Теменужени очи

11

Лондон

— Кралят е луд, Прини е арогантен твърдоглавец, а останалите са глупаци!

Тази кратка и категорична оценка на кралското семейство беше приета с потиснато мълчание. Говорещият отпи голяма глътка вино и огледа поред мъжете, които седяха около масата в двореца Уестминстър, сякаш искаше да ги предизвика да му възразят. Той беше към края на шестдесетте, с черни очи, които гледаха пронизващо под рунтавите вежди и с гъста стоманено-сива коса.

— Всичко това ни струва дяволски много пари, Пенхалан — проговори предпазливо един от тримата. Той се облегна назад в стола си и отвори едно от копчетата на раираната жилетка, опъната от дебелия корем. — Какво ще кажете за чудовищния павилион на Прини в Брайтън? Никога не бях виждал подобно нещо. Десетки кулички и дракони.

Седрик Пенхалан изпухтя презрително.

— Ужасяваща глупост! А обществото кима и сияе и поздравява онзи глупак с добрия му вкус и богато въображение. В крайна сметка парламентът плаща сметката, нали?

— Точно така. — Съгласието дойде от министър-председателя, която се изправи решително на стола си, сякаш разбрал, че е дошло времето да поеме ръководството на дискусията. — Точно за това става дума, господа. Първо Уелингтън, който с всеки пощенски кораб изпраща искания за пари, адмиралтейството се нуждае от още кораби, а дворецът става все по-алчен. Не можем да се бием с Наполеон и едновременно с това да изпълняваме екстравагантните желания на Прини… да не говорим за претенциите на братята му!

Седрик Пенхалан взе една ябълка от красиво гравираната сребърна купа и грижливо я обели с малкия десертен нож. Смръщил чело, той посвети цялото си внимание на ябълката и успя да я обели цялата на съвършена спирала. Разговорът на вечерята, организирана от министър-председателя и малкото му доверени хора, беше взел семеен обрат: как да съчетаят противоречивите потребности на страната, която се намираше във война, с финансовите изисквания на безполезния, влюбен в себе си суверен? Кралят просто не искаше да проумее, че парламентът не е в състояние да задоволява скъпите му прищевки.

— Стюартите получиха жесток урок — отбеляза спокойно той и цинично изкриви уста. — Май не е лошо да дадем малко от същото лекарство на дома Хановер…

В първия момент в стаята се възцари смаяно мълчание, после мъжете се засмяха малко смутено. Те бяха свикнали с лорд Пенхалан и саркастичните му забележки, познаваха мнението му за кралския двор, но предложението на Пенхалан да организират революция и цареубийство, макар направено с обичайната му ирония, беше твърде необичайно дори за най-интимните му приятели.

— Имате опасно чувство за хумор, Пенхалан — проговори пръв министър-председателят. Стори му се уместно да укори внимателно приятеля си.

— Но аз не се шегувам. — Лорд Пенхалан вдигна високо гъстите си вежди. Очите му блестяха развеселено, но бяха пълни с пренебрежение. — Докога британското правителство ще задоволява вулгарните капризи на един немски селянин? — Той отмести стола си. — Извинете ме, господа. Милорд. — Той кимна на министър-председателя. — Вечерята беше отлична. Очаквам с нетърпение да ме посетите на Гросвенър Скуеър следващия четвъртък. Получих нова пратка бургундско и непременно трябва да го опитате.

След като се сбогува със сътрапезниците си, Седрик Пенхалан излезе навън в хладната мартенска вечер. Разговорът го бе ядосал, той бе накарал другите да усетят яда му и се надяваше, че е посял семе, което ще даде плодове. Крайно време беше да сложат край на разсипничеството на кралското семейство. Крайно време беше да напомни на правителството, че кралят и семейството му не са нищо повече от обикновени смъртни, които трябва да бъдат контролирани от парламента.

Той се усмихна на себе си и тръгна с бързи крачки по улицата. За толкова едър, силен мъж стъпките му бяха учудващо леки. Беше му доставило удоволствие да стресне сътрапезниците си с безгрижния намек за екзекуцията на Чарлз I. Разбира се, той никога не би предложил сериозно такъв път и другите го знаеха не по-зле от него… или поне си въобразяваха, че го знаят.

Усмивката му стана още по-широка, когато изкачи стълбището към дома си. Той разиграваше политическото си влияние зад затворени врати, повече чрез изказани шепнешком забележки и намеци, отколкото с преки обяснения. Рядко го чуваха да държи реч в камарата на лордовете, но могъществото на лорд Пенхалан беше многопластово и широкообхватно.

Вратата се отвори още преди да е посегнал към чукчето. Икономът се поклони тържествено.

— Добър вечер, милорд. Надявам се, че сте прекарали приятна вечер.

Седрик не отговори. Влезе в осветената от множество свещи приемна и се огледа със смръщено чело. От библиотеката се чуваха звънки смехове, придружени от пиянски крясъци.

— Значи племенниците ми са решили да прекарат вечерта в къщи — отбеляза с леден глас той. Икономът не отговори.

Седрик се запъти с големи крачки към библиотеката и отвори вратата. Гледката, която се разкри пред очите му, не беше приятна, но по лицето му не трепна нито едно мускулче. Три жени, почти разсъблечени, но силно гримирани, се бяха качили на масата и танцуваха за група от петима мъже, насядали по дивана и креслата с чаши в ръце.

— О, чичо, не ви очаквахме толкова рано. — Един от мъжете се надигна тромаво. Пияният му глас изразяваше страх.

— Разбира се, че не — отговори с отвращение чичото. — Сто пъти съм ви казвал, че няма да търпя мръсотиите ви в къщата си. Кажи на тези уличници да се махнат оттук. А вие вървете в публичния дом, където ви е мястото.

