Тигърът на Трейси

Глава 10

Има ли смисъл да описваме какво въздействие оказаха върху нюйоркчани поместените на заглавните страници на всички вестници истории за Трейси и тигъра, разказите за известни и неизвестни радио и телевизионни репортери, описанията на Трейси и тигъра, когато минават по Петото авеню, когато влизат и когато излизат от църквата „Сейнт Патрик“? Както и по-нататъшните фоторепортажи за Трейси и д-р Пингицър като пият кафето си, заобиколени от полиция, журналисти, психиатри и други?

Ефектът бе такъв, какъвто можеше да се очаква.

Невинни кучета, тръгнали да се облекчат до някое дърво, срещаха хора, които умират от страх: жените пищяха при вида на всяка сянка и после нашляпваха децата си, защото искали да поиграят на улицата.

В неделя вечерта никой не излезе от дома си, а и в понеделник сутринта малцина посмяха да излязат, тъй като тигърът бе все още на свобода. А Трейси беше в Белвю.

Повечето време го подлагаха на прегледи.

На свой ред Трейси намираше за много интересни хората, които го преглеждат.

В свободното си време Трейси навести Лора Лути, която тъй и не можа да си спомни за него. Припомни й своето неделно посещение във Фар Рокауей, но Лора, изтощена и бледа сега, беше забравила всичко.

— Тогава изядох цели шест бонбона — каза й Трейси.

— Трябваше да изядеш седем — рече Лора.

— Защо?

— Така щеше да имаш един в повече — каза Лора. — Все е по-добре да имаш един в повече. Винаги така съм мислела. Един в повече за всеки.

— Шоколадови бонбони? — учуди се Трейси.

— Всичко — рече Лора. — Майка, баща, живот, шанс. Хубаво е да имаш шест, но един в повече винаги е още по-хубаво. Още един и още един, трябваше да си вземеш още един.

— Не си ли спомняш? — попита Трейси. — Баща ти отиде за сладолед.

— Сладоледът се топи — заяви Лора. — Това е тайната на сладоледа. Топи се.

— Лора, погледни ме — рече Трейси. — Изслушай ме.

— Няма нищо по-тъжно от разтапящ се сладолед — продължи Лора.

— Не е тъжно, Лора — каза Трейси. — Сладоледът си е за това — да се топи.

— Така ли?

— Разбира се.

— Не знаех — рече Лора. — И толкова плаках, като видях, че сладоледът се разтопи.

— Какъв сладолед, Лора?

— Сладоледеното момиче, сладоледеното момче — обясни Лора. — Не знаех. Толкова сълзи за нищо. Плаках, докато и аз самата се стопих. Сигурен ли си, че е тъй?

— Не — отвърна Трейси. — Не, не съм сигурен. Не зная какво се е случило, но каквото и да е, чуй ме, Лора. Преди шест години аз седях пред фирмата на Ото Сейфанг.

— Защо пък точно там? — попита Лора.

— Там работех — отвърна Трейси. — Седях там и разговарях с дегустаторите на кафе Нимо, Пебърди и Рингърт.

— Къде са те сега? — попита Лора.

— Нимо умря — отвърна Трейси, — Рингърт е тук, а Пебърди не знам къде се дяна. И докато седях, по Уорън стрийт се зададе едно хубаво момиче.

— Много ли беше хубава? — попита Лора.

— Най-хубавото момиче на света.

— Коя беше тя?

— Ти, Лора — рече Трейси.

— Аз? — учуди се Лора. — Най-хубавото момиче на света? Май че грешиш.

— Не. Ти беше, Лора.

— Е, добре, но сега не съм вече най-хубавото момиче на света — рече Лора.

— Точно за това исках да ти говоря — каза Трейси.

— Добре — рече Лора, — говори.

— Искам пак да минеш по Уорън стрийт.

— Така ли?

— Да.

— Защо?

— Не зная как иначе да ти го кажа — рече Трейси, но аз те обичам.

— Какво искаш да кажеш — попита Лора.

— Не зная — отвърна Трейси, — може би искам да кажа, че за мен ти още си най-хубавото момиче на света.

— Не съм — рече Лора.

— Да, ти си най-хубавата — каза Трейси. — За мене си най-хубавата.

— Не — рече Лора, — много е пресилено, за да е вярно. Какъв лош вкус? Освен това е и много помпозно. Много повече, отколкото просто да си лежиш и да знаеш, че си мъртъв.

— Ти не си мъртва, Лора.

— О, мъртва съм.

— Лора! — извика Трейси. — За бога, Лора, аз те обичам.

— Жалко — каза Лора. — Много жалко. Предпочитам да съм мъртва.

Трейси не знаеше какво да мисли. Наистина ли беше луда?

Също като д-р Пингицър и той не знаеше.

Във всеки случай се намираше в Белвю.

Месеци наред тя имаше силна треска. Според мнението на специалистите, скоро щеше да умре.

Те си знаеха, че по-нататък и те ще умрат, но това не ги тревожеше, защото се надяваха да умрат нормални.