Теменужени очи

9

Джулиън вървеше през лагера към палатките на ранените. Много от хората му лежаха там и посещението на полковника щеше да им помогне да понесат по-леко страданията и болките, макар че надали щеше да поправи собственото му настроение. Онези от войниците му, които не лежаха в общите гробове с останалите мъртви, или ранени в една от големите палатки, се забавляваха с вино и жени в Бадахос. За да направи от тях добрите, смели и усърдни войници, които познаваше, щеше да му се наложи да прибегне до бесилката и триъгълника: три завързани една за друга алебарди, на които връзваха войниците, за да ги бичуват… Неприятна задача, но Уелингтън щеше да я изпълни със същата безогледна деловитост, с която беше разрешил на армията си да плячкоса Бадахос.

— Полковник Сейнт Симон, нали?

Джулиън се изтръгна от мрачните си мисли и влезе в първата палатка. Лекарят, който стискаше в ръка окървавен нож, вдигна поглед от операционната маса, на която лежеше здраво овързан мъж, изпаднал в безсъзнание; десният му крак беше отрязан до коляното.

— Да, аз съм. — Джулиън погледна учудено лекаря. Никога досега не го беше виждал.

— Прощавайте… но снощи се запознах с една твърде интересна млада жена и тя ми каза, че е ваша приятелка. Точните й думи бяха „много близка приятелка“. — Лекарят изтри с ръкав овлажнялото си чело. — Настойчиво ме помоли да се заема веднага с ранения, когото беше докарала… и трябва да кажа, че беше много убедителна. Даже ми заяви, че перът също я познава.

— Ла Виолет — каза Джулиън, повече на себе си, отколкото на лекаря. — И какво точно правеше?

— Пренасяше ранени от бойното поле на великолепния си бял кон… никога не бях виждал такъв кон. — Лекарят се приведе отново над пациента си, който се бе раздвижил и стенеше тихо. — Прощавайте, но войникът идва в съзнание. Трябва да довърша операцията, преди да се е събудил.

Джулиън кимна и тръгна нататък, опитвайки се да затвори ушите си за пронизителното стържене на ножа по костта на ранения. Ето как Тамсин бе прекарала последната нощ: беше пренасяла ранени в лазарета на гърба на нервния и плашлив Цезар. Това дело някак си не се връзваше с дивата й омраза към всички войници, макар че от друга страна той не беше изненадан от присъствието й при решителната битка. Нямаше да се учуди дори ако я беше видял да щурмува стените на Бадахос заедно с войниците на Пиктън.

Докато бяха заедно в палатката му, той научи много неща за нея. Тамсин говореше тихо, гласът й тежеше от сълзи, но разказът й беше свързан и разбираем. Разказа му за клането в Пуебло де Сан Педро и той преживя случилото се заедно с нея. И той беше преживявал подобни трагедии.

Но сега полковник Сейнт Симон беше вътрешно обезпокоен. Образът на Ла Виолет беше претърпял коренни промени. Той започваше да вижда сложни, но разбираеми взаимовръзки, и то там, където преди беше само безогледната, надарена с великолепна чувственост бандитка и партизанка… жена, на която той се съпротивляваше с всяка фибра на тялото си. А сега пред него стоеше обикновена млада жена, която след ужасната смърт на горещо обичаните си родители беше останала съвсем сама на света. Млада жена, загубила основите на единствената форма на живот, която познаваше, захвърлена в свят, в който царяха война и насилие, за да търси бъдещето си сама.

Новата му представа за нея беше обезпокоителна, и не само защото все още виждаше и другата Тамсин. Той продължаваше да вярва, че с трогателната си история тя искаше само да трогне сърцето на Уелингтън. От друга страна обаче, знаеше съвсем точно, че тя не бе апелирала към съчувствието му, когато му разказа страшната история за нападението над Пуебло де Сан Педро.

След всичко, което узна, той вече не знаеше как да се държи с нея. Спря до една носилка и се вгледа в ранения. Без съмнение, стрелецът беше от неговата бригада. Мъжът дишаше тежко, лицето му беше покрито с напоена с кръв превръзка.

— Лекарят каза, че утре ще ви изпратят в Лисабон, Картър — заговори топло Джулиън. — За вас войната свърши.

— Честно казано, не съжалявам, сър — отговори със слаб глас войникът. — Но загубих носа си. Какво ли ще каже жена ми?

— Ще се радва, че се връщате при нея с две ръце и два крака — отговори Джулиън и го потупа по рамото. После продължи пътя си, защото съзнаваше колко лоша утеха бяха думите му, но това беше всичко, което можеше да направи за верния си войник.

Тамсин лежеше във вана с гореща вода и се опитваше да прецени дали рухването й пред полковник Сейнт Симон беше от полза за плановете й или им беше навредило. Случилото се не беше по план, то просто беше станало и дано се окаже полезно.

