бяха в униформа, а третият, жилав чернокож в спортно сако, държеше полицейска значка.

— Франклин Морс от полицията в Атланта. Вие ли сте Лангфорд Райли?

Ланг отвори вратата по-широко.

— Да. Влезте.

Море обходи с поглед разхвърляната стая.

— Ще ни разкажете ли какво се случи?

Двете униформени ченгета бяха застанали на разстояние един от друг, така че ако Ланг се опита, да не може да ги атакува едновременно. Това беше стандартната процедура, когато не знаеха дали човекът, когото разпитват, не е извършител на престъплението.

Той затвори вратата.

— Разбира се. Ще седнете ли?

Морс поклати глава.

— Не, благодаря. Криминалистите ще дойдат всеки момент. Е, господин Райли, да чуем историята ви.

Ланг разказа какво се е случило, като пропусна да спомене за медальона, който преди малко беше намерил. Не искаше да издава единствената улика, водеща към организация, далеч извън разбирането и обсега на местните ченгета. Не видя причина да спомене и за първото нахлуване в дома му. Не желаеше да предизвиква по-нататъшно разследване въз основа на фантазии за конспирации на луд, за какъвто щяха да го помислят.

Той завърши разказа си и в същия миг на вратата се почука. Морс отвори. В апартамента влязоха плешив бял мъж с футуристична фотографска екипировка и млада чернокожа жена с куфар. Ланг се учуди, като видя колко бързо двамата се почувстваха като у дома си.

Море кимна, сякаш в знак на съгласие с някой, когото Ланг не беше чул.

— Нахлул е тук с два ножа, а накрая е поел надолу по краткия път, предпочитайки да не стои в една и съща стая с вас, господин Райли? Това ли е историята ви?

— Да, и се придържам към нея.

— Трудно е да се повярва, че извършителят се е самоубил, вместо да се остави да го арестуват. Така както работи съдът, нямаше да го изпратят за дълго в затвора. Сигурен ли сте, че по някакъв начин не сте го убедил да се хвърли долу и не сте му приложил някоя хватка от джиу-джицу, за да излети през стъклото? Ще ви оправдаят, защото той е влязъл с взлом.

Ланг поклати глава.

— Не. Както казах, избих ножа от ръката му, ударих го по главата и той изпусна другата кама. А след това скочи през остъклената врата.

Морс прокара пръсти по брадичката си.

— Вие сте може би най-жестокият главорез, когото съм виждал. Къде сте се научил как да се справяте с човек с нож?

— В морската пехота, «Тюлените» — отвърна Ланг. Думите му бяха донякъде истина и можеше да бъдат проверени.

Инспекторът го погледна с подновен интерес.

— «Тюлен» значи? Те са професионалисти, но не изглеждате достатъчно възрастен, за да сте напуснал.

— Участвах в операция «Пустинна буря» през деветдесета година. Раниха ме на пристанището в Кувейт Сити.

Криминалистите ровеха из стаята, преместваха с моливи предметите на писалището и гледаха под мебелите. Ланг дори не можеше да отгатне какво се надяваха да намерят. Мърморко ги наблюдаваше с отслабващо любопитство.

— Нека изясним нещата. — Морс се консултира с тефтерчето си. — Кучето ръмжи и вие чувате, че някой се опитва да отвори ключалката. Вместо да се обадите на полицията, вие го изчаквате да влезе, сякаш искате да го арестувате.

Ланг оправи килима с крак.

— Казах ви, че нямаше време. Ако говорех по телефона, вместо да се подготвя, имаше голяма вероятност смъртният случай да е тук, а не долу.

Очите на Морс отново претърсиха помещението.

— В спалнята има телефон. Трябвало е само да се заключите и да се обадите на полицията.

Ланг се ухили, макар че не успя да вложи много хумор в усмивката си.

— Вие така ли бихте постъпили? Ще заложите живота си в ръцете на местните диспечери на 911, същите, които миналия месец оставиха един човек да умре от сърдечен удар, докато спореха на чий район лежи? Все едно да се обадя на полицията в Сан Франциско.

— Е, добре — призна Морс и вдигна ръце. — Може би все още не всички технически неизправности са отстранени.

— Все още? — иронично попита Ланг. — Системата беше инсталирана през деветдесет и шеста.

— Притежавате ли огнестрелно оръжие? — поиска да знае детективът.

Смяната на темата на разговора едва не обърка Ланг, точно както Морс очакваше да стане. Обичайната практика на ченгетата в Атланта беше да конфискуват или поне да задържат колкото е възможно по-дълго всяко огнестрелно оръжие, което намереха, въз основа на какъвто претекст измислеха.

— Имате ли заповед за обиск? — парира въпроса му Ланг.

Морс въздъхна.

— Вие сте не само опасен, но и умен. Щом искате заповед за обиск, ще я издействам.

Той очевидно възнамеряваше да блъфира.

— От кого? От Магьосника от Оз? На какво основание?

Инспекторът го погледна гневно.

— Добре, задръжте тежката артилерия. Няма да стигнем доникъде, ако разговаряме така. Виждали ли сте човека, който е нахлул в дома ви?

Ланг изправи преобърнатия стол, седна на него и направи знак на Морс да се настани на другия.

— Никога.

Полицаят седна и поклати глава.

— Сигурен ли сте? Не е лесно да се повярва, че извършителят си е направил труда да се вмъкне в сградата и да се качи тук, за да убие непознат? Всичко ли ми казвате?

— Да. Най-малкото, което мога да направя, е да помогна на персонала на силите на реда.

Морс изсумтя.

— Много хитро — отбеляза той и после отново стана сериозен. — Трябва да ме мислите за глупак, ако искате да повярвам, че някой е дошъл да убие съвършено непознат и накрая се е хвърлил през балкона. Знаете нещо, което не казвате. Известно ви е, че да лъжете полицията е престъпление, нали?

Ръката на Ланг докосна джоба, където беше медальонът.

— Смятате, че не съм искрен?

Инспекторът се наведе напред.

— Знаете нещо, което не казвате.

Плешивият фотограф и жената с куфара бяха приключили с огледа и бяха застанали до вратата.

Ланг се приближи до тях и отвори.

— Детектив, проявих към полицията уважението, което се полага. — Той протегна ръка. — Беше ми приятно да се запознаем, макар че не мога да кажа същото за обстоятелствата.

Ръкостискането на Морс беше крепко, каквото би се очаквало от мъж с атлетично телосложение. За Ланг не беше трудно да си представи как детективът печели надбягване с беглец.

— Може да ви посетим отново.

