Теменужени очи

12

— Не мисля, че мога да ви дам три четирифунтови оръдия, капитан Лейтимър — каза загрижено началникът на щаба. — „Изолда“ взе шестте вчера.

Капитан Хюго Лейтимър едва успя да потисне гнева си. Той зарови пръсти в гъстата си кестенява коса и огледа пристанището. Тази сутрин беше трети по ред. След него чакаха още шестима капитани. Всички се стараеха отчаяно да въоръжат корабите си и чакаха нетърпеливо да им дойде редът, за да убедят началник-щаба да им даде онова, от което се нуждаеха.

— Ако все пак успеете да ми намерите поне две оръдия, ще ви бъда вечно задължен — опита още веднъж той и се усмихна с добре пресметнато покорство. — Как е мисис Хюстън? Когато миналия път бях в Лисабон, здравето й не беше особено добро.

Лицето на мъжа срещу него се разведри.

— О, вече е много по-добре, благодаря ви, капитане. Очакваме наследник.

— Приемете най-сърдечните ми благопожелания. — Капитан Лейтимър засия с цялото си лице, сякаш ставаше въпрос за собствената му жена и първородния му син. — Предайте на съпругата си, че ще се моля за нея.

— Разбира се, че ще предам, много ви благодаря. Е, искахте три четирифунтови оръдия, нали?

— Точно така — отговори сериозно Хюго, без да си позволи дори полъх от тържествуваща усмивка. — Ще ви бъда вечно благодарен, сър.

Началник-щабът надраска нещо в бележника си. Лицето му беше изкривено болезнено, сякаш изцеждаха собствената му кръв, когато подаде на капитана скъпоценния разрешителен талон. Хюго вдигна ръка към обточеното със злато кепе и излезе от кабинета, изпълнен с дива радост от успеха си.

Утрото в Лисабон беше горещо, но във въздуха все още се усещаше полъхът на пролетта, който правеше парещата горещина на португалското лято малко по-поносима. В пристанището кипеше трескава работа. Фелуки, шалупи и рибарски лодки с мъка си пробиваха път между тежките търговски кораби. Четири британски военни кораба бяха хвърлили котва в най-външния край. Три от тях бяха линейни, а четвъртият стройна фрегата с тридесет и шест оръдия.

Капитан Лейтимър огледа с гордост елегантните линии на своята „Изабел“. Вдигна далекогледа си, за да й се наслади по-отблизо. Знамето се вееше на предната мачта, готово за събиране, когато потеглеха. Палубите бяха пълни с матроси, които вършеха съвестно работата си и капитанът кимна доволно. Утре сутринта щяха да излязат в открито море и да оставят далече зад себе си изнервящите бюрократични спънки на пристанищните чиновници.

— Прощавайте, но дали имам честта да говоря с капитан Лейтимър?

— Тъй вярно, сър. — Капитанът се обърна и се изправи лице в лице с едър мъж, на възраст горе-долу колкото него, с униформа на кавалерийски полковник.

— Полковник Сейнт Симон. — Джулиън протегна ръка. — Адмирал Моретон ми каза къде да ви намеря.

Пристанищният адмирал беше постоянен източник на ядове, непрекъснато се намесваше в плановете на своите капитани.

— Така ли? — попита хладно Хюго, като напразно се опитваше да скрие яда си, и разтърси ръката на полковника. — И с какво мога да ви услужа, полковник?

— Като ми позволите да пътувам на вашия кораб — отговори Направо Джулиън. — Както чух, утре отплавате за Портсмут.

Военните кораби често вземаха на борда си дипломати и пътници.

— Не виждам проблеми — усмихна се Хюго, зарадван, че не му създават допълнителни пречки.

Полковник Сейнт Симон се почеса смутено по главата.

— За съжаление нещата са малко по-сложни, капитане. Имате ли време да изпием по чаша вино, за да ви обясня за какво става дума?

