Теменужени очи

5

Непрекъснатите залпове на оръдията, които обстрелваха стените на испанския град Бадахос, заглушаваха всички други шумове, когато кавалкадата наближи града, разположен на нисък хълм сред обширната равнина. Небето беше метално-сиво, облаците висяха ниско над сивата земя и правеха многото униформи безцветни. Само червените куртки на кавалеристите блестяха.

Джулиън, който яздеше начело на отряда си, наблюдаваше Ла Виолет и Габриел, които както винаги препускаха малко настрана от войниците. Не можеше да чуе разговора им, но ако се съдеше по жестовете и мимиките им, двамата се караха или поне си разменяха силни думи. Момичето обясняваше разпалено и подкрепяше аргументите си с буйни жестове. Великанът му отвръщаше с мрачна упоритост. Всъщност, през повечето време мълчеше и само поклащаше глава в знак на отказ. Нищо не можеше да сломи непоколебимостта му.

Оставаха им още два часа до главната квартира в граничния португалски град Елвас. Джулиън щеше да заведе своето „цвете“ при главнокомандващия след пет дни, както беше обещал. За съжаление не водеше със себе си уплашена и покорна пленница, готова да издаде тайните си, а една енергична, решителна бандитка, която може би щеше да се съгласи да даде исканите сведения, поточно да ги продаде на англичаните. Щеше да му бъде интересно да види как ще я посрещне Уелингтън… и как ще оцени ролята на полковника в тази игра.

Джулиън изкриви лице. Знаеше, че ще му се наложи да даде обяснение защо е загубил пленницата си и как е бил принуден да сключи сделка с нея, за да я доведе при главнокомандващия. Истината беше унизителна. Можеше само да се надява, че Ла Виолет няма да разкаже за случилото се край реката.

Той забеляза, че двамата се бяха насочили към него, и спря коня си. Габриел не изглеждаше особено щастлив, докато лицето на момичето не издаваше нищо. Когато го настигнаха, Джулиън стегна юздите на коня си и тримата тръгнаха редом.

— Докато ме няма, вие ще отговаряте за безопасността на момичето, англичанино — заговори грубо Габриел. Ръката му почиваше върху масивната дръжка на меча.

— Къде смятате да отидете?

— Това няма значение. Запомнете, че вие носите отговорност за момичето, и никога не го забравяйте.

Джулиън поклати глава и се засмя невярващо.

— Нима наистина очаквате да отговарям за делата на Ла Виолет? Велики боже, Габриел, аз познавам границите на възможностите си.

— Не за делата й, само за сигурността й — обясни Габриел, преди Тамсин да е успяла да възрази.

— Да приема ли, че не ви е ясно, че едното има нещо общо с другото? — попита хапливо Джулиън.

— Аз отговарям сама за себе си — намеси се нетърпеливо Тамсин. — Отговарям и за сигурността си. Габриел, държиш се като бабичка.

— Ел Барон повери сигурността ти в моите ръце. — Великанът се намръщи заплашително. — Ако продължаваш да вършиш глупости и настояваш да останеш сама, ще тълкувам думите му, както си искам. — Той хвърли зъл поглед към Сейнт Симон. — Значи, английски полковнико, ако падне само косъм от главата й, ще ви извия врата като на пиле.

Тамсин вдигна поглед към небето.

— Аз ще бъда в главната квартира на англичаните, Габриел. Какво може да ми се случи там?

— Нищо, доколкото зависи от мен — отговори бързо Джулиън, решил да не обръща внимание на заплахите на великана. — Докато е гост на главната квартира, мис Тамсин е в безопасност. Но ако напусне Елвас, не мога да гарантирам за нищо. В края на краищата аз не съм бавачка.

— Нямам нужда от бавачка! — избухна Тамсин. — Нямам нужда и от лична охрана. Хайде, Габриел, тръгвай! Колкото по-скоро потеглиш на път, толкова по-бързо ще се върнеш.

— Даваш ли ми думата си, че няма да напуснеш Елвас, преди да се върна? — Габриел трепереше от гняв, но още повече го измъчваше страхът за повереницата му.