Той отстъпи настрана и проследи презрително как мъжете се изправиха несигурно на краката си и излязоха, мърморейки извинения. Жените се облякоха припряно. Очите им бяха замъглени от алкохола и пълни с отчаянието на гладните. Една от тях пристъпи към Дейвид Пенхалан и се усмихна плахо.

— По една гвинея за всяка от нас, сър — проплака тя. — Нали ни обещахте…

Племенникът на Седрик замахна и я удари с все сила през лицето.

— Да не ме мислиш за глупак? Как ли пък не, да платя цяла гвинея за пиянските танци на чувал с кости! — извика гневно той. — Веднага се махайте оттук! — Той вдигна отново ръка и жената избяга с плач през вратата, притискайки парещата си буза.

— Стига, Дейвид, наистина трябва да им дадем нещо — ухили се пиянски близнакът му и на лицето му се изписа заплаха. Чарлз бръкна в джоба си и хвърли на жените шепа пенита. Една монета улучи първата жена право в окото и тя изпищя от болка, но само след минута клекна на пода и започна да събира пенитата заедно с другарките си. Мъжете ги гледаха и се превиваха от смях. После и те се включиха в играта и започнаха да им подхвърлят дребни монети.

Седрик изпухтя недоволно, обърна се и излезе от библиотеката. Той презираше племенниците си и не можеше да понася детинската им жестокост. Жените, които събираха парите, не означаваха нищо за лорд Седрик Пенхалан, важното беше да не се мяркат повече в къщата му.

Той се изкачи по стълбището на втория етаж. Спря за миг на първата площадка и погледна портрета на млада жена, окачен на стената. Сребърно-руса коса обрамчваше лице, от което гледаха виолетово-сини очи, предизвикателна, дяволита усмивка, която се беше запечатала завинаги в паметта му, макар че оттогава бяха минали почти двадесет години. Сестра му. Единственият човек, когото беше обичал. Единственият човек, който бе посмял да му се опълчи, да се присмива на честолюбието му, да го предизвиква, да заплашва позицията и могъществото му.

Седрик вярваше, че все още чува гласа й, звънкия й смях, помнеше как му бе заявила, че е чула разговора му с херцог Кранфорд и че Уилям Пет ще се заинтересува много да узнае, че един от най-доверените му хора действа подмолно за отстраняването му. Цената за мълчанието й трябваше да бъде свободата й. Тя искаше да изживее всяко приключение, което й се струваше примамливо, а след това да избере по своя воля мъжа, с когото да свърже живота си, без да се съобразява полезен ли е той за кариерата на брат й или не.

Красивата, жизнена малка Селия бе станала твърде опасна.

Седрик разтърси глава, за да прогони спомена, и се качи в стаята си. Не обърна внимание на новите пиянски викове и писъците на жените, които бяха изхвърлени с ритници от къщата. Племенниците му и приятелчетата им ги последваха в търсене на нови развлечения.

Португалия

— Е, какво се крие зад това пътуване, малко момиче?

Тамсин погледна към небето, очите й проследиха полета на орела, който се рееше над планинския проход. Великолепните му крила се очертаваха ясно на фона на безоблачното небе.

— Ще си отмъстим на Седрик Пенхалан, Габриел. — Лицето й изразяваше решителност, устата й се опъна в тънка линия, очите й станаха корави като стомана. Тя погледна телохранителя си и се усмихна. Двамата яздеха редом по тясната козя пътека, за да излязат на билото на планината. — И ще си вземем диамантите на рода Пенхалан. По закон те се полагат на мама, значи сега са мои.

Габриел измъкна меха с вино от колана си и изля червената течност в гърлото си. Той познаваше историята на майка й не по-зле от самата Тамсин. Подаде й меха и замислено попита:

— Мислиш ли, че баронът би одобрил тази твоя стъпка, момиче?

— Знам, че той също искаше да отмъсти — отговори уверено младата жена. — Сесил не само е била лишена от наследство от своя брат, той е искал смъртта й. — Тя вдигна меха и се наслади на хладната струя червено вино, което се изля в гърлото й. — Барона се беше заклел да отмъсти. Нали ги слушах какво си говореха нощем.

Тя помълча малко, припомняйки си вечерите, когато лежеше в леглото си, а вратата към спалнята на родителите й беше открехната. Чуваше дълбокия смях на барона, мелодичния глас на Сесил, а понякога и ледените нотки в тона на баща й, когато се ядосваше на нечия глупост или беше открил, че някой не му е верен. Сесил съумяваше да укроти гнева му, но никога не се месеше в делата му, а и никога не успя да отслаби бесния гняв на мъжа си срещу Седрик Пенхалан, който му беше платил да свърши мръсната работа вместо него и да убие собствената му сестра.

Габриел смръщи чело. Ненарушимото му спокойствие беше разклатено. Не беше много сигурен в плана на Тамсин, затова поиска да узнае мнението на барона.

— Знам, че баща ти мразеше семейството на майка ти — започна предпазливо той. — Но не вярвам, че би допуснал ти да отмъстиш. А Сесил винаги казваше, че няма причини за отмъщение, тъй като планът на брат й не е успял.

Тамсин поклати глава. После запуши меха с вино и го върна на Габриел.

— Много добре знаеш, че Барона не беше съгласен с мама. Седрик Пенхалан е искал да отстрани от пътя си собствената си сестра, да я лиши от законното й наследство. Постигнал е и двете си цели. Барона беше на мнение, че трябва да си разчисти сметките с него. Той вече не може да го стори, затова ще се заема аз.

Загрижеността на Габриел нарастваше.

— Сесил винаги виждаше добрата страна на случилото се — възрази той. — Не познавам други двама души, които да са се обичали като твоите родители, а тя винаги твърдеше, че именно Пенхалан е причината за това.

