Тайната на Пегас

Тамплиерите: Краят на Ордена

Разказ на Пиетро от Сицилия

Превод от средновековен латински от Найджъл Уолф, доктор на историческите науки

3.

Нищо от онова, което бях научил от иконома на манастира, не ме беше подготвило за начина на снабдяване на корабите. Всеки плавателен съд беше дълъг десет рода³⁸, а носът и кърмата се издигаха на половината на тази височина. Имаше една мачта и едно платно³⁹. Останалото пространство побираше стотина души. За всеки трябваше да има две бъчви с вода, сламена рогозка, юрган, месо, готварски принадлежности и подправки като джинджифил, карамфил и индийско орехче, за да бъде месото добро на вкус. Според Гийом от Поатие цената на продуктите, плащана на търговците в Трапани, беше четиридесет дуката за рицар.

Той добави, че за рогозката и юргана, ако не внимаваш, ще платиш една и съща цена и за най-лошото, и за най-доброто. Някои плащали пет дуката за тези неща, но ги продавали обратно на търговците на половин цена, затова много рогозки и юргани били окъсани и пълни с гадини.

Горната палуба се предпочиташе пред долната, където беше адски горещо и задушно. В трюмовете настаняваха хора без знатен произход като Филип и мен. Предстояха ми големи страдания, защото на долната палуба се намираха и конете, воловете, свинете⁴⁰ и другите животни и миризмата на изпражненията им беше непоносима.

Дните, прекарани в морето бяха толкова мъчителни, че сякаш подложиха на изпитание вярата ми. Корабът се клатеше и подскачаше по дяволски начин и едва не ме изхвърляше във водата, когато се осмелях да стана от сламеника си под палубата. През повечето време страдах от заболяване, което научих, че е обичайно за плаващите по море за пръв път. Стомахът ми се свиваше от морските изпарения и отказваше да задържи погълнатата храна, нито да се примири, че вече я е изхвърлил.

Бях толкова нещастен, че капитанът, коравосърдечен зъл човек, изпитващ удоволствие от мъките на другите, злорадстваше по адрес на болните на долната палуба.

— Да ви сготвя ли месо? — питаше той, а после се смееше и казваше на останалите наоколо: — Те нямат нужда от месото, което са купили. По-добре ние да го изядем, защото ще се развали.

По Божията милост след известно време организмът придобива устойчивост срещу условията в морето, причиняващи тази болест. Благодарение на небето и милостивия му Господар, така стана и с мен, и аз бях освободен от страдания, каквито не бях изпитвал дотогава, и знам, че никога повече няма да преживея. Мъченията, които ми предстоят, са от друго естество.

С Божията воля стигнахме до Генуа, където попълнихме запасите си и се отправихме към Франция.

След като Бог ми помогна да преодолея болестта, аз можах да обърна внимание на обстановката около мен. За пръв път имах възможността да наблюдавам как се управлява кораб. Най-интересни бяха картите, използвани от кормчията. На тях бяха начертани линии, разделящи земята на квадрати⁴¹, по които чрез внимателни нощни наблюдения се определяше местоположението на кораба спрямо различни точки на сушата. Картите ме накараха да се замисля, защото не бяха одобрените от Бога.⁴²

По-късно щях да науча, че това не е единственото изключение от Божиите правила сред рицарите тамплиери.

Слязохме на брега в район на Бургундия, известен като Лангедок. Докато се отдалечавахме от морето, минахме през долина, където почвата беше бяла като туниките на рицарите тамплиери. Вляво, река Салс течеше на юг, към морето, откъдето идвахме.

По-нататък видях крепост⁴³, издигаща се на върха на планина на отсрещния бряг на реката. Казаха ми, че това е Бланшфор, владение на тамплиерите, откакто е бил подарен от рода със същото име на Хуго дьо Пейен, Велик майстор на Ордена на бедните Христови рицари на Соломоновия храм, в годината на завръщането му от Светите места⁴⁴.

— Родът Бланшфор са били истински предани Божи служители — отбелязах аз пред Гийом от Поатие, когато той се приближи с жребеца си към задната част на върволицата, за да види дали двамата с Филип не сме изостанали. — Дарението им със сигурност им е отредило благосклонност на небето.

Той се наведе от седлото, за да провери дали е добре завързан товарът на единия кон.

— Манастирът в Але, както и казарма в Перол. Майсторът Дьо Пейен наистина беше богат човек.

— Имате предвид, че Орденът е забогатял.

Той ме погледна.

— Не, братко. Не казах това. Майсторът Дьо Пейен подари земите, за да може Орденът да печели както намери за добре.

— Но обетът за бедност…

Гийом от Поатие поклати глава.

— Помислете за себе си, защото обетът за послушание забранява да задавате нагли въпроси.

Той ме остави да размишлявам по въпроса как е възможно член на свещен орден да притежава богатства като гореспоменатите имоти. За пореден път се оказа, че монашеските обети, така както аз ги разбирах, не се отнасяха за Ордена на тамплиерите.

Разположихме се за почивка и прекарахме нощта пред село Сер. На зазоряване преминахме реката и направихме обратен завой. Не можех да не забележа, че утринното слънце беше от лявата ми страна, а предишния ден беше отдясно.

— Не се ли връщаме там, откъдето дойдохме, но по друга пътека? — обърнах се аз към един по-възрастните оръженосци.

— Да, вървим на юг — отвърна той. — А вчера се движихме на север. Сер беше най-близкото място, където можеше да преминем реката, и сега продължаваме към крепостта Бланшфор.

Скоро след това започнахме да се катерим по планина. Там, където нямаше растителност, почвата беше бяла като креда, каквато беше в цялата област, откакто изгубихме от поглед морето. Пръстта беше глинеста на допир и аз се запитах какви ядивни растения биха могли да растат в почва, тъй различна от глинестия черен хумус в Сицилия.

Стигнахме до върха и спряхме пред извисяващи се стени от бял камък. Тамплиерите и рицарите на крепостните стени си размениха думи, които не разбрах. По време на разговора забелязах, че зидовете не са направени от грубо натрупани камъни като оградата на манастира, който бях напуснал, а са внимателно наредени, така че да се наместват идеално един върху друг. По-късно разбрах, че тамплиерите са се научили да строят така от сарацините.

На огромния вход имаше порта от чист травертин, голяма почти един квадратен род⁴⁵, а отгоре беше гравиран образът на крилат кон, изправен на задните си крака. Детайлите бяха направени толкова майсторски, че нямаше да се учудя, ако го бях видял да изскача от камъка. Бях виждал изображения, издялани в древни сгради, построени в езически времена, които Христовата църква все още не беше заменила с християнски паметници, но не очаквах такъв образ да господства на входа на крепост на свещен орден.

— Това е Пегас, митичният кон на гърците — обясни Гийом от Поатие. — Символът на нашия орден.

Изумлението ми за пореден път надделя над смирението.

— Не е ли богохулство на такова място да има езически символ?

Вместо да се обиди от дързостта ми, той се усмихна.

— Създателят ни забранява преклонението, а не гледането на такива образи. Освен това Пегас ни напомня за нашия скромен произход.

Беше ми трудно да разбера как орден, който притежава замъци като този, може да има друг произход, освен царствен.

— Как така, милорд?

Гийом от Поатие се намести на седлото, без да откъсва очи от товара на коня.

— Когато нашият орден беше млад, можехме да си позволим само няколко коня. Ако двама братя пътуваха в една посока, яздеха едно животно. От разстояние в пясъците на Свещената земя две туники, развяващи се на вятъра, приличаха на крилат кон. Символът ни напомня за смирението и бедността, които орденът ни възприе за свои добродетели.

Не бях забелязал подобни неща при тамплиерите, но този път си задържах езика зад зъбите.

В същия миг решетката на крепостната врата изтрака и се вдигна. Обстановката не приличаше на скромен манастир, а по-скоро на замъците на неколцината благородници, които бях посетил, докато просех подаяния за абатството, или за да помагам на братята в някоя задача, за която ни бяха повикали. Нямаше магарета, коне или други животни, нито миризма на изпражнения от селскостопански добитък. Влизането ни беше приветствано от ухание на портокалови дръвчета, примесено с розмарин, мащерка и лавандула, посадени в южната страна на двора, за да получават повече топлина от слънцето.

В красиво изваян фонтан мелодично ромолеше вода. Беше разположен в центъра на кръст, образуван от пътеките, разделящи градината на квадранти. Дворът беше ограден с галерия от сводове и беше сенчест и хладен и зад колоните, и на откритите места.

