Теменужени очи

22

Къщата на „Оудли Скуеър“ имаше малка градина от задната страна, в която се влизаше през портичка от кралските обори. Люси й беше казала, че кабинетът на брат й е с прозорец към градината.

Тамсин седна на една пейка в малкия парк на „Оудли Скуеър“ и зачака Габриел да се върне от разузнаване. Вече се здрачаваше. Тя усещаше приятно изтощение след петдневното пътуване, когато изминаваха по петдесетина мили на ден. Конете им бяха подслонени в гостилницата на Чаринг Крос, където Габриел щеше да пренощува. Самата Тамсин възнамеряваше да изненада полковника.

Дано изненадата се окаже приятна!

Разбира се, тя можеше просто да застане пред входната врата и да почука, но беше измислила много по-драматична сцена, за да накаже Джулиън за внезапното му заминаване.

Отварянето на портичката я стресна до смърт и й показа колко нервна беше в действителност — като че ли мъжът, когото бе решила да изненада, беше чужденец… и тя не можеше да предскаже реакциите му, като че не беше споделяла живота и леглото му през последните четири месеца.

Габриел се подаде от алеята между живите плетове и се запъти към нея.

— Струва ми се, че е много просто — заговори направо той и седна до нея на каменната пейка. — Вратата е заключена, но аз ще те прехвърля през стената. Библиотеката на полковника има два прозореца, и двата са ниски и ще можеш да се изтеглиш и без моя помощ.

— Вероятно прозорците не са отворени.

— Възможно е. Ако са затворени, ще се наложи да разбиеш единия. Ще увиеш един камък в парче плат, за да не вдигаш голям шум.

— Ами ако полковникът е точно в тази стая? — попита замислено тя. — Тогава просто ще почукам на прозореца.

— Както виждам, изобщо не си помислила, че може да се влезе и през вратата — промърмори Габриел. — Това е много по-просто.

— По-просто, но не и по-забавно — засмя се Тамсин.

— Добре, както искаш. Вероятно си решила да изчакаш мрака, за да стане още по-забавно. — Точно така — съгласи се тя. — Хайде да отидем да хапнем нещо. Ще се върнем, когато стане съвсем тъмно… около десет.

Нахраниха се в една жалка гостилница на Пикадили и Тамсин изпи няколко чаши бира, за да прогони страха и вълнението си. Не можеше да разбере защо беше толкова нервна. Тя познаваше този мъж и тялото му почти колкото своето, познаваше настроенията му и начина, по който се променяше светлината в очите му. Знаеше какво изразяваха различните пози на тялото му, движенията на устата му, вдигането на червено-златните вежди, спускането на ресниците и прикриването на блестящите сини очи.

Но познаваше и гнева му. Непрестанно си повтаряше, че той нямаше причини да й се сърди. Тя беше дошла само за да му каже, че е променила мнението си и е готова да се върне с него в Испания… че одобрява половинчатата връзка, която й беше предложил, че разбира предразсъдъците и ограниченията му.

Габриел не говореше много. Изяде с удоволствие агнешките котлети и изпи няколко кани бира, но добродушните сиви очи следяха всяко нейно движение. Не беше много сигурен, че постъпката й е правилна, а ако трябваше да каже истината, щеше да прати лорд Сейнт Симон по дяволите. Тамсин беше убедена, че е намерила любовта на живота си, но на него му се искаше бъдещият й мъж да е малко по-общителен и сърдечен от този безкомпромисен английски лорд.

Ако не се бяха срещнали, Тамсин щеше да си намери мъж като Барона и двамата да живеят щастливи и доволни в планините, заобиколени от верните си хора.

Стига съм си въобразявал небивалици, каза си с кисела усмивка Габриел и разтърси глава.

— Малко момиче. — Той отмести стола си и стана. — Хайде да тръгваме, че това вълнение ще те довърши.

— Не си прав — възрази Тамсин, но не можа да скрие облекчението си, че чакането най-после беше свършило. — Нали ще почакаш в обора, докато вляза в къщата?

— Ще чакам, докато ми дадеш знак, че всичко е наред.

Двамата се запътиха с бързи крачки към „Оудли Скуеър“. Прозорците в къщата на Сейнт Симон бяха осветени, над предната врата висеше фенер.

— Може да има гости — промърмори Тамсин. Досега не беше помислила за това.

— Щом влезеш в къщата, ще почакаш, докато си отидат — посъветва я Габриел. — Няма да се показваш пред слугите. Ти имаш точен план на къщата, а и мис Люси ти каза, че лордът не държи голяма прислуга.