— Кажете ми — помоли глухо капитанът — имам ли изобщо право на избор или носите в джоба си писмена заповед на адмирал Моретон?

— Адмиралът изяви съгласието си да се подчини на желанието на херцог Уелингтън — отговори предпазливо Джулиън. По традиция флотата стоеше по-високо от армията и дори главнокомандващият армията нямаше право да заповядва на флотските офицери.

— Разбирам. В този случай наистина е по-добре да изпием заедно по чаша вино, за да намалим удара, който ме очаква — отговори сухо Хюго.

— Аз съм отседнал… — Джулиън се покашля и се поправи. — Ние сме наели стаи в „Розата“. Кръчмата изглежда прилична.

— И аз така смятам. — Промяната от „аз“ към „ние“ не убягна от вниманието на капитан Лейтимър. Двамата обърнаха гръб на пристанището и тъкмо щяха да тръгнат към близкия хотел, когато пред тях застана едър, засмян мъж. Той носеше широките раирани панталони и червения жакет на моряк. Ушите му бяха украсени с огромни обици, косата беше сплетена на дълга плитка, овързана с пъстра кърпа.

— Добро утро, капитане, сър — поздрави мъжът и лицето му грейна от гордост. — Успях да намеря няколко свине, добре угоени, и три млечни кози.

— Много добре, Самюел. А сега вземи този разрешителен талон и се погрижи да го отнесеш в съответната служба. Три четирифунтови оръдия и муниции, колкото можеш да измъкнеш.

— Тъй вярно, сър. — Морякът взе пергамента и хвърли безучастен поглед към придружителя на капитана. После се отдалечи с разкрачената си моряшка походка.

— Самюел би намерил дори в пустинята заровена бъчва — засмя се капитан Хюго Лейтимър и забърза към прохладната кръчма на хотел „Роза“. — Незаменим, наистина незаменим.

— И аз познавам такива хора — отбеляза Джулиън и се насочи към една маса до прозореца. — Момче, донеси ни бутилка порто — обърна се той към келнера.

Капитанът седна и разкопча синия си жакет. На колана му беше окачен дълъг меч. Момчето донесе прашна бутилка и две чаши, Джулиън наля вино и капитанът изпразни чаша на един дъх.

— Първата бързо, втората бавно — обясни той и отново напълни чашата си. — Хайде, полковник, кажете, каквото имате да казвате.

— Четирима пътници, три коня и планина от багаж — обясни той без дълги предисловия.

— Велики боже! — Капитан Лейтимър го погледна изумено. — И как ще им намеря място на фрегатата си? „Изабел“ не е от големите военни кораби, сър.

Джулиън вдигна двете си ръце в жест на отчаяние.

— Адмиралът сметна…

— Адмиралът е един стар многознайко, който се меси във всичко. Той няма представа как се управлява военен кораб. Цял живот е бил капитан на платноходен кораб — обясни гневно Хюго. После отново напълни чашата си и я изпи на един дъх.

Джулиън имаше опит с мъже, които пиеха много. Без да се колебае, той напълни още веднъж чашата на капитана.

— А, ето ви и вас, знаете ли откога ви търся! Ще се радвате да чуете, че сандъците ни станаха с два по-малко… О, извинете! — Тамсин спря насред изречението и погледна въпросително мъжа в синя униформа с бели ревери и богато украсени със злато ръкави.

— Това е капитан Лейтимър. А кръчмата не е място за дами. — Джулиън не си направи труда да скрие гнева си. Надяваше се да уреди всичко с капитана, преди да му представи Тамсин.

— Е, аз не съм дама, нали все това ми повтаряте — засмя се весело Тамсин, вдигна предизвикателно крак на близкия стол и опря лакът на коляното си. — Добро утро, капитане? С вашия кораб ли ще пътуваме?