— Заповядайте по всяко време.

5.

Атланта

По-късно същата нощ

Ланг беше прекалено напрегнат, за да заспи. Мислите в съзнанието му се въртяха в безкрайни кръгове.

Дали медальонът беше улика или само лично бижу? Той неволно поклати глава. Човек, у когото нямаше портфейл, едва ли би носил нещо уличаващо.

Малко вероятно беше да има работа само с един извършител. Би било трудно за сам човек да го следи денонощно и в същото време да планира кражбата на използван от военните термит.

И защо репродукция на картина от малко известен художник би струвала живота на притежателя си? Извършителите бяха фанатици и готови да умрат за кауза, която Ланг не разбираше.

Все още.

Всичко беше твърде странно. Вероятно бяха замесени откачени типове, които изпитваха сериозна, макар и безразсъдна омраза към картината и всеки, който имаше нещо общо с нея.

Ланг вече беше решил да разнищи загадката.

Ако съществуваше организация, други хора, освен трупа на тротоара под апартамента му, отговорни за смъртта на Джанет и Джеф, той трябваше да разбере кои са или да бъде нащрек до края на живота си. И като имаше предвид нрава им на убийци, това нямаше да продължи дълго. Но участваха и други, Джанет и Джеф изискваха от него да си разчисти сметките с тях и да отмъсти.

Ланг знаеше съвсем малко, но беше убеден, че отговорите не са в Атланта. И без това му се полагаше ваканция.

Той отиде в кантората си и помоли Сара да му подготви заявление за отпуск. Трябваше да уточни периода, затова реши да бъде един месец. Не беше необходимо да споменава къде отива. И това беше хубаво, защото не беше сигурен.

Не знаеше и какво ще търси, нито кого. Какво общо имаше картината с цялата история? От значение ли беше медальонът?

Ланг беше сигурен само в едно. Вендетата беше започнала.

Тамплиерите: Краят на Ордена

Разказ на Пиетро от Сицилия

Превод от средновековен латински от Найджъл Уолф, доктор на историческите науки

1.

Кръстът и мечът

Аленият кръст на туниката му беше издължен и съперничеше на огромния меч, който трябваше да се държи с две ръце. Той обаче ценеше по-малкия кръст с еднакво дългите линии, който висеше в сребърен кръг на врата му. Кръстът, образуван от четири еднакви триъгълника.

Но аз обърквам последователността, като бързам да напиша тези мои последни бележки. Ще започна отново, този път отначало.

Аз, Пиетро от Сицилия, пиша тези редове в годината Господня 1310⁴, три години след моето арестуване и скалъпеното обвинение срещу мен и моите братя от Ордена на бедните Христови рицари на Соломоновия храм и издаването на папската була «Pastoralis praeminentia», с която се заповядва на всеки монарх християнин да завземе земите ни, нашите имоти и всички други имущества в полза на Негово Светейшество Климент V.

В отминалите години да пиша за себе си би представлявало възгордяване, грях в очите на Бога. Сега не съм сигурен дали изобщо има грехове и нека Бог ми прости за богохулството — дали съществува Господ. Описвам събитията, довели ме до вероотстъпничество, не защото аз, скромният Божи служител, заслужавам да бъда забелязан, а защото разбрах, че властните пишат историята. А виновните за упадъка на моите братя наистина са властни.

Макар че този факт е маловажен като мен самия, аз съм роден в семейството на крепостен селянин на дребен земевладелец в Сицилия през четвъртата година от управлението на Джеймс II Арагонски, крал на Сицилия⁵. Бях най-малкият от шест деца. Майка ми почина при раждането ми. Баща ми не можеше да издържа семейството и ме заведе в близкия дом на бенедиктинските монаси, за да ми помагат и да ме възпитат във вярата и ползата от такъв труд, какъвто те и Господ изберат за мен.

Защо не останах верен на предупреждението на нашия основател, че за да постигне душевна чистота, човек трябва да «търси уединение, да се отдаде на пост, нощни бдения, труд, голота, четене и други добродетели!»⁶.

В манастира се занимавах предимно със земеделие. Намираше се близо до града. Оттам се виждаха трите кули на новия замък, построен върху езически руини. Подобно на всички други институции, светата обител се беше посветила на молби за застъпничество пред покровителите си и за спасението на душите на благодетелите, както и на грижа за бедните.

Наученото там далеч надвишаваше познанията на крепостните селяни по рождение като мен — да пиша и да чета писма, да разбирам и да говоря латински и франкски, с Божията помощ овладях най-добре знанията по математика. През дванадесетото си лято там вече водех сметките като иконом⁷: количеството на обраното грозде и маслини, броят на приготвените хлябове, даренията за бедните, направени от онези, които търсеха нашите молитви, и дори броят на съдовете, изпечени във варницата.

Същото лято завърши и послушничеството⁸ ми, а през есента станах пълноправен член. Ако не се бях предал на греховна амбиция, все още щях да бъда такъв и нямаше да се изправя пред жестоката участ, която ме очаква.

Срещнах го през август. Гийом от Поатие, рицар на великолепен бял кон — най-красивият мъж, когото бях виждал. Бях излязъл извън манастира и измервах количеството на овчия тор, който трябваше да се разпръсне в зеленчуковата градина, когато вдигнах глава, и го забелязах.

Въпреки че денят беше горещ, Гийом от Поатие беше в пълни бойни доспехи, включително ризница⁹, под развятата бяла туника. Гърдите и гърбът му бяха украсени с алени кръстове, известяващи на всички, че е посетил и се е върнал от Светите земи. Облеклото му го определяше като член на Ордена на Бедните Христови рицари от Храма на Соломон, най-страховитите и почитани воини на Църквата.

На левия му хълбок висеше окачен дълъг кинжал със странна за мен форма — извитото острие беше по-широко от дръжката. По-късно научих, че това е оръжието на езичниците сарацини. На десния хълбок носеше много къс нож.

Оръженосецът му яздеше магаре и водеше още два коня, силни и огромни зверове, каквито не бях виждал. На гърбовете им бяха завързани копие, дълъг двуостър меч, турски боздуган и триъгълен щит, също украсен с ален кръст. Лъчите му представляваха идеални триъгълници.

Тръгнах след него. Рицарят мина през отворената порта на манастира, слезе от коня и коленичи пред игумена, сякаш изразяваше смирението си пред самия папа. Поиска подслон за през нощта и храна за него и животните. Първо помоли за конете и оръженосеца си, а накрая за себе си, както беше редно за Божите служители, каквито бяхме ние и той.