— Добре. — Тамсин потърси плана в джоба си. Люси й бе разказала, че Джулиън използва рядко къщата в Лондон и има само няколко прислужници. Не й беше трудно да въвлече Люси в безгрижен разговор, за да й разкаже всичко това и даже да й начертае план на къщата. Хартията прошумоля успокоително под пръстите й. Ако Джулиън не се беше прибрал или не беше сам, тя щеше да се промъкне в спалнята му.

В оборите беше спокойно. Само тихото потропване на конете и от време на време някое изцвилване нарушаваха тишината. Небето беше покрито с облаци, но на кръглия прозорец беше окачена запалена лампа, която осветяваше двора. Тамсин и Габриел се промъкнаха безшумно в мрака. Тамсин беше скрила сребърно-русата си коса под тъмна качулка.

Вратата към градината на Джулиън беше заключена, както беше казал Габриел.

— Хайде, хоп. — Той вдигна Тамсин с лекота и я сложи върху стената. Тя скочи безшумно от другата страна и пошепна съзаклятнически:

— В библиотеката има светлина.

— Приятно прекарване — пожела й Габриел и отстъпи назад в мрака.

Тамсин се промъкна през градината. По едно време наметката й се закачи на един розов храст, тя спря и внимателно освободи плата от бодлите, като през цялото време се притискаше към стената, за да не я видят. От прозорците на библиотеката падаше светлина и тя можа да види грижливо поддържаните цветни лехи и част от моравата. Надяваше се, че мракът е достатъчен да я скрие от любопитните погледи на прислужниците, които спяха на горния етаж.

Когато се освободи от бодлите, тя продължи пътя си и накрая се прилепи към стената под прозореца. Той беше затворен, но завесите не бяха спуснати. Тя отстъпи крачка настрани и погледна вътре. Сърцето й биеше лудо, дланите и бяха влажни. Не можеше да каже дали е от нервност или от силно вълнение.

Джулиън седеше зад писалището си, с гръб към прозореца, и пишеше нещо. Перото му скърцаше по хартията. Тамсин го наблюдаваше със затаен дъх. По едно време той спря, облегна се назад в стола си и се протегна. След малко потопи перото в мастилото и продължи да пише. Кръвта шумеше в ушите й, докато го наблюдаваше и си представяше израза на лицето му, когато я открие. Сигурно щеше да се зарадва… непременно щеше да се зарадва.

Тамсин подраска по прозореца и отстъпи назад в мрака.

Джулиън подготвяше доклада, който на другата сутрин трябваше да представи на министър-председателя. Лорд Ливърпул бе помолил за допълнителна информация относно сраженията и загубите в Куидад Родриго и Бадахос, за да подкрепи с аргументи молбата на пера за повече войници и пари.

При първия шум Джулиън погледна през рамо. Сигурно в прозореца се беше ударил някой клон. Потърка уморените си очи и се опита да различи нещо в мрака. Беше му трудно да се съсредоточи и понякога не разбираше думите, които пишеше. Отново и отново чуваше изкусителния смях на Тамсин, виждаше дяволитата, подканваща усмивка. Опитваше се да си внуши, че с времето тези спомени ще изчезнат. Щом се върне в Испания, няма да има време да мисли за нея. Ала още докато си повтаряше това, той знаеше, че в Испания щеше да му бъде много по-трудно да я забрави. Спомените щяха да бъдат още по-живи в страната, която беше родила това необикновено, невъзможно същество, смесица от кръвта на Пенхалан и…

Той потърка тила си, смръщи чело и се наведе отново над масата. Трябваше да довърши доклада си.

Отново чу шум от прозореца, този път по-ясен, но не му обърна внимание. След това шумът се превърна в равномерно тап-тап-тап-тап. Джулиън се обърна рязко и отново не видя нищо. Бутна нетърпеливо стола си, отиде до прозореца и го отвори широко. Нямаше нито дървета, нито храсти, които да са достатъчно близо до прозореца, за да се удрят в стъклото. Огледа градината, но не видя нищо подозрително.

Изведнъж точно под него прозвуча добре познат глас:

— Добър вечер, милорд полковник.

Джулиън погледна невярващо към нощното видение. Теменужените очи блестяха пурпурни на бледото лице. Качулката се беше свлякла от главата й и разкриваше незабравимата сребърно-руса коса.

— Вече си мислех, че никога няма да дойдеш до прозореца — промълви меко тя, докато той я гледаше мълчаливо. Обърна се с гръб към стената, сложи ръце върху широкия перваз и се изтегли сръчно нагоре. Само след миг вече седеше удобно. След малко се обърна отново към него и му се усмихна. Ако не беше толкова изненадан, Джулиън щеше да забележи страха зад тази усмивка.

— Нищо ли няма да ми кажеш?

— Ти… ти адско изчадие! — Гласът отказваше да му се подчинява. — Как, по дяволите, стигна дотук? — Той сложи ръце на кръста й и я вдигна във въздуха. Задържа я дълго така, сякаш беше кукла. Големите му ръце стискаха здраво, лицето й беше на едно ниво с неговото. Наметката падна на пода и разкри кожения панталон и карираната риза на партизанката.