— Седрик Пенхалан е платил на баща ми да отвлече Сесил и да я убие — настоя Тамсин. — Фактът, че вместо това тя е намерила нов живот и любим съпруг, не се дължи на него, в никакъв случай. Време е онзи човек да си плати за стореното зло.

Габриел изцъка с език и се замисли. Барона му бе доверил, че има желание да си отмъсти на Пенхалан. Можеше да се каже, че след смъртта му тази задача е преминала към най-добрия му приятел. Главната отговорност на Габриел беше да закриля и пази дъщерята на барона и щом тя беше решила да осъществи отмъщението вместо баща си, той нямаше избор, освен да я последва.

За мъж като него, който беше повече изпълнител, отколкото възложител, това заключение беше огромно облекчение.

— И как ще докажеш на роднините си, че си от семейство Пенхалан?

— Имам медальона, портрета и други документи. Сесил ми даде всичко, с което да докажа, че съм нейна дъщеря. — Тамсин се местеше неспокойно върху неудобното дамско седло. — Освен това ми каза, че истинското й име е Селия. Нарекла се Сесил, когато била на четиринадесет години, защото така й харесвало повече. — Тя се усмихна меланхолично, като си припомни звънкия глас на майка си и разказите й за романтичното младо момиче.

— Разказа ми също, че като девойка била много романтична и ужасно ядосала брат си, когато настояла да я наричат Сесил. — Тя погледна Габриел и продължи: — Каза ми още, че когато реша да разкрия истинската си самоличност пред Седрик Пенхалан, трябва само да спомена този факт и той ще ми повярва.

Габриел изсвири през зъби и кимна.

— Щом ти е казала всичко това, малко момиче, значи и тя е хранила надежди за отмъщение.

— Прав си — съгласи се Тамсин. — Но тя не би го нарекла отмъщение, а възстановяване на справедливостта. — Тя се засмя тихо. Своеобразният начин на изразяване на Сесил винаги развеселяваше барона. — Разполагам с написано лично от нея и заверено от свидетели описание на отвличането й — продължи възбудено младата жена. — Ако го дам за публикуване в някой лондонски вестник, потвърдено от собствената й дъщеря, брат й ще си има големи неприятности, не мислиш ли?

— Ако е още жив — подхвърли Габриел.

— Тук си прав — въздъхна Тамсин. — Но ако е още жив, тогава знам какво ще направя. Ако пък е починал, ще се обърна към наследниците му… или към най-близките роднини. Ако семейството не е знаело нищо за плана на Седрик Пенхалан, няма да им търся отговорност. На място ще решим какво да правим, Габриел.

— Ти говориш за изнудване, момиче, съзнаваш ли го?

Тамсин поклати глава.

— Не, аз имам намерение да разкрия пред целия свят измамата на Седрик Пенхалан. Но за да бъда достоверна, трябва да съм дама с добро име. Затова ми е необходим полковникът. Ако вляза във висшето общество, закриляна от един толкова високопоставен благородник, историята ми ще има много повече тежест, отколкото ако бъде разказана от някаква неизвестна жена, дошла кой знае откъде. А щом всички узнаят истината, ще си получа диамантите, които по закон са си мои.

— Знае ли полковникът какво си намислила?

Тамсин устреми поглед към широкия, често използван път под тях, който се виеше от долината към прохода. Едрата фигура на полковник Сейнт Симон яздеше пред мулетата. Шестима грамадни, отрупани с оръжия конници бяха заобиколили мулетата, Хосефа се влачеше на опашката.

— Нищо не знае — отговори честно тя. — Няма представа, че съм от семейство Пенхалан, нито за диамантите, нито за плана на Седрик да убие сестра си. Той и Уелингтън знаят само, че съм сираче, че си нямам никого на света и отчаяно се опитвам да си намеря дом и семейство. Знаят също, че майка ми е била от Корнуол.

Габриел отметна глава назад и изпухтя презрително.

— И се хванаха на въдицата ти? Ох, малко момиче, би трябвало да се засрамиш. Накарала си двама възрастни мъже да се просълзят от трогателната ти история!

— Сесил често ми казваше, че кавалерството на английския джентълмен е много полезна слабост — обясни ухилено Тамсин. — Трябва да отида в Корнуол, нали разбираш, трябва да имам достъп до доброто общество. Под закрилата на полковника, настанена като гостенка в къщата му, ще имам всичко, от което се нуждая.

— Бъди по-предпазлива с полковника, малката ми — посъветва я Габриел. — Той не е от хората, които обичат да си играят с тях… макар че е истински рицар.

— Но аз изобщо не си играя с него — оправда се Тамсин. — Само го използвам за целите си.

— Това също няма да му хареса.

Тамсин трябваше да се съгласи с него, но премълча.

— Той не може да ми попречи, Габриел. Щом свърша работата си, веднага ще напусна Англия. Освен това полковникът ще се радва да се върне към любимата си война и изобщо няма да ми обърне внимание.

Габриел сви рамене.

— Надявам се да излезеш права, момиче.

Тамсин също сви рамене, после вдигна ръка за поздрав, защото видя, че полковникът е вдигнал глава към тях. Той беше засенчил с ръка очите си и следеше изкачването им.

Джулиън се направи, че не е видял махването й. Беше бесен, че двамата с Габриел не яздеха с тях, а продължаваха да се държат като партизани. Бяха го оставили сам в компанията на дебело навлечената Хосефа. Другите ездачи, назначени да пазят багажа, не можеха да се нарекат придружители. Дива орда негодници, водени от едноок дивак, който се отнасяше към английския полковник с неприкрито недоверие. Все пак те изглеждаха готови да защитават успешно богатството на Тамсин, ако станеше нужно.

