Тигърът на Трейси

Глава 8

След като бяха изпили по три чаши, д-р Пингицър рече:

— Аха. Работа. Мразя да работя. Мразя психиатрията. Всякаква работа мразя. Обичам веселието, радостта, въображението, загадката.

— Защо работите тогава? — попита Трейси.

— Защо ли? — рече д-р Пингицър. — По дяволите! — Докторът се позамисли малко. — Във Виена срещнах едно момиче. Елза. Елза Варшок се казва. Аха. Елза е жена ми, майката, онази, която казва „Отде да намеря пари за храна?“ Виждаш, нали? И аз работя.

— Разбирате ли от психиатрия? — попита Трейси.

— От психиатрия — не — отвърна д-р Пингицър. — Хората разбирам малко. Но малко, съвсем мъничко. С всяка година и с всеки ден все по-малко. Защо ли? Хората са трудни. Хората са хора. Хората са радост, веселие, въображение, загадка. Аха. Хората са болка, хората са болест, хората са луди, хората са наранени, хората нараняват хора, убиват, самоубиват се. И къде е радостта, къде е веселието, къде е въображението, къде е загадката? Мразя психиатрията. Хората обичам аз. Ненормални хора, хубави хора, наранени хора, болни, съсипани хора, поотделно всеки човек — всички ги обичам. Обичам ги. И защо? Защо са отнели на хората радостта, веселието, въображението, загадката. За какво? Аха. За пари. — Той се усмихна. — Тъй мисля, че е. Заради парите. Те са любов, тези пари. Те са красота, тези пари. Те са радост, тези пари. А къде са парите? — Не знам. И никакво веселие повече. Само работата. Работа. Тигър. Тигър.

— Знаете ли това стихотворение? — попита Трейси.

— Има ли такова стихотворение? — попита д-р Пингицър.

— Разбира се.

— И какво е то? — попита докторът.

— Ето го — почна Трейси:

— Аха. Има ли още? — попита д-р Пингицър.

— Да, още малко, ако не съм го забравил — рече Трейси.

— Кажи го — настоя д-р Пингицър.

— Виж ти! — рече д-р Пингицър. — Такова стихотворение не съм чувал от седемдесет и две години! Кой го е измислил?

— Уилям Блейк — отвърна Трейси.

— Браво на Уилям Блейк! — рече докторът. — Има ли още?

— Да, чакайте да си го спомня — рече Трейси. — А, да:

— После? — попита докторът.

— Май си го спомних цялото сега — рече Трейси.

Трейси спря.

— Това е цялото стихотворение — рече той.

— Аха, благодаря — каза д-р Пингицър. — Това стихотворение сигурно го знаеш от малък. Тъй ли?

— Да — отвърна Трейси. — Почнах да го декламирам на три години.

— И разбираш ли го това стихотворение? — попита д-р Пингицър.

— Нищо не му разбирам — отвърна Трейси. — Просто ми харесва.

— Аха. Ясно.

Старчето се обърна към вратата.

— Много… много… много… — почна той. — Да. Сега два въпроса. Първо. Какъв е твоят тигър?

— Мой — отвърна Трейси.

— Второ — рече д-р Пингицър. — Какъв е тоя тигър по улиците?

— Ами, изглежда, миналата нощ някаква черна пантера от цирка разкъсала пазача и избягала — отвърна Трейси. — Случват се такива неща. И мисля, че сега из Ню Йорк се скита именно тази ранена черна пантера. И ако я изплашат, тя може и човек да убие, ако й се наложи. Но черната пантера, дето се е загубила в Ню Йорк, е също така моят тигър.

— Тъй ли?

— Да.

— Защо? — попита д-р Пингицър.

— Не знам точно — рече Трейси, — но тя си вървеше с мен по Петото авеню и в църквата „Сейнт Патрик“. Никого не закачаше. Просто си вървеше до мен. И побягна чак като стреляха по нея. Вие няма ли да побегнете, ако стрелят по вас?

— Със страшна скорост — отвърна д-р Пингицър. — На седемдесет и две години съм, но със страшна скорост. — Той замълча за миг да си представи как щеше да тича тъй бързо на седемдесет и две години. — Ами полицаите, те сигурно ще убият животното — продължи д-р Пингицър.

— Ще се опитат да го убият — рече Трейси.

— Ще го убият.

— Ще се опитат да го убият, но няма да успеят, защото не могат — рече Трейси.

— Защо да не могат? — рече д-р Пингицър.

— Тигърът не може да бъде убит.

— Един тигър да не може да бъде убит? Защо пък?

— Не може — и толкова — настоя Трейси.

— Но тигърът може да убие някого? — рече д-р Пингицър.

— Ако се наложи — отвърна Трейси.

— Правилно ли е това?

— Не знам. Не е ли?

— Аз също не знам — рече докторът. — Аз знам много малко. Съвсем, съвсем малко. Аха. Сега един въпрос от психиатрията — ти луд ли си?

— Да, разбира се — отвърна Трейси.

Старецът погледна към вратата и сложи пръст на устата си.

— Тихо — прошепна той.

— Луд съм, защото раниха тигъра ми — рече Трейси. — Луд съм, защото първия път сложиха тигъра ми в клетка. Луд съм, защото го пратиха в цирка. Но освен това съм си луд по рождение.

— Аз също, но това са неща, които не бива да се казват — рече д-р Пингицър. Погледна пак към вратата и внезапно стана. — Ще им кажа така: Този човек е нормален. И те ще го приемат! Аха! Работата е свършена — и той извика високо: — Заповядайте, моля.

Пръв в залата влезе Хузинга и след него нахълтаха всички.

Д-р Пингицър огледа всички лица, изчака всички да млъкнат и тогава заяви:

— Аха! Този човек е нормален.

Тогава напред излезе някакъв човек, съвсем различен от д-р Пингицър, и рече:

— Д-р Пингицър, аз съм д-р Скатър, главен невролог на Манхатън. Може ли да ви запитам за психиатричните методи, чрез които стигнахте до това заключение?

— Не — отвърна д-р Пингицър и се обърна към Трейси: — Довиждане, моето момче — рече той.

— Довиждане — кимна Трейси.

Д-р Пингицър огледа поотделно всеки в залата и тогава се запъти към вратата.

По пътя бе сниман от цял куп фоторепортери. Един от тях попита:

— Д-р Пингицър, какво ще кажете за черната пантера? Негова ли е, както твърди той?

— Аз преглеждах него, а не черната пантера — отвърна докторът.

Някакъв журналист пристъпи към д-р Пингицър:

— Защо черната пантера изобщо не го е закачила, докторе? — запита той.

— Не знам — рече докторът.

— Е, добре, какво разкрихте след разговора с него? — попита журналистът.

— Нищо — отвърна докторът.

— Какво ще кажете за изгубената в града черна пантера? — продължаваше журналистът.

— Това не е въпрос из областта на психиатрията — отвърна докторът.

— А какъв въпрос е това?

— Откъде е черната пантера?

— От цирка.

— Цирков въпрос тогава — заключи д-р Пингицър.

И излезе от стаята.

Всички се насъбраха около д-р Скатър, който никак не бе доволен от заключението на д-р Пингицър, а и от поведението му.