Теменужени очи

13

Мощните оръдия на „Изабел“ дадоха залп и шумът беше по-страшен от всичко, което Тамсин беше преживявала досега. Залпът улучи целта. Когато димът се разсея, Тамсин видя как релингът се строши и над водната линия зейна голяма дупка. Във въздуха отекнаха крясъци, след минута французите отговориха на залпа с всичките си оръдия. Тамсин погледна ужасено надолу, където беше експлодирало едно гюлле и по канонирите се изсипа смъртоносен дъжд от желязо. В следващия миг обаче тя се овладя, откопча полата си и хукна като вятър към горната палуба.

Офицерите на оръдията ревяха прегракнало заповедите си и се стараеха да бъдат чути сред страшния шум и виковете на ранените. Оръдията на „Изабел“ дадоха втори залп. През това време корабът се обръщаше бавно, за да даде възможност за стрелба и на оръдията от другата страна, докато първите заредят.

Един носач на муниции мина забързано покрай Тамсин, натоварен с куп патрони, които беше изнесъл от склада за оръжие. Мунициите се пазеха далече от оръдията и се вадеха само при необходимост. Едно парче желязо се заби в бузата му и той изпусна скъпоценния си товар.

Помощникът на боцмана се втурна на помощ. Той размахваше едно въже и крещеше като дивак. Носачът изпищя, от раненото око потече кръв. Тамсин се наведе, събра патроните и се затече към най-близкото оръдие, за да ги предаде на един от канонирите, чието лице беше почерняло от дима. Лейтенантът, който командваше оръдието, я изгледа учудено, но веднага забрави за нея и продължи да реве заповедите си. Моряците трябваше да изстрелят цяла редица навързани гюллета в такелажа на противника.

Тамсин разбра, че си е намерила полезно място в битката. Върна се в трюма на кораба, като прекоси с леки крачки тесните коридори, слезе надолу по стълбичката, мина през палубите и най-после намери склада за муниции, където се натовари с нови патрони и хукна обратно към оръдията.

Шумът беше оглушителен и тя имаше чувството, че няма да издържи още дълго. Вече не можеше да различава отделните шумове, само понякога потръпваше от болки при писъците на ранените. Един от мъжете, които стояха изправени до нея, рухна на палубата и изкрещя задавено. Двата му крака бяха откъснати от прелетялото гюлле, на всички страни пръсна кръв и виковете на смъртоносно ранения моряк проникнаха до мозъка на костите й.

Тамсин коленичи до него и разбра, че с нищо не можеше да му помогне. Все пак сърцето не й позволи да го остави сам с тази страшна болка. В този момент някой й заповяда грубо:

— По дяволите, погрижете се да отнесете проклетите муниции, на шесто оръдие.

Тя стана, тръсна глава, за да се овладее, и хукна нататък. Откъм кухнята долиташе хапеща миризма на горящ катран и в гърлото й се надигна гадене. Опитвайки се да не диша дълбоко и да не поглежда към кухнята, където лекарят ампутираше с бясна бързина, тя продължи работата си. Всеки ампутиран крайник се дезинфекцираше с катран, после лекарят се заемаше със следващата жертва.

Точно когато предаваше товара си, Тамсин се подхлъзна в една локва кръв. В последния миг успя да се залови за жакета на един лейтенант. Той я погледна втренчено, после спокойно заповяда:

— Пясък.

Тя разбра и хукна към бъчвата с пясък, поставена в ъгъла. Грабна в шепите си пясък и посипа кръвта по палубата. Оръдията гърмяха непрекъснато. Тамсин тичаше приведена напред и назад. Винаги когато намираше възможност да погледне към френския кораб, имаше чувството, че е останал съвсем без мачти и такелаж. Въпреки това оръдията му продължаваха да гърмят и нанасяха тежки рани на моряците от „Изабел“.

Хюго Лейтимър сякаш не забелязваше разрушенията и смъртта около себе си.