Полковникът беше трогнат от историята й. Държа се мило и внимателно, опита се да я утеши, заповяда на ординареца си да направи чай, изчака я да свърши и да избърше сълзите си. Двамата седяха един до друг на тясното легло, той я бе прегърнал нежно и я бе изслушал мълчаливо, защото знаеше, че каквото и да каже, ще бъде не на място. Тамсин му беше благодарна за мълчанието.

Само един много деликатен и чувствителен човек можеше да устои на изкушението да я утеши с непохватни думи.

По-късно той я заведе в Елвас и я придружи до квартирата й. Двамата не се уговориха да се видят отново, но този път сбогуването им не беше окончателно като предишния.

Тамсин насапуниса краката си, докато размишляваше усилено. Като видя мръсната пяна, която плуваше по повърхността на водата, тя изкриви отвратено лице. Трябваше й още едно ведро чиста вода, за да измие сапуна.

Сякаш разбрала за какво мислеше квартирантката й, сеньора Браганца влезе в стаята с голяма медна кана, пълна с чиста вода. Тамсин й благодари сърдечно и се изправи във ваната. Сеньората изля топлата вода на главата й и отми сапуна. Тамсин потрепери от удоволствие. Толкова прекрасно беше най-после да измие от себе си цялата мръсотия на последните два дни. Вдовицата беше изпрала бельото и ризата й, но дрехите бяха твърде износени, а панталонът изглеждаше отвратително. Трябваха й нови дрехи. В магазините на Елвас имаше всичко необходимо, но тя нямаше нито стотинка, всички пари бяха у Габриел. Той щеше да донесе всичките й дрехи, освен това парите и скъпоценностите й — наследството от баща й, скрито на сигурно място от убийците.

Може би полковник Сейнт Симон щеше да й заеме малко пари. Това беше чудесен претекст да го потърси. Тя въздъхна примирено и облече старите си дрехи. Синьората беше почистила кървавите петна от панталона й, но той беше толкова износен, че вече не ставаше за нищо. Е, поне кожата и косата й бяха чисти.

Тамсин се разгледа в стъклото на прозореца, което служеше за огледало. Не изглеждам зле, каза си доволно тя. Чувстваше се лека и пречистена, сякаш преживеният в Бадахос ужас я бе освободил от гнойно огнище. А някъде дълбоко в нея трепкаше плахо пламъчето на радостта и облекчението, че Джулиън Сейнт Симон бе излязъл жив и здрав от този ад. И това пламъче нямаше нищо общо с факта, че оцеляването му беше много полезно за плана й.

Тя пое дълбоко въздух и усети приятния аромат от кухнята. Най-добре веднага да слезе долу.

Сеньората беше приготвила пикантна супа от зеле, картофи и чеснов салам и остана много доволна, когато младата жена изяде две големи чинии с няколко филии хрупкав хляб. След хубавото ядене Тамсин усети прилив на сили и се почувства готова за нови подвизи. Отиде да вземе Цезар, възседна го и препусна към войнишкия лагер да търси полковника.

През това време обаче той се намираше в главната квартира на Уелингтън. Още докато обхождаше лазарета, дойде пратеник от главнокомандващия със заповед да се яви веднага в щаба.

Херцогът беше в отвратително настроение. Удовлетворението от победата беше помрачено от загубата на стотици и хиляди добри войници и офицери, а решението да позволи на оцелелите да плячкосат победения град не можа да го утеши за загубата. Също като Сейнт Симон, и той вярваше, че ако градът Бадахос се беше предал навреме, и двете страни щяха да си спестят неописуеми страдания. Съзнаваше също, че ако през януари беше дал жесток пример с град Куидад Родриго, вчерашната трагедия може би нямаше да се повтори. Но общественото мнение нямаше да подкрепи екзекуцията на гарнизон, който се бе предал, макар че приемаше с безучастие грабежите и насилията в завзетите градове.

— Джулиън, трябва да поговорим за Ла Виолет — заговори направо той още щом полковникът влезе в стаята. — Размислихте ли?

— Нямах никакво време — отговори честно Джулиън. — Но отговорът ми е съшият, сър. В никакъв случай не мога да поема подобно поръчение.

Уелингтън се намръщи и се заразхожда неспокойно из стаята, скръстил ръце зад гърба си.

— Имаме спешна нужда от сведенията й, Джулиън. Това лято ще изгоня французите от Испания и през есента ще навляза във Франция. Непременно трябва да узная разположението на планинските проходи, защото имам нужда от свобода на движение. Освен това ми е необходима постоянна връзка с партизаните. Само Виолет може да ми осигури това, не разбирате ли!