Прозорците нямаха капаци срещу природните стихии, но бяха запълнени със стъкла — екстравагантност, каквато бях виждал единствено в катедралата в Саламис, градът на остров близо до родното ми място.

Вътрешността беше богато обзаведена с венецианска коприна и фламандски гоблени и благословена с най-светите от всички реликви — изпепелената плът на Свети Лаврентий, превърнала се в прах през годините след мъченичеството му, ръка на Свети Георги, ухо на Свети Павел и една от каните с вода, които Иисус Христос е превърнал във вино.

Според обичая на бившия ми орден след пътуването отидох в параклиса, за да изразя благодарността си за благополучното ми пристигане. Изненадах се, като видях, че е кръгъл, а не във формата, с която бях свикнал. По-късно научих, че всички тамплиерски църкви са такива, построени като Храма на Соломон в Ерусалим. Помещението беше оградено с колони от серпентина и червен мрамор. Олтарът се намираше в средата, приказно изваян блок от изключително чист бял мрамор, където бяха гравирани релефи, изобразяващи сцени от Свещения град. Кръстът отразяваше светлината на хилядите восъчни свещи, защото беше от чисто злато. Цената само на църквата далеч надвишаваше стойността на целия манастир, който бях напуснал.

И това не беше всичко. Обитателите на това великолепно място отпразнуваха завръщането на братята си с пир, споделен дори със скромните оръженосци като Филип и мен. За пръв път през живота си вкусих месо от минога, яребица и овца, придружени от толкова силно вино, че главата ми се замая.

Всичко беше както Гийом от Поатие беше обещал, дори по-хубаво. Вече описах месото. Дадоха ми стая, по-голяма от всеки две взети заедно в предишния ми манастир, и меко легло с вълнен дюшек, напълнен със слама.

Ако се бях замислил за душата си, така както за плътта си, вероятно нямаше да бъда на мрачното място, където се озовах.

Втора глава

1.

Лондон, Сейнт Джеймс

16:00 ч. същият ден

Герта отново прочете бележката, а после я смачка и я пусна в кошчето за боклук.

«Копеле!» Тя хвърли чантата си, която се удари в стената. Беше му спасила кожата в Италия и бе използвала връзките и парите си, за да го докара в Лондон.

А за благодарност той я заряза като момиче за една нощ.

Беше толкова обидена и унизена, че й идваше да се разплаче. Седна на ръба на леглото, запали цигара и се втренчи в спиралата от дим, издигаща се към тавана.

Докато минутите минаваха, трезвият разум започна да надделява. Ланг не й беше обещавал нищо и всъщност се бе опитал да я убеди да не тръгва с него. Типично за мъжете. Галантно се притеснява да не я изложи на опасност, а в същото време пренебрегва факта, че някой трябва да му пази гърба. Старомодното мъжко превъзходство, макар и очарователно, можеше да стане причина да го убият.

И така му се падаше.

Герта стреляше много по-добре от Ланг, знаеше всички новости в занаята и най-важното — противникът вероятно не съзнаваше за участието й. Снимката на Ланг беше на първата страница на десетина вестника и той се нуждаеше от прикритието й повече от всякога.

Мъжете като цяло и Ланг в частност бяха способни на феноменални глупости. Мисълта я накара да се почувства по-добре.

«Нуждаеш се от мен, Лангфорд Райли. Нуждаеш се от мен, Schatz⁴⁶. И факторът глупост изобщо не омаловажава този факт.»

Тя протегна ръка към телефона от другата страна на леглото, но спря и стана. Угаси цигарата си и излезе от стаята, опитвайки се да си спомни къде е видяла най-близката телефонна кабина.

2.

Оксфорд

10:00 ч. на другия ден

Късно сутринта Ланг излезе от магистрала М40. Измина без произшествия стотината километра от Лондон, доколкото това беше възможно с малката стара кола «Морис Майнър». Единственият проблем, освен схванатите мускули, беше силното присвиване в стомаха в резултат на индийското ястие на Рейчъл, съпругата на Джейкъб, която беше настояла да сготви вечерята. В миналото в разузнавателната общност Рейчъл беше известна като една от най-лошите, но най-въодушевени готвачки в света. Поканите й за вечеря вдъхновяваха пословични извинения. Предишната вечер тя беше приготвила вариант на бомбайско алу, огнено ястие с картофи, чиято лютивина изгори вкусовите брадавици на Ланг, така че не можа да усети вкуса на най-новото й кулинарно бедствие. В края на краищата се отърва леко само с газове.

Мостът «Магдалина» изглеждаше като на пощенска картичка и предоставяше гледка към заострените покриви с цвят на пчелен мед и готическите кули на Оксфорд. Ланг гледаше пейзаж, който сякаш не беше променен от петстотин години. Градът, разбира се, се беше променил. Там се намираше фабриката за автомобили «Роувър», както и няколко други. Въпреки това Оксфорд беше запазил средновековната си атмосфера и това беше заслуга на жителите му и на градските власти.

За разлика от американските университети Оксфорд представляваше съчетание от училища, колежи и висши учебни заведения, всички малко или много независими. «Крайст Чърч» беше един от най-старите и най-големите.

Край Абингтън Роуд Ланг намери свободно място за паркиране сред велосипедите, които бяха най-популярното средство за придвижване в Оксфорд. Той влезе в «Том Куод», най-големия четириъгълен вътрешен двор на университета, кръстен на огромната многотонна камбана, отброяваща часовете. Британците не само пренебрегваха надписите, но и много обичаха да дават имена на кули и камбани.

Той беше записал указанията на Джейкъб и ги прочете, преди да тръгне по една от пътеките, кръстосващи равномерно окосената трева. Отстрани двама младежи си подхвърляха фризби.

Ланг мина под свод и изкачи каменни стъпала, изтъркани от краката на студентите. В оскъдно осветен коридор той откри месингова табелка, която го информираше, че стои пред входа на кабинета на Хюбърт Стокуел, професор по история. Ланг тъкмо протегна ръка да почука, когато вратата се отвори и отвътре излезе млада жена с цяла камара книги и листове. Тя го погледна стреснато и хукна към стълбите.

Той беше сигурен, че изражението на лицето й нямаше нищо общо с проблемите в храносмилателния му тракт.

— Елате, влезте — прогърмя глас от стаята.

Ланг влезе.

Първото му усещане беше, че се е озовал на пътя на торнадо. Навсякъде бяха разхвърляни книжа, книги и списания. Въздухът миришеше на стари прашни документи. Ланг познаваше миризмата от редките си посещения в съдебните архиви в Атланта. Подвързани и неподвързани листове бяха наредени на купчина, за която след миг разбра, че е бюро. Зад него седеше мъж с кръгло лице и брада и го гледаше през очила с дебели стъкла и големи рогови рамки.

— Вие трябва да сте приятелят на Джейкъб — каза той, — защото сте твърде възрастен за мой студент.

Ланг протегна ръка, но мъжът не реагира.

— Лангфорд Райли.

— Хюбърт Стокуел — отвърна професорът, без дори да стане. — Приятно ми е да се запознаем и така нататък.

Той започна да казва нещо, но изведнъж млъкна. Лицето му се сбърчи и Стокуел кихна.

— Проклети стари сгради! Течения и влажни студени каменни подове. Цяло чудо е, че още не сме измрели от пневмония.

Историкът извади изцапана носна кърпа, избърса топчестия си нос и я прибра в джоба си с едно-единствено светкавично движение. Ланг дори не беше сигурен дали изобщо видя кърпа. Не би се осмелил да се дуелира с револвери с добрия професор.

— Интересувате се от тамплиерите, така ли?

— Разбрах, че вие сте авторитет по въпроса.

— Глупости! — отсече Стокуел, но комплиментът очевидно му достави удоволствие. — Те са съществували през исторически период, за който знам някои неща. Янки сте, нали?

Смяната на темата накара Ланг да се замисли, преди да отговори.

— Всъщност съм от Атланта, където мнозина мразят да ги наричат така. Сигурно е свързано с един генерал янки, проявил небрежност към огъня.

Стокуел кимна и напомни на Ланг за куклите, които подаряваха на първите пет хиляди зрители, влезли на стадиона да гледат бейзболен мач.

— Да, Шърман. «Отнесени от вихъра» и така нататък. Не исках да ви обидя.

— Не ме обидихте. Колкото до тамплиерите…

Професорът вдигна ръка.