— Имаш думата ми. — Тамсин се наведе към него и помилва бузата му. Усмивката й беше пълна с обич, очите гледаха топло. — Не се тревожи за мен. Ще бъда на сигурно място, пък и знаеш, че не може другояче. Трябва да направя това, което съм замислила.

Габриел въздъхна тежко.

— Щом толкова настояваш, малко момиче. — Той обърна коня си и препусна обратно към планините, като вдигна ръка за сбогом.

— Бедният Габриел не смееше да ме остави сама — обясни Тамсин и отново се усмихна с искрена нежност. — Не понася, когато не съм пред очите му, особено откакто… — Тя млъкна, очите й се замъглиха, усмивката изчезна.

— Откакто? — настоя Джулиън. Тамсин разтърси глава.

— Това е минало, милорд полковник. — Тя засенчи с ръка очите си и се загледа през равнината към стените на Бадахос. Земята трепереше от бомбардировките и рева на оръдията. Французите ожесточено отговаряха на огъня.

— Къде отива Габриел?

Тамсин вдигна рамене.

— Отиде да вземе нещо. Няма да се бави.

Очевидно Виолет бе казала всичко, което беше готова да каже за тайнственото пътуване на охранителя си. Джулиън кимна.

— Съсредоточили сме нападението върху бастионите Санта Мария и Ла Тринидад.

— Кога ще пристигне Саул от Кадис?

— Очевидно сте добре информирани — отвърна иронично Джулиън и вдигна едната си вежда. Предстоящото пристигане на френския маршал с подкрепленията в битката за Бадахос беше едно от големите опасения на Уелингтън.

— Но разбира се. Все пак и аз участвам в тази война, полковник.

— Вие търсите само печалба — заяви открито той. Очите й светнаха гневно.

— Също като вашата армия, сър. А партизаните се бият за страната си и аз се бия с тях.

— Нима отричате, че продавате услугите си? — поиска да узнае той.

Тамсин го удостои с презрителен поглед.

— Продавам ги на онези, които могат да си го позволят. Но на хората, които нямат пари, предоставям услугите си безплатно. Това е много здравословен принцип, милорд полковник. А войната е сделка, както дяволски добре знаете и вие, и сънародниците ви. По време на война мъжете стават богати.

— Аз не съм от тях — отзова се презрително Джулиън.

— А защо водите тази война, милорд? — попита със същото презрение тя. — Вече разбрах, че не е заради нещо толкова вулгарно като богатството. За какво тогава? Заради честта, славата, повишението…

Джулиън не отговори. Вярно, той преследваше всички тези цели. Но се биеше за честта на родината си, от лоялност и патриотизъм. Ала не можеше да обясни всичко това на една наемница, която само се забавлява с него.

Минаха покрай окопите, разположени извън градските стени. Шумът от бомбардировката беше оглушителен. Жребецът на Тамсин се изнерви. Непрекъснато мяташе глава, вдигаше се на задните си крака, после внимателно търсеше пътя по мократа земя. Кавалерийските коне бяха свикнали с шума и неравната повърхност и препускаха спокойно към целта си.

Когато наблизо се взриви граната и вдигна във въздуха облак от пръст и глина, Цезар изцвили страхливо и се хвърли настрана. Джулиън автоматично посегна към юздите, за да успокои животното.

— Не го докосвайте! — изкрещя сърдито Тамсин и мъжът я погледна смаяно. Без да бърза, тя укроти буйното животно, заговори му успокоително на испански и когато успя да го овладее, се обърна със святкащи очи към полковника: — Как смеете да посягате към юздите ми?

— Много съжалявам — отговори Джулиън, който не можеше да се отърси от смайването си. — Свикнал съм да излизам на езда със сестра си, а тя не е особено добра ездачка и съм постоянно нащрек.

— Аз не съм сестра ви! — възрази все така гневно Тамсин.

— За щастие, бих казал при тези обстоятелства — промърмори под носа си Джулиън, преди да е успял да преглътне думите. При това очите му блеснаха дяволито.