— Не го оспорвам — отговори кратко Джулиън, обзет от странното чувство, че е притиснат до стената. — Въпреки това съм убеден, че тя би могла да ни продаде тези сведения на друга цена, вместо да иска душата ми — обясни хапливо той.

— О, това е безобразно преувеличение! — възмути се Уелингтън. — Тя иска шест месеца от живота ви, това е всичко. — Той погледа полковника с присвити очи. — Прощавайте, но ми се струва, че малката имаше определени основания да смята, че ще се съгласите с предложението й.

— Няма никакви основания — възрази твърдо Джулиън. — Тя не може да има претенции към мен, в нито едно отношение!

— Разбирам. — Уелингтън се почеса по носа. — Е, вече всички разбрахме, че тя е необикновена млада жена.

— Тя е само една коварна и крадлива наемница — отговори безизразно полковникът. — Нямам намерение да участвам в игричките й. Обзалагам се, че ако й предложите достатъчно пари, ще ви каже всичко, от което имате нужда, без да й мигне окото.

— Може би, но аз се съмнявам… Искате ли чаша червено вино? — Херцогът посочи гарафата, оставена на масата.

— Благодаря — отговори предпазливо Джулиън. Знаеше, че още не е спечелил битката. Взе чашата и кимна.

— Както казах, аз се съмнявам — продължи спокойно херцогът, сякаш не бяха прекъсвали разговора си. — Според мен момичето знае цената си и няма да се откаже от онова, което си е решило. Тя иска само едно… и, кълна се в бога, аз не мога да я обвинявам за това! Бедното дете е съвсем само на света, а надали има и деветнайсет години. Какво бъдеще я очаква тук, след като няма нито приятели, нито семейство?

Джулиън отпи от виното си. Припомни си отчаянието и болката на Тамсин и не можа да намери думи за отговор. Въпреки това беше убеден, че „бедното дете“ не е подходящо описание за осиротялата дъщеря на Ел Барон и английската му спътница.

— Сигурен съм, че тя ще намери семейството на майка си — продължи сериозно херцогът. — Но за нея ще бъде много по-добре, ако се представи по подобаващ начин. Така ще изглежда по-убедителна, не намирате ли?

— Възможно е — съгласи се Джулиън, без да отстъпва от решението си.

Уелингтън го наблюдаваше замислено.

— Е, щом не искате, значи не искате. Но има и нещо друго, което бих желал да обсъдя с вас — обяви той и замълча.

Джулиън чакаше. Все още не беше убеден, че херцогът се е отказал от намерението си.

— Не е нужно да ви казвам колко скептично е правителството към тази война — започна след известно време Уелингтън. — Министрите твърдят, че надценяваме значението на победите си, че войната им струва твърде много пари, че умират твърде много войници и така нататък. А когато публикуват новите списъци на загиналите в „Газет“, правителството ще има нова храна за оплакванията си.

Джулиън кимна. Всички познаваха опозицията, срещу която се бореше Уелингтън, и знаеха, че му беше много трудно да получи нужната финансова и материална подкрепа за тази война.

— Трябва ми официален пратеник, който да отиде в Уестминстър и да защити позицията ни — обясни херцогът. — Той трябва да бъде човек, на когото мога да имам доверие, освен това да е уважаван от правителството и да е воювал, за да може да опише достоверно всичките ни проблеми. Съобщенията, които изпращам по куриери, не отразяват достатъчно добре становищата ни, а от цивилните наблюдатели нямаме никаква полза. Те нямат ни най-малка представа какво се върши тук, даже когато сраженията се разиграват точно под носа им.

— И вие искате да възложите тази задача на мен — уточни с безизразен глас Джулиън. После напълни чашата на главнокомандващия и собствената си.

— Вие сте най-добрият посланик — обясни с лека усмивка Уелингтън. — Най-младият полковник в армията ми. Досега кариерата ви е блестяща, след една или две години ще станете генерал. Непрекъснато ви споменавам в докладите си, името ви е добре известно на правителствените кръгове. Те ще се вслушат в думите ви и ще ви повярват.

Джулиън не отговори веднага. Херцогът го наблюдаваше със същия остър поглед както преди. Уелингтън не спомена най-важното, но не беше и нужно: всички знаеха, че благородническата титла на полковник Сейнт Симон беше една от най-старите в страната. Богатството му надвишаваше и най-смелите мечти, земите му заемаха цели графства, да не говорим за огромния Трегартън. Позицията и влиянието му го правеха могъщ говорител пред лордовете от Уестминстър.

Джулиън отиде до прозореца и се загледа със смръщено чело към улицата.

— Вие искате от мен да напусна армията малко преди за започнат летните битки — заговори най-после той. — Искате да напусна бригадата си, когато й предстоят месеци усилени преходи и жестоки сражения.