Забелязах, че косата му е дълга и разрошена, бронята му е започнала да ръждясва и туниката му е изцапана от пътуването. По-късно научих, че е оцелял при превземането на Акра — последният християнски град в Светите земи, паднал в годината след моето раждане. Той и останалите братя заедно с бивши жители на Яфа, Тир, Сидон и Аскалон бяха избягали с венециански кораби, а с тях бил и Великият майстор Теобалд Годен. Взели със себе си съкровището и реликвите на Ордена.

Гийом от Поатие чакал в Кипър благоволението на папа Бонифаций VIII, като мислел, че Господ ще остане доволен, ако рицарите бъдат изпратени още веднъж да изгонят неверниците от Ерусалим¹⁰.

Когато станало ясно, че това няма да стане скоро, той получил заповед да се върне в манастира си в Бургундия. И Гийом от Поатие пътувал за там, когато се отби в нашия манастир.

Рискувайки да си навлека греха завист, аз коленичих до него на вечернята, за да се възхитя по-отблизо на бойните доспехи, които описах. Нямаше как да не забележа, че лицето му е загоряло от слънцето и на врата си има белег с форма на звезда. Оръженосецът ми каза, че Гийом от Поатие е бил ранен от стрела на езичник и оцелял единствено по Божията милост.

И тогава видях сребърното синджирче и медальона с онова, което отначало помислих за четири триъгълника. По-късно той ми обясни, че триъгълниците са еднаквите страни на тамплиерския кръст, символизиращ Светото разпятие и равенството на всички Бедни Христови братя от Храма на Соломон. Това беше единственото украшение, което Ордена разрешаваше на членовете си.

Той забеляза интереса ми към белега.

— Само хората от простолюдието убиват от разстояние, млади братко — каза Гийом от Поатие след последната молитва, докосвайки белезникавото петно на кожата си. — Рицарите гледат в душите на враговете си.

— Души! — с любопитство възкликнах аз. — Езичниците, прокълнатите от истинския Бог, имат души?

Той се засмя, привличайки вниманието на брат Лоренцо, набожен човек и помощник-игумен на абатството.

— Те са човешки същества, млади братко. И не забравяйте, че цифрите, които използвате в изчисленията си вместо римските, са създадени от неверниците, както и редуването на сезоните. Езичниците са достоен противник. И поне засега те държат целия Утремер¹¹, след като изгониха най-доброто, което християнството можа да събере.

Брат Лоренцо не полагаше усилия да прикрие факта, че слуша разговора. Аз вече бях предизвикал гнева му, тъй като е редно след вечернята да цари мълчание и размисъл.

— Но християнската църква със сигурност накрая ще победи — казах аз, защото той няколко пъти ме беше налагал с камшик за светотатство.

За огромно недоволство и раздразнение на помощник-игумена Гийом от Поатие отново се засмя. Смехът беше рядкост между стените на манастира, както и богатството, от което всички се бяхме отрекли.

— Проблемът не е в християнската църква, а в християнските крале и принцове. Те се бият помежду си, вместо да се обединят срещу неверниците. Тревожат се повече заради властта на съперниците си, отколкото за завладяването на дома на Иисус от езичниците. — Гийом от Поатие вдигна ръка и се прекръсти. — Много такива крале дори се страхуват от нас, бедните рицари на Храма.

Защо не слушах по-внимателно последните му думи! Ако им бях обърнал повече внимание и бях проумял значението им, сега нямаше да ме очаква клада, оградена от съчки, които ще бъдат запалени.

Отново признавам, че съгреших, като се възгордях, когато безстрашният рицар, който тъй доблестно служеше на Христовото дело, предпочете да върви с мен, а не с игумена, до трапезарията за вечеря. Усещах всички погледи върху себе си, докато коленичех пред разпятието зад масата на абата, за да изразя благодарността си.

Гостът седна и с отвращение погледна купата с овесена каша.

— Няма месо? — попита той, прекъсвайки четенето на аналоя¹².

В стаята настъпи гробна тишина. Всички бяха стъписани, че един благородник очаква да намери месо, още повече на делнична вечеря.

Игуменът беше възрастен брат и гласът му излизаше с хриптене през беззъбите венци. Той се закашля, докато полагаше усилия да го чуят от подиума, където седеше на една маса с най-старите и властни братя.

— Добре, братко — каза той, — последната вечеря на Христос е била само с хляб и вино. Овесената каша не е много по-хранителна от тях. Бъдете благодарен, защото мнозина не могат да си позволят дори тази обикновена храна.

Гийом от Поатие отново се засмя и вдигна глинената си чаша, пълна с вино, разредено с вода.

— Имате право, добри игумене. Благодарен съм за храната и за гостоприемството, което оказвате на един беден рицар, завърнал се от служене на Христа.

Доволен, възрастният абат продължи да дъвче овесената каша, с която често се хранехме.

— Не очаквах да заколите най-тлъстото теле, но и най-мързеливият човек може да улови с капан заек, а в гората наоколо видях безброй сърни — без да вдига очи от купата и лъжицата, ми прошепна Гийом от Поатие.

— Значи вие, тамплиерите, вечеряте заек или сърна в делник? — попитах аз, силно заинтригуван от думи, заради които можеше да бъда наказан за непослушание, ако не и за светотатство.

— И на обяд, и на вечеря. Или говеждо, или свинско. Подобни каши не поддържат мъжкото тяло.

— Но поддържат душата му — прошепна брат монах от отсрещната страна.

Гийом от Поатие блъсна настрана почти недокоснатата купа. Само богатият пренебрегва храна. Или глупакът.

— Не душите се бият със сарацините, а телата.

Правилата на нашия орден изискваха след вечеря да се оттеглим в параклиса за изповед и после в индивидуалните килии за уединени молитви преди повечерие¹³. Бях разпределен да работя в малката броячница на манастира. Предстоеше беритбата на маслини и трябваше да изчисля колко boissel¹⁴ щяха да бъдат пресовани на зехтин за продажба. Бях се замислил под първите числа върху плочата за писане и се готвех да ги препиша на пергамент от овча кожа, когато осъзнах, че Гийом от Поатие е влязъл при мен.

Той ми се усмихна, разкривайки съвършени зъби, приближи се и надникна над рамото ми.

— Разбирате ли цифрите на неверниците?

Кимнах.

— А вие? Не?

Рицарят ги погледна от един ъгъл, а после от друг и се намръщи.

— Рицарят не се затормозява с цифри или букви. Те са за свещениците и монасите.

— Но вие сте член на монашески орден!

Той се засмя отново.