— На гърба на Цезар, разбира се — отговори с усмивка тя.

— Не си играй с мен, момиче! — Той я раздруса здраво и я вдигна още по-високо, но тя не знаеше дали е ядосан или всичко е заради изненадата. Във всеки случай не изглеждаше щастлив, че я вижда.

— Трябваше да дойда — обясни отвисоко тя. — Ти изчезна, без да ми кажеш дума, и аз…

— Останах с впечатлението, че сме си казали всичко, което беше необходимо — прекъсна я той. — Ти ми даде да разбера, че…

— Да, но само защото предложението ти дойде твърде неочаквано — извика протестиращо Тамсин, която продължаваше да виси във въздуха. — Откъде можех да зная, че ще изчезнеш посред нощ, без да хвърлиш поглед назад? — Тя се опита да го ритне, за да я пусне най-после, но това нямаше въздействие.

— О? — Джулиън вдигна високо едната златно-червена вежда. — Значи спорът ни в салона е бил само малък сблъсък, нещо като прелюдия към същинската караница? Ти ми казваш с цялото си проклето нахалство, че не искаш да имаш нищо общо с мен, а аз трябва да го разбирам като покана?

— Не беше така — отговори тихо Тамсин. — Ти беше този, който поиска да сложим край на връзката си, не аз.

— А аз си мислех, че съм ти предложил точно обратното — промърмори той, без да я изпуска от очи.

Така не можеше да продължава. Той все още я държеше високо във въздуха, сякаш беше плашило, натъпкано със слама. Проклета да е, ако му позволи да й се подиграва, след като беше повече от очевидно, че именно той предизвика сериозните проблеми помежду им. Той упорито отказваше да разбере как стоят нещата.

— И ти ми говориш за нахалство? Е, полковник, мога да ти кажа, че си много по-упорит и твърдоглав от мен и поне двойно по-нагъл! — изфуча разярено тя.

Изведнъж гласът й пресекна и се задави в сълзи и тя прокле неочакваната си слабост. Искаше да му каже, че го обича, но думите така и не излязоха от устните й. Искаше първо той да й каже, че я обича. Сигурно я обичаше, защото връзката им беше толкова силна, че не можеше да не почива на взаимни чувства.

— А ти — проговори бавно и отчетливо Джулиън — си една упорита, разглезена, дръзка изкусителка! — А той си беше въобразявал, че е сложил край на връзката им! Беше повярвал, че тя ще изчезне от живота му със същата решителност, с която нахлу в него. Едва сега разбра, че истината беше съвсем друга.

— Е, тогава съжалявам, че изобщо дойдох — заяви Тамсин, опитвайки се да скрие сълзите си. — Ако най-после ме пуснеш на пода, ще се прехвърля през прозореца и ще си отида.

— Не, проклето хлапе, никъде няма да ходиш! — Страстта го връхлетя като ураган и той изобщо не се опита да й устои. Усети с всичките си сетива стройното, гъвкаво тяло в ръцете си, вдъхна сладкия аромат на косата й и се загуби в огромните й, загадъчни очи. И в мълчанието, което последва думите й, усети чувствената енергия, която струеше от нея. Знаеше, че тя е усетила възбудата му и че самата тя е възбудена не по-малко от него. Очите й блестяха, на дългите тъмни ресници бяха надвиснали сълзи. Устните й бяха леко отворени и тя чакаше следващата крачка.

— По-късно никой няма да може да каже, че съм погледнал зъбите на подарения ми кон. — С бързо движение той я сложи под мишницата си, както беше направил в Бадахос, и излезе от библиотеката.

Полковникът изкачи с отмерени крачки витата стълба и Тамсин, която мълчеше като риба, беше благодарна, че не срещнаха никого. Джулиън отвори вратата към спалнята си, влезе и захвърли товара си на леглото. После застана пред нея и я огледа изпитателно, сложил ръце на хълбоците. На устата му играеше усмивка.

— Неустоима — проговори дрезгаво той. — Непрекъснато се опитвам да разбера как едно толкова мършаво, необразовано, безсъвестно същество като теб може да бъде толкова неустоимо. За съжаление случаят е точно такъв.

Тамсин присви очи и го изгледа подканващо, но от устата й не се отрони нито дума. Засега беше направила достатъчно. Може би щеше да дойде мигът, когато той щеше да престане да отрича онова, което беше между тях, когато щеше да престане да вярва, че напрежението помежду им е единствено и само сексуално… когато най-после щеше да погледне в сърцето си. Ала дотогава тя щеше да се задоволява с онова, което и даваше. Ето, днес й беше казал, че е неустоима, а това не беше лош старт.