— Мистър Конаут, абордажните мрежи. — Той потърси с поглед полковника и видя, че е застанал при войниците, строени край релинга. Джулиън беше въоръжен с мускет и стреляше по мъжете, накачени по такелажа на френския кораб. До него стоеше великанът Габриел.

— Искате ли да се прехвърлите на неприятелския кораб, полковник? — извика гръмогласно капитанът.

Джулиън видя, че моряците вече размахваха абордажните мрежи. Разстоянието между двата воюващи кораба непрекъснато намаляваше. Той извади меча си с привичен жест и кимна с глава.

— С удоволствие, капитане. — После се спусна към предната палуба. Габриел го следваше по петите. Погълнат от битката, полковникът беше забравил за Тамсин. Сега огледа разрушената предна палуба и сърцето му се присви от страх.

— Мене ли търсите? — попита задъхано Тамсин, която стоеше точно зад него.

Джулиън се обърна рязко и примигна, смаян от вида й. Дрехите й бяха целите в кръв, беше черна от глава до пети. Теменужените очи изглеждаха огромни на мръсното лице. Тя се опита да се усмихне и белите й зъби блеснаха.

— Оръдията замлъкнаха и вече нямат нужда от мен.

— Какво правихте, по дяволите? — попита смаяно той.

— Носих муниции за оръдията — отговори делово тя. — А вие какво си помислихте?

Джулиън поклати глава.

— Нямам представа, но трябваше да се сетя по-рано, че ще си намерите място в бъркотията. — Тамсин винаги се озоваваше там, където беше най-полезна. В такава ситуация тя не се замисляше нито за миг за личната си сигурност. Внезапно Джулиън изпита желание да приглади назад немирната й коса и да изтрие следите от кръв по бузата й. Беше прекрасно да сподели с нея удовлетворението от успешната битка.

— Лекарят с удоволствие ще приеме помощта ви — проговори зад гърба му капитан Хюго Лейтимър и разруши интимността на мига. Без да иска, той даде възможност и на Джулиън да се измъкне от пропастта. Според Хюго младата жена се държеше като член на екипажа, следователно той имаше право да й дава заповеди. В следващия миг капитанът извади меча си. — След мен, господа!

Тамсин погледна завистливо подире им и проследи как се изкатериха по мрежите и оттам на борда на неприятелския кораб. Тя владееше битката лице в лице много по-добре от това взаимно избиване с оръдията. Днешното сражение не беше толкова жестоко като щурмуването на Бадахос, но въпреки това се проля много кръв.

След като разрушителният огън на оръдията беше замлъкнал, тя трябваше да си намери друга работа. Без да мисли повече, тя се обърна и се запъти към вътрешността на кораба.

Джулиън скочи пръв на борда на „Делфин“. Моряците от „Изабел“ се биеха като лъвове. Хюго Лейтимър си проби път през стената от тела, после се втурна към предната палуба, защото знаеше, че там са френските офицери.

Очевидно полковникът имаше свой личен ангел-хранител, защото нещо му пошепна да се обърне тъкмо в момента, когато един офицер с безумен поглед се хвърли към него откъм кърмата. Джулиън парира атаката, отстъпи крачка назад и нанесе силен удар, но противникът му беше опитен фехтувач и отрази нападението. Със смесица от радост и ужас полковникът разбра, че му предстои тежка битка.

През това време Габриел се разправи с цяла група моряци, въоръжени с ножове и боздугани. Широкият му меч замахваше със смъртоносна увереност и нанасяше удар след удар. Той прогони нападателите си до самия край на кърмата и ги принуди да хвърлят оръжията си и да се предадат. Това беше мъдро решение, тъй като битката изглеждаше напълно загубена и нямаше смисъл да рискуват тежки наранявания в последния момент.