При вида на крехката фигура Хюго примигна смаяно. Младото момиче имаше живи виолетово-сини очи и къса сребърна коса. Носеше костюм за езда, но полата й беше вдигната толкова високо, че разкриваше кожения панталон отдолу. Няма да тръгнете с мен, защото аз ще се боря с всички сили, момиче. Само като си представи какво вълнение щеше да предизвика на кораба му присъствието на това необикновено, предизвикателно същество и го побиха тръпки.

— За бога, свалете си крака от стола — изръмжа ядно Джулиън и издърпа стола под крака й. — Седнете прилично. Щом вече сте тук, по-добре останете.

Тамсин приседна на крайчеца на стола и се усмихна любезно на капитана.

— Не обръщайте внимание на полковника. Тази сутрин е в ужасно настроение. Сигурно е от горещината. Името ми е Тамсин. — Тя му протегна ръка.

Напълно объркан, Хюго стисна крехките й пръсти. Тамсин и нищо повече? Нямаш ли фамилно име?

— Много се радвам да се запозная с вас, мис Тамсин — промърмори той.

— Обещавам ви, че няма да ви създавам ни най-малки трудности на борда — продължи все така бодро младата жена. — С Хосефа ще живеем в една каюта и спокойно можем да спим в едно легло. — Трябва да знаете, че сме свикнали с теснотията и неудобствата. А Габриел може да ви бъде много полезен… нали, полковник?

— Вероятно — отговори сухо Джулиън. Още не можеше да й прости намека, че му е зле от горещината. — Къде е той сега?

— Уговаря подробностите на сделката с тукашните търговци. Нали ви казах, че сандъците ни намаляха с два. Продадохме всички платове и малкото сандъче с бисерите. Сега имаме само златото и двата големи сандъка. Надявам се, че имате сигурно място, където да ги приберем, капитане?

— Гръм и мълния — промърмори Хюго. Имаше чувството, че се мята като риба на въдицата. — Най-добре е да ми покажете целия си багаж.

— Елате с мен горе. — Тамсин скочи с обичайната си бодрост. — Тъкмо ще се запознаете и с Хосефа. Тя е на стража при сандъците.

Хюго хвърли към полковника поглед, в който се четеше отчаяно неразбиране, но Джулиън изглеждаше още по-мрачен отпреди.

— Надявах се да ви запозная с положението на нещата по малко по-деликатен начин — изръмжа той. — Но Виолет изобщо не познава тази дума. По деликатността си тя е равна на стадо подплашени слонове, втурнали се да бягат.

— Виолет? — Бедният капитан загуби ума и дума. — А аз си помислих, че името на момичето е Тамсин…

— Прав сте — съгласи се Джулиън. — По-късно ще ви обясня как стоят нещата. — Той се обърна към Тамсин: — Бихте ли изчезнала за половин час? Надявам се, че не искам твърде много от вас. Ако Габриел се върне, помолете го да дойде при нас.

— Наистина ли ще разкажете всичко на капитана? Ако възнамерявате това, аз би трябвало да присъствам. — Тамсин го изгледа засегнато. — Все пак планът е мой и аз мога да го обясня най-добре, пък и…

— Млъкнете — прекъсна я строго Джулиън. — Аз ще обясня всичко на капитан Лейтимър със свои думи. Ние с него говорим език, от който вие нямате понятие. А сега изчезвайте.

Тамсин прехапа болезнено долната си устна. Това беше нейно дело и тя трябваше да присъства на стратегическата дискусия. Но много скоро й стана ясно, че ако дотук пътуването беше минало според нейните желания, от утре нататък щеше да бъде гост на флотата на Негово величество и съпровождана от армията. Тя нямаше представа от този начин на пътуване и със сигурност нямаше да има правото да взема решения и дори да изказва мнението си. А полковник Джулиън Сейнт Симон нямаше да пропусне удобния случай да й натрие носа даже ако с това я излагаше пред обществото.

Мисълта беше безкрайно горчива. Без да каже дума, тя се обърна рязко и излезе от кръчмата.