Джулиън хвърли още един поглед към планинския склон и установи, че Тамсин е оставила козята пътечка и Цезар си пробива път през ниските храсталаци. Той се движеше уверено между бодливите растения, които избуяваха по склона и скоро излезе на пътя малко пред кервана с мулета. От сипея се отрониха ситни камъчета и затрополиха по коравата земя.

Тамсин яздеше без усилие на дамското седло, но Джулиън и не беше очаквал друго. Тя се чувстваше така добре на седлото, сякаш беше отрасла на кон. Би му било интересно да я види върху неудобното английско седло, което нямаше задна облегалка. Когато пристигнеха в Англия, щеше да й се наложи да се откаже от екзотичното си, добре подплатено седло, особено ако я поканеха на езда в Хайд Парк или в околностите на столицата. Нали много държеше да бъде приета в доброто общество…

— Самотен ли сте? — попита нежно тя и пусна коня си редом с неговия.

— Вие с Габриел очевидно водихте много интересен разговор — отбеляза горчиво той. Лицето й пламна и това го учуди безкрайно.

— Опитах се да го запозная с подробностите на плана си — обясни тихо тя. — Досега нямахме време да го сторим.

— Разбирам. И той прие плана ви с въодушевление, така ли?

— Какво друго би могъл да направи? — Ядосана от саркастичния му тон, Тамсин отговори по-буйно, отколкото бе възнамерявала.

— Да, разбира се, той няма причини да го стори. — Джулиън вдигна рамене. — Сигурен съм, че няма да му бъде никак трудно да се откаже от досегашния си живот и да напусне страната, която отдавна е признал за своя родина. А даже да му е малко трудно, вие въпреки това ще очаквате от него да стори онова, което вие искате. — Гласът му звучеше безучастно, сякаш говореше за времето.

Тамсин се изчерви още повече.

— Не разбирам какво искате да кажете.

— Мило момиче, много добре знаете какво искам да кажа. Когато сте си наумила нещо, непременно трябва да си го получите. Верността на Габриел няма да му позволи да ви остави да се оправяте сама и вие го използвате най-безсрамно.

— Защо ми говорите такива ужасни неща? — попита сърдито тя. — Наистина ли ме смятате за безсрамна използвачка?

— Забравяте, че и аз бях принуден да участвам в игричките ви — отговори остро той. — Нито за миг не помислихте кой съм и какво чувствам.

Тамсин прехапа устни. Учуди се, че при жестоките му думи очите й се напълниха със сълзи, че се почувства дълбоко засегната. Дълбоко в себе си трябваше да признае, че обвиненията му не бяха неоснователни. След прекрасната вечер в пещерата на Аладин преди два дни двамата почти не си говореха. Тя знаеше, че полковникът беше много зает с приготовленията за пътуването и с предаването на командването на бригадата на друг офицер и не смееше да го откъсне от работата му. На сутринта, когато тръгнаха от Елвас, той беше потиснат и мълчалив. Тя се надяваше, че времето и разнообразието на пътуването ще подобрят настроението му, затова тръгна по друг път с Габриел. Оказа се, че се е измамила. Той не беше променил мнението си за нея, даже я мразеше повече отпреди.

Тя примигна няколко пъти и пусна Цезар в галоп. Искаше да избяга далече от полковника и не погледна в каква посока е тръгнала. Цезар вдигна високо глава, подуши вятъра и удължи крачките си, докато накрая препусна в пълен галоп по тесния, опасен път.

— Тамсин! — извика подире й Джулиън. Сърцето му заби ускорено, когато конят и ездачката се насочиха право към тесния завой, едната страна на който представляваше стръмна скала. Само след миг те изчезнаха от очите му.

— Казахте й нещо, което я развълнува, нали? — попита спокойно Габриел, който беше слязъл по склона и се бе присъединил към малкия керван.

— Това е най-злобното, най-дивото хлапе, което съм срещал някога! — извика възбудено Джулиън. — Само не знам кой ще си счупи врата пръв, тя или конят!

— Нищо няма да й стане — отговори все така спокойно Габриел. — Двамата се познават много добре. Какво толкова й казахте?

— Само няколко истини — отвърна кратко Джулиън. — Крайно време беше някой да й отвори очите.

— Всеки път става така — обясни меко Габриел и му подаде меха с вино. — Малката не обича, когато й казват, че е направила грешка. И с Барона беше същото… особено, когато наистина беше сгрешил. — Той се изсмя тихо и се обърна да погледне мулетата, които идваха след тях. — Бих предложил да се махнем от пътя още преди смрачаване. Има някои опасни места, които трябва да избегнем. Засадите в тъмното са неприятна работа.

— Мъжете, които сте наели, изглеждат годни за работа. — Джулиън му върна меха с благодарствено кимване.

— Може би… но няма смисъл да се излагаме ненужно на опасност.

— Съгласен съм с вас. Ще спрем в следващото село. Дали има странноприемница?

— Не ми се вярва — ухили се Габриел. — В тази част на страната нямат странноприемници.

Двамата продължиха пътя си в мълчание. През следващия половин час не видяха никъде Тамсин. Джулиън се опита да скрие загрижеността си, защото Габриел изобщо не изглеждаше разтревожен. Полковникът си повтори няколко пъти, че е имал всички основания да й каже истината в лицето, но не успя да успокои съвестта си. Тя го бе принудила да изостави бригадата си в най-неблагоприятния момент. Това беше най-трудното решение в живота му. Уелингтън отиде в Бадахос начело на малък отряд изпитани войници и издигна бесилки на централния площад. Осъдиха десетина мъже, които бяха взели участие в плячкосването и насилията, и ги обесиха без много церемонии. Това накара и последните остатъци от деморализираната армия да напуснат града и да се върнат в лагерите, където задачата на офицерите беше да ги превърнат отново в нормални войници. И точно сега командващият полковник трябваше да напусне бригадата си и да се отправи в това безсмислено пътуване. Джулиън не можеше да се успокои, макар да знаеше, че новият полковник Тим О’Конър е добър и способен офицер, а останалите от щаба го подкрепят с всички сили.

