Тигърът на Трейси

Глава 7

Трейси седеше на един стол тип „Английска национална банка“ в средата на огромна зала, из която се суетяха репортери, фотографи, полицаи, дресьори на животни и цял куп разни други.

Ако тигърът наистина не е бил неговият собствен тигър, то и неговият собствен тигър сега наистина не беше при него.

Той седеше сам.

Нямаше го тигъра, легнал на пода до краката му.

Трейси седеше на този стол вече цял час.

Внезапно в залата влезе нов човек.

— Доктор Пингицър — каза някой.

Бе нисък, усмихнат мъж на около седемдесет години.

— Е, какво има? — обърна се веднага той към тълпата.

Вместо отговор го избутаха настрани, където го наобиколиха специалистите и започнаха да му обясняват за какво става дума.

— Аха — дочу Трейси гласа на лекаря. После бързо се приближи към него. — Аз съм Рудолф Пингицър — представи се той.

Трейси стана и подаде ръка на Рудолф Пингицър.

— Томас Трейси — каза той.

— Аха, Томас Трейси. — Д-р Пингицър се обърна към другите. — Един такъв стол и за мен, ако може?

Донесоха веднага още един такъв стол и за лекаря.

Той седна и каза любезно:

— Аз съм на седемдесет и две години.

— А аз на двайсет и седем — каза Трейси.

Д-р Пингицър почна да си пълни лулата, при това разсипа доста тютюн по дрехите си, но хич и не мислеше да го изчетка, издраска седем клечки, докато я запали, пусна десетина кълбца дим и накрая заприказва с лула в устата:

— Жена ми е на шейсет и девет години, имам син на четирийсет и пет, психиатър, друг — четирийсет и две годишен, психиатър, един трийсет и девет годишен, психиатър, дъщеря на трийсет и шест години, казва трийсет и една, психиатър, друга на трийсет и една, казва двайсет и шест, психиатър, мебелиран апартамент, грамофон, пиано, телевизор и пишеща машина, само че тя е нещо повредена.

— Защо не я поправите? — попита Трейси.

— А, да, но аз никога не пиша на нея — каза д-р Пингицър. — За внуците е. Боклук. Та такива неща имам, повечето от тях психиатри.

— А пари имате ли? — попита Трейси.

— Не — отвърна д-р Пингицър. — Толкоз психиатри струват скъпо. Книги имам. Имам също, а, да, легло. За спане. Нощем. Лягам. Спя. За разнообразие.

— Имате ли приятели? — запита Трейси.

— Много приятели имам — рече д-р Пингицър. — Разбира се, като казвам приятели… — докторът размърда ръка и щракна няколко пъти с пръсти, — разбирате, че имам предвид… — още няколко щраквания — естествено… Кой знае?

— Ходите ли на черква? — попита Трейси.

— А, да — отвърна д-р Пингицър. — Да. Чувство. Харесва ми. Хубаво е.

Някакъв репортер пристъпи напред и запита:

— Няма ли вие да задавате въпросите, докторе?

— Аха! — рече бързо докторът. — Ако ще правите интервю с д-р Пингицър, залата да се опразни.

Дежурният капитан от полицията, на име Хузинга, каза бързо:

— Слушам! Чухте ли доктора? Всички навън!

Чуха се доста протести от страна на журналистите, но Хузинга и хората му изхвърлиха всички във фоайето. Когато залата се опразни, докторът се усмихна на Трейси, кротко пафкайки лулата си, после взе да задрямва. И Трейси бе доста изморен, тъй че той също се поддаде на дрямката. Старецът захърка. Трейси не хъркаше.

По едно време някой блъсна вратата и един фоторепортер бързо засне двамата мъже, заспали на столовете си.

Тогава влезе Хузинга и събуди доктора.

— Аха — рече докторът.

Хузинга тъкмо щеше да разбуди и Трейси, но докторът го спря.

— Недей. Важно е.