Джулиън погледна след нея и сърцето му натежа от болка. Раменете й бяха безпомощно сведени и той отново се учуди как едно толкова огнено същество преминава без преход в другата крайност само след няколко остри думи. После се обърна към видимо объркания си събеседник:

— Сега ще ви обясня ситуацията, Лейтимър.

Тамсин се беше излегнала на тясната си койка в каютата и се вслушваше в ритмичните шумове, които идваха от палубата, само няколко сантиметра над главата й. Моряците чистеха основно всички палуби. Ако се съдеше по шума, те стържеха дъските с тежките гранитни блокчета, наковани с пирони и наричани от тях „мечки“. Беше ранно утро. През малкия прозорец в каютата на капитана проникваше слаба сива светлина.

Младата жена се протегна и се обърна на другата страна. При движенията й леглото се разклати застрашително. Струваше й се, че лежи в нестабилно окачена люлка, но лекото люлеене на фрегатата, която пореше спокойните води на Атлантика, беше много приятно. Хосефа, която лежеше до отсрещната стена, промърмори няколко неразбираеми думи и разтърка очи, за да се събуди.

Много скоро обаче мирното утро беше нарушено от пронизителното свирене, с което боцманът будеше постовете, заспали под палубата. Чуха се стъпки, в коридора отекнаха викове.

— Ставайте!… Ставайте!

Крачките на мъжете отекваха като гръмотевици. Те тичаха забързано към палубата, понесли със себе си навитите люлки, които денем стояха в мрежи, опънати по релингите.

След три дни в морето Тамсин беше свикнала с шума при този утринен ритуал. Хосефа обаче продължаваше да мърмори недоволно, защото не обичаше да я изтръгват насила от сладкия сън. И сега тя седна и се хвана с две ръце за леглото, което се разклати силно при движенията й.

— Майко божия! — въздъхна тежко тя, както правеше всяка сутрин, и се опита да измъкне пълната си снага от люлеещата се койка.

— Добро утро, Хосефа. — Тамсин седна в леглото си и неволно се засмя на гледката, която се разкри пред очите й.

Някой почука на дебелата дъбова врата и гласът на Самюел обяви:

— Гореща вода, госпожи.

— Много ви благодаря, сеньор. — Хосефа повлече крак към вратата, като се уви по-плътно в наметката си. Открехна вратата и пое медната кана от ръцете на ухиления Самюел. Хосефа не обичаше пътуването да море и нямаше доверие на моряците. Тамсин вдигна колене към брадичката си и смръщи чело.

— Днес е понеделник, нали, Хосефа?

— Така мисля — промърмори Хосефа и изля водата в легена.

— Последният понеделник на април. — Побиха я тръпки. Засадата на Корниш беше на 28 март, същия ден беше свършило месечното й кървене. Спомни си как бе седяла свита на кълбо в гадната му колиба с въже около шията и бе благодарила на небето за тази малка милост.

Това означаваше, че кървенето трябваше да е започнало още преди пет дни. Тя опипа гърдите си, очаквайки да открие предателското втвърдяване, но не намери нищо. Трите прекрасни срещи с Джулиън означаваха огромен риск. Първия път страстта я заля така буйно и внезапно, че нямаше време да помисли за възможните последствия. При следващите два пъти обаче не й се искаше да развали спонтанността на сливането им, като вземе предпазни мерки. Никога преди това не беше имала този проблем, но и лорд Сейнт Симон не беше обикновен любовник.

Тя се опита да си внуши, че няма от какво да се страхува. Жените в селото твърдяха, че най-лесно се забременява към средата на цикъла. Макар че не им вярваше много, Тамсин се придържаше към това правило.

— Проклятие! — промърмори полугласно тя. После скочи от леглото и излезе в коридора, надявайки се, че посещението в тоалетната ще я успокои и ще сложи край на напрегнатото очакване.