След като реши битката в своя полза, Габриел се огледа и видя, че полковникът продължаваше да се бие с френския лейтенант. Джулиън беше в трудно положение, но беше стиснал здраво устни и всяко от движенията му издаваше смъртоносна решителност. След минута противникът му се подхлъзна в една локва кръв и се строполи на дъските.

Джулиън сведе сабята си и зачака лейтенантът да стане. Двамата мъже се погледнаха в очите, после французинът вдигна рамене, поклони се и предаде сабята си на английския полковник с дръжката напред.

Джулиън я докосна с церемониален жест и учтиво показа на противника, че може да я задържи. Лейтенантът се поклони още веднъж, мушна оръжието си в ножницата и огледа покритата с мъртви тела палуба. Двамата вече не бяха неприятели, а само уморени от битката воини.

Хюго Лейтимър намери френския капитан и прие капитулацията на „Делфин“ със същата церемониална учтивост. Той също настоя противникът да задържи оръжието си. Моряците нямаха обичай да унижават неприятеля, който се беше бил храбро, а в тези несигурни военни времена никой не можеше да бъде сигурен кой ще е следващият победител.

Джулиън си проби път към кърмата. Капитанът го поздрави с уморена усмивка.

— Полковник Сейнт Симон, позволете да ви представя мосю капитан Делор.

Двамата мъже си стиснаха ръцете и френският капитан представи офицерите си. Церемонията се осъществи със светска учтивост, сякаш всички бяха забравили убийственото сражение от последния час. Само сладникавата миризма на кръв, стоновете на ранените, изпочупените мачти й разкъсаният такелаж напомняха за случилото се.

— Ще изпратя на борда специалния екипаж под командата на Уил Конаут — обяви капитан Лейтимър. — Той ще върне кораба в Лисабон заедно с нашите ранени, но първо има нужда от някои поправки. — Докато оглеждаше неприятелския кораб, той не криеше задоволството си. Хората му свършиха добра работа. Френската фрегата беше тлъста плячка и щеше да му донесе средствата, от които имаше спешна нужда. Екипажът на „Изабел“ щеше да получи своята част от плячката, а това означаваше, че остатъкът от пътуването ще мине с въодушевен екипаж.

Джулиън остави капитана да дава заповедите си и се покатери по абордажната мрежа, за да се върне на „Изабел“:

— Капитан Лейтимър знае какво прави — изръмжа Габриел, който не се отделяше от него. — Къде е момичето?

— Вероятно продължава да се бие. — Двамата се усмихнаха един на друг и се запътиха към кухнята, където беше създаден добър ред. Тамсин беше коленичила до един ранен, който чакаше лекарят да се заеме с него. Морякът беше загубил един от пръстите на ръката си и не изглеждаше особено обезпокоен. Главната му грижа беше, дали раната не е достатъчно голяма, за да го изпратят у дома.

— Свърши ли? — попита Тамсин, когато видя идващите към нея двама мъже.

— Така изглежда. — Джулиън я огледа внимателно. — Наред ли е всичко при вас?

— Да. — Тя стана и се протегна. — Не знам как оцелях. Не знам как изобщо има оцелели в този ад. Никога не бях виждала морско сражение и ви уверявам, че е по-ужасно от всичко, което мога да си представя.

Джулиън не отговори. Не можеше да й възрази. И двамата бяха войници и ужасите на войната бяха съдържанието на живота им.

— Хосефа помага на лекаря — съобщи Тамсин, обърната към Габриел. — Той казва, че е много по-опитна от всичките му помощници. — Тя махна с ръка към кухнята, но кракът й се заплете в едно въже и тя се просна с цялата си дължина на палубата.

Горката, сигурно е изтощена до смърт, помисли си Джулиън и й протегна ръка. Когато Тамсин не реагира, той се наведе и я вдигна да стъпи на краката си. Опитвайки се да скрие загрижеността си, проговори с мек глас:

— Вашата работа свърши, Тамсин.