— За мен тази мисия в Лондон е от жизнено значение, Сейнт Симон. — Сега Уелингтън говореше с властния глас на главнокомандващ, доверителният тон беше изчезнал. — Има достатъчно мъже с вашия ранг, които биха могли да поемат бригадата ви, но никой не е по-подходящ от вас за дипломатическата мисия в столицата. Ако желаете, ще повиша Тим О’Конър в ранг полковник, докато ви няма. Чух, че раната му не е тежка и няма да го изпратят вкъщи. — Той спря за миг, после обяви: — Когато се върнете, ще ви повиша в бригаден генерал.

Сърцето на Джулиън направи огромен скок. От бригаден генерал до генерал имаше само една малка стъпка, а той си бе дал клетва да стане генерал, преди да навърши тридесет години. Но беше вярвал, че трябва да заслужи това високо отличие с участието си в сраженията… че ще води хората си към победи… а не, че ще постигне целта си с красиви слова и предпазливи политически маневри в коридорите на Уестминстър.

— Правилно ли ви разбрах, сър? Вие ми заповядвате да замина за Лондон?

— Точно така, полковник.

Джулиън обърна гръб на прозореца.

— А какво ще кажете за другата работа?

— О, я стига, Джулиън! — Уелингтън се усмихна. — Спокойно можете да я придружите в Англия и да й помогнете да влезе във връзка със семейството на майка си. Нали и без това отивате там.

— О, за мен няма да представлява трудност да я придружавам — обясни сухо Джулиън. — Но Ла Виолет иска повече. Не помните ли, че има нужда от учител и съветник?

Уелингтън избухна в тих смях.

— Тя е едно дръзко малко хлапе, нали?

— Не мога да ви възразя, сър — въздъхна тежко Джулиън.

— Значи ще го направите?

— Не е ли по-добре да й намеря подходяща къща и да й наема гувернантка? — предложи с надежда полковникът и се облегна на перваза на камината. — Ще я придружа до Англия и там ще предоставя обучението й на някоя уважавана дама. Така ще се върна по-бързо.

Уелингтън вдигна рамене.

— Нека предоставим това на Виолет. Ако тя се съгласи, аз нямам нищо против. За мен са важни единствено сведенията, които тя може да ми даде.

— Ще изпратя Сандерсън да я доведе. — Джулиън отиде до вратата и даде съответната заповед на бригадния майор, после се върна в кабинета. Главнокомандващият беше застанал до отворения прозорец и се вслушваше в обърканите шумове, които долитаха откъм Бадахос.

— Ще им дам време до утре. Ако не успея да ги измъкна от града, ще издигна няколко бесилки на главния градски площад — заяви с безизразен глас той. — Ще се наложи да обесим няколко разбойници, за да вразумим останалите.

— Войниците ще бъдат в ужасно състояние, сър.

— О, да, знам. Деморализираш, махмурлии и засрамени. Обсадата е неприятна работа, Джулиън.

— Най-неприятната — съгласи се мрачно полковникът и отпи глътка вино.

Сандерсън се върна само след няколко минути с вестта, че Ла Виолет не е в квартирата си и е взела коня си от обора.

— Ами ако ни е напуснала? — Уелингтън погледна полковника с високо вдигнати вежди.

Джулиън поклати глава.

— Не, тя не е от хората, които се отказват лесно от замисленото. Освен това чух как обеща на огромния си телохранител да го чака в Елвас. — Той остави чашата си на масата. — Отивам да я търся.

На излизане той се постара да скрие тревогата си от мисълта, че Тамсин би могла да отиде пак в Бадахос. Не можеше да си представи, че тя би сторила нещо толкова глупаво, но Виолет живееше според собствените си закони, неразбираеми за обикновените хора. Най-неприятното в цялата тази работа обаче беше, че той не разбираше защо беше толкова загрижен за нея. Тя беше превърнала живота и кариерата му в хаос и манипулираше чувствата му със същата лекота като физическите му реакции. Въпреки това той трябваше да бъде сигурен, че не и се е случило нищо лошо.

Намери я пред палатката си, заобиколена от офицерите му. Цезар беше вързан наблизо и пощипваше от оскъдната трева.

— О, ето ви и вас, милорд полковник! — Тамсин го дари със слънчева усмивка. — Исках да ви помоля нещо, затова ви потърсих, но попаднах на щаба ви. Добин беше така любезен да ми направи чай. — Тя все още държеше в ръката си емайлирана чашка.

— Много мило — промърмори сухо Джулиън. — Е, господа, нямате ли си друга работа тази сутрин, та сте се събрали около чайника?

— Тъкмо разговаряхме за положението в Бадахос — обясни бързо Тамсин, когато събеседниците й скочиха. — Капитан Фробишър ми разказа какво е направил с момичето, което успяхме да спасим тази сутрин. А останалите офицери ми описаха как залостили здраво вратите на един манастир, за да не нахлуят пияните войници. Подслонили там десетки жени и се върнали в лагера, за да си починат.