Сутринта, когато напуснаха Елвас, полковникът беше в много лошо настроение и не можа да се удържи да не накаже причинителя на това зло с няколко груби думи. По някаква незнайна причина обаче тревогата му за сигурността на Тамсин взе връх над гнева от безогледността й и когато тя най-после се появи насреща им жива и здрава, той едва успя да скрие радостта и облекчението си.

— На около три мили от нас има пуебло — съобщи с равен глас тя. — Селото не е голямо, но има обори за конете и каменен обор за крави, където можем да приберем багажа. Оборът е солиден и можем да го охраняваме само с двама души. Ако разпределим добре постовете, ще можем да се наспим спокойно. — Тя говореше главно на Габриел и избягваше да поглежда полковника.

— А къде ще спят хората? — попита сухо Джулиън. Тамсин вдигна рамене.

— Селянинът ни предложи плевнята си. Там е по-чисто, отколкото в къщата, която гъмжи от бълхи.

Полковникът кимна. Те си носеха храна и се нуждаеха само от покрив над главите си, за да се предпазят от студената нощ в планината. Той хвърли бърз поглед към Тамсин и установи, че лицето й е помръкнало. Изненада се, че бе взела толкова навътре думите му, това не подхождаше на дръзката бандитка, която беше опознал така добре.

— Надявам се, че за в бъдеще ще ме слушате и няма да бягате през глава — произнесе укорно той.

— Останах с чувството, че не ме искате.

— Нима очаквахте нещо друго? — Той се загледа упорито в пътя пред себе си й здраво стисна устни. — Само на вас трябва да благодаря, че трябваше да изоставя хората си след всичко станало в Бадахос.

Тамсин прехапа долната си устна и очите й станаха още по-тъжни.

— Аз… — промълви плахо тя. — Аз ще се опитам да направя това пътуване и пребиваването ни в Англия колкото се може по-приятни за вас.

Джулиън я изгледа слисано. Погледът й беше открит и искрен. Нима наистина не беше разбрала какво му причинява? Възможно ли беше да е станала възрастна жена, без да е проумяла какво означават обществените задължения? Той пое дълбоко дъх. Трябваше да й изнесе поредната лекция, макар да беше почти сигурен, че тя няма да постигне целта си.

— Вашето старание да ми дадете обезщетение, мила Тамсин, заслужава похвала, но то не е най-важното. Не можете да си играете с хората и живота им, както вие намирате за добре, а после да компенсирате стореното зло с тялото си и неустоимите му прелести. Нима очаквате, че след такава компенсация всичко ще бъде наред?

— Но аз ви отнемам само шест месеца!

Още едно грешно попадение. Джулиън поклати глава и се отказа.

— Няма смисъл да говорим за това. Щом съм се захванал с тази работа, ще свърша всичко, което се изисква от мен. Ако преживеем следващите шест месеца, без да си издерем очите, ще бъда най-щастливият човек на земята.

Тамсин продължи да язди редом с него, потънала в мрачно мълчание. Скоро влязоха в селото. Според нея фактите бяха прости и ясни: следващите шест месеца бяха една съвсем малка частица от живота на полковника и нямаше да променят бъдещето му. За него не беше толкова важно как щеше да прекара следващите шест месеца, докато за нея това означаваше коренна промяна. Защо полковникът отказваше да разбере очевидната истина?

Хората от селото наизлязоха от къщите си, за да посрещнат пътниците. Планинската пътека беше единственият път, който ги свързваше със света. Тя разделяше селото на две половини. Пред къщите играеха дрипави деца, крещяха и размахваха ръце. Облечени в черно жени стояха на праговете, скрили лица под шаловете си, и наблюдаваха кервана с тъмни, внимателни очи. Мъжете бяха излезли пред портите на дворовете си, в които мършави пилета се ровеха в прахта, а мръсните кози се караха за последните късчета от отпадъците.

По склона се спускаше плитък поток и минаваше през средата на селото, където бяха издигнали нещо като дига. Водата се събираше в дълбоко корито и осигуряваше снабдяването на селото.

Тамсин махна на един мъж, който изглеждаше малко по-заможен от другите. Той стоеше на прага на най-голямата и стабилна къща.

— Това е старейшината на селото — обясни тя. — Ще използваме плевнята му. Разбира се, трябва да си платим.

Габриел слезе от коня си и отиде при старейшината.

— С мен няма да преговаря — обясни тихо Тамсин, обърната към полковника. — Защото съм облечена като жена. Ако бях с партизанските си дрехи, щеше да се отнася с мен като с равна.

Джулиън я погледна равнодушно и вдигна рамене.

— Е, поне костюмът за езда е малко по-удобен от роклите — продължи Тамсин, за да го накара да заговори. — Нося отдолу панталон и се чувствам почти нормално. Но не мога да общувам с местните хора.

— Крайно време е да свикнете с новото си положение — посъветва я все така равнодушно той. Беше решил да реагира на приказките й като на оплаквания. — Жените в английското общество не се държат като мъже… или поне не, когато искат да бъдат признати от обществото.

Тамсин се отказа да се помири с него.

— Барона гледаше на Сесил като на равноправна — във всички отношения — отбеляза възбудено тя.

Джулиън я погледна недоверчиво.

— Значи е бил необикновен човек. — Той слезе от коня си и преди Тамсин да е успяла да се смъкне от Цезар с обичайната си бързина, я вдигна от седлото. При това се опита да не мисли за мекото тяло в ръцете си. Ароматът на косата й събуди чувствеността му и главата му се завъртя. — При известни обстоятелства жените позволяват на мъжете да им помагат, например при слизане или качване на кон, при слизане от карета и в много други случаи — обясни той с глас на съвестен учител и я остави да стъпи на земята.