Младата жена очевидно не го чу. Погледът й беше устремен към бедрото, където през кожения панталон беше проникнало остро парче желязо и беше одраскало кожата й. От раничката течеше кръв.

— Вижте, ранена съм. Раната кърви. — В погледа й се четеше неистов страх. Под цялата мръсотия лицето й беше станало бледо като тебешир.

— Хванете я, полковник! — извика стреснато Габриел, който стоеше по-назад.

Тамсин се олюля, коленете й поддадоха. В последния момент Джулиън се хвърли напред и я стисна в прегръдката си.

— Какво, по дяволите…? — Когато погледна в лицето й, видя, че е загубила съзнание. После се обърна смаяно към Габриел: — Одраскана е, но нищо повече.

— Заради кръвта — обясни кратко Габриел. — Винаги така става.

— Но тя е цялата в кръв! — възрази изненадано Джулиън.

— Само че това не е нейната кръв — усмихна се Габриел. — Детето не понася, когато се нарани. Като бебе пищеше и събираше цялата къща, когато й се случеше да се убоде. При по-тежки рани веднага губеше съзнание. Барона направи всичко, за да я отучи, но накрая се отказа.

— Майчице мила — промърмори невярващо Джулиън. Това момиче яздеше като казак, биеше се като планински лъв, не трепваше пред неудобствата и лишенията, а припадаше при най-лекото убождане. Той си припомни ножа на Корниш и с безкрайно учудване се запита какво ли й беше струвало да остане равнодушна и да не рухне безсилно на пода на колибата.

— Трябва веднага да извадим парченцето — каза той. — Преди да е дошла в съзнание, защото ще потече още кръв.

— Отивам да доведа Хосефа.

Джулиън отнесе Тамсин в каютата и я сложи на пейката под прозореца.

— Какво стана? Божичко, кракът ми! Там има нещо остро! — Тамсин беше пред паника.

— Ей сега ще го извадим — отговори със спокойна увереност Джулиън. — Само мъничко парченце желязо. Паднали сте върху него, това е всичко.

— Но то е още в бедрото ми! Цялата ми кръв ще изтече!

— Чувам, че имате нужда от мен. — Лекарят говореше с учудваща бодрост, след всичко, което беше преживял. Все още с омазаната с кръв престилка, той влезе в кабината, следван от Габриел и Хосефа. — Я виж какво нахално парче — продължи със същия тон той. — Ей сега ще го измъкна.

— Не! — изпищя Тамсин. — Сама ще го направя.

— Не мърдайте! — заповяда енергично Джулиън. — И престанете да се държите като глупачка. — Той седна зад нея на пейката и сложи главата й в скута си, после я хвана здраво за раменете. — Тихо, мила! След една минута всичко ще свърши.

Хосефа застана до него и хвана ръцете на момичето. Наведе се над главата му и зашепна успокоителни думи, докато лекарят измъкна парченцето с едно единствено бързо движение. Пръсна кръв, Тамсин простена и отново загуби съзнание.

— Велики боже, какво става тук? — Капитан Лейтимър влезе в каютата и я намери пълна с хора, на които съвсем не беше мястото там.

— Имаме малък проблем — отговори спокойно Джулиън и в гласа му имаше смях. Без да пуска раменете на Тамсин, той заклати невярващо глава. — Това лудо момиче обезумя от ужас само защото в крака му попадна остро парченце желязо.

— Велики боже! — повтори смаяно Хюго Лейтимър. — След всичко, което свърши по време на битката. Лейтенант Годфри ми каза, че му е помагала самоотвержено без следа от страх.

— Няма нищо по-странно от човека — обясни на провлечения си йоркширски диалект Самюел, който беше донесъл гореща вода на лекаря. — Отивам за превръзки.

Тамсин дойде на себе си, докато лекарят почистваше раната.

— Престана ли кръвта?