Джулиън веднага съжали за сарказма си, защото видя изтощените лица на офицерите си.

— Извинете ме — проговори той с бързата, неустоима усмивка, която му носеше прошка още от детството му. — Малко съм объркан, но не исках да бъда несправедлив.

— Всички сме малко объркани — отговори с уморена усмивка Франк. — Питахме се дали ще ни се отдаде да върнем хората в лагера, като съберем десетина подофицери.

— Първо си починете. Тази вечер ще направим първия опит. Надявам се дотогава да са затъпели от пиене и да са загубили желание за съпротива. — Той се обърна отново към Тамсин: — Уелингтън желае да говори с вас, Виолет. Бихте ли дошла с мен?

Макар че думите му прозвучаха по-скоро като заповед, Тамсин се усмихна дружелюбно и отговори с дяволито смигване:

— Много се радвам, че ми позволявате да дойда с вас, милорд полковник. Вече неколкократно съм ви го казвала.

Джулиън стисна здраво устни, за да не изкрещи, ясносините му очи изпущаха гневни искри. Наобиколилите ги мъже едва успяха да скрият усмивките си.

— Позволете да ви помогна да възседнете коня си, мадам — предложи услугите си Франк, преди Джулиън да е успял да се овладее. Той преплете ръцете си, Тамсин стъпи на дланите му и се метна на седлото, без дори да му благодари.

Тя взе юздите, вдигна високо едната си вежда и се обърна към кипящия от гняв полковник:

— Готова съм да ви придружа, сър.

Без да каже дума, Джулиън обърна коня си и препусна по тясната пътечка между палатките. Тамсин махна весело на офицерите и го последва.

Двамата минаха по понтонния мост и се отправиха към задния вход на главната квартира. Джулиън изкачи стълбището, без да говори.

— Сам ли е перът, Сандерсън?

— Тъй вярно, сър. Лорд Марч си отиде само преди няколко минути.

— Много добре. — Полковникът почука и отвори вратата, после бутна Тамсин да влезе пред него.

— Добър ден, сър — поздрави непринудено тя. — Ще ми позволите ли да ви поздравя за великолепната победа? — Леката ирония в гласа й беше недвусмислена и Уелингтън я погледна намръщено.

— Моите хора се биха като тигри — обясни делово той. — И умряха като герои.

— Сигурна съм в това — отговори със същия тон Тамсин. — Полковник Сейнт Симон ми каза, че желаете да говорите с мен. — Тя седна на перваза на прозореца и леко склони глава в знак на внимание. Очите й бяха бдителни. Като някой нахален кос, помисли си Джулиън и едва не се засмя.

— Имаме да ви направим едно предложение. То е на полковника и мисля, че е най-добре да го чуете лично от него.

Тамсин се обърна бързо към Сейнт Симон:

— Цялата съм слух, милорд полковник.

Джулиън повтори предложението си дума по дума. Гласът му не издаваше нищо, лицето му беше безизразно и Тамсин се вслушваше внимателно.

Когато той свърши, тя каза:

— О, не, това не ми е достатъчно.

Хладният отказ бе посрещнат от двамата мъже с учудено мълчание. Двамата я погледнаха невярващо и след малко Сейнт Симон попита:

— И защо не?

— Нима не разбирате, че една обикновена гувернантка не ми е достатъчна? — попита невинно тя. — Сигурна съм, че семейството на мама принадлежи към аристокрацията, затова трябва да знам как да се държа в най-висшите кръгове на обществото. Гувернантките нямат представа от тези неща. Трябва да науча всичко за високопоставените семейства, за особеностите в поведението им, за облеклото и прическата. Затова трябва да общувам отблизо с човек от това общество. А когато трябва да се представя на семейството си, кой ще свърши тази работа, гувернантката ли? Трябва да бъда придружена от човек с висок ранг, който да се застъпи за мен, да обясни, че херцог Уелингтън се е съгласил да ме вземе под крилото си. — Тя отново дари херцога с подкупваща усмивка.

— Момичето е право, Джулиън.

Полковникът срещна изпитателния поглед на главнокомандващия и разбра, че трябва да се подчини. Обърна се към дребната фигурка на перваза, която разглеждаше с подчертано отсъстващ вид ноктите на ръцете си.

— Проклета да сте, Виолет! — изсъска той. — Проклета да сте, коварна вещице!

За съжаление това не беше подходящият момент да го помоли за малък заем. Тамсин вдигна глава и се усмихна с израз на оскърбена невинност.

— Обещавам, че няма да ви създавам трудности, милорд полковник. Ще уча усърдно и ще ви се подчинявам във всичко. Накрая ще разберете, че си е струвало усилията.