— Пфу! — изфуча отвратено Тамсин. — Мисля, че все още мога да се справям сама. Краката ми са достатъчно здрави.

— Вярвам, но трябва да се научите да се държите като представителка на слабия пол, както и да показвате, че рицарската учтивост ви е много приятна.

Тамсин изкриви лице и Джулиън започна да се забавлява.

— Разбира се, ако не предпочитате да забравите договора ни — добави небрежно той.

Тамсин му изплези езичето си и полковникът избухна в смях. Това я ядоса още повече, но той й обърна гръб и отиде при Габриел, който все още преговаряше със селянина. При това великанът оглеждаше внимателно стратегическите предимства и недостатъци на селото.

— Ако сложим по един пост от двете страни на пътя, ще се опазим от нощните нападения на разбойниците — отбеляза Джулиън.

— Вярно, но какво ще кажете за пътя от планината? — попита Габриел и хвърли изпитателен поглед към планинския склон, който се извишаваше над селото. — Трябва да охраняваме и обора. Аз ще поема първата стража с трима от наемниците. Вие ще поемете втората, разбира се, ако нямате нищо против.

— Нали селяните не знаят какво носим със себе си…

— Кой ги знае — промърмори Габриел и смръщи чело. — В планинските области слуховете се разпространяват с бързината на огъня, полковник. Навсякъде има очи, които ни дебнат. Може би не знаят какво пренасяме, но знаят, че товарът ни е много ценен и го охраняваме непрекъснато. Значи си струва да го откраднат.

— Е, тогава нека организираме лагера си колкото се може по-добре. — Джулиън се обърна към товарните коне и видя, че Хосефа и Тамсин вече са отнесли хранителните припаси в плевнята. Тамсин се спъна в полата си и промърмори някаква ругатня. Изведнъж спря, пусна товара си на земята и отвори полата на костюма си. Въздъхна доволно и се освободи от неудобната пола, под която носеше кожен панталон. Извърна се, погледна предизвикателно полковника, грабна полата си под мишница и изчезна в плевнята.

Джулиън реши да се престори, че не е забелязал нищо, и тръгна бавно към натоварените коне.

Тамсин и Хосефа бяха заети да запалят огън в двора пред плевнята и да приготвят вечеря. Джулиън надзираваше разтоварването на конете, а после организира защитата на съкровището. Беше безкрайно изненадан с каква естественост Тамсин бе поела домакинските задължения. Очакваше, че тя ще се включи в разтоварването на конете и ще предостави готвенето на Хосефа, но двете жени очевидно се разбираха чудесно и много скоро в двора се разнесе сладък аромат на кафе.

Джулиън отиде при тях.

— Какво готвите? Мирише чудесно.

— Полента — обясни Тамсин и вдигна поглед от котлето, в което вреше златиста каша. — Ей там има бъчвичка с вино, която трябва да бъде отворена — допълни тя и посочи с голямата дървена лъжица. — Бихте ли я отпушили? Мъжете са много жадни и… о,… всичко е наред, Габриел вече е свършил тази работа.

Хосефа промърмори нещо и се приведе още по-ниско над тигана, в който задушаваше гъби. Тамсин й хвърли бърз поглед.

— По дяволите.

— Какво става?

— Хосефа се бои, че Габриел е решил да се забавлява. Казва, че е минало повече от месец, откакто за последен път е изпразнил бъчва с вино, а днес си има и добра компания.

— Надявам се, че няма да се напие до безпаметство, след като задачата му е да охранява съкровището — отбеляза сухо Джулиън.

— Той никога не се напива до безпаметство — отговори тихо Тамсин. — Само че става много агресивен и не понася никой да му се пречка… Но ще пази съкровището като зеницата на окото си, все едно дали е пиян или трезвен. Сигурна съм в това.

— Каза ми, че ще поеме първата стража.

— Значи наистина е решил да се напие — установи тъжно Тамсин. — Направил го е, за да може да си отспи след пиянството и утре сутринта да бъде в добро състояние. Моля ви, бъркайте кашата вместо мен, за да не загори. Трябва веднага да потърся клозета.

Тя тикна дървената лъжица в ръцете на Джулиън и хукна надолу по каменистия път, за да влезе в единствения клозет на селото, разположен в самия му край.

Габриел дойде при него с две канички вино.

— Едно питие, полковник? Санта Мария, тази вечер умирам от жажда!

— Благодаря ви. — Джулиън пое каната и помириса виното. — Както виждам, тази вечер сте решили да утолите жаждата си.

Габриел хвърли зъл поглед към Хосефа, която режеше лук и мърмореше под носа си.

— Старата се е разбъбрила, нали? Е, от време на време мъжът има нужда да си подслади душата. Бих ви поканил да пийнете с нас, полковник, но трябва да се наспите добре, за да можете да поемете втората стража. Така аз ще се наспя спокойно, докато вие бдите. — Той се засмя и отпи голяма глътка вино.

— Не обичам особено пиянските компании — призна откровено Джулиън. — Ако вашите наемници се напият, ще ни бъде трудно да се защитаваме сами.

— Но аз няма да пия с тях — възрази сърдито Габриел. — Те ще получат по две-три чашки за вечеря, но ще останат трезви, ако не искат да усетят камшика ми по гърбовете си. Оказа се, че в това село имам добри приятели — обясни щастливо той. — Ще поиграем на зарове, после и на карти… това ми е необходимо, за да се отпусна, разбирате ли?

Джулиън вдигна вежди, но не възрази. Очертаваше се интересна вечер.