Тамсин го погледна злобно, но после избухна в смях.

— Прав сте, полковник. Някои неща са отвратителни дори за бандитка като мен.

Веселието му изчезна също така бързо, както се беше появило.

— Не бих желал да говорим повече за случилото се, ако нямате нищо против — отговори той с формална учтивост, която трябваше да скрие смущението му.

Тамсин го изгледа крадешком. Видя напрегнатото му лице и на устните й изгря хлапашка усмивка.

— Очевидно не желаете главнокомандващият да узнае, че сте се забавлявали с пленницата си…

— Не, по дяволите, разбира се, че не искам! — отговори сърдито той.

— Вероятно не искате и това да се случи втори път? — продължи да размишлява на глас тя. — Това мнение не е много ласкателно за мен, полковник. Признавам, че бих се радвала на повторение.

— Простете, че съм така прям, но аз не искам повторение — заяви твърдо Джулиън и обърна коня си. — Сержант, вие и момчетата можете вече да ни оставите и да се върнете в дивизията. Аз възнамерявам да прекося реката по източния понтонен мост.

— Тъй вярно, сър. — Сержантът изрева заповедите си към малкия отряд и войниците препуснаха към палатковия лагер, разположен между Гуардиана и обсадната линия. Полковникът и придружителката му продължиха пътя си по брега на ръката, за да я прекосят по понтонния мост, който свързваше обсаждащия пръстен с главната квартира в Елвас.

Тамсин кимна замислено. Имаше неясното чувство, че полковникът не казва истината. Нима човек, преживял такава неописуема експлозия, не копнее за още? Припомни си Сесил, която с мека чувствена усмивка разказваше на дъщеря си, че любовта събужда апетит за още, затова трябва да се упражнява често. Тамсин чу и дълбокия смях на барона, видя тъмните му очи да се впиват жадно в лицето на майка й и въздъхна.

Отново я обзе добре познатата тъга. Нямаше смисъл да се бори с нея, по-добре беше да я изчака да отслабне. Утешаваше се единствено с мисълта, че две толкова сродни души не могат да бъдат разделени и са заедно дори след смъртта.

Двамата прекосиха моста и влязоха в малкия град Елвас. Стражите познаха полковника и отдадоха чест. Калдъръмените улици бяха пълни с войници в зелени и червени куртки — стрелци, пехотинци и кавалеристи. Адютантите тичаха между командните постове, коли, натоварени с провизии, трополяха по каменната настилка на път към войските в окопите. Когато от една странична уличка изскочи мършаво куче и се втурна след група окъсани деца, Цезар отново се подплаши.

— Това животно е твърде чувствително — промърмори Джулиън и зачака Тамсин да го успокои.

— Не е свикнал да живее в град — отговори сърдито тя. Не понасяше да критикуват прекрасния й кон. — Освен това не е свикнал да бъде заобиколен от много хора. Но ще ме пренесе на сто мили през планинските проходи, без да се умори, и е по-бърз от всички коне в оборите ви, милорд полковник, и при това на всеки терен.

— Без съмнение. — Джулиън се задоволи с този кратък отговор, защото обръщението „милорд полковник“ го изнервяше. Посочи й оборите зад главната квартира на Уелингтън и насочи коня си нататък. — Дано се държи добре пред ратаите в обора.

— Цезар има отлични маниери — увери го Тамсин. После скочи от седлото с толкова гъвкаво движение, че никой не би помислил, че е уморена. Един ратай се втурна да поеме юздите и ококори очи при вида на великолепното животно.

— Никога не бях виждал такъв красавец, сър — проговори с възхищение той. После отмести поглед към необикновената придружителка на полковника.

— Красив е, но е нервен — обясни хладно полковникът. — Затова бъдете много предпазливи. Дано не ми се наложи да му търся заместник.

— Няма да намерите — обади се Тамсин и подаде юздите на ратая. — Цезар е единствен в света. — Тя помилва муцуната на коня и пошепна в ухото му няколко неразбираеми думи, за да го успокои.