Джулиън я погледна невярващо. Уелингтън се изсмя с обичайния си цвилещ смях.

— Тя успя, Джулиън! Оплете ви в мрежата си.

Джулиън отиде при Тамсин, наведе се над нея и опря ръце от двете страни на главата й на прозоречната рамка. Съвсем тихо, за да не ги чуе Уелингтън, заговори:

— Помислете си още веднъж, Виолет, може да се окаже, че не сте преценили добре възможностите си. Ще ви накарам да танцувате по свирката ми, докато забравите ден ли е или нощ. Предупреждавам ви още отсега.

Тамсин облиза с език внезапно пресъхналите си устни. Очите й се присвиха в тесни цепки.

— Аз съм уверена, че ще се справя с всичко, което поискате от мен, милорд полковник.

Погледите им се срещнаха и се задържаха така. В очите им имаше враждебност и предизвикателство, но и някаква странна възбуда от войната, която им предстоеше да водят.

След няколко секунди Джулиън се изправи и продължи с нормалния си глас:

— Е, ние изпълнихме вашите изисквания и платихме нужната цена, Виолет. Сега е време и вие да изпълните вашата част от сделката.

— Но разбира се — отговори спокойно тя.

Уелингтън извика Сандерсън, който трябваше да записва, и разпитът започна. Сейнт Симон седна в креслото до камината и се заслуша в отговорите й. Много му се искаше тя да избегне някой въпрос на Уелингтън или да се опита да го заблуди. Относно достоверността на информациите те имаха само думата й, но много скоро Джулиън с изненада установи, че вярва във всичко, което тя казва. Отговорите й бяха бързи и гладки, но той беше убеден, че играта й е честна.

Учудването му нарасна: изобщо не можеше да разбере защо й е повярвал.

Разговорът беше дълъг и изморителен. Накрая Тамсин нарисува точна карта на проходите през планината Гуадарама, след това стана от масата, протегна се и потърка ръце.

— Мисля, че ви казах всичко, което искахте да знаете.

— Точно така — кимна зарадвано Уелингтън. — Доволен съм и ви благодаря.

— Не бих казала, че и за мен беше удоволствие — призна откровено Тамсин.

— О, не ви вярвам — намеси се подигравателно Джулиън. — Нали получихте онова, което искахте да ви се плати.

— Това е вярно. — Получих средството, което ме води към целта: да отмъстя на Пенхалан. — Надявам се, че скоро ще тръгнем на път? Но първо трябва да се върне Габриел.

— Колкото по-скоро, толкова по-добре — заяви грубо Джулиън. — И бих искал да оформим договора си писмено. — Той махна на Сандерсън, който не беше станал от писалището. — Договорът е валиден шест месеца, като се започне от днешния ден, 7 април 1812 година. Договорът престава да бъде валиден на 7 октомври, независимо дали сте постигнала онова, което желаете. Разбрахме ли се?

— Съгласна съм с всяка дума.

Сандерсън написа договора, посипа листа с пясък, издуха го и го подаде на Тамсин за подпис.

— Колко формалности — промърмори тя и постави подписа си под документа. — Човек би могъл да си помисли, че ми нямате доверие, милорд полковник.

— Както го казахте, човек би могъл да си помисли, че имам основания да ви се доверя — парира Джулиън и тръгна към вратата.

— О! — Тамсин скочи и хукна след него. — Тъй като договорът ни започва от днес, макар че пътуването тепърва предстои, бих желала да ви помоля за една услуга. Бихте ли ми заели малко пари? Само докато се върне Габриел!

Сейнт Симон я погледна намръщено.

— На всичкото отгоре трябва да ви заема й пари?

— Само за да си купя дрехи. Не виждате ли, че съм окъсана? Ще ви върна парите веднага щом дойде Габриел.

Мъжът я погледна изпитателно, после кимна.

— Е, добре. Тъй като, както вече казахте, договорът ни започва от днес, аз съм съгласен, че наистина имате спешна нужда от нормални дрехи. Освен това вече знам къде можем да ги купим. Жената на полковник Делакор ми описа магазина. — Той тръгна с решителни крачки надолу по улицата, без да го е грижа дали тя го следва.

Тамсин се поколеба. Погледът му беше толкова странен, че я направи несигурна. Развеселени искри, макар и не особено приятелски. После обаче вдигна рамене и хукна след него.

— Не е нужно да ме придружавате, милорд полковник.

— Не ме наричайте така.

— И защо, ако мога да попитам? — Усмивката й беше съвсем невинна.

— Тонът не ми харесва.

— Аха. И как да ви наричам. Достатъчно ли е „полковник“? Или „лорд Сейнт Симон“, ако предпочитате така? — Тамсин изкриви лице. — Мисля, че това е твърде церемониално обръщение. Все пак ние ще бъдем заедно цели шест месеца.