Надеждата й се оказа напразна, както всъщност беше предполагала. Тя се върна в каютата, свали ризата през главата си и се изми. Може би щеше да дойде днес. Цикълът й не беше много редовен, пет дни не бяха голямо закъснение. Насапуниса се с бързи движения, изплакна се и облече панталона си и костюма за езда, който й даваше известна свобода на движение, без да нарушава правилата на полковника.

От съседната каюта се чу гласът на капитан Лейтимър, който разговаряше със Сейнт Симон. Това беше дневното убежище на капитана, разположено на кърмата. Той беше предоставил каютата си на двете жени, а в другата кабина бе окачил още една койка и я споделяше с полковника. Габриел се задоволи с хамак на палубата. Той прекарваше по-голямата част от времето си с оръжейника и Самюел и тримата бяха станали добри приятели.

Ароматът на закуската я примами навън. През изкусно изработените прозорци влизаше ярка слънчева светлина. Под прозорците бяха наредени пейки с възглавници, а до парапета имаше няколко — етажерки с книги. Капитанът и пътниците му седяха на богато наредена маса в средата на помещението. Ако не бяха двете оръдия от двете страни на прозореца, човек можеше да си помисли, че се намира в стаята за закуска на заможна провинциална къща.

— Добро утро, мис Тамсин — поздрави учтиво капитан Лейтимър и я покани да седне. В ръката си държеше каничка с грог, а в чинията пред него имаше агнешки котлет с пържени яйца.

Полковникът вдигна очи от закуската си и й кимна кратко — сякаш имаше насреща си далечна и не особено приятна позната. След малко отмести стола си и стана.

— Отивам да обиколя палубата. Моля да ме извините.

Тамсин се намръщи. Винаги когато тя се появяваше в капитанската каюта, той си намираше някакъв претекст и изчезваше. Не можеше да й избяга само на обед и вечеря, когато сядаха на масата всички заедно. Но тогава не й казваше повече от две думи. Тамсин зае мястото си и Самюел й донесе варено яйце.

— Ей сега ще отнеса таблата със закуската на вашата придружителка, мис. Надявам се, че е готова с тоалета си.

— Да, Самюел, благодаря ти. — Хосефа беше настояла да се храни в каютата, а Габриел ядеше в помещението на подофицерите.

— Колко време ще мине, докато прекосим Бискайския залив, — капитане? — Тя отряза връхчето на яйцето и развесели капитана, като натопи в жълтъка филия хляб.

— С малко повече късмет още тази вечер. Става ли ви лошо, когато морето се развълнува?

— О, нямам представа. — Тамсин продължи да се храни с апетит. — Никога преди това не съм пътувала по море, но не мисля, че ще ми стане нещо.

— Вярвам ви. — Хюго се ухили. Сейнт Симон му бе описал накратко досегашния живот на момичето, а той си беше съчинил останалото. Знаеше, че полковникът е приел да я придружи и да й помогне да намери семейството на майка си в Корнуол, но имаше чувството, че пътуването има и друга цел. Очевидно полковник Сейнт Симон не се радваше на мисията, с която се беше натоварил, но Хюго беше убеден, че напрежението между полковника и момичето имаше много по-дълбоки корени.

— Мисля, че няма да избегнем силните бискайски бури, така ще имате възможност да откриете дали от вас става моряк или не. Местните хора ги наричат „вдовишки бури“, знаете ли? — попита весело той и отмести стола си. — Всъщност заливът е опасен и без буря.

— Благодаря, че ме предупредихте, капитане — усмихна се Тамсин и с удоволствие изпи кафето си. Обикновено бременността влошаваше апетита… най-малкото сутрин. Но тя продължаваше да се храни, както преди.

Капитанът излезе от каютата и тръгна към средната палуба. Тамсин довърши закуската си и заговори със Самюел, който разчистваше масата.

— Знаеш ли къде е тази сутрин Габриел?