След вечеря в двора влязоха група мъже от селото, които търкаляха пред себе си бъчвичка с вино. Те поздравиха Габриел с весело тупане по раменете и радостни възгласи, после си намериха уютно ъгълче и се разположиха удобно, за да играят на зарове.

Тамсин и Хосефа се върнаха от потока, където бяха измили чиниите и тенджерите.

— Започна се — промърмори недоволно Тамсин и нареди съдовете в една от чантите с такава сръчност, че Джулиън отново се учуди на многоликостта й. Хосефа продължаваше да мърмори под носа си и хвърляше злобни погледи към мъжете в двора. След малко донесе одеялото си и го разпростря на пода, сложи си една от чантите за възглавница и си легна, след като се уви грижливо в многобройните си шалове и наметки.

Тамсин избухна в тих смях.

— Когато Габриел играе и пие, Хосефа не го изпуска от очи. Той се ядосва и я ругае с всички лоши думи, които знае, особено ако тя си позволи да се намеси.

Джулиън погледна загрижено към черното нощно небе, обсипано с блещукащи звезди. Въздухът беше хладен, от хълмовете се спускаше свеж бриз.

— Време е и вие да си потърсите място в плевнята — посъветва я той.

— А вие къде ще спите? — Тамсин вдигна навитите на руло одеяла на рамото си. Изглеждаше съвсем мъничка под тежкия си товар, но го носеше без усилия.

— Ще отида някъде другаде — отговори неопределено той, отклонявайки по този начин неизреченото й предложение.

— Но аз бих могла да приготвя чудесно легло за двама ни в плевнята — настоя тя и зъбите й блеснаха ослепително бели в мрака, когато му се усмихна подканващо. — Знаете ли колко добре се спи в сеното?

— За бога, момиче, няма ли най-после да разберете? — попита гневно Джулиън. — Махнете се от мен. Вървете в плевника и заспивайте. Аз трябва да поговоря с Габриел.

Той й обърна гръб и се опита да забрави мъката в очите й, които му напомниха за малко кученце, получило груб ритник. Запъти се бавно към групата мъже, които говореха един през друг, и докосна рамото на Габриел. Великанът вдигна глава към него. Очите му бяха помътнели, но изразът на лицето беше дружелюбен.

— Мога ли да направя нещо за вас, полковник?

Джулиън поклати глава, извади часовника от джоба си и го отвори.

— Ще ви сменя в два часа.

— Разбира се, разбира се, ще ви чакам — отговори великанът и се опита да му смигне съзаклятнически, но вместо това се получи нещо като примигване. — Дълго преди това ще бъда много, много богат. — Той хвърли заровете и се изсмя дрезгаво, когато му се паднаха три шестици. — Тази вечер всичко върви по мед и масло. — Мъжете около него се засмяха на шегата му и старейшината отново напълни глинената чаша на Габриел от стомната, която държеше между краката си. Вероятно виното беше смесено със силното местно бренди, което пареше стомаха. Джулиън знаеше, че сместа би съборила нормален човек под масата само след няколко чашки.

Той огледа внимателно двора на къщата. Габриел беше разположил стражите с много умение. Един мъж беше застанал в задния край на двора, откъдето виждаше цялата козя пътека към планината. В нозете му имаше запалена факла, пушката беше между коленете му. Той пушеше лула и се оглеждаше на всички страни. Другите двама мъже бяха застанали в срещуположните краища на селото и охраняваха главния път. Габриел беше седнал така, че да държи под око и входа на двора, и обора, в който бяха прибрали съкровището.

Само че очите му бяха помътнели от виното и не виждаха ясно!

Джулиън реши да остане буден. През последните четири години на полуострова беше прекарал толкова безсънни нощи, че една повече нямаше да му навреди. Въздъхна и се обърна към плевнята.

— Дръжте момичето близо до себе си — викна подире му Габриел. Все едно пиян или трезвен, сигурността на малкото момиче беше първата му грижа и задача.

Джулиън вдигна ръка в знак, че е разбрал, и влезе в плевнята. Тримата наемници спяха на земята и хъркаха оглушително, когато дойдеше времето на втората стража, той щеше да ги събуди, за да заместят другарите си. Джулиън седна в един ъгъл на плевнята, точно до стълбата, която водеше към сеновала. Уви се в наметката си и се приготви да чака, докато Тамсин заспи.

След половин час повярва, че е чакал достатъчно дълго. Дано „изкушението“ най-после беше потънало в прегръдките на съня. Покатери се по стълбичката и се огледа. Тамсин беше разпростряла одеялата и си беше устроила удобно гнезденце от сено. Лунната светлина влизаше необезпокоявано през малкия кръгъл прозорец и косата й блестеше сребърна. Тихото й дишане беше единственият шум.

Джулиън отиде на пръсти до прозореца. Оттук се виждаше целият двор. Габриел и селяните се очертаваха ясно в мрака. Всичко изглеждаше мирно и нормално.

Той се усмихна и хвърли поглед през рамо към спящата Тамсин. В сеното се виждаше само сребърната й коса. Нима това диво и необикновено момиче очакваше да намери място в скованото от традицията английско общество? Нима вярваше, че ще успее да се приюти в лоното на едно консервативно корнуолско семейство, което държеше изключително много на ранга и общественото си положение? Освен това беше възможно да се е излъгала в обществения статус на майка си. Ако семейството беше от по-нисшите благородници или от провинциалната аристокрация, нещата се променяха. В такъв случай малката щеше да има по-добър шанс. Но да превърнеш незаконородената испанска бандитка в английска аристократка — това беше безумно начинание. Трябваха му много повече от шест месеца за да извърши това чудо. Пък и знаеше, че няма да понесе поражението. Открай време не можеше да понася загубите.