— Между нас няма връзка. — Джулиън полагаше огромни усилия да говори безизразно.

— О! — Тамсин го последва в тясната странична уличка. — Защо не мога да ви наричам просто Джулиън?

— Така ме наричат приятелите ми и не виждам причина защо и вие да ме наричате така. — Той отвори една врата и влезе в хладния магазин на модистката. — Заповядайте.

Тамсин спря на прага.

— Тъй като имам намерение да си купя и бельо, наистина на е нужно да ме придружавате, милорд полковник.

Без да отговори Сейнт Симон сложи ръка на гърба й и я бутна да влезе в магазина.

От вътрешната стая излезе жена на средна възраст с рокля от тъмен камгарн и колосана бяла престилка, с черна дантелена мантиля на раменете. След като хвърли бърз поглед към двамата си посетители, тя се усмихна любезно на Джулиън и го заговори на испански:

— Добър ден, сър. С какво мога да ви услужа? — При това удостои придружителката му само с бегъл поглед. Очевидно беше сметнала Тамсин за дребен младеж.

— Придружителката ми трябва да бъде облечена в ново от главата до петите — обясни сухо Джулиън и бутна Тамсин в близост до прозореца, през който в помещението падаше слаба светлина. — Мисля, че най-добре е да свали всички дрехи и да започнем от самото начало.

— Ей, я почакайте — възпротиви се сърдито Тамсин. — Трябват ми само няколко нови долни гащи, нова риза от батиста или коприна и няколко чифта чорапи. Тъй като съм сигурна, че сеньората не продава панталони, ще си потърся другаде.

Полковникът изобщо не й обърна внимание. Обърнат към смаяната модистка, той продължи:

— Нужни са й долни дрехи, фусти, копринени чорапи и рокля… нещо по-скромно, като за начало, муселин или батиста.

— Какви ги говорите? — ядоса се още повече Тамсин, като говореше на английски, за да не ги разбере сеньората. — Да не си мислите, че ще нося женски дрехи?

— И защо не? Другите жени как ги носят? — попита сухо той.

— Това е различно… аз съм различна — обясни тя. — Не мога да си представя защо го правите.

— Кога за последен път сте носили фуста? — попита Джулиън, без да се трогва от нарастващия й гняв.

— Никога — отговори искрено тя. — И Сесил не носеше фусти… или само понякога — поправи се тя. — Но мисля, че това беше част от любовната им игра. Роклите са твърде непрактични за нашия начин на живот.

— Само че не са непрактични за игричката, която сте намислила — заяви твърдо Джулиън. — Бих казал дори, че са ви абсолютно необходими. Позволете да ви напомня, че по ваше настояване аз поех ръководната роля в тази игра. Затова ще се подчинявате на моите правила. От днес нататък ще носите женски дрехи.

— Но… но нали първо трябва да заминем за Лисабон, за да се качим на кораб за Англия? Как ще пътувам в женски дрехи?

— Както пътуват всички нормални жени — отговори той. — Може би дори ще предпочетете да пътувате с карета?

— О, я не ставайте глупав! — Тя направи нетърпелив жест с ръка и се врътна към вратата. — Все ще се справя някак, докато дойде Габриел. Той ще ви донесе дрехите.

Джулиън я сграбчи за рамото и я обърна към себе си. Очите му я гледаха спокойно и властно.

— Искате ли да развалим договора, Виолет?

Лицето й пламна от гняв, очите й изпущаха диви искри.

— Значи сте решили да ме захвърлите, сър?

Мъжът поклати глава, но не я пусна, очите му останаха спокойни.

— Предупредих ви, че ще играем тази игра по моите правила? Ако те не ви харесват, можете да се откажете по всяко време.

Тамсин прехапа долната си устна. Трябваше да се пребори със себе си. Знаеше, че той само чака удобен случай да развали договора. Беше му заявила, че е готова да изпълни всичко, което се иска от нея. Нима щеше да се откаже още при първото затруднение? Но тя все още не беше готова да се откаже от живота си на Виолет, не и при тези обстоятелства. Имаше достатъчно време, докато пристигнат в Англия. Спомни си как Сесил й беше разказвала за красивата английска природа и въздъхна.

— Е? — попита хладно Джулиън. Той съзнаваше, че сеньората ги; зяпаше с неприкрито любопитство и се опитваше да разбере какво става.

Тамсин взе решение. Издърпа ръката си и проговори с леден глас:

— Не виждам особени проблеми. — После започна да разкопчава ризата си.

— Ах… ах! — Сеньората изкряка ужасено и бързо избута необичайната си клиентка зад паравана.

Тамсин се съблече бързо и нахвърля част от дрехите си по пода, други окачи на паравана. През това време сеньората донесе най-хубавото си бельо и след известно колебание го представи на полковника.