— Пази съкровището, както обикновено — отговори ухилено Самюел и измете с ръка трохите от масата. — Не го изпуска от очи, макар че сандъците са на сигурно място в трюма.

— Сигурно се бои, че някой ще си гребне шепа дукати и ще изчезне — засмя се Тамсин. Всъщност Габриел се боеше точно от това.

— Не и на нашия кораб — възрази разгорещено Самюел. — Капитан Лейтимър не понася крадците. Всеки от моряците знае, че капитанът предава крадеца на другарите му да го съдят сами. А те не се церемонят много с хората, които крадат честно спечелените им пари.

Тамсин отдавна беше разбрала, че животът на корабите на Негово величество беше много по-суров, отколкото където и да било другаде, затова само кимна, допи кафето си и излезе на палубата.

Още в първия час на борда бе разбрала, че подветрената страна на средната палуба беше свещена земя, където се влизаше само по покана на капитана. Лорд Сейнт Симон очевидно имаше постоянна покана. В добре подреденото спокойствие на сутринта двамата мъже стояха един до друг до релинга. Постът обръщаше пясъчния часовник на всеки половин час и удряше три пъти камбанката, за да обяви третия половин час на вахтата. Отново прозвуча свирката на боцмана и трима кадети се втурнаха към такелажа. Те се покатериха на вантите и направиха състезание до върха на мачтата, която беше на неколкостотин стъпки над палубата.

Тамсин вдигна глава и се загледа завистливо след мъжете. Сигурно гледката отгоре беше замайваща, а и изкачването не изглеждаше особено трудно. Ако свалеше полата си…

— Хич и не си помисляйте!

— О! — Тя се обърна рязко и установи, че Джулиън я наблюдаваше развеселено. Не за първи път отгатваше мислите й. — Откъде знаете за какво мислех? — изфуча сърдито тя.

Той се усмихна с осъзнато превъзходство.

— Повярвайте, глухарче, понякога чета в душата ви като в разтворена книга.

— Не ме наричайте така! — ядоса се още повече Тамсин. Джулиън избухна в смях. Великолепното утро беше прогонило горчивината му. Сега нямаше да мисли дали и красотата на Тамсин не беше допринесла за подобряването на настроението му.

— Не мога да устоя да не ви помилвам, когато слънцето огрява така примамливо косата ви. — Той протегна ръка към нея. — Когато бях момче, на първи май момичетата от селото слагаха под брадичката си по едно глухарче. Ако златният ореол на глухарчето се отразеше върху кожата им, това означаваше, че ще си намерят любим още същия ден.

Тамсин се запита защо лордът беше загубил сковаността си така изведнъж. Той се облегна до нея на релинга и погледна към хоризонта. Позата му изразяваше спокойствие, държанието му беше учудващо дружелюбно. Тя се усмихна плахо и отново вдигна глава към мъжете на вантите. Те се мятаха като маймуни от въже на въже и тя се сети отново за собственото си тяло, което може би беше решило да й погоди лош номер. Не се чувстваше по-различно отпреди, но това не означаваше нищо. И какво, за бога, щеше да прави, ако наистина беше бременна?

Джулиън я погледна крадешком и усети напрежението в тялото й.

— Какво ви тревожи? — Той си каза, че това всъщност не го интересува, въпреки това въпросът излезе съвсем естествено от устните му.

Тамсин го погледна право в очите, после отново се извърна настрана.

— Не ми е приятно да безделнича, след като мога да върша някаква работа. Или поне да се изкача на мачтата…

Лъжата й, изглежда, го убеди. Всъщност това беше само половин лъжа.

— Само ако посмеете да стъпите дори с един пръст на такелажа, малката ми, договорът ни отива по дяволите. И пътищата ни се разделят. Разбрахме ли се?

— Както винаги, изразихте се съвсем ясно — отговори Тамсин и за първи път се зарадва на караницата им.