— Отведете го — обърна се тя към ратая. — Мисля, че ще се държи добре.

— Да вървим. — Сейнт Симон произнесе тези думи с необичайно рязък глас. После се обърна и закрачи към стълбището на дървената къща.

Тамсин го последва. Изведнъж умората й се превърна в сковаващо изтощение. Сега не можеше да разговаря с Уелингтън, в никакъв случай. Трябваха й нещо за ядене и меко легло, преди да пристъпи към осъществяването на дръзкия си план. Много зависеше от това що за човек е английският главнокомандващ. Според онова, което се говореше, той беше човек на настроенията, но в битка ставаше съвсем друг. Можеше да критикува остро офицерите си и в следващия миг да води с тях нормален, цивилизован разговор. Бяха й казали също, че Уелингтън има слабост към женския пол. Трябваше да провери дали ще може да извлече някаква изгода за себе си от това увлечение. В момента беше толкова мръсна и окъсана, че надали щеше да му направи добро впечатление.

В края на стълбището полковникът отвори една врата и двамата влязоха в голямо четириъгълно помещение. Оттам водеше стълба към вътрешността на къщата. Помещението беше обзаведено като приемна и бригадният майор, който седеше зад цяла планина документи на писалището, вдигна изненадано очи.

— Полковник! — Младият мъж скочи и отдаде чест. — Перът ще се радва да ви види, сър.

— Пак ли е в лошо настроение? — Джулиън вдигна ръка към шапката си и хвърли поглед към вратата зад адютанта.

— Това е станало хронично — отговори майорът и се ухили криво.

— Опитахме се да вдигнем във въздуха дигата, която французите издигнаха извън бастиона Сан Педро, но не успяхме, а старият Соул е тръгнал насам. — Той не успя да скрие възхищението си, като забеляза дребната фигурка зад полковника. — Перът ще се радва да получи няколко добри новини за разнообразие — заяви тържествено той.

— Много добре — отговори полковникът. — Внимавайте за нея — нареди кратко той, отиде с големи крачки до вратата на главнокомандващия, почука и влезе. Беше толкова съсредоточен, че дори не чу как Тамсин остро пое въздух при последните му думи.

Младата жена пристъпи към прозореца до стълбата и седна на широкия перваз. След малко се обърна с усмивка към бригадния майор.

— Английското гостоприемство позволява ли да ми предложите чаша вино… или поне вода? От два дни съм на седлото и умирам от жажда.

Младият мъж я погледна стъписано, после се огледа на всички страни, сякаш търсеше помощ. Тамсин въздъхна примирено.

— Може би вие имате друго впечатление, но аз съм тук по своя воля. Уверявам ви, че нямам намерение да бягам и не е нужно да ме надзиравате.

— Но полковникът…

— Оставете полковника! — прекъсна го гневно тя. — Той е в лошо настроение, това е всичко. А сега бихте ли ми донесли нещо за пиене?

Бригадният майор стана. Лицето му изразяваше несигурност. Това момиче наистина не се държеше като пленница, а и заповедта на полковника не беше съвсем ясна… Освен това Сейнт Симон очевидно беше в лошо настроение.

Младежът разреши заплетената ситуация, като заключи вратата отвън — тя не можеше да използва стълбата към вътрешността, без да я забележат, — после слезе долу и заповяда на един ординарец да донесе кана с вода.

Докато чакаше, Тамсин гледаше през прозореца към улицата. Погледът й беше небрежен, но в действителност нищо не убягваше от острите й очи. Първо се опита да прецени настроението и усърдието на войниците, които си вършеха работата. В момента Елвас много приличаше на полувоенните лагери на Ел Барон в планините, където беше израснала, и тя знаеше какво трябва да гледа. Като цяло атмосферата беше безгрижна, дори весела, сякаш мъжете се чувстваха добре при участието си във военните операции. Разбира се, хората в главната квартира имаха съвсем различно мнение от онези, които лежаха в окопите пред Бадахос. Обсадата на град беше най-ужасното нещо във войната, войниците бяха уморени и озлобени, а и Бадахос се съпротивляваше много по-дълго, отколкото бяха очаквали. А колкото по-дълго устояваше градът, толкова по-брутално щеше да бъде неизбежното му завземане.