— Коприна ли предпочитате или батиста? — попита Джулиън, докато разглеждаше внимателно украсените с дантела долни ризи.

— Коприна. — Тамсин подаде глава иззад паравана. — Но в никакъв случай панделки и рюшове. Те се закачват на най-неподходящите места.

— Пробвайте тази. — Той й подаде кремава копринена риза и посвети вниманието си на дългите долни гащи. — Вероятно ще искате и гащите да са копринени.

— Не, от батиста — обади се Тамсин. — И никакви къдрички.

— Ще ми бъде трудно да намеря нещо подходящо — изсмя се той и продължи да разглежда бельото под ужасените погледи на сеньората. — Тези са най-скромните, които можах да намеря. Имат само тънки розови панделки.

— Пфу! — Тамсин излезе иззад паравана, облечена само с тънката долна риза, която й стигаше до бедрата. — Я да видя.

— Велики боже! — простена сеньората, когато полковникът отстъпи настрана, за да позволи на оскъдно облеченото момиче да си избере бельо.

Даже светец не би й устоял. Когато се наведе над тезгяха, тялото й докосна неговото. Ръцете на Джулиън се плъзнаха към бедрата й. Той усети вцепеняването й, но тя се направи, че не се е случило нищо, и продължи да се рови в купчината бельо. Ръцете му се плъзнаха нагоре, мушнаха се под ризата и помилваха копринено меката кожа на дупето. Тамсин го изгледа бързо отстрани и се ухили дръзко.

Джулиън усети как дишането му се ускори. Какво стана с твърдото му решение да устои на магията, която излъчваше тази малка вещица? Той я ощипа болезнено по дупето и със задоволство чу как тя си пое мъчително дъх. След това се обърна с безучастно изражение към сеньората.

— Покажете ми няколко рокли, ако обичате. Съмнявам се, че имате толкова малки. Може би трябва да се поровим между детските дрехи.

Тамсин веднага загуби интерес към изкусителната си игра. Тази обида не можеше да бъде простена! Тя се обърна, за да протестира, но установи, че двамата са отишли в задната част на магазина й разговарят оживено. Затова се върна отново към купчината с бельо и си избра най-скромните долни гащи, батистена фуста, копринени чорапи и жартиери и отново изчезна зад паравана.

— Тази е добра, струва ми се. — Джулиън вдигна една рокля от кремав муселин с буфан-ръкави и прихваната под бюста с виолетов ешарф. Деколтето и ръкавите бяха украсени с виолетова бродерия.

Тамсин излезе иззад паравана и огледа роклята с израз на отчаяно примирение и смръщено носле.

— Много е тънка. Ще я закача на някой храст и ще я скъсам.

— Да се надяваме, че няма да тичате като хлапак и няма да се закачвате по храстите — възрази полковникът и нахлузи роклята през главата й. След това отстъпи няколко крачки назад, докато сеньората побърза да затвори всички копченца и кукички и да върже ешарфа.

— Трябва само да я скъсим малко — заяви модистката, докато оглеждаше новооблечената си клиентка значително по-спокойно. — След половин час всичко ще бъде готово.

Тамсин направи няколко крачки, побутвайки с крак меката материя.

— Това е смешно! Как ще ходя, когато полата ми се мотае в краката?

— Повечето жени се справят без затруднения — обясни сухо Джулиън. — Ще стане по-добре, когато скъсят роклята. — Той я огледа и неволно се усмихна. Въпреки че се чувстваше ужасно неудобно в роклята, Тамсин изглеждаше напълно променена. Стройната й фигура беше станала още по-крехка, меката закръгленост на гърдите и приятната заобленост на хълбоците бяха подчертани от красивата рокля. Малката глава и сребърно русата коса изглеждаха прелестни, поддържани от стройната шия, която се издигаше от дискретното деколте.

— Глухарче — обяви той и избухна в смях. — Точно така изглеждате. Вече не сте теменужка, а глухарче, обърнато към слънцето.

Тамсин го погледна злобно, но се овладя. Направи още една обиколка на помещението и спря пред голямото огледало.

— Света Дево! — изохка тя. — Това е повече от смешно. Целият град ще ми се надсмива. — Тя погледна Джулиън. — Мисля, че точно това искате… отмъщение.

Мъжът поклати глава.

— Не сте права. И не си мислете, че хората ще ви се смеят. Не разбирате ли, че най-после изглеждате като истинска жена, а не като безполово същество от планините?

— Е, поне аз се намирам смешна — отговори гневно тя.

— Ще трябва да свикнете да се гледате в този вид — посъветва я той. — Защото, докато сте обвързана с договора, ще носите само женски дрехи.

— И вие няма да пропуснете нито една възможност да ми отмъстите, че ви наложих този договор, нали? — попита примирено тя.

— Точно така. — Засмя се той. — Нито една.