Лицето му помрачня и той се посвети отново на наблюдението на двора. Не знаеше колко време се беше взирал в пламъците на огъня, около който седяха играчите на зарове, когато забеляза зад обора тъмна сянка. Примигна и се запита дали трепкащата светлина не му е изиграла лош номер, но в следващия момент Габриел изрева като разярен бик и скочи на крака. Бъчвата пред него се обърна и се затъркаля по двора. Като по чудо в ръката му се озова огромен боздуган и той го размаха със смъртоносна сигурност.

Джулиън хукна надолу по стълбата, стиснал в ръка пистолета си. След миг се събуди и Тамсин. Както винаги, тя премина без усилие към състояние на будуване и се вслуша напрегнато в шумовете на двора.

Тримата мъже спяха дълбоко в сеното. Джулиън ги изрита нетърпеливо, но никой не се помръдна. Хъркането им се усили, само единият измърмори протестиращо. Кракът му се удари в нещо и той се приведе да го вземе. Глинена кана като тази, която бе видял на двора. Джулиън я вдигна и я помириса. Каната е била пълна с бренди, но имаше и друга миризма… на дъното плуваха бели прашинки. Габриел беше забранил на мъжете да пият след вечеря, но някой тайно ги беше снабдил с алкохол, подправен със сънотворен прах.

Джулиън изскочи на двора. Габриел беше заобиколен от мъжете, с които беше пил. Той размаха отново боздугана си и нададе дивия боен вик на планинците, за да ги сплаши.

Джулиън измъкна кривата си кавалерийска сабя и се хвърли в битката. Очевидно заплахата идваше от самото село. Единият от постовете беше паднал на земята и не помръдваше. Вероятно тъмната сянка, която лордът бе видял от прозореца на плевнята, го бе пронизала с нож. Сигурно и другите двама стражи са били обезвредени от селяните, защото не им се бяха притекли на помощ. Но ако бяха повярвали, че ще обезвредят Габриел със същото питие като наемниците, мъжете се бяха излъгали, и то жестоко.

Великанът се биеше като лъв и от време на време надаваше бойния си вик. Зачервените му очи блеснаха на светлината на факлите и той поздрави Джулиън с доволно изпухтяване, което полковникът разтълкува правилно като „Добре дошъл в боя“.

Мъжете се отдръпнаха уплашено, когато двамата мъже застанаха редом и вдигнаха оръжията си. Изведнъж между тях се озова Тамсин. Без да се бави, тя грабна една горяща факла и я заби в лицето на най-близкия нападател, който тъкмо беше извадил страшния си назъбен нож. Мъжът изпищя болезнено и закри лицето си с ръка. Ножът падна на земята, Тамсин се наведе и го грабна. Уплашени до смърт, мъжете се втурнаха да бягат навън. Габриел, Джулиън и побеснялата от гняв Хосефа, въоръжена с дълга метла, ги преследваха с победни викове.

— Майчице мила — промърмори Габриел, когато най-после затвори портата зад последния нападател. Изтри с ръка потта от челото си и се ухили. — Тези глупаци си мислеха, че могат да ме напият. — Той се изсмя злобно и широките му рамене се разтресоха.

— Само дето са подправили виното със сънотворно — обясни натъртено Джулиън. — Онези тримата… — Той посочи навеса. — Спят като заклани.

— Педро има на главата си цицина колкото ябълка, но е жив. — Тамсин и Хосефа се бяха погрижили за стража, който бе нападнат пръв. — А какво става с другите двама, които бяха на пост?

— Надявам се, че не им се е случило нищо лошо. — Джулиън я погледна намръщено. — Номерът с факлата беше много успешен, но и твърде дързък. Можехте да подпалите цялата плевня.

— Аз винаги внимавам — отговори натъртено тя. — И успях, нали?

— Да, трябва да ви се признае. Но въпреки това беше твърде дръзко.

Тамсин вдигна рамене.

— В случай на нужда човек използва онова, което му е под ръка.

На тази логика не можеше да се противопостави нищо. Джулиън знаеше, че на нейно място би направил същото, затова се обърна към Габриел и смени темата:

— Мисля, че е най-добре да си съберем багажа и на разсъмване да се махнем оттук.

— Правилно — кимна ухилено великанът. — Ще намерим другите два поста, след като тръгнем. А сега ще отида при онези трима глупаци в плевнята и ще ги накарам да изтрезнеят. Най-добре е да им покажем колко сме силни, като излезем оттук в пълен състав, макар да се съмнявам, че селяците ще посмеят отново да си премерят силите с нас. Жено, направи кафе.

Без да каже дума, Хосефа хвърли дръжката на метлата и отиде при димящия огън.

— Помогнете ми да натоваря мулетата — обърна се Джулиън към Тамсин и се учуди на бодрия й вид. Очите й блестяха, цялото й същество пулсираше от енергия. — Искам да сме готови, щом небето просветлее.

— Онези няма да ни създават повече проблеми — увери го Тамсин. — Те са само орда жалки страхливци. — Тя се ухили заговорнически. — Барона никога нямаше да ги приеме в бандата си. Неговите нападения винаги завършваха с успех.

Джулиън я погледна пронизващо, но не каза нищо.

След два часа малката група излезе от двора. Джулиън яздеше начело с извадена сабя, Габриел беше последен на огромния си кон. На излизане от селото той размаха големия си меч и изрева бойния си вик. Тамсин водеше тежко натоварените коне и весело пляскаше с камшика. Тримата сънени наемници се олюляваха на седлата, но въпреки това държаха оръжията си готови за стрелба.

Селяните не се показаха от къщите си. Знаеха, че са безсилни срещу такъв противник. Пътниците намериха другите двама стражи с кървящи рани на главите, но ги качиха на конете им и продължиха пътуването си към Лисабон в пълен състав.