— Вярно е, но на особен орден. Забелязал ли сте, че не нося власеница, която смърди и гъмжи от гадини, и когато съм нечист от пътуване, се къпя? Рицарите тамплиери не живеят като другите монаси.

— Определено не ви се носи славата, че приемате и Божията заповед да обръщате другата буза, ако ви плеснат по едната — с необичайна за мен дързост отбелязах аз.

— И не мисля, че смирените ще наследят земята. Не вярвам, че Господ е казал такова нещо. Това е лицемерие, фалшива догма, за да държат в подчинение крепостните селяни и васалите.

Подобни приказки ме караха да се чувствам неудобно, защото граничеха с ерес. Но Гийом от Поатие беше рицар и на врата му имаше физическо доказателство за готовността му да умре за Църквата и папата.

— Подчинението е един от основните обети в нашия орден — казах аз.

— И без него би настъпил хаос. Армия, която не се подчинява на заповедите, няма да победи врага. Аз не одобрявам смирението, а не послушанието.

Думите му ме накараха да се почувствам още по-неловко.

— Освен цифрите, разбирате ли и писменото слово?

— Да, ако е на латински или франкски и е написано ясно — скромно отвърнах аз.

Той се затвори в себе си за миг, а после отново заговори:

— Не сте положил последните си обети тук, нали?

Нямах представа защо ми зададе този въпрос, но отговорих откровено.

— Не.

— Моят орден се нуждае от хора като вас.

Изумих се.

— Но аз нямам благородническо потекло и не знам нищо за оръжията ви!

— Не разбирате. Храмовете ни се нуждаят от хора, които умеят да броят пари и стоки, и от писари, които могат да четат и да пишат на различни езици. Със сигурност ще заемете такава длъжност. Елате с мен в Бургундия.

Все едно ми каза, че ще ида на луната. Не се бях отдалечавал на повече от един ден път от манастира.

— Не мога. Братята ми се нуждаят от мен да вършим Божията работа.

Устните му се разтеглиха в не съвсем благочестива усмивка.

— Научих, че обикновено Господ получава каквото иска, независимо от усилията на човека. Предлагам ви три ястия на ден, две с месо. Никога няма да оставате гладен. Ще спите на чисто легло, ще носите изпрани дрехи без въшки, бълхи и кърлежи. Ще смятате числа, каквито не сте и сънувал. Или може да останете тук и да мизерствате, мръсен и гладен като див звяр. Убеден съм, че и в двата случая ще служите на Бога.

Онемях. Не бях в състояние да отговоря. Ако се бях помолил на Господ и бях поискал съвет, щях да осъзная, че Той се опитва да ми каже да остана. Но както при мнозина млади хора мисълта за такъв разкош завъртя главата ми.

— Тръгвам веднага след утренята¹⁵ — добави Гийом от Поатие, — преди да се измия и да се е зазорило. Може да яздите магарето заедно с моя оръженосец. Или може да останете тук и да служите на Бога по по-незначителен начин и в много по-голяма нищета.

Сутринта напуснах единствения дом, който помня — тясна килия със сламен дюшек и толкова нисък таван, че не можех да се изправя¹⁶. Тъй като бедността е един от обетите на бенедиктинските монаси, не взех нищо със себе си, освен грубата власеница на гърба ми. И гадините, гъмжащи в нея. Защо не избрах бедняшкия живот, с който бях свикнал?

Втора част

Първа глава

Далас, Тексас

На следващия ден

Ланг не обичаше да лети със самолет. Чувстваше се безпомощен и лишен от контрол, докато седеше със затегнат колан на седалката.

Той мрачно чакаше в залата за заминаващи пътници на «Американ Еърлайнс» на летище «Далас» и наблюдаваше мъж с момченце.

Човекът беше около четиридесет и пет годишен с прошарени коси и възпълничък и едва ли можеше да бъде забелязан в претъпкано помещение, но Ланг беше обучен да наблюдава точно такива хора. Детето беше русокосо, на четири-пет години, и не приличаше на мъжа, което би показало родствена връзка, но представляваше добро прикритие. Някой беше предприел умен ход.

Ланг почти не им беше обърнал внимание, докато човекът си проправяше път към гишето на «Делта» в Атланта и купуваше билети, като обясняваше, че трябва да вземе този полет, защото имало спешен случай в семейството.

Къде беше спешният случай?

Ланг си беше запазил място за Далас и плати с кредитна карта. После отиде до гишето на «Американ Еърлайнс» и фалшивия и с изтекъл срок паспорт от предишната си самоличност си купи билет от Далас до Форт Лодърдейл. Смяташе да отиде с такси от Лодърдейл до международното летище в Маями и сетне да хване самолет за Рим през летище «Дж. Ф. Кенеди». Обиколният маршрут го отърва от преследвача сред тълпата пътници.

В Атланта нямаше причина да се усъмни в мъжа и момченцето, но когато в Далас те се качиха на същия автобус, за да отидат от терминала на «Делта» до терминала на «Американ», Ланг стана подозрителен. Двамата нямаха време да вземат единствената чанта, която бяха дали за багаж в Атланта. Детето обаче беше със същата яркожълта раница. Ланг ги видя на изхода за полета за Лодърдейл и това привлече вниманието му.

Въпреки войната с цените на билетите между авиолиниите да пътуваш от Атланта до Лодърдейл през Далас беше странно.

Мъжът се приближи до редицата телефони, несъмнено, за да предупреди някого, който чакаше във Флорида. Той предпочете стационарен автомат вместо клетъчен телефон и този факт означаваше, че или е един от малцината без мобилен телефон, или не желае да го подслушват. Ланг се престори, че разглежда пистата от прозореца до телефоните, откъдето можеше да чуе всяка дума. Мъжът го погледна гневно и прекъсна разговора.

После заведе момченцето в тоалетната. Ланг отиде до павилиона за вестници и купи три шоколада. Влезе и той в тоалетната и се затвори в една от кабинките. Отвън изглеждаше така, сякаш чете вестник, докато си върши работата.

Трябваше му само малко късмет човекът да няма време да се обади по телефона втори път, преди той да се върне в залата.

Ланг отново влезе в чакалнята и се огледа, сякаш търсеше свободно място. Той избра седалка до хлапето, което беше погълнато от електронна игра. Подритна раницата му и седна така, че момчето да е между него и придружителя си, а после се премести, за да скрие с краката си жълтия сак.

— На какво играеш? — попита Ланг.

Детето не се стесняваше от непознати.

— «Енигма» — без да вдига глава, отвърна момчето.

Ланг се вгледа в светлинките, проблясващи на малкия екран. Мъжът сигурно се питаше дали е привлякъл вниманието му.