Лицето й все още беше смъртнобледо, очите й гледаха страхливо и приличаше на уплашено дете. Цялата й енергия и бодрост бяха изчезнали, когато вдигна очи към полковника и потърси утеха и закрила, с доверчивост, която той не посмя да разруши.

Джулиън се усмихна и приглади назад немирната й коса, както отдавна му се искаше.

— Вече почти не тече кръв. Лекарят ще сложи превръзка и след ден два раната ще заздравее.

— Раната не беше дълбока, мис Тамсин — увери я лекарят и посипа превръзката с прах от босилек. — Няма да стане инфекция. — После постави превръзката върху раната и пациентката му кимна с благодарност. Цветът бавно се възвръщаше по бузите й. — Ще имате болки, но това е всичко. Да ви дам ли малко лауданум?

— Болката не ме тревожи — отговори Тамсин. — Не обичам само когато кърви.

— Е, кървенето ще престане. — Лекарят избърса ръцете си и стана. — Съветвам ви през следващите дни да не ходите много. Нека раната заздравее спокойно.

— Много съжалявам — прошепна Тамсин. — Наистина ли се държах като глупаво дете? — Очите й бяха пълни със срам и разкаяние.

Ако искаше отмъщение, това беше най-удобният случай да го има. Но сърцето не му даде да го стори. Тя разчиташе на помощта му, със същата естественост и простота, с която му предлагаше тялото си и го канеше да се насладят на любовната игра.

— Бих казал, че държанието ви беше неочаквано за мен — отговори с усмивка той и я вдигна да седне в скута му. Облегна главата й на гърдите си и продължи: — Но всички имаме своите слабости, нали?

— Чувствам се много странно — промълви Тамсин и се отпусна на широките му гърди. — Слаба и трепереща.

— Добре е да се изкъпете — предложи Самюел. — Ще ви донеса и чаша горещо мляко с ром.

— Погрижи се за гореща вода, Самюел — нареди капитанът. — Донеси я тук, защото има повече място. Вземи всичко, от което имаш нужда, от моите запаси. А сега е по-добре момичето и жената да останат сами. — След като благородно се отказа от каютата си в полза на ранената, той се обърна и излезе. Едва когато се изкачи на кърмата, установи, че всички го бяха последвали покорно с изключение на един — полковника.

Капитанът вдигна предизвикателно едната си вежда и погледна към затворената врата, пред която както обикновено стоеше пост. Редът на борда изглеждаше възстановен. Много интересно, каза си той, но незнайно по каква причина не се изненада особено. Обърна се към втория си лейтенант, който беше поел командата в отсъствието на Уил Конаут, натоварен да командва специалния екипаж на пленения „Делфин“.

— Трябва да раздадем на хората допълнителна порция ром, мистър Дени. Заслужиха си я.

При тази заповед моряците се развикаха ликуващо и Хюго кимна доволно. От днес нататък щеше да командва щастлив кораб.

В каютата Тамсин остана да лежи в прегръдките на Джулиън, докато Самюел донесе водата; той я бе извадил от голямата бъчва на палубата и бе напълнил седящата вана. Когато беше дете и тъгуваше, Барона също я държеше така и Тамсин беше изпълнена с безкрайна благодарност към полковника, че й носеше утеха. Все още изпитваше малко смущение, че е показала слабостта си, макар че вече не помнеше какво точно беше казала. Помнеше само ужасната си паника, когато видя раната и струйката кръв. Съзнаваше, че страхът й е неразумен и безоснователен, но не можеше да се контролира.

Хосефа шеташе в каютата и даваше заповеди на Самюел на цветист испански, но той изобщо не й обръщаше внимание. Щеше да свърши работата, както той си знаеше.

След като Самюел си отиде, Джулиън заповяда на жената:

— Донесете риза и халат, Хосефа, а после излезте. — Всъщност той нямаше намерение да каже това. Беше възнамерявал да остави товара си на пейката и да я предаде в сръчните ръце на старата й приятелка. Но думите бяха излезли от устата му независимо от волята му.