— Правя всичко, което мога — отговори хапливо той и понечи да й обърне гръб и да отиде отново при капитана, когато от върха на мачтата се чу глас:

— Платно на хоризонта, сър! Три градуса напред по подветрената страна.

Хюго вдигна далекогледа си и втренчи поглед в стъклото. С мъка успя да различи най-голямото платно.

— Вдигнете клетката на върха на мачтата, мистър Конаут. — Гласът му прозвуча спокойно. Никой не усети вълнението, което го бе обзело. — Искам да знам какъв е корабът.

— Тъй вярно, сър.

Всички на кораба бяха изпълнени с напрежение, но това не пролича във внезапни шумове или движения, а във внимателно мълчание. Всички мъже на палубата се струпаха до релинга. Боцманите бяха вдигнали свирките до устата си, очите им претърсваха хоризонта, всички чакаха напрегнато сигнала на мъжа в клетката, който трябваше да идентифицира флагчетата на кораба.

Гласът на младия моряк се удари в палубата и в него имаше нервна възбуда:

— Вдигнал е френски флаг, сър, готов съм да се обзаложа.

— Не ми трябват облози, а факти, мистър Грантли! — Гласът на капитана режеше като нож, като диамант стъкло. — Вдигнете всички платна, мистър Конаут. Да видим дали ще можем да помогнем на момъка в клетката, като се доближим до чужденеца.

Свирките на боцманите дадоха сигнал. В следващия момент корабът сякаш оживя. Тамсин наблюдаваше като омагьосана как мъжете се втурнаха към такелажа и започнаха да развиват големите платна. Много скоро „Изабел“ полетя като птица с попътния вятър.

— Вярно е, сър. Вдигнали са френски флаг — потвърди момъкът от върха на мачтата. Той беше издал глава над ръба на коша и се взираше съсредоточено в далечното море.

— Много добре. Вдигнете американския флаг, мистър Конаут. Нека се опитаме да ги заблудим. — Капитанът се обърна към Джулиън, който стоеше мълчаливо до него. — Какво ще кажете за една малка битка, Сейнт Симон?

Джулиън се усмихна одобрително. Той проследи как свалиха английския флаг и окачиха американския. Измамата в морето беше обичаен трик на капитаните, свещено беше само знамето на кораб, изпаднал в беда. „Изабел“ щеше да вдигне истинския си флаг едва в последните минути, за да обяви война.

— Всички моряци на палубата, мистър Харис. Свирката на боцмана даде сигнал, прозвуча вик:

— Всички мъже на палубата!

Сърцето на Тамсин заби възбудено, когато въоръжените моряци изскочиха на палубата. Онези, които доскоро бяха на вахта, търкаха сънено очите си. Изведнъж палубата се покри с хора. Струваше й се невъзможно един малък кораб като „Изабел“ да разполага с толкова моряци. Страничният наблюдател би казал, че на палубата се е възцарила страшна бъркотия, но много скоро стана ясно, че всеки моряк си знаеше мястото и бързаше да го заеме. След няколко минути над кораба се спусна дълбоко мълчание. Чуваше се само скърцането на такелажа и плющенето на платната.

Габриел излезе и застана до Тамсин, лицето му беше изкривено от гняв.

— Французите ще поискат съкровището ни, малко момиче, и какво ще правим тогава?

— Първо трябва да спечелят битката, Габриел, а аз не вярвам, че капитан Лейтимър има намерение да я загуби и да пропусне плячката. — Тамсин трепереше от напрежение.

Габриел изръмжа нещо неразбрано и измъкна широкия си меч. Провери го на светлината, плю върху острието и започна да го лъска с кърпата си. После отново го пъхна в ножницата.

— Готови за бой, мистър Конаут. — Гласът на капитан Лейтимър беше спокоен и овладян както винаги, но в яркозелените му очи святкаха весели искри. Джулиън също беше заразен от всеобщото въодушевление. — Наредете хората така, че да не се виждат оръжията им. Червените жакети ще ни издадат. — Той погледна подканващо полковника и Джулиън свали ухилено червената си куртка.