— Как се играе? — невинно продължи Ланг, изслуша обясненията и се изненада, че дете на тази възраст знае толкова много подробности. — Струва ми се, че ще е по-забавно, ако играят двама.

— Много сте любезен, господине — намеси се мъжът, — но не е необходимо да…

Ланг не можа да определи акцента му, но със сигурност не беше от Атланта.

— Но аз искам! Момчето ми напомня за моя син — прекъсна го той и си придаде натъжен вид. — Беше на неговите години, когато почина от левкемия.

Очите на белокосата жена срещу Ланг мигновено се навлажниха. Нямаше начин мъжът учтиво да накара Ланг да остави на мира детето. Съдейки по изражението му, тази мисъл бе хрумнала и на него.

— Може ли? — Ланг протегна ръка.

Хлапето погледна мъжа за разрешение и даде на Ланг играта.

— Опа! — Ланг я изпусна и докато се навеждаше под седалката да вземе електронната кутийка, извади нещо от крачола на панталоните си и го стисна в шепата си, а после изведнъж се изправи и посочи към множеството. — Хей, онзи не е ли Мел Гибсън?

Хората наоколо обърнаха глави едновременно. Ланг пъхна предмета в раницата и взе играта.

— Изглежда се припознах — глуповато призна той. — Покажи ми пак как се играе с това нещо.

Ланг търпеше поражение след поражение, когато след няколко минути повикаха пътниците за полета.

Той пътуваше в първа класа, затова отиде най-отпред на опашката, и забеляза масата — след атентатите на единадесети септември 2001 година навсякъде имаше маси, подготвени за обиск. Докато даваше билета си на служителката, той се наведе към нея и прошепна нещо.

Тя набързо предаде поста на колегите си и забърза нанякъде.

Ланг махна на момченцето и се качи на борда на самолета.

Вече пиеше шотландско уиски и се опитваше да намери докъде е стигнал в романа, който четеше, когато някаква жена сложи тънка чанта на багажника над главите им и седна до него. Беше облечена в делови костюм — сиво сако и пола. Единственият й грим бяха червило и лек руж на скулите. Пепеляворусите й коси бяха вдигнати на кок с гребен от черупка на костенурка. На средния пръст искреше пръстен с диамант, който навсякъде другаде, освен в Тексас, биха възприели като просташки. Беше млада, на двадесет и няколко, но пуфтеше като осемдесетгодишна старица по стълби.

Ланг й се усмихна и остави чашата си на сгъваемата масичка.

— Струва ми се, че сте тичала до самолета.

Тя пое дълбоко въздух.

— Мислех, че ще отменят полета, а се налага на всяка цена да отида във Форт Лодърдейл.

Монотонният й говор и пръстенът бяха доказателство, че е родена в Тексас.

Ланг се постара да придобие изненадано изражение.

— Да отменят полета?

Жената кимна и кичурите на главата й, останали извън гребена, се развяха като крака на насекомо.

— Някакъв мъж се опитал да внесе оръжие на борда.

— Сериозно?

— Да, в раницата на сина си. Някой се обадил анонимно на охраната да докарат преносим рентген и те намерили оръжието.

Ланг ахна от изумление.

— Видяхте ли го?

— Не, но хората от охраната отведоха мъжа. Казаха, че ще претърсят раницата на хлапето в обезопасената зона. Искали да се уверят, че той няма да има възможност да използва оръжието, когато летището е пълно с хора. Стана ми мъчно за детето.

Ланг съчувствено вдигна ръце.

— Колко е подло да замесва дете в подобно нещо!

И в същия миг забеляза, че под ноктите на ръцете му има петна от шоколад. Беше се изцапал, докато седеше на тоалетната чиния и чакаше шоколадите да омекнат от топлината на дланите му, за да оформи от тях пистолет, който да отрази рентгеновите лъчи, и увиваше в станиол творението си.

Дори международното разузнаване можеше да бъде надхитрено.

— Предполагам, че ще има време да си измия ръцете, преди да ни накарат да затегнем коланите.

Втора глава

1.

Международно летище «Леонардо да Винчи», Рим

На следващата сутрин

Разрошен и със зачервени парещи очи, Ланг слезе от самолета и се зарадва на хладното пролетно утро след зловонния рециклиран въздух в пътническия салон. Изпита облекчение, че е навън, макар че миризмата на дизел изпълни ноздрите му. Превозни средства се суетяха насам-натам из международното летище като буболечки по повърхността на езеро. На фона на постоянната мъгла дърветата в далечината приличаха на дантели.

Пред самолета спряха няколко автобуса и пътниците се качиха. По загадъчни като Пусен причини италианците рядко използваха «ръкави», които позволяваха на пътниците да влязат в терминала направо от самолета. Ланг подозираше, че собственикът на автобусната компания има солидни връзки.

През последните години летището в Рим беше в ужасно състояние. Реконструкцията му бе продължила в условия на непрестанни политически разногласия, но сега най-после беше приключила. Бетонните плочи, извитите като лък ъгли и прозорци с цветни стъкла придаваха на международния терминал леко мореплавателен вид. Вътре го очакваше друга изненада. Асансьорите, ескалаторите и стълбите също бяха нови, макар че пак бяха разнопосочни и объркващи.

Ланг даде паспорта си за проверка под бдителния поглед на митническите служители на изхода за пътници, които нямаха нищо за деклариране, и после се вмъкна в първата тоалетна, за да види кой от самолета би могъл да го следи.

Никой.

Той отвори чантата си и смени джинсите си «Ливайс» с френски и риза с характерен италиански десен. Вместо мокасините «Оксблъд Коул Хаан» нахлузи сандали, каквито европейците държаха да носят с черни чорапи. Изцапаното със спрей за коса и други нечистотии огледало отрази образа на мъж, облечен по европейската мода, но комбинация от най-лошото, което предлагаше общия пазар.

Неблагоприятната обмяна на долари за евро на летището се равняваше на финансов удар. Ланг обаче беше готов да плати за възможността да види дали някой се мотае зад него, докато автоматът приключи с изнудата.

Върволица от други превозни средства го закара до гарата — единственото непроменено място след последното му посещение в Рим. Под покрива с форма на павилион имаше четири коловоза и малък търговски център. Ланг си купи еспресо от възрастна жена и билет от друг автомат, а после седна и зачака кофеинът да го ободри и влакът да пристигне. Както очакваше, кафето свърши работата си преди италианските железници.