Тамсин потрепери, устата й се изкриви в презрителна гримаса. Знаеше, че старите феодални правила за водене на война все още бяха в сила. Ако обсаденият град се предадеше веднага след като стане ясно, че обсадените няма да издържат на нападенията, победителите се държаха великодушно. Ако обаче градът се съпротивляваше, всички смятаха, че жителите му са заслужили тежката си участ, и ги оставяха на произвола на жадните за кръв победители, успели да проникнат през градските стени.

Войници, помисли си Тамсин. Диви животни, все едно каква униформа носят и какви причини изтъкват за войната, която водят. Всички бяха еднакви.

Адютантът се върна в стаята, следван от млад ординарец, който носеше кана с вода. Когато Тамсин се отвърна от прозореца, в теменужените й очи пламтеше толкова дива омраза, че двамата мъже се стреснаха. Но в следващия миг пламъкът изчезна и тя прие водата с благодарствена усмивка.

В светая светих на главнокомандващия беше топло, буйният огън в камината беше прогонил студа и влагата. Уелингтън наля на полковника чаша вино и го покани да седне.

— Значи успяхте да я измъкнете от лапите на Корниш. Трудно ли беше?

— Не особено. — Джулиън отпи голяма глътка вино. — Началото беше леко, трудностите започнаха после.

При тази забележка Уелингтън вдигна изненадано едната си вежда, но не каза нищо. Застана пред огъня и протегна ръце към пламъците, за да се стопли.

— Казала ли е нещо на французите?

— Нищо. Дойдохме тъкмо навреме, буквално в последния момент. — Той разказа накратко как беше освободил Ла Виолет. — Измъкнахме се от лагера на французите без особени затруднения и след няколко часа спряхме за нощувка край една рекичка.

Джулиън спря. Това беше най-трудният момент.

— На следващата сутрин излязох с момичето, за да удовлетвори естествените си потребности. Изведох я от лагера и отидохме на брега на реката. Тя беше вързана с въже за глезените, а другият му край беше завързан за моя колан.

Той отпи още една глътка вино, не знаейки как да продължи. Уелингтън чакаше мълчаливо.

— Ла Виолет има огромен личен телохранител. Шотландец. Когато нахлухме в лагера на Корниш, ние подпалихме колибите и той успял да избяга в бъркотията. Последвал ни и трябва да призная, че се хвърли върху мен и ме победи, докато чаках момичето да…

— Аха. — Уелингтън махна с ръка в знак, че е разбрал. — Обезоръжи ли ви?

Джулиън кимна мрачно.

— Държах се като жалък глупак. — Само ако знаехте какъв невероятен глупак бях в действителност!

— И въпреки това я доведохте тук?

— Тъй вярно, но трябваше да й обещая, че ще може да си отиде, когато поиска; срещу това тя е готова да продаде сведенията си на подходяща цена.

— И каква е цената?

Джулиън поклати глава.

— Ла Виолет отказва да ми я съобщи.

— А какво стана с огромния телохранител?

— Тя го отпрати с някакво поръчение. Каза му, че ще чака завръщането му в Елвас.

— Много тайнствена наемница — промърмори командващият, потърка затоплените си от огъня ръце и впи изпитателен поглед в лицето на полковника. Усещаше гнева на Джулиън Сейнт Симон, който очевидно смяташе, че се е провалил в тази важна мисия, макар че беше довел момичето в главната квартира. Но човек като полковника не понасяше пораженията, особено онези, които го засягаха лично.

— Доведете я тук — каза след малко Уелингтън. — Искам да чуя какво има да ни каже.

Джулиън кимна и се опита да го подготви за срещата.

— Впрочем, тя съвсем не е онова, което вероятно очаквате. Малката е наполовина англичанка. Произходът й е доста необичаен. Твърди, че майка й е дошла от Корнуол, но не знам дали мога да й вярвам. Каза ми също, че е от аристократичен род.