Избърсаха палубата, после я посипаха с дебел пласт пясък. Съвсем тихо докараха оръдията и приготвиха гюллетата и картеча. Всяко оръдие се обслужваше от шестима души, всеки от които знаеше точно какво трябва да прави. Лекарят и помощниците му се оттеглиха в кухнята, почистиха голямата маса и извадиха инструментите си и превръзки. Кадетите събраха сандъците си, за да направят още една операционна маса.

— Момичето да слезе долу — заповяда спокойно капитанът и посочи Тамсин, която продължаваше да стои до релинга.

— Мисля, че е по-добре вие лично да й дадете тази заповед — отговори Джулиън и изкриви лице. — Тя е свикнала с войната и няма да слезе доброволно.

Хюго смръщи чело и погледна гневно към крехката момичешка фигурка. Тамсин беше застанала с леко разкрачени крака, за да се нагоди към люлеенето на кораба, главата й беше високо вдигната, вятърът си играеше с късата й коса. Тялото й беше заредено с неукротима енергия.

Тя усети погледите на двамата мъже и отиде бързо при тях.

— Искате да говорите с мен, капитане?

— Мисля да ви изпратя долу. Палубата не е място за жени, особено когато предстои кървава битка.

— Вероятно сте прав, сър. — Тя устоя спокойно на пронизващия му поглед, макар да знаеше, че на борда думата на капитана беше закон. Ако й заповядаше да слезе долу, трябваше да се подчини безпрекословно. Или поне в първия момент. Щом започнеше битката, тя щеше да се върне, без никой да я забележи.

— Но се съмнявам, че ще останете дълго под палубата — продължи замислено Хюго и избухна в смях, като забеляза учудената й физиономия. — Нали точно това възнамерявахте?

— Ами… да — призна колебливо тя.

— Бих могъл да ви затворя в трюма и да ви освободя едва след като битката свърши — продължи да размишлява на глас Лейтимър. — Какво ще кажете полковник?

— Вие командвате този кораб, капитане — отговори церемониално Джулиън. — Затова ще се въздържа да изкажа мнението си.

Тамсин започна да разбира, че двамата мъже се забавляват с нея, макар че се държаха като строги свещеници.

— Добре тогава, ще ви оставя да вземете участие в предстоящото сражение — реши великодушно капитанът. — Но ако ми се пречкате в краката, ще заповядам на някого от войниците да ви отнесе долу.

— Не се тревожете за мен — побърза да го увери Тамсин, обърна се с цялото достойнство, на което беше способна в момента, и се запъти към обичайното си място до релинга.

Френският кораб изникна на хоризонта и много скоро разбраха, че имат насреща си фрегата, снабдена с допълнителни платна, французите щяха да видят американския флаг и да се объркат. Америка възнамеряваше да обяви война на Англия, но не беше враг на Франция. Много скоро обаче щяха да установят, че фрегатата е готова за бой. Капитанът и екипажът щяха да се чудят какво да правят, но само за кратко. През това време „Изабел“ трябваше да се приближи достатъчно, за да даде залп с всичките си оръдия.

Двата кораба бяха на около една миля един от друг.

— Дайте към подветрената страна, мистър Харис — заповяда капитанът, обърнат към мъжа на кормилото. В изпълнената с очакване тишина гласът му отекна като гръм.

„Изабел“ се обърна бавно и сега подветрената й страна беше изцяло към французите.

Най-после хората от другия кораб разбраха какво им се готви и на палубите избухна дива паника. Трябваше веднага да се подготвят за бой. Само след минути дулата на оръдията се появиха в дупките на парапета.

— Започваме, мистър Конаут — проговори тихо Хюго. Английският флаг се устреми към върха на мачтата.

— Огън, мистър Конаут.