Влакът беше обновен като летището. Удобни седалки, тапицирани с избран с вкус син плат, бяха заменили износената напукана пластмаса. Вместо малките, мръсни и тесни пътеки, купетата предлагаха панорамна гледка от двете страни на широкия коридор.

Гледката по време на пътуването не се беше променила. Ланг очакваше пейзаж, осеян с развалини на храмове и рухнали сводове — следите от славно минало. Нали това беше Рим, Вечния град! Но видя само обрасли в бурени кантони, ръждясали метални отпадъци и задните страни на еднообразни жилищни сгради. Типичната разочароваща досада, присъща на двадесет и първия век.

Когато беше довел Доун тук, дори тягостната атмосфера й се беше сторила вълнуваща. Тя едва не експлодираше от трепетно очакване на всяка мрачна гара и възбудено тръпнеше само като четеше имената по пътя.

Доун.

Тя се наслаждаваше на всяка секунда от живота и се радваше и на най-малкия детайл. Ланг си я представи в старото купе как се възхищава на мръсната пластмасова седалка, гледа италианците във влака и извива шия, за да се увери, че не е пропуснала нищо от индустриалните предградия на Рим. Интересът й към тривиалните неща в чуждата страна не намаля през всичките четиридесет и пет минути на пътуването.

По-късно Доун призна, че дори миризмите в препълнения вагон й се сторили екзотични. Всеки, който изпитва тръпка на вълнение от мириса на петдесетина нечисти тела, вонящи на чесън и тоник за коса, искрено обича живота.

Доун.

Двамата бяха отседнали в малък хотел, построен преди половин хилядолетие на един площад с Пантеона. Тогава Рим беше романтичен, интригуващ и пълен със съкровища зад всеки ъгъл. Сега Ланг видя само тълпите и мръсотията, характерни за всеки голям град, място на болезнени спомени.

Скърцайки, влакът потегли към гара Тибуртина, последната спирка и Ланг успя да се отърси от спомените. Къде да отседне? Хотелът, където нощуваха с Доун, беше туристическа атракция и ако някой го търсеше, вероятно щеше да го намери там. Големите хотели като «Хаслър» и «Идън» бяха още по-лесно забележими и пълни с американци. Покрай останките от северната стена имаше няколко по-малки пансиона, които предлагаха скромни цени и гледка към градините Воргезе над рушащите се тухли по периметъра на древния Рим. Там обаче гъмжеше от екскурзианти, студенти, учени и пенсионери. Нещо по-лошо, пансионите се намираха на няколко преки от посолството на Съединените щати и цените и местоположението им бяха идеални за стари познати. Ланг предпочиташе да избягва случайните срещи с предишни колеги, защото трябваше да отговаря на твърде много въпроси.

Той предполагаше, че хората, които търси, не са италианци, затова му беше нужен хотел, където рядко ходеха чужденци. Така щеше да ги забележи по-лесно, докато се опитваше да се слее с тълпите в града. На Виа дел Корсо имаше няколко малки, но скъпи странноприемници, където отсядаха търговските пътници на «Армани» от Милано и представителите на стъклопроизводителите от Венеция, когато идваха да обслужват магазините в един от най-елегантните търговски райони в Европа. Може би щеше да отиде там.

Влакът спря на последната гара. Ланг промени решението си и избра район Траставере. Спомняше си го отпреди пътуването с Доун. Като всеки друг градски район, отделен с река от центъра, Траставере се смяташе за различен, по` римски от Рим, също както жителите на Бруклин се гордееха, че са истински нюйоркчани, или жителите на Рив Гош — че са чистокръвни парижани.

За Ланг обаянието на района се криеше в историята му. През шестнадесети век Траставере е бил работнически квартал на Рим, дом на занаятчиите, построили катедралите, рисували фреските и издялали паметниците. Микеланджело и Леонардо бяха живели там. В днешно време районът се беше превърнал в рай за бохемския стил на живот — обитаваха го безработни музиканти и художници, търсещи покровители.

На площад Масти имаше гостилница, където Ланг беше ял спагети заедно с политически имигрант от Чехия. Храната беше отвратителна, а обстановката още по-лоша. Стените бяха отрупани със снимки на двете италианско-американски икони Синатра и Сталоун. Пианистът осакатяваше американски мелодии от петдесетте години на двадесетия век. Ланг дори не бе помислил да заведе там Доун.

В съседство имаше пансион с няколко стаи, които предлагаха малко удобства и определено не бяха по вкуса на държащите на лукса американци.

Идеално.

Ланг говореше съвсем малко италиански. Речникът му се състоеше предимно от въпроси, обикновено задавани от туристи, и оплаквания от високите цени. И разбира се, универсалната дума «prego», която означаваше всичко от «бързам» до «моля». За съжаление латинският му се употребяваше колкото английският на Чосър. Но в момента това нямаше значение. Шофьорът на таксито «Опел», което нае на гарата, беше още по-незапознат с местното наречие. Каквито и да бяха лингвистичните му недостатъци, бързо стана ясно, че е свикнал да кара в Рим, използвайки клаксон и жестове вместо спирачки. Кръстовищата без светофари бяха изпитания за нивото на тестостерона.

Тъй като едва една пета от улиците бяха достатъчно широки за други превозни средства, освен за вездесъщите мотопеди «Веспа» и велосипедите, маршрутът беше обиколен. От опит Ланг знаеше, че за нервите му ще бъде по-лесно, ако затвори очи, държи се здраво и се моли на Меркурий — римския бог на пътниците в опасност.

Таксито внезапно поднесе на една страна и Ланг изтръпна в очакване на сблъсък, но вместо това чу порой от италиански ругатни и отвори очи. Намираха се на моста Понте Палатина. Тъмнозелената Тибър, обградена от двете страни с дървета, се плискаше равнодушно в бетонното си корито.

Ланг си спомни какво беше забелязала Доун. За разлика от Париж, Лондон и дори Будапеща, Рим не показваше най-хубавото си лице по крайбрежието на реката. Тя твърдеше, че Тибър прилича по-скоро на задния двор на града, накъдето не е обърната нито една голяма сграда, и е далеч от центъра на древния, средновековния и съвременния Рим. Както често се случваше, Доун беше изразила с прости думи негова недовършена мисъл. Това беше още една причина за убеденост, че бе оставила в живота му празнота, която едва ли някога щеше да бъде запълнена.