— Слушам, докторе — рече Хузинга.

И се измъкна на пръсти от залата.

Старчето седна и се загледа в лицето на Трейси. След малко Трейси отвори очи.

— Сънувах, че съм във Виена — рече докторът.

— Кога за последен път сте били там? — попита Трейси.

— Преди двайсет години — отвърна докторът. — Много, много отдавна. Много обичам сладолед. Ванилия.

— А кафе обичате ли? — попита Трейси.

— Кафе ли? — рече докторът. — Аз съм от Виена. С кафето живея. А, да! — И извика силно, за да го чуят зад вратата: — Кафе, моля!

Отвън Хузинга прати един полицай за каничка кафе и две чаши.

— Той знае какво прави — рече Хузинга на полицая.

— Ще пием кафе — съобщи д-р Пингицър. — Та какво се е случило? Аз не разбрах.

— Стреляха по тигъра ми — отвърна Трейси.

— Жалко — рече д-р Пингицър.

— Влязохме в „Сейнт Патрик“ — рече Трейси, — както правехме преди шест години, и тъкмо излизаме, навън ни чакат с бронирана кола и по-нататък, на 50-а улица — още една. Първият изстрел не улучи, но тигърът ужасно се изплаши и хукна да бяга. Като наближи втората бронирана кола, стреляха пак и го улучиха по лапата.

— Този тигър твой тигър ли е?

— Да.

— Как така?

— Той цял живот е бил с мен.

— Аха — рече старчето. — И е тигър както кучето е куче?

— Искате да кажете — рече Трейси, — дали е истински тигър, каквито са тигрите в джунглата или в цирковете?

— Точно тъй.

— Не, не е истински — рече Трейси. — Или поне не беше до днес, но днес беше истински. И въпреки това, той все пак си е моят тигър.

— Защо говорят, че от цирка е избягал някакъв тигър?

— Не знам.

— Възможно ли е?

— Мисля, че да. Ако може, всяко дресирано животно трябва да се отърве от цирка.

— Не те ли е страх от този тигър? — попита д-р Пингицър. — Тук някъде имаме снимки, направени от фоторепортери. Навремето хобито на малката ми дъщеря бе да прави снимки. Снимки, снимки — все снимки на татко. На мен! — Той се обърна към вратата и извика: — Снимките, моля!

Хузинга влезе, взе цял куп снимки от писалището и ги подаде на доктора. Той почна да ги прехвърля тъй бързо, че едва ли имаше време да различи някоя от тях, а ръцете и очите му шареха с фантастична скорост.

— Значи не се страхуваш от това животно — попита той отново, — от този тигър. Това е черна пантера.

— Да, знам — рече Трейси, — но все едно, за мен е тигър.

— И наричаш това животно тигър.

— Да, знам, че е черна пантера — каза Трейси, — но винаги си мисля за него като за тигър.

— Твоя тигър?

— Да.

— И не те ли е страх от този тигър?

— Не.

— Всеки се страхува от тигри.

— Всеки се страхува от много неща — рече Трейси.

— Мен ме е страх от нощите — рече д-р Пингицър. — На младини като бях във Виена, нощем отивах където има много светлини, много блясък. Така не ме беше страх от нощите.

Хузинга донесе кафето и го наля. Този човек, кой знае защо, явно обожаваше д-р Пингицър.

— Да опитаме сега кафето — рече докторът.

— Едно време исках да стана дегустатор на кафе — рече Трейси.

— А, тъй ли? — каза д-р Пингицър. — Да си изпием сега кафето. Наслаждавай се на кафето. Животът е толкова кратък. — Той махна към вратата. — Много… много… много… — направи някаква гримаса и не можа да си довърши мисълта.

— Да — рече Трейси.

Изпиха си мълчаливо кафето. Трейси отпиваше внимателно, изучавайки вкуса му, както бе правил преди шест години във фирмата на Ото Сейфанг, седнал с Нимо, Пебърди и Рингърт.