Уелингтън изсвири тихо през зъби.

— Не е за вярване! Мислите ли, че високопоставена англичанка би се омъжила за разбойник като Ел Барон?

— Прав сте, сър. Но защо й е да измисля такава невероятна история?

Уелингтън почеса дългия си нос.

— Не мога да измисля причина.

Джулиън вдигна рамене. После отиде до вратата и я отвори.

— Виолет!

Тамсин скочи от перваза на прозореца и тръгна към вратата. На минаване остави празната си чаша на писалището на адютанта. Изгледа изпитателно полковника и се мушна покрай него в кабинета на главнокомандващия.

Уелингтън сведе глава за поздрав, погледът му обходи бързо дребната фигура в мръсен, захабен панталон и големи ботуши. Тамсин все още носеше патрондаша си, пушката беше метната на рамото й, ножът беше втъкнат в колана й.

Въпреки това изглеждаше крехка и безпомощна. Много млада, много самотна, макар че в погледа й блестеше обичайното предизвикателство.

— Мисля, че имате нещо, което искате да ми продадете — проговори Уелингтън.

— Ако цената е прилична — съгласи се тя.

— А каква е вашата цена?

Тамсин поклати глава.

— Простете ми, но искам първо да ми дадете малко време, за да си почина, и след това ще започнем преговорите. Все още не знам какво точно искате да чуете от мен.

Тя хвърли бърз поглед отстрани към Сейнт Симон и този поглед беше пълен с толкова чувствен плам, че полковникът спря да диша.

— Може би полковникът ще ми намери местенце, където бих могла да си почина.

В тялото му веднага се събуди споменът за любовната наслада, кръвта му потече бърза и гореща. За бога, тази жена го бе обсебила!

Трябваше веднага да се махне от нея, да се отдалечи от опасното изкушение, от омагьосващите виолетови очи и стройното малко тяло.

Той доведе момичето тук и можеше да смята задачата си за приключена. Какво го засягаше как Уелингтън възнамерява да води преговорите?

— Трябва да ме извините, но аз имам намерение да се върна в частта си — отговори с леден глас той и се обърна да си върви. Точно в този момент Тамсин се олюля и протегна ръка да потърси подкрепа.

— Какво има? — Джулиън се хвърли към нея и я прегърна през кръста. Тя се облегна на гърдите му, мъничка, ранима фигурка на широкото му рамо.

Доволна, Тамсин затвори очи. После сведе глава и се притисна до жакета му, защото никой не биваше да види задоволството й. Сесил не бе преувеличила, като й разказваше за глупавото рицарство на английските джентълмени. Тя искаше лорд Сейнт Симон да бъде до нея по време на целия и престой в Елвас и беше готова да приложи малко хитрост, за да постигне целта си.

— Какво има? — повтори Джулиън. — Болна ли сте?

— Само съм много уморена — отговори с пресекващ глас тя. — Съжалявам, държах се глупаво… Но се чувствам толкова слаба.

— Елате до огъня. — Уелингтън изглеждаше загрижен. — Изпийте чаша вино, то ще ви ободри. — Той й наля чаша вино и погледна през рамо към разтревожения полковник, който отнесе момичето на стола до огъня.

— Заповядайте. — Уелингтън й подаде чашата. — Пийте… да, така е добре. — Той й кимна окуражително, когато тя изпи чашата до дъно.

Тамсин вдигна глава и му се усмихна със слаба, трепереща усмивка.

— Много сте мил… Благодаря ви, сър.

Джулиън се приведе към нея и сложи ръка на рамото й. Ала изведнъж се оттегли с такава бързина, сякаш се бе опарил. Това малко дяволче бе замислило поредната си хитрина! Как не се сети по-рано! Той отстъпи няколко крачки назад, опря се на перваза на камината и огледа изпитателно смело усмихващата се малка бандитка. Какво, по дяволите, искаше от него?