Хосефа го погледна намръщено, но авторитетът на полковника надви, пък и питомката й не се възпротиви. Очите на Тамсин бяха затворени, сякаш беше заспала.

— Велики боже! — промърмори жената, после отиде в съседната каюта и донесе нужните дрехи. Окачи ги грижливо на един стол, погледна нерешително полковника, после примирено сви рамене и изчезна.

— Ще разрежа панталона — заяви Джулиън. Разумът му внушаваше, че е безумие да остава тук, но Тамсин беше загубила напълно контрол над себе си и му се струваше съвсем естествено да й помогне. Естествено, радващо и изкушаващо.

Тя беше лека като перце и крехка като дете. Възбуждащата й чувственост, на която не можеше да устои, беше изчезнала, но заменилите я мекота и ранимост бяха не по-малко изкушаващи. Тази жена го привличаше с всяка частичка от многоликото си същество.

Той я сложи да седне на възглавницата до себе си и събу ботушите й.

— Мога да се съблека и сама — прошепна безсилно Тамсин и разтърси глава. — Стига съм се правила на глупачка.

— Добре. Но след като съм започнал, по-добре е да довърша. Не искам да движите ранения крак.

По гърба й пробягна сладостна тръпка, но тя остана да лежи съвсем тихо, когато той събу чорапите й, после разряза с камата си панталона и внимателно го свали. Тамсин се чувстваше изтощена, на ръба на тъмна, примамлива пропаст, мъжките ръце върху тялото й бяха безкрайно успокояващи. Някъде в главата й се оформи неясната мисъл, че пропускаше изключително удобен случай. Незнайно по каква причина полковникът беше омекнал в отношението си към нея, но тя не можеше да предприеме нищо друго, освен да се остави цялата на нежната му загриженост. Тъмната мисъл за възможна бременност нахлу неудържимо в главата й, но тя не успя да се съсредоточи върху нея и скоро я прогони.

Без да бърза, Джулиън я положи в топлата вода. Раненият й крак беше вдигнат на ръба на ваната и ръцете на Джулиън се плъзнаха по тялото й. Той я окъпа съвсем естествено, както би постъпила бавачката й, а не пламенният любовник. При тази мисъл Тамсин се усмихна замечтано и отново си пожела да има повечко сили и да го окуражи към повече интимност. След малко обаче разбра, че твърде много се наслаждаваше на ставащото, за да промени нещо, даже да можеше.

— Защо се усмихвате? — Джулиън посегна към хавлията. Съзнаваше от ясно по-ясно, че напразно се опитваше да се самозаблуждава. В онова, което правеше, нямаше нищо платонично, резултатът беше, че тялото му гореше като огън.

— Няма особена причина. — Тамсин го погледна изпод полузатворените си мигли. Откри напрежението в лицето му, видя стиснатата уста и отново се усмихна. Обяснението можеше да бъде само едно и част от изтощението й се изпари. — Още съм много слаба — промълви тя. — Май няма да мога да стана.

Джулиън промърмори някакво проклятие, но беше започнал и трябваше да доведе нещата докрай. Вдигна я от ваната и притисна мокрото й тяло към своето. Тя отпусна глава на рамото му и прошепна нещо неразбрано. Нарочно ли го правеше? Недоверието му нарасна.

Той я сложи да седне на пейката и я уви с кърпата.

— Изсушете се сама. Аз ще избърша само краката ви.

Е, нищо, каза си Тамсин, поне се опитах. Подсуши се, доколкото можеше, и Джулиън й подаде ризата. Когато голото й тяло се скри под меката батиста, той въздъхна облекчено. Подаде й наметката и каза:

— Увийте се добре, после вдигнете крака и се разположете удобно на възглавниците. — Можеше само да се надява, че гласът му не издаваше нищо от обзелото го вълнение. — Ще отида да видя дали Самюел е приготвил горещото мляко.