Тамсин изхлузи ботушите си и ги захвърли в най-далечния ъгъл. После отвори копчетата на панталона си и го смъкна от краката си. Джулиън се наведе и й помогна. След като й събу чорапите, той се изправи и я погледна пронизващо.

— Всичко ли трябва да правя сама? — Тя го дари с подкупващо умолителна усмивка.

— Да. — Той се отдръпна малко назад и сложи ръце на хълбоците си. Лицето му изглеждаше напълно безучастно.

Тамсин свали долните си гащи, разкопча ризата и я захвърли на пода, излегна се гола на леглото и го погледна въпросително.

— А сега ти позволявам да ми помогнеш — отговори на неизречения въпрос Джулиън. Хладният му глас изобщо не съответстваше на огъня в очите му.

Тамсин седна на леглото, протегна ръце към хълбоците му и го привлече към себе си. Разтвори колана му и го хвърли на пода.

— Нали нямаш нищо против, ако започна оттук? — попита невинно тя и започна да разкопчава панталона му.

— Нищо против.

Тя свали панталона му с такава дразнеща бавност, че Джулиън затрепери от възбуда. Пръстите й милваха хълбоците му. Тя сложи едната си длан върху плоския му корем и мускулите му се стегнаха. Съвсем бавно ръката й се плъзна надолу и се мушна между бедрата. Тя се приведе и започна да го целува по корема, да го милва с върха на езика си; описа дъга около пъпа и бавно слезе надолу, докато пръстите й го масажираха леко и уверено и изтръгваха сладостни стонове от устните му. След това ръцете й се запътиха към задника, ноктите й се впиха в меката плът, тялото й се притисна към неговото и твърдият му пенис се озова между гърдите й.

Тамсин сложи две ръце на гърдите си и ги притисна една към друга. Джулиън дишаше тежко. Ритмичните й движения следваха все по-ускорен ритъм. Той извика задавено, отметна глава назад и помоли с пресекващ глас:

— Престани! За бога, престани веднага!

Тамсин само се усмихна. Ресниците й затрепкаха издайнически и тя го поведе отново към върха на насладата, докато цялото му тяло се разтресе от силни тръпки и пламна от силата на екстаза, а светът около него потъна в мъгла.

— Дяволче — прошепна с мека усмивка той, когато дишането му се успокои и можа да я погледне с уморено задоволство. — Само ти си виновна за всичко.

— От опит знам, че ти се възстановяваш много бързо, милорд полковник — отговори тя и се ухили безсрамно. После се отпусна на леглото и го привлече върху себе си.

Джулиън целуна смеещите се устни и хвана брадичката й между палеца и показалеца си.

— Мисля си как да те накажа.

— Каквото и да е, ще го приема с радост.

— О, ще видиш ти! — изсмя се той и отново притисна устни върху нейните, но този път целувката му беше дълга и нежна. Връхчето на езика му милваше устните й и тя тръпнеше от наслада.

— Олеле, как можах да забравя! — Изведнъж Тамсин го блъсна и скочи от леглото — Тази стая е от задната страна на къщата, нали?

Джулиън се претърколи по гръб. Не беше сигурен дали да се смее или да крещи.

— Май си забравила Габриел, прав ли съм?

— Да, той чака отвън в обора. — Тя се втурна към прозореца и го отвори с трясък.

— Кажи му да влезе — промърмори примирено Джулиън.

— Не, той трябва да се върне в Чаринг Крос, за да се погрижи за конете. — Тя се наведе навън, сложи двете си ръце на устата и изкрещя като сова. Имитацията беше съвършена. Изчака няколко секунди и повтори сигнала. Отговорът дойде веднага. Тамсин извика още няколко пъти и получи съответните отговори.

Чаринг Крос? Защо Чаринг Крос? Всъщност, защо пък не? Нямаше смисъл да се опитва да следи объркания ход на мислите й. Естествено беше забъркала и Габриел в ужасните си игрички.

Развеселен и дълбоко впечатлен от необичайния начин на комуникация, Джулиън се опря на лакът и зачака Тамсин да се върне при него. При това беше впил очи в закръгленото й задниче и все повече губеше интерес към останалото. Никога не съм виждал толкова красив задник, каза си замечтано той.

— Готово — обяви Тамсин и затвори прозореца. — Всичко е ясно.

— Много добре. Тогава би могла да се върнеш в леглото — предложи с преувеличена учтивост той.

— Знаех си аз, че се възстановяваш много бързо! — засмя се весело тя и се запъти към него.

— Очаквам пълното възстановяване на силите си след около две минути. Хайде, идвай, по дяволите!

Тамсин прекоси стаята с два скока и падна на гърдите му.

— Тъй вярно, полковник. Винаги на твоите услуги, полковник.