— Джулиън, трябва веднага да й намерим подходящ подслон. Ще попитам младия Сандерсън, той сигурно знае нещо. — Уелингтън отиде до вратата, за да поговори с младия майор, чиято задача беше да организира и урежда всички възможни и невъзможни неща за своя командир, все едно колко сложни бяха обстоятелствата.

— Какво сте намислили? — попита тихо полковникът. — Мен не може да измамите с този внезапен припадък, Виолет.

Тамсин го погледна обидено.

— Не разбирам за какво намеквате. Вече не мога да си спомня кога за последен път съм спала в нормално легло. Толкова съм изтощена…

Тя имаше основания да говори така, но все пак не успя да го убеди.

— Сандерсън е забележителен момък. Веднага намери идеалната квартира за вас, съвсем близо до болницата. — Уелингтън потърка ръце и отново пристъпи към огъня. — Той ми каза, че там живее приятна възрастна дама, която с удоволствие ще се погрижи за вас, момичето ми. А когато се наспите, ще вечеряте с мен и щаба ми.

Очите му бяха устремени към лицето й. Въпреки че беше доброжелателно настроен, от острия му поглед не убягваше нищо.

— А по-късно ще видим как можем да си помогнем взаимно.

— Вие наистина сте много любезен, сър — благодари му тя с уморена усмивка.

— Джулиън, придружете младата дама и се погрижете да се настани удобно. После я доведете тук на вечеря — заповяда главнокомандващият и Сейнт Симон се изненада от металическите нотки в гласа му.

— Аз наистина трябва да се върна в частта си, сър.

— Да, да, добре. Но по-късно, драги, по-късно.

Заповедта си беше заповед. Джулиън въздъхна и се предаде на съдбата си. Обърна се към Тамсин и й подаде ръка.

— Да вървим.

Тя стана и се отправи към вратата с несигурни крачки, но лорд Сейнт Симон очевидно беше загубил рицарското си чувство. Той остана до камината, погледът му беше все така саркастичен. Много добре, каза си Тамсин, за момента постигнах онова, което желаех. Уелингтън я гледаше със съчувствие и без враждебност, а полковникът беше получил заповед да остане близо до нея.

Тя дари Уелингтън с още една уморена и почти плаха усмивка, изпълнена с благодарност, и се отправи към вратата. Полковникът я последва. Когато излязоха в приемната и вратата се затвори зад тях, поведението й се промени светкавично. Тя стъпи здраво на краката си, вдигна глава към придружителя си и очите й засвяткаха дяволито.

Джулиън пое дъх и се обърна рязко към бригадния майор.

— Къде ще намеря квартирата, майоре?

— Къщата е близо до болницата, а дамата е вдовица и се казва Браганца, сър — обясни Сандерсън. — Няма да сбъркате, къщата е прясно боядисана с вар. Изпратих човек да й каже, че ще има наемателка. Сигурен съм, че ви очаква. — Той погледна Ла Виолет с неприкрито любопитство. — За съжаление дамата говори само португалски. Ако искате, аз мога да…

— О, аз говоря португалски — отговори нетърпеливо Тамсин. Този човек не можеше да знае, че тя бе прекарала целия си живот по границите на Португалия, Испания и Франция.

Без да каже нито дума повече, Джулиън тръгна към изхода. Тамсин трябваше да тича, за да го настигне.

— Не бързайте толкова, аз наистина съм изтощена.

— Потърсете си друг, на когото да продавате тези номера — отряза я сърдито той. — Нямам представа какъв дяволски план сте замислила, но ми е все едно. Колкото по-скоро се отърва от вас, толкова по-голямо ще бъде щастието ми.

— Днес сте в ужасно настроение — промърмори Тамсин. — Не мога да разбера какво съм ви направила, та сте толкова сърдит. Отнасяте се несправедливо към мен и започвам да мисля, че сте един от онези непостоянни мъже, които изливат лошото си настроение върху другите. Чувала съм за такива хора, но за щастие до днес не бях срещала нито един.

— Свършихте ли? — попита рязко той, не знаейки дали да се смее или да й се разкрещи.