Куполът на «Свети Петър» сякаш се рееше в кафеникавата мъгла на смога, спокоен и хладнокръвен сред бъркотията на уличното движение рано сутринта. След завоя надясно на мястото на реката се появиха сгради на три или четири етажа. Изронената им мазилка розовееше на бледата слънчева светлина. Ланг позна Пиаца Санта Мария ди Траставере по църквата в римски архитектурен стил. Малкият площад беше пълен с баби, бутащи бебешки колички, и мъже, разтоварващи камиони. Кварталът беше уморен от предишната вечер и се разсънваше. Вечерта мракът отново щеше да изпрати в домовете им старите хора и децата, а местата им щяха да бъдат заети от джазови музиканти, мимове и младежи, тръгнали да се забавляват. През нощта площадът оживяваше.

Опелът се стрелна в тясна уличка, в която едва се побра, и колебливо спря. Занемарени сгради се бяха сгушили около малкия площад, павиран с камъни, които можеше да са поставени там преди столетия или предишния ден. Сенките придаваха на квартала зловеща атмосфера, докато упорито отстъпваха пред утрото.

Ланг слезе, плати твърде много пари за таксито и прекоси площада, като се питаше дали не би могъл да избере по-добро място. Гостилницата още не беше отворена, но на пансиона до нея имаше обява за свободни стаи. Той удари два пъти огромното месингово чукало по масивната врата. Болтовете вътре започнаха да се плъзгат и след няколко секунди вратата се отвори, скърцайки на железните си панти.

Ланг беше забравил за ключалките.

Или градът беше подложен на постоянна вълна от обири, или жителите му харесваха ключалките. Беше нещо обичайно да се наложи да отключиш две или три, за да влезеш в хотела си през нощта, а след това още две, за да стигнеш до съответния етаж, и други две или три на вратата на стаята. Гостът в някой от по-малките хотели, където нямаше нощен пазач, беше натоварен с повече ключове от тъмничар.

На прага застана възрастен мъж, толкова дребен, че Ланг се изненада как е успял да отвори грамадната врата.

— Una camera?¹⁷ — попита Ланг.

Старецът го огледа внимателно от главата до петите. Ланг познаваше този поглед. Хотелиерът очевидно се опитваше да прецени колко да му поиска за стаята. После отстъпи встрани и направи знак на госта да влезе.

— Una camera. Si.

Ланг положи усилия да замаскира американския си акцент.

— Con bagno?¹⁸

Мъжът явно реши, че гостът е с по-големи възможности от средностатистическите посетители — студенти и пътуващи бедняци. Той поклати глава и му махна да го последва.

Ланг тръгна след него по тъмното стълбище и сетне по коридора. Двамата се приближиха до отворена врата. В стаята имаше двойно легло със сгънати чаршафи и възглавници, нощно шкафче с фурнир от изкуствено дърво, осеян с изгаряния от цигари, огледало в пластмасова рамка, окачено над него, и гардероб.

Ланг отиде до единствения прозорец и с удоволствие установи, че гледа към вътрешен двор — една от изненадите в Рим, скрит от шума и мръсотията на улицата. Подобно на много други дворове и този беше превърнат в зеленчукова градина — типично италиански специалитет. Макар че беше едва април, от тучнозелените стебла надничаха кръгли червени домати. Патладжаните имаха тъмнолилави плодове. В плодородната почва растяха непознати за Ланг подправки, наред с босилека и ригана, без които не е завършена нито една италианска градина.

Старецът говореше толкова бързо, че Ланг би го разбрал трудно, дори ако владееше езика. Той реши, че собственикът на пансиона описва удобствата на стаята.

— Non parlo Italiano¹⁹ — тъжно каза той, сякаш признаваше една от големите грешки в живота си. — Sprechen Sie Deutsch?²⁰

Ако се представеше за германец, Ланг по-лесно би обяснил защо знае малко италиански. След годините, прекарани в Бон, Франкфурт и Мюнхен, немският му беше много добър.

Имаше и други причини да се представи за германец.

Възрастният мъж поклати глава, повторно преценявайки госта. Беше достатъчно стар, за да си спомня германско-италианската ос Хитлер и Мусолини. Италианците не смятаха за неуместно да се сещат за Дучето като за строител на пътища и единствения управник, накарал влаковете да се движат по график и обвинил Хитлер за разрухата в страната си. Годишнината от краха на фашизма се честваше всеки април и се наричаше Ден на освобождението. Националната концепция беше, че народът няма нищо общо с Втората световна война. Независимо дали това беше вярно или не, старият хотелиер едва ли щеше да признае, че знае езика на бившите потисници на родината му.

Нито повторният прочит на историята в измеренията на Оруел, нито общият пазар бяха намалили страхопочитанието на италианците към германците. Немските влакове се движеха с точност до секундата, автомобилите им бяха надеждни, а икономиката и правителството им — стабилни. Германците не бяха като италианците.

Още по-характерна беше липсата на интерес от страна на германците към пазарлъка, което беше част от покупката на всяка стока в Италия. Ланг видя разочарованието в очите на стареца, докато излизаше в коридора, за да му покаже най-комерсиалната особеност на стаята — съседството й с банята на етажа.

Ланг отказа с жест предложението на домакина да разгледа помещението. Беше виждал много италиански бани и предполагаше, че ще стои прав и ще използва душ, а не да седи във вана, която трябваше да чисти цяла седмица.

Той кимна. Щеше да наеме стаята.

— Quotidano? — Старецът искаше да знае дали Ланг ще плаща ден за ден.

— Si.

Собственикът каза цифра и отново остана разочарован, когато липсата на реакция на Ланг показа, че е започнал от твърде малка сума, и протегна ръка да вземе паспорта му. Като повечето европейски страни, Италия изискваше в хотелите да се записват данните от документите на гостите. Местната полиция въвеждаше в компютър информацията и я проверяваше в списъци с издирвани престъпници и други закононарушители като заподозрени терористи или двойки, които съжителстват, без благословията на свещеник.

— Ho una ragazza²¹ — каза Ланг, намигна сладострастно и добави едри банкноти към наема за нощувката.

Не беше необходимо да владее езика, за да прочете мислите на стареца, който преброи наум парите и се ухили похотливо. Съдържателят показа, че разбира за незаконната връзка, като също намигна. Смяташе, че гостът му е германец и следователно богат, и иска да прекара една-две нощи с чужда жена, без фактът да бъде регистриран в безброй държавни документи. Това беше въпрос не на морал, а на финанси. Колко ли голям беше подкупът за местните полицаи, за да забравят това дребно нарушение на омразния закон, който не постигаше нищо друго, освен да нарушава личната свобода?

Италианският бизнес често повдигаше подобни въпроси.