Тамсин послуша съвета му. Вече се чувстваше много по-добре, но крайниците й трепереха и й се гадеше. Тя затвори очи, после внезапно ги отвори и се вслуша със затаен дъх в тялото си. Тъпата, теглеща болка в долната част на тялото й беше много добре позната, макар и още слаба. Дали пък лошата кръв не беше подтикнала и добрата да изтече? Моля ти се, господи, нека спазъмът да се повтори! Тя изпрати гореща молитва към небето и прогони всички други мисли от съзнанието си. Моля те, господи, нека болката се засили!

Самюел влезе в каютата с табла в ръка. Носеше й обещаното горещо мляко. Остави го на масата и го подправи с доста голяма порция ром от личната бутилка на капитана.

— Ей сега ще ви стане по-добре, мис — обеща ухилено той. Джулиън си наля чаша вино от неприкосновения запас на капитана, седна до масата и впи поглед в лицето на Тамсин, която бавно отпиваше от чашата си. Тя изглеждаше мека и невинна като котенце. Бялата риза и шарената наметка, над която блестеше сребърно-русата коса, само засилваха това впечатление. Но той знаеше истината. Беше й позволил да го води за носа и тялото му непрекъснато му напомняше за страстта, преживяна в прегръдките й.

Тамсин остави чашата си на таблата.

— Трябва да ида в тоалетната — каза изведнъж тя. Преметна крака през пейката с лекота, която изобличаваше в лъжа предишната й слабост, но изведнъж политна напред и се хвана за масата. — Божичко! — изплака тя, пронизана от силна болка в крака.

Джулиън я подкрепи с гневно изкривено лице и я изнесе в коридора. Остави я пред вратата на тоалетната и отстъпи назад.

— Благодаря ви, не е нужно да ме чакате. Хосефа ще ми помогне — усмихна му се тя.

— Отивам на палубата — отговори твърдо той. — А вие не напускайте леглото. — После се обърна и се запъти с големи крачки към кърмата, надявайки се свежият морски въздух да прочисти главата му и да охлади разгорещеното му тяло.

Когато се върна от клозета, Тамсин разбра, че досега не е подозирала какво значи да изпиташ истинско облекчение. Сърцето й ликуваше. Тя помоли Хосефа да потърси в багажа й нужните превръзки и се отпусна на един стол. Никога… никога вече нямаше да забравя предпазните мерки!

Тя се уви по-плътно в наметката и закуцука обратно към капитанската кабина, където се разположи удобно на пейката под прозореца. Загледа се с копнеж към безкрайното море, което се простираше до сивия хоризонт, и въздъхна блажено. Тялото й се отпусна, облекчението се разливаше като мед във вените й.

Джулиън се върна в каютата след около половин час, за да вземе наметката си. Вятърът се засилваше, вероятно се надигаше буря. Топлата Португалия беше останала далече назад.

— Как се чувствате? — Въпросът беше зададен учтиво, но безучастно.

— Прекрасно — отговори натъртено Тамсин и той я погледна учудено. — Имам месечното си неразположение — обясни невинно тя. — Закъсня и се уплаших, че…

— Очаквах да кажете нещо такова — отвърна безизразно той.

— Е, сега всичко е наред — усмихна се разкаяно Тамсин и зарови пръсти в косата си. — За в бъдеще вече няма да поемаме рискове.

Полковникът стисна устни, докато побеляха. Очите му гледаха ледено, думите му прозвучаха необичайно остро:

— Няма ли най-после да разберете, Тамсин? Ние нямаме бъдеще. Аз ще изпълня задълженията си по договора, защото нямам друг избор, но не съм готов за нищо повече. Ясно ли се изразих?

Тамсин отвърна глава, защото не можа да издържи на погледа му. Отново погледна сивия хоризонт и въздъхна.

— Както желаете, милорд полковник.