— Не съм аз. Имах колега на име Найджъл Уолф. Той много се интересуваше от тамплиерите и превеждаше някакъв текст, написан от един от тях, преди да бъде умъртвен. По всяка вероятност е молил Господ за милост, изповядвал е греховете си, разкайвал се е и е писал за всичките останали безсмислици на средновековната църква.

— И на днешните католици.

Челюстта на Стокуел се отпусна и очилата се плъзнаха до върха на носа му.

— О, боже, не исках да кажа…

Ланг се усмихна, уверявайки го, че също не е привърженик на католическата църква.

— Казахте, че бил ваш колега.

Професорът въздъхна тежко.

— Точно така, в минало време. Клетият Уолф вече не е сред нас. Беше прекрасен човек. Страхотно играеше вист. Голяма трагедия!

Ланг усети ледени тръпки, предизвикани не изцяло от течението, от което се беше оплакал Стокуел.

— Предполагам, че господин Уолф…

Професорът кихна и отново направи номера с носната кърпа.

— Доктор Уолф.

— Не е починал от естествена смърт, нали?

Стокуел се втренчи в него и свъси вежди, същински съвкупяващи се гъсеници.

— Защо мислите така?

— Попитах как е умрял доктор Уолф. Вероятно при нещастен случай?

— Да. Вероятно сте чел за това или сте гледал по телевизията.

— Убеден съм, че е така.

Професорът се обърна и се загледа през единствения прозорец в тесния кабинет. На лицето му се изписа копнеж, сякаш искаше да излезе навън и да играе.

— Казаха, че вероятно е забравил да изключи проклетия котлон, след като е направил чай. Експлозията изпотрошила прозорците около целия вътрешен двор.

— Последвал е пожар?

Стокуел успя да откъсне очи от гледката навън.

— Имате изключителна памет, господин…

— Райли.

— Да, Райли. Учудващо е, че помните от вестник или телевизия факти отпреди няколко месеца.

Ланг се наведе напред и опря ръце на отрупаното с книжа бюро.

— И преводът му за тамплиерите също е изгорял?

Лицето на Стокуел се забули в меланхолия. Загубата на научния труд беше по-тъжна от човешката.

— Опасявам се, че да. Оригиналът, бележките, всичко, с изключение на черновата.

Може би Ланг не беше пътувал до Оксфорд напразно.

— Къде е черновата?

— В университетската библиотека.

— Искате да кажете, че мога да отида в библиотеката и да я прочета?

Стокуел стана и се огледа, сякаш беше забравил къде е паркирал колата си.

— Не съвсем. Аз трябва да я взема. Клетият Уолф ми направи копие. Помоли ме да му помогна. Нямаше да може да редактира превода. Работех върху него, когато той… Е, и без това вече не може да го публикува, нали? Оставих го в моето шкафче в библиотеката. Смятах да го довърша и да го посветя на него. Да тръгваме, а?

Ланг щеше да се изненада, ако професорът не беше облечен във вълнено сако с кожени кръпки на лактите. Стокуел протегна ръка зад вратата и взе вълнено кепе от закачалката. Типичната му академична униформа беше пълна.

Двамата се промъкнаха между велосипедите и после завиха по Кати стрийт. Пред тях се появи внушителната библиотека на Оксфордския университет, построена през четиринадесети век, където се съхраняваха оригиналът на Великата харта на свободите, безброй ръкописи с цветни илюстрации и най-малко по един екземпляр от всяка книга, публикувана във Великобритания.

Стокуел посочи съседната кръгла сграда, образец на италианската барокова архитектура, със заострени пиластри, украсени със спираловидни орнаменти прозорци и куполообразен покрив.

— Кабинетът на Радклиф. Читалнята. Ще се срещнем там веднага щом взема превода на Уолф.

Ланг отвори тежка дъбова врата и влезе, като се наведе, за да не удари главата си във високия едва метър шестдесет и пет трегер.

Кабинетът на Радклиф служеше за обща читалня. Покрай две от стените бяха наредени дъбови маси със съвременни пропорции. В покрити с платно витрини в средата бяха изложени по-известните притежания на библиотеката. Светлината едва проникваше през прозорците с матови стъкла, а от тавана мъждукаха слаби лампи. Тишината сякаш беше осезаема, нарушавана само от време на време от прелистване на страница или пиукане на преносим компютър. Присвиването в стомаха го накара да потърси тоалетната. Не можеше да изпусне незабелязано газове на такова място.

Той зачака Стокуел, като повдигаше предпазващите от светлината платна от витрините. Няколко латински фрази го поздравиха като стари приятели, но по-голямата част от написаното беше на саксонски, френски нормански или друг език, който не разбираше.

Ланг се беше съсредоточил върху богато илюстрирана ръчно подвързана Библия, вероятно на келтски, когато професорът се появи до него така внезапно, сякаш се бе спуснал през комина.

Стокуел извади купчина листове изпод мишницата си и му ги даде.

— Ето, заповядайте. Оставете ги в кабинета ми, когато приключите.

Ланг ги взе и прегледа първата страница.

— Благодаря.

— Радвам се, че можах да ви помогна. Приятел сте на Джейкъб и така нататък — отвърна професорът и тръгна към изхода.

Ланг седна до най-близката маса и започна да чете. Стомахът му отново се сви, но този път нямаше нищо общо с ястието на Рейчъл.

Тамплиерите: Краят на Ордена

Разказ на Пиетро от Сицилия

Превод от средновековен латински от Найджъл Уолф, доктор на историческите науки

4.

Скоро след пристигането ни в Бланшфор се простих със статуса си на послушник и преди прибирането на есенната реколта положих обет като монах от Ордена на бедните Христови рицари на Соломоновия храм. Сега осъзнавам, че се простих и с моята добродетелност и вяра.

Верен на примамливите условия, които ми бяха предложили, аз ядях месо два пъти дневно и се къпех два пъти седмично до Деня на Вси светии, когато студеният въздух вече не позволяваше да го правя, и отново бях нападнат от паразити. Но дори тези лишения и неприятности изглеждаха незначителни, защото всяка седмица разрешаваха да сменям дрехите си⁴⁷ с чисти и така се отървавах от дребните досадници.

Благодарение на далеч по-богатите храни в сравнение с консумираните от другите Божии служители нарасна не само коремът ми, но се увеличиха и познанията ми. Сега знам, че трябваше да си спомня първородния грях на Ева, доверила се на забранените знания, но и моето съзнание притежаваше неутолима жажда като нейното. По-късно щях да разбера, че необузданата страст към знанията, забранени или не, може да бъде пагубна като плътското сластолюбие.

В замъка имаше библиотека, за чието съществуване не знаех, вероятно под прекия надзор на Светия отец в Рим. Дотогава бях виждал само един-два ръкописа, илюстриращи с думи и картини Светото писание. Сбирката на тамплиерите включваше свитъци с драскулки като червеи и ярко оцветени орнаменти. Казаха ми, че това са мъдростите на древните хора, съхранени от езичниците сарацини.

Попитах защо в свещено място като това се разрешава внасянето на произведения на езичници и еретици. Отговориха ми, че в крепостта позволяват писания, забранени за повечето християни. Често чувах да повтарят, че рицарите тамплиери не са обвързани със същите постулати като останалите християни.

Тъй като бях писар и чиновник в броячницата на манастира, аз направих и друго откритие. Братята имаха система, с която християнин, тръгнал на поклонение, може да запази парите си или да ги използва, когато желае. Пътникът може да вложи определен брой златни или сребърни монети във всеки храм и да получи документ с името си и депозираната сума и таен знак, известен само на тамплиерите. Когато представеше документа в някой друг храм, например в Британия, Иберия или германско херцогство, поклонникът получаваше същата сума, която беше вложил. Така се предотвратяваха обичайните грабежи по пътищата или пиратството в моретата⁴⁸.

За тази услуга тамплиерите издаваха и още един документ, където беше посочена стойността на получената такса. Това ми заприлича на греха лихварство — тази практика бе забранена за християните, но разрешена на тамплиерите. Нещо по-лошо, рицарите даваха назаем пари срещу печалба, също като езичниците юдеи⁴⁹.

Още по-странни бяха сумите, които редовно пристигаха от Рим. В хазната на тамплиерите пристигаха невъобразими богатства. Имането не се разпределяше като подаяния за бедните, както съветваше Иисус, а се харчеше за купуване на земи, оръжия и всичко каквото братята пожелаеха. Значителна част от парите от Светия престол не се изразходваше, а се събираше за цели, които едва по-късно разбрах.