Ланг се отправи към стълбите, като се престори, че си тръгва, и старецът с нежелание се съгласи да приеме предложението. Даде му връзка ключове, избълва още един порой от неразбираем италиански и напусна етажа. Мърморенето му се носеше по стълбите като зловонен пушек от евтина пура.

Ланг заключи вратата и се изтегна на леглото. Пронизителните звуци на уличното движение бяха затихнали до приспивно монотонно бръмчене през отворения прозорец. Той вдъхна уханието на наскоро прекопана почва, примесено с букет от зелени подправки.

Замисли се за Джанет и Джеф.

И след по-малко от минута заспа.

2.

Португалия

08:27 ч. същият ден

На стотици мили оттам, горе-долу по същото време, когато самолетът на Ланг се приземи, мъглата се стелеше вълнообразно по почти непрозрачните стъкла на прозорците и се кондензираше в тънки сребристи струи по старинните им оловни ръбове. Слънцето все още не я беше разсеяло и на фона й сивият камък приличаше на зърнеста черно-бяла фотография.

Бледата светлина, струяща от единия прозорец, танцуваше в неподвижната влажна мъгла и придобиваше синкав оттенък, когато проблеснеше компютърният екран. Явлението рязко контрастираше на ръчно дялания камък, назъбените бойници и оръдейните кули на сградата.

Човекът пред монитора сякаш също беше от друга епоха. Беше облечен в монашески одежди с качулка от груб плат като в средновековен манастир. Въпреки студа на краката си носеше само сандали. Той търпеливо изчака системата «Макинтош» да се зареди и после написа парола от осем знака. На екрана се появи поредица от букви, групирани по пет. Групите биха изглеждали напълно произволни на всеки, който не разполагаше със софтуер за разкодиране. Операторът се увери, че съобщението е пълно, и подаде серия команди. Неразгадаемите блокове от букви бяха заменени от изречение.

Мъжът кимна, сякаш беше съгласен с онова, което четеше. Неправомерното и незабележимо проникване в световната система за резервации на самолетни билети беше разкрило, че Лангфорд Райли е летял от Маями до Рим. Ровенето в информацията за кредитните карти не успя да покаже в кой хотел е отседнал. Местонахождението му обаче скоро щеше да стане ясно от полицейските компютри, в които щяха да въведат данните от паспорта му.

Операторът се намръщи. Не обичаше да чака. Компютрите не бяха направени за това.

Ветрецът раздели мъглата навън като завеса. Прозорците изтракаха в ръчно изработените си оловни каси като духове, които се опитваха да влязат.

Мъжът не забеляза това. Той отново прочете съобщението, като несъзнателно въртеше сребърната верижка на врата си. Медальонът се състоеше от четири триъгълника. Той въведе инструкции за човека, с когото си кореспондираше по електронната поща. «Намери Райли. Провери кои може да са предишните му връзки в Рим. Скоро и властите ще го издирват. Преди да го убиеш, разбери какво знае и на кого е казал.»

Трета глава

1.

Рим

13:00 ч.

Ланг се събуди освежен. Беше наваксал за изгубения сън по време на пътуването и умората от смяната на часовите зони. Шумът на уличното движение навън беше спрял. Той погледна часовника си и разбра защо. В един следобед за три часа затваряха магазините, музеите и дори църквите.

Ланг стана от леглото, отключи, излезе в безлюдния коридор и почука на вратата на общата баня. Никой не отговори и той влезе. Изми лицето си под напуканата порцеланова мивка и излезе от пансиона.

Застанал в сенките на входа, Ланг огледа площада, за да провери дали там има подозрителни хора. Малчугани ритаха парцалива футболна топка и крещяха. Възрастни жени в черно опипваха и миришеха зеленчуците на сергия. Старци седяха около масите пред кръчмата отсреща, пиеха кафе или грапа и наблюдаваха минувачите с воднисти очи. Ланг предположи, че мъжете на средна възраст обядват и после ще се върнат на работа.

Пресичайки площада, той видя гостилницата с отвратителната храна и още по-отвратителните произведения на изкуството, където седяха неколцина клиенти.

Докато вървеше, го заобиколиха котки. Всъщност най-символичното животно за Рим не беше вълчицата от легендата, а обикновената домашна тигрова котка. На пръв поглед котките сякаш нямаха стопани, но всички бяха добре нахранени и здрави. Може би затова Ланг не забеляза плъхове. Почти на всеки ъгъл бяха направени малки бетонни фонтани, не по-големи от купи, за да не ожаднеят котките и кучетата.

По-многобройни от котките обаче бяха циганките — смугли чернокоси жени, които продаваха рози, гледаха на ръка или кърмеха бебета. Или мърморейки ругаеха незаинтересованите минувачи. Според гражданите на Рим циганите си изкарват прехраната като джебчии и крадци. Независимо дали беше вярно или не, Ланг премести портфейла си в предния джоб.

Рядко имаше площад без своя уникална църква, статуя или фонтан. Всеки се отличаваше и със специфичен мирис. Някъде във въздуха се разнасяше ухание на капучино, а на друго място, където имаше пазар, миришеше на плодове и зеленчуци.

Ароматът на прясно изпечен хляб го накара да спре. Ланг беше гладен, тъй като не беше хапвал нищо след блудкавата безвкусна помия, която авиолинията наричаше храна. Той зави надясно по друга тясна уличка, дръпна се от пътя на японски мотоциклет, не напълно контролиран от моториста, и стигна до «Остерия ден Берли» — ресторант на Пиаца Сан Аполония. Надяваше се, че там все още сервират хубавата морска храна, която си спомняше.

Час по-късно Ланг излезе на слънчевата светлина. Дъхът му миришеше на печен октопод с чесън. Той тръгна на север пеша, за да позволи на обяда да улегне в стомаха му, и се озова на задръстения от коли Виа дела Консилацоне — широкия булевард към Ватикана. Дори през април, преди да е започнал туристическият сезон, тротоарите бяха пълни. На витрините бяха изложени религиозни джунджурии, малки бюстове на папата и евтини разпятия. Ланг нямаше да се изненада, ако видеше базиликата «Свети Петър» затворена в малък глобус с изкуствени снежинки.

Преди да напусне Атланта, той се беше обадил на Майлс още веднъж, този път, за да го попита за техен общ познат в Рим.

Отговорът на Майлс беше предпазлив.

— Отиваш в Рим на почивка и искаш да подновиш старо познанство? Това няма нищо общо с термита или смъртта на сестра ти, нали?

— Прекалено си подозрителен, Майлс.

— Присъщо е на професията, забрави ли? Пък и аз ще си изпатя, ако кажа кои са хората на Агенцията в Рим. Може дори да ме застрелят.