— Не, не съм свършила — отговори засегнато тя. — Но щом не цените ясните думи… — Тя вдигна рамене.

— Точно обратното — заяви той и стисна здраво устни. — Аз съм от хората, които с удоволствие казват онова, което мислят. Желаете ли да чуете част от мислите ми?

Тамсин не отговори. Прескочи бодро една локва и едва по-късно се сети, че трябваше да изглежда изтощена.

— Мисля, че стигнахме къщата на вдовицата — заяви весело тя. — Тя е единствената бяла къща на цялата улица.

Сеньора Браганца беше свикнала с вида на жените партизанки и изобщо не се учуди, когато видя Тамсин. Настоя двамата да разгледат стаята и ги отведе на втория етаж, в малко, прясно боядисано помещение под покрива.

— Стаята е чудесна — прекъсна я нетърпеливо Тамсин, която бързо се насити на хвалбите й. — Всичко, което ми трябва, е легло. И гореща вода.

Вдовицата хукна надолу, за да сложи водата на огъня, и Джулиън, който беше застанал до прозореца и гледаше към улицата, промърмори:

— Време е да се оттегля.

— О, не бързайте толкова. — Тамсин затвори бързо вратата и се облегна на рамката, за да му препречи пътя. Усмивката й беше прелъстителна. — Защо сте толкова затворен, милорд полковник? Имаме достатъчно време, имаме дори легло.

— Не мога да остана — отговори гневно Джулиън. — Махнете се от пътя ми.

Тамсин поклати глава и очите й бяха пълни с подигравка. Тя хвърли пушката си на леглото, свали с бързо движение патрондаша и го пусна на пода. Ръцете й се плъзнаха към колана. Джулиън я гледаше, без да помръдне, тялото му беше вцепенено, само очите бяха живи. Тамсин свали панталона от хълбоците си и разкопча ризата си. Направи няколко крачки към него, вперила поглед в очите му.

Джулиън вдигна ръце към гърдите й, усети как напълниха дланите му. Впери поглед в сините ивици под млечнобялата кожа и се усмихна. Вената на шията пулсираше ускорено, сребърният медальон потреперваше.

Тамсин не се помръдна, остана неподвижна и му позволи да я милва. Ръцете му се спуснаха по гръдния кош и обхванаха стройната талия. После се мушнаха под долните гащи и притиснаха коравия, добре закръглен задник.

— По дяволите, момиче — проговори той с необичайно дрезгав глас. — По дяволите, момиче, какво ми причиняваш?

— По-добре се запитай какво ти ми причиняваш — отговори тя, като усети как ръцете му мачкаха задника й, как я притискаха към слабините му, към мощната му мъжественост.

В този момент дървената стълба изскърца тревожно и сложи край на магията. Някой се качваше към стаята на Тамсин. Булото на страстта се вдигна и сините очи на мъжа отново станаха ледени. Той издърпа ръцете си от тялото й, сякаш се беше опарил.

А в следващия момент беше изчезнал. Мина бързо покрай сеньора Браганца, която едвам крепеше тежкото ведро с гореща вода, и излезе навън, където въпреки късния следобед отекваше гърмът от непрестанните бомбардировки над Бадахос.

Запъти се с големи крачки към обора, за да вземе коня си. Ратаят се уплаши не на шега от горящите очи на полковника и злобната линия около устата му. Джулиън излезе от Елвас и препусна като безумен към лагера на дивизията си. Копнееше за сигурността на палатката си, за близостта на верните си хора. Имаше чувството, че полудява. Тази мръсна, коварна, дребна, мършава и продажна хлапачка го бе разтърсила до дън душа.

Тамсин го гледаше от прозореца и се усмихваше на себе си. Този човек хвърчеше, сякаш го гонеха всички дяволи от ада.

— Не беше особено галантно от ваша страна, милорд полковник — промърмори тя. — От какво ви е страх? Надявам се, че не от мен.

Тя се усмихна замечтано и се отвърна от прозореца, за да поговори с вдовицата Браганца за жалкото състояние на дрехите си.