Отначало се страхувах да покваря душата си, тъй като алчността приема множество форми, включително разточително прахосване на богатство. Потърсих Гийом от Поатие и прекъснах играта му с другите рицари. Игрите, яденето и пиенето на вино заемаха по-голямата част от деня, повече от упражненията с меч, копие и пика.

Той спомена имената на няколко светци и изпрати в ада дървените кубчета, които заедно с другите тамплиери постоянно хвърляха, залагайки на резултата.

— А, Пиетро, братко! — с опиянен от виното глас каза Гийом от Поатие. — По лицето ти виждам, че си обезпокоен. Да не би числата в броячницата да са пощурели?

Другарите му се разсмяха.

— Не — сериозно отвърнах аз. — Завладян съм от толкова силно любопитство, че не издържам да мълча. Светият отец изпраща големи суми на нас и останалите храмове. Но дългът на църквите е да изпращат в Рим каквото могат за поддръжка на същия онзи Свети отец. Не разбирам.

— В началото нашият орден нямаше друг избор, освен да получи подкрепа от Рим, ако искахме да се въоръжим и да се бием срещу неверниците.

— Но сега по неведомата Божия воля Свещената земя е изчезнала. Орденът вече не може да закриля поклонниците по пътя им към Ерусалим, нито може да атакува сарацините оттук.

Той кимна и посочи прозореца наблизо.

— Виждаш ли Сер? А от другата страна е Рен. Желанието на Светия отец е да браним тези градове. Затова ни възнаграждава.

— От какво да ги браним? Наблизо няма вражески армии и времето на варварите отдавна отмина⁵⁰.

— Може и така да мислите, но не е наша работа да оспорваме решенията на Рим. Само един горделивец би го сторил.

Разбрах намека му и усетих, че лицето ми поруменя от срам.

Гийом от Поатие сложи ръка на рамото ми.

— Освен това невинаги трябва да залавяме армии или варвари. Това е област на две вредни бивши ереси, които биха унищожили Светия престол като всяка група въоръжени мъже — гностиците⁵¹ и катарите.

— И трябва да пазим Кардю от техните последователи — обади се германецът Тартус.

— Но това е само една гола и празна планина! — възразих аз.

Гийом от Поатие хвърли убийствен гневен поглед на другия рицар.

— Така е. Опасявам се, че брат Тартус е прекалил с Божия дар вино. Ние пазим градове, е не празни хълмове.

Тартус изглежда бе готов да каже още нещо, но замълча. Разбрах, че те крият от мен някаква тайна. Трябваше да оставя нещата дотам. Ще ми се да не бях продължил или да бях потърсил Божията помощ, преди да разчитам на себе си.

При първата удобна възможност отново отидох в библиотеката, за да проверя кои са гностиците и катарите.

Открих, че и двете ереси са свързани с Великия събор в Никея⁵², когато Църквата възприела четири евангелия и отхвърлила други. Едното отхвърлено евангелие беше на Тома. Той бе написал, че Иисус поучавал последователите си да останат верни на водачеството на Иаков до смъртта Му⁵³.

Това трябва да беше Тома Неверни, който настоял да докосне раните на Иисус Христос — явно от него гностиците и катарите бяха черпили вдъхновение за отвратителната си ерес, която отрича Библията, написана с кръвта на мъчениците.

Отначало не можах да разбера защо такива сквернословия се съхраняват от тамплиерите тук, в Лангедок, при това с цената на огромни разходи.

Дни по-късно открих отговора в свитък, очевидно взет от еретик гностик — малко преди душата му да бъде изпратена в ада, а тялото му — на кладата. Ръкописът не беше подвързан, а навит на руло, и се състоеше от един-единствен веленов⁵⁴ пергамент с неправилен правопис, лошо написан и много избелял. Ако не бях позволил на любопитството си да надделее над вярата, щях да осъзная, че това сатанинско писание е сложено в ръцете ми от самия дявол, така както той изкушава мнозина лековерни хора с обещанието за знания, защото документът беше сквернословен за целия християнски свят.

Гностикът, автор на това отвратително произведение, не съобщаваше името си, но изброяваше предишни писания, които беше прочел, за да ги преведе от староиврит и арамейски. Там пишеше следното:

След разпъването на Христос Йосиф Ариматейски⁵⁵, брат на Иисус, и Мария Магдалина, съпруга⁵⁶ на Иисус, опасявайки се от преследване, избягали в далечния край на Римската империя, тогава наричан Галия. Областта била населена с юдеи. Там живял и осъденият на изгнание Ирод⁵⁷. Те взели със себе си само колкото можели да носят. Сред вещите им имало голям съд, чието съдържание запазили в тайна и го скрили в хълмовете край река Сенс и планина на име Кардю. А Тартус беше казал, че тамплиерите пазят точно тази планина.

На това място разказът издаваше еретическия си източник. Не се осмелявам да го повторя, за да не бъде душата ми осъдена на вечни мъки заради богохулственото произнасяне. Намерих Гийом от Поатие и му разказах какво съм прочел, но не и онази част, която би ме прокълнала завинаги, ако проговорех. Той остана невъзмутим. Заяви, че бръщолевенията на безумец нямат нищо общо с нас и нашия дълг да обичаме и да защитаваме единствения истински Бог. За мое съжаление обаче съвсем не беше така.

Трета глава

1.

Оксфорд

Ланг осъзна, че държи смъртната присъда на Уолф, причината да го убият. Мисълта го накара неспокойно да огледа помещението, преди да продължи да чете. Беше забравил за проблемите с храносмилането си.

Когато приключи, той вече имаше теория за загадката с картината на Никола Пусен. Въпросът беше дали щеше да живее достатъчно дълго, за да я разкрие и да разобличи хората, свързани с нея.

2.

Лондон, Саут Банк

16:30 ч.

Мръсносивите облаци заплашваха с дъжд, докато Ланг си проправи път в уличното движение по Странд, мина по моста «Ватерло» и стигна до Саут Банк.

Районът беше разположен в завой на реката и всъщност се намираше в източната част на Лондон. Преди Втората световна война районът се състоеше от складове и фабрики. През следващите петдесет години там почти не беше строено, а сега предлагаше високи административни сгради, музикални театри, галерии и жилища за почитателите на съвременния дизайн. Пейзажът беше като във всеки голям американски град.

Ланг подкара към площад «Сейнт Джордж» — едно от онези кръгови движения, каквито британците изглежда предпочитаха пред светофарите. След като се завъртя два пъти, той успя да мине във външната лента и излезе на Ламбет Роуд. Пред него се появиха двете огромни корабни оръдия на Военния музей.

Ланг намери свободно място за паркиране, изключи двигателя и се вторачи в огледалото за обратно виждане. Като повечето улици и тази беше еднопосочна и му позволяваше ясно да вижда приближаващите се превозни средства. След пет минути разбра, че не са го проследили. Беше сигурен, че никой, освен Джейкъб, Рейчъл и професорът не знае, че е ходил в Оксфорд, но в светлината на онова, което беше научил там, «те» биха го потърсили точно на това място.

Ланг запали мотора и влезе в закрит паркинг под жилищна сграда. Остави колата на запазеното място на Джейкъб и тръгна към асансьора.

Джейкъб отвори вратата. Още от коридора Ланг усети и друга миризма, освен уханието на лулата му. Рейчъл отново беше в кухнята.

Джейкъб го покани да влезе и нервно огледа коридора.

— Радвам се, че се върна жив и здрав. Стокуел помогна ли ти?

— Да — отвърна Ланг и му даде ключовете от колата, докато прекрачваше прага.

Апартаментът беше пълна противоположност на кабинета на Джейкъб. Мебелите бяха съвременни, от стъкло и хром, и Ланг изпита носталгия по домашния уют. На пластмасовите лавици на едната стена имаше малко книги и няколко модернистични скулптури, вероятно започнали живота си като части на двигател. На другите две стени бяха окачени картини, напомнящи произведенията, които беше видял предния ден. Четвъртата стена беше остъклена. Оттам се виждаше малък балкон и изглед към Темза, който на помръкващата светлина приличаше на «Парламента» от Моне.

Джейкъб чакаше обяснения, но Ланг попита пръв.

— Какво научи за «Пегас»?

Джейкъб се настани на кожения диван и извади лула от джоба на окъсания си пуловер.

— Доста неща.

Ланг седна и нетърпеливо зачака, докато приятелят му изпълни ритуала да я запали.

— Пегас, разбира се, е крилатият кон от древногръцката митология. Тропнал с копито и от планината Хеликон бликнал извор.

Ланг неспокойно се размърда на мястото си, като се надяваше Джейкъб по-скоро да заговори по същество.

— Нямам представа каква е връзката между митичното животно и търговската компания — призна Джейкъб, — но «Пегас» е интересна в няколко отношения. Първо…

Той всмукна шумно и престана да рови в лулата с нещо, което приличаше на гвоздей. Ланг потисна импулсивното си желание да изхвърли през прозореца проклетата лула.

— Знам каква е връзката с митичното животно. Но компанията?

— Корпорация, базирана на британския остров Джърси, на двадесет и четири километра от френския бряг. — Джейкъб повдигна в недоумение гъсеничните си вежди.

— Искаш да кажеш, че се ползва с банкова и корпоративна тайна. По закон самоличността на акционерите и членовете на ръководствата на дружествата са поверителни и трансакциите на остров Джърси не се облагат с данъци.

Джейкъб най-после запали лулата си.

— Така е. Официално нямаше начин да разберем, че компанията има годишни приходи от няколко милиарда долара. Изключително странно е, че не произвеждат нищо и не извършват никакви услуги.

Ланг подсвирна.

— Господи, доходът им е по-голям от брутния национален продукт на много страни. Откъде идва?

— Това е още по-интересно. От няколко източника, всичките или открито римокатолически, като инвестиции и фондове под попечителството на папата, или под влиянието на Църквата като няколко католически агенции за помощи.

Ланг осъзна, че е зяпнал от почуда.

— За какво ги получават? С тези пари биха платили доста печеливши талони за бинго.

Джейкъб сви рамене.

— За съжаление, по правило служителите на Мосад не са посветени в делата на католическата църква, Ватикана и папското управление. С каквото и да се занимава «Пегас», не го прави по телефон, електронна поща или факс, нищо, което «Ешелон» следи и подслушва. Мосад знае за компанията от години, но не я смята за интересна.

«Защото не е заплашвала еврейската държава» — помисли Ланг.

— Имаш ли представа къде отиват парите?

Джейкъб отново започна да рови в лулата си, този път с клечка от кибрит.

— Географски? Предимно в Европа. Верига от ресторанти за наденички в Германия, търговци на петрол в Обединеното кралство и зимни и морски курорти във Франция. Прекалено много сфери на дейност, за да бъдат проследени от любопитство, а и комуникациите между тях са кодирани. Не нарушават законите и си плащат данъците, когато това не може да бъде избегнато.

Ланг се замисли. Всички дейности бяха с висок паричен потенциал.

— Струва ми се, че перат пари. Имат ли контакти с Азия, Южна Америка или други места с оживен наркотрафик?

Джейкъб отново засмука лулата и поклати глава.

— Имена?

— Както казах, Мосад не проявява особен интерес към компанията. Наложи се да помоля за много услуги, за да получа информацията.

— А Джърси? Островът само пощенски адрес ли е, или «Пегас» имат дейност там?

— Нямам представа. През обмена в Лисабон минават прекомерно голям брой комуникации. Може да е само място за срещи или да вършат някакъв бизнес там.

Ланг нетърпеливо гледаше как приятелят му драсна още една клечка кибрит и дръпна силно, докато от лулата излезе синкав дим.

— Има и още едно странно нещо — продължи Джейкъб. — Селце в югозападна Франция, в Бургундия… Рен. Изпращат пари там. Предполагам, че е фиктивна корпорация. Малки суми, но изплащани редовно. Нямат там операции, които ние… «Ешелон» може да открие.

Ланг се облегна назад на хромирания стол с кожена тапицерия.

— Намерих го в атласа. Близо е до Пиренеите.

— В областта Лангедок?

Джейкъб изсипа съдържанието на лулата си в сив стъклен пепелник, който изглеждаше толкова крехък, че сякаш всеки момент щеше да се строши. Напрегнатият тон на Ланг го накара да вдигне глава.

— Да, така мисля.

Американецът се изправи.

— Атласът ти тук ли е?

Джейкъб очевидно остана озадачен от внезапния му интерес към географията.

— Да…

В същия миг на вратата се позвъни.

Джейкъб остави лулата в пепелника, приближи се до вратата и присвивайки очи, надникна през шпионката.

— Сигурен ли си, че не са те проследили?

— Да ме проследят? Кой?

— Ченгета, ако съдя по вида им.

3.

Лондон, Мейфеър

По същото време

Екранът на компютъра озаряваше лицето на Герта в синкава светлина. Мазето на Гроувнър Скуер 24 приличаше на операционна зала на яркия блясък на силното неоново осветление на тавана. В известно отношение стаята беше стерилна като хирургия и изчистена от електронни бактерии като болница. Ежедневно се претърсваше електронно и всеки сантиметър денонощно се заснемаше на видеолента. Въпреки това помещението беше преградено със стъкло — особеност, която даде повод на обитателите му да го наричат «аквариума». Това беше най-обезопасената част на тайните отдели на американското посолство, където Агенцията вършеше работата си.

Герта имаше достатъчно високо ниво на достъп до секретна информация, за да прочете засекретения файл за персонала, но разрешителното й не притесняваше кибербоговете, които диктуваха времето, необходимо за появата на информацията на екрана. Тя за втори път натисна клавиша ENTER в безрезултатен опит да ускори отговора, като нетърпеливо изруга на родния си език. Търсеният файл изведнъж се появи, сякаш беше произнесла вълшебна дума. Герта го прегледа и запомни някои неща. Записките бяха забранени.

Беше готова да го затвори, когато примигваща червена светлина в долната част на екрана привлече вниманието й. Герта се намръщи и въведе друга парола за достъп.

Някой беше успял да проникне в системата, при това точно в този файл. Невероятно! Пентагонът приличаше на детски картинен ребус в сравнение със сложността на тази мрежа. След десетина минути Герта разбра, че разследването е безсмислено. Случаят беше за компютърните гении на Агенцията, които без обществеността да разбере преди няколко години бяха открили авторите на вирусите «Лъв бъг» и «Мелиса», плъзнали из целия свят.

Както и при вирусите, хакерът се беше прокраднал през няколко компютъра на частни лица и компании по земното кълбо, нищо неподозиращи потърпевши жертви на електронен обир. Но който и да беше, «бисквитката» за обратна информация към Агенцията се беше погрижила той да остави кибердоказателство за влизането и излизането си, часа и датата. Герта видя, че проникването е извършено предишния ден.

Предположи, че хакерът е търсил същата информация, която тя току-що беше отворила. Герта бързо излезе от системата. Нямаше време. Ланг се намираше в много по-голяма опасност, отколкото подозираше.

4.

Лондон, Саут Док

16:45 ч.

— Ченгета? — попита Ланг и посочи кухнята. — Накъде води?

На вратата се потропа с нещо по-тежко от човешка ръка, вероятно с приклад на оръжие.

— До задно стълбище — отвърна Джейкъб. — Искаш ли да се обзаложим, че го пазят?

Рейчъл беше излязла от кухнята и се готвеше да попита какво става, но се отказа. Дългогодишният й брак с Джейкъб я беше научил да не задава много въпроси. Обаче се изуми, че полицията издирва Ланг.

Той се приближи до остъклената врата и я отвори.

— Оттам не можеш да се измъкнеш… — предупреди го Джейкъб.

Ланг излезе на тесния балкон, прехвърли се през металния парапет и се подпря с ръка на стената на сградата. Балконът долу беше същият, макар че до него имаше само три-четири метра, можеше да не го улучи, ако скочеше.

На вратата на апартамента отново се чу тропане, придружено от силни и настойчиви гласове.

— Идвам, идвам! — извика Джейкъб, като гледаше Ланг.

Съседният балкон беше твърде далеч, но ако скочеше…

Ланг нямаше голям избор. Потисна импулсивното си желание да затвори очи, сви мускули и скочи.

Подметката на обувката му се подхлъзна на бетона и Ланг се хвана за железните перила, докато падаше. Тежестта му рязко го дръпна надолу. Имаше усещането, че раменете му ще се измъкнат от ставите. Стори му се, че измина цяла вечност, докато се опитваше да се задържи. Стараеше се да не мисли, че улицата се намира дванадесет етажа под него.

От апартамента се разнесоха припрени гласове. Джейкъб говореше ядосано. Чуха се стъпки. Ченгетата явно бяха стигнали до извода, че Ланг вече не е там, и търсеха другаде.

Навън.

Ланг най-после успя да се вкопчи в едно от отвесните железа и бавно започна да се изтегля нагоре, като внимаваше да не прекърши тънкия метал с деветдесет и петте си килограма.

Докато главата му се изравняваше с бетонния под на балкона, той чу нещо, което го накара да погледне. Някой стоеше на балкона на Джейкъб. Обувките му бяха на нивото на очите на Ланг. Протрити бомбета с цвета на бонбони лакта. Подметките бяха неравномерно протрити. Ланг изпъна ръце и наведе глава, като се надяваше, че ръцете му не се виждат в здрача. Едва ли щяха да го търсят под съседния балкон. Терасата на Джейкъб го скриваше, освен ако някой не се приближеше до самия край и не погледнеше настрани.

— Няма го тук — разнесе се глас. — Сигурни ли сте, че това е апартаментът?

Ланг не разбра думите на отговора, но тонът беше утвърдителен.

Остъклената врата се затвори. Ланг рискува и вдигна глава. Беше сам. Той отново започна да се изтегля нагоре, добра се до перилата и се прехвърли на съседния балкон.

Завесите на прозорците бяха дръпнати, затова не можа да види дали лампите вътре са запалени. Ланг допря ухо до студената повърхност на стъклото. Не се чуваха гласове, нито звуци от телевизор. Или обитателите бяха от малцината, които не гледаха новините на Би Би Си по това време на деня, или в жилището нямаше никого. Той натисна дръжката на вратата. Беше заключена. «Кой заключва балконска врата на дванадесетия етаж? — запита се Ланг и извади кредитна карта от портфейла си. — Някой сериозно страдащ от параноя» — отговори си той, пъхна картата и натисна резето.

Благодарен, че малцина собственици на домове в Англия имаха огнестрелни оръжия, Ланг влезе сред непрогледен мрак.

Воден от ивицата светлина под вратата на коридора, той протегна ръце, тръгна напред и се блъсна в ниска масичка за кафе, като удари пищялите си толкова силно, че трябваше да прехапе устни, за да не изругае на глас.

Ланг се приближи до вратата точно когато в светлината отдолу се раздвижиха сенки. Изщракването на ключалката едва не го парализира. Докато трескаво се опитваше да измисли къде да се скрие, той си спомни подобно преживяване — катастрофата с кола на тъмен път в Блек Форест.

Ланг направи единственото, за което можа да се сети — зае позиция до пантите, където отварящата се врата временно щеше да го скрие. В следващия миг лампите светнаха и го заслепиха. Щом зрението му се възвърна, той видя жена, която носеше найлонова кошница за пазаруване. Тя се обърна да затвори вратата и също го видя.

Жената отвори широко очи и изпищя. Викът не беше силен и не заглуши строшаването на стъклото, когато кошницата се изплъзна от ръцете й и падна върху масичката.

Ланг се усмихна незаплашително и излезе от скривалището си.

— Извинявайте. Сбъркал съм апартамента. — Той едва не се подхлъзна на нещо, което изхрущя под краката му. — Ако съдя по звука, продуктите са пресни. Трябва да ми кажете откъде пазарувате.

Жената отново изпищя, този път по-силно, и Ланг побягна по коридора.

Реши да не използва асансьора. Нямаше представа за колко време щеше да се спусне, а полицаите може би вече реагираха на виковете на уплашената жена. Втурна се надолу по стълбите, стигна до фоайето, събра достойнство да го прекоси спокойно и излезе навън.

Докато вървеше към най-близката метростанция, той се запита как ченгетата бяха разбрали, че е в апартамента на Джейкъб. Беше убеден, че никой не го проследи дотам. Дори да го бяха сторили, къде го бяха засекли? Ако го бяха разпознали в Оксфорд, защо не го арестуваха там? Защото по някакъв начин бяха научили, че ще отиде при Джейкъб.

Мисълта го накара да се разтрепери по-силно, отколкото от вечерния хлад. За да знаят, че ще потърси Джейкъб, те трябва да са видели отдавна засекретеното му служебно досие, но това бе малко вероятно поради патологичната склонност на Агенцията към потайност. Скотланд Ярд сигурно знаеше това и вероятно не биха си направили труда да попитат, ако са били наясно с предишната му работа. Ланг беше сигурен, че видя снимката си от служебното досие във вестника, който четеше мъжът на пейката в Темпъл. Как вестникът се беше сдобил с нея? Това повдигаше една още по-обезпокоителна вероятност — някой беше изровил досието му, потулено под дебел бюрократичен пласт, и бе съобщил информацията на полицията. «Те». Онези, които го искаха арестуван и затворен там, където да могат спокойно да се погрижат за него.

Мислите му бяха прекъснати от изсвирване на гуми и спирачки. На тротоара се качи голям автомобил и спря, препречвайки пътя му. От колата изскочиха двама мъже и насочиха пистолети.

— Предполагам, че вие сте господин Райли — рече по-високият и показа полицейската си значка. — Скотланд Ярд. Арестуван сте.

— Цял живот съм мечтал да се запозная с някого от Скотланд Ярд — отвърна Ланг и вдигна ръце. — Моментът заслужава снимка.

На светлината на уличната лампа се виждаше, че в определен период от живота си по-едрият мъж е страдал от тежка форма на акне. Костюмът не му стоеше добре. Дали беше конфекция, или просто лошо ушит? Не, сакото беше набързо преправено, за да прикрие кобура под мишницата. Английските инспектори не ходеха раздърпани. И оръжието не беше типично за тях. «Берета». Като повечето американски полицейски сили, и в Скотланд Ярд предпочитаха деветмилиметровия «Глок», защото беше по-лек, по-бърз и побираше повече патрони от произведения в Италия автоматичен пистолет.

По-ниският и по-пълен мъж стоеше зад първия. Ланг позна обувките му. Това беше човекът на балкона на Джейк. Мъжът прибра оръжието си, приближи се до Ланг и изви ръцете му зад гърба. Другият също сложи пистолета си в кобура.

— Ще дойдете с нас, господин Райли. Момчетата в Скотланд Ярд искат да ви зададат няколко въпроса.

— Предполагам, няма смисъл да казвам, че не съм го извършил — отвърна Ланг, проверявайки силата на мъжа, като се престори, че се съпротивлява.

— И какво по-точно не сте извършил? Не сте убил онзи в Америка или горкия нещастник на Бонд стрийт? — попита другият, бръкна в джоба на сакото си и извади спринцовка.

— Откога Скотланд Ярд упоява арестантите?

— Така е по-лесно и по-хуманно, отколкото ударът с палка или с пистолет, както постъпвате вие, ченгетата, с горките чернокожи — отвърна мъжът и се съсредоточи да изпробва иглата. Тънката струя течност изглеждаше златиста на светлината. — Няма да боли.

Ланг почувства, че по гърба му полазват ледени тръпки, както когато убиецът влезе в апартамента му в Атланта. И също както тогава, основното обучение в Агенцията се завърна като научено наизуст и отдавна забравено стихотворение.

Той рязко се дръпна, изви тяло и в същия миг стовари цялата си тежест върху краката на пазача си.

Чу се звук на строшени кости. Мъжът изкрещя, пусна Ланг, падна на тротоара и остана да лежи там и да стене.

Другият беше захвърлил спринцовката и посегна към пистолета си. Ланг направи лъжливо движение, приклекна и заби юмрук в стомаха му.

Мъжът се преви на две и се свлече на колене, като притисна с ръце мястото на черния си дроб, който Ланг се надяваше да е разкъсал. Човекът го погледна гневно и се строполи по лице на земята.

Докато се гърчеше и пъшкаше на тротоара, от ризата му се показа нещо. Ланг не се изненада, като видя кръга с малтийския кръст в средата.

Той подритна непознатия, за да го обърне по гръб, наведе се, взе беретата му и се приближи до другия нападател, който се опитваше да се изправи, подпирайки се на стълба на уличната лампа. Ланг обезоръжи и него, хвърли пистолета му в храстите и напъха дулото на беретата в устата му.

— Кои сте вие, по дяволите?

Ланг се стресна, когато видя, че на лицето на мъжа не се изписа страх. Смъртта очевидно не плашеше тези хора.

— Кой ви изпрати? — Ланг усети, че чувството му на безсилие и неудовлетвореност се превръща в гняв. — Отговори или, кълна се в Бога, ще ти пръсна черепа.

Човекът се усмихна.

Ланг закипя от ярост. Негодниците бяха от организацията, която беше изгорила Джанет и Джеф, докато спят, и се беше опитала да го убие и да го обвини в други две убийства. Щом копелето беше готово да умре, Ланг с радост щеше да му помогне. Пръстът му се уви около спусъка и желанието му да причини болка, унищожение и смърт се засили. Отмъщението беше съвсем близо.

Очите на мъжа се отместиха от лицето на Ланг и само за част от секундата се фокусираха върху нещо над рамото му. Това беше достатъчно. Ланг коленичи и рязко се обърна. С джимбия в ръка другият нападател се блъсна в него и политна надолу, сякаш се беше спънал. Той не можа да запази равновесие и заби в гърдите на другаря си кинжала, предназначен за Ланг.

Бликна гейзер от артериална кръв, която изглеждаше черна на светлината на уличната лампа. Мъжът се отпусна на земята. Ножът разряза гръдната му кост със звук като въздишка. Отворените му, но вече безжизнени очи се вторачиха в небето.

Случилото се не оказа абсолютно никакво въздействие върху другия. Той извади камата от неподвижното тяло, изправи се и рязко се завъртя.

Ланг насочи към него пистолета.

— Не мърдай.

В същия миг Ланг осъзна три неща. Първо, нападателят нямаше да се уплаши от оръжието. Второ, нямаше представа дали пистолетът е зареден. И трето, нямаше време да освободи предпазителя, нито да провери дали беретата е готова да стреля.

Той натисна спусъка.

5.

Джейкъб се втренчи в жената с изваяно като скулптура тяло, застанала на прага.

— Ланг кой?

Герта го блъсна и влезе в апартамента.

— Нямам време за шеги, господин Анулевич. Ланг се намира в сериозна опасност и трябва да знам къде е.

Джейкъб сви рамене. Освен че си беше подозрителен по природа, той инстинктивно отговаряше уклончиво на въпроси, зададени с немски акцент, макар и едва доловим.

— Очевидно е много популярен. Тази вечер за втори път го търсят тук. Започвам да мисля, че бих искал да се запозная с него.

Герта се приближи до Джейкъб и демонстрира ръстовото си превъзходство от метър и осемдесет.

— Вие сте служил в Мосад, а Ланг в Агенцията. Преди тринадесет години Хамас са планирали да взривят посолството на Израел. Предвидено е било да бъдете в квартала. Ланг е убедил Агенцията да му позволи да ви предупреди. Оттогава все се шегувате, че се питате какво би станало, ако му бяха отказали.

Очите на Джейкъб се разшириха от учудване.

— Наистина го познавате! Съжалявам…

Герта му се усмихна, а после отново стана сериозна.

— По-късно ще се извинявате. В момента трябва да го намеря на всяка цена. Той е в по-голяма опасност, отколкото допуска.

Джейкъб възвърна спокойствието си и се залови с лулата.

— Сигурно съзнава, че ще има неприятности. Избяга, когато дойдоха ченгетата.

— Съмнявам се, че са били ченгета, освен ако той не е проявил нехарактерно за него нехайство. Агенцията е дала редактираното му служебно досие на полицията, но и някой друг е получил достъп до информацията. Така са разбрали за вас и за приятелството ви. Някой трябва да му каже, че миналото и връзките му са известни на онези хора.

Джейкъб се отпусна на тапицирания с кожа хромиран диван, временно забравяйки за лулата си.

— По дяволите! Щом разполагат със служебното му досие…

— Те знаят всички места в Лондон, където Ланг би могъл да отиде. Трябва да го предупредя.

Той я погледна.

— Нямам представа къде може да е отишъл. Изчезна бързо. — Джейкъб посочи с лулата към балкона. — Слезе по краткия път.

Герта стана и отвори остъклената врата, сякаш очакваше, че Ланг все още е там.

— За какво разговаряхте, преди да дойдат «ченгетата»?

Джейкъб си спомни за лулата си и драсна клечка кибрит да я запали.

— Току-що се беше върнал от Оксфорд. Отиде да се срещне с един мой познат, историк. Искаше да научи нещо за тамплиерите.

Герта се обърна и се намръщи.

— Тамплиерите? Рицарите тамплиери?

Джейкъб се отказа от опитите си да запали лулата и я остави.

— Същите. Открил…

От улицата се чуха два пукота, които отекнаха сред обичайните монотонни шумове на града. Джейкъб и Герта се втурнаха към балкона. Храсти и сенки скриваха източника на звука. Двамата се обърнаха и хукнаха към вратата и асансьора.

6.

Лондон, Саут Док

Ланг не беше убивал човек. Никога нямаше да забрави всеки дребен детайл, сякаш всичко премина пред очите му като сън. Пистолетът трепна, като че ли се опитваше да се изплъзне от ръката му, прикова се в тъмното петно на бялата риза и после отново отскочи. Всичко стана преди по съседните сгради да отекне първият изстрел. Месинговите гилзи блеснаха на светлината на уличната лампа като две падащи звезди, описвайки дъги в мрака.

Нападателят изпъшка от изненада и болка. За разлика от филмовите сцени, ударната сила на куршумите не го забави. Ако не бяха двете червени петна от кръв, обагрили ризата му, Ланг би помислил, че не го е улучил. Той се приготви отново да натисне спусъка, когато коленете на мъжа се огънаха. Краката му се превиха като на забавен каданс и той се строполи на земята като отсечено дърво. Тялото му се отпусна в такава поза, че Ланг се зачуди дали костите му не са се втечнили.

Във всеки голям американски град звукът на стрелба би накарал съседите да се скрият по-навътре в безопасните си домове, но не и в Лондон, където уличните престрелки все още бяха нещо ново.

Над главата на Ланг се запалиха лампи, отвориха се прозорци и любопитни хора се развикаха, питайки се един друг какво се е случило.

Ланг набързо претърси джобовете на двамата непознати, намери само фалшива полицейска значка, затъкна пистолета в колана си и последен път погледна труповете. Очакваше да изпита чувство на ликуване или поне удовлетворение за малкото отмъщение, но му се догади. Помъчи се да мисли за двата гроба на хълма в Атланта, но това не му помогна много.

Трима от «тях» за хората, които обичаше. Той се обърна и бързо закрачи в срещуположната посока на приближаващите се полицейски сирени.

7.

Лондон, Саут Док

Инспектор Фицуилям пристигна в мрачно настроение. Тези неща винаги се случваха по време на новините на Би Би Си. Обажданията го откъсваха от телевизора и после го връщаха към отдавна изстиналата вечеря.

Първо видя силуетите на тълпата, очертани на проблясващите светлини. След като си проправи път между зяпачите, гледката го накара да забрави и за новините, и за вечерята. На тротоара лежаха трупове като в кръвопролитен американски уестърн, каквито обичаше. Жертвите бяха две. Единият беше окървавен като прясно нарязано говеждо месо, а другият имаше дупки от куршуми в гърдите.

Това беше Лондон, а не Ню Йорк или Лос Анджелис, където уличните банди водеха войни, пред които полицията беше безпомощна! Какво ставаше, по дяволите? Двете жертви обаче нямаха вид на улични престъпници. Бяха облечени в костюми и с вратовръзки.

Водещият разследването детектив забеляза Фицуилям и се приближи до него. В ръцете си държеше тетрадка и миришеше на къри. На смуглото му лице блестяха капки пот и Фицуилям заподозря, че това е първото потресаващо убийство, което младият мъж вижда.

— Здравей, Пейтъл — поздрави Фицуилям. — Имаш ли представа какво се е случило?

— Прилича на престрелка в проклет каубойски филм — отговори Пейтъл. Бялото на очите му контрастираше на смуглата му кожа. — Клетите нещастници са имали кобури под мишниците и полицейски значки. Фалшиви са. Проверих. Намерихме пистолет «Берета» в храстите. — Той посочи. — Ако е имало друг пистолет, изчезнал е.

Фицуилям кимна, обмисляйки информацията. Законът в Обединеното кралство забраняваше носенето на огнестрелно оръжие, особено скрито, на всички, с изключение на полицаите, военните и малцина телохранители. Наличието на оръжия и фалшиви полицейски значки показваше организирана престъпност, вероятно така наречената руска мафия, която заплашваше да превземе Европа, или пък по-лошо — колумбийски наркокартел.

Инспекторът се приближи, огледа отблизо труповете и дори на оскъдната светлина видя, че нямат славянски черти, нито цвета на кожата или характерните особености на лицата на мнозина латиноамериканци.

— Предполагам, че не са имали други документи за самоличност? — попита той.

Пейтъл поклати глава.

— Никакви.

Фицуилям приклекна до простреляното тяло. Костюмът и обувките бяха масово производство. Руснаците обичаха ушити по поръчка италиански дрехи, а колумбийците харесваха ботуши. Беше готов да се обзаложи, че тези двамата не бяха нито руснаци, нито колумбийци. Кобурите им бяха празни и това показваше, че не са били причакани в засада и са се опитали да се защитят. Но как беше възможно да те убият, ако имаш пистолет?

Той се изправи и уморено огледа сцената на престъплението. Имаше нещо в този квартал Саут Банк край Ламбет Роуд. Беше сигурен, че не е идвал тук, и все пак…

Анулевич, бившият агент на Мосад, приятелят на Райли. Той не живееше ли в Саут Банк? Инспекторът потупа джобовете си в напразна надежда, че може да намери адреса на Анулевич.

— Мога ли да ви помогна, инспекторе? — услужливо предложи Пейтъл.

Фицуилям се отказа от търсенето, но беше убеден, че приятелят на Райли живее наблизо. Ако американецът беше замесен, това би обяснило нещо, макар Че Фицуилям не знаеше какво.

— Не, благодаря — отривисто отвърна той и започна да оглежда нарастващата тълпа от зяпачи.

Издирването му беше почти незабавно възнаградено. Висока русокоса жена, която изпъкваше сред множеството. Красива, като приятелката на Райли на снимката, германката. Фицуилям си проправи път до нея, точно когато тя излизаше от кръга зрители, за да си тръгне.

— Госпожице! Извинете, госпожице! — Той извади полицейската си значка и я вдигна така, че тя да я види. — Госпожице Фукс?

Тя сигурно го чу, но с нищо не го показа. «Забележителен контрол» — помисли Фицуилям.

— Знам коя сте, госпожице. Предпочитам да говоря с вас тук, вместо в участъка.

Това я накара да спре. Едва когато се обърна, той осъзна, че е с цяла глава по-висока от него.

— Да?

— Аз съм инспектор Фицуилям от столичната полиция — представи се той, сякаш значката не беше на няколко сантиметра от очите й. — Търсим един ваш стар приятел американец — Лангфорд Райли.

Въпреки слабата светлина Фицуилям ясно видя студения поглед, който тя му отправи.

— И какво ви кара да мислите, че знам къде може да е той? Не съм го виждала почти от десет години, а може би и повече.

— Позволете да ви напомня, че укриването на закононарушител е престъпление.

Фукс бавно кимна.

— Ще го имам предвид, в случай че той потърси подслон.

Дори гърбът й излъчваше презрение, когато тя се обърна възмутено и тръгна с дълги крачки в мрака.

Фицуилям направи знак на един от униформените полицаи да се приближи, даде му указания и отново насочи вниманието си към двата трупа.

Ченгето се върна след няколко минути и посочи към един от небостъргачите.

— Вътре до асансьора има списък на обитателите. Той живее на дванадесетия етаж.

Инспекторът му благодари и влезе в сградата.

Горе натисна звънеца и вратата се открехна. През пролуката надникна мъж с плешива глава и очила, застрашително крепящи се на носа му.

— Господин Анулевич? — Фицуилям показа значката си. — Столична полиция. Може ли да вляза?

Човекът затвори, махна веригата на вратата и отново отвори. Детективът влезе в малка всекидневна. На дивана седяха две жени. Той предположи, че едната е госпожа Анулевич. Другата беше госпожица Фукс. Фицуилям кимна, представи се и зададе въпроса си.

Господин Анулевич сви рамене в отговор.

— Не съм го виждал, инспекторе. Какво е направил, че Скотланд Ярд идва да го търси при мен?

— Полицейска работа — отвърна Фицуилям, включвайки се за момента в играта им. — Искаме да говорим с него.

Анулевич се обърна към германката.

— Герта, знаеш ли дали нашият стар приятел Лангфорд Райли е в града?

Тя поклати глава.

— Не, и докато господинът не ме попита дали съм го виждала.

— Разбирам — рече Фицуилям. — Кога за последен път бяхте в Обединеното кралство, госпожице Фукс?

— Не си спомням точно.

— Според архивите на имиграционните власти преди десетина години. Вероятно внезапно ви е обзела носталгия.

— Много време мина.

— Предполагам, че никой от вас няма представа какво се е случило под прозореца ви?

— Чухме шум и слязохме долу — отговори Анулевич. — Видях, че някой е ранен и веднага се върнах, но полицията пристигна, преди да успея да се обадя.

Фицуилям бръкна в джоба на сакото си и извади две визитни картички.

— Няма да ви безпокоя повече, особено след като отдавна не сте се виждали. Но ако господин Райли ви се обади, позвънете ми.

Двамата кимнаха и той излезе.

«Фукс и Анулевич са големи приятели. Учудващо! — горчиво помисли инспекторът. — Наистина изумително, тъй като според информацията от ЦРУ двамата не се познават.»

8.

Лондон, Саут Док

Ланг слезе по стъпалата на метростанция Ламбет Норт. Вървеше бавно и спокойно, за да не привлече внимание. Имаше малко пътници, вероятно защото работният ден беше приключил и кварталът се състоеше предимно от жилищни блокове. Ланг се качи на влакчето и след като пътува няколко минути, погледна разноцветната карта на метрото. Браун, Бейкърлу, Лайн. Още три-четири спирки и щеше да стигне до Пикадили Съркъс, само на няколко преки от магазина, където търговецът на антики Майк Дженсън беше убит предишния ден.

Ланг реши, че Пикадили е удобно място. Тълпите, излизащи от ресторантите и театрите, щяха да му осигурят анонимност. Можеше и да му провърви. Вероятно един стар познайник все още беше там, човек, чието име едва ли беше вписано в служебното му досие.

Влакчето се разтресе и спря. Във вагона се качиха младеж и девойка. Той беше с червена коса и богато украсена татуировка на дракон, а тя със стърчащи зелени кичури на главата, същинска гръбна перка на динозавър. Половата й принадлежност можеше да се определи само по гърдите, които опъваха тънката тясна тениска. Двамата бяха отрупани с пръстени и медальони на различни пробити места в тялото.

А Ланг беше помислил, че момичето от галерия «Ансли» е странно.

Младите хора сякаш не го виждаха. Те седнаха в отсрещния край на мотрисата, забравили за всичко друго, освен за себе си. За Ланг беше пълна загадка как съумяват да се прегръщат интимно, без да заплетат бижутата си.

Лицата на единствените други пътници, две жени на средна възраст без венчални пръстени, изразяваха неодобрение, любопитство и завист.

Ланг наблюдаваше онова, което скоро щеше да прерасне в полово сношение, и си припомняше научената информация. Преводът на документа на тамплиерите показваше, че областта Лангедок във Франция може би е мястото, където трябва да търси. Фактът, че «Пегас» имаха бизнес в предимно земеделския район в Бургундия, едва ли беше случаен.

«Пегас».

Дали съвременната мултимилиардна корпорация беше заимствала името си от символа на монашеския орден, официално разпуснат преди седемстотин години, или беше въплъщение на самите рицари тамплиери? Пиетро беше описал Ордена по начин, който се вместваше в характеристиката и на «Пегас». И двете организации получаваха страшно много пари от папата. Възможно ли беше причината за всичко да е някаква тайна отпреди две хилядолетия, чийто отговор се криеше в копие на картина с религиозен сюжет от малко известен художник?

Главата го заболя от толкова въпроси.

Хванали се за ръце, влюбените пънкари слязоха на Уестминстър. Двете стари моми имаха такъв вид, сякаш бяха благодарни, че са оцелели от особено страшна епидемия.

Макар че беше прочел писанието за тамплиерите, Ланг все още знаеше твърде малко. Докато работеше в Агенцията, той беше научил, че онова, което не знаеш, не е опасно. Класически пример беше решението на Кенеди да задържи въздушната подкрепа, без да знае, че войската вече е стигнала до брега на Залива на прасетата. Сигурно ветераните от онзи пълен провал мислеха, че онова, което не знаеш, не може да ти навреди.

Един от девизите на Агенцията беше «Проучи всичко за проблема, реши какъв ще бъде желаният резултат, формулирай план, с който да го постигнеш, и действай».

Разбира се. Няма нищо невъзможно за онзи, на когото не се налага да го прави.

Ланг разполагаше само с част от необходимата му информация. Знаеше, че някаква организация, вероятно с историческо минало, го иска мъртъв като Джанет и Джеф. Желаният резултат беше да накара копелетата да съжаляват, че са чували за Ланг Райли.

Все още не беше направил най-трудното — да формулира план. Време беше да «проучи» положението и да започне отначало. Без да разбере какво представлява «Пегас», нямаше да може да си разчисти сметките с тях. Трябваше да разбере дали «Пегас» наистина е свързана